Оля, Оля (Holia , Holia) – кокошки не коля

    Латинска Америка не е моето място, испанският не е моят език...     Латинокултурата винаги ме е дразнила, особено като навлезе в нашата страна през 90-те, като стил на обличане, особено при жените, като любов към латинотанците и т.н. Хеле пловдивчанки много я харесаха тази латинокултура, че и досега са си латино – и по начина на обличане и по начина на мислене и поведение. С една дума – отврат !

    Испанският пък е един език създаден от арабите за индианците в Америка, минал през Европа. Какво имам предвид? Испанският, френският, като латински езици, с това членуване  –Ел и -Ал, и -Ле, и т.н., само това да погледнеш, показва тясна връзка с арабските народи, където също членуването е с -Ел и -Ал. Това показва, че в древността арабите и европейците, тези по западната част на Европа, доста са се месели, ако и през Средновековието французите да са отблъснали арабското нашествие, а Испания след близо седем вековно владичество да се е освободила от тях. Но в древността явно месенето е било голямо и се е отразило и на езика. Испанският по принцип е много лесен, с голямо множество популярни думи, които идват най- общо казано от латинския и се срещат във всеки европейски език, затова и популярни. Но същевременно, особено при глаголите, показва такива странни особености, които няма откъде другаде да идват, освен от араби или евреи или други семито- хамитски езици. Да кажем глаголи като „ трабахар“ – работя, „байлар“ – танцувам, „тенго“  - с едно от значенията „нося“, „амо“ - обичам и така нататък, са популярни, т.е. известни, макар че и в тях трудно се откриват европейските корени. Обаче в глаголите свързани с ядене например е пълна трагедия. Като започнем с глагола „ комер“ – ям, който незнайно откъде е доплувал. Всичко европейско е ям, ест, ийт, есен и т.н. или дори френското и италианско „ манж“ и „манжаре“, обаче това „комер“ направо е нелепо, а се явява един от най- използваните глаголи. А оттам нататък е направо абсурдно – десаюно – закусвам, алморзандо – обядвам, сенандо – вечерям! Това са най-нелепите глаголи, свързани с храненето, изобщо в цялото европейско езиково семейство! Както и самото название на закуската, обяда и вечерята, които произхождат от същите глаголи – десаюно, алмуерзо, сеня... И целият индиански свят, в днешна Латинска Америка, сега повтаря тези абсурдни глаголи сутрин, обед и вечер... И не само тях!

   Испанският върви често към опростяване – контиго, конмиго – т.е. с теб, с мен и т.н. Това добре. Може да не използваш личните местоимения – аз, ти и т.н. в изречението. И това добре. Обаче казваш Носострос – Ние, Восострос, Устедес, които звучат дълго и тежко, като излязли от стара католическа катедрала или някъде от храмовете на древен Рим. Това как да е.  На малката раница викат „мочила“, а на багажа му викат ту екипахе, ту малета (всъщност куфар). И това как да е.

    Ама цялата тази мешавица между арабски, латински, дори славянски думи, да си я носят на кънда мънда в дивия и щом на индианците им харесва, да си я говорят те, аз отказвам...

    И направо ми е жал за популярни думи, като да речем числата, които са изкривявани по десетки начини, във всеки един европейски език, а сега пък и на испански. Горкото десет, то не е диес, дис, диеци, цеен, тен и т.н. Още по- горкото четири, защото освен цифрата, то е производно и на думи като квадрат, квартал, тетрадка, каре и т.н. И става едно чудо от катр, куатро, картие, куарте и т.н. – жива мъка, а ако прибавим всичко, което е свързано с четиринадесет, четиридесет, четиристотин...

    Защо е необходимо да имаме още дублиращи се или не съвсем думи на испански, при цялото съществуващо разнообразие, които само увеличават тази мешавица? С две думи излиза, че аз отричам испанския, но да, да си живеят там в Иберия... Живи и здрави.

    От известно уважение към местната култура започнах да уча в началото испански, но рязко се отказах. Лесен е този език, с много познати думи, както казах, а и звуковете на гласните са като на български, но ме дразни и това е. И тези обеззвучавания винаги -с и -х, вместо -з, -ц, -г  и замяната на -в с -б, не мога да го приема и това е. Аз тук три месеца викам „Грация“. Не мога да кажа „Грасия“ и това е. И защо е „Буенос Диас“, а не „Буенас Диас“, както звучи по- добре, не мога да кажа. А кой е измислил това извратено „сиудат“ вместо „ суидат“ също не мога да кажа, но те май го казват и по двата начина.  Или се произнася не с -у, а с -ю ? Майнат му.

    А когато просто не мога да се сетя или пък да кажа елементарни думи, когато говоря, направо полудявам...

    Когато говорят бавно и на историческа тема, разбирам почти всичко, но говоримият ми испански остана дори не на базово, а на примитивно ниво, което също ме изкарва извън нерви. При положение, че за три месеца можеше да говоря испански много добре... Това разбира се е заради моето нежелание и вътрешна съпротива да го направя. Затова сега когато ме попитат как съм ( комо естас) и какво става (ке тал) на испански,  отговарям „Бива“ и „Добре съм“ на български. Ама пак е един вид уважение и разбират веднага, че съм чужденец и всички произтичащи от това особености на предстоящия разговор.

    Цялата Латинска Америка е един заден двор на Испания. Огромен, обаче, заден двор, къде се набутах и аз тук...

    Перуанците не се лоши хора, даже са много мили и любезни, обаче ме потискат много. Потискат ме с европейско- индианския си вид, който никога няма да стане чисто европейски. Потискат ме не по друг начин, а най-вече с безсмислието на своето съществуване. Да, това важи и за всички латиноамериканци. Безсмислено съществуване на милиони хора... Хора, които не могат да се концентрират над определена степен – обречени са на безсмислено съществуване и подражание.

    Но преди да се присъединя, към екипа, които готви депопулация на планетата, Господ ми отвори очите, за смисъла на съществуване на безсмислените хора. Техният смисъл е като носители на информация, като съхранители на някакво знание.

    Ето представете си сега световна война и Испания просто изчезне от картата на света и не само, заедно с цялата си култура и население и хората не знаят нищо за тях. Но ето отиват в Латинска Америка и откриват запазен езика и голяма част от материалната и духовна култура и по това могат да ги възстановят. Примерно. Изобщо носители на информация и съхранители. Така дори и на пръв поглед безсмислените хора по света, Господ е дал някакъв смисъл на съществуване.

    Ако латиносмериканците не ме уморят в оставащата ми една седмица тук, а тази картина става все по-вероятно и ако не ме изпразнят от смисъл на съществуване и ме направят като тях, обещавам да не пиша нищо лошо за тях, обещавам даже дори изцяло да ги забравя. Само да се прибера жив и здрав в Европа.

 

Олантайтамбо и какво се случи там

     Пристигнах е Олантайтамбо в 8 часа вечерта с влака от Агуа Калиенте. Другите продължиха към Куско с рейс, а аз тръгнах от гарата към центъра на градчето, да си търся хотел.

    Тук на височина 2700 метра беше значително по- топло от Куско. Наближаваше пълнолуние и тук е мястото да кажа, че луната от тази страна на екватора се разгръща по обратен начин на нашата. Освен това така и не видях хубаво пълнолуние, или има облаци, или луната свети по-слабо или не е съвсем пълна. Крива работа, както и всичко останало в Латинска Америка.

    Градчето макар и непознато, малко и съвсем спокойно, сградите всички боядисани в оранжево. Излязох и на центъра, където свиреше някаква музика, но аз нямах време затова страшно ми се спеше.

    Попаднах на един по-луксозен хотел и сигурно щях да си изляза, ако не беше собственикът, който много ме впечатли. За пръв път виждах перуанец със сини очи и реших, че е от друга държава. Освен това истински левент и веднага започна да ми дава информация за градчето и интересните неща наоколо.

    Бях единственият човек в хотела. Прибрах се с стаята нямах сили да излизам на вечеря, бях изял една царевица от големите белите и беше достатъчно. Но след преживяното през тези дни и видяното набързо и тук, където също имаше големи каменни стени и впечатляващи градежи, трудно заспах.

    На сутринта домакинът беше приготвил доста обилна и здравословна закуска. Аз обаче повече бях заинтригуван от къде е той. Оказа се, че си е перуанец, но с прадядо от Сърбия. Фамилията на испански Луксик, а вероятно оригинално Луксич или Лучич или нещо такова.

    В град Олантайтамбо се намира друг много значим археологически обект – Храм на Слънцето, самият храм построен от огромни камъни, но и останалата част под него е забележителна. Само че аз оставих посещението там за следващия ден. Тръгнах към едно по-малко известно и мистериозно място, за което ми каза домакинът – Няупа Иглесия.

    Преди това набързо разгледах и старите основи на самото Олантайтамбо. Тук структурата беше като в Куско - дълги каменни стени, с входове през десетина метра, които представляват масивни трапецовидни порти. И всичко това разделено на големи квадрати, между които оставени по два-три метра улици. 

    По външния вид, това са били стари дворцови центрове. Разбира се говорим за времето на атлантите, от преди хиляди години. Улиците между тях не са широки, което показва, че тази напреднала цивилизация, не е използва превозни средства подобни на автомобила, по-скоро нещо като съвременните електрически тротинетки. Иначе просто няма как да се разминеш по тези улици.

    Тръгнах с такси към Няупа Иглесия и до един водопад наблизо. Това място беше наистина особено, отново сред едни високи планини, където се достига след известно катерене нагоре.

    Тука е имало изображения на атлантски храм или дворец, направено от древните.

     В скалата отстрани има вдълбана впечатляваща правоъгълна ниша. С много правилно форми и загладена отвсякъде. Дело на високотехнологични инструменти.

    Забелязва се, че горната част на самото изображения, на храм, е била разрушена, може би още навремето, и то с нещо като пневматичен чук, ударна машина. Това поставя доста въпроси, в науката атлантология и за начина, по който са изчезнали атлантите...

   Тръгнахме и към водопада, където трябваше да се катеря повече от час самичък нагоре. По принцип това беше хубава разходка, но за повече хора и за по-дълго време, а не да те чака шофьорът на таксито. 

    Водопадът беше доста висок около 40 метра и красива струя ми направи впечатление, която се спускаше отгоре до долу, вътре в самия водопад.

    Вечерта поне имах сили да се разходя и да вечерям в ресторанта,  който ми препоръчаха. Наистина и тук яденето беше добро и освен царевицата, каквато бях изял предишната вечер, имаше и още много за ядене.

    Декорацията на заведението доста приличаше на българските, с рало на стената и още нещо, което бях видял още в Хуараз. Оказа се, че това тежко, обработено дърво, е за впрягане на воловете.

    Втората вечер в Олантайтамбо спах по- добре и слава Богу, че така се получи. Очакваше ме невероятен ден - 3 март, националния празник на България и това се случи най- хубавият ми ден в Перу.

    Една снимка на поредният камък, на малко площадче, обработен и донесен от индианците - ха- ха - шегичка... то и сега този камък трудно може да бъде преместен, както и обработен.

    Чак към 11 часа тръгнах към Храмът на слънцето, като преди това използвах до последно възможността да стоя в бутик-хотела.

    Тук на входа ме заговори един гид, когото първоначално отпратих, но след това видях, че е симпатичен и се разбрахме. Искаше 80 солес, около 40 лева за час и половина обиколка и беседа, намалих малко цената.

    Докато се качвахме нагоре той ми разказа много ценни неща, които наистина няма как да ги знае човек. И тук имаше тераси, подградени с камъни, както в Мачу Пикчу, а и навсякъде по тези обекти. По терасите са отглеждани също цветя, а пълнежът се състоят от пет слоя, като чак най-горният слой е хумус. Всичко отдолу е дренаж. Освен това терасите са имали и чисто предпазна роля, при срутване на голяма скала от върха. 

    Тук най-късият ден на годината е около 20-21 юни, когато при нас в северното полукълбо е най-дългият ден. Този ден е бил специален и древните са отчитали зимното слънцестоене, както всъщност са правили и по нашите земи.

    Гидът се опитваше да ме убеди, че огромните каменни плочи са били доставени от кариера на около седем километра оттук. Показа ми и рампата, по която са качвани нагоре. Което по принцип е възможно, но не е с познатите, конвенционални методи.

     Обясни ми защо планината отсреща се е смятала за свещена - защото е предпазвала населеното място от наводнения, при пролетното топене на снеговете, в Андите. Освен това слънцето през цялата година изгрява зад нея, гледано от тази посока.

   Системата от канали тук, по които тече вода през градчето, също е от най-древни времена. И тук имаше впечатляващи "чешми" и фонтани, за които както казах ти трябва малко време да осмислиш. Тази стъпаловидна форма на декорация, се среща често, при най- различни поводи и на много места.

    И тук много трапецовидни ниши и трапецовидни врати и огромни камъни с неправилна форма, сякаш споени един с друг. И красиви гледки навсякъде...

    След като приключихме обиколката специално се върнах в хотела, за да се снимам с Луксик, които най- накрая разбрах, че всъщност се казва Ибо и то от сестра му, която се беше появила. 

    Изобщо хората, които срещаш по пътя, са най- важното, не камъните, но за това ще пиша отделно.

Снимки -   https://photos.app.goo.gl/c5Wtc3RnjRP1pVYYA

 

 

 

 

 

 

САЩ - световната столица

 

Вярвам, че съпротивителните сили и в самите Щати и на световно ниво са все още на високо ниво и ще успеят да преодолеят извратеността и алчността, които видимо се противопоставят на световния, божи ред

Андрей Киряков

археолог

    Така както столицата на всяка една държава привлича най-активното население на дадена страна, така и САЩ, от много десетилетия, привличат търсещи възможности за работа и развитие хора от цял свят. Понеже САЩ отдавна са се превърнали в нещо като световна столица, искаме или не да приемем този факт.

    Отношението на хората от столицата към останалата част от населението на държавата е идентично, както е идентично и отношението на хората от провинцията към съответната столица на държавата. Хората от столицата живеят и работят активно, като използват всички блага, които им предлага провинцията, без да приемат особено лично въпросите за нейното състояние и бъдещо развитие. Без значение дали говорим за отношението на парижани към френската провинция, на московчани към останалата част на Русия, или на софиянци към всички останали части на България.

    В този смисъл това важи и за САЩ, като отношение на американците към света. Не може да очакваме от тях особена загриженост за хората от останалата част на света.

    Напълно вярно е и обратното – отношението на хората от провинцията към тези от столицата. Такова каквото е отношението на руснаците към Москва, на французите към Париж и на българите към София, такова е и отношението на хората по цял свят към световната столица – САЩ.

    Радостта от несполуките и затрудненията на столичани, които те изпитват е малко пресилена, защото колкото и ние, хората от провинцията, да не обичаме столицата, трудно може да си представим какви са последиците от нейното несъществуване. Трудно бихме могли да си представим какво би станало, ако рухнат всички финансови, икономически и комуникационни инструменти на световната столица.

    Също така столицата е тази, която налага модел на поведение на цялата останала държава, а в случая говорим и за целия останал свят. Именно тук е отговорността, тук е задължението, което обаче хората от столицата не съзнават и няма как да съзнават и по принцип слабо се интересуват от този факт – те просто работят, творят, живеят.

    Тенденциите, които излизат от световната столица Щатите, в последно време се посрещат доста противоречиво от хората по цял свят. Прословутата борба за равноправие, която винаги е била водеща в прогресивните държави, се изроди в една система, станала известна като неолиберализъм, който термин се превърна в нещо отрицателно. Идеята за равноправие, по принцип правилна и хуманна, беше яхната от малки агресивни групи, с известни сектантски, а често и чисто медицински отклонения, които използваха толерантността и хуманното отношение на хората по цял свят, за да налагат и прокарват собствените си възгледи за това кое е правилно и кое не, кое е нормално и кое не и така нататък.

    Истината е, че от действията и пропагандата на тези неомаксистки групи или неокомунисти, както правилно бяха наречени, страдат най-вече самите американци, както и като второстепенен ефект хората по целия свят. Ще рече, че американците сами трябва да се преборят с този проблем, а хората от останалия свят трябва да им помагат в намиране на правилното решение. Защото веднъж рухнала вътрешната съпротивата на самата Америка, нейната антидотна система, и веднъж съборен здравият ред и правила в самата САЩ, навън трудно вече ще може да бъде спряно разпространението на заразата, в световен мащаб.

    Повече изворите на този неолиберализъм се намират действително от Западното крайбрежие, Уест коуст, и това е тенденция започнала от десетилетия, ако и сега да се видяха ясно резултатите от нейното развитие. Като цяло картината е доста жалка, ако се вгледаме в детайлите, но световната конюнктура, така да го наречем, и епохата на глобалната комуникация, позволи нейното бързо разпространение по цял свят.

    Вярвам, че съпротивителните сили и в самите Щати и на световно ниво са все още на високо ниво и ще успеят да преодолеят извратеността и алчността, които видимо се противопоставят на световния, божи ред и стоят като противоречие с хода на човешката история.

Статията във Факти бг - 

https://fakti.bg/mnenia/764114-sasht-svetovnata-stolica

И е Свободно слово - 

https://svobodnoslovo.eu/mrezhata/sasht-svetovnata-stolica/53516

Мачу Пикчу

   И така, дойде време да посетим най-известния обект в Перу, а може би в цяла Южна Америка, осмото чудо на света - Мачу Пикчу (виж предисторията в предишния постинг).

    

   

    Станахме рано сутринта, защото в 6:30 трябваше да сме на мястото от където тръгват автобусите към върха. За тези автобуси също се купува билет 12 долара качване и 12 слизане, като пътя продължава 25 минути. Понеже Агуа Калиенте се намира долу в ниското, до реката, оттам започва един виещ се, но сравнително приятен и широк път нагоре към Мачу Пикчу. Този път доста напомня на изкачване на пловдивските хълмове Альоша и Джендем тепе, но отново в един по-голям мащаб. А и наоколо растителността е тропическа, пак да повторя.

    Водачът, който щеше да ни придружава двамата, мен и Филип, за първи и един час, веднага ми разказа за сегашната картина. Идват по 1000 туристи на ден, а преди пандемията бройката е достигнала 7000 хиляди, на ден ! Тоест на практика сега градчето Агуа Калиенте и Мачу Пикчу бяха празни. Затова се движили само осем от обичайните 28 автобуса. Аз после като се замислих, че всъщност няма път до това място, си дадох сметка, че тези автобуси се движат единствено нагоре към обекта и надолу към градчето в тясната клисура. Но и тези тъмнозелени рейсове и шофьорите с черни униформи бяха много спретнати.

   Качването нагоре беше приятно, имахме още двадесетина минути да поседим преди изморителния ден. Разтовариха ни пред обекта, посетихме тоалетните за последно и започнахме обиколката на това фамозно място. 

    Бях прочел в един сайт да внимавам и да снимам всичко още веднага, защото връщане от същото място няма. То не само Мачу Пикчу, но и всички други археологически обекти в Перу са организирани по този начин. Влизаш в обекта и правиш нещо като обиколка, никога не може да се върнеш на място откъдето вече си минал. Та така или иначе вече бях подготвен за това.

    Наистина беше още сутрин, ние бяхме първите туристи, носеше се мъгла, нямаше слънце и всичко беше доста мистично. Самия обект много добре поддържан - и каменната част, и тревните площи, и дървените и въжени ограждения, и всичко останало.

    Още от началото видят ни изненада с информацията, че районът е известен с това че има 3000 вида орхидеи. Не можа обаче да ми отговори как се казва бялото цвете, което толкова хубаво мирише вчера покрай линиите. Най- различни цветя наистина се показваха от всякъде и аз снимах част от тях.

    За какво е било използвано от Мачу Пикчу, след тези непристъпни върхове? Гидът изреди няколко версии, но аз запомних най-романтичната и интересна. Било е обучителен център, университетски да го наречем. Момчета и момичета са учили астрономия, математика, земеделие и всички останали науки които са били потребни на хората по това време. Те са били разделени на мъжко и на женско отделение. Намерени при археологически разкопки са много предмети свързани с обучение, което подкрепя тази хипотеза. И още нещо много интересно – по тези тясни тераси, подградени с големи каменни стени, не се растяли и не са отглеждани плодове и зеленчуци, а са били използвани за украса – отглеждани са декоративни видове цветя, орхидеи. В съчетание с едни съвсем местни каменни чешми, каквито после видях и на други места и които ти трябва малко време да осмислиш, понеже доста се различават от нашите. И в съчетание със спокойствието на тези 2400 метра височина, което всъщност е нищо в сравнение с околните места. Изобщо по-добре от Харвард.

    Първият забележителен обект, който видяхме беше Храмът на слънцето. Всъщност не видяхме отгоре какво представлява, а само много загадъчната долна стъпаловидна част, гладка и изсечена в скалата, която се оказа че е свързана женското – Пачамама. Изобщо Пачамама женското божество - земята, а Пачакамак мъжкото, в случая слънцето – Инти.

Храмът на слънцето - отгоре и отдолу 

    Аз снимах мегалитните строежи, на другите много не им обръщах внимание, признавам си. А тези стари строежи са на хиляди години и за какво е използвано Мачу Пикчу тогава, никой още не може да каже. Но като имаме предвид, че традицията е голямо и важно нещо, може би и тогава е било като обучителен център.

  

    Продължихме с обиколката, където гидът изглежда малко я попретупа, защото после от върха забелязах, че не сме минали точно през централната част, но така или иначе видяхме предостатъчно. Стигнахме и до една вертикално изправена плоча, чиито върхове да оформени така, както на планинските върхове отсреща. Абсолютно същото нещо и същите думи съм ги чувал на Перперикон, където има същото такова място. Обяснението на това действие на древните, затруднява и българските и перуанските водачи.

    Поне тук най-накрая чух едно обяснение за трапецовидните врати. Навсякъде тук те са такива, както и в нашите тракийски гробници. Обяснението е съвсем практично – тази форма е много устойчива на земетръс, каквито тук и то много силни, съвсем не липсват. А в нашата научна литература никога ама никога не съм го срещал това обяснение, да ме поправи някой ако греша.

    След това водачът ни остави и ние сами трябваше да изкачим високия връх, който се извисява над или зад Мачу Пикчу, а именно Уайна Пикчу. Въпреки че има стълби, катеренето по този връх си е почти алпинистка работа. Отказах се съвсем навреме, а и вероятно нямаше да мога да издрапам до горе. Тук се разделихме с Филип, който много ентусиазирано продължи напред, аз тръгнах към малкия връх Хучу Пикчу. Хубаво, ама едно момиче ме спря и и ме попита имам ли билет за него? Оказа се, че двата върха са с отделни билети. Тъкмо щях да ѝ тегля една майна и момичето видя, че съм самичък, а и нямаше никакви други хора и каза да продължавам. Изпратих и въздушна целувка и продължих към малкото връхче, за което пишеше изкачване 20 минути.

   Никой така и не се появи, докато се изкачвах нагоре, а и докато стоях на върха, откъдето много добре се виждаше и целият обект отдолу. В това време големият връх беше ама тотално потънал в мъгла. Сигурно Филип беше в някакво друго измерение, в тази ситуация...

    На върха на Хучу Пикчу, освен невероятната гледка наоколо, имаше и една звездна карта. Снимах две клипчета и за нея. Не бързах, но все пак слязох по някое време от връхчето. Човешките постройки и намеса продължаваха и на това място, както и на големия връх, както и под Мачу Пикчу.

    Продължих към долната част на обекта, както ни беше инструктирал нашия гид. Тук се намираше пък Храмът на кондора. Трите свещени животни за инките, а вероятно и преди това – пума, кондор и змия.

Храмът на кондора

    И отново много мегалитни стени, тоест стени от огромни камъни, със съвсем различна форма, за които е необяснимо как са били правени.

    Накрая преди излизането срещаш и известните лами, които си пасят спокойно тревата по подградените с камъни площадки. Тези лами всъщност са алпака, доколкото чух от по-запознатите туристи. Не са особено дружелюбни, но как изтрайват хиляда туристи да се снимат на ден с тях не ми е ясно...

    Направих няколко финални снимки и излязох от обекта ( първата снимка тук е именно от финали). Беше все още обяд и имах достатъчно сили. Реших да се спусна пеша надолу и се получи също една хубава разходка, въпреки... Тук отново вътрешните пътечки, които съкръщаваха пътя много приличаха на нашите по тепетата. Абе голяма работа е Пловдив, голяма работата е и България, имаме си всичко, целия свят умален мащаб.

    Спуснах се надолу, което ми отне един час. Не мога да си представя колко е качването нагоре, въпреки че го дават час и половина, дори час...

    Намерих евтини сандвичи за обяд, като следвах едни бакпакери. Бакпакерите дори в скъпотията на Мачу Пикчу могат да те заведат до евтините сандвичи. Докато си ядях бургера, с пържени месо, сирене и авокадо, на една пейка преди градчето, дойде и Филип. Отдалече го видях, че е много щастлив, а и така си беше. След мъглата на високия връх се разкрила изведнъж чудна панорама, беше просто възхитен! 

    Все още беше твърде рано, влакът ни беше чак в 18:00 вечерта. Пихме по едно кафе - много скъпо. Попитахме дали може да сменим билета с по-ранен, 40 долара доплащане ни поиска момичето! А колко струва самият билет направо не знам...

   Аз отидох на гарата седнах и започнах да пиша поредния постинг, а Филип отиде да пазарува. Влакът дойде и тръгнахме към Олантаутамбо - най-скъпите 43 км в Латинска Америка. Оттам щяхме да хващаме бус, за час и половина към Куско. Аз като се замислих, че трябва отново да се връщам към Олантаутамбо, реших че по-добре е да остана направо там, въпреки че не бях много подготвен. 

    А какво се случи в Олантайтамбо, ще разберете в следващия постинг.

https://photos.app.goo.gl/nd6r8b7ZbQAymbC26

 

 

Предложение за Паметника на Съветската армия в София

    Точно преди година, благодарение на ФАКТИ, публикувах едно предложение за Паметникa на Съветската армия в София, като дискусиите и тогава бяха твърде изострени. Понеже в Пловдив имахме подобен случай с паметникът на Альоша още през 1996 година. Тогава ОС в Пловдив гласува за премахването на паметника. Съдия Здравко Киров, при противно решение на ОС, издаде решение в полза замонолитването на паметника, позовавайки се на международна спогодба между България и Руската федерация. През 2018 година съдия Здравко Киров отказа награда от Руската федерация, защото счита че няма заслуга за това, че е спазил закона. Той се позовава на това, че международните спогодби и правила, важат над националните. В момента не се чуват компетентни мнения по този въпрос и доколко един паметник може да бъде разрушен или преместен.

    И юридически и физически трудно ще бъде преместен Паметникът на Съветската армия от Княжеската градина в центъра на София. От друга страна неговото оставяне в този вид ще продължи да предизвиква негативни реакции при даден повод и без да има такъв.

    Едно решение би било сравнително просто.

    Паметникът на Съветската армия би придобил съвсем друг вид, а и съвсем друг смисъл, ако се премахне само горната скулптурна група, поставена върху величествения каменен постамент. Тази скулптурна група доминирана от воин с вдигнат автомат (шпагин), е всъщност тази която оформя представата за нещо агресивно и милитаристично. Тя е която придава подобна характеристика на монумента и на целия мемориален комплекс. Ако тя се премахне, външният вид на скулптурния комплекс ще е съвсем различен, дори неузнаваем, още повече ако се замени с подходящ символ.

    Така едновременно ще се запази добре развитото широко мемориално пространство, около централния постамент-паметник, както и самият той. Най-дразнещият и ненавистен елемент от паметника ще бъде отстранен, а ако бъде заменен с нещо подходящо, може и да консолидира в бъдеще общественото мнение, вместо да го разделя.

    При новата дискусия около паметника, се оказа, че такъв пример има в Плевен още в началото на 90 години, с паметникът на съветската армия, издигнат в центъра на града. И в световен мащаб имаме подобни примери. Ако успеем да намерим точното решение може да превърнем паметника от такъв носещ разделение в обединителен.

    ПП Снимките са просто едно предложение, за да се види, че паметникът наистина става неузнаваем при липсата на горната скулпторна група.

Как щурмувахме Мачу Пикчу през гара Хидроелектрика

    Мачу Пикчу не е просто поредният археологически обект, който може да посетиш, просто така. Мачу Пикчу е една сложна система, която изисква време и познание, за да може да я преодолееш. Съдбата ми изпрати един немец, за да ме преведе успешно и приятно през тази система.

    Настаних се в хостела от веригата Париуана в Куско, където също нямаше туристи, както и в Лима, и първата вечер спах отново самичък в стая с шест легла. През нощта сънувах братовчеда Филип, което не се беше случвало от 20-25 години и не можех да си обясня значението на този сън. И ето че на другия ден дойде немецът Филип, от малък град близо до Франкфурт, с когото направихме същата тази екскурзия. Този Филип го видях във вътрешния двор на хостела, когато пристигна. „Прилича на българин и пътува самичък, значи трябва да е германец“ казах си. И наистина така се оказа. Още повече Филип доста приличаше и на мене и по възраст помислих, че е по-голям, а той се оказа 87-88 набор.

    Бях решил да посетя Мачу Пикчу в края на десетдневния си престой в Куско, но Филип съобщи, че заминава още на другия ден натам и аз нямаше как да изпусна такава възможност. „Има един път през гара Хидроелектрика“, каза той, а аз изобщо не можах да разбера какво ми казва и дали правилно съм чул думата Хидроелектрика?

   Вариантите да стигнеш до Мачу Пикчу са няколко. Има два пешеходни варианта – тридневен преход с две нощувки, наречен Инка треил и четиридневен, с три нощувки, наречен Салкантай треил. Има и вариант наречен Джангъл трип или треил, който включва пешеходен преход и каране на колело през джунглата.  Другия начин е да стигнеш по шосе до симпатичното градчето Олантаутамбо и оттам да хванеш влак за 43 километра, до Агуа Калиенте, градчето което се намира под Мачу Пикчу. Билетът за този влак е страшно скъп, понеже това е единствения по-лек начин да стигнеш до Агуа Калиенте. Всичките тези упражнения са поради простата причина, че до Мачу Пикчу все още няма пешеходен път, поради особеностите на терена, а вероятно няма и да има.

    Обаче както се оказа имало и още един вариант - да вземеш превоз до едно място край реката, където очевидно има електроцентрала, понеже е наречено Хидроелектрика. Оттам следват три часа път по жп релсите към Агуа Калиенте. Този вариант не е популярен понеже последните двадесетина километра от шосето е черен път, разбит, при това доста стремен на места, над същата тази река.

    Като цяло всичко свързано с Мачу Пикчу е на много завишени цени, заради неговата популярност. Самият билет за обекта струва 70 и повече, 43 километра с влак струват също толкова, ако не е повече. Но рядко някой не купува отделни билети, понеже обикновено всичко върви в комплект. Така ние по тънката цена минахме с 350 лева – а именно превоз до гара Хидроелектрика, една нощувка в Агуа Калиенте, вечеря и посещение на самия обект,  плюс планината Уайна Пикчу зад него, връщане с влака до Олантаутамбо и оттам с рейс до Куско.

    След като осигурихме екскурзията отидохме да вечеряме. Попаднахме на един изискан ресторант, каквито в Куско всъщност има доста. С немеца мислехме абсолютно еднакво, бяхме дошли за абсолютно еднакъв период в Перу – два месеца и три седмици, бяха ни се случили едни и същи неща досега и изобщо, дето се вика нямаше нужда даже да си говорим – всичко беше ясно.

    Поръчахме си ястие с месо от алпака. Това е вид лама, а има и още една – викуня. Действително това беше най-вкусното нещо, което съм ял в Перу, самото ястие беше много вкусно.  Само че пихме и по две бири, което изглежда беше грешка. Куско се  намира на близо 3400 метра надморска височина. На такава височина не може да спиш нормално, поне не всеки ден и особено ако си пил алкохол. Не можах да спя изобщо през вечерта, а и алпаката шаваше в корема ми цяла вечер. Станахме в 5.30 сутринта, за да ни вземе бусчето навреме.

    Започна едно дълго пет-шест часово пътуване, а като гледах по картата разстоянието беше сравнително близо. Но какво представляваше пътя - от куско 3400 метра височина, се спуснахме до градчето Олантаутамбо на около 2700 метра, след което започна едно катерене по една стръмна планина, която очевидно нямаше как да бъде заобиколена. Това катерене ни вдигна отново на около 4500 м, може би и повече. 

    След това започнем и да се спускаме по обратната страна на планината, където се промени и климата и растителността. От тази западна страна на планината всъщност започваше отново тропическата част на Перу, той с ние отново се спуснахме към джунглата. Мачу Пикчу се оказа, че се намира всъщност в джунглата. В градчето Санта Мария асвалтовият път свърши и започна един черен път край същата тази река Урубамба, която минаваше през цялата Свещена долина и незнайно откъде си беше промушила да стигне дотук.

    Тук пътят си беше направо опасен над близо 200-метрова пропаст, надолу към реката. А и по цялото протежение на пътя се извършваха някакви ремонти. Ние пътувахме с едно бусче за около 20 човека, а шофьорът караше доста смело.

    Накрая стигнахме и до самата станция Хидролектрика, където ни разтовариха от буса и имахме обяд. Наоколо се извисяваха величествени и стръмни върхове. Обядвахме с Филип и тръгнахме бързо, за да изпреварим останалите групи. Тук пътят в началото малко ми напомни за Рила планина, над село Костенец. Но съвсем скоро стигнахме до една почти изоставена жп линия, която си беше теснолинейка и приличаше на нашата теснолинейка към Велинград и Добринище. Само дето наоколо растителността беше тропическа. Във всеки случай всичко това беше неочаквано и интересно за мен, не че си бях представял нещо конкретно.

    Постоянно спирахме и снимахме едно и друго, а пътят покрай линията беше равен и приятен. Все пак беше доста топло и влажно и поради това изморително. По едно време наоколо взе да става действително много романтично, а и едни бели цветове, на много места, ухаеха прелестно. 

    След този романтичен участък от пътя, последните два километра пътят започна да става религиозно- мистичен, а и слънцето започна да залязва. Най-накрая се показа и Агуа Калиенте, което на български може да се преведе като Баните. Само че тукашните минерални бани се намираха сред едни изключително високи и стръмни планини, реката беше три-четири пъти по-широка и буйна от нашата да речем Арда, а сградите на хотелите бяха десет етажни. Изобщо мащабът беше доста голям и едновременно с това тесен и висок, иначе бих ги сравнил с Баните, в смолянско, да речем.

 Преходът ми дойде оптималното, което можех да измина и си помислих, че нямаше да издържа на някой от двата големи прехода – Инка треил и Салкантай треил.

    Изморени отидохме да се изкъпим и в местните бани, от които градчето беше получило името си – Агуа Калиенте – Гореща вода. Мястото беше нагоре по едно дефиле, също мистично предвид настъпващата вечер. Минералната вода беше солена както очаквах. Такава е тя и на горещия извор на остров Самотраки. Навсякъде по периферията на нашата велика българска прародина минералната вода е солена. Само в България е сладка, а пък при арийците в Германия например е твърде гореща и т.н.

    Предвид че не бях спал предишната нощ, едвам си изядох вечерята и се оттеглих в стаята. На другата сутрин отново щяхме да ставаме рано, в 6:00 ч.

    Снимки от пътя - https://photos.app.goo.gl/oB5JCM27F4FdVYFW6

    От пътя към Агуа Калиенте и от самото Мачу Пикчу, за което ще разкажа отделно - 

https://photos.app.goo.gl/nd6r8b7ZbQAymbC26