Ти знаеш ли кой съм аз? - Гордостта е първи грях пред Бога

    С доста голямо учудване, преди няколко години, научих от един праведен християнин, че именно гордостта е първият, главен грях пред Бог. Защо гордостта, чудех се аз, има толкова по- страшни неща, които могат да бъдат извършени и не намирах точното обяснение.

    Думата гордост в българския и в славянските езици идва от "гръд"– която е изпъчена. Това е най- характерното за един горделив човек - изпълнените гърди, а оттам се е появила и самата дума в древността. Няма нищо лошо, човек да е независим, да е доволен от резултатите на своето дело. Проблемът идва след това, когато човек се приеме за напълно независим, започва да се величае и да се мисли повече от другите, започва да отхвърля Бог, защото започва да смята себе си за най-велик. А този процес е неизбежен, защото егото и самочувствието на човека имат склонност да нарастват до безкрайност, преди Господ, във великата си милост, да ни нанесе удар, с който да ни опомни, че вървим по грешен път.

    Именно поради гордостта дяволът, Луцифер, който първоначално бил помощник на Бог и също ангел в небесата, се помислил за по- велик от Бог и бил изхвърлен от небесното царство. Именно поради гордостта и ние човеците сме склонни да отхвърляме присъствието на Бог, да убеждаваме себе си, че всичко става благодарение на нас, а не чрез Неговата милост.

    Навсякъде в Светото Писание се говори за последствията от гордостта, като например в Притчи 16:18 „ Гордостта предшества погибелта, а високомерието - падането.“ Гордостта е взимане на славата, която принадлежи на Бог и присвояването й за себе си. В крайна сметка гордостта е отхвърляне на Бог, затова се счита за най- голям грях пред Него.

    Виждаме и днес от какво се разпалват конфликтите по света – от гордост и надменно отношение към другите, считани за по- нисши същества, от нас. Според църковните поучения, гордостта е „предтеча на безумието, знак за безплодие на душата, причина за бесуване, виновница за паденията, извор на гняв, пазител на греховете“ и т.н. и т.н. Затова добре е да помним, малко странния на пръв поглед факт, че именно гордостта е първи грях пред Бога.

Второ дело по ЗЗДН - писмо до Веси

 Здравей, Веси,

Да ти обясня и на теб, защо стигнахме дотук, имам предвид последното дело, както обясних и на брат ти.

Просто априлската ваканция трябваше да ми дадеш Йована за 2 дена. Не повече, за да не го приема за подигравка, както ти направи, като ми я даде само за един ден. Но твоя си работа, прави каквото знаеш. 

Грешката е моя още при разводното дело, че се подадох на молбата на съдийката, да не водим такова. Аз, както видя, си водих и двама свидетели, а твоите не ги видях и до днес си умирам от любопитство да видя кой щеше да доведеш, за да каже, че не съм се грижил за семейството или за Йована или нещо подобно... Понеже такива хора няма. Но както и да е, грешката е моя, понеже се надявах, че и ти ще проявиш разбиране, както аз направих отстъпка тогава, да не водя дело, но съм се лъгал.

След това, не мога да си обясня, защо трябваше да ми изпращаш онова писмо за къщата и колите чрез съдия изпълнител. Не проумях точно каква е идеята, а и това че ти не можеш да ползваш къщата беше чиста лъжа. Имаш двата ключа от къщата и винаги си ги имала, на един ключодържател с Айфеловата кула. Аз даже още не съм ги сменил, дори и след сделката, така че винаги си можела да ползваш къщата. Не успях да представя този факт на явна лъжа от твоя страна в настоящето дело, което също беше мой пропуск, но при следващи дела ще го направя.

След това за първи май също трябваше да ми дадеш Йована за две нощувки, за да мога спокойно да я заведа в София. Това беше всичко, не друго, за да не избухвам там край Водната палата.

Но ето ти си мислиш, че си права, че аз съм виновникът и насилникът. Добре, но тогава защо не даваш детето да се вижда с баба му, с леля му и с братовчедка му Мира? Защо си изтрила всичките ми приятели във Фейсбук и т.н. ? Знаеш ли за какво говори всичко това?

Говори, че проблема не е в мен, а в теб. Щом всички са ти виновни на теб, а реално твърдиш, че проблемът е в мен и съм виновен аз.

Ами това е, а ти постъпвай както си знаеш, аз там нямам право да ти казвам нищо.

Андрей К.

Какво означава числото на звярът 666 и кой е белегът му?

 В началото, както се казва имаме две новини – едната добра, другата лоша. Добрата новина е, че действително нашето поколение е избрано, защото хората от нашето време ще станат свидетели на „края на света” и на „последните дни”. Това е именно и лошата новина, че идва край на една епоха, на една цивилизация. Действително главата, за която ще говорим е последната в Новия Завет, а и в Библията изобщо.

Последната глава от Новия завет, който разказва за живота, проповедите и чудесата на нашият спасител Иисус Христос, както и за делата на неговите първи апостоли, е наречена „Откровението на Иоана”. Тази последна глава е много различна, от всичко написано по-напред и се отличава със своя алегоричен стил, особени и странни описания.

Тук именно се говори за Страшният съд и края на дните, за звяра, чието число е 666, за Майката на блудниците, за Новия Вавилон и т.н.? Множеството въпроси, които е предизвикало „Откровението на Иоана”, са вълнували човеците през последните близо две хилядолетия.

 

 

В очакване на нашия Господ и Неговия праведен съд, а и в очакване появата на неговия противник антихриста, сатаната, човек неволно борави с абсолютни категории. Това е причината много често, ние хората, да не разбираме истинските и реални прояви на двете категории Добро и Зло, тук на Земята. Така е и днес в нашата свръхинтензивна епоха на технологии и комуникации, когато все повече губим представа за Добро и Зло, а и губим изобщо представата си за каквото и да било.

Това е и причината да си представяме че антихристът или който и да е враг на хората, ще дойде с черната си армия и ще насилва хората. На човеците насила ще бъдат поставяни чипове, и белези по ръката и челото, за който се говори в Откровението. А истината е съвсем различна.

Може би най-известното място в „Откровението на Иоан” е глава 13, където се говори за звяра и за числото 666. Текстът е следния: „И той ще направи, щото на всички – малки и големи, богати и сиромаси, свободни и роби – да се даде белег на дясната им ръка или на челата им, та никой да не може нито да купува, нито да продава, освен оня, който има тоя белег, или името на звяра, или числото на името му. Тук е нужно мъдрост; който е разумен, нека сметне числото на звяра, защото е число на човек; а числото му е Шестстотин шестдесет и шест” (Откр. 13: 16, 17, 18).

Мисълта какво означава числото 666 или какво име се крие зад него, вълнува човечеството вече две хилядолетия, но именно нашето време вече дава окончателен отговор на този въпрос. Самата представа за звяра от Откровението на Иоана, също не е също съвсем точна. Старогръцката дума θήρ (θηρός), означава както звяр, диво животно, така и създание, твар, т.е. нещо което може да бъде много по-широко обхватно, а не е свързано с първична злоба, страст, стръв.

Името, което се крие зад числото 666 е по особено и не е лично име. В древни времена, шестата буква в старогръцката азбука е била така назоваемата дигама ( Ϝ ). Тази буква отпада от азбуката още в началото на новата ера, но запазва цифровата си стойност до късни времена, която е 6. Дигамата е еквивалент на финикийската буква wᾱw, като  фонетично буквата се произнася като (В) по славянски или (W) по латински.

И така, ако съчетанието от три букви В само преди половин столетие е било неясно за човеците, то днес тяхното съчетание е ясно за всички – WWW (world wide web). През столетията „пресмятането” на числото 666 е вървяло в посока на име, или титла, или длъжност, и то на човек, но сега имаме основания да вярваме, че това е просто пресмятане на букви и цифри, на това човешко творение. Впрочем самите евреи, когато влизат в интернет, глобалната мрежа, пишат три шестици, за да обозначат буквите WWW. Идеята за връзка между 666 и WWW не е съвсем непозната, доколкото вече абсолютно всичко на този свят, свързано с числото 666, е отбелязано и изследвано, а още повече днес се намира в световната мрежа, за която също ще стане въпрос по-нататък. Но много важно е какво следва оттук насетне, нещо което не е направено още от никой, доколкото ми е известно, а не се срещна дори и в глобалната мрежа, този безкраен съдържател на информация.

Така получаваме доста по-различна картина от досегашните представи, че някой насилствено ще жигосва или чипира човеците, за да им постави „белега на звяра”. То всъщност ние всички сме вече чипирани, но доброволно – с нашия интернет телефон в ръката. Да, белегът е вече в нашата дясна ръка и това са нашите мобилни устройства – айпади (интернет таблети), айфони (интернет телефони), смартфони и всички подобни устройства, които държим в ръката си и които ни служат освен за друго особено и за връзка с интернет, в последно време. И сега разбираме съвсем другият смисъл на думите: „И той ще направи, щото на всички – малки и големи, богати и сиромаси, свободни и роби – да се даде белег на дясната им ръка или на челата им, та никой да не може нито да купува, нито да продава, освен оня, който има тоя белег, или името на звяра, или числото на името му” (Откр. 13:16,17)

Виждаме действително как всичко, включително и търговията се съсредоточава все повече в световната мрежа. Особено по време на Ковид-19 карантината и локдауна, в началото на 2020 година, видяхме че не е далече времето, когато никой, който не разполага с белега, т.е. устройството, не разполага с името на звяра, т.е. световната глобална мрежа, и с числото на звяра, т.е. със абревиатурата www, няма да може нито да купува, нито да може да продава!

 

На няколко места в Откровението звярът (или по-точно създанието) е описан като такъв, който едновременно беше, но и го няма: „И звярът, който беше и който го няма, е осмий; той е от седемте (царе), и ще загине” (Откр. 17:11). И в същата глава 17 се казва: „Звярът, който ти видя, беше и го няма; той ще излезе от бездната, и ще загине; и ония земни жители, чиито имена не са вписани в книгата на живота от създание мира, ще се почудят, като видят, че звярът беше и го няма, макар и да съществува (Откр. 17:8). Не е ли това едно чудесно описание на интернет, глобалната мрежа, която хем съществува, хем всъщност я няма?

Ето какво още се казва в Откровението: „И той ме заведе духом в една пустиня, дето видях жена, седеща на червен звяр, пълен с богохулни имена, който имаше седем глави и десет рога. Жената бе облечена в багреница и червено и украсена със злато, със скъпоценни камъни и с бисери, и държеше в ръката си златна чаша, пълна с мръсотии и с нечистотии от нейното блудствуване. И на челото и имаше написано това име: Тайна; Великий Вавилон, Майка на блудниците и на гнусотиите на земята. И видях, че жената се беше опила от кръвта на светиите и от кръвта на Исусовите мъченици; и като я видях, зачудих се твърде много” (Откр. 17:3).

Ако всичко казано дотук е вярно, на определено място трябва да търсим и великия град Вавилон. Понякога в писания написани от протестанти, по един елементарен начин се представа връзката между града Вавилон, споменат на много пъти в Откровението, и града Ватикан, в който резидира главата на римокатолическата църква – папата. Но това е поредното противопоставяне на протестанти срещу католиците и римския папа. Ако трябва да търсим такава фонетична връзка, то действително може да я намерим и на друго място – в името Силикон валей – Силициевата долина, разположена в западната част на САЩ. В Силициевата долина се намират седалищата на най-големите високотехнологични компании, произвеждащи компютри, софтуеър и електроника. Силициевата долина е с център градът Сан Хосе, а цялата област е част от залива Сан Франциско. Богухулните имена, за който се говори в текстът на откровението са обичаните от нас имена на високотехнологични компании, помещаващи се на това място. Разбира се други два, големи, високотехнологични центрове в САЩ има и в градовете Ню Йорк и Вашингтон.

 

Друг смисъл и ново значение придобиват и думите от глава 18 на Откровението: „защото всичките народи пиха от виното на нейното разпалено блудствуване и земните царе блудстваха с нея, и земните търговци се обогатиха от безмерния и разкош”(Откр. 18:3). Отново много точно описание към днешна дата на глобалната световна мрежа.

Днес все още си мислим, че глобалната мрежа е едно добро начинание, невероятен извор на информация, невероятно улеснение в общуването, изобщо дава ни немислими досега възможности. Но виждаме и обратните тенденции и все повече хора усещат заплахата, която интернет мрежата представлява. Изглежда съзнателно или несъзнателно все повече хора използват интернет, а и ще продължават да го използват за неугодни Богу цели и ще дойде един момент, в който греховете на мрежата и ще стигнат до небето, както е казано в Писанието, и Бог ще си спомни нейните неправди.

В Откровението има и различни предупреждения свързани със създанието (звярът) – мрежата, като например това: „Петият Ангел изля чашата си върху престола на звяра: и царството на тоя се помрачи, и човеците прехапаха езика си от болка и похулиха Небесния Бог поради болките и раните си, ала се не разкаяха за делата си” (Откр. 16:10,11). Това говори за възможни проблеми, свързани със самите интернет телефони, които днес ползваме или с по-нататъчното развитие на Изкуствения Интелект или нещо подобно. Но виждаме също, че трудно ще бъде на човеците да се откажат от такова достижение, каквото е интернет телефона, глобалната мрежа, ИИ, 5 Джи и т.н.

 

В крайна сметка свръхестествени бедствия ще доведат до края на глобалната мрежа: „И бидоха светкавици, гръмотевици  гласове, и биде силен трус, такъв голям и силен трус, какъвто не е ставал откак има човеци на земята. Великият град се раздели на три части, и езическите градове паднаха; а Вавилон великий биде споменат пред Бога, за да му се даде чашата с вино от яростта на гнева Му. Всички острови изчезнаха, и планини вече не се видяха; едра градушка, колкото талант тежка, валеше от небето върху човеците; а човеците похулиха Бога поради поразата от градушката, защото тази пораза беше твърде голяма” (Откр. 16:18-21). В древния свят мярката за тежест един талант, е била, според различните мерни системи, около 30 килограма  или около 60 килограма.

Информацията, т.е. данните, с която днес разполага световната мрежа се съхранява в огромни сървърни центрове, най-големите от който се намират отново на територията на САЩ, а вече и в Китай. Тези сървърни центрове представляват огромни халета, добре изолирани и защитени, но не чак толкова, че да издържат бедствие с непредвидими размери и мащаби – свръхмощно земетресение или пък градушка с размер един талант – тридесет килограма.

 

В „Откровението на Иоана” се говори за един рязък и трагичен край, свързан със световната търговия, или поне с нейната най-доходна и представителна част. Лесно може да предвидим, че тази търговия както сега, така и в бъдеще ще е все по тясно и по тясно свързана с използването на световната интернет мрежа. Именно компаниите свързани с производството на хардуеър, тези разработващи софтуеър, съхраняващи данни, предлагащи различни устройства, приложения и услуги, изобщо всичко свързано с потреблението на интернет, са най-печелившите в световен мащаб, с трудно изразими за представата на обикновения човек, печалби и капитали. От друга страна, сравнение дори с предходното десетилетие, днес използването на световната мрежа за търговия се е разраснало до гигантски мащаби. Всичките тези параметри, и производствени, и научни, и търговски, са толкова огромни, че все още са трудно представими за по-слабо развитите икономически и технологично държави, но са една съвсем истинска реалност за силно развитите икономически и технологично страни. И тази реалност вече е онова, което определя до голяма степен вътрешната и външна политика на тези държави.

Конкретните думи отнасящи се за фаталния край на великата блудница – интернет мрежата и град Вавилон великий са следните: „Затова в един ден ще й се струпат поразите: смърт, жалост и глад, и ще бъде изгорена в огън, защото силен е Господ Бог, който я съди. Ще я оплачат и ще ридаят за нея земните царе, които са блудствували с нея и живели разкошно, кога видят дима от изгарянето й, като стоят надалеч от страх пред нейните мъки и казват: горко ти, горко ти, великий граде Вавилоне, граде силни, защото в един час дойде твоята осъда! И търговците земни ще плачат и ридаят за нея, понеже стоките им никой вече не купува, стоки от злато и сребро, от драгоценни камъни и бисери, от висон и порфира, от коприна и багреница; всякакво благовонно дърво и всякакви изделия от слонова кост; всякакви изделия от скъпоценно дърво, от мед, от желязо и от мрамор, дърчин и тамян, миро и ливан, вино и дървено масло, брашно и пшеница, говеда и овци, коне и колесници, тела и души човешки. И овощията, за които душата ти копнееше, отдалечиха се от теб, и всичко тлъсто и светло изчезна за теб, и няма вече да го намериш. Търговците на тия стоки, които се обогатиха от нея, ще застанат надалеч от страх пред мъките й, като плачат, ридаят и казват: горко ти, горко ти, граде велики, облечен във висон, порфира и багреница, украсен със злато, драгоценни камъни и бисери, защото в един час пропадна толкова голямо богатство!” (Откр. 18:8-17)

Много интересно е и мястото, където се говори за десетте царе „които още не са приели царство, но за един част приемат властта като царе със звяра. Те са единомислени и ще предадат на звярът силата си и властта си.” (Откр. 17:13) Днес всеки може да каже имената на тези царе, тези който изстрелват свои частни сателити и совалки в космоса, а също понякога си устройват двубой (в клетка), който царе обаче ще царуват само един час. Вероятно имената им обаче ще се помнят дълго след края на високотехнологичната епоха и ще се разказват в приказките на хората събрали се около огъня.

Когато имаме вече ключа на числото 666 и всичко следващо от това, може да разберем много от на пръв поглед прекалено загадъчния текст в „Откровението на Иоана”, дори и в детайли. А текстът винаги си е бил загадъчен, в по-стари времена. Може би действително днес вече наистина разбираме значението на текста, на пророчествата и на предупрежденията.

Ще можем ли доброволно да се откажем от високотехнологичните достижения, с които разполагаме днес, от телефонът, който държим в ръката си и ни свързва с целия свят и цялата информация на света? Отговорът е - няма да може да се откажем нито доброволно, нито дори и насила. Тогава какво може да направим? Ако не друго, то поне може да се чувстваме предупредени и да не сме изненадани, когато тоталният срив ще ни заведе в други времена…

Въпреки всичките порази, които ще понесе човечеството според „Откровението на Иоана”, въпреки описаната ярост на гнева на Бог, когато Той съди човеците, всъщност отново виждаме неговата велика милост към човеците. Защото Бог не иска непременно да накаже човеците, изпращайки им тежки изпитания, а иска да ги поучи, да им посочи правилния път и да им покаже, макар и чрез наказания, когато вървят по грешния.

Ще свърши ли светът след края на глобалната мрежа? Отговорът е не, макар че мнозина ще погинат. Ще имаме поне още хиляда години живот на Земята, според „Откровението на Иоан” преди окончателно да дойде Рая, за тези който са останали чисти и са оцелели.

 

Бъдещето на България е в ръцете на българките

    Бъдещето на България е изцяло в ръцете на българските жени, а не на българските мъже. Това трябва ясно да се каже и да се знае. Всъщност не само бъдещето, а и миналото и настоящето на една държава, особено на България, винаги е зависело от българските жените, а не от мъжете.

    Българската майка юнашка, във всички времена, е изнасяла на плещите си българското семейството. Тя е раждала по пет-шест и повече деца, тя ги е отглеждала и се е грижела за тях, за мъжа си, за свекър и свекърва, за различни роднини в семейството и т.н. Българката е работила всякаква работа и е изкарвала прехраната, докато мъжът й е бил на война, на гурбет, бил е хайдут или разбойник в Балкана. Българката е подкрепяла мъжът си и не го е изоставяла във никаква ситуация, въпреки всичките трудности, разлъки и сиромашия. Българските жени винаги са знаели, че истинското щастие в живота не е друго, а в това да подкрепяш мъжът до теб, да му помагаш и ако щете да му служиш. Само така една жена намира истинското щастие в живота, а всичко друго са самозаблуди и празни приказки.

    Днес жените масово се еманципират и отвсякъде пълнят главите си със всякакви глупости – независимост, лично щастие, неверие във възможностите на мъжкия пол и т.н. И още нещо. Колкото повече населението се превръща от селско в градско, толкова повече нараства тази тенденция. Днес с гордост обявяваме, че повече от половината световно население вече е градско, а по-малката част все още селско и в България също.

    От известно време следя изявите на независимите, интелигентни, градски жени в социалните мрежи – Туитър (сега вече Екс), Фейсбук, Инстаграм и т.н. Появиха се такива смели и независими жени, отхвърлили мъжкото „робство” и не даващи и стотинка (а на английски е „не даващи и лайно”) за общественото мнение, които смели и независими жени имат хиляди последователи в мрежите. Ами и аз ги следя, единствено в рамките на социален експеримент, и от моите наблюдения мога да ви кажа, че толкова дребнавост и лошотия, каквато се излива от тези независими и еманципирани жени, рядко може да се види, на единица пространство. И това днес минава за "куул", т.е. за яко. Ама нека е така - нали се борим жените да са независими и свободни от зависимостта си спрямо мъжете.

    „Днес българките са си стиснали краката и не искат да раждат”, написа някой в един форум, преди известно време. Кратко ясно и точно. Чисто биологично погледнато мъжете винаги са готови за любов, а от жените зависи дали ще има такава или няма да има. Обаче българките не искат простите и примитивни българи. Няма да им раждат деца на тях, няма да ги слушат, няма да им слугуват. Ако може някой по-така готин италианец, богат турчин или арабин, възпитан американец или англичанин. И действително от много години статистиката показва, че три пъти повече български жени се омъжват за чужденци, отколкото български мъже се женят съответно за чужденки. Но и тук след три десетилетия свобода, след годината 1989, българките започнаха да разбират, че не е толкова "куул" да си женена за чужденец. Нито са толкова богати, нито са толкова внимателни, нито са толкова възпитани. Поне със сигурност не повече от българите... Дано по-бързо да научат този урок.

    И пак да повторя, че истинското щастие една жена, иска или не иска, може да намери само като верен помощник на мъжа си. Мъжът и жената заедно са като една порта, порта през която влизат нови животи на планетата Земя. Днес едната греда на портата си мисли, че е независима от другата. Резултатът всички го виждаме – демографска катастрофа, макар и все още надяваме се преодолима.

    С тази статия призовавам българките да разберат, че действително бъдещето на България зависи от тях, а не от българските мъже. Българските мъже си знаят и си изпълняват тяхната роля. И ето сега българките имат възможност да докажат какви жени са. И какво могат като такива… Успех!

 

Егоизмът е като ракова клетка

    Чувал съм доста определения за човешкия егоизъм, но това на д-р Емилия Караславова ме впечатли. В една нейна лекция, тя сравни егоизма с раковата клетка. Клетките на рака са такива, че те не могат да излъчват светлина. Само поглъщат. Това не са самостойни клетки, които могат да живеят собствен живот, да се самоподдържат и да се развиват. Раковите клетки се развиват от и върху чужда енергия, те не могат да бъдат самостоятелни.

    Егоизмът, нежеланието и невъзможността да разбереш другия, да вникнеш в света на другия, е основното нещо срещу което се борят всички религии, нещото, което се опитват да преодолеят всички духовни системи. Именно тази съсипваща затвореност, именно това пагубно за всички поглъщане на светлина, без никакво обратно излъчване е същността на егоизма. Дори и най- базовото човешко общество не може да функционира, да съществува, без наличието на някакво, макар и минимално разбиране между хората, без някаква макар и малка емпатия - съчувствие.😭

    Крайната затвореност, крайното нежелание да дадеш, а само да получаваш, води до разпадане на семейството, на обществото, на държавата.

    Но крайният егоизъм действително е и една медицинска диагноза. Това е едно наистина голямо предизвикателство пред психологията, пред психиатрията, пред морала и пред водещата религия в обществото. Крайният егоизъм, това раково образувание, което поглъща всичко наоколо и води до разпад на всяка една система, трябва да бъде лекуван с всякакви средства – лични, обществени, медицински, морални и религиозни.

Изкуственият интелект си показа зъбките

    По-малко от година след официалното стартиране на ИИ (Изкуствен Интелект) вече имаме първите тревожни сигнали какво предстои на човечеството. Тези сигнали засега са такива, че предизвикват повече смях и усмивки, отколкото притеснения, но мислещите хора могат само да бъдат силно разтревожени.

    ИИ по същество представлява самообучаващ се софтуер, т.е. самообучаваща се програма, която обаче при съществуващото днес огромно количество от данни и при зашеметяваща скорост на работа, прави това изключително бързо.

    През лятото излязоха, станаха популярни, няколко песни създадени от ИИ. Единият от примерите е песента на Кулио „Ганкстерски рай“ изпълнена от Франк Синатра. Тази песен никога не е изпълнявана от легендарния Синатра, а е изцяло плод на ИИ. Много е приятно да слушаш подобна версия, но... Но щом Франк Синатра може да изпълнява песента на Кулио, това на практика означава, че всеки би могъл да изпълни всичко! Стига да има достатъчно информация, достатъчна база данни. Това е доста стряскащо във всяко едно отношение!

    Тези дни се появи и клип, направен чрез ИИ, в който говорителката на БНТ Аделина Радева съобщава една измислена новина. Все още имаме възможност, по отношение на качеството да разпознаем фалшификацията на ИИ, но още не е минала и година от неговото стартиране. А какво ще е след още една година, след две, след пет? Дори и не искаме да си го представим...!

    В индуизма съществува понятие „мая“, което най-кратко се превежда като илюзия. Мая означава също светът на съня, съня на пазителя на вселената Вишну. На български тази дума е всъщност „омая“ – замайване, нереалност, илюзия, сън. Обратното на „мая“ (омая) е бдителност, будност, осъзнатост. Не се гледа добре на света във властта на „мая“, поне в индуизма. Такова време, когато светът е под властта на мая, се счита за лошо.

    С напредване на ИИ нашият свят със шеметна скорост се е насочил към света обладан от илюзията, наречена мая (омая). Това със сигурност ще е краят на една епоха – непреодолимо изпълване на света с илюзия.

    Засега е минала само една година и ИИ само си показва зъбките, а какво ще стане като порасне предстои да видим .

 

България има нужда от истински лидер, готов да си сложи главата в торбата

     България днес има нужда от истински лидер, такъв няма на политическата сцена у нас. Това трябва да е човек, готов да застане срещу великите сили, ако е необходимо, в защита на националния интерес. Това трябва да е човек готов да се противопостави на САЩ, на Русия, на ЕС, на Китай, на съседните държави и на който и да било, ако нуждите на българския народ го изисква. Или както казва народът, човек, който е готов да си сложи или заложи главата в торбата. Защото противопоставянето на великите сили е рискова задача и може да се очаква всичко като отговор.

    Историците още спорят дали например цар Борис III е убит, отровен от Хитлер и представителите на Третия райх, но факт е, че царят тогава е имал смелостта да отстоява мнението си и да защитава интересите на страната.

    Трябва ни човек, който да може да прескочи конюнктурата, който да може да погледне отвъд лагерите на „добрите“ и „лошите“, на „агресорите“ и „жертвите“, на „солидарните“ и „несъпричастните“. Човек, който може да погледне отвъд „глобалното затопляне“, „необходимостта от зелена енергия“ и от „намаляване на въглеродните емисии“. Лидер, който може да застане срещу европейските такива, да ги отрезви и да им каже, че те също са заслепени и увлечени от прекалена толерантност и гоненето на нереалистични цели.

    Не е възможно най-големите замърсители и производители на вредни емисии като САЩ и Китай да не спазват международните норми, а от малки държави, които са в десетки и стотици пъти по-малки производители и замърсители да се иска спазване. Подобна ситуация обезмисля всички действия в тази посока. И така е не само по отношение на замърсяването, а и на въоръжаване, на развитие на високите технологии и т.н.

    България трябва да запази атомната си централа и да построи нова, трябва да запази производството на въглища и ТЕЦ-овете си на всяка цена, да се бори срещу измислените квоти или просто да си ги плаща, да купува гориво от когото е най- евтино и изгодно, без значение дали това е САЩ, Русия, Азърбайджан, Нигерия или Саудитска Арабия. Но за това се иска политик, готов да рискува и защитава националния интерес, а такива в момента няма. Има една бледа спирохета, премиерът Денков и навити като кукувици политици и политички, които бодро повтарят заучени фрази за европейско бъдеще и европейска солидарност. Не че мястото ни не е в Европа, там е и никъде другаде, но трябва да отстояваме нашите интереси със всички средства, а това далеч, далеч не се прави.

Сатанистите идват! Да си върнем Веспасиан!

    Руската църква в София затвори врати, след като българското колониално правителство изгони предстоятеля й архимандрит Васиан и още двама служители.

    Истинските българи оставят цветя пред заключените врати, сравнявайки храма с Баташката светиня.

    Никой не вярва на официалната версия - че божият служител бил руски шпионин. Истината е, че заповедта за удара върху църквата идва от "Козяк“ 16 – пише сайтът Новините.Менте.ком. Целта е не само по-нататъшна ерозия на братската любов между българи и руснаци, но и да се изличи поредният православен храм.

    В разкрития план пише, че празната църква ще бъде отдадена под наем на НПО, свързано с "Америка за България“ - уж за културо-просветна дейност. След това там ще се настани филиал на известната в САЩ Църква на сатаната, която се финансира от Сорос и Ротшилд. На мястото на христелюбивия архиминадрит Васиян ще се появи някакъв чернокож пастор, който ще проповяда еднополова любов.

    Но това е само първата крачка на американските завоеватели. Следващата е да се завземе катедралният храм "Александър Невски“ и да се превърне в джамия.

    Ще допуснем ли всичко това? На бунт, братя българи, срещу продажното правителство. Да изгоним сатанистите и да си върнем Васиан!

Убийствените тайни на украинското зърно

    Проблемът с украинското зърно не е в цената. Тя се използва за отвличане на вниманието. Има много по-страшни неща, които пристигат от т.н.Украйна.

    От гражданската организация "За мир и суверенитет“ са направили тайно замерване на радиацията на Дунав мост и са открили извънредно високи стойности около една влакова композиция. С помощта на железничари-патриоти са проникнали в няколко вагона и се оказало, че те са пълни с украинско зърно. На чувалите пишело "Чернобиль. Урожай 1986 год“.

    След това доброволците проследили пътя на влаковата композиция. Зърното било разтоварено още в Северна България и веднага смляно на брашно – за да се прикрият следите.

    Брашното било мигновено разпродадено на половин цена и от него били приготвени детски закуски. И така нашите родни дечица още от първия учебен ден били захранени с радиоактивно украинско брашно. Произведено от украински нацисти, които – както всички знаем – продължават да убиват български бременни жени.

    Будните граждани подложили на анализ една кифличка и открили още нещо. Брашното съдържало не само ГМО, но и хормонът ГТО-2022. Този хормон разрушава баланса мъжки-женски хормони и превръща децата в еднополови джендъри.

    ГТО -2022 няма нищо общо с радиацията, вероятно той се добавя допълнително в чувалите зърно. Известно е от журналистически разследвания, че се произвежда в тайни американски лаборатории, базирани в Украйна. Целта е да се обърка българският ген и България в най-скоро време да стане под 4 милиона – цел, която не са крили всички американски посланици. Плюс Ран и Ът. Плюс Кирчо и Кокорчо.

    Празните вагони веднага са били обеззаразени и натоварени с екологично чисто българско зърно. Композициите са тръгнали на запад – за да нахранят еврогейовете и краварите.

    Разкрита е тайната на дълголетието на Сорос – от години той закусвал с пържени филийки, приготвени от българско брашно и поляти с български пчелен мед. Балкански.

    Братя българи! Не е ли време да си върнем суверенитата и да имаме възможност да избираме българското? Зърно ,домати, краставици, марули, ябълки, праз, авокадо и банани...

    Всички на протест, да свалим колониалното правителство! 

 

Източник: Новините менте ком.

В търсене на Онгъла - Истрия, крепостта при Ново село, Тулча, Сомова

   Сега като се замисля, колко дълъг ден е бил и ми изглежда невероятно - денят започна с ходене до езерото Буджак, търсене на Пукуюл лий Соаре насред Дунава, посещение на Дервентския манастир, на музея в Адамклиси и монументът Тропеум Траяни. В ранният следобед вече пътувах нагоре към Тулча по един скоростен път, който вървеше право в посока север-юг.

    Като студенти археолози изучавахме и често споменавахме по различните предмети т.нар. черноморски гръцки колонии. Това са градовете по нашето Черноморие, основани от елински граждани-колонисти още през 6-5 век преди новата ера. В повечето случаи на тези места е имало по-стари тракийски поселища, но след идването на гърците те се превръщат в малки градски центрове, свързани с риболов, производство и най-вече търговия. Такива по нашето Черноморие са Аполония (Созопол), Месембрия (Несебър), Агатополис (Ахтопол), Одесос (Варна), Дионисопол (Балчик) и още няколко. На територията на днешна Румъния са Томи, Калатис, Истрия, а има и още по-нагоре има и други, на територията на днешна Украйна.

    Градчето Томи или днешна Констанца (Кюстенджа) е известно със заточението тук на римският поет Овидий, в началото на първи век от новата ера. Калатис е днешна Мангалия, а Истрия е на север от Томи, на брега на едно голямо крайбрежно езеро. Колко сме ги сричали тези черноморски колонии, изучавайки класическа (антична) археология или тракийска археология и по други предмети и така и не можахме точно да ги запомним как са подредени – Калатис, Томи, Истрия, понеже навремето картите бяха кът, а интернет на практика още нямаше.

                                


    И така, по пътя видях кафява табелка надясно в посока към морето, за антична Истрия. Спрях колата на едно разширение и слязох. Едно чисто бяло куче дойде към мен и махаше весело с опашка. Погледнах към равнината в посока на морето, там където беше древна Истрия. Бях видял вече достатъчно елински колонии по нашето море, а и не само, така че се качих в колата и продължих пътя. Преди това подметнах на кучето, каквото намерих в колата за ядене - Истрия оставаше за следващия път – при една по-пространна обиколка на района.

    Северна Добруджа, винаги е била една буферна зона, а също и място за наказания и заточения. Ако започнем отзад напред, по времето на комунизма и Николае Чаушеску, тук по островите в дунавската делта са заточвани „враговете на режима”, както например и на нашия остров Белене. Това е една традиция още от римско време, когато споменахме, че в Томи е заточен поетът Овидий. Той се оплаква в неговите писма и поеми от суровия добруджански климат и суровите нрави на местните племена и тъгува за любимия Рим. Племената тук наистина са много въпреки, че преобладаващи в Античността са гетите – тракийско племе, а по-късно това са българите. Но и един от синовете на Атила – Ирник, бяга точно тук с част от хуните в пети век от новата ера, след разгрома на хуните в Централна Европа. Малко по-късно тук се заселват и авари – едно друго източно племе, стигнало до земите на Централна Европа. Тук от старо време има и скити – предци на украинци и руснаци и сармати – иранско племе, а също и гърци и още други. Тук идват първоначално и „прабългарите” в седми век. В единадесети век тук са заселени дори нормани, отново по заповед на византийския император. След това през 11 век идват узи, печанеги и кумани – тюркски племена, а през 13 век огузи. Днешни гагаузи – турскоговорящи християни, са потомци на някой от тези племена. Изобщо голяма мешавица, с преобладаващ в Античността тракийски, а по-късно български елемент.

    И така, тази средна част от Добруджа изглеждаше наистина по-скучна, т.е. не много интересна, но и аз пътувах транзит през нея. В мислите ми беше основно паметникът на Траян, издигнат след победата над даките в 102 година. Той е издигнат на мястото където римляните губят 3000 човека, десет години по-рано, в битка със същите тези даки. Мислех си, какво ли би било този паметник да е част от българските земи и българското културно наследство? Някак си не ми се вързваше. Това е същото като и Одрин да беше днес част от България и ние да стопанисваме брилянтното произведение на мимар Синан – джамията Сюлеймание. Също не ми се вързваше някак си.

    Снимка - изглед от Крепостта Йенисала (Ново село)   

    Наближих градчето Бабабад и тук пейзажът отново взе да става по-хълмист и интересен. Бабабдаг го знам отново от археологията – с известна ранна праисторическа култура, разкрита на това място и по-точно до селото Хаманджия. Така наречената култура Хаманджия е много ранна – от края на новокаменната епоха или иначе казано започва от средата на шесто хилядолетие преди новата ера. Учудващо е колко развити са били хората в онези времена, които ние наричаме днес праистория. Това го доказват изящно изработените керамични съдове, фигурки на хора от добре пречистена глина, останките от големи селища, с подредени в улици къщи и така нататък.

 

                               

    Снимка - крепостта при Йенисала (Ново село)



    Нямах време да спирам и тук, а се насочих направо към крепостта Йенисала или Ново село. Това е една от най-добре запазените крепости в региона, понеже е от по-късно време или поне е била използвана до по-късни времена. Но и тук очакванията да срещнете българско присъствие или поне спомен са повече в нашите представи. Крепостта пази спомена за присъствието на град Дракула през 15 век, но едва ли за някой български воевода. Иначе от мястото, което не е толкова на високо, но се разкрива прекрасна гледка във всички посоки – едно огромно езеро на изток и по-малки езера и канали на запад и равни добруджански простори. Тук в малкото музейче към крепостта снимах и една карта, с крепостите по Дунавския лимес, които смятах да разгледам в следващите дни.

    Снимка - крепостите по Дунавския лимес


    Не се бавих много и в крепостта, но то и нямаше какво толкова да се разглежда. Само си мислих, в кое езеро да пусна каяка – много ми се караше. Но ме бяха предупредили, че тук около делтата на Дунав много трябва да внимавам с езерата и каналите, които са безбройни, за да не си остана някъде, където никой няма да ме намери.

    Наближавах Тулча, която всъщност знаех само като име – никаква представа какво представлява. И изведнъж пред мен се появи една доста голяма и висока горичка и надпис с латински букви – Тулча. Бях пристигнал край Дунава, до една важна дестинация.

    Градът беше смесица между тих крайречен град, с по-стари павирани улици и къщи, и същевременно и по-оживен център, а в западната част на града имаше и индустриална зона с големи тръби, комини и стари фабрики. Отдалече видях и пристанищната зона, с параходи, влекачи, шлепове, кранове за разтоварване и кейове, също доста голяма.

    Снимка - езерото Сомова 

  Не смятах да оставам за нощувка в града, затова продължих в западна посока, към едни по-малки селца. Тук бях набелязал две места за нощувка, които се оказаха съвсем различни едно от друго. Първото беше нещо като увеселителен център с водни пързалки и големи басейни и много млади семейства с деца, а и беше пълно. Продължих нататък към селцето Сомова (Сомово), на двадесетина километра на запад от Тулча, а имаше и езеро със същото име.

    В една много тясна уличка, в страни от главния път, който минаваше от селото, пристигнах до една доста луксозна къща, оградена с голям дувар. Срещу мен застана една много симпатична жена, с типичен румънски чар, с черни, пронизителни и игриви очи и ме попита дали имам резервация. Нямах, но така или иначе нощувката струваше 100 евро. Въпреки, че в градчето Остров момчетата ме предупредиха, че нощувките тук около Делтата са огън, цената от 100 евро ме накара неволно да преглътна… Но нямах време за повече обикаляне – мръкваше вече. 

    Действително къщата и стаята бяха луксозни, с двор отпред, от който се разкриваше прекрасна гледка към езерото Сомова и по нататък към високите дървета край Дунава и отсрещната страна. Имаше и басейн, който в момента не ме интересуваше и беше просто част от красивия пейзаж. Първия ден спах безплатно в Остров, а сега на втория, за сто евро - странен контраст.




(Следва продължение)


.

 

 

В търсене на Онгъла – Остров, Пъкуюл луй Соаре, скален манастир Свети Андрей, Тропеум Траяни

 Мястото, където първоначално се заселили аспаруховите българи се нарича Онгъл – така го наричали прабългарите на техния си език. Учените и до днес не могат да се споразумеят къде точно е това място, но е сигурно, че е край делтата на река Дунав. Въпросът е от коя страна – от северната или от южната, както и колко голям е бил въпросният Онгъл. Дали това е цял един край, днешната южна Бесарабия например, със старо название Буджак, дали това е бил голям укрепен лагер, подобен на Плиска, която, заедно със земните валове около нея обхваща площ от 23 квадратни километра, или не е просто един античен кастел, т.е. крепост от римско време?

    В края на август месец 2022 година, дойде време най-сетне да проверя лично, къде може да е бил Онгълът. Отдавна исках да видя и Северна Добруджа – тези изконни български земи, за който не се говори много. Но и те имат своята специфика, за която ще стане въпрос по-нататък.

    Пътуването ми започна от Пловдив до Варна, където останах две вечери на гости на моя добър колега и приятел Теодор Роков. След много години като уредник в Археологическия музей, секция Античност, той се беше преместил в Музея за история на Варна. И тук той си действаше както си знае – организираше различни събития, снимаше научно-популярни филмчета, търсеше ценни предмети и документи свързани с историята на град Варна. Аз нямаше с какво особено да се похваля, освен със съдебните дела покрай развода, който между другото продължиха и доста след това.

    Пътувал съм много по света, но непознатото място си е непознато място, а и аз не бях направил особена подготовка. Смятах да я карам както при последното пътуване в централната част на Румъния и да намирам места за спане на място. Теодор също не беше ходил по-нагоре от Констанца, но ми даде информация за интересни обекти, от негови приятели и за една крепост, която не бях предвидил, в моята все пак налична програма.

    Реших да вляза в Северна Добруджа от Силистра и да тръгна първоначално покрай река Дунав, т.е. отказах се от варианта да вляза покрай морето, през Дуранкулак. И така през Добруджа потеглих към Силистра – едно много приятно пътуване. Хитът на сезона, който се въртеше непрекъснато по радиото беше песента „As it was”. Лирично-романтична песен, а за местните румънски хитове ще стане дума по-нататък.

    Имам много хубави спомени от Силистра от лятото на трети курс студенти, когато бяхме на разкопки в града. Двадесет дена копахме около голямата църква, базилика, край Дунав, много добре и весело си изкарахме. Ама това беше през 1998 година и тогава хитът на сезона беше кавърът на C-block  на песента “You win again”.

    Разходих се из града – спомнях си много, от центъра, от улиците, от крайбрежието. Имаше и промени за последните години, но не онези промени, които всички очаквахме да се случат в България. Край Дунав стигнах и базиликата, след дълги години на разкопки, вече консервирана. Доста по-голяма и жива изглеждаше навремето, но и ние сме били по-млади и по-малки.

                               

    Близо до базиликата се извисява величествен вековен дъб. Именно на това място се предполага, че е бил един от важните дворци на Първо българско царство – дворецът на княз (хан) Омуртаг. Този дворец е отбелязан в надписа върху колона, която днес се намира в църквата „Св. Четиридесет мъченици” във Велико Търново. Текстът е на гръцки език и в него се говори за „Преславен дом на Дунава”.

    Че тук е имало нещо царско говори именно величественият дъб, който расте днес на това място. Дали точно тук е бил дворецът на Омуртаг, след всички, всички, проучвания е още трудно да се каже. Възможно е това да е поредният кастел, крепост, от римско време. По българските земи има толкова много история и толкова много царе, дори и до времето 7-8 век, когато тук идват прабългарите. В Силистра, древният Дорусторум е роден Флавий Аеций – един от последните големи римски пълководци. Близо до Силистра, в Залдапа, или пък в днешен Разград е роден Виталиан, византийски военачалник, за когото българската история тепърва има да научава.

   
    В ранният следобед преминах границата и се насочих към градчето Остров, което по карта изглеждаше на около десетина километра от границата, а всъщност беше и по-близо. Трудно е да се каже дали това беше градче или едно голямо село, но вече типично румънско. Намерих мястото в долния край на селото, което телефонът ми отбелязваше като къща за гости. Това бяха няколко приятни бунгала, външен навес, дворче и един басейн по средата. Тук обаче се беше вече разположила една шумна младежка компания и още като ме видяха ме дръпнаха на масата и сипаха марково уиски в една чаша. Така само половин час, след като бях влязъл в Румъния, вече бях на маса и казвах „Наздраве” и „Cheers” наляво и надясно. Момчетата и момичетата се оказаха от куриерска фирма, която работела през нощта, от Букурещ. Шефът беше около шестдесетгодишен, веселяк и бохем, но те като румънците не му мислят много. Може да се каже, че са веселяци.

    Едното момче Богдан знаеше доста за старата история и успяхме да  си поговорим на тази тема, преди главите ни да се замаят от уискито. Ние балканските държави, не само България, но и Румъния, Сърбия, Гърция, в момента така да се каже профитираме, т.е. печелим от разкритията свързани с нашата най-древна история – новокаменна епоха, каменно-медна епоха и т.н. Все повече изследователи забелязват, че тук от Балканите е тръгнала съвременната европейска цивилизация. Тук за пръв път започва обработката на металите, тук са изпечени първите съдове от глина, тук са първите сериозни достижения в земеделието, тук говорим и за появата на първите писмени знаци и т.н. Този Богдан знаеше доста за всичко това, което ми показа, че и в Румъния нещата се движат подобно на България, при проучванията на праисторията.

    Въпреки че доста издържах на масата, по някое време слезнах по една дълга стълба надолу към брега на Дунава. Там се разположих върху малкото дървено кейче и се унесох в сън. После извадих и едноместния си надуваем каяк от колата и се пуснах на първа обиколка из Дунава. Нивото на реката беше доста ниско, както и малко по-нагоре при Силистра. Миришеше на мащерка и на други билки. Крайбрежната гледка беше съвсем балканска – не много подредено, не особено богато, но наситено с цветове и аромати.

     Същият Богдан прояви интерес към каяка и въпреки че не беше карал каяк, след кратки инструкции малко неумело се пусна и той. Така или иначе освежихме се за вечерната част на гуляя. А шефът се оказа голям тертиплия – вадеха се последователно вкусни сирена, мезета, скара, местни вина, грозде и т.н. В пристъп на вдъхновение, след няколко часово ядене и пиене и румънска музика, той ми каза – „Само жени нямаме”, т.е. не може да предложим. Наистина бяха се подготвили качествено. Легнах си след дванадесет вечерта, а други май изобщо не си бяха лягали. Аз спах в единична стая, по случайност останала празна, понеже целият комплекс беше резервиран от компанията.


 

    На сутринта няколко човека ме събудиха в седем сутринта с предложение да сядаме на масата и да продължаваме да пием. Дотук всичко беше хубаво, но при втори ден такава програма и то от сутринта… играта щеше да загрубее. Безшумно си прибрах багажа, сгънах и каяка в неговата раница и се изнесох без никой да ме забележи.

    Тръгнах да търся островът и крепостта Пъкуюл луй Соаре, която се намираше наблизо, малко по-надолу по реката. Преди това в ранната утрин се отбих до голямото езеро Буджак, на което идват да ловят риба и хората от Силистра. Тук се опитах да прекося по една дига, която беше отбелязана на картата, но това се оказа невъзможно.

    По-късно на Дунава не намерих веднага и точното място към крепостта, въпреки че археоложката Евгения Балинтова-Коматарова, която има много проучвания в Северна Добруджа, ми беше обяснила подробно как да намеря пътя до брега, откъдето мога да прекося реката и да я разгледам.

    По тази отбивка от централният път, наляво след едно малко мостче, в момента се работеше, полагаха чакъл и го трамбоваха. Нататък обаче пътят ставаше доста лош. Предположих, че именно заради обекта Пукуюл луй Соаре оправят пътя и само след година мястото ще е достъпно и добре обозначено. Така или иначе на брега, точно срещу крепостта, която вече се виждаше, имаше един човек охрана, който каза че не мога да остана там с колата. Следователно трябваше да се връщам надолу по-реката и оттам да пускам каяка. То хубаво, ама като още ме болеше главата след снощната вечер… Постоях малко на едно красиво място по средата на пътя към крепостта и продължих нататък. Така или иначе тази крепост си я знаем само ние археолозите и такива, които са чели „Формиране на старобългарската култура” на проф. Станчо Ваклинов. А пък и вече има достатъчно снимки в интернет. А и най вече крепостта си е византийска, т.е. римска и е била някакъв митнически пункт, в една от най-тесните части на реката, на това място.

    Продължих нататък, в този най-южен край на Северна Добруджа, който се оказа доста богат на интересни места и находки. Съвсем наблизо имаше малък манастир – Дервентски манастир, който ми беше по път. Спрях да го разгледам, като преди това полегнах малко на една полянка. В двора на манастира имаше няколко каменни кръста, на които се четяха български имена и пишеше на кирилица. Бързам да отбележа, че в Северна Добруджа, с голямо българско население през Възраждането и до към Първата световна война, днес това е един спомен. Само в двора на някоя църква или манастир, може да видиш надпис на кирилица или някакъв спомен от българското присъствие. За съжаление това е реалността и трябва да я приемем, както и в Европейска Турция, Северна Гърция, Поморавието, а в крайна сметка и Северна Македония. Когато и ако Господ отново реши ще населим всичките тези земи.

    Изобщо, тук наоколо имаше още няколко манастира, включително и мястото където апостол Андрей е спрял по пътя си на север, към земите на скитите. Това беше и следващата ми спирка – скален манастир Св. Андрей.

    Малко встрани от централният път, в началото на малък планински склон, беше вдълбана пещерата, която веднага можах да кажа, че е от предхристиянско време. Отсреща имаше и голяма нова църква. Северна Добруджа и тук и нататък изцяло приличаше на българска земя. Това което ме изненада беше хълмистия релеф, а на места се издигаха дори и малки планини. Просто си представях Северна Добруджа по-равна или изцяло равна, а релефът всъщност беше много приятен и гледките на хълмове с лозя, на равнини с жита и големи масиви от царевица, на равната и широка река, и крайбрежните високи тополи и други гори край нея - беше красива и изцяло българска, пак да повторя.

    И така срещата с мястото където е отседнал Св. Андрей, на когото в крайна сметка нося името, беше вълнуваща. Като си спомних за неволите и страданията на първите апостоли, моите собствени започнаха да ми изглеждат по-леки. И още по-точно – спомних си, че неволите са част от пътя на праведния човек – така или иначе те са неизбежни и щом и тези преди нас са минали по-този път, можем и ние.

    Нататък по пътя обаче ме очакваше още една не по-малко интересна среща – с император Траян Римски. За тази среща, малко по-научно разказах тук -

https://andorey.blog.bg/history/2022/09/19/tropeum-traiani-triumfyt-na-imperator-traian.1835133

    А сега по-личните впечатления. Винаги съм се чудел къде е този паметник Тропеум Траяни, а той се оказа на 25 километра по права линия от българската граница. Един абсолютно непознат паметник, не само за българите, а и за българската историческа наука и тук не съдя само по мене си.

    Преди градчето Адамклиси се виждат запазените основи от една голяма крепост. Самите те не представляват нещо толкова интересно, а и в самата крепост няма какво да се види. В центъра на Адамклиси обаче, се намира един голям археологически музей. Отвън, въпреки изображенията на римски и дакийски войни върху фасадата, също човек не може да предположи какво го очаква вътре. А вътре има една внушителна стена, с оригиналните релефи, направени по времето на император Траян, в началото на втори век и донесени тук, от оригиналния паметник. Самият Тропеум Траяни – триумфът на император Траян се намира в другия край на градчето, паметник възстановен през 70-те години на 20 век, по времето Николай Чаушеско, румънският министър-председател и главен секретар на ЦК на Румънската комунистическа партия, управлявал повече от тридесет години.

    По времето на император Траян (98-117) римските войски преминават Дунава на два пъти и водят тежки сражения с отвъддунавските траки, наречени даки. Освен даки тук те срещат и съпротива на германски племена, на ирански сарматски племена и други. Тези обедини сили на „варварите” се срещат с „цивилизаторите” римляни. Само че римската войска, без дори в случая да правя конкретно проучване, мога да предположа, че се е състояла предимно от траки – едни от най-добрите войни в империята. Поредната братоубийствена война, каквито имаме в изобилие в световната история и днес също. В по-широк смисъл – то коя ли война не е братоубийствена? Кой е бил прав в тази война – Траян или „варварите” и кой е трябвало да победи? Отново невъзможен за отговор въпрос. Факт е обаче че преданията за цар Траян, с козите уши, са особено многобройни именно в днешните български земи и в земите около нас. Политическата история на Рим по онова време, войните на императора с даките и самото му присъствие тук на Балканите са оставили незаличим спомен в местното население. А това население оттогава до ден днешен си е едно и също – наричано в старо време тракийско, а след 4-ти – 5-ти век от новата ера българско.

                          

    Тропеум Траяни е доста странен монумент. Всъщност кръглата му форма е приятна, само огромната фигура на върха, която даже не е фигура, а представлява римски доспехи, стои малко странно. Но това е един своеобразен триумф на мемориала, непосредствено преди християнската епоха.

    По-нататък по пътя беше скалният манастир при Мурфатлар, с надписи на кирилица от времето 10 век. Но аз вече нямах време, а и сили да го разглеждам, след толкова приключения. Тука някак си интересната южна част на Северна Добруджа свърши. Тук пресякох каналът, който свързва Дунава при Черна вода с Черно море под Констанца. Наистина частта между този канал и българската граница е много интересна, а след това е доста по-семпла, чак до към Тулча и Дунавската делта. Затова директно по скоростния път покрай Констанца се отправих нагоре към делтата и големия град Тулча.

 (следва продължение)