29 ноември 2021 г.

Казино в Кайро

Както споделих след едноседмичната екскурзия до Египет - тя беше едно от най-тежките ми пътувания през последните двадесет години. Не можа да заличи това впечатление и последното ми преживяване в Египет, в столицата Кайро. Градът на делтата на Нил, древният Мемфис, днес се е разраснал много, до двадесет милиона население. Кайро е в преобладаващо кафяв цвят, притихнал, с широката река Нил, която тече по средата.


 

След обиколка на пирамидите, Сфинкса и историческия музей ни настаниха в луксозен хотел, на половин час път от летището. Моят приятел Георги Ч. ми обърна внимание и каза - "Виж в хотела има казино. Айде да отидем." Съгласих се бързо и след час отидох да попитам има ли дрескод в казиното, понеже бяхме доста небрежно облечени. Представителната охрана не разбра въпроса, но каза че трябва да си вземем паспортите, задължително. 

Бях се настроил да отида, дори когато разбрах, че ще ходя сам. Имах още сто евро, неизхарчени, бях готов да ги рискувам на рулетката. 

Малко предистория. На професионално казино бях ходил само веднъж, преди десет години, в Пловдив. Тогава спечелих 400 лева, на рулетката. Влязох с 150 лева, излязох с 550. Тогава моят приятел Борис Н., с който бяхме заедно, ми каза - "Недей да ходиш повече на казино и ще си един от малкото хора в световен мащаб, които са на печалба от него." Послушах съвета му и повече не съм ходил в казино, не ме и влече въпреки печалбата тогава. Но знам добре правилата на рулетката. Когато бяхме 5-6 или 7 клас някъде, един приятел на село Даньо Г. имаше детска рулетка, но съвсем като истинските, с официалните правила. Доста сме въртели на нея няколко лета и помня добре всички правила и умножаване на печалбите от съответните сектори. Помня и някой тактики за печалба.

Сега реших че е някакъв шанс от който трябва да се възползвам. Бял доста изтощен от изминалата седмица, бих си легнал с удоволствие, но се облякох с панталон, тениска и жилетка, сложих си едно лятно герданче за късмет и тръгнах към казиното на приземния етаж. 

Дадох си паспорта да го сканират, после ми направиха и снимка допълнително и влязох вътре. Приятна, неголяма зала. Масата с рулетката беше в средата. Имаше двама от Саудитска арабия на рулетката, млади хора, срещу тях трима крупиета, от които едното изненадващо беше момиче и само още един човек на машинките в другия край на залата. Като цяло арабите в Кайро са доста по светли, почти с европеиден вид, резултат от дългите контакти на столицата Кайро с Европа през хилядолетията.

Рулетката беше с една нула и до нея още един зелен сектор с две нули. Не бях виждал такава. Американска рулетка, разбрах в последствие, но ми хареса.

На масата с рулетка заварих безумна ситуация. Двамата младежи бяха заложили на почти всички числа по два-три чипа от пет долара. Само пет или шест числа не бяха покрити с чипове. И въпреки това, след завъртането се падна 29, число на което нямаше нито един чип... Не знам за тях, но аз съвсем сърдечно извиках "Ееее!", в смисъл на "Не може да бъде, такъв малшанс!" Най-невероятното беше, че поне още няколко пъти им се случи същото докато стояхме заедно на масата. Е разбира се, те печелеха, т.е. уцелваха числата, но и много пъти изгубиха и то при само няколко непокрити квадратчета. Това, което правеха беше напълно безмислено и в най-добрия случай им осигуряваше петдесетина долара печалба, ама така играеха...! Поне видях поне, че има и такава безумна игра. Пред погледа ми изгубиха хиляди долари, които вадеха от една пачка по 500 по 500 и ги губеха. 

В началото се засмяха като видяха, че аз играя със сто долара. Коментираха: "Виж европееца играе със сто долара!", но не бяха нито злобни, нито насмешливи. Радваха се дори на моите успехи. Аз обмених стоте евро за сто и четиринадесет долара - толкова ми дадоха, защото на масата приемаха само долари. Обмених чипове и започнах играта, но внимавам, такава ми е системата. Всъщност бях доста напрегнат, никакво удоволствие, само концентрация. Отказах и уискито, което ми донесоха в началото, след половин час сам си го поисках.

Играх с умерен успех известно време, но останах само с четири или пет чипа по двадесет и пет долара. Малките числа не се бяха падали доста отдавна. Заложих един чип на 4 числа от тях. Падна се 11, в моя сектор. Двадесет и пет долара по осем печалба - двеста долара. Двете момчета бяха много впечатлени от попадението. Показах им с ръка към очите си и после как гледам към рулетката и внимавам и им казах "I look!",  понеже не разбираха много добре английски. Ако разбираха щях да им обясня че правят пълни глупости.

Скоро обаче те изхарчиха поредните си 500 долара и вече окончателно си тръгнаха. Аз обаче с моите 100 долара, които вече бяха около 300, още стоях. Това излизане напред, с печалбата от малките числа ми позволи да направя и големия удар. Беше нещо като извеждащ пас, за отбелязване на гола.

Следях числата, но най-лесно се помнят нулите, както се казва, понеже не са нито черни, нито червени. Откакто бях седнал край рулетката, за близо час и половина, не се беше падала нула. Реших че е време да рискувам. Сложих по един чип от двадесет и пет долара на едната и на другата, двойна нула. Ако не спечеля щях да слагам пак така и пак, докато ми свършат чиповете. Още на първото завъртане обаче топчето спря на зелената нула! Изправих се на стола и извиках "Yes!" Що хора имаше в казиното се обърнаха да видят. Току що беше влезнал и един нов играч, едър арабин. Като ме видял къде залагам и той казал две по десет долара на двете нули, без да ги поставя. Първоначално не можах да разбера какво става, но той ме успокои - "Голямата купчина печалба за теб" каза на английски, "малката за мен". Моята печалба беше 850 долара!

Дойде следващото завъртане. Виждах късмета през мен и зеленото платно на масата. Вътрешният глас ми казваше - "Слагай пак на същите места!" Не го послушах и реших да си почина малко. Случи се невероятното - на следващото завъртане излезе съседният сектор с двете нули! В две поредни завъртания - нула и след това двете нули, на които имаше пълният шанс да съм заложил...! Стиснах главата си с ръце. Ако бях спечели това щеше да е легендарно - две поредни завъртания да познаеш число! Колко често се случва това и колко трябва да си играл за да ти се случи!? Направо щях да стана легенда и да разказват историята ми из Кайро! Не съжалявах за парите и печалбата, а за това. 

Така все още силно напрегнат от играта, и въпреки печалбата, не можах да се зарадвам истински. Поиграх още известно време, но разбрах че играта за тази вечер вече е завършила. Ако бях ловджия, да обясня за тези, които ходят на лов - ударих едно много голямо прасе, а друго, което върви с него, също толкова голямо, изпуснах, въпреки че имах пълен шанс да застрелям и него. 

Станах когато изравних хиляда долара печалба и с твърда стъпка, без да си допия уискито, излязох от казиното. Влязох със сто долара, излязох от казиното с хиляда и сто...! Двубоят срещу Сфинкса завърши наравно - едно на едно, въпреки че имах шанс за победа. Но като се замислиш, кои ли пък е побеждавал Сфинкса...

От емоции не успях да спя добре същата вечер. Тези последни преживявания ми държаха влага още два дена, след като се прибрах. На връщане от София към Пловдив по магистралата, във меката есенна вечер, бях със същите дрехи като в казиното, виждах живо цялата обстановка около мен, виждах палми, столичаните араби от казиното, самото Кайро и печалбата от хиляда долара. Поредното приключение без съмнение.

Виждах и предстоящите ми дела по развода, които ме очакваха. Виждах и това, че някой ден ще разправя много интересни случки на детето ми, което в момента на практика не мога да виждам. Включително и тази, как тате отишъл в Египет и се върнал с  едни пари. Виждах се 45-46 годишен, как пътувам по магистралата, с светло-синия Опел, доста нов все още, на връщане от Египет, след всички преживявания и печалбата в казиното. Точно покри цялата екскурзия, останах само преживяванията - приятните и неприятните. 

И все още съм един от малкото хора в световен мащаб, който е на печалба от рулетка.

 



 

 

 



25 ноември 2021 г.

С десет години закъснение

 Този постинг посвещавам на сестра си, на мен самия, а и на цялото наше поколение. Животът ни в България се забави, с десет-петнадесет години, че дори и повече. Това е и причината ние да се женим на тридесет плюс и четиридесет плюс години, това е причината, първите ни деца да се раждат на тридесет плюс и четиридесет плюс години. Понякога съм си мислил, че животът ни е на стенд бай, тоест на пауза, на очакване за действие. Разбира се всеки е намирал какво да прави през това време, но аз говоря за големите, кардинални събития в живота, за важните линии в живота.

Просто промяната в България много закъсня и се проточи. Мнооого, въпреки че успяхме по някакъв начин да се спасим от това безнадеждно проточване и затъване в безнадеждното блато. Когато съм пътувал в Западна Европа, а и на други места в света и съм виждал как нещата се случват, съм си казвал: „Айде бе, кога ще стане това в България, толкова ли е трудно?” 

Виждам в Германия например, още преди двадесет години, кошовете за боклук напъхани в едни такива „джобове” на тротоара, за да не пречат на улицата и уличното движение. Кога ще стане това в България, си казвам, понеже тук контейнерите бяха по улиците. Е, стана, след десет-петнадесет години и тук го възприеха.

Гледам в Западна Европа гумирани детски площадки. Децата падат-стават – нищо им няма. Тук ние на времето, като се изтърсехме на бетонната площадка, каквито бяха тогава, такива белези ти оставаха – за цял живот. Викам няма ли кой да го направи това в България, още преди двадесет години. През 2008 когато бях във Франция снимах една такава площадка и я показвах в махалата на един бизнесмен. Викам му дай пари, направи една такава поне в Градската градина. Той се смее, не го намира за важно сигурно. Е, сега след като има такива площадки навсякъде в България от 5-6 години, не може сигурно и да си спомните, че някога не ги е имало, но казвам дори през 2008 още ги нямаше никъде.

Нашата красива улица в централната градска част на Пловдив и околните улици все в по плачевно и плачевно състояние. Плочките начупени, от нашето детство не са сменяни, навдигнати от корените на дърветата, с годините, бордюрите изкривени по същата причина. Да придвижиш детска количка по тези улици – леле-мале. „Българските майки – терминатори!” беше казала по този повод братовчедка ми. Смях се много тогава, но си беше самата истина.

Е преди две улици ремонтираха най-сетне и нашата улица „Велико Търново” – изпъна се отвсякъде, но кога, кога стана това? Поне преди десет-петнадесет години вече плачеше за ремонт. Изчака ни се чакалото докато стане. При нас добре, ами съседните улици? Те още колко десетилетия ще чакат?

Затова ние просто чакахме, докато безнадеждността те е обгърнала отвсякъде. Не се женихме, не работихме това, което искаме, не правихме деца, изобщо животът ни се забавяше с десет години. Затова и моето дете се роди, когато бях на четиридесет, а не на тридесет. Затова и при сестра ми е така. Затова е такова и цялото наше поколение.

В биографията на първият ни демократично избран президент Желю Желев има такива думи, от една негова реч от 1990 година: „Преходът вероятно ще продължи две-три години, някои смятат че дори може да продължи 5-6 години.”!!! Егати, каква си я мислехме тогава, каква стана… и има ли виновен за цялото това забавяне? Имам много точен отговор, за това кои са тези гадове, които допринесоха за това, които се опитаха да ни прецакат живота, но няма да си развалям настроението сега, ще говоря друг път за това.  

И така с десет години закъснение, но се преборихме. Борихме се и чакахме и се преборихме и дочакахме поне нещо.

14 ноември 2021 г.

14 ноември - почитаме паметта на тракийския император Юстиниан Велики

Тепърва историята на тракийските императори управлявали Византийската (Източноримска) империя стават известни за българите. Те са цяла дузина, а вероятно и повече, управлявали през 4-7 век. Някои от тях са споменати в старите хроники и жития и са били известни за хората, но след 1944 година следите им са тотално загубени.

Най-великите императори на Източната римска империя всъщност са били от тракийски произход. Имало е и такива от арменски, грузински, испански, сирийски и в крайна сметка гръцки произход. Тогава е започнал и захода на империята, с идването на императори гърци.

 

................................................................................................................................

На днешния ден българската православна църква почита паметта на свети апостол Филип. Наред с него, на този ден, 14 ноември, се почита паметта и на св. Юстиниан - Управда. Св. Юстиниан е същият владетел на Ромейската империя, който познаваме от историята като Юстиниан Велики, управлявал от 527 до 565 година.

     По времето на Юстиниан Източната римска империя известна и под името Византия, с нейната столица Константинопол, достига до могъщество, до социален, духовен и културен просперитет.

    Юстиниан се изявил като талантлив и прозорлив управител. Той водил успешни войни и на изток и на запад с перси, вандали, готи като успял на разшири или по-точно да възстанови границите на Ромейската империя приблизително до границите на нейното най-голямо могъщество от І и ІІ век.

     В областта на светската наука Юстиниан се прославил с това, че събрал гражданските закони на древния Рим в един основополагащ свод на гражданското право. Юстиниан упражнил и свое собствено законодателство, проведено в дух на демократичност и християнизация на империята.

     Понеже високо ценял християнската вяра, той се стараел да я защитава от ереси в самата империя и да я разпространява зад нейните предели. По негово време бил свикан и Петия вселенски събор.

     Юстиниан построил огромен брой храмове за прослава на Божието име и на светците, някои от които и до днес будят нашето удивление.

     Всеки, който е посещавал Истанбул, древният Константинопол, е останал впечатлен от величественият храм Св. София. По-размери, архитектурни форми и по украса този храм е може би най-ценното наследство, останало от християнската древност. За големината на този храм може да се съди от числото на служителите в него, свещеници, дякони, дякониси, иподякони, четци, певци, привратници – всичко над 500 човека!

     По времето на император Юстиниан бил построен и манастирът св. Екатерина в подножието на планината Синай, който също стои и до днес и буди удивление.


 image


На снимката - манастирът св. Екатерина, на полуостров Синай



     По времето на Юстиниан е преустроен и храмът св. София в днешната столица на България, които храм в същият вид, придобит в шестия век, краси българската столица и до ден днешен.

Храмовете Св. София в Одрин и в Охрид вероятно също са преустроени или построени по времето на Юстиниан.    

.........................................................................................................................................

Трако-славянското потекло на Юстиниан.

       „Както е известно, великият император на Византия Юстиниан е бил от славянски произход.” Така започва църковното житие на Св. Юстиниан – Управда, чиято памет църквата почита на 14 ноември, денят на неговото успение.

     Първото което може да отбележим е, че всъщност това никак не е известно на българите. Второто, което може да отбележим във връзка с произхода на императора е, че по-правилно е да наречем Юстиниан Велики трако-римлянин или македоно-римлянин, отколкото славянин.

     Името Юстиниан ( Iustinianus) със сигурност е превод на името Управда, като двете имена означават едно и също, латински iustus – справедлив, честен, а също и iustitia – справедливост, правосъдие.

     Трудно оцелелите, но въпреки всичко достигнали до нас древни източници твърдят, че името на бащата на Юстиниан било Изток, а на майка му Бегленица. Всъщност официалното име на императора било Флавий Петър Сабатий. В тази връзка, историкът Прокопий Кесарийски твърди, че бащата на Юстиниан се казвал Сабатий. Майката на Юстиниан Бегленица била сестра на Юстин І, управлявал империята от 518 до 527. Тя обаче не успяла да се зарадва на качването на брат си на най-високия пост в римската държава, защото починала малко преди това. Когато Юстин І, вече в напреднала възраст разбрал че няма да има деца от жена си Вукшица (на латински Лупицина), той наредил на своя племенник да се ожени. Юстиниан избрал Божидара (известна като Теодора), за която се оженил въпреки неодобрението на майка си. Теодора (Божидара) била спътница, верен съветник и подкрепа на императора през целия си живот. 

     Всъщност въпреки приказките и неодобрението към Теодора, която макар и образована в началото била циркова артистка, може да кажем, че в рода на Юстиниан властвал здрав семеен морал. Юстин І така и не се оженил втори път, въпреки че нямал деца от жена си Вукшица. Юстиниан също не се е женил втори път, каквито примери имаме много сред по-късните византийски императори.

     Езикът, който използвал Юстиниан в държавното управление бил латинският. Обаче майчиният език на Юстиниан не бил нито латинския нито гръцкия, понеже по думите на историците той говорил на не дотам правилен латински и на силно варваризиран гръцки. Родният му език е бил тракийския, който език след няколко века започва да се нарича български. Гръцкият език и елинската култура всъщност били неща, които Юстиниан, както е видно от неговите действия, не уважавал достатъчно. Но това не е толкова чудно, особено по отношение на старата елинска култура, предвид старанието на императора да утвърди все още неукрепналата напълно християнска вяра.

     Великият Юстиниан проявявал голямо благочестие. Винаги набожен, той прекарвал великият пост в строго въздържание и молитви, не вкусвал хляб, а си позволявал само зеленчуци и вода и то през ден или два.



     Живеейки в чистота и благочестие той царувал 39 години, през което време извършил много велики дела. Починал на 14 ноември 565 година и бил погребан в цариградската църква „Св. Апостоли”.


12 ноември 2021 г.

Арабски all inclusive - никога повече

Петнадесет години по-късно се озовах отново в Египет. Бяхме там със сестра ми през 2006 година, за една седмица. Голямо приключение беше и доста тежко на моменти. Египтяните са най-досадни сред арабите. Поне така е според моите наблюдения и разказите, които съм чувал за арабския свят.

Този път бяхме за една седмица на all inclusive в Хургада, на Червено море. Причината да приема тази екскурзия беше именно, че тази година не успях да стигна до морето, макар че предполагах какво ме очаква. Хотелът приличен на външен вид, не беше много хубав всъщност, храната, макар и разнообразна, не беше вкусна. Египтяните са все така досадни, добре че ние вече сме по-големи и не могат да ни въртят както си искат. Хвана ме и разстройство за двадесет и четири часа - дали от храната, дали от водата, от умората или от нещо друго не е ясно. Така изпуснах екскурзията до храмовете и гробниците в Луксор, най-интересната във връзка с историята. На пирамидите, които посетихме последния ден, бях ходил предишния път, но и този път имаше какво да видя. 

Успяхме да видим коралите и рибките - много красиво наистина. Успяхме да отидем и до пустинята и да караме бъгита в продължение на 40 минути на отиване и толкова на връщане - това беше силно преживяване. Обаче като тегля чертата тази екскурзия беше една от най-тежките ми в последните двадесет години, въпреки че всъщност не сме пътували и шест дена бяхме на едно и също място, на хотел. Като се върнах спах три дена, докато се съвзема. Отделно и ситуацията с тестовете за ковид, по-бавното предвижване по летищата и т.н. Бях казал преди година, че няма да пътувам никъде, докато трае пандемията, дори и до съседна Гърция, но ето стигнахме чак до Египет. И бях наказан в известен смисъл.

Имаше и една много интересна история накрая, последния ден, въпреки че пак доста напрягаща. За нея обаче ще разкажа отделно.






28 октомври 2021 г.

Блогът на десет години

Годишнината беше в началото на месец февруари, но нали всичко напоследък закъснява с тази коронавирус пандемия, та и аз така, с отбелязването на годишнината.

Започнах да пиша в блога интензивно в началото на 2011, малко след като се бях върнал от двумесечно пътуване в САЩ. Това беше и последното ми голямо пътешествие, след това заложих основно на територията на Балканите, и Турция, и то за по кратки периоди.

Преди около две години събрах постингите от блога и ги разпечатах на хартия, в два екземпляра, за мене си. Получи се симпатично, с текста и картинките. Когато препрочитах оттук оттам видях, че се е получило ако не друго, то едно свидетелство за годините (и дните) през които съм писал. Реших, че ако издам някога в книжка публикациите от блога, ще сложа заглавие "Свидетелство на дните" и примерно годините 2011 - 2021 г., както сме в момента. Едно приятно и ненатрапчиво свидетелство за обществените, политическите и личните преживявания през този период в България.

През последните две години качих и доста исторически теми, те се четат повече, забелязал съм. Повечето от тях съм взел от другият ми блог, в блог бг. Там започнах да пиша една година по-късно - от началото на 2012 г. Там имам още повече материал, но той е исторически и на доста високо ниво. И там съм мислил за нещо като книжка, но кой ли има време да чете книги в наши дни.

Да не говорим че в момента съм започнал да пиша две книги едновременно и един сценарий за филм... Но май закъсняхме с тези книги. В началото сме на една истинска биологична и икономическа война. При война, на първо място страда културата. Кой ти има време за това - войната свежда всичко до първичните нужди на човека и оцеляване.

В личен план животът ми също е отражение на случващото се в България и света. Няма как да се чувстваме чудесно, ако около нас е война, нали така? Едновременно с това тази моя лична четиридесет и пета година, беше много истинска, приятна и незабравима. Направо красота.

Ама вижте там какво е казал Буда, в горния десен ъгъл ... :)



17 октомври 2021 г.

Духовното здраве на българина

  В последните години, а особено в последните две, с настъпване на пандемията, разговорите за човешкото здраве са ежедневие. Само че всички разговори засягат физическото здраве на човека. Дават всякакви рецепти за неговото лекуване, стимулиране, укрепване. А разговорът за духовното здраве на българинът липсва, дискусията по тази тема, на практика не е започвала.

    Физическото и духовното здраве, са двете половини на човешкото съществуване, взаимно зависими са, но както казах ние се занимаваме изключително само с една половина и спорадично с другата. Много пъти съм мислил да пиша по тази тема, но конкретният повод, подтик бяха рекламите банери на книги в интернет сайтовете, които виждам напоследък. Тези банери (карета), особено ми се натрапват напоследък, като човек, който обръща внимание на книгите и нещата свързано със словото. Рекламирането на такива заглавия очевидно е свързано с предпочитанието на четящите и търсенето на определена категория литература. За да стане ясно, цитирам няколко заглавия, преди да продължим нататък: Тъмнозелена корица, стилна, заглавие: „Масонската ложа и братството на Левски”; Светлосин фон, снимка на група хора, стилна корица, заглавие: „Нацистите в Тибет”; И още: „В обятията на Шамбала”; „Начинанието Алдебаран (подзаглавие: контакт с хора от друга слънчева система)”; „Матрицата на живота на земята”; „Комитетът 300 (подзаглавие: най-строго пазената тайна в света)”; „Загадъчната аура на Русия”; „Китайският Розуел (подзаглавие: неизвестни следи за извънземни в Източна Азия)”; „Измамната реалност”; „Седемте тайни на пътуване във времето” и т.н. и т.н.

    За съжаление това вече не е литература само за изолиран кръг от хора, а едни от най-продаваните заглавия на нашия пазар. Тук с неудобство споменавам, че двама мои приятели историци, които и интересуващите се от история добре познават, бяха принудени да се съобразят с това обстоятелство и предпочитанията на пазара и да вкарат в заглавията на книгите си думи като ‘тайна, загадка, скрита’ и т.н. Аз самият ще бъда поставен пред подобна дилема, при издаването на следващата си книга, в смисъл категорично отказвам да променям поставеното от мен заглавие, но това е една друга тема.

    Търсенето на този тип литература е само последствие от десетилетна безотговорност и съзнателно и по-рядко несъзнателно моделиране на духовното здраве на българина.

    Какво имам предвид. Това съзнателно моделиране започна още в началото на т.нар. преход, след 1989 година. Тогава беше отказано да се въведе вероучение в началните класове, въпреки че имаше сериозна инициатива по този въпрос. На тези които веднага ще скочат да ми опонират по темата, веднага отговарям, че ето тази незаета ниша в човешката душа, вродената духовна потребност в човека, се запълва в един момент с ето тези изброени по-горе заглавия. Защото вярата е заложена в нас и ние трябва да я развиваме, но в правилната посока. И когато тази посока не е дадена от ранните години се стига до много тежки последствия.

    По същото това време започна и налагането на т.нар. мутренските ценности върху цялото общество. Това налагане беше покровителствано и стимулирано, от най-отговорни фактори в държавата, били те предкулисни или задкулисни. Тези ценности ги виждаме и досега и добре ги познаваме. Това е толериране на тарикатлък, на схеми и измами, чрез които се печели и в никакъв случай на условия чрез работа и честен труд. Това е слушане на евтин и елементарен вид музика, възбуждаща ниските страсти или ниските чакри, може да се каже също. Това е налагането със сила над опонента, а не с аргументи и разум.

    Оттам стигаме и дългосрочното разбиване на икономиката на страната, заслуга на много поредни правителства, което доведе българина, грамотен или неграмотен, до положението на един общ работник, който може да си намери добре платена работа единствено в чужбина. Но винаги като един наемен работник, по-скъпо или по-ниско заплатен.

    Подобни теми разбира се са надълго и нашироко коментирани, тук само ги маркираме. Няма да говоря за фактора интернет през последните години, за нивото на образование, липсата на достатъчно обществени примери на благотворителност и работа в полза на обществото.

    Връщам се към темата за духовното здраве. Трябва да си дадем сметка, че така като е нужно спазване на физическа хигиена, така е нужно и спазване на духовна хигиена. Това е нещо, което трябва добре да помним. Означава че сами трябва да си налагаме дисциплина и контрол. Трябва да внимаваме, да избягваме и да не отделяме лично време на евтини заглавия, на празнословия, на неясни философски и духовни манипулации. Трябва сами да преценяме, кои предавания да гледаме и кои не, какво научаваме от тях и какво ни дават. Какво четем и какво ни дава то. Трябва сами да съзнаваме какви духовни учения следваме и накъде ни водят. Трябва сами да се въздържаме от разпространяване на информация, която сами виждаме, че не води до нищо смислено. Това важи особено за все по-популярните онлайн социални медии. Дори и разпространяването на разни евтини шеги или колажи през мрежата, в много случаи може да се приеме като безсмислено и духовно ощетяващо занимание, нас и другите хора. Затова трябва да внимаваме във връзка с всичко това.

    Също така духовното здраве се подържа и чрез физическото здраве, както и обратното. Не може човек да претендира че е мъдър, духовно извисен и т.н., а да е занемарил физиката си и физическото си здраве, като пример. Или да пуши и употребява наркотици, като друг пример, а да отправя духовна послания и да говори за духовни достижения. Не вярвайте на такива хора или поне имайте предвид, че трябва да внимавате в качеството на техните духовни проповеди.

    Добре е да се спазва традиционната вяра за даден район (в смисъл на страна), в който човек е роден. Казвам го аз като човек, писал книга за будизма, толерантен към всички религии, но ясно съзнаващ, че оформените със столетия и хилядолетия  практически и духовни принципи на дадено място трябва да се спазват. 

14 октомври 2021 г.

Колизей

Живяла някога във Тракия просторна

В града Евмолпия, на хълма Колизей

Красива жрица на Бендида - Плодородна,

В свещената земя на Лин, Музей и на Орфей.


Красавица във бяло пременена,

Тя чакала да дойде пролетта

И както повелява обичая древен

Изкарвала на паша мъничка свиня.


Свинята се принасяла във жертва

На майката Бендида в дървения храм,

Служители разпръсквали кръвта свещена,

Горяли факли във нощта със плам.


Живеела самотно жрицата красива,

Не можела със никой да дружи,

Очаквало обесване с глава надолу

Младежът онзи, който дръзнел да я приближи.


Във 21 век на хълма същи,

Живяла, но от другата страна,

Девойка също толкова приказно красива,

Със черна, после с къса червеникава коса.


Отминали отдавна дните на Бендида,

Дошъл Христос и ерата на любовта,

Но да приближи девойката не смеел никой,

 не смеел даже да й подари цветя.


Нашепвали преданията древни,

Напомняли и сенките от древността,

Проклятия, традиции, предания свещени,

Блуждаещи и днес по нашата земя.


Един съвременен тракийски войн,

Едничък дръзнал да направи това,

Да отвлече девойката красива,

Далече от нерадостната й съдба.


Девойката съвременна зовяли Веселина,

Борецът храбър се зовял Андрей,

И те до днес, пак там живеят,

В свещените земи на Лин, Музей и на Орфей.


14.02.2014 г.

29 септември 2021 г.

България и Македония през вековете

Сложността в българо-македонските отношения се заключава от тези две посоки. От една страна имаме един народ и то от най-дълбока древност. Най-дълбока древност тук означава времето от няколко хиляди години преди новата ера. Това тепърва ще бъде признавано и от различни учени и от официалната история, но ние които вече сме достигнали до този извод сме длъжни да го кажем и затвърдим. От друга страна македонските и тракийските (български) земи винаги запазват известна независимост и самостоятелност през вековете. Изглежда територията на Балканите е такава, че тук не може твърдо да съществува една държава българо-македонска или македоно-българска (т.е. Сан-стефанска България), но не може и да говорим за нещо твърде самостоятелно като две съвсем отделни държави – македонска и българска. Това трябва да го приемем и да се опитаме да намерим правилното решение в тази ситуация. Стъпки в тази посока вече са направени, като например идеята за общо празнуване на значимите празници общи за двете държави и други неща в този смисъл. Въпреки че ще раздразня съотечествените българи, бих казал че липсата на българско малцинство, което липсва в конституцията на Македония от 1991 година, е също една такава стъпка. Формално с тази стъпка македонците приемат и показват, че българин и македонец е едно и също. Затова е по-добре да проявим разум и да помислим не е ли по-добре да се запази това статукво, отколкото да търсим български малцинство (?) в Македония. Така ще навредим и на себе си и на македонците. Понеже освен албанци, турци, сърби, власи, цинцари, цигани, евреи, помохамеданчени македонци и т.н. ще прибавим и българско малцинство в Македония, което е ненужно и нелепо. Това е мое лично мнение, уточнявам. 

Тракийският и македонският език е бил винаги чат от една и съща реч. Ще рече каквото е днес, такова е било и в древността. Този факт също тепърва ще стигне до главата на повечето учени историци, езиковеди, археолози и т.н., а само някои засега са го проумели. Но езикът е отделна тема, а сега за историческите факти от вековете преди новата ера. 

 По време на Персийската война (V в.пр.н.е.) и век по-късно по време на Пелопонеската война (IV в.пр.н.е.) виждаме нещо много любопитно. Границите между Одриското и Македонското царство са били точно такива, каквито са и днес между България и Северна Македония, също и Гърция, с уточнение Егейска Гърция, която винаги е била трако-македоно-гръцка. 

Тук ще дам едни дълги цитати от История на Пелопонеската война на големият античен историк, дипломат, воин Тукидит (455- ок. 397 пр.н.е.), сам той от трако-гръцки произход. 

 В началото на войната атиняните привлекли като съюзници едновременно и Ситалк, владетелят на Одриското царство и Пердика, владетеля на Македонското царство. Ситалк, син на Терес, атиняните привлекли като съюзник, като дали на синът му Садок атинско гражданско право. Атиняните се помирили и с Пердика. „Така и Ситалк, син на Терес, цар на траките, и Пердика, син на Александър, цар на македоните, станали съюзници на атиняните.” (Тукидит, II, 29). 

Следва обаче известният поход на Ситалк срещу македоните и Пердика и против халкидците (Халкидическия полуостров). Ето известното описание на Одриското царство от Тукидит: „ Одриското царство се простирало покрай морето от град Абдера към Евксинския Понт (Черно море) до устието на река Истър (Дунав)… По суша обаче, най-правият път от Абдера (на устието на река Места) до Истър (Дунав) добър пешеходец извървява за единадесет дни… В страната разстоянието от Византион (Цариград) до лееите (племена в Трънско и Пернишко) и Стримон (Струма) се взема от добър пешеходец за тринадесет дни (Тукидит, II, 97).” Без да навлизаме в подробности, виждаме очертани границите на българската държава през вековете – от излаза на Беломорието до река Дунав и Северна Добруджа и от Цариград до Нишко и Пиротско на запад. Тези земи хиляда години по-късно са наречени България и както виждаме са едни и същи от поне петстотин години преди новата ера. 

Ето и подробности за похода на Ситалк, които ни съобщава Тукидит: „И тъй Ситалк, цар на толкова голяма страна, приготвял войската си. Когато всичко било готово, тръгнал против Македония, минал най-напред през собствените си владения, после през Керкине, необитаема планина между синтите и пеоните… След като я преминали, стигнали в пеонския град Добер.” 

Пеоните обхващали по-голямата част от земите на днешна Северна Македония. Самото име пеони се извежда или от глагола „пея” - пеони или от глагола „пия” – пеони. В известен смисъл това, което наричаме траки, за земите на днешна България, се нарича пеони, за земите на днешна Северна Македония. Много интересно е името на град Добер, който трудно би могъл да бъде друг освен днешния град Дойран, от западната страна на днешното Дойранско езеро. Името на самия град Дойран, може би от по-старо Добран, записан от Тукидит като Добер, е на практика едно и също. Този град днес е граничен между Северна Гърция и Македония, а в известен смисъл и България. Такъв очевидно е бил той и в древността между Одриското и Македонското царство. Точно оттук войските на Севт се спуснали към Долна Македония, както я нарича Тукидит. Долна и Горна (Вардарска) Македония са две понятия които също се затвърждават в дълбока древност. Горна или Вътрешна Македония почти изцяло съвпада с днешна Северна Македония. Така наречената днес Егейска Македония е наричана Долна или Приморска Македония. 

С огромната си войска от сто и петдесет хиляди човека, според Тукидит, Ситалк престоява около месец в земите край Халкидическия полуостров. Той обаче започнал преговори с Пердика относно това, за което воювал. 

 „Като не можал да постигне нищо от онова, за което нахлул тук, и войската му нямала достатъчно храна и страдала от зимата, бил придуман от Севт, син на Спарадок, който му бил братов син и най-силният човек след самия него, да се завърне по-бързо. Севт бил спечелил тайно от Пердика, който му обещал сестра си и отгоре на това пари. Ситалк последвал съвета ми и бързо се върнал у дома си с войската си: той останал (в Македония) всичко тридесет дни, от които осем прекарал в Халкидика. Пердика по-късно дал сестра си Стратоника на Севт, както му бил обещал. Така завършил походът на Ситалк (Тикидит II, 101).” 

 Заключението на Тукидит не е съвсем вярно. Ситалк е постигнал поне нещо с този поход и това е трайното присъединяване на земите по средното течение на Струма към Одриското царство. Това е т.нар. днес Пиринска Македония. Още нещо важно – тук се намирало прочутото светилище-прорицалище на бог Дионис. По тази тема, също учените още спорят, за точното местоположение. Това вече е въпрос на съвсем малко време докато бъде доказан, понеже там, в Хераклея Синтика, се провеждат регулярни разкопки, а прорицалището се е намирало на самия връх, над града, на възвишението Кожух планина. Именно след този поход на Ситалк срещу Пердика, върху монетите на одрисите се появява като символ двойната брадва – символ на бог Дионис. Това е доказателство, че при похода на Ситалк тези земи вече са трайно присъединени към траките-одриси и прорицалището е под тяхна власт. 

Виждаме че историята на Балканите, а и не само, периодично се повтаря, а границите между Одриското и Македонското царство в IV век преди новата ера са били на практика идентични с днешните граници между България и Република Северна Македония. Някой неща просто трябва да приемем.

27 септември 2021 г.

Тракийската глоса „бонасос” – вонещник

Тракийската глоса бонасос (βόνασσος) традиционно се превежда като „див бик”. Думата е засвидетелствана в текстовете на естествоизпитателя и философ Аристотел и на римския учен и географ Плиний Стари (Plin. NH 8,15). Тази дума поставя няколко въпроса. Първият е този, че имаме тракийска дума за „див бик”, от същият текст на Аристотел и тя е „болинтос” или по-правилно „волинтос” (βόλινθος) При тази дума, срещана във вариантите „болинтос” (βόλινθος) и „болюнтон” (βόλυνθον) – диво говедо ( бик, вол, крава), отдавна е дадено българското и старославянското съответствие. Още Вилхелм Томашек в Die alten Thraker, Wien 1893 обръща внимание на суфикса – ινθος, - υνθος и неговата съотносимост със старославянското –endo, като например в govendo (говендо), където имаме малката носовка Ѧ - ен. Вилхелм Томашек обръща внимание и на съотносимостта на гръцкото βολ- със славянското volŭ (волъ). Тези заключения са преповторени и потвърдени по-късно и от Владимир Георгиев в книгата му „Траките и техният език”, София 1977 г. Вторият въпрос е, че думата е спомената и като монапон (μόναπον) като се свързва със земите между медите и пеоните (Arist. De mirab. Ausc. I, p. 830a). Граничната планина между тях е наречена Ἡσαίνῳ - Осогово (?) , някъде между Пиринска Македония и Република Северна Македония. Самата дума бонасос/вонасос е записана в няколко варианта, с двойно –νν или с двойно –σσ. Очевидно тук е имало опит да се предаде звук, който липсва в страрогръцката реч. Ключ за разгадаването на тази глоса ни дава описанието на Аристотел в съчиненията известни като De partibus animalium („За частите на животните”) и в De mirabilibus auscultationibus („Чуто за чудните неща”) . И на двете места е отбелязано, че животното „бонасос”, чиито рога са извити навътре един към друг и ниско назад, осигурява своята защита чрез разпръскване на екскременти (изпражнения), с доста силна миризма и острота. Когато е заплашено това животно се защитава именно по този начин (Aristot. De part. anim. III, 663a). То защитава и малките си по този начин, като ги огражда с изпражнения (Arist. De mirab. Ausc. I, p. 830a). Както отбелязва изследователят Павел Серафимов, никак не е трудно да се разбере, че именно тази особеност на животното е дала името „бонасос” или по-точно „вонасос”. Вонасос означава „вонящ”, разнасящ силна, непоносима миризма. Със същата семантика е и английската дума „бизон”, като в етимологичните речници е обяснено, че думата е от балтийски или славянски произход, със значение „вонящо животно” (Серафимов, П. „Тайните на тракийския език”, София 2020, стр. 87). Глосата бонасос (βόνασσος), с двойно –σσ е опит да се предаде звукът –ш или –щ,при думата „вонешник” или „вонещник”. Двойното –νν при варианта βόννασος е опит да се предаде мекотата на звукът –н или по-скоро гласната ѣ (ят) или ѧ(ен) . Така получаваме точно старославянското прилагателно вонѣщ от съществителното вонѣ или вонѧ. Така става ясно и защо в текста на Аристотел са употребени и двете думи болинтос/волинтос и бонасос/вонасос. Първата изразява общото название за бизон, див бик, диво говедо, а втората е нарицателно, на един специфичен вид, който живеел в планините между днешна България и Северна Македония. Този вид, поради специфичният му начин на защита, се наричал от народа „вонещник”. Тази дума е записана от философа и естествоизпитател Аристотел като βόνασσος - бонашос/вонашос.