За древността на българския език

 На нас българите са поверени за отговорно съхранение няколко неща. Това е нашата пищна, зелена, красива и разнообразна природа. Това са моралните ценности и религиозни правила, с дълбока древност, които ние по правило не съзнаваме, но всички ние ги обладаваме и спазваме, в повечето случаи без да го разбираме.

    Но не по-малко важен е нашият български език, изкован от старите законодатели в прадревни времена.

    За съжаление дори и учени хора, българи, който са знаел различни науки и са говорели по няколко езика не винаги са осъзнавали дълбочината и древността на българския език, но тези които са се е докосвал до тази истина, са ставали истински ревностни патриоти във всяко отношение. Такива като Георги Раковски, Петър Берон, д-р Иван Селемински, Стефан Захариев, Йордан Хаджиконстантинов, Цани Гинчев и други.

    Това, което наричаме днес български език е пряко наследство на старата балканска реч, от времето на траките и пеласгите и още преди това. Тази реч е толкова стара, че е повлияла на практика на всички европейски езици, а и на много такива извън индо-европейското семейство. Именно това са най-впечатляващите примери, които ще разгледаме.

    Ако отворим които и да е речник на чуждите думи у нас ще видим огромно количество думи, за които пише че са дошли в съвременния български през турски, гръцки, руски, немски, френски, италиански и т.н. Често за думите, които са дошли от турски, се уточнява, че дадена думата първоначално идва от персийски или арабски език и с посредничеството на турския, по време на Османската империя, е приета и по нашите земи. Същевременно за много думи дошли чрез на руския в български се уточнява, че са всъщност френски, немски, италиански думи, т.е. европейски, но са дошли у нас чрез руско влияние и посредничество.

    Много думи в старогръцкия език и в старогръцките речници се познават като такива с български корен още на пръв поглед, но поради това че са записани в древността, се водят старогръцки. Думата „колиба” се среща в старогръцкия като „калиби” (καλύβη). Така излиза, че тази дума е старогръцка, само че думата „кол” липсва в старогръцкия. Колибата е първобитно жилище, което се прави от колове (колци) и пръти, оттам и думата колиба. В днешния български думата е ясна като етимология – кол – колиба, докато в старогръцкия тази яснота липсва.

    Същото може да кажем и за старогръцката дума „арбили” (ἀρβύλη) или „арбюлис” (ἀρβυλης), която се превежда като вид обувки. Думата „арбили” е всъщност думата „цървули”. За цървулите може да кажем, че кажем че произлизат от думата „цръв” – черво. Думата, със значение обувка, се среща и в много славянски езици, но най-старият облик е бил с начално „ч”, както показват примерите. Отново имаме дума, която няма обяснение и етимология на старогръцки, на който думата просто е записана, но етимологията се вижда на български и през останалите славянски езици. Тук академик Стефан Младенов прибавя и арабската дума serbul – обувка, от която уж произлизали славянските такива, но той не се е сетил за старогръцката дума. Накратко имаме още една стара балканска, може да я наречем и българска, дума, която по-късно е получила голямо разпространение.

    Впрочем древен балкански корен може да видим и при другата дума за обувка „крепис”, която означава също и „основа, база, фундамент”. Думата е преминала и в латинския, като тук може да потърси корена и в „крепя” и в „закрепвам”. Сродната латинска дума „крепидо” (crepido) – основа, темел, стена, която се използва у нас като научен термин – „крепида” – крепостна стена. Друга дума, която се използва от археолозите е думата „стригила”, която идва също от латинската strigilis и не означава друго, а стъргало, стъргалка, чесало. Но примерите с латински думи са наистина много и по-лесно видими, затова да се върнем към старогръцките.

    При много думи в старогръцкия началната съгласна буква е отпаднала, както в думата „арбили” (арбюли). Така имаме и думата „арпи” (ἃρπη), което значи сърп, също и граблива птица, при която е изпаднало началното „с”. Такива примери имаме много и при заемане на старите балкански думи в турския език, както ще видим по нататък.

    Думата вино на новогръцки е „краси”, а на старогръцки „красис” (κρᾶσις), което освен напитка и смесване, съединение, означава и температура. Всичко това показва, че думата „красис” всъщност произхожда от „красен” или „красний” – червен, т.е. от червения цвят на виното.

    Старогръцката дума обол (ὀβολός) – вид дребна монета , може да свържем с думата „объл” или „овал”, но да приемем че тук приликата е случайна, понеже монетите са по принцип кръгли, не само оболите.

    Много интересно е обяснението на името Атина Палада, по-точно епитетът който е даден на богинята. Това название всъщност се среща във варианта Паллас (Παλλάς), а също и Паллинис (Παλληνίς). Паллас или Палладион е изработена от дърво статуйка на Палада, според поверието паднала от небето, която се пазела в Троя и се смятала като залог за съществуването на града. Основните характеристики на Атина, дъщеря на Зевс е, че е жена-воин, че е девица и че е синеока. Това последното е правело особено впечатление в свята на топлия юг, където хората масово са били тъмнооки. Палада, въпреки разнообразните обяснения, най-вероятно идва от „плава” – синеока. Тази старобългарска дума „плавъ”, която значи по-скоро „сивосин” или дори „бледожълт”, се е позагубила в съвременния български език, но се е запазила в много от славянските езици. Тя се среща и в немската и латинската група, а всъщност повсеместно в различните индоевропейски езици.

    Който желае да прочете повече подобни примери, да надникне в съчинението „Българска старина” на Георги Раковски, където ще види и много дадени връзки освен със старогръцкия и с персийския (авестийски) език, с турския и т.н. Всичко това означава само едно. Когато балканското население се е предвижвало от своята балканска прародина във всяка една посока, то е разнасяло със себе си древната земеделска култура, носело е със себе си вещите, уменията, занаятите и всичко това се е предавало на околното заварено население, което е започвало да използва със същите думи и названия. Така и когато са дошли тук османските турци, през 12-13 век, те са заварили едни много стари традиции и при местното населени, предимно българско и при византийците и Византийското царство. Когато десетки „турски” думи изведнъж се оказват стари балкански, български думи, човек се смущава първоначално от големият им брой. Такива много думи може да видите отново у Раковски, а аз тук без да повтарям примерите, ще се опитам да дам нови. За съжаление в нашите тълковни речници ще видите стотици думи, които се смятат за турски и наистина част от тях са навлезли по време на османското владичество, но и те често идващи от персийски и арабски. Обаче има и десетки думи, които са там поради нашата скромност, следване на стереотипите и от научно недоглеждане. Върху подобни примери аз лично със се спирал няколко пъти, но като цяло темата е неразработена от специалистите.

    Думата „авджия” се приема за турска, понеже идва от турското av – лов, дивеч. Само че това е самата дума „лов”, както и „авджия” (авджилък) е всъщност „ловджия”, като е изпуснато началното „л”. Друга една красива дума, която е „уста”, в смисъл на майстор, е образувана по същия начин, чрез отпадане на началната съгласна. Турската дума „уста” (usta) е всъщност (м)уста(р) – майстор. Самата българска дума „майстор” идва от глаголите „строя”, а също и „да сторя”, т.е. да направя, да изградя, да извърша. Един от най-важните дюлгерски инструменти се нарича мастар, т.е. нивелир, нещо което служи за прав и стабилен градеж. Друг важен инструмент на майстора е мистрията, която дума произхожда от същия корен.

    Изобщо думата майстор се среща и в латинския и в повечето европейски езици, а както виждаме и в турския. В латинския магистър (magister) има конотация със вещ, знаещ, можещ, докато пък в съвременния английски думата master има конотация, не толкова с „майстор”, колкото с „господар”. В много тракийски и особено древномакедонски надписи се среща думата mestrian, която нашите учени определят като някакво лично име. Обяснението на думата е именно „майстор” – титла разпространена от много хилядолетия на балканите и записана по римско време във възпоменателни и надгробни надписи с латински букви като „местриан”.

    Ако продължим по темата турската дума дюлгер (dьlger), използвана и при нас често в миналото, означава дърводелец. Тя се използва и със значение каменоделец и означава именно това „дялам” или „дялкам”, т.е. „дялкар” станало по турски на „дюгер”. Тук наистина нещата започват да изглеждат смущаващи, понеже и думата уста - майстор и думата дюлгер – човек, който дялка имат връзка с българския, но като имаме предвид, че османския народ е бил номадски, всичко си ида на мястото. Друг смущаващ пример е с думата хеким- доктор, лечител, лекар, която действително идва от „лек” и „лекувам”, т.е. лечител, отново при изпадане на първоначалната гласна. Една интересна подробност е че думата „локум”, идва от същия корен, защото първоначално локумът се е използвал като лечебно средство, в древна Персия…

    Думата „беяз” (beyaz) на турски означава „бял”. Думата „левент” е една от думите за юнак, храбрец и се приема за турска. Само че тук виждаме старобългарската дума „львъ”, или лев/лъв. Наистина смущаващи примери, както и турския глагол „истемек” – искам, желая „иемек” – ям, храня се и много други, но да кажем че това са много стари понятия, с общ корен за различните езикови семейства.

    Тук нямаме възможност дори и накратко да разгледаме връзката на българския със санскрита в Северна Индия и авестийския език в Персия. Нямаме възможност да разгледаме връзката на българския с иврит, който пък е език от съвсем друго семейство семито-хамитското. Трябва обаче поне с малки стъпки и усилия да започнем да изчистваме истината за нашия произход и да изправяме заблужденията, без излишен национализъм. Културата се създава, носи се и се предава и в това няма нищо необичайно. Добре е обаче да осъзнаваме и знаем истинското си място  в света…!

https://andorey.blog.bg/history/2019/08/23/trako-hetskoto-vliianie-vyrhu-turskiia-ezik.1671520

https://andorey.blog.bg/history/2012/08/07/traki-i-greki.986235?reply=3923455

Съдбата на учения

 Откъс от приказката "Халифът-щърк" на Вилхелм Хауф:

"Халифът, който обичал да събира в библиотеката си стари ръкописи, макар и да не умеел да ги чете, купил изписания лист и кутията и пуснал продавача да си върви. Но на халифа много му се искало да узнае за какво се говори в изписания лист и попитал везира, дали не познава някого, който би могъл да разгадае чудноватите букви.

- Премилостиви господарю и повелителю - отговорил везирът, - до голямата джамия живее един човек, когото наричат учения Селим, той разбира всички езици. Повикай го. Може би той познава тези тайнствени знаци.

Довели скоро учения.

- Селим - казал му халифът, - Селим, говори се, че си бил много умен. Я погледни тоя изписан лист и кажи ще можеш ли да го разчетеш?Ако го разчетеш, ще ти подаря нови дрехи за празник; ако не го разчетеш, ще заповядам да ти ударят дванадесет плесници и двадесет и пет пръчки по стъпалата, защото ще излезе, че без право са те наричали учения Селим.

Селим се поклонил и рекъл:

- Да бъде волята ти, господарю!

Той разглеждал дълго време написаното и изведнъж извикал:

- По латински е, господарю! Да ме обесят, ако не е по латински!

Халифът заповядал:

- Щом е по латински, кажи какво пише!"

Това е цитатът от приказката и макар и кратък много ясно показва съдбата на учения. Първо, мястото на учения е зад джамията. Второ полза от него няма никаква, освен ако някой халиф се сети че му трябва за кратко. Трето ако само се е правил на учен и не е такъв, заслужава много плесници и пръчки по ръцете. Това е съдбата на учения съвсем кратко и ясно разказана...

Първа седмица в София

    Първа седмица в София... през есента на 1995 година. Аз съм приет специалност Археология в Софийския университет "Св. Климент Охридски". Заминавам от гарата в Пловдив за откриване на учебната година на 1-ви октомври.

    Трябва да се ме изпращали и майка ми и баща ми и сестра ми, но помня най-вече баба ми Пенка, която плачеше. Аз съм й любимия внук, не че има други внуци, освен мен и сестра ми, но аз съм й особена слабост. Това е добре известно на всички от двадесет години, т.е. откакто съм се родил и е повод за много шеги, а понякога и хапливи коментари. 

    - Брат ти да не заминава войник - попитала една позната сестра ми, при вида на тази сцена.

    - Не, заминава за София... - отговорила сестра ми.

    Освен това със сигурност помня, че влакът тръгна от един от челните коловози, а освен това пътуваме към София с бат Веньо. Венелин Савов е вече втори курс специалност "Право" в СУ, въпреки че сме завършили заедно Английската гимназия. Но аз учих една година Българска филология в ПУ, а той направо си е започнал желаната специалност в София.

    - Почва голямата скъпотия... в София - коментира бат Веньо още с тръгването на влака. Това е единствената фраза, която си спомням от целия разговор. Трябва ми известно време да поживея в София, за да разбера какво точно означава това. Не че нещата са по-скъпи от Пловдив, макар че някои са. Просто големите разстояния, голямото количество от занимания, услуги, предложения, мероприятия и тяхното разнообразие правят живота в столицата по-скъп. А и самите стоки и услуги са по-скъпи  понякога, особено за бюджета на един студент.

    Квартирата ми на булевард Дондуков е на 7-8 минути пеша от Ректората. Голям късмет за мен, затова изкарах там и петте години в София. Точно на кръстовището на бул Дондуков с улица Кракра, срещу задния двор на Първа Английска гимназия, на завоя на трамваите 20 и 22. Много приятно ми е да виждам номер 20, защото това е рейса с който ходим до Коматево, при баба ми и дядо ми, в събота и неделя. Все още единствен и незаменим, двайската към квартал Коматево, други няма. 

    В София с трамвай двадесет идвах най-често от гара Подуяне до квартирата на булевард Дондуков. Беше ми по-удобно да слизам там отколкото да ходя до централна гара. Разстоянията в София са големи, както казах и трябва много да внимаваш къде и как се придвижваш, за да не губиш излишно време. Само че първите седмици си ходих до централна ЖП гара, понеже не ги знаех тези работи.

    На 1-ви октомври в непозната и чуждееща София търся нещо познато и отивам надолу към Орлов мост да чакам Айката, който ще дойде от ЖК Дружба към Ректората, за откриването. Айката е също втори курс Право, но с бат Веньо са в различни потоци - 300 човека учат Право, разделени на два потока от 150 човека! Право е най-желаната специалност по онова време. Ние археолозите сме 30 човека, колкото един клас, разделени на две групи по 15 човека.

    Няма мобилни телефони, някои хора няма дори и стационарни... все пак 1995 година сме, затова и с Айката не успявам да се видим, ей така наслука. После се оказва, че той просто не е успял да дойде за откриването. 

    Връщам се към централната сграда на Университета. В централната аула на Ректората деканът Лалов ни посреща с тържествена и интересна реч. Залата не е толкова пълна, ентусиастите да присъстваме на откриването не сме малко, но не е и препълнено. Интересен акцент в речта на Лалов сякаш е насочен точно към мен и такива като мен. Той специално обръща внимание, в речта си, на това, че някои хора са приети в СУ не точно в специалността, в която желаят. На тези хора той директно препоръчва да си помислят, да се огледат, преди да тръгнат да се прехвърлят в друга специалност или да кандидатстват пак, дали тази специалност, която учат няма да им хареса повече и дали не е по-подходяща за тях. Аз съм един от тези хора, защото също като първо желание съм записал специалност Право. Археологията ми е на второ място, в списъка на желания, като следват Политология, История, Етнология и т.н. 

    Вечерта в квартирата идва време да се изкъпя. Октомври месец е, обаче стуууд, в тази студена стара баня, в тази къща. Питам хазяина дали няма някакво отопление в банята. Той казва че няма! То хубаво, ама сега е още октомври, ще се изкъпя някак си, ама какво ще правим през зимата!! Това е мисълта, която се врязва в съзнанието ми... и на която просто не виждам отговор.

    От една шина над външния край на ваната висят две плътни парчета найлон, долепени един до друг. Не мога да разбера защо са два и ги оставям да си висят така докато се къпя... прав разбира се и максимално бързо. Водата обаче понамокрила и банята.

    - Абе, Андрейчо и ти археолог ще ми ставаш - скастря ме хазяина и ми показва, че единият найлон се пуска от вътрешната страна на ваната, а другия от външната, за да не пръска навънка. Аз се чувствам гузен и донякъде засрамен, ама не толкова...

    През нощта освен обичайните шумове от улица, с които съм свикнал, чувам и едно скърцане, чукане и тракане на релси, докато завива трамвая. Нов шум, непознат. Да не говорим че нашата улица Велико Търново в Пловдив е толкова тиха, че понякога прилича не на улица, а на заден двор на къща.

    Колегите от нашата група се оказват много хубави хора. От другата група ми се виждат малко по-страни! Едно високо момче, с щръкнала черна коса от тази втора група обаче, с очила и леко мургаво лице ми привлича вниманието и то много силно. Васил К. - бат Васко, въпреки че е една година по-малък от мен, софиянец. Сядаме да си говорим на пейките пред библиотеката Кирил и Методи още на третия ден. В София е роден, обаче от дума на дума ти откъде си, ти откъде си и се оказва и той от Родопите, баща му де, както и моя, от сравнително близки села. Ей, как се намерихме и как се познахме веднага, си казваме. Щастливи сме от срещата в специалност Археология и ставаме големи приятели.

    С Теодор Р. от Варна даже не се и запознаваме... силна кармична връзка, както се казва. Вървим с него още първата седмица към Четвърти километър, където ще караме едни лекции и търсим някакъв блок. Доста изненадваща дестинация е това място и този блок, който в крайна сметка намираме. Качваме се на последния етаж, вероятно пети, и търсим стая 5А. Вървим по едни коридори, стигаме края, завиваме и в самото дъно на коридора пред нас стая 5... ама не е 5А. Спираме двамата един до друг и започваме да се чудим какво да правим и как да продължим. По едно време Теодор казва: - Ский! И още по в страни една стая, на която някой отгоре на дървената рамка с химикал е написал "5А". Отваряме врата влизаме, вътре целия курс! 

    Сядам най-отзад до едно момиче, русоляво и синеоко, с бледа кожа. Надя К. - още една силно кармична връзка. Задавам и някакъв съвсем технически въпрос. Тя ми отговаря. "Ще се ожениш ли за мен?" е вторият въпрос, който искам да и задам, ама съвсем сериозно. Съвсем сериозен съм в помислите си наистина и все пак започва да ми става приятно и весело в присъствието на това момиче. Силна кармична връзка, както казах, а гаджета станахме чак в трети курс.

    Ивайло С. винаги готов да  помогне. Добрият човек, както веднага беше наречен. Караме някаква лекция още първата седмица, аз вадя химикал от папката, но нещо не намирам лист... Едно едро и приятно момче срещу мен ме гледа, едва ли не с тревога и загриженост, хваща един лист от неговата тетрадка и клати хоризонтално глава към мен, сиреч - "Да късам ли?" Това ми е първият личен спомен от Ивайло.

    Има и две момичета от Русе. Васко, аз и те двете отиваме на дискотека, тази в подлеза до университета, но това май-беше втората седмица. Но по тази линия нямаше никакво продължение, ама никакво. Все пак да кажа, че още с влизането в дискотеката чувам песента "I never know a girl like you before" и тази песен така ми се забива в съзнанието, с този конкретен момент, на влизане в дискотеката, че и до ден днешен.

    Прибирам се за събота и неделя в Пловдив с влака. Апартаментът на първия етаж, в блока на улица "Велико Търново". Слънцето весело огрява в стаята и е топло. Не се чува скърцането и трясъка при завиване на трамвая. Тишината нарушава единствено кукуригането на петел и жизнерадостното кудкудякане на кокошки... Отсреща в къщата, съседът Моллов си гледа кокошки в задния двор, а такива се намират и на още едно място нагоре по улицата... Алюзията с това, че след София съм се върнал на село е напълно реална!

    Началото на месец октомври сме... 1995 година. 

 

 

 

Българските духовни учители

 Съдбата е поднесла на България много духовни учители. Ние това си го знаем, но понякога забравяме кои са те. Да, това не са Петър Дънов, баба Ванга и няколко подобни на тях. Тези са само една малка част, някакъв миниатюрен процент, които при това често стои малко в страни и изолирано от основната и огромна маса духовни учители, на които нашата българска земя е имала честта да бъде родина.

    Българските истински духовни учители са всички наши писатели и поети, духовници, управници, революционери, получили заслужено признание или назаслужена забрава. Едно огромно множество, което дори и толкова голямо ние понякога забравяме, което всъщност е невероятно. За да се втурнем след поредните наши или чужди мистици, страници, и откровени сектанти, обявени за пророци, духовни хора и носители на знанието и светлината. Тук е работата на държавата да ни напомня всекидневно и по всякакъв начин, кои са тези хора дали действително нещо на България, борили се за нашата свобода, светски ред и духовно възвисяване.

    „Преблаголовенна вещ е съгласието, понеже където е то, там е Бог”, казва в уводът към своя история на българския народ, озаглавена „Царственик”, Христаки Павлович, през 1844 година. В увода пък към своята „История славянобългарска” отец Паисий Хилендарски, близо век по-рано забелязва: „Понякога ни се струва, че Бог не се грижи за нас, като че ни е пренебрегнал с безкрайна забрава, но не така”.

    Известно е, че истинският духовен учител проповядва най-вече с делата си, а не толкова с думи. Девиза „Чиста и свята република” ни е завещал Васил Левски, но преди всичко ни е показал своята скромност в борбата за народното дело, показал ни е своята пестеливост. Васил Левски ни е завещал своя безкраен оптимизъм и несломимост, любовта си към народните песни, пеел е от сутрин до вечер, както знаем не от друг, от самият Христо Ботев: „Чуден човек е приятелят ми Левски - дърво и камък се пукат от студ, а той пее ли пее”.  Левски е знаел и силата на народната медицина и изобщо на народната традиция.

    Огромно е и наследството на ученият и революционер Георги Раковски, което ние едва познаваме, а има много какво да научим и в исторически, и в обществен, и не на последно място в духовен план. За този „на тъмна епоха син бодър тревожен”, поетът Иван Вазов е казал още: „мисъл и желязо, лира и тръба, всичко ти бе вкупом за една борба”.

    А за самият Иван Вазов има ли смисъл да говорим? Неговото книжовно и духовно завещание към българския народ е толкова голямо, а в съвременните забързани времена имаме толкова малко време да се запознаем дори и с малка част от написаното от него. Ако имам време да направим поне това, да препрочетем освен „Под игото” и „Епопея на забравените” и още нещо от Иван Вазов, ако имаме време да препрочетем нещо от Петко Славейков, Захари Стоянов, Любен Каравелов и т.н. и т.н. ще разберем кои наистина са духовните учители на България и ще видим, че те българските поети и писатели стоят на челните места.

    Да цитираме и Гоце Делчев, за който се водят спорове в момента и който е казал, че вижда света единствено като поле за културно съревнование между народите! Каква космополитна мисъл, какъв светоглед и как дори и съвременната епоха не може да изпълни тези въжделения на възвишения ум!

    Нямаме възможност дори накратко да изброим всички известни и забравени духовни учители на българския народ. Още повече дължим благодарност и на онези общественици и държавници, които разбират или са разбрали в миналото, чии пример трябва да следваме в нашия личен и обществен живот, чии практични и духовни завети трябва спазваме. Но ако и да се отклоняваме по модни увлечения и да се заблуждаваме по отношение на авторитетите, в крайна сметка не трябва да забравяме и по-често трябва да си припомняме кои са истинските духовни учители на България.