Филиас Фог и романът "Нова земя"

С това малко странно за нас име Филиас Фог, е наречен главният герой на Жул Верн, в романа "Осемдесет дни около света". Забележителен за своето време роман, който е издаден за пръв път през 1872 (или 1873) година. Главният герой е четиридесет годишен англичанин, джентълмен, мълчалив, загадъчен и точен. Неговият облог, че ще обиколи света за осемдесет дни, довежда до целия сюжет, който се развива в романа на Жул Верн. Според данните в интернет, романът е преведен на български език чак през 1949 година.

В този случай е особено впечатляващо, че герой с прякор Филеас Фог, се явява в романа на Иван Вазов "Нова земя", издаден през 1896. Още по впечатляващо е, че в романа Вазов описва събитията около Съединението на България, от 1885 година. За да има човек с прякор Филеас Фог по онова време, означава че, около десет години след издаването на "Осемдесет дни около света", романът вече е бил добре познат и коментиран в България. Това означава, че той е бил четен от образованите българи, в случая пловдивчани, на френски език, и освен това е бил и широко дискутиран. 

Героят Филеас Фог в романа на Иван Вазов е най-бавният каруцар, в Пловдив и в цялата околия. Най-бавната каруца, която взима разстояние от един километър за близо един час. Вижда се, че названието е хумористично, в контраст с пътуването на Филиас Фог от романа на Жул Верн, който извършва почти невъзможното, за да обиколи земното кълбо за 80 дни, в началото на 70-те години на деветнадесети век. Усещането за "екшън", в романа на Иван Вазов "Нова земя", което много ме изненада, сега ми стана по-обяснимо, когато прочетох "Осемдесет дни около света". Двата романа си импонират и по много други неща, очевидно характерни за епохата. Препоръчвам да намерите време и да ги прочетете. 

В нашата младост, романът на Жул Верн минаваше в категория "юношеска литература". Всъщност това е съвсем неправилно или по-точно казано, за да се наслади човек на "Осемдесет дни около света" трябва да има доста натрупан житейски опит и познания. Трябва да е в зряла възраст, за да може да се посмее от сърце на тънкия хумор на Жул Верн, при описанието на английските традиции и порядки, а всъщност и на френските. Количеството на рядко срещани думи и имена, в романът на Жул Верн е доста голямо, дори за голям човек, което също затруднява юношите, които четат романа. 

Но да се върнем на това, че френският език действително е бил популярен през деветнадесети век и началото на двадесети. Той е бил международният език тогава, включително и за образованите българи, по онова време.

Отнесени от вихъра - 90 години от издаването на великия роман

     Вече девет десетилетия романът “Отнесени от вихъра” е най-продаваната книга в САЩ... след Библията. Знаем и точната дата на неговата първа поява в книжарниците - 30.06.1936 година, като книгата е отпечатана месец по-рано. Белязан от светкавичен успех, този роман остава и до днес любим както за американците, така и за милиони хора в целия свят. 

    Авторката на романа Маргарет Мичъл е родена в столицата на американския Юг - град Атланта, през 1900 година. Тя живее и отраства с историите за събитията от времето на Гражданската война. Изминали са едва 30-тина години от края на тези паметни събития, оформили хода на американската история и лицето на съвременна Америка.

    През 1939 година излиза и филмът „Отнесени от вихъра”, тази историческа и романтична драма, в две части, с незабравимото участие на Кларк Гейбъл в ролята на Рет Бътлър и Вивиан Лий в ролята на Скарлет О'Хара.

    Известно е, че романът е писан в продължение на десет години, от Маргарет Мичъл. Един от интересните факти е, че първоначално тя е описала събитията от неговия край, а след това и останалите събитията довели до този разтърсващ и безвъзвратен финал. Това е причината краят на романа, последните глави да са зареден с тази особена сила, с онова очакване, известно на всички, които са чели „Отнесени от вихъра”.

   Други любопитен момент е, че първоначалното заглавие на романа е било - „И утре е ден”, както и че името на главната героиня първоначално е Панси. Провидението обаче си знае работата и името на романа е променено на „Отнесени от вихъра”, а главната героиня по настояване на издателите е наречена Скарлет. Днес не може и да си представим друго име на главната героиня освен Скарлет О’Хара.

    Романът започва със спокойната и аристократична картина на американския юг и имението Дванадесетте дъба. Картина променена безвъзвратно от динамичните събития оформили хода на Гражданската война, която продължава от 12 април 1861 година до 26 май 1865 година. Събитията винаги са особено динамични по време на една война, като американската гражданска война, между Севера (Федералните сили или Янките) и Юга (Конфедерацията) не прави изключение. А практичната гледна точка на Рет Бътлър намира израз в думите му, че много пари се правят в два случая - или при пълното разрушаване на една държава или при нейното първоначално съзиждане или построяване.

    Не може да се разкаже дори и на кратко за любовната интрига в романа и безнадеждното влечение на Скарлет О’Хара към Ашли Уилкс, за стремежа на Рет Бътлър към самата Скарлет, за трезвото поведение и мъдрите съвети на Мелани Хамилтън, братовчедка и съпруга на Ашли. Не може да се пресъздаде накратко и атмосферата на южняшка Атланта и нейното видно гражданско общество. Това удоволствие остава за тези, които четат или препрочитат романа.     

          Корицата на първото издание на "Отнесени от вихъра" от 1936 година, в един том, съдържащ 1037 страници

    Преди тридесетина години в Атланта е отворена и къща-музей, посветена на видната гражданка, репортер и писател Маргарет Мичъл. Знае се, че тя е живяла на три места в град Атланта, като само едното от тях е запазено и до днес и именно то е превърнато в експозиционно място. В скромното жилище на приземния етаж са подредени мебели, снимки, предмети от началото на ХХ век. Тук посрещат посетителите с южняшка топлота и непринуденост, почти като дошли на гости роднини.

    

          Къщата-музей в град Атланта - мястото където Маргарет Мичъл започва да пише великия си роман

    В двора, в отделна зала, е представена накратко и историята по създаването на филма с Кларк Гейбъл и Вивиан Лий.

    В края на 2010 година, когато бях там, като по-любознателен посетител, ме насочиха и към градската библиотека, където на петия етаж също се съхраняваха вещи и документи свързани с живота и творчеството на Маргарет Мичъл и нейния паметен роман.

          Пишещата машина на писателката и листове с поправки на текста на "Отнесени от вихъра"    


    Тук могат да бъдат видени някои от първите издания на „Отнесени от вихъра”, включително и едно българско, лични вещи, както и пишещата машина, принадлежала на репортера и писател Маргарет Мичъл, нейн портрет и други.



          Сред колекцията в градската библиотека в Атланта е и първото издание на "Отнесени от вихъра" на български от 1940 година

 

    Маргарет Мичъл работи като репортер за седмичника Атланта Джърнъл, където публикува над 130 статии. След отпечатването на романа "Отнесени от вихъра" през 1936 година, тя вече няма възможност да се занимава с друго, освен да отговаря на стотиците и хиляди писма, пристигащи от всички краища на САЩ. На следващата 1937 "Отнесени от вихъра" печели наградата Пулицър. За грандиозния успех на книгата, допринася и едноименния филм от 1939 година, който също бързо се превръща във филмова класика. 
    През военните години 1941-1945, Маргарет Мичъл отново няма време за творчество, тъй като работи за Американския червен кръст. Животът и прекъсва внезапно през 1949 година. Тя почива през август, същата година, в болница, пет дена след като е блъсната от автомобил, на улицата. От нейния единствен роман, до днес са продадени десетки милиона копия, като е преведен над тридесет езика. Бързо придобил огромна популярност, романът "Отнесени от вихъра" остава любим и до днес за хората по целия свят.

       Колкото до точния превод на титула “Gone with the wind” на български, той би трябвало да е „Отнесени от вятъра” или „Отнесени от бурята”. Богатството на българския език и талантът на българските преводачи обаче дава възможност за очарователно заглавие „Отнесени от вихъра”. Така е и в много други случаи, на известни романи или филмови творби. 

          Портрет на Маргарет Мичъл, нарисуван от художника Константин Чатов

Не съм ходил в Италия от 93-та

    Понеже тези дни сестра ми Мария ми предложи екскурзия до Италия, отвърнах и на шега, че не съм ходил в Италия от 1993 година. Всъщност това днес, през юни 2026 година, звучи като шега, но е самата истина. 

    Бях последна година в гимназията, първия срок, есента когато пътувахме до Италия. И това беше първата ми екскурзия в Европа. Това беше всъщност едно поклонническо пътуване до Рим, където щяхме да слушаме тържествена меса и да видим папа Йоан Павел на големия площад свети Петър. Няколко автобуса, не помня дори колко бяха, тръгнахме от Пловдив, на едно доста дълго и изморително пътуване. Сестра ми и аз бяхме още ученици в Английската гимназия, съответно в девети и единадесети клас, което се равнява на десети и дванадесети клас.

    В ранна сутрин тръгнахме от Пловдив, от Гроздовия пазар, помня дори колко рано станахме и че слушахме различни евъргрийни по радиото, докато се приготвяхме. Пътуваха предимно католици от Пловдив и католишките села в Пловдивска област, а и ние двамата, с католишка жилка по линия на дядо ни Андрей, който си беше жив и здрав тогава.

    Вече в рейсовете, слушахме през цялото време песни на Хисарския поп, от рода на "Дай си сърцето на който искаш ти" и други подобни. Имахме една нощувка в рейса на отиване и една на връщане, а аз изобщо не можах да спя и в двата случая. По-късно се научих да спя по рейсовете и то доста успешно, по време на по-дългите ми пътувания до Германия през 2002 и 2006, до Франция през 2008, по време на втората ми обиколка на Щатите, две години по-късно и т.н.

    Първата ни нощувка в Италия беше в град Равена. Там разгледахме църквата Сан Витале, украсена с красиви византийски мозайки, от времето на император Юстиниан, шести век. Аз тогава нямах още представа, че ще уча археология, но църквата и мозайките ми останаха силен спомен. Оставиха ми и представа за нещо познато, нещо нашенско, в този източен край на Италия. 

    Разгледахме и Флоренция, а аз с тежкия си съветски си фотоапарат, направих няколко много красиви дневни и нощни снимки, които не преставаха да изненадват хората години след това. Тук много ме впечатли един момент, в който аз и сестра ми преминахме вечерта покрай група младежи, предимно млади мъже всъщност, и те нито ни подсвирнаха, нито подвикнаха, просто гледаха неутрално и културно, може да се каже. Ако искате вярвайте, а по-младите няма и да повярват, но по същото това време, да премине някаква двойка, каквато бяхме в случая аз и сестра ми, вечер покрай група мъже в България, имаше свиркане, коментари, подмятания, нахални погледи най-малкото. Просташки, гаменски и байганьовски народ сме - това е. Добре че в последните десетилетия като да се цивилизовахме, или поне станахме малко по-въздържани. Та така, с Флоренция... Сестра ми, която ходи години по-късно във Флоренция и то доста за дълго, разправяше за една много лоша котка, при нейната хазяйка, за не особено поддържаните сгради из града и като цяло не и беше харесал престоя във Флоренция.

    Накрая пристигнахме и в Рим. Тук църкви, а всъщност огромни катедрални храмове, бяха бяха на всеки ъгъл. В началото ни впечатляваха, но след два дена ги гледахме вече като част от пайзажа. Програмата ни беше много наситена. Заведоха ни до църквата Сан Клименте, където се съхраняват и мощите на нашия свети Кирил Философ. Това ми беше достатъчно да разбера, че нашия източен свят, славянски, български, източноевропейски, е слабо представен в Рим, съществена част от западния свят и цивилизация. Изобщо разликата Запад - Изток тогава беше все още силно осезаема. Разгледахме всички забележителности - Пантеона, площад ди Треви, площад Испания, Колизеума, стария център на Рим. Когато се спряхме на стария център, видях едни огромни арки, каменни улици и изобщо римското наследство, което добре познавах от Пловдив, но в едни много големи, впечатляващи мащаби. Всъщност ние в Пловдив сме израснали с това римско наследство, но няма как да не признаем, че оригиналът е именно Рим.

    Тук още нещо познато, когато се изправихме пред Траяновата колона, издигната в чест на победата му над даките. "А, Траян, аз го знам!", казах си аз "Цар Траян с магарешките уши." Даже се учудих какво прави Траян тук, в Рим. Това е много интересен момент и не случайно, ние казваме, че сред българите има запазени много спомени за този римски император, който лично е водил два големи похода срещу даките, преминавал е стара планина, строил е мост на река Дунав и така нататък. Изобщо след близо две хиляди години споменът за неговия престой на Балканите още е жив.

   Аз спях в една стая с Иво от Пловдив, който беше няколко години по-голям от мен, а сестра ми беше в една стая с една жена, чийто син по това време беше рейнджър в Камбоджа. В групата беше и една наша братовчедка Танчето, която беше майка на една от известните български гимнастички, на времето.

    Дойде и моментът на срещата с папата, пред базиликата Свети Петър, във Ватикана. Да видиш папата, в онези аналогови времена си беше голямо събитие. Прочутия папамобил, обаче открит, с който светия отец обикаляше по алеите, между поклонниците. Много хора се протягаха за да го докоснат докато минава покрай тях. Аз се оказах до самото заграждение, обаче се почувствах недостоен да пипна папата. Да така беше, признавам си. Когато папата приближи, вместо да се протегна, аз се прицелих с апарата и щракнах. Струва ми се че погледите ни се срещнаха, през лещата на апарата ФЕД 3. Йоан Павел навярно се е зачудил, какъв е този човек, който предпочита да го снима, вместо да протегне ръка към него. Нямаше как да му кажа истинските си мотиви. Получи се обаче една много интересна снимка, на папата и централния кръст, във височина, зад него. По време на приветствието си, папата говори на няколко езика, включително и на български. Даже си спомням една реплика от неговите думи: "В Рим ще видите много храмове, но най-важен е храмът построен от сърцето." Бог да го прости. Видях го дори втори път, когато дойде в град Пловдив, в края на месец май, 2002 година.

    На връщане спряхме и във Венеция. Видяхме я доста наводнена. Венецианците бяха сложили високите гумени ботуши и смело газеха през водата. Ние туристите ходихме по специални дървени пътеки, поставени над водата. Площад Сан Марко ми се стори особен, както и базиликата с леко ориенталски вид, а от друга страна четвъртита и строга кула, която се издигаше на площада. Със сигурност обаче каналите, олющените сгради и прането, което висеше между тях, бяха също впечатляващи. Понеже обиколката ни приключваше, вече си позволихме да пием по една италианско кафе и да хапнем по една пица. Не че преди това не сме си купували нищо, но сега го направихме по-свободно, така да се каже. Колко високи бяха тогава цените на Запад, за нас българите, в началото деветдесетте години!  

   На отиване или на връщане се спряхме и в Асизи. Спомням си светли каменни къщи и средновековни улички един приятен хълм с крепост или каменна катедралата. Чухме и за Свети Франциск. Мисля че от тук си взехме по един дървен кръст, който беше с три страни, а не с четири, с "Т" образен вид. Такива различни неща тогава много ни впечатляваха. 

    Интензивната обиколка на Италия съвсем ни беше изтощила, но разбрах това в последствие. На връщане отново не успях да заспя в рейса. Гледах осветените магистрали на Италия, дори на Словения и на Унгария, още по онова време бяха осветени, а нашите и до днес не са. 

   Когато се прибрахме в Пловдив, два дена спах много дълбоко и интензивно, от цялостното напрежение по време на екскурзията. За мен това беше второ излизане в чужбина, за сестра ми може би първо. Но за тези години оттогава тя е ходила поне десетина пъти, в различни части на Италия, а аз както казах не съм. Ако не броим едни преминавания транзит през Италия през 2008 година, когато ходих с рейса до град Нарбон, в Южна Франция. Италия някак си не ми е дестинация. Не казвам, че не е красива страна, даже напротив. Не казвам, че и италианците не са ни близки по характер. Но може пък и да ми стане близка ... не се знае!

Писмо на Стоян от "Ергенът"

Тема: "Как виждате живота с вашия партньор след пет години."

 

Как си представям живота с моята половинка ли?

Вълнуващ, смислен и свободен. Много пъти съм чувал, дали от мои познати, или всеобщото мнение на хората, да се изразяват за брака или обвързването като за затвор, като за край. „Край, отиде, ожени се. Отидоха си хубавите години на свобода.“ Аз пък си мисля, че трябва да е точно обратното.

Начало…! Да е два пъти по-хубаво, два пъти по-интересно, два пъти по-готино, защото вече сте двама. Имаш с кого да споделяш този прекрасен живот. Определено смятам, че когато откриеш такъв човек, това е началото на един още по-прекрасен период от живота ти. Като започнем от вълнението, че има някого, с когото се разбирате, дори и без думи, до това, че споделяте едно лично пространство заедно. Представям си как сутрин, вместо сам да се мусиш пред огледалото, защото ти се спи и последното нещо, което искаш е да станеш, вече има кой да те избута от леглото, вече има кого да изцапаш с паста за зъби, има кой да те погледне накриво, защото си го изпреварил в банята. Изведнъж скучната, монотонна сутрин оживява. Изведнъж цялата ти къща оживява. Вече готвенето не е досадно занимание, от което бягаш като дявол от тамян. Защото не си сам. Защото има на кого да го посветиш. Защото има кой да те разсмее, докато режеш тъпата краставица… Има кой да задържи вратата на хладилника, ей така, просто защото те обича. Защото му е хубаво да е покрай теб, независимо какво правите. Дори и да стоите на дивана, в неделя следобед и да си мълчите. Защото душата ви е пълна. Мисълта, че този човек го има, ви стопля. Достатъчно ти е да го усещаш. Да усещаш присъствието му, да долавяш аромата му, минавайки покрай теб, точно след баня. Да милваш косата му, да държиш ръката му, да усещаш тялото му. Изведнъж животът ти придобива съвсем друг смисъл. Изведнъж празните вечери, с телефон и дистанционно в ръка, се превръщат в ценни моменти, с човека до теб. Дали ще проведете интригуващ разговор, ще излезете на спонтанна разходка, в дванадесет часа вечерта, или просто ще прегърнете човека до вас и неусетно ще заспите, защото се чувствате сигурни в ръцете му.

И така година след година, животът ви придобива съвсем различни измерения. Защото когато двама човека са достатъчно интелигентни и са един до друг, те не само че успяват да си бъдат интересни и да поддържат връзката си през годините, а и да гледат в една посока. Подкрепят се, вдъхновяват се, както в работен, така и в личен план. Знаят, че могат да разчитат един на друг, за каквото и да било. Да си бъдат опора. За да може един ден да бъдат опора и за децата си. За тяхното най-ценно творение, което когато дойде подходящият момент, ще придаде още по-голям смисъл на съществуването им. Да могат да бъдат вдъхновение и подкрепа за децата си и също подкрепа един на друг, във възпитанието на малчуганите, защото определено не е шега работа. Забелязал съм, колко е трудно, на моменти, на мои приятели, на които току-що им се е родило детенце, но точно в тези моменти, връзката, която сте изградили, се проявява най-много. Точно в тези моменти доказвате, че може да бъдете семейство.

Ще се опитам да бъда кратък и да завърша дотук. Останалото е магия…

 

Стоян от Пловдив –

Шри Ланка, февруари 2026 г.

Недобри думи за "Доктор Живаго"

Дисисдентството започна, реално, с делото на евреина Пастернак и неговия роман "Доктор Живаго", в който героят-евреин Юрий Живаго люби и губи три жени, като предварително им наплодява четири копелдачета. Сетне ги зарязва всичките и пише стихове за чистата любов.

Типично творчество на декадент, при което всичко е наобратно. Описва той подлеца и от него прави герой. Пробутва ни говно и вика: "Ах, как хубаво мирише!"

Но на международния легион от декаденти - нали помните онези 37 % и 42-54 % на доктор Кинси (на скрит хомосексуализъм) - това говно му харесва. Те веднага разбраха, че Пастернак е "от нашите" и му устроиха дива реклама - чак до Нобеловата награда, като същевременно обвиниха нас, че сме му отнемали свободата на творчеството.

Тогава оглавяващият Съюза на съветските писатели Алексей Сурков с болшевишка откровеност официално заяви, че Пастернак е любител на еднополовата любов и алкохолик. Това беше отпечатано из цялата международна преса - чак до "Новое русское слово" (от 8.11.1958).

И както е обичайно в такива случаи, получи се международен скандал. На помощ на любителя на еднополовата любов Пастернак, се втурнаха всички членове, кандидати, спътници и съчувстващи на онази невидима партия, чието име е Легион. Всичките хомосексуални, полухомосексуални, бивши педита, латентни и потиснати хомусексуални (37-те % на д-р Кинси). Всички русалки от типа лесбо, полулесбита, бивши лесбита, латентни и потиснати лесбита (47-те % на д-р Вителс от книгата му "Сексуалните навици на американските жени"). А зад тия се криеха всичките политически нихилисти, анархисти, екстремисти и терористи.

Заподскачаха и се затресоха всички шизофреници и параноици, психотици и невротици, истерици, психари и психорати. Всичко онова, което в доброто старо време се е наричало нечисти сили. Изобщо, започна кабалистиката от "Протоколите" на Ашер Гинсберг, който прекрасно е знаел всичките тези фокуси. Но и ние също ги знаем. 

Интересно е това, че самият премиер-министър на Израел - Бен-Гурион, осъди евреина Пастернак и неговия "Доктор Живаго" заради "недостойно за писател от еврейски произход изобразяване ан евреите" (Тел-Авив, 7 февруари 1959).

Макар Сурков да нарече само Пастернак педи, това педи имаше жена, две деца, та даже и любовница - Олга Ивинская, която лепвайки се за славата на Пастернак, сетне публикува на Запад своите мемоари по темата. Но всичко това е само маскировка, заблуда и самозаблуда, и свършва зле. Също както в "Доктор Живаго".

И тъй, виждаме, че Пастернак е евреин и хомусексуален. Точно според плановете и инструкциите в "Протоколите".

Из "Протоколи на съветските мъдреци" от Григорий Климов, издателство Веси, 2021

Блогът на петнадесет години

   Да, изминаха петнадесет години от ранната пролет на 2011 година, когато започнах да пиша редовно в този блог. Тогава се бях върнал от двумесечната обиколка в САЩ, от средата на ноември 2010 до края януари 2011 година. Тогава разбрах, че нито в България е добре нито в САЩ или "отникъде взора надежда не види", както е казал поетът. И започнах да пиша в този блог... 5 февруари 2011 година. Точно година по-късно започнах да пиша за история и в Блог бг. И двата блога се казват andorey , но единият е в блогър, а другият в блог бг. Добре че бяха тези два блога, иначе вероятно нищо нямаше да съм написал или съвсем малко. Въпреки че понякога го чувствам като задължение, особено в историческия блог. Дори понякога пиша там просто по принуда, като отговор на неправилно разбраните и обяснени исторически събития. Всъщност, добре че беше и тази принуда, за да пиша по историческите теми, защото можеше и по тях да не съм написал почти нищо. Но думата сега е за настоящия блог, който наричам "личен", а другият е "исторически", въпреки че в последните години малко се смесиха темите.

   Освен че блогът стана на 15 години, аз от 35 години станах на 50, но по тази тема не съм имал време да говоря, все още. Малко не бях подготвен да ставам на 50, но ето че дойде... По този въпрос друг път. Само ще кажа, че при мен годините си вървят, а блогът остава сякаш константен, по непроменяем. Много пъти ми се е струвало, че темите вече са се изчерпали. Всъщност изразих се неправилно. Струвало ми се е, че начинът на изразяване, на писане в блог, се е изчерпал. Но къде с чужда помощ, т.е. пускане на някоя и друга статия, писана от някой друг, къде с малко почивка, продължих да пиша и тук. Наистина вече всичко е много интензивно, ето и сега последните две години, с масовото навлизане на Чат Джипити. Информацията, нейното търсене, нейното предоставяне, всичко става различно. В самата статистика на блога, в последните месеци, виждам много по-голям трафик, който е в графа "други", което предполагам е търсенето на информация по различни теми от изкуствения интелект. За световната интернет мрежа, за изкуствения интелект имам много интересни разсъждения и наблюдения, като честно казано, ги свързвам двете с края на нашата цивилизация. Не искам да са фаталист, но тук само ще кажа, че и интернетът няма да е вечен. Да, нека така да го кажем, нищо създадено от човека не е вечно, а още по малко глобалната мрежа. И не само няма да е вечен, но съм склонен да приема, че дори и нашето поколение ще е още живо, а интернетът не. Дано все пак разумът да надделее, над алчността и всички да сме живи - ние и интернетът.

       

    

Мадрид - 03-04 април 2023 година

Не мога да реша откъде да започна този разказ, но така или иначе с три години закъснение искам да ви разкажа за тези два дена в Мадрид.

На 02.04.2023 година, се качих на самолета за Мадрид, от Лима, заедно с много латиноамериканци. Ние европейците се завръщахме у дома, а те отиваха в един нов свят, в какъвто нов за нас свят доскоро бяхме ние. Полетът продължи около дванадесет часа и половина и рано сутринта към 4-5 часа бяхме на летището в Мадрид. Искаше ми се да кажа нещо весело на латиноамериканците, докато пътувахме в автобуса от самолета към аерогарата, понеже ми изглеждаха малко притеснени.

Навън вече, взех едно такси и казах, че искам хотел близо до летището, от което жената, която караше таксито малко се притесни. Искаше конкретно име. За две минути трябваше да намеря нещо, име на хотел, в нета и казах едно. Пътувахме около десетина минути само и стигнахме до хотела, близо до летище Барахас. Таксито струваше двадесет евро, което малко ме изненада. Съответно хотелът струваше сто евро нощувката, но аз имах само една нощувка. На практика обаче имах два пълни дена в Мадрид, понеже полетът ми беше чак на другия ден вечерта. 

Беше шест часа сутринта, затова помолих да оставя багажа някъде и персоналът разбира се беше любезен. Направо попитах къде е най-близката метростанция и се насочих натам. Беше доста рано. Улицата по която минах беше много приятна, с малки четири-пет етажни червени блокчета, заведения и дървета. На метростанцията не знаех как да си извадя карта от един голям автомат и едни хора от персонала също така любезно ми помогнаха. Картата струваше само две-три евро и беше нужна да се купи билет. Така стана и в нашата столица от една-две години - нужно е да се купи карта, за да си купиш след това някакъв билет. Тук билетът до центъра струваше също две-три евро, т.е. видя ми се много умерена цена. 

Не знаех нищо за Мадрид, нито колко е голям, нито как изглежда, нито какви са хората в него. През годините видях най-големите европейски столици. Бил съм в Лондон, Париж, Берлин, Рим. Представях си Мадрид много голям, а също си представях, че центърът му е изпълнен с някакви големи средновековни сгради. Първата изненада беше, че от почти крайната станция, на която бях аз, до центъра имаше само седем-осем станции. Ами че то и в София от летището до центъра са толкова, ако не повече, казах си аз.

Пътувах около тридесет-четиридесет минути, а когато слязох на центъра, тепърва се разсветляваше. Бях малко недоспал, но настроението ми беше приповдигнато. Дългото пътешествие от два месеца и половина беше приключило. Бях си вече в Европа, у дома. Предстоеше да разгледам и Мадрид, който както се оказа, беше съвсем обозрим откъм разстояния, а и необичайно спокоен поради наближаващите великденски празници. 

Пред очите ми се разкриха едни широки, просторни булеварди. Сградите покрай тях, бяха с малко строг и семпъл, но приятен архитектурен вид, някак си много по-изчистени от архитектурни елементи, отколкото си ги представях. Това важеше и за жилищните кооперации, дори и за къщите, които разбира се бяха с повече декорация и по-красиви. Високите бизнес сгради, бяха направо красиви и изчистени откъм прекалено натрупване на детайли. 

Моята обиколка още не беше започнала, така да се каже, когато видях едно приземно заведение, от което долиташе приятен глъч. Стълбите слизаха малко надолу и влязох в нещо средно между кафене и бар. Поръчах си капучино и кроасани, дотолкова испанския го бях овладял. А всъщност още тук ми направи впечатление, че испанците не се замислят много и не повтарят много. Гледат работата да върви и нещата да се движат, както се казва. Беше осем часа сутринта, но освен кафета, няколко човека пиеха и бира и закусваха с разни хамони и други неща. Това ми се видя много весело и много ми хареса идеята да закусваш с хамон и бира..!

Започнах обиколката много освежен след тези първи впечатления. Попаднах на една детска площадка, гумирана, много широка с много дървени уреди. После видях и още няколко, доста впечатляващи и приятни. Освен големите дърветата, които се раззеленяваха, на много места видях и цъфнали дървета, които ми приличаха на круши. Но дали наистина бяха круши, така и не разбрах. Вървях към центъра и снимах огромни обществени и високи бизнес сгради, жилищни сгради най-различни, кръстовища, булеварди и изобщо настроението ми беше отлично.

В един по-спокоен вътрешен квартал, видях как обследваха едно дърво, дали е здраво. Един работник, с гумен чук пробваше всеки един голям клон дали е здрав и дали има нужда да бъде отрязан. Ето, има още какъв опит да прилагаме в нашите градове, въпреки че през годините въведохме много добри практики, видени от западните държави. 

Постепенно наближих най-централната част, площад Испания, с паметника на дон Кихот и Санчо Панса, градините и Кралския дворец. Този известен паметник неочаквано ми направи силно впечатление. Казвам неочаквано, защото внушението, което усетих от паметника беше по-скоро религиозно. Фигурата на дон Кихот върху неговия пооклюмал Росинант, беше с вдигната дясна ръка. Жест, който се свързва с благославянето или нещо подобно. В другата ръка беше дългото рицарско копие, което подсилваше това религиозно внушение. Зад двете фигури на коне, беше скулптурата на Мигел де Сервантес, и малък равен кръст под него. Изобщо, аз така го усетих.

По-нататък започваха едни не много пищни, но подредени градини, свързани с Кралския дворец малко по-нататък. Тук вече силно ми се приходи до тоалетна и трябваше да ускоря крачката, нямах много време за разглеждане. Добри че намерих тоалетна, в една голяма църква под двореца, всъщност прилепена към него, както ми се стори. И самият дворец не беше нещо особено, с доста изчистена архитектура и украса, с сив цвят и все пак достатъчно внушителен.

Нямах никакво време за музеи, галерии, дворци и изобщо да влизам в каквито и да е обекти, освен такива за хранене, но такава беше ситуацията. Настроението ми беше все така добро, особено по спускането надолу под дворцовата част. Стигнах до една рекичка, която би била достатъчна за някой двадесет-тридесет хиляден град, но не и за две-три милионен град като Мадрид. Все пак впечатлението от рекичката Мансанарес, беше много задушевно, все едно че бях в някое малко българско градче. Оттук в западна посока започваше един доста голям парк, който нямах време да посетя. Върнах се обратно към площад Испания, с паметникът на Мигел де Сервантес. Тук обядвах в едно много типично испанско заведение, с висящи огромни бутове, зад бара, и други изложени деликатеси. Поръчах си една огромна салата и една бира. И тук ми направи впечатление, че сервитьорката не ме попита втори път дали е разбрала правилно поръчката, а направо си я записа. Имам предвид, че в България, сервитьорът, когато чуе чужденец, няколко пъти ще повтори, за да се увери, че е разбрал правилно поръчката. А тук както казах испанците са на принцип, давай да върви, но и наистина нещата вървят.

Всъщност вече бях доста изморен, предвид пътуването със самолет предишната вечер и затова приключих с обиколката из централната част на Мадрид. Прибрах към хотела за заслужена почивка. Надвечер се разходих из квартала, близо до хотела. Улицата, която водеше към метрото, беше много приятна. Имаше и ирландски бар, но аз седнах в едно малко заведение, видя ми се също типично испанско. Поръчах си някакъв вид риба, с авокадо. Донесоха ми я върху малка черна плочка, с авокадото като подложка и три малки филийки хляб. Поръчах си и чаша червено вино. Все още ме държеше настроението от Латинска Америка, все пак току-що се бях завърнал. Онази широта, високите Анди, голямата амплитуда в надморската височина, скални чудеса и мегалити, джунгли и пустини, а тук чувствах едно прибиране и свиване на пространството. И все пак, като гледах скромната плочка пред мен си казах: Боже, в каква провинция бях (макар и широка) и колко далече от истинската (европейска) цивилизация. Прибрах се в хотела и разбрах че леко съм изстинал след пътуването и от днескашната обиколка. Все пак спах сравнително добре. Снимах банята в хотела, понеже и аз трябваше да права баня и събирах идеи. В последствие, моята баня стана по съвсем друг начин, но както и да е.

На сутринта отново си оставих багажа в стая до рецепцията, с идеята че ще го взема надвечер, когато отивам към летището. Тръгнах отново към центъра, по вече познатия ми маршрут. Отново слязох на същата станция, на която слязох и предишния ден, но тръгнах в друга посока. След като преминах покрай широки булеварди и красиви сгради, стигнах до известния парк Ретиро. Аз обичам парковете, видях и този. В парка чух българска реч, поне няколко пъти. Наистина голям и красив парк, но все пак не бих го определил като нещо изключително. След това се разходих по едни по тесни централни улички, нещо като старата част, на големите европейски градове. От гугъл снимки ми отбелязваше с цвят местата където съм правил снимки из града. Там където имаше повече снимки цветът ставаше почти лилав. Видях че за тези два дена, съм нашарил целия център, на практика го бях обиколил! Така или иначе трябваше да тръгна по рано, понеже имах среща със Сия (Анастасия), която живееше в Мадрид вече повече от двадесет години. За късмет нейната работа и жилище бяха точно по линията на метрото, която използвах аз, на път към хотела и летището. Слязох на нейната станция и осъществихме една мила приятелска среща. За нея естествено беше много необичайно, но и мило да ме види тук. Пихме кафе, в едно заведение, близо до нейната работа и си говорихме около час. И двамата поизморени, кой от работа, кой от пътуване, пък и наближаваме петдесетте, така или иначе. 

След срещата със Сия, продължих към хотела, за да взема багажа и след това към летището. Този път не ми се наложи да взимам такси. Градският транспорт и особено този, който водеше към летището беше много добре уреден, а и сега имах времето да го проуча. Тук на широкото и модерно летище Барахас ме очакваше още една среща, този път непредвидена. Срещнах Нелито от нашия клас, в гимназията, със сестра ѝ, племеничката ѝ и майка ѝ. Бяха дошли за седмица в Мадрид и сега се прибираха към България. Разправих им аз откъде се прибирам... Бях с една раница, бакпакърска и с една платнена торбичка в ръка, на който пишеше Мачу Пикчу. Видът ми беше на човек, който се прибира от селския пазар или от екскурзия в планината. Използвах тази торбичка, понеже ми бяха откраднали раницата в Чили. (Вече съм писал съм за това). Нелито се позасмя на моя външен изглед, на човек тръгнал към пазара, а не на сериозен приключенец, но какво да направя... Тази среща, колкото и неочаквана, но не и за мен, който съм пътувал много, още от студентските години и съм имал най-невероятни срещи, за които мога отделно да разкажа.

За трети път да кажа, че Европа си е Европа. Стигаш в Европа и срещаш вече познати, дори и в далечна Испания. Чувството, че си се прибрал у дома е пълно!

В самолета за България пътувах до едни две момичета, които после видях че извадиха някакви черни дипломатически паспорти. Едната изглеждаше по-свястна, другата приличаше на шафрантия, но и това е една друга тема. Самолетът с който пътувахме, беше на българските авиолинии. Аз след девет вътрешни полета в Латинска Америка и след два презокеански, отново изпитах някакъв страх, съвсем безоснователен. Само че нещо не вярвам на българското напоследък, но това също е една друга тема. 

И така, с три години закъснение, успях да разкажа за тази моя разходка из Мадрид. Тя беше много приятна и ми дойде много на място, след пътуването ми до Южна Америка.

Снимките от Мадрид, може да разгледате тук -   

https://photos.app.goo.gl/GV5zxVb8kqXQyLNY8

България и Македония през вековете

    Вече близо десет години, от 2017 година до сега, работи съвместна българо-македонска историческа комисия, която проведе множество заседания. По седем човека академични историци от двете страни, трябва да постигнат съгласие по ключови събития, личности и процеси в общата, до голяма степен история на двата народа. Въпреки че бяха предложени общи чествания на светите братя Кирил и Методий, на Св. Климент Охридски и Св. Наум Преславски и други църковни личности, по много въпроси съгласие не може да бъде постигнато. Това е въпросът за характерът на Илинденско-Преображенското въстание, което се счита от двете страни, съответно за българско и македонско национално въстание, за личността и делото на Гоце Делчев, считан съответно за български герой и централен герой на македонската национална история, въпроси за средновековната история на двете държави и особено времето на цар Самуил и т.н.

    Впечатлението е, че и в двете страни, съставени от хора учени, преобладава твърде националистически поглед към историческите събития, както и това, че имаме спор за истина, при сблъсък на две погрешни исторически доктрини.

    Исторически погледнато и българи и македонци са съставна част от една голяма общност, населявала Балканите от древни времена, със сигурност далеч преди времената на новата ера. Тази общност се състояла от десетки племена и групи, наричани от историците тракийски, за територията на днешна България, и македонски или пеонски, за територията на днешна Македония. Пеоните били едно от най-силните и известни племена на територията на антична Македония, по чието име били наричани и останалите племена в тази голяма област. Още в Илиада се споменават пеоните, които са съюзници на троянците. Техният предводител е Пирехм, който идва от земите край широкия Аксиос (Вардар). Пеонците носили извити лъкове и по този начин се биели отдалеч.

    Всъщност централните земи на пеоните се намирали около границата на днешна България и Република Северна Македония. Голямо и силно племе били и самите македони, а други по-малки общности били орестите, линкести (около Битоля), елимиотите, пелагонците (областта Пелагония, т.е. Поле), едоните, преселени по-късно от централните македонски земи, към беломорското крайбрежие и Източна Тракия.

    Ако говорим за Троянската война, траките също изпратили войски в помощ на Троя, като най-известно е описанието на цар Резос, на неговият впряг от четири бели коня, а също и на трагичната му гибел, заедно с най-близките му войни. След шести век преди новата ера, траките също били назовавани по името на най-силното племе - одрисите, които в продължение на много векове имали и свое царство. Създател или поне първият силен владетел на Одриското царство бил цар Терес, кой то управлявал дълги години от към края на шести век, до средата на пети век преди новата ера. Той бил наследен от синовете си Спарадок и Ситалк. Много любопитен момент е, че границата между одриското и македонското царство, в онзи момент, края на пети век преди Христа, минавала точно там където е днес границата между България и Република Северна Македония. Историкът Тукидит ни е оставил едно дълго описание на похода на тракийския цар Ситалк, срещу Пердика, цар на Македония.  От това описание става ясно, че Одриското царство, което започвало от днешна Източна Тракия, на запад владеело земите до поречието на река Струма, или земите по източните склонове на Осоговската планина и Малешевската планина. От подчинените на одрисите области, Ситалк събрал една огромна армия от близо сто и петдесет хиляди човека, по-голямата част от която била пехота. Тази войска преминала през планината Огражден или Беласица, която разграничавала пеонците от една страна и синтите и медите от друга. Когато превалили планината траките достигнали до пеонското селище Добер, т.е. Добран или Дойран, който и днес се намира близо до югозападната граница на България. От Добер или Дойран, тракийското множество се готвело да се спусне към Долна Македония където царувал Пердика, син на Александър, произхождащ от легендарните Темениди, установили царската власт в Долна Македония. Походът на Ситалк по долното поречие на река Струма продължил само месец, след което той се завърнал обратно. Македонският цар Пердика дал сестра си Стратоника за жена на Севт, който бил син на Спарадок и племенник на цар Ситалк.  

    Сравнително мирни били отношенията между траки и македони по време на най-известните владетели на Македонското царство Филип II и неговият син Александър Велики. Действително Филип II превзема голяма част от Тракия, като достига до северното племе на гетите, чиито цар по това време е Котела. Неговата дъщеря Меда става една от съпругите на цар Филип II и се предполага, че е погребана в царския некропол във Вергина, до днешния град Бер.

    За нуждите на своя поход към Азия, неговият наследник Александър Македонски набирал войници и от тракийските земи. Когато македонските войски достигат до Стара планина, траките преграждат проходите, но с голяма доза късмет, а също и военна тактика македонците успяват да продължат нататък. Те стигат чак до делтата на река Дунав, където на остров Певка, обсаждат царя на трибалите Сирм. Александър дори успява да премине реката и да разори едно от главните селища на гетите, което се намирало наблизо. След това Александър се завърнал към земите на агрианите и пеоните. Една от най-силните дружини, които помагали на македонския цар в похода към Персия били агрианите. Разположението на агрианите между пеоните на запад, племето меди на юг и трибалите на север, както и самото им име (а)гриа(ни) показва, че много вероятно, това е общността, която днес назоваваме граовци, в днешно Пернишко, Радомирско и Брезнишко. Агрианите са характеризирани като добре въоръжена, щитоносна войска. В походът на Александър участвали и одриси, трибали, сапеи, беси и други. Предполага се, че тракийската част от армията, съставена основно от македонска войска и гръцки наемници, била не по-малко от 7-8 хиляди човека, като някои изследователи говорят дори за 17-18 хиляди тракийски войни. При основния контингент от около 35-40 хиляди войни на Александровата армия, това била една значителна бройка. Което е по-важно да се каже, че древните историци, описали похода на Александър Македонски към Азия, твърдо разграничават траки и македони. За траки се приемат всички племена, които са живели именно в днешните граници на България, източно от пеоните и живеещите над тях дардани. Траки са и тези, живеещи по беломорското крайбрежие, източно от река Места, а на запад от устието на река Струма са македоните. Виждаме етническото землище, което и днес наричаме македонско. То започвало на запад от река Струма, а между Места и Струма била една преходна област, в която живеели беси, синти, меди, сатри, едони, пиери и други.  

    Когато римляните започват да завладяват земите на Балканите от запад в посока изток, отново забелязваме едно ясно разграничаването между македонските и тракийските земи. Още в 148 година преди Христа, земите на бившето Македонско царство са превърнати в римска провинция. Североизточната граница на тази провинция минавала точно през днешната Санданско-Петричка котловина. Тук в последните години, в подножието на Кожух планина, беше разкрит градът Хераклея Синтика, който се явява граничен за тази римска провинция. За много десетилетия, дори столетие, това било границата на Рим на Балканите. Но тук възниквали и бунтове, като този на жрецът Вологес и изобщо, тази гранична област не била спокойна. По на север, в тракийските земи, римските войски не смеели да проникнат, а когато това ставало, било с цената на много жертви и големи жестокости. Чак около средата на първи век от новата ера тракийските земи са окончателно присъединени към Рим, т.е. завоюването на земите на Одриското царство, отнема цели два века.

    В римско време, гъсто населените земи на Македония и Тракия са неизчерпаем източник на войници за легионите на империята, за помощните войски, както и незаменим източник на строители, занаятчии, майстори, земеделци, градинари и т.н. След най-силните за Римската империя векове, към края на трети век, центърът на властта се измества към Балканите. Много императори от този период, края на III-ти, чак до края на VI-ти, са родени около и в град Ниш, Сердика, Сирмиум, Сплит, Скопие, Филипопол и други градове на Балканите. Населението през този период си остава същото многобройно и трудолюбиво население, каквото е било то и в древни времена, а така наречените славянски нашествия са на отделни групи от няколко хилядно население, което не променя етническата картина на многомилионното население на Балканите. Македония е разделена на Първа Македония, със столица Солун и Втора Македония, със столица Стоби, днес село Градско, в центъра на днешна Северна Македония.

    Когато в Източната Римска империя вместо провинции, са образувани така наречените теми, се забелязва едно любопитно разместване. Около VIII век от новата ера, днешна Тракия, започва да бъде наричана тема Македония, а малко по-късно, земите от Видин, през Скопие, до Охрид, са наречени тема България. Тези две названия се запазват за много столетия. Така родените в Тракия, с център град Одрин, са наричани от тогавашните историци и от византийската администрация македонци, а родените в Македония, с център град Скопие, са наричани българи. Може би това историческо разместване, този исторически куриоз, идва да покаже за пореден път свързаността между Македония, Тракия и България. Така Василий II е представител на Македонската династия, която идва от тема Македония, около днешния град Одрин, а е наречен Българоубиец, когато завоюва земите на днешна Северна Македония, с център град Скопие…

    Ще си позволя малко шеговито да отбележа, че както ние, днешните жители на Тракийската равнина, не бихме желали да се наричаме македонци, ако и да има такъв исторически прецедент, то така и жителите на древна Македония, днес не желаят да се наричат българи, ако и да имат много повече основание за това. Двете страни трябва да проявят разбиране и да си помагат, още повече ако твърдим, че сме преки роднини. Примери за такива роднински държави, в Европа има много – Германия, Австрия и по-голямата част от Швейцария, Франция и Южна Белгия, Испания и Португалия, Гърция и Кипър, да не говорим за славянските държави. Така че нашият случай не е нещо толкова специално, както неизвестно защо, имаме навика да си мислим.     

Откога сме на Балканите?

    Напоследък бях обвинен, в един коментар, че съм изхабил много клавиатури, за да пиша по този тема –  темата за древността и дълбочината на българското културно наследство. Наистина смущаващо е, че след всичко изписано по темата, през последните години, много хора все още не знаят какво е имало на Балканите преди идването на Аспарух и основаването на българската държава. Тези пък които знаят, че преди идването на Аспарух, земите ни са били част от римската империя, за повече от шест века, не знаят какво пък е било пред това. И това е така, понеже тема за нашата дълбока древност, е оставена предимно в ръцете на независими изследователи, на патриоти и на хора с всякакви занимания, търсещи неуморно историческата истина. Някак си държавата и академичните среди все още не са готови да говорят ясно по тези въпроси. Липсва концепция, мотивация, желание, а не на последно място и смелост, която вижда се, в последните години, е присъща на малцина.

    Мненията на различните изследователи, се различават по много детайли, но всички са единни в едно – за дълбоката древност на българската културна традиция, език, генетично наследство. Например аз, съм един от хората, които приемат, че действително българската държава, с това име, е била създадена през 680/681 година. Но тук не говорим, не толкова за създаване на една нова държава, а за премахване именно на това римско или латинско господство на Балканите, продължило толкова дълго време. Само че и това, не е еднопосочен и едностранен процес. От самото начало на новата ера, чак до седми век, българските земи с многомилионното си население, били неотменна част от римската, а по-късно и византийска история. Тракийските земи дали хиляди войници, работници, занаятчии, майстори и не на последно място, около дузина императори, от тракийски произход, седнали на римския престол. Но ако българската държава с това име „българска“ е на около тринадесет века, то няма да е пресилено да кажем, че формирането на българския народ е на повече от осем хиляди години, дори ако щете на тринадесет хиляди. Тоест имаме тринадесет века България, срещу сто и тридесет века български (тракийски, древнобалкански) народ.

    Доказателствата за приемственост са пред очите на всички, които имат достатъчно наблюдения и познания по темата. Още от времето на епохата наречена новокаменна, следвана от каменно-медната епоха, а по-късно и бронзовата епоха, имаме многобройни артефакти, които показват поразителни сходства, с по-късни времена и епохи. Например, една глинена кана, открита при село Градешница, край Враца, представлява женска фигура, с многоцветна украса. 

    Антропоморфен съд от Градешница, ранен неолит; Ахинора - картина от Иван Милев

    Такива фигури, които изобразяват хора, се наричат антропоморфни и са характерни за онази времена, няколко хиляди години пред Христа. Тази фигура е от времето на ранната новокаменна епоха, т.е. около шест хиляди години преди новата ера. Представя женска фигура, която е забрадена, с нещо като насечена на триъгълници забрадка. Което е още по-впечатляващо, на главата на жената са представени два големи пандантива – начелници. Такива женски начелници или прочелници са традиционна част от българската женска носия. В средната част та фигурата, там където е кръстът или коремът се виждат две правоъгълни пафти! Така наречените пафти или чапрази, са едно от най-характерните женски украшения, за женската българска носия. Те символизират преминаването на невястата във вече омъжена жена. С две думи, праисторическа фигура от село Градешница, най-вероятно изобразява женска сватбена премяна. Сватбена, понеже жената е забулена, като по време на сватба. Епохата е отдалечена на осем хиляди години от нашето време..!

    Една друга впечатляваща, този път не женска, а мъжка фигурка, от времето на средната новокаменна епоха, дори не е намерила място във витрината на някои от нашите музеи!

    Мъжката фигура, която датира около времето 5700 – 5200 години преди новата ера, носи калпак, с малък вдлъбнат конус в средата. Този вид калпак е характерен за областите Мизия, Тракия и Македония и е бил неотменна част от облеклото на българина допреди стотина години. Така например са изобразявани героите на писателя и хуморист Чудомир, от самия него, и в рисунките му и в неговите разкази.

    Портрет на герой от Чудомир; Мъжка глинена глава, с капа - среден неолит

    Много характерни елементи от типична женска народна носия виждаме във фигурките разкрити при село Орсоя, Ломско. Тези фигурки са от едно доста по-късно време, от края на бронзовата епоха. Но дори и това време е отдалечено на близо две хиляди години от времето на основаване на българската държава и на Първо българско царство. Праисторическите съдове, включително антропоморфни и зооморфни такива, както и глинените фигурки от онези времена, често имат необичайна за нас форма. Много от глинените фигури и глави, с присвити очи и издължени лица, дори извикват днес представата за „извънземни“, но това е само на пръв поглед. Внимателният анализ на тези изображения, разкрива много елементи от древното облекло и украшения на хората от онова време.

    Антропоморфен съд от село Габарево, късна каменно-медна епоха

    Имаме и един известен съд, който представлява „пикаещо човече“, подобен на пикаещото човече, което днес е символ на град Брюксел. Антропоморфният глинен съд на пикаещо човече е открит при село Габарево, Старозагорска област и датира от времето на късната каменно-медна епоха. Вижда се, че фигурата е обута с нещо като панталон (потури), пристегнат с дебело въже, което играе ролята на колан.

Имаме и няколко фигури на „мислители“, от територията на България и Румъния, не много различни от „Мислителя“ на френския скулптор Огюст Роден. Това обаче е един съвсем кратък поглед върху стотиците глинени и мраморни фигурки, открити по нашите земи, от онази далечна епоха, както и съдове изобразяващи хора и животни.

    Глинена фигурка на "мислител" от село Драма, Ямболско, късна каменно-медна епоха

Искам да спомена имената на различни хора, който от много време търсят истината за нашия древен произход и твърде ранното формиране на българския народ, тук на Балканите. Въпреки че тези хора понасят много критика, понякога и заслужена, включително и аз, ние всички продължаваме да търсим истинските причини и процеси в нашето историческо развитие и в нашата хилядолетна история. Това са хора като Александра Делова, Ангел Щапаров, Иван Симеонов, Иван Стаменов, Илиян Йорданов, Ирена Янчева, Любомир Цонев, Мартин Константинов, Павел Серафимов, Петко Атанасов, Славян Стоянов и много други, които виждаме, че официалната българската история трябва да бъде преосмислена, а в не малка част и пренаписана. Тогава ще намерим нашето истинско място в Европа и в глобалния свят.

Световната мафия не прощава

    Когато става въпрос за много пари, световната мафия не прощава. Независимо дали говорим за фармацевтичната такава, военно-промишлената, или спортната. За съжалени и в международния спорт вече се въртят твърде много пари, което го подрежда автоматично до първите две сфери – военната и медицинската.

    Така, в спорта вече няма място за самородни таланти, за упорити и дисциплинирани спортисти, постигащи успех въпреки обстоятелствата, идващи от слабо известни държави или такива с нисък стандарт на живот. При световни първенства, всичко вече е въпрос на сметки, за това колко публика ще може да присъства по време на първенство, колко туристи от съответната държава ще могат да дойдат и да подкрепят своите фаворите, колко пари ще бъдат дадени за полети, билети, хотели, курсове, сувенири и така нататък. Спортът вече е търговия, в най-чист вид.

    Само на петнадесет години, българската сноубордистка Малена Замфирова се класира втора, на старта за световната купа в Полша, на 2 март, 2025 година. Два дни по-късно отново е втора на световното първенство за младежи и девойки, а на следващия ден печели сребърния медал и в паралелния слалом. През зимата на 2025/2026 година печели още два бронзови медала от международни състезания. Малена Замфирова е сестра на Тервел Замфиров, който е единственият българин с медал от Световно първенство, организирано от Световната ски федерация. Тервел Замфиров спечели бронзов медал в гигантския слалом в сноуборда на току-що отминалите Олимпийски игри в Милано, Италия.

    Вчера, на 04.03.2026 година, Малена Замфирова беше блъсната на писта в Чехия, по време на подготовката си за Световната купа. Зъл демон, чието име все още не сме научили, блъска младата българска състезателка по толкова жесток начин, че има опасност не само за кариерата, но и за живота ѝ. Малена получава множество фрактури и е откарана с хеликоптер в болница в Чехия, където са извършени няколко операции с цел стабилизиране на нейното състояние. Инцидентът се случва под ски пистата, в така наречената „безопасна зона“, като тя е била без ски или сноуборд, а около нея е имало множество други деца и по-възрастни хора.

    Това не е никакъв инцидент или нещастна случайност, а истински атентат. Атентат целящ да прекъсне кариерата на едно младо и талантливо момиче, идващо от една бедна и неизвестна държава, без протекции в световните зимни, в случая, спортове.

    Това не е първият такъв случай. Подобен атентат преди две десетилетия имаше и срещу една от най-известните ни спортистки за всички времена – Ивет Лалова. Призната за най-бързата бяла жена в света, през 2004 година, с време 10.77 секунди, на сто метра бягане. Само на следващата 2005 година, Ивет Лалова е блъсната на пистата в Атина, от друга лекоатлетка, докато загрява за бягането на сто метра. Ивет се възстановява в интензивното отделение на болница, с 38 сантиметров пирон, в раздробеното ѝ бедро. Започват противоречиви изявления за това  дали е била блъсната от друг, дали е имало нарочно препречване или тя се е блъснала в друга състезателка. Подобни противоречия ще има и в настоящия случай. Така или иначе покушението тогава, срещу двадесет и една годишната Ивет Лалова, в крайна сметка не успява, и след голямо прекъсване тя подновява спортната си кариера.

    Пиша тези редове с дълбока мъка, не само за младото и талантливо момиче Малена Замфирова, чиято спортна кариера, в момента са под въпрос. Пиша ги с дълбока мъка заради разединеното ни и слабо общество, с объркани и противопоставени един на друг хора. И управляващи, които не разбраха, че най-голямата ни сила, като народ, може да идва единствено от самите нас, а не от външни покровители. Една бедна и слаба държава, която не може да защити своите граждани и своите собствени интереси. Държава на прекършени съдби и таланти, заради липса на съчувствие, на средства, на разбиране един към друг. Държава без самочувствие.  Дано да прогледнем по-скоро и да се поправим, защото времената днес неотложно го изискват.

Будизмът е известен като миролюбива религия

Будизмът е известен като мирна или миролюбива религия. Допълнителен ореол на будизма в този смисъл създава неговата отдалеченост от нашите земи и от земите на континента Европа, като цяло. Всъщност понякога будизмът се разглежда не толкова като религия, а като етическо или философско учение, придружено разбира се със съответните религиозни практики.

Будизмът възниква в днешна Северна Индия, в края на шести век преди новата ера. Неговата поява и разпространение е свързана изключително с живота, търсенето, страданията, просветлението и последвалите проповедите на Сидхарта Гаутама, наречен Буда – Пробудения. Основен акцент в учението си Буда поставя върху въпроса за човешкото страдание и какъв е пътя човек да се освободи от това страдание. Причините за страданието са обобщени в така наречените Четири благородни истини, а пътят за освобождаване от страданието е Осемстепенния път, в който най-често се повтаря думата „правилно“ – „правилни възгледи“, „правилна решимост“, „правилна реч“, „правилно поведение“ и т.н.

В самата Индия будизмът достига връх на своето разпространение в края на трети век преди новата ера, но в крайна сметка многолюдното местно население не припознава това учение. За сметка на това цели държави официално приемат будизма, като така е и до днес. В така наречения полуостров Индокитай, това са държавите Тайланд и Камбоджа, където будисти са близо деветдесет процента от населението, също както и в съседен Мианмар (Бирма). Около 60-70 процента будистко население има в Лаос и на остров Шри Ланка. Доста по-малък е броя на будистите във Виетнам, в Малайзия, както и в Китай и Япония. В Индия и съседен Бангладеш, будисти са само около един процент от населението.

Доколко миролюбиви са тези азиатски държави, показва тяхната история. В последните години, например в Мианмар, една доста затворена държава, се води много сериозна гражданска война, с десетки хиляди жертви, за която ние не знаем почти нищо. Повече от милион са жертвите на червените кхмери в Камбоджа, през седемдесетте години на двадесети век, което е известен факт. Други подобни примери, от по-новата и по-стара история на будистките държави, показват, че миролюбието зависи не само от изповядваната религия, но и от много други фактори.

Подобно на християнството, а и на исляма, будизмът стъпва върху още по-стари традиции и вярвания на местното население, в различните държави. Оттам той получава и различна интерпретации и практики, в различните държави. Например в Китай будизмът се смесва с даоизма, а в Япония с шинтоизма. В Япония будизмът е известен като дзен будизъм, който цели постигането на просветление по бърз и често неочакван начин.

В държавите Тайланд, Камбоджа, Мианмар, Лаос и Шри Ланка се изповядва ортодоксален будизъм или Тхеравада (Школата на старите), който се приема за най-близък до оригиналното учение. В държави като Япония, Китай, Южна Корея, Малайзия, се практикува Махаяна – така наречената Голяма колестница, която включва широко разнообразие от местни интерпретации на будизма. Особен е случаят с Тибет, където обикновено се говори за Ваджраяна (Тантраяна). Така имаме големите течение – Тхеравада и Махаяна и тибетското Ваджраяна. Ваджраяна включва  голям набор от йогически упражнения, съзерцание, медитация, плюс четене на мантри и така нататък. Именно в това тибетско направление особено важно място заема почитането на гуру или на духовния наставник. Тук особено разпространени са и различни школи, основани от различни учители, на които учители с течение на  времето се придава легендарен и полу-митичен характер. Някои от практиките на тибетския будизъм могат да бъдат много опасни за човека при неправилно заучаване и изпълнение. Отделно от това, когато става въпрос за Индия, за йога школи, за тантра и тантризъм, обикновено говорим за онова, което се нарича с обобщаващото име хиндуизъм и което е много различно от будизма.

Действително, в същността си будизмът е мирна религия, в която се говори за ненасилие, за състрадание към всички живи същества, за освобождение от страха и страданието и за просветление. Аз самият също бях привлечен от мъдростта и мистиката на будистката доктрина. В резултат на това и на една тримесечна обиколка в Северна Индия, написах една книжка, за живота на Сидхарта Гаутама, издадена през 2012 година. За мен лично съпоставянето и взаимодействието на християнската и будистката етика, е до голяма степен безконфликтен и дори плодоносен процес. Въпреки това доброто познаване и разграничаване на различните религии и религиозно-етични учения е задължително. Всеки народ черпи своите сили преди всичко от традиционните за дадена земя обичаи и религия. Това важи и за нас българите. Приемането на будизма от даден човек, в една традиционно християнска държава, показва ексцентризъм или дори открито сектантство.

Сектите - за какво трябва да внимаваме

    Един много важен въпрос убягва на хората, които говорят за същността на сектите и опасността, която те представляват. Сектите не представляват набор от погрешни учения и злонамерени водачи, както често си мислим. Сектите, като правило, представляват една смес от изпитани духовни учения и практики и неправилни или вредни такива. Сектантските учения са един микс, който включва и положителни духовни практики и опасни такива. Именно първите привличат човека, а също и правят сектата трудно разпознаваема. Съотношението между полезни и вредни, за човека и неговата душа, духовни практики е различно. То дори може да достига много голям процент в полза на първите. Но въпреки това, сектата си остава секта и може да бъде квалифицирана като такава.

    Като знаем това, си отговаряме и на въпроса, защо някой човек, когото смятаме за интелигентен, начетен, търсещ развитие, е станал жертва на религиозна секта. Защото той е видял едната страна, без да види и осъзнае останалото.

    Тук трябва да кажем, че във всеки човек е заложена вяра, божествена искра, свободна воля. Заложените в нас вяра, стремеж към съвършенство (божията частица), рано или късно се проявяват, независимо от възпитанието в семейството и независимо от момента, в която живеем. Тези неща могат да се проявят независимо дали казваме „Аз съм атеист”, „Аз не вярвам в такива неща“ и т.н. Ако човек не е бил напътстван от по-възрастните, ако не е възпитаван в традиционната за държавата религия (а тук говорим за така наречените ортодоксални религии), много е вероятно неговият духовен път да тръгне или да се отклони в неправилната посока.

    И така, обикновено човек проявява интерес към дадена секта, привлечен от положителните духовни практики и много рядко от отрицателните такива. И когато вече е въвлечен в нейната дейност, попаднал е в нейната орбита и под влиянието на съответния гуру, той вече не може да различи ясно доброто от вредното, положителното от отрицателното. А и да може, не може да се справи вече сам, без външна помощ.

    Има още един много съществен момент и той е, че човек подхожда към едно духовно учения с отворено сърце, с желание за самоусъвършенстване. Човек, който очевидно е в период на търсене, подхожда към проповедите, на този пред него, може да кажем със смирение. Човек не започва да слуша едно ново и вълнуващо за него духовно учение с желание за борба и противопоставяне, а точно обратното. Той започва това с желание за учене, подражание и смирение. На това именно се осланят всички самопровъзгласили се учители. Пред тях стоят смирени овчици и не виждат вълка, в овча кожа, застанал пред тях. Така, в един момент капанът щраква и излизане назад е невъзможно.

     Сектантските учения като правило се заиграват с това, че ти си специален, че ти си различен, по-добър и по-висш от другите. Заиграват се с човешката гордост. Това влиза във възможно най-пряко противоречие с ортодоксалните религии, независимо дали говорим за ислям, будизъм, православие. Всяка една от тези религии акцентира на първо място върху взаимопомощта, набляга върху равенството и равнопоставеността на хората. Всяка ортодоксална религия търси това, което свързва хората, доказва онова, което ги прави еднакви. Докато сектите правят точно обратното - акцентират върху различията между хората и това, което прави някой хора „специални“. Тук освен за секти, може да говорим за всякакви групи, касти и т.н.

    Така духовният стремеж, заложен в човека, е намерил любопитни, нетрадиционни, екзотични форми на развитие, които на пръв поглед са леки, приятни, носещи утеха и самоусъвършенстване, но след време се превръщат в истински ад, а съответният гуру неусетно вече е изцедил нашите морални сили и материални средства.

    Така наречените ортодоксалните религии, за отделните обширни културно-географски зони – Европа, Средиземноморието, Средният Изток, Далечният изток, са ясни от хилядолетия. Тези традиционни религии най-добре отразяват в себе си върховните религиозно-морални достижения на дадена цивилизация, на дадена, обикновено много голяма, културно-историческа зона. Главна вина за привличането на младежи, а и всякакви хора, от така наречените сектанти, е атеистичното възпитание, което за съжаление се среща и при не малка част от нашия народ.   
    Тук е голямата задача на цялото общество, но и на православната църква, в частност, да работи с този труден и атеистичен материал, да намира пътя за сближение между хората, а не да поощрява пътят към отчуждение. Това изглежда като непосилна задача, за едно разделено общество. Колкото по-бързо достигнем до осъзнаване и действие, толкова повече ще ограничим късането на жива плът от изконното българско православно тяло.