25 ноември 2022 г.

За древността на българския език

 На нас българите са поверени за отговорно съхранение няколко неща. Това е нашата пищна, зелена, красива и разнообразна природа. Това са моралните ценности и религиозни правила, с дълбока древност, които ние по правило не съзнаваме, но всички ние ги обладаваме и спазваме, в повечето случаи без да го разбираме.

    Но не по-малко важен е нашият български език, изкован от старите законодатели в прадревни времена.

    За съжаление дори и учени хора, българи, който са знаел различни науки и са говорели по няколко езика не винаги са осъзнавали дълбочината и древността на българския език, но тези които са се е докосвал до тази истина, са ставали истински ревностни патриоти във всяко отношение. Такива като Георги Раковски, Петър Берон, д-р Иван Селемински, Стефан Захариев, Йордан Хаджиконстантинов, Цани Гинчев и други.

    Това, което наричаме днес български език е пряко наследство на старата балканска реч, от времето на траките и пеласгите и още преди това. Тази реч е толкова стара, че е повлияла на практика на всички европейски езици, а и на много такива извън индо-европейското семейство. Именно това са най-впечатляващите примери, които ще разгледаме.

    Ако отворим които и да е речник на чуждите думи у нас ще видим огромно количество думи, за които пише че са дошли в съвременния български през турски, гръцки, руски, немски, френски, италиански и т.н. Често за думите, които са дошли от турски, се уточнява, че дадена думата първоначално идва от персийски или арабски език и с посредничеството на турския, по време на Османската империя, е приета и по нашите земи. Същевременно за много думи дошли чрез на руския в български се уточнява, че са всъщност френски, немски, италиански думи, т.е. европейски, но са дошли у нас чрез руско влияние и посредничество.

    Много думи в старогръцкия език и в старогръцките речници се познават като такива с български корен още на пръв поглед, но поради това че са записани в древността, се водят старогръцки. Думата „колиба” се среща в старогръцкия като „калиби” (καλύβη). Така излиза, че тази дума е старогръцка, само че думата „кол” липсва в старогръцкия. Колибата е първобитно жилище, което се прави от колове (колци) и пръти, оттам и думата колиба. В днешния български думата е ясна като етимология – кол – колиба, докато в старогръцкия тази яснота липсва.

    Същото може да кажем и за старогръцката дума „арбили” (ἀρβύλη) или „арбюлис” (ἀρβυλης), която се превежда като вид обувки. Думата „арбили” е всъщност думата „цървули”. За цървулите може да кажем, че кажем че произлизат от думата „цръв” – черво. Думата, със значение обувка, се среща и в много славянски езици, но най-старият облик е бил с начално „ч”, както показват примерите. Отново имаме дума, която няма обяснение и етимология на старогръцки, на който думата просто е записана, но етимологията се вижда на български и през останалите славянски езици. Тук академик Стефан Младенов прибавя и арабската дума serbul – обувка, от която уж произлизали славянските такива, но той не се е сетил за старогръцката дума. Накратко имаме още една стара балканска, може да я наречем и българска, дума, която по-късно е получила голямо разпространение.

    Впрочем древен балкански корен може да видим и при другата дума за обувка „крепис”, която означава също и „основа, база, фундамент”. Думата е преминала и в латинския, като тук може да потърси корена и в „крепя” и в „закрепвам”. Сродната латинска дума „крепидо” (crepido)  основа, темел, стена, която се използва у нас като научен термин – „крепида” – крепостна стена. Друга дума, която се използва от археолозите е думата „стригила”, която идва също от латинската strigilis и не означава друго, а стъргало, стъргалка, чесало. Но примерите с латински думи са наистина много и по-лесно видими, затова да се върнем към старогръцките.

    При много думи в старогръцкия началната съгласна буква е отпаднала, както в думата „арбили” (арбюли). Така имаме и думата „арпи” (ἃρπη), което значи сърп, също и граблива птица, при която е изпаднало началното „с”. Такива примери имаме много и при заемане на старите балкански думи в турския език, както ще видим по нататък.

    Думата вино на новогръцки е „краси”, а на старогръцки „красис” (κρᾶσις), което освен напитка и смесване, съединение, означава и температура. Всичко това показва, че думата „красис” всъщност произхожда от „красен” или „красний” – червен, т.е. от червения цвят на виното.

    Старогръцката дума обол (ὀβολός) – вид дребна монета , може да свържем с думата „объл” или „овал”, но да приемем че тук приликата е случайна, понеже монетите са по принцип кръгли, не само оболите.

    Много интересно е обяснението на името Атина Палада, по-точно епитетът който е даден на богинята. Това название всъщност се среща във варианта Паллас (Παλλάς), а също и Паллинис (Παλληνίς). Паллас или Палладион е изработена от дърво статуйка на Палада, според поверието паднала от небето, която се пазела в Троя и се смятала като залог за съществуването на града. Основните характеристики на Атина, дъщеря на Зевс е, че е жена-воин, че е девица и че е синеока. Това последното е правело особено впечатление в свята на топлия юг, където хората масово са били тъмнооки. Палада, въпреки разнообразните обяснения, най-вероятно идва от „плава” – синеока. Тази старобългарска дума „плавъ”, която значи по-скоро „сивосин” или дори „бледожълт”, се е позагубила в съвременния български език, но се е запазила в много от славянските езици. Тя се среща и в немската и латинската група, а всъщност повсеместно в различните индоевропейски езици.

    Който желае да прочете повече подобни примери, да надникне в съчинението „Българска старина” на Георги Раковски, където ще види и много дадени връзки освен със старогръцкия и с персийския (авестийски) език, с турския и т.н. Всичко това означава само едно. Когато балканското население се е предвижвало от своята балканска прародина във всяка една посока, то е разнасяло със себе си древната земеделска култура, носело е със себе си вещите, уменията, занаятите и всичко това се е предавало на околното заварено население, което е започвало да използва със същите думи и названия. Така и когато са дошли тук османските турци, през 12-13 век, те са заварили едни много стари традиции и при местното населени, предимно българско и при византийците и Византийското царство. Когато десетки „турски” думи изведнъж се оказват стари балкански, български думи, човек се смущава първоначално от големият им брой. Такива много думи може да видите отново у Раковски, а аз тук без да повтарям примерите, ще се опитам да дам нови. За съжаление в нашите тълковни речници ще видите стотици думи, които се смятат за турски и наистина част от тях са навлезли по време на османското владичество, но и те често идващи от персийски и арабски. Обаче има и десетки думи, които са там поради нашата скромност, следване на стереотипите и от научно недоглеждане. Върху подобни примери аз лично със се спирал няколко пъти, но като цяло темата е неразработена от специалистите.

    Думата „авджия” се приема за турска, понеже идва от турското av – лов, дивеч. Само че това е самата дума „лов”, както и „авджия” (авджилък) е всъщност „ловджия”, като е изпуснато началното „л”. Друга една красива дума, която е „уста”, в смисъл на майстор, е образувана по същия начин, чрез отпадане на началната съгласна. Турската дума „уста” (usta) е всъщност (м)уста(р) – майстор. Самата българска дума „майстор” идва от глаголите „строя”, а също и „да сторя”, т.е. да направя, да изградя, да извърша. Един от най-важните дюлгерски инструменти се нарича мастар, т.е. нивелир, нещо което служи за прав и стабилен градеж. Друг важен инструмент на майстора е мистрията, която дума произхожда от същия корен.

    Изобщо думата майстор се среща и в латинския и в повечето европейски езици, а както виждаме и в турския. В латинския магистър (magister) има конотация със вещ, знаещ, можещ, докато пък в съвременния английски думата master има конотация, не толкова с „майстор”, колкото с „господар”. В много тракийски и особено древномакедонски надписи се среща думата mestrian, която нашите учени определят като някакво лично име. Обяснението на думата е именно „майстор” – титла разпространена от много хилядолетия на балканите и записана по римско време във възпоменателни и надгробни надписи с латински букви като „местриан”.

    Ако продължим по темата турската дума дюлгер (dьlger), използвана и при нас често в миналото, означава дърводелец. Тя се използва и със значение каменоделец и означава именно това „дялам” или „дялкам”, т.е. „дялкар” станало по турски на „дюгер”. Тук наистина нещата започват да изглеждат смущаващи, понеже и думата уста - майстор и думата дюлгер – човек, който дялка имат връзка с българския, но като имаме предвид, че османския народ е бил номадски, всичко си ида на мястото. Друг смущаващ пример е с думата хеким- доктор, лечител, лекар, която действително идва от „лек” и „лекувам”, т.е. лечител, отново при изпадане на първоначалната гласна. Една интересна подробност е че думата „локум”, идва от същия корен, защото първоначално локумът се е използвал като лечебно средство, в древна Персия…

    Думата „беяз” (beyaz) на турски означава „бял”. Думата „левент” е една от думите за юнак, храбрец и се приема за турска. Само че тук виждаме старобългарската дума „львъ”, или лев/лъв. Наистина смущаващи примери, както и турския глагол „истемек” – искам, желая „иемек” – ям, храня се и много други, но да кажем че това са много стари понятия, с общ корен за различните езикови семейства.

    Тук нямаме възможност дори и накратко да разгледаме връзката на българския със санскрита в Северна Индия и авестийския език в Персия. Нямаме възможност да разгледаме връзката на българския с иврит, който пък е език от съвсем друго семейство семито-хамитското. Трябва обаче поне с малки стъпки и усилия да започнем да изчистваме истината за нашия произход и да изправяме заблужденията, без излишен национализъм. Културата се създава, носи се и се предава и в това няма нищо необичайно. Добре е обаче да осъзнаваме и знаем истинското си място  в света…!

https://andorey.blog.bg/history/2019/08/23/trako-hetskoto-vliianie-vyrhu-turskiia-ezik.1671520

https://andorey.blog.bg/history/2012/08/07/traki-i-greki.986235?reply=3923455




23 ноември 2022 г.

Съдбата на учения

 Откъс от приказката "Халифът-щърк" на Вилхелм Хауф:

"Халифът, който обичал да събира в библиотеката си стари ръкописи, макар и да не умеел да ги чете, купил изписания лист и кутията и пуснал продавача да си върви. Но на халифа много му се искало да узнае за какво се говори в изписания лист и попитал везира, дали не познава някого, който би могъл да разгадае чудноватите букви.

- Премилостиви господарю и повелителю - отговорил везирът, - до голямата джамия живее един човек, когото наричат учения Селим, той разбира всички езици. Повикай го. Може би той познава тези тайнствени знаци.

Довели скоро учения.

- Селим - казал му халифът, - Селим, говори се, че си бил много умен. Я погледни тоя изписан лист и кажи ще можеш ли да го разчетеш?Ако го разчетеш, ще ти подаря нови дрехи за празник; ако не го разчетеш, ще заповядам да ти ударят дванадесет плесници и двадесет и пет пръчки по стъпалата, защото ще излезе, че без право са те наричали учения Селим.

Селим се поклонил и рекъл:

- Да бъде волята ти, господарю!

Той разглеждал дълго време написаното и изведнъж извикал:

- По латински е, господарю! Да ме обесят, ако не е по латински!

Халифът заповядал:

- Щом е по латински, кажи какво пише!"

Това е цитатът от приказката и макар и кратък много ясно показва съдбата на учения. Първо, мястото на учения е зад джамията. Второ полза от него няма никаква, освен ако някой халиф се сети че му трябва за кратко. Трето ако само се е правил на учен и не е такъв, заслужава много плесници и пръчки по ръцете. Това е съдбата на учения съвсем кратко и ясно разказана...

6 ноември 2022 г.

Първа седмица в София

Първа седмица в София... през есента на 1995 година. Аз съм приет специалност Археология в Софийския университет "Св. Климент Охридски". Заминавам от гарата в Пловдив за откриване на учебната година на 1-ви октомври.

Трябва да се ме изпращали и майка ми и баща ми и сестра ми, но помня най-вече баба ми Пенка, която плачеше. Аз съм й любимия внук, не че има други внуци, освен мен и сестра ми, но аз съм й особена слабост. Това е добре известно на всички от двадесет години, т.е. откакто съм се родил и е повод за много шеги, а понякога и хапливи коментари. 

- Брат ти да не заминава войник - попитала една позната сестра ми, при вида на тази сцена.

- Не, заминава за София... - отговорила сестра ми.

Освен това със сигурност помня че влакът тръгна от един от челните коловози, а освен това пътуваме към София с бат Веньо. Венелин Савов е вече втори курс специалност "Право" в СУ, въпреки че сме завършили заедно Английската гимназия. Но аз учих една година Българска филология в ПУ, а той направо си е започнал желаната специалност в София.

- Почва голямата скъпотия... в София - коментира бат Веньо още с тръгването на влака. Това е единствената фраза, която си спомням от целия разговор. Трябва ми известно време да поживея в София, за да разбера какво точно означава това. Не че нещата са по-скъпи от Пловдив, макар че някои са. Просто големите разстояния, голямото количество от занимания, услуги, предложения, мероприятия и тяхното разнообразие правят животът в столицата по-скъп. А и самите стоки са по-скъпи  понякога, особено за бюджета на един студент.

Квартирата ми на булевард Дондуков е на 7-8 минути пеша от Ректората. Голям късмет, затова изкарах там и петте години в София. Точно на кръстовището с улица Кракра, срещу задния двор на Първа Английска гимназия, на завоя на трамваите 20 и 22. Много приятно ми е да виждам номер 20, защото това е рейса с който ходим до Коматево, при баба ми и дядо ми. Единствен и незаменим, двайската към квартал Коматево, други няма. 

В София с трамвай двайсе идвах най-често от гара Подуяне до квартирата на булевард Дондуков. Беше ми по-удобно отколкото да ходя до централна гара. Разстоянията в София са големи, както казах и трябва много да се внимава къде и как се придвижваш, за да не губиш излишно време. Само че първите седмици си ходих до централна ЖП гара, понеже не ги знаех тези работи.

На 1-ви октомври в непозната и чуждееща София търся нещо познато и отивам долу на Орлов мост да чакам Айката, който ще дойде от ЖК Дружба към университета, за откриването. Айката е също втори курс Право, но с бат Веньо са в различни потоци - 300 човека учат Право, разделени на два потока от 150 човека! Най-желаната специалност по това време. Ние археолозите сме 30 човека, колкото един клас, разделени на две групи.

Няма мобилни телефони, някои хора няма дори и стационарни... все пак 1995 година сме, затова и Айката не успявам да го срещна, ей така наслука. После се оказва, че просто не е успял да дойде. 

Връщам се към Централната сграда на университета. В централната аула на Ректората декана Лалов ни посреща с тържествена и интересна реч. Залата не е толкова пълна, ентусиастите да присъстваме на откриването не сме малко, но не е и препълнено. Интересен акцент в речта на Лалов сякаш е насочен точно към мен и такива като мен. Той специално обръща внимание, в речта си, на това, че някои хора са приети в СУ не точно в специалността, в която желаят. На тези хора той директно препоръчва да си помислят, да се огледат, преди да тръгнат да се прехвърлят в друга специалност или да кандидатстват пак, дали тази специалност, която учат няма да им хареса повече и дали не е по-подходяща за тях. Аз също съм записал първа специалност Право, Археологията ми е на второ място, в списъка на желания, като следват Политология, История, Етнология и т.н. 

Вечерта в квартирата идва време да се изкъпя. Октомври месец е, обаче стуууд, в тази студена стара баня, в тази къща. Питам хазяина дали няма ли някакво отопление в банята. Той казва че няма! То хубаво, ама сега е още октомври, ще се изкъпя някак си, ама какво ще правим през зимата!! Това е мисълта, която се врязва в съзнанието ми... и на която просто не виждам отговор.

От една шина над външния край на ваната висят две плътни парчета найлон, долепени един до друг. Не мога да разбера защо са два и ги оставям да си висят така докато се къпя... прав разбира се и максимално бързо. Водата понамокрила и банята.

- Абе, Андрейчо и ти археолог ще ми ставаш - скастря ме хазяина и ми показва, че единият найлон се пуска от вътрешната страна на ваната, а другия от външната, за да не пръска навънка. Аз се чувствам гузен и донякъде засрамен, ама не толкова...

През нощта освен обичайните шумове от улица, с които съм свикнал чувам и едно скърцане, чукане и тракане на релсите, докато завива трамвая. Нов шум, непознат. Да не говорим че нашата улица Велико Търново в Пловдив е толкова тиха, че понякога прилича на заден двор.

Колегите от нашата група се оказват много хубави хора. От другата група ми се виждат малко по-страни! Едно високо с щръкнала черна коса от тази втора група обаче, с очила и леко мургаво лице ми привлича вниманието и то много силно. Васил К. - бат Васко, въпреки че е една година по-малък от мен, софиянец. Сядаме да си говорим на пейките пред библиотеката Кирил и Методи още на третия ден. В София е роден, обаче от дума на дума ти откъде си, ти откъде си и се оказва и той от Родопите, баща му де, както и моя, от сравнително близки села. Ей, как се намерихме и как се познахме веднага, си казваме. Щастливи сме от срещата в специалност Археология и ставаме големи приятели.

С Теодор Р. от Варна даже не се и запознаваме... силна кармична връзка, както се казва. Вървим с него още първата седмица към Четвърти километър, където ще караме едни лекции и търсим някакъв блок. Доста изненадваща дестинация е това място и този блок, който в крайна сметка намираме. Качваме се на последния етаж, вероятно пети, и търсим стая 5А. Вървим по едни коридори, стигаме края, завиваме и в самото дъно на коридора пред нас стая 5... ама не е 5А. Спираме двамата един до друг и започваме да се чудим какво да правим и как да продължим. По едно време Теодор казва: - Ский! И още по в страни една стая, на която някой отгоре на рамката с химикал е написал "5А". Отваряме врата влизаме, вътре целия курс! 

Сядам най отзад до едно момиче, русоляво и синеоко, с бледа кожа. Надя К. - още една силно кармична връзка. Задавам и някакъв съвсем технически въпрос. Тя ми отговаря. "Ще се ожениш ли за мен?" е вторият въпрос, който искам да и задам, ама съвсем сериозно. Съвсем сериозен съм в помислите си наистина и все пак започва да ми става приятно и весело в присъствието на това момиче. Силна кармична връзка, както казах, а гаджета станахме чак в трети курс.

Ивайло С. винаги готов да  помогне. Добрият човек, както веднага беше наречен. Караме някаква лекция още първата седмица, аз вадя химикал от папката, но нещо не намирам лист... Едно едро и приятно момче срещу мен ме гледа, едва ли не с тревога и загриженост, хваща един лист от неговата тетрадка и клати хоризонтално глава към мен, сиреч - "Да късам ли?" Това ми е първият личен спомен от Ивайло.

Има и две момичета от Русе. Васко, аз и те двете отиваме на дискотека, тази в подлеза до университета, но това май-беше втората седмица. Но по тази линия нямаше никакво продължение, ама никакво. Все пак да кажа, че още с влизането в дискотеката и чувам песента "I never know a girl like you before" и тази песен така ми се забива в съзнанието, с този конкретен момент, че и до ден днешен.

Прибирам се за събота и неделя в Пловдив с влака. Апартаментът на първия етаж, в блока на улица "Велико Търново". Слънцето весело огрява в стаята и е топло. Не се чува скърцането и трясъка при завиване на трамвая. Тишината нарушава единствено кукуригането на петел и жизнерадостното кудкудякане на кокошки... Отсреща в къщата, съседът Моллов си гледа кокошки в задния двор, а такива се намират и на още едно място нагоре по улицата... Алюзията с това, че след София съм се върнал на село е напълно реална!

Началото на месец октомври сме... 1995 година.





 



 

 


2 ноември 2022 г.

Българските духовни учители

 Съдбата е поднесла на България много духовни учители. Ние това си го знаем, но понякога забравяме кои са те. Да, това не са Петър Дънов, баба Ванга и няколко подобни на тях. Тези са само една малка част, някакъв миниатюрен процент, които при това често стои малко в страни и изолирано от основната и огромна маса духовни учители, на които нашата българска земя е имала честта да бъде родина.

    Българските истински духовни учители са всички наши писатели и поети, духовници, управници, революционери, получили заслужено признание или назаслужена забрава. Едно огромно множество, което дори и толкова голямо ние понякога забравяме, което всъщност е невероятно. За да се втурнем след поредните наши или чужди мистици, страници, и откровени сектанти, обявени за пророци, духовни хора и носители на знанието и светлината. Тук е работата на държавата да ни напомня всекидневно и по всякакъв начин, кои са тези хора дали действително нещо на България, борили се за нашата свобода, светски ред и духовно възвисяване.

    „Преблаголовенна вещ е съгласието, понеже където е то, там е Бог”, казва в уводът към своя история на българския народ, озаглавена „Царственик”, Христаки Павлович, през 1844 година. В увода пък към своята „История славянобългарска” отец Паисий Хилендарски, близо век по-рано забелязва: „Понякога ни се струва, че Бог не се грижи за нас, като че ни е пренебрегнал с безкрайна забрава, но не така”.

    Известно е, че истинският духовен учител проповядва най-вече с делата си, а не толкова с думи. Девиза „Чиста и свята република” ни е завещал Васил Левски, но преди всичко ни е показал своята скромност в борбата за народното дело, показал ни е своята пестеливост. Васил Левски ни е завещал своя безкраен оптимизъм и несломимост, любовта си към народните песни, пеел е от сутрин до вечер, както знаем не от друг, от самият Христо Ботев: „Чуден човек е приятелят ми Левски - дърво и камък се пукат от студ, а той пее ли пее”.  Левски е знаел и силата на народната медицина и изобщо на народната традиция.

    Огромно е и наследството на ученият и революционер Георги Раковски, което ние едва познаваме, а има много какво да научим и в исторически, и в обществен, и не на последно място в духовен план. За този „на тъмна епоха син бодър тревожен”, поетът Иван Вазов е казал още: „мисъл и желязо, лира и тръба, всичко ти бе вкупом за една борба”.

    А за самият Иван Вазов има ли смисъл да говорим? Неговото книжовно и духовно завещание към българския народ е толкова голямо, а в съвременните забързани времена имаме толкова малко време да се запознаем дори и с малка част от написаното от него. Ако имам време да направим поне това, да препрочетем освен „Под игото” и „Епопея на забравените” и още нещо от Иван Вазов, ако имаме време да препрочетем нещо от Петко Славейков, Захари Стоянов, Любен Каравелов и т.н. и т.н. ще разберем кои наистина са духовните учители на България и ще видим, че те българските поети и писатели стоят на челните места.

    Да цитираме и Гоце Делчев, за който се водят спорове в момента и който е казал, че вижда света единствено като поле за културно съревнование между народите! Каква космополитна мисъл, какъв светоглед и как дори и съвременната епоха не може да изпълни тези въжделения на възвишения ум!

    Нямаме възможност дори накратко да изброим всички известни и забравени духовни учители на българския народ. Още повече дължим благодарност и на онези общественици и държавници, които разбират или са разбрали в миналото, чии пример трябва да следваме в нашия личен и обществен живот, чии практични и духовни завети трябва спазваме. Но ако и да се отклоняваме по модни увлечения и да се заблуждаваме по отношение на авторитетите, в крайна сметка не трябва да забравяме и по-често трябва да си припомняме кои са истинските духовни учители на България.

 

25 октомври 2022 г.

Ранната цивилизация в Близкия изток, Мала Азия и на Балканите

 Последният ледников период в човешката историята завършва около 13-11 хиляди години преди новата ера. Тогава започва затопляне на климата, в резултат на което огромни ледникови шапки обхващащи територията на половин Европа и големи части от Азия, започват да се топят. Ледовете се отдръпват на север. Това затопляне, довежда до промени в растителния и животински свят, от онези времена.

    В земите на Близкия и Средният изток, както и на Балканите, се наблюдава нов, интензивен период на развитие на човешките общности. Това развитие всъщност е толкова значимо, че е наречено с термина „неолитна революция”, през 20-те години на 20 век от австралийско-английският археолог и историк Гордън Чайлд.

    Тази неолитна или аграрна революция е свързана с развитието на земеделието и отглеждането на домашни животни, с началото на изработване на съдове от глина и началото на обработката на различни видове метал. Основна дейност в много дълъг период от човешката история е бил ловът, риболовът и събирачеството, които разбира се запазват своята важност и по-късно.

    Отглеждането на зърнени култури вероятно започва в един доста ранен период – около тридесет хилядолетия преди нашето време. Край бреговете на Галилейското езеро, наред с дейностите характерни за къснопалеолитния човек, като риболов, лов и събирачество, са открити и цели кремъчни сърпове, както и семена от дива пшеница, див ечемик и див овес, датиращи около 23 хиляди години преди нашето време.

    Около десет хиляди години преди новата ера, се очертават няколко центъра на развитие в Близкият Изток. Единият е планинската област Загрос, ограждаща долината на реките Тигър и Ефрат от североизток. Другата е територията на Сирия и Палестина.

    Така се очертава един доста голям регион, с формата на полумесец. Този регион, към който напоследък се включват и Балканите и територията на Мала Азия, е наречен от изследователите “Плодороден полумесец” или Fertile crescent на английски. Именно в тази територия природните условия благоприятстват развитието на земеделието и култивирането на зърнени храни. Зърнените храни са изключително полезни – дават висока реколта, зърното е сухо и издръжливо, съдържа ценни хранителни елементи – въглехидрати, скорбяла, мазнини, минерални соли и витамини. И до днес те са основа на живота и на съвременната цивилизация.

    Географската близост и природната връзка на Балканския полуостров с Мала Азия и оттам с Плодородния полумесец, позволяват да се приеме, че неолитният процес в тях се е извършвал в близък интервал от време. За това говорят и археологическите открития от последните десетилетия.

image
 

    Едно от първите житни растения, отглеждани от древните земеделци е диворастящият еднозърнест лимец и двузърнест лимец. Лимецът принадлежи към рода на пшеницата (Triticum) от семейството на житните растения. Поради твърдата си обвивка, зърната от лимец не са податливи на външни влияния, като същевременно са достатъчно хранителни, а и здравословни. Напоследък неговото отглеждане отново добива популярност.

    Археологическите данни показват, че окултуреният двузърнестия лимец бил култивиран в Плодородния полумесец около 8 000 пр.н.е., на територията на днешна Сирия. Почти едновременното разпространение на опитомения лимец обаче предполагат неговото одомашаване на друго място, възможно и на север или пък на юг.

    По същото време или дори още по-рано, били опитомени и някои дребни диви животни, като овцата и козата. Сведенията за домашната овца и домашната коза  показват, че тяхното одомашаване е станало също в широките граници на Плодородния полумесец. Резултатите от последните проучвания предполагат, че и овцата и козата са били одомашени в един район, който се простира от планината Загрос (в днешен Иран), до Югоизточна Анатолия (в днешна Турция), около 9000-8500 г. пр.н.е.

    Традиционно земите на Близкия Изток се сочат и като място на възникване на първите укрепени селища. Те се датират с хилядолетие-две по-ранно от тези на Балканите. Първите градове в Близкия изток, макар и оградени и снабдени с отбранителни кули, са доста гъсто и несистематизирано застроени. Същевременно древните селища открити на територията на България, в селищните могили или извън тях, удивляват учените с правилната си планировка, подреждането на жилищата, наличието на широки улици, а също и различни укрепителни стени, защитни валове и други.

    На територията на Плодородния полумесец, Мала Азия и Балканите, новокаменната епоха е характерна с добре огладените каменни сечива, брадвички и по-малки стъргалки, използвани наред с познатите и от по-рано кремъчни ножове и по-малки ножчета, стъргалки и други. Появяват се първите сърпове, за жънене на житната реколта. Те са много хитроумно съставени от рог на животно или извито дърво, по които има надлъжен отвор и заклинени в него кремъчни зъби. По ефективност тези първи сърпове малко отстъпват на по-късните метални, а формата на сърпа при всички положения се запазва същата в продължение на хилядолетия.


image

    Появата на керамиката, т.е. обработването на глината, е другото значимо събитие през новокаменния период. Дори според липсата или наличието на керамика учените разделят новокаменна епоха на „предкерамична” и на „керамична” такава. Появата на съдовете от глина в човешкия бит е сравнимо с появата на писмеността, около три хилядолетия по-късно. Всъщност самите глинени съдове и предмети от глина дават възможност за развитие на шарки украси и други елементи, някои от които се тълкуват като първи писмени знаци.

    Глинените съдове имат много важно значение за науката археология. С тяхната различна форма и украса, с техния консерватизъм във времето и съответно появата на нови техники и форми при изработването им, става възможно по-точното датиране на различните периоди в човешката история оттук насетне. Съдовете от глина, наред с глинените фигурки, глинени печати, тежести, амулети и други предмети, дават и много информация, свързана с духовната култура на съответното население.

    Новият тип земеделска и произвеждаща икономика довежда до бърз прираст в броя на населението. Това е и основната причина за преселнически вълни, които от територията на Близкия Изток и Мала Азия тръгват във всички посоки, търсещи райони с подходящи условия за заселване.

 

                                                          image

11 октомври 2022 г.

България и Русия са скачени съдове

 

Цялата помия, насочена срещу руския народ, срещу държавата Русия или лично срещу нейния президент, не отчита един прост факт – България и Русия са скачени съдове, през цялото последно хилядолетие и още преди това. Няма как да прекъснеш тази връзка, като я отричаш, защото дори и най-простия и облъчен от пропагандата човек го вижда или осъзнава по един или друг начин.

Ще започна прегледът отзад напред, т.е. с по-близките до нас времена на социалистическа България. Имаше ли голям завод, голям язовир, голям мост, големи проекти по инфраструктурата, които да не са осъществени с помощта на съветски инженери, които да не са осъществени със съответната техника от Русия и останалите републики в СССР и т.н.? Имаше ли неограничен обмен на суровини и в двете посоки, не изпращаха ли руснаците евтини стоки и не изкупуваха ли всичко, което им предлагахме, без особен оглед на качеството? Имаше ли обмяна на учени, на квалифицирани кадри, на огромен обем от научна литература във всяка една област? Когато българските учебници и справочници по физика, математика, история, дори литература се изчерпваха, следваха съветските, руските, защото това беше голямата банка с информация, от която черпеха всички специалисти в България. Но да приемем, че времето на социализма е било една затворена система, един изкривен пазар… Затова да се върнем по-назад.

Къде са учили повечето наши духовници, книжовници, учени преди и след Освобождението на България през 1878 година? Да кажем, че една част е учила в Цариград и други градове от Османската империя, да кажем че друга част е учила в немските градове на Австро-Унгария и по на запад понякога. Но най-голямата част е учила в Русия, в по-близки до нас градове като Одеса и в Киев действително, но които тогава са част от Руската империя. С помощта на българското общество, на духовници, народ, чорбаджии млади българи са изпращани постоянно към руските земи за да се образоват. По това време, през деветнадесетия век не е имало откъде да се вземат достатъчно знания на нашата територия и българите са ги търсили навън, но най-често сред братските славянски народи и най-вече в земите на Русия. Също така, големите български предприемачи и търговци в Цариград, най-голямото българско търговско и културно средище по онова време, също са извършвали търговия основно с земите на Руския.

Но ако е имало време, през което сме взимали от Русия, имало е и време през което сме давали. Известни са примерите с духовници и книжовници като Григорий Цамблак, българин, който става киевски митрополит в началото на петнадесети век. Известно е колко много богослужебна литература и сборници със закони са пренесени от България в Русия във времето след покръстването на руския народ, в края на десети век. Така са запазени и много произведения на преславската и търновската книжовна школа, които намираме като преписи в Русия, като например Светославовия сборник, които е всъщност сборник от времето на цар Симеон.  Впрочем в първите, най-стари руски летописи от 11-12 век се казва, че самите славяни, са дошли на територията на тогавашна Русия от земите край Дунав, т.е. запазен е спомен за етническите и културни връзки между тези народи.

През всичките векове от Средновековието до днес е имало непрекъснат културен, търговски и духовен обмен между Българското царство и Киевска Рус, между България и Русия. Разбира се трябва да отбележим и това, че днешните украински и руски земи, че днешния украински и руски народ са също толкова тясно и неотменно свързани. Трябва да разберем, че някой много изкуствено внася разкол между братски държави, между братски народи, като българи и руснаци, като руснаци и украинци, народи дълбоко свързани с произход, език, култура, търговски отношения и религия.

23 септември 2022 г.

Защо не вярвам във вандалския речник на Мавро Орбини?

 Съчинението на Мавро Орбини „Царството на славяните”, излязло през 1601 година, е широко известно не само в България, но и в целия славянски свят. Тази книга оказва голямо влияние върху множество славянски духовници, историци, политици. Книгата „Царството на славяните” е и основното съчинение, което използва Паисий Хилендарски при написване на „История славяноболгарска”, като използва руския превод на съчинението от 1722 година.

    От десетина години вече тази книга е достъпна в цялостния й превод и на български език. Но и преди това цялостно издание, в научното и паранаучното пространство циркулираше т.нар. вандалски речник, поместен от Мавро Орбини в неговото съчинение. Този речник наистина е любопитен и съдържа около 180-200 думи на вандалски език, с дадени техни съответствия на славянски и италиански. Идеята е да се покаже връзката на вандалските думи със славянските откъдето се прави извод за това, че вандалите също са славянско племе. Така връзка при посочените думи наистина съществува.

    Вандалите са едно от известните германски племена или по-точно племенни съюзи. Едно от най-интересните неща е, че те основават царство в Северна Африка със столица Картаген, съществувало около сто години през 5-6 век. Техни царе през това време са Гейзерик, Хунерик, Гунтамунд, Тразамунд, Хилдерик и Гелимер. В началото на 5 век, под предводителството на Гундерик, вандалите нахлуват в земите на Галия и Испания, като преминават с опустошение през римските земи. По това време името вандали се превръща в нарицателно, като се използва в този смисъл и до днес, като думата „вандал” не се нуждае от обяснение. Впрочем подобно нещо се случва и с названието на племенния съюз „хуни”, от същия този период, която дума и до днес се използва за беснеещи и вилнеещи хора. Но тук темата е друга.

    Цитираните от Мавро Орбини около 180 думи на вандалски, макар и да имат достатъчно и впечатляващо съвпадение със съответните славянски думи, всъщност далеч не са достатъчни за да се докаже връзката между двата езика. Без съмнение това са славянски думи, навлезли в езика на вандалите, думи като беда, бода, бой, дар, дол, дом, дял, гладък, гнездо, гръм, гора, круша и т.н., дадени по азбучен ред. Само че в речника на Мавро Орбини са изброени от 5 до 25 общи думи от всяка една буква от азбуката, а знаем колко са думите започващи с дадена буква… многобройни са, най-общо казано. Така че, в добрия случай това си остава едно интересно сведение, а в лошия може да го определим като спекулация, но предвид времената в които се е работило, ще се въздържим от подобна оценка. 

    Подобни примери могат да се дадат много, но аз ще се спа на връзката между български и румънски, която ми се струва подходяща като пример. И днес в румънския език, който се води език от латинската група, на (индо)европейското семейство и българския език, от славянската група на същото това семейство могат да бъдат записани стотици общи думи. Повечето от тези думи без съмнение навлизат от старобългарски (славянски) в румънския език. Това са думи, съществителни, прилагателни и глаголи, които румънците и до днес използват. Думи като чета, грижа, извор, пещера, друм, драго, слабо, трябва, събота, свети и т.н. Известно е че в недалечното минало славянските думи в румънския са били далеч повече, но са били поизчистени от техните книжовници за сметка на латинските думи. Но идеята тук е, че въпреки множеството познати думи в румънския, езикът си остава неразбираем и чужд. Не може да кажем че това е един славянски език, ако и лесно да извадим в него общи 180-200 славянски думи.

    Нещо повече дори и в днешния немски (германски) език има няколко десетки думи, за които може да кажем, че са със славянски произход. Но това не прави германския език славянски. Така че поместеният в книгата на Мавро Орбини славянски речник е една интересна информация, от която могат да се направят някои изводи, но не и да се търси славянския произход на едно от класическите немски племена – вандалите.


19 септември 2022 г.

Тропеум Траяни - триумфът на император Траян

 Най-популярните имена на императори, управлявали Римската империя са тези на Юлий Цезар и Октавиан Август, на Тиберий и Калигула, на Нерон, на Марк Аврелий и Септимий Север. Но със сигурност името на римски император, свързано най-тясно с историята на Балканите от онова време е това на император Траян, управлявал от 98 до 117 г. За този император много предания и легенди, разказвани по нашите земи, като една от най-известните е тази за император Траян с козите уши. Има и много названия, на пътища, градове, крепости, мостове, проходи, свързани с неговото име. Всичко това се среща не само в земите на днешна България, Сърбия, Румъния, Молдова, но достига и по на север към Украинските и Руски земи.

image

    Именно с походите на император Траян срещу даките, които живеят на север от река Дунав са свързани най-важните военни действия на Римската империя и политика на Балканите, по това време. В резултат на тези походи и изграждането на мост на Дунав, по който да преминат войските, в края на 1 и началото на 2 век от новата ера, римската власт, римската култура е наложена и в земите на север от Дунав, в днешна Румъния, макар и за не повече от два века. Но и за това кратко време, пряко съприкосновение с нея изпитват освен даките, които са близки до траките племена, също и многобройните северни скити и други по-малки общности, живеещи по тези земи. По този повод името на император Траян се среща четири пъти в разказа наречен Слово о полку Игореве написан в края на 12 век и свързан с ранната руска държавност.

image

    Съвсем близо до българо-румънската граница в Северна Добруджа се намира един малко познат паметник, който всъщност представлява величествен монумент, издигнат по времето на император Траян, в началото на 2 век от новата ера. Този монумент отбелязва победата на Траян над даките и техните съюзници и е известен с името Тропеум Траяни – Трофеят на Траян. Намира се до днешното голямо село Адамклиси, и голямата римска крепост на това място, не много на север от границата с България. Този район днес е изпълнен и с много православни манастири, включително и такъв от времето на апостол Андрей Първозвани, посетил мястото, при пътуването си на север, към земите на скитите.

image

    Монументът на Траян е издигнат през 109 година, в чест на победата му над даките, на мястото където четвърт век по рано загиват близо три хиляди римляни от XXI легион, в битка с местните племена. Оригиналните релефи (метопи) с фигури днес са пренесени в музея в Адамклиси, а монументът е възстановен, върху оригиналната си база, по времето на Николае Чаушеску, през 1977 година. Наблизо минава и един от т.нар. Траянови валове. Този защитен насип е направен на мястото където река Дунав се доближава най-близо до Черно море, където пък в наши дни е прекаран каналът Черна вода – Кюстенджа. Тези огромни и дълги валове, които се срещат и по на север, в южните земи на днешна Молдова и Украйна, са изградени по римско време, с цел на спират нашествията на варвари от север. Българската историческа наука се опитва да ги припише на прабългарите, но трябва да си признаем, че нашето Първо българско царство никога не е имало такава икономическа мощ, а и човешки ресурс, за извършване на подобни грандиозни строителни мероприятия.

                              image

    Върху огромният каменен монумент, стъпил върху база с кръгли стъпала са изобразени сцени от битките на римляните с даките и съюзните им германски и скитски племена. Има няколко сцени на индивидулен бой между римлянин и дакиец, между римлянин и германец. Римските легионери са облечени с ризници и шлемове на главата, сражават се с къси мечове. Даките са обути в панталони, голи от кръста нагоре. Сражават се със страшните дълги ножове със закривен връх, наречен фалкс. Тези оръжия нанасяли големи поражения, въпреки защитното облекло на легионерите. Няколко века по-късно авторите описват и славяните, че влизали в сражение голи до кръста, за да не им пречат дрехите в битката.

image

    Има и сцени от походите на римски легионери, от бита на даките, различни животински и флорални мотиви, също и митични. Най-впечатляващи обаче са фигурите на пленени дакийски предводители. Всички фигури са с индивидуални изображения на лицата, обути с панталони, и наметнати с туники, с перелини и типични дакийски ризи. Повечето даки са с дълги до раменете коси и носят голяма шапка, дакийска. Предполага се, че някои от тези предводители са скити или германци. Всички са прави, с вързани ръце зад гърба. Фигурите им обрамчват горната част на монумента.

    На неговия върх е поставен триумфът на римското оръжие – огромна легионерска броня, меч, щитове и шлем. Под него голяма фигура на пленен дакиец и два женски фигури, седнали на земята. Липсва индивидуалният образ на човек, представено е само римското оръжие.

                                 image

    Този впечатляващ монумент ни препраща към Траянова колона в Рим, посветена на същата тази война, но и е много по-различен. Качеството на изображение и на релефите е малко ниско от това на Траяновата колона, но затова пък фигурите и сцените са по-големи, по ясно разбираеми и по-въздействащи. На Траяновата колона в Рим са по-малки и доста слети и трудноразграничими.

    Дори и ние като съвременни хора, свикнали с големите мащаби на съвременни свят, все още се впечатляваме от величието на римските строежи и паметници. На мен лично срещата с този паметник ми подейства доста емоционално, понеже победата над непокорните варвари си е победа и триумфът си е триумф. И император Траян ги е навързал всичките, с ръце зад гърба, ако и да е знаел че и той самият е далечен роднина с тях.
    Дакийските  "варвари" да са били наши роднини, т.е. и ние траките сме били същите такива "варвари" за Рим. И интересно какъв е бил съставът на римските легиони и колко ли траки, илири, македонци, мизи, фриги са се сражавали срещу братските си дакийски племена? Войната във всеки един век си е била братоубийство... Но всеки един император си е представял че налага справедливост, ред, светлина! А какво е налагал в действителност само историята може да покаже, макар че понякога не може да покаже и самата тя... !

15 септември 2022 г.

Общуване с говедата

 Бързам да уточня, че става въпрос за общуване с истински говеда, такива на четири крака. И изобщо общуване с домашните животни – помощници в бита, като кучето и котката, източник на храна, като кравата, кокошките, овцете, прасето, работна сила като коня, магарето, мулето, катъра, вола и т.н.

Днес ние с гордост заявяваме, че по-голямата част от населението в България, а и в световен мащаб, живее в градовете. Но само допреди сто години огромната част от населението е живяло на село. Ежедневното общуване с животните е било нещо неотменно от бита на българина през всичките столетия. Връзката с природата и живата връзка с животните е помагала и на подрастващия и на възрастния човек в много отношения. Младите хора са виждали естествения процес на живота, от излюпването на пиленцето и раждането на теленцето, което само за часове се изправя на два крака, през растежа и игривостта на всички млади животни – котенца, кученца, яренца и т.н. до половата зрялост и следващите процеси. Не е било нужно да се говори за птичките и пчеличките и да се посещават часовете по биология, връзката с животните е осигурявала нужните знания. Младите хора са виждали и естествената, а и насилствена в много случаи смърт на животните в дома. Но и тези сурови и печални уроци са част от живота.

 Пълноценният и уравновесен живот на българина се е дължал до голяма степен именно на всекидневното общуване с животното. Психолозите твърдят, че връзката с животните предпазва младия човек, а изобщо човека от извършване на насилие спрямо друг човек. Вероятно е така.

Днес общуването в градовете се свежда основно до кучета и котки, до пойни птички и рибки, което пак е нещо, но не е достатъчно, предвид нуждата от непрекъснатото общуване с живота и природата, както се е случвало в отминалите времена. Дори да се опитваме да компенсираме като водим децата си да видят животни във фермата или ги водим на конна езда, това едва ли е достатъчно. Но такива са времената днес.