Мадрид - 03-04 април 2023 година

Не мога да реша откъде да започна този разказ, но така или иначе с три години закъснение искам да ви разкажа за тези два дена в Мадрид.

На 02.04.2023 година, се качих на самолета за Мадрид, от Лима, заедно с много латиноамериканци. Ние европейците се завръщахме у дома, а те отиваха в един нов свят, в какъвто нов за нас свят доскоро бяхме ние. Полетът продължи около дванадесет часа и половина и рано сутринта към 4-5 часа бяхме на летището в Мадрид. Искаше ми се да кажа нещо весело на латиноамериканците, докато пътувахме в автобуса от самолета към аерогарата, понеже ми изглеждаха малко притеснени.

Навън вече, взех едно такси и казах, че искам хотел близо до летището, от което жената, която караше таксито малко се притесни. Искаше конкретно име. За две минути трябваше да намеря нещо, име на хотел, в нета и казах едно. Пътувахме около десетина минути само и стигнахме до хотела, близо до летище Барахас. Таксито струваше двадесет евро, което малко ме изненада. Съответно хотелът струваше сто евро нощувката, но аз имах само една нощувка. На практика обаче имах два пълни дена в Мадрид, понеже полетът ми беше чак на другия ден вечерта. 

Беше шест часа сутринта, затова помолих да оставя багажа някъде и персоналът разбира се беше любезен. Направо попитах къде е най-близката метростанция и се насочих натам. Беше доста рано. Улицата по която минах беше много приятна, с малки четири-пет етажни червени блокчета, заведения и дървета. На метростанцията не знаех как да си извадя карта от един голям автомат и едни хора от персонала също така любезно ми помогнаха. Картата струваше само две-три евро и беше нужна да се купи билет. Така стана и в нашата столица от една-две години - нужно е да се купи карта, за да си купиш след това някакъв билет. Тук билетът до центъра струваше също две-три евро, т.е. видя ми се много умерена цена. 

Не знаех нищо за Мадрид, нито колко е голям, нито как изглежда, нито какви са хората в него. През годините видях най-големите европейски столици. Бил съм в Лондон, Париж, Берлин, Рим. Представях си Мадрид много голям, а също си представях, че центърът му е изпълнен с някакви големи средновековни сгради. Първата изненада беше, че от почти крайната станция, на която бях аз, до центъра имаше само седем-осем станции. Ами че то и в София от летището до центъра са толкова, ако не повече, казах си аз.

Пътувах около тридесет-четиридесет минути, а когато слязох на центъра, тепърва се разсветляваше. Бях малко недоспал, но настроението ми беше приповдигнато. Дългото пътешествие от два месеца и половина беше приключило. Бях си вече в Европа, у дома. Предстоеше да разгледам и Мадрид, който както се оказа, беше съвсем обозрим откъм разстояния, а и необичайно спокоен поради наближаващите великденски празници. 

Пред очите ми се разкриха едни широки, просторни булеварди. Сградите покрай тях, бяха с малко строг и семпъл, но приятен архитектурен вид, някак си много по-изчистени от архитектурни елементи, отколкото си ги представях. Това важеше и за жилищните кооперации, дори и за къщите, които разбира се бяха с повече декорация и по-красиви. Високите бизнес сгради, бяха направо красиви и изчистени откъм прекалено натрупване на детайли. 

Моята обиколка още не беше започнала, така да се каже, когато видях едно приземно заведение, от което долиташе приятен глъч. Стълбите слизаха малко надолу и влязох в нещо средно между кафене и бар. Поръчах си капучино и кроасани, дотолкова испанския го бях овладял. А всъщност още тук ми направи впечатление, че испанците не се замислят много и не повтарят много. Гледат работата да върви и нещата да се движат, както се казва. Беше осем часа сутринта, но освен кафета, няколко човека пиеха и бира и закусваха с разни хамони и други неща. Това ми се видя много весело и много ми хареса идеята да закусваш с хамон и бира..!

Започнах обиколката много освежен след тези първи впечатления. Попаднах на една детска площадка, гумирана, много широка с много дървени уреди. После видях и още няколко, доста впечатляващи и приятни. Освен големите дърветата, които се раззеленяваха, на много места видях и цъфнали дървета, които ми приличаха на круши. Но дали наистина бяха круши, така и не разбрах. Вървях към центъра и снимах огромни обществени и високи бизнес сгради, жилищни сгради най-различни, кръстовища, булеварди и изобщо настроението ми беше отлично.

В един по-спокоен вътрешен квартал, видях как обследваха едно дърво, дали е здраво. Един работник, с гумен чук пробваше всеки един голям клон дали е здрав и дали има нужда да бъде отрязан. Ето, има още какъв опит да прилагаме в нашите градове, въпреки че през годините въведохме много добри практики, видени от западните държави. 

Постепенно наближих най-централната част, площад Испания, с паметника на дон Кихот и Санчо Панса, градините и Кралския дворец. Този известен паметник неочаквано ми направи силно впечатление. Казвам неочаквано, защото внушението, което усетих от паметника беше по-скоро религиозно. Фигурата на дон Кихот върху неговия пооклюмал Росинант, беше с вдигната дясна ръка. Жест, който се свързва с благославянето или нещо подобно. В другата ръка беше дългото рицарско копие, което подсилваше това религиозно внушение. Зад двете фигури на коне, беше скулптурата на Мигел де Сервантес, и малък равен кръст под него. Изобщо, аз така го усетих.

По-нататък започваха едни не много пищни, но подредени градини, свързани с Кралския дворец малко по-нататък. Тук вече силно ми се приходи до тоалетна и трябваше да ускоря крачката, нямах много време за разглеждане. Добри че намерих тоалетна, в една голяма църква под двореца, всъщност прилепена към него, както ми се стори. И самият дворец не беше нещо особено, с доста изчистена архитектура и украса, с сив цвят и все пак достатъчно внушителен.

Нямах никакво време за музеи, галерии, дворци и изобщо да влизам в каквито и да е обекти, освен такива за хранене, но такава беше ситуацията. Настроението ми беше все така добро, особено по спускането надолу под дворцовата част. Стигнах до една рекичка, която би била достатъчна за някой двадесет-тридесет хиляден град, но не и за две-три милионен град като Мадрид. Все пак впечатлението от рекичката Мансанарес, беше много задушевно, все едно че бях в някое малко българско градче. Оттук в западна посока започваше един доста голям парк, който нямах време да посетя. Върнах се обратно към площад Испания, с паметникът на Мигел де Сервантес. Тук обядвах в едно много типично испанско заведение, с висящи огромни бутове, зад бара, и други изложени деликатеси. Поръчах си една огромна салата и една бира. И тук ми направи впечатление, че сервитьорката не ме попита втори път дали е разбрала правилно поръчката, а направо си я записа. Имам предвид, че в България, сервитьорът, когато чуе чужденец, няколко пъти ще повтори, за да се увери, че е разбрал правилно поръчката. А тук както казах испанците са на принцип, давай да върви, но и наистина нещата вървят.

Всъщност вече бях доста изморен, предвид пътуването със самолет предишната вечер и затова приключих с обиколката из централната част на Мадрид. Прибрах към хотела за заслужена почивка. Надвечер се разходих из квартала, близо до хотела. Улицата, която водеше към метрото, беше много приятна. Имаше и ирландски бар, но аз седнах в едно малко заведение, видя ми се също типично испанско. Поръчах си някакъв вид риба, с авокадо. Донесоха ми я върху малка черна плочка, с авокадото като подложка и три малки филийки хляб. Поръчах си и чаша червено вино. Все още ме държеше настроението от Латинска Америка, все пак току-що се бях завърнал. Онази широта, високите Анди, голямата амплитуда в надморската височина, скални чудеса и мегалити, джунгли и пустини, а тук чувствах едно прибиране и свиване на пространството. И все пак, като гледах скромната плочка пред мен си казах: Боже, в каква провинция бях (макар и широка) и колко далече от истинската (европейска) цивилизация. Прибрах се в хотела и разбрах че леко съм изстинал след пътуването и от днескашната обиколка. Все пак спах сравнително добре. Снимах банята в хотела, понеже и аз трябваше да права баня и събирах идеи. В последствие, моята баня стана по съвсем друг начин, но както и да е.

На сутринта отново си оставих багажа в стая до рецепцията, с идеята че ще го взема надвечер, когато отивам към летището. Тръгнах отново към центъра, по вече познатия ми маршрут. Отново слязох на същата станция, на която слязох и предишния ден, но тръгнах в друга посока. След като преминах покрай широки булеварди и красиви сгради, стигнах до известния парк Ретиро. Аз обичам парковете, видях и този. В парка чух българска реч, поне няколко пъти. Наистина голям и красив парк, но все пак не бих го определил като нещо изключително. След това се разходих по едни по тесни централни улички, нещо като старата част, на големите европейски градове. От гугъл снимки ми отбелязваше с цвят местата където съм правил снимки из града. Там където имаше повече снимки цветът ставаше почти лилав. Видях че за тези два дена, съм нашарил целия център, на практика го бях обиколил! Така или иначе трябваше да тръгна по рано, понеже имах среща със Сия (Анастасия), която живееше в Мадрид вече повече от двадесет години. За късмет нейната работа и жилище бяха точно по линията на метрото, която използвах аз, на път към хотела и летището. Слязох на нейната станция и осъществихме една мила приятелска среща. За нея естествено беше много необичайно, но и мило да ме види тук. Пихме кафе, в едно заведение, близо до нейната работа и си говорихме около час. И двамата поизморени, кой от работа, кой от пътуване, пък и наближаваме петдесетте, така или иначе. 

След срещата със Сия, продължих към хотела, за да взема багажа и след това към летището. Този път не ми се наложи да взимам такси. Градският транспорт и особено този, който водеше към летището беше много добре уреден, а и сега имах времето да го проуча. Тук на широкото и модерно летище Барахас ме очакваше още една среща, този път непредвидена. Срещнах Нелито от нашия клас, в гимназията, със сестра ѝ, племеничката ѝ и майка ѝ. Бяха дошли за седмица в Мадрид и сега се прибираха към България. Разправих им аз откъде се прибирам... Бях с една раница, бакпакърска и с една платнена торбичка в ръка, на който пишеше Мачу Пикчу. Видът ми беше на човек, който се прибира от селския пазар или от екскурзия в планината. Използвах тази торбичка, понеже ми бяха откраднали раницата в Чили. (Вече съм писал съм за това). Нелито се позасмя на моя външен изглед, на човек тръгнал към пазара, а не на сериозен приключенец, но какво да направя... Тази среща, колкото и неочаквана, но не и за мен, който съм пътувал много, още от студентските години и съм имал най-невероятни срещи, за които мога отделно да разкажа.

За трети път да кажа, че Европа си е Европа. Стигаш в Европа и срещаш вече познати, дори и в далечна Испания. Чувството, че си се прибрал у дома е пълно!

В самолета за България пътувах до едни две момичета, които после видях че извадиха някакви черни дипломатически паспорти. Едната изглеждаше по-свястна, другата приличаше на шафрантия, но и това е една друга тема. Самолетът с който пътувахме, беше на българските авиолинии. Аз след девет вътрешни полета в Латинска Америка и след два презокеански, отново изпитах някакъв страх, съвсем безоснователен. Само че нещо не вярвам на българското напоследък, но това също е една друга тема. 

И така, с три години закъснение, успях да разкажа за тази моя разходка из Мадрид. Тя беше много приятна и ми дойде много на място, след пътуването ми до Южна Америка.

    

Снимките от Мадрид, може да разгледате тук -   

https://photos.app.goo.gl/GV5zxVb8kqXQyLNY8

България и Македония през вековете

    Вече близо десет години, от 2017 година до сега, работи съвместна българо-македонска историческа комисия, която проведе множество заседания. По седем човека академични историци от двете страни, трябва да постигнат съгласие по ключови събития, личности и процеси в общата, до голяма степен история на двата народа. Въпреки че бяха предложени общи чествания на светите братя Кирил и Методий, на Св. Климент Охридски и Св. Наум Преславски и други църковни личности, по много въпроси съгласие не може да бъде постигнато. Това е въпросът за характерът на Илинденско-Преображенското въстание, което се счита от двете страни, съответно за българско и македонско национално въстание, за личността и делото на Гоце Делчев, считан съответно за български герой и централен герой на македонската национална история, въпроси за средновековната история на двете държави и особено времето на цар Самуил и т.н.

    Впечатлението е, че и в двете страни, съставени от хора учени, преобладава твърде националистически поглед към историческите събития, както и това, че имаме спор за истина, при сблъсък на две погрешни исторически доктрини.

    Исторически погледнато и българи и македонци са съставна част от една голяма общност, населявала Балканите от древни времена, със сигурност далеч преди времената на новата ера. Тази общност се състояла от десетки племена и групи, наричани от историците тракийски, за територията на днешна България, и македонски или пеонски, за територията на днешна Македония. Пеоните били едно от най-силните и известни племена на територията на антична Македония, по чието име били наричани и останалите племена в тази голяма област. Още в Илиада се споменават пеоните, които са съюзници на троянците. Техният предводител е Пирехм, който идва от земите край широкия Аксиос (Вардар). Пеонците носили извити лъкове и по този начин се биели отдалеч.

    Всъщност централните земи на пеоните се намирали около границата на днешна България и Република Северна Македония. Голямо и силно племе били и самите македони, а други по-малки общности били орестите, линкести (около Битоля), елимиотите, пелагонците (областта Пелагония, т.е. Поле), едоните, преселени по-късно от централните македонски земи, към беломорското крайбрежие и Източна Тракия.

    Ако говорим за Троянската война, траките също изпратили войски в помощ на Троя, като най-известно е описанието на цар Резос, на неговият впряг от четири бели коня, а също и на трагичната му гибел, заедно с най-близките му войни. След шести век преди новата ера, траките също били назовавани по името на най-силното племе - одрисите, които в продължение на много векове имали и свое царство. Създател или поне първият силен владетел на Одриското царство бил цар Терес, кой то управлявал дълги години от към края на шести век, до средата на пети век преди новата ера. Той бил наследен от синовете си Спарадок и Ситалк. Много любопитен момент е, че границата между одриското и македонското царство, в онзи момент, края на пети век преди Христа, минавала точно там където е днес границата между България и Република Северна Македония. Историкът Тукидит ни е оставил едно дълго описание на похода на тракийския цар Ситалк, срещу Пердика, цар на Македония.  От това описание става ясно, че Одриското царство, което започвало от днешна Източна Тракия, на запад владеело земите до поречието на река Струма, или земите по източните склонове на Осоговската планина и Малешевската планина. От подчинените на одрисите области, Ситалк събрал една огромна армия от близо сто и петдесет хиляди човека, по-голямата част от която била пехота. Тази войска преминала през планината Огражден или Беласица, която разграничавала пеонците от една страна и синтите и медите от друга. Когато превалили планината траките достигнали до пеонското селище Добер, т.е. Добран или Дойран, който и днес се намира близо до югозападната граница на България. От Добер или Дойран, тракийското множество се готвело да се спусне към Долна Македония където царувал Пердика, син на Александър, произхождащ от легендарните Темениди, установили царската власт в Долна Македония. Походът на Ситалк по долното поречие на река Струма продължил само месец, след което той се завърнал обратно. Македонският цар Пердика дал сестра си Стратоника за жена на Севт, който бил син на Спарадок и племенник на цар Ситалк.  

    Сравнително мирни били отношенията между траки и македони по време на най-известните владетели на Македонското царство Филип II и неговият син Александър Велики. Действително Филип II превзема голяма част от Тракия, като достига до северното племе на гетите, чиито цар по това време е Котела. Неговата дъщеря Меда става една от съпругите на цар Филип II и се предполага, че е погребана в царския некропол във Вергина, до днешния град Бер.

    За нуждите на своя поход към Азия, неговият наследник Александър Македонски набирал войници и от тракийските земи. Когато македонските войски достигат до Стара планина, траките преграждат проходите, но с голяма доза късмет, а също и военна тактика македонците успяват да продължат нататък. Те стигат чак до делтата на река Дунав, където на остров Певка, обсаждат царя на трибалите Сирм. Александър дори успява да премине реката и да разори едно от главните селища на гетите, което се намирало наблизо. След това Александър се завърнал към земите на агрианите и пеоните. Една от най-силните дружини, които помагали на македонския цар в похода към Персия били агрианите. Разположението на агрианите между пеоните на запад, племето меди на юг и трибалите на север, както и самото им име (а)гриа(ни) показва, че много вероятно, това е общността, която днес назоваваме граовци, в днешно Пернишко, Радомирско и Брезнишко. Агрианите са характеризирани като добре въоръжена, щитоносна войска. В походът на Александър участвали и одриси, трибали, сапеи, беси и други. Предполага се, че тракийската част от армията, съставена основно от македонска войска и гръцки наемници, била не по-малко от 7-8 хиляди човека, като някои изследователи говорят дори за 17-18 хиляди тракийски войни. При основния контингент от около 35-40 хиляди войни на Александровата армия, това била една значителна бройка. Което е по-важно да се каже, че древните историци, описали похода на Александър Македонски към Азия, твърдо разграничават траки и македони. За траки се приемат всички племена, които са живели именно в днешните граници на България, източно от пеоните и живеещите над тях дардани. Траки са и тези, живеещи по беломорското крайбрежие, източно от река Места, а на запад от устието на река Струма са македоните. Виждаме етническото землище, което и днес наричаме македонско. То започвало на запад от река Струма, а между Места и Струма била една преходна област, в която живеели беси, синти, меди, сатри, едони, пиери и други.  

    Когато римляните започват да завладяват земите на Балканите от запад в посока изток, отново забелязваме едно ясно разграничаването между македонските и тракийските земи. Още в 148 година преди Христа, земите на бившето Македонско царство са превърнати в римска провинция. Североизточната граница на тази провинция минавала точно през днешната Санданско-Петричка котловина. Тук в последните години, в подножието на Кожух планина, беше разкрит градът Хераклея Синтика, който се явява граничен за тази римска провинция. За много десетилетия, дори столетие, това било границата на Рим на Балканите. Но тук възниквали и бунтове, като този на жрецът Вологес и изобщо, тази гранична област не била спокойна. По на север, в тракийските земи, римските войски не смеели да проникнат, а когато това ставало, било с цената на много жертви и големи жестокости. Чак около средата на първи век от новата ера тракийските земи са окончателно присъединени към Рим, т.е. завоюването на земите на Одриското царство, отнема цели два века.

    В римско време, гъсто населените земи на Македония и Тракия са неизчерпаем източник на войници за легионите на империята, за помощните войски, както и незаменим източник на строители, занаятчии, майстори, земеделци, градинари и т.н. След най-силните за Римската империя векове, към края на трети век, центърът на властта се измества към Балканите. Много императори от този период, края на III-ти, чак до края на VI-ти, са родени около и в град Ниш, Сердика, Сирмиум, Сплит, Скопие, Филипопол и други градове на Балканите. Населението през този период си остава същото многобройно и трудолюбиво население, каквото е било то и в древни времена, а така наречените славянски нашествия са на отделни групи от няколко хилядно население, което не променя етническата картина на многомилионното население на Балканите. Македония е разделена на Първа Македония, със столица Солун и Втора Македония, със столица Стоби, днес село Градско, в центъра на днешна Северна Македония.

    Когато в Източната Римска империя вместо провинции, са образувани така наречените теми, се забелязва едно любопитно разместване. Около VIII век от новата ера, днешна Тракия, започва да бъде наричана тема Македония, а малко по-късно, земите от Видин, през Скопие, до Охрид, са наречени тема България. Тези две названия се запазват за много столетия. Така родените в Тракия, с център град Одрин, са наричани от тогавашните историци и от византийската администрация македонци, а родените в Македония, с център град Скопие, са наричани българи. Може би това историческо разместване, този исторически куриоз, идва да покаже за пореден път свързаността между Македония, Тракия и България. Така Василий II е представител на Македонската династия, която идва от тема Македония, около днешния град Одрин, а е наречен Българоубиец, когато завоюва земите на днешна Северна Македония, с център град Скопие…

    Ще си позволя малко шеговито да отбележа, че както ние, днешните жители на Тракийската равнина, не бихме желали да се наричаме македонци, ако и да има такъв исторически прецедент, то така и жителите на древна Македония, днес не желаят да се наричат българи, ако и да имат много повече основание за това. Двете страни трябва да проявят разбиране и да си помагат, още повече ако твърдим, че сме преки роднини. Примери за такива роднински държави, в Европа има много – Германия, Австрия и по-голямата част от Швейцария, Франция и Южна Белгия, Испания и Португалия, Гърция и Кипър, да не говорим за славянските държави. Така че нашият случай не е нещо толкова специално, както неизвестно защо, имаме навика да си мислим.     

Откога сме на Балканите?

    Напоследък бях обвинен, в един коментар, че съм изхабил много клавиатури, за да пиша по този тема –  темата за древността и дълбочината на българското културно наследство. Наистина смущаващо е, че след всичко изписано по темата, през последните години, много хора все още не знаят какво е имало на Балканите преди идването на Аспарух и основаването на българската държава. Тези пък които знаят, че преди идването на Аспарух, земите ни са били част от римската империя, за повече от шест века, не знаят какво пък е било пред това. И това е така, понеже тема за нашата дълбока древност, е оставена предимно в ръцете на независими изследователи, на патриоти и на хора с всякакви занимания, търсещи неуморно историческата истина. Някак си държавата и академичните среди все още не са готови да говорят ясно по тези въпроси. Липсва концепция, мотивация, желание, а не на последно място и смелост, която вижда се, в последните години, е присъща на малцина.

    Мненията на различните изследователи, се различават по много детайли, но всички са единни в едно – за дълбоката древност на българската културна традиция, език, генетично наследство. Например аз, съм един от хората, които приемат, че действително българската държава, с това име, е била създадена през 680/681 година. Но тук не говорим, не толкова за създаване на една нова държава, а за премахване именно на това римско или латинско господство на Балканите, продължило толкова дълго време. Само че и това, не е еднопосочен и едностранен процес. От самото начало на новата ера, чак до седми век, българските земи с многомилионното си население, били неотменна част от римската, а по-късно и византийска история. Тракийските земи дали хиляди войници, работници, занаятчии, майстори и не на последно място, около дузина императори, от тракийски произход, седнали на римския престол. Но ако българската държава с това име „българска“ е на около тринадесет века, то няма да е пресилено да кажем, че формирането на българския народ е на повече от осем хиляди години, дори ако щете на тринадесет хиляди. Тоест имаме тринадесет века България, срещу сто и тридесет века български (тракийски, древнобалкански) народ.

    Доказателствата за приемственост са пред очите на всички, които имат достатъчно наблюдения и познания по темата. Още от времето на епохата наречена новокаменна, следвана от каменно-медната епоха, а по-късно и бронзовата епоха, имаме многобройни артефакти, които показват поразителни сходства, с по-късни времена и епохи. Например, една глинена кана, открита при село Градешница, край Враца, представлява женска фигура, с многоцветна украса. 

    Антропоморфен съд от Градешница, ранен неолит; Ахинора - картина от Иван Милев

    Такива фигури, които изобразяват хора, се наричат антропоморфни и са характерни за онази времена, няколко хиляди години пред Христа. Тази фигура е от времето на ранната новокаменна епоха, т.е. около шест хиляди години преди новата ера. Представя женска фигура, която е забрадена, с нещо като насечена на триъгълници забрадка. Което е още по-впечатляващо, на главата на жената са представени два големи пандантива – начелници. Такива женски начелници или прочелници са традиционна част от българската женска носия. В средната част та фигурата, там където е кръстът или коремът се виждат две правоъгълни пафти! Така наречените пафти или чапрази, са едно от най-характерните женски украшения, за женската българска носия. Те символизират преминаването на невястата във вече омъжена жена. С две думи, праисторическа фигура от село Градешница, най-вероятно изобразява женска сватбена премяна. Сватбена, понеже жената е забулена, като по време на сватба. Епохата е отдалечена на осем хиляди години от нашето време..!

    Една друга впечатляваща, този път не женска, а мъжка фигурка, от времето на средната новокаменна епоха, дори не е намерила място във витрината на някои от нашите музеи!

    Мъжката фигура, която датира около времето 5700 – 5200 години преди новата ера, носи калпак, с малък вдлъбнат конус в средата. Този вид калпак е характерен за областите Мизия, Тракия и Македония и е бил неотменна част от облеклото на българина допреди стотина години. Така например са изобразявани героите на писателя и хуморист Чудомир, от самия него, и в рисунките му и в неговите разкази.

    Портрет на герой от Чудомир; Мъжка глинена глава, с капа - среден неолит

    Много характерни елементи от типична женска народна носия виждаме във фигурките разкрити при село Орсоя, Ломско. Тези фигурки са от едно доста по-късно време, от края на бронзовата епоха. Но дори и това време е отдалечено на близо две хиляди години от времето на основаване на българската държава и на Първо българско царство. Праисторическите съдове, включително антропоморфни и зооморфни такива, както и глинените фигурки от онези времена, често имат необичайна за нас форма. Много от глинените фигури и глави, с присвити очи и издължени лица, дори извикват днес представата за „извънземни“, но това е само на пръв поглед. Внимателният анализ на тези изображения, разкрива много елементи от древното облекло и украшения на хората от онова време.

    Антропоморфен съд от село Габарево, късна каменно-медна епоха

    Имаме и един известен съд, който представлява „пикаещо човече“, подобен на пикаещото човече, което днес е символ на град Брюксел. Антропоморфният глинен съд на пикаещо човече е открит при село Габарево, Старозагорска област и датира от времето на късната каменно-медна епоха. Вижда се, че фигурата е обута с нещо като панталон (потури), пристегнат с дебело въже, което играе ролята на колан.

Имаме и няколко фигури на „мислители“, от територията на България и Румъния, не много различни от „Мислителя“ на френския скулптор Огюст Роден. Това обаче е един съвсем кратък поглед върху стотиците глинени и мраморни фигурки, открити по нашите земи, от онази далечна епоха, както и съдове изобразяващи хора и животни.

    Глинена фигурка на "мислител" от село Драма, Ямболско, късна каменно-медна епоха

Искам да спомена имената на различни хора, който от много време търсят истината за нашия древен произход и твърде ранното формиране на българския народ, тук на Балканите. Въпреки че тези хора понасят много критика, понякога и заслужена, включително и аз, ние всички продължаваме да търсим истинските причини и процеси в нашето историческо развитие и в нашата хилядолетна история. Това са хора като Александра Делова, Ангел Щапаров, Иван Симеонов, Иван Стаменов, Илиян Йорданов, Ирена Янчева, Любомир Цонев, Мартин Константинов, Павел Серафимов, Петко Атанасов, Славян Стоянов и много други, които виждаме, че официалната българската история трябва да бъде преосмислена, а в не малка част и пренаписана. Тогава ще намерим нашето истинско място в Европа и в глобалния свят.

Световната мафия не прощава

    Когато става въпрос за много пари, световната мафия не прощава. Независимо дали говорим за фармацевтичната такава, военно-промишлената, или спортната. За съжалени и в международния спорт вече се въртят твърде много пари, което го подрежда автоматично до първите две сфери – военната и медицинската.

    Така, в спорта вече няма място за самородни таланти, за упорити и дисциплинирани спортисти, постигащи успех въпреки обстоятелствата, идващи от слабо известни държави или такива с нисък стандарт на живот. При световни първенства, всичко вече е въпрос на сметки, за това колко публика ще може да присъства по време на първенство, колко туристи от съответната държава ще могат да дойдат и да подкрепят своите фаворите, колко пари ще бъдат дадени за полети, билети, хотели, курсове, сувенири и така нататък. Спортът вече е търговия, в най-чист вид.

    Само на петнадесет години, българската сноубордистка Малена Замфирова се класира втора, на старта за световната купа в Полша, на 2 март, 2025 година. Два дни по-късно отново е втора на световното първенство за младежи и девойки, а на следващия ден печели сребърния медал и в паралелния слалом. През зимата на 2025/2026 година печели още два бронзови медала от международни състезания. Малена Замфирова е сестра на Тервел Замфиров, който е единственият българин с медал от Световно първенство, организирано от Световната ски федерация. Тервел Замфиров спечели бронзов медал в гигантския слалом в сноуборда на току-що отминалите Олимпийски игри в Милано, Италия.

    Вчера, на 04.03.2026 година, Малена Замфирова беше блъсната на писта в Чехия, по време на подготовката си за Световната купа. Зъл демон, чието име все още не сме научили, блъска младата българска състезателка по толкова жесток начин, че има опасност не само за кариерата, но и за живота ѝ. Малена получава множество фрактури и е откарана с хеликоптер в болница в Чехия, където са извършени няколко операции с цел стабилизиране на нейното състояние. Инцидентът се случва под ски пистата, в така наречената „безопасна зона“, като тя е била без ски или сноуборд, а около нея е имало множество други деца и по-възрастни хора.

    Това не е никакъв инцидент или нещастна случайност, а истински атентат. Атентат целящ да прекъсне кариерата на едно младо и талантливо момиче, идващо от една бедна и неизвестна държава, без протекции в световните зимни, в случая, спортове.

    Това не е първият такъв случай. Подобен атентат преди две десетилетия имаше и срещу една от най-известните ни спортистки за всички времена – Ивет Лалова. Призната за най-бързата бяла жена в света, през 2004 година, с време 10.77 секунди, на сто метра бягане. Само на следващата 2005 година, Ивет Лалова е блъсната на пистата в Атина, от друга лекоатлетка, докато загрява за бягането на сто метра. Ивет се възстановява в интензивното отделение на болница, с 38 сантиметров пирон, в раздробеното ѝ бедро. Започват противоречиви изявления за това  дали е била блъсната от друг, дали е имало нарочно препречване или тя се е блъснала в друга състезателка. Подобни противоречия ще има и в настоящия случай. Така или иначе покушението тогава, срещу двадесет и една годишната Ивет Лалова, в крайна сметка не успява, и след голямо прекъсване тя подновява спортната си кариера.

    Пиша тези редове с дълбока мъка, не само за младото и талантливо момиче Малена Замфирова, чиято спортна кариера, в момента са под въпрос. Пиша ги с дълбока мъка заради разединеното ни и слабо общество, с объркани и противопоставени един на друг хора. И управляващи, които не разбраха, че най-голямата ни сила, като народ, може да идва единствено от самите нас, а не от външни покровители. Една бедна и слаба държава, която не може да защити своите граждани и своите собствени интереси. Държава на прекършени съдби и таланти, заради липса на съчувствие, на средства, на разбиране един към друг. Държава без самочувствие.  Дано да прогледнем по-скоро и да се поправим, защото времената днес неотложно го изискват.

Будизмът е известен като миролюбива религия

Будизмът е известен като мирна или миролюбива религия. Допълнителен ореол на будизма в този смисъл създава неговата отдалеченост от нашите земи и от земите на континента Европа, като цяло. Всъщност понякога будизмът се разглежда не толкова като религия, а като етическо или философско учение, придружено разбира се със съответните религиозни практики.

Будизмът възниква в днешна Северна Индия, в края на шести век преди новата ера. Неговата поява и разпространение е свързана изключително с живота, търсенето, страданията, просветлението и последвалите проповедите на Сидхарта Гаутама, наречен Буда – Пробудения. Основен акцент в учението си Буда поставя върху въпроса за човешкото страдание и какъв е пътя човек да се освободи от това страдание. Причините за страданието са обобщени в така наречените Четири благородни истини, а пътят за освобождаване от страданието е Осемстепенния път, в който най-често се повтаря думата „правилно“ – „правилни възгледи“, „правилна решимост“, „правилна реч“, „правилно поведение“ и т.н.

В самата Индия будизмът достига връх на своето разпространение в края на трети век преди новата ера, но в крайна сметка многолюдното местно население не припознава това учение. За сметка на това цели държави официално приемат будизма, като така е и до днес. В така наречения полуостров Индокитай, това са държавите Тайланд и Камбоджа, където будисти са близо деветдесет процента от населението, също както и в съседен Мианмар (Бирма). Около 60-70 процента будистко население има в Лаос и на остров Шри Ланка. Доста по-малък е броя на будистите във Виетнам, в Малайзия, както и в Китай и Япония. В Индия и съседен Бангладеш, будисти са само около един процент от населението.

Доколко миролюбиви са тези азиатски държави, показва тяхната история. В последните години, например в Мианмар, една доста затворена държава, се води много сериозна гражданска война, с десетки хиляди жертви, за която ние не знаем почти нищо. Повече от милион са жертвите на червените кхмери в Камбоджа, през седемдесетте години на двадесети век, което е известен факт. Други подобни примери, от по-новата и по-стара история на будистките държави, показват, че миролюбието зависи не само от изповядваната религия, но и от много други фактори.

Подобно на християнството, а и на исляма, будизмът стъпва върху още по-стари традиции и вярвания на местното население, в различните държави. Оттам той получава и различна интерпретации и практики, в различните държави. Например в Китай будизмът се смесва с даоизма, а в Япония с шинтоизма. В Япония будизмът е известен като дзен будизъм, който цели постигането на просветление по бърз и често неочакван начин.

В държавите Тайланд, Камбоджа, Мианмар, Лаос и Шри Ланка се изповядва ортодоксален будизъм или Тхеравада (Школата на старите), който се приема за най-близък до оригиналното учение. В държави като Япония, Китай, Южна Корея, Малайзия, се практикува Махаяна – така наречената Голяма колестница, която включва широко разнообразие от местни интерпретации на будизма. Особен е случаят с Тибет, където обикновено се говори за Ваджраяна (Тантраяна). Така имаме големите течение – Тхеравада и Махаяна и тибетското Ваджраяна. Ваджраяна включва  голям набор от йогически упражнения, съзерцание, медитация, плюс четене на мантри и така нататък. Именно в това тибетско направление особено важно място заема почитането на гуру или на духовния наставник. Тук особено разпространени са и различни школи, основани от различни учители, на които учители с течение на  времето се придава легендарен и полу-митичен характер. Някои от практиките на тибетския будизъм могат да бъдат много опасни за човека при неправилно заучаване и изпълнение. Отделно от това, когато става въпрос за Индия, за йога школи, за тантра и тантризъм, обикновено говорим за онова, което се нарича с обобщаващото име хиндуизъм и което е много различно от будизма.

Действително, в същността си будизмът е мирна религия, в която се говори за ненасилие, за състрадание към всички живи същества, за освобождение от страха и страданието и за просветление. Аз самият също бях привлечен от мъдростта и мистиката на будистката доктрина. В резултат на това и на една тримесечна обиколка в Северна Индия, написах една книжка, за живота на Сидхарта Гаутама, издадена през 2012 година. За мен лично съпоставянето и взаимодействието на християнската и будистката етика, е до голяма степен безконфликтен и дори плодоносен процес. Въпреки това доброто познаване и разграничаване на различните религии и религиозно-етични учения е задължително. Всеки народ черпи своите сили преди всичко от традиционните за дадена земя обичаи и религия. Това важи и за нас българите. Приемането на будизма от даден човек, в една традиционно християнска държава, показва ексцентризъм или дори открито сектантство.

Сектите - за какво трябва да внимаваме

    Един много важен въпрос убягва на хората, които говорят за същността на сектите и опасността, която те представляват. Сектите не представляват набор от погрешни учения и злонамерени водачи, както често си мислим. Сектите, като правило, представляват една смес от изпитани духовни учения и практики и неправилни или вредни такива. Сектантските учения са един микс, който включва и положителни духовни практики и опасни такива. Именно първите привличат човека, а също и правят сектата трудно разпознаваема. Съотношението между полезни и вредни, за човека и неговата душа, духовни практики е различно. То дори може да достига много голям процент в полза на първите. Но въпреки това, сектата си остава секта и може да бъде квалифицирана като такава.

    Като знаем това, си отговаряме и на въпроса, защо някой човек, когото смятаме за интелигентен, начетен, търсещ развитие, е станал жертва на религиозна секта. Защото той е видял едната страна, без да види и осъзнае останалото.

    Тук трябва да кажем, че във всеки човек е заложена вяра, божествена искра, свободна воля. Заложените в нас вяра, стремеж към съвършенство (божията частица), рано или късно се проявяват, независимо от възпитанието в семейството и независимо от момента, в която живеем. Тези неща могат да се проявят независимо дали казваме „Аз съм атеист”, „Аз не вярвам в такива неща“ и т.н. Ако човек не е бил напътстван от по-възрастните, ако не е възпитаван в традиционната за държавата религия (а тук говорим за така наречените ортодоксални религии), много е вероятно неговият духовен път да тръгне или да се отклони в неправилната посока.

    И така, обикновено човек проявява интерес към дадена секта, привлечен от положителните духовни практики и много рядко от отрицателните такива. И когато вече е въвлечен в нейната дейност, попаднал е в нейната орбита и под влиянието на съответния гуру, той вече не може да различи ясно доброто от вредното, положителното от отрицателното. А и да може, не може да се справи вече сам, без външна помощ.

    Има още един много съществен момент и той е, че човек подхожда към едно духовно учения с отворено сърце, с желание за самоусъвършенстване. Човек, който очевидно е в период на търсене, подхожда към проповедите, на този пред него, може да кажем със смирение. Човек не започва да слуша едно ново и вълнуващо за него духовно учение с желание за борба и противопоставяне, а точно обратното. Той започва това с желание за учене, подражание и смирение. На това именно се осланят всички самопровъзгласили се учители. Пред тях стоят смирени овчици и не виждат вълка, в овча кожа, застанал пред тях. Така, в един момент капанът щраква и излизане назад е невъзможно.

     Сектантските учения като правило се заиграват с това, че ти си специален, че ти си различен, по-добър и по-висш от другите. Заиграват се с човешката гордост. Това влиза във възможно най-пряко противоречие с ортодоксалните религии, независимо дали говорим за ислям, будизъм, православие. Всяка една от тези религии акцентира на първо място върху взаимопомощта, набляга върху равенството и равнопоставеността на хората. Всяка ортодоксална религия търси това, което свързва хората, доказва онова, което ги прави еднакви. Докато сектите правят точно обратното - акцентират върху различията между хората и това, което прави някой хора „специални“. Тук освен за секти, може да говорим за всякакви групи, касти и т.н.

    Така духовният стремеж, заложен в човека, е намерил любопитни, нетрадиционни, екзотични форми на развитие, които на пръв поглед са леки, приятни, носещи утеха и самоусъвършенстване, но след време се превръщат в истински ад, а съответният гуру неусетно вече е изцедил нашите морални сили и материални средства.

    Така наречените ортодоксалните религии, за отделните обширни културно-географски зони – Европа, Средиземноморието, Средният Изток, Далечният изток, са ясни от хилядолетия. Тези традиционни религии най-добре отразяват в себе си върховните религиозно-морални достижения на дадена цивилизация, на дадена, обикновено много голяма, културно-историческа зона. Главна вина за привличането на младежи, а и всякакви хора, от така наречените сектанти, е атеистичното възпитание, което за съжаление се среща и при не малка част от нашия народ.   
    Тук е голямата задача на цялото общество, но и на православната църква, в частност, да работи с този труден и атеистичен материал, да намира пътя за сближение между хората, а не да поощрява пътят към отчуждение. Това изглежда като непосилна задача, за едно разделено общество. Колкото по-бързо достигнем до осъзнаване и действие, толкова повече ще ограничим късането на жива плът от изконното българско православно тяло.

Моите нови приятели в Ютюб

    От три години основната информация за мен идва от ... Ютюб. Не толкова от новинарски сайтове, не от социални мрежи, не от научно-популярни сайтове, а от Ютюб. Може би, защото тази платформа събра по определен начин и трите неща.

     Всичко започна разбира се през 2020, по време на коронавирус кризата и глобалното информационно затъмнение, което цареше тогава. Търсихме какви ли не източници на информация и се чудехме откъде да прочетем нещо, което е различно от основния поток, от така наречения мейнстрийм. Може би още тогава преоткрих Ютюб като източник на информация, а не само източник на музика, на популярни и забавни клипове. 

    Така едно след друго открих хората, които някак си считам за мои приятели. За мои нови приятели, които разбира се не съм виждал на живо и може би няма и да ги видя, но ги чувствам близки. Причината за това, че всички ние, които ползваме Ютюб, за да търсим информация, за да гледаме и научим нещо ново, за да се образоваме, се явяваме фрийлансери - независими хора със свободни професии. Да, дори и тези, които нямат собствен канал в Ютюб, пак се явяваме фрийлансери, защото са търсещи и мислещи хора, каквито са и в реалния живот.

    Ще започна прегледа на моите нови приятели с американската журналистка Ким Айверсън. Забелязах тази жизнена и чаровна американка, с видими азиатски черти, още от времето когато водеше предаване, с един колега, по консервативния канал The Hill. После тя се отдели в самостоятелно предаване, което по американски наричат шоу. В случая - Ким Айвърсън шоу. Ким Айвърсън си говори съвсем свободно по всякакви теми, били те сериозни или конспиративни. Всъщност е обвинявана в това, че се явява анализатор на конспиративни теории, т.е. не съвсем редовен и истински журналист. Но от няколко години, в които видяхме, как конспиративни теории се превръщат в истина, вече много внимаваме с този етикет. Не бива да се увличаме в конспирации, но пък от друга страна, често липсват смели журналисти, които да се занимаят с дадена теза, колкото и да е невероятна и да проверят истинска ли е тя или не е. И да, стигнахме до смелостта - смелост е това, което липсва в съвременния свят и което лично аз веднага оценявам. Също и абонирам се, и подкрепям по всякакъв начин, с коментари и т.н. 

   Страницата на Ким Айвърсън в Ютюб - https://www.youtube.com/@KimIversen

   Понеже един познат ме упрекна, че Ким Айвърсън говори доста свободно и често по разни конспиративни теории, му изпратих линк с икономическите предавания на Лена Петрова. Въпреки че тези предавания от три години предвещават идваща голяма криза и крах на американската икономика, те все пак са достоверни и подплатени с икономически анализи, което беше оценено от моя познат. Информацията, която намерих в интернет за Лена Петрова е, че е украинка, но перфектният й английски говори, че отдавна живее в Щатите. Представена е като експерт-счетоводител и почти ежедневно коментира важни макроикономически теми. Пред очите ми каналът й се разни от няколко хиляди последователи и две-три хиляди гледания, до няколкостотин хиляди последователи и близо сто хиляди гледания почти на всякто предаване.

    Лена Петрова - https://www.youtube.com/@lenapetrova

    Гледам и други икономически анализи, то не че не е ясно накъде върви светът и световната икономика... Много се забавлявам с Джордж Гамън, понеже представя икономическите зависимости по много забавен начин. Признавам си, че икономическите термини, които използва са ми трудни и често неразбираеми, но не се и мъча да ги уточнявам, важното е човек да схване общата идея - 

    Джордж Гамън - https://www.youtube.com/@GeorgeGammon

    Гледам и някой от така наречени Homestead - фермерски, от домашната ферма (чифлик), предавания. Сред тях, една жена с интересно име, критично, но и жизнерадостно мислене, ми направи впечатление - Патара. Името направо ме удиви, има връзка с името "патарени", което е едно от имената на богомилите в Западните Балкани и по точно в Босна. А и държанието на Патара е именно такова, въпреки че е американка и не живее Динарските планини, а в Апалачите, но неведоми са пътищата Божи, както се казва. Изобщо в Ютюб се срещат много американци със собствено, критично мислене, различно от общия наратив, т.е. разказ или начин на говорене. Изглежда, че именно такива привличат моето внимание, а и самият алгоритъм на Ютюб започва да ми ги предлага. Но ако исках да гледам официалните новини, то щях да си пускам официалните канали по телевизията.

     Патара - https://www.youtube.com/@appalachiashomesteadwithpatara

    В Ютюб, в последните две-три години, попаднах и на много от така наречените NDE предавания. Това са предавания, които разказват или интервюират хора преживели Близки до смъртта преживявания ( Near death experience ). Има един Шаман Оукс и разни други също популярни, които са с милиони гледания. Но тук направо се притеснявам да дам линк, защото темата не е за всеки и не е известно кой как ще я възприеме. Тук трябва да прибавя и няколко канала на религиозна тематика, които следя и няколко на предсказатели или екстрасенси, като например Брандън Дейл. Той и неговият канал също се развиха пред очите ми, особено след като предсказа, че Доналд Тръмп ще бъде прострелян в ухото. Аз това предсказани го гледах и Брандън го знаех още тогава, но този предсказател от Оклахома, след това стана супер популярен. Между другото почти всички предсказатели казват, че Джизъс, т.е. Иисус, скоро ще се завърне на земята, за да съди живи и умрели. Всъщност и каналът на Брандън се казва 

    Last days - Последни дни -  https://www.youtube.com/@lastdays247

    Да дам и няколко български канала. На първо място започвам с Кретеклизми и Лозан Тодоров. Открих каналът му още докато бях последните дни в Перу, през март 2023 и търсех новини, в хостела в Лима, за международното положение. По онова време абонатите му бяха под хиляда, а сега са 25 хиляди. Голям смях е с Лозан, за тези от вас които го гледат или са го гледали. Въпреки, че световните новини като цяло ги следя и ги знам, не пропускам да се посмея с Лозан. Каналът не е за хора със слаби сърца, за защитници на тезата за "руската агресия в Украйна" и за такива, които обичат малки шапчици. Лозан направи една много сериозна стъпка, като напусна преподавателска работа в медицинския университет и се посвети само на канала и своите фенове. Наистина смела стъпка, която засега намира своето оправдание.

    Кретеклизми - https://www.youtube.com/@KreteKlizmi

    В Ютюб следя разбира се и Спароток - Павел Серафимов, но той не е от моите нови приятели, а от моите стари приятели... :) Даже имаме и няколко предавания заедно, в неговия канал в Ютюб, едното от които достигна към 50 000 гледания. Въпреки че понякога не съм съгласен с археологическите и езикови тълкувания на Павел, а вероятно и той не е съгласен с моите, поддържаме дух на разбирателство, така да се каже.

    Спароток - https://www.youtube.com/@Sparotoc

    Гледам и военните сводки на Теодор Ангелов от фронта в Украйна. Следя и двата много популярни канала Military summary channel и History Legends, както и други. Изобщо следя около сто канала на икономически, военни, политически, исторически, религиозни теми.

    Накрая малко танци от Москва с Яна Медкова - https://www.youtube.com/@medkovaofficial

    И да не забравяме да потренираме с Мидзи Лий от Южна Корея - 

    https://www.youtube.com/@MIZILEE

 

Еврото мачка долара, догодина всички ще сме по-богати

   Наближаващото приемане на еврото, т.е. присъединяване на България към единната европейска валута, изисква известна мобилизация на българската нация. Или ако не мобилизация, то поне известна концентрация в процеса на смяната на лева с евро. Вместо това, обикновено четем объркващи и негативни статии, които предсказват близкия край на еврото, разпад на ЕС и т.н. 

    Истината е, че в момента еврото е доста силно. От една година насам, курсът на еврото спрямо щатския долар се покачи от 1.03 - 1.04 долара за евро, до 1.17 долара за евро, което означава че щатският долар се обезценява спрямо еврото. В изражението лев към долар, за една година курсът спадна от 1.90 лева за долар до 1.67 лева за долар към днешна дата. Тоест за последната една година, също както и еврото, левът е поскъпнал спрямо долара.

    Въпреки всички празни приказки, с цел да се наплаши народонаселението, ние българите се присъединяване към един голям и силен икономически съюз. Страната ни ще стане двадесет и първата, която ще приеме и използва единната европейска валута - еврото.

   Разликата при евромонетите почти няма да бъде усетена. Ще виждаме същите изображения, които и досега - на Мадарския конник, на св. Иван Рилски и на отец Паисий Хилендарски. При банкнотите -  всички евробанкноти са едни и същи, т.е. унифицирани, за държавите използващи еврото. Противното би създало известно объркване, а и по-лесна възможност за фалшификация. Така или иначе, с новите банкноти и монети ще свикнем много бързо отколкото очакваме.

   Инфлацията през последните две години е по-висока от официално обявената. Това също е факт. Но това се дължи на много фактори, като войната в Европа, наличие на картел, който държавата не може да пребори, на спекула, свързана с очакваното въвеждане на еврото, на неразумно изразходване на държавни средства и т.н.  Всичко това обаче ще бъде в размер голяма степен регулирано и контролирано, когато в България започнем да използваме еврото. Европейската комисия и Съветът на ЕС ще контролират нашия бюджет и ще наблюдават спазването на бюджетния дефицит, а ЕЦБ има възможност да влияе върху фискалната дисциплина и държавните разходи, определени от държавния бюджет.

   С приемането на еврото ще се вдигне стойността на собствеността, която притежаваме. Инвеститорският интерес, не само от страна на европейските държави, а на всички големи икономики по света, ще се увеличи по отношение на България. Ние вече ще станем истинска част от един огромен пазар и от една мощна, обединена икономика. Необходимо е само повече концентрация, реални действия и доверие между самите нас и към нашите настоящи и бъдещи партньори.

Екранният образ на протеста - "напрежението ескалира"

    Като много други българи, снощи не бях на протеста, а пред телевизора. Превъртах каналите и започнах да забелязвам някои тенденции. Започнах да правя паралел с някои предишни протести. И постепенно да осъзнавам, че присъствам на историческо събитие.

    Дали това е най-големият протест в новата ни история? Или на второ място след онзи от януари 1997?

    Във всеки случай човек като гледа толкова млади хора, не може да не изпита малко надежда в бъдещето. След като видяхме втората серия на протеста, надеждата ни започна да се изпарява.

Протестираха две Българии. И още една гледаше телевизия и псуваше. И още една стискаше палци…

    Най-напред да отдадем дължимото на стотината журналисти и членове на ТВ екипи, които бяха толкова часове на студа. Не беше трудно да се разбере какви инструкции са получили. Или просто са оставени да импровизират.

    „Отразявал“ съм за БНТ първите митинги в Пловдив в края на 89-а и помня някои неща.

    И така – трите големи телевизии се отчетоха в централните си новини и си пуснаха предаванията по програма. Беше ужасно да наблюдаваш как се случва нещо изключително важно за България и обществената ни телевизия да се прави, че такова нещо няма. Което е обяснимо – като се има предвид кой е назначил генералния директор.

    БТВ и Нова също се направиха на разсеяни – поне известно време. Директно обаче излъчваха малките телевизии – Евроком, Канал 3, Он еър… Може би и други.

    Някои смятат, че Канал 3 са си свършили най-добре работата. Други – БГ НЕС.

    Та там видяхме най-интересното. Между 20.00 и 22.00 всъщност беше истинският митинг, от който стана ясно какво искат десетките хиляди млади хора. Чухме речите, видяхме лозунгите.

    Видяхме, че става дума за нещо съвсем различно от протестите срещу еврото , срещу Малкович, в защита на Гешев и т.н. Докато БНТ мълчеше.

    Към 22 часа големите телевизии решиха, че е време да се включат. Може би защото започваше следващият планиран епизод – погромите. Показаното вече беше нещо съвсем друго. И колкото репортерите да обясняваха, че това не е истинският протест, внушението, че това на екрана са протестиращите, завладя сигурно много хора.

    И тогава се разигра спектакълът „ПРОТЕСТИТЕ 2020 –втора серия“. Както тогава, така и сега смисълът на събитието беше подменен с описание на зрелището – сто пъти се повтори, че протестиращите хвърляли бутилки – подчерта се, че бутилките са и пластмасови, и стъклени. Също и кенчета. Че се палели кофите и т.н.

   Водещите също като през 2020-та повториха сто пъти към репортерите: „А ескалира ли напрежението?“

    Това „Ескалира ли напрежението?“ подмени „А какво искат протестиращите?“

    А те искаха не напрежение, не нов бюджет. Искаха една България без Пеевски и Борисов.

    Но точно това се опитваха да го подменят.

    Слава Богу, още никой не се е сетил да вкара Сорос между организаторите.

Евгени Тодоров - ПОТВ

Има много българи, които говорят английски така, че могат да преподават дикция на кралското семейство

 

    Има много българи, които говорят английски така, че могат да преподават дикция на кралското семейство. Те владеят нюанса, иронията и културния код.

    Човекът, който владее езика до съвършенство, обикновено владее и мисълта си. Езикът не е просто инструмент за комуникация, а инструмент за мислене.

    Езикът структурира мисленето, ако говориш ясно, мислиш ясно, а ако мислиш ясно, ти си опасен и не можеш да повтаряш опорки, без да повърнеш от срам.

    Витгенщайн е казал: „Границите на моя език са границите на моя свят“.

    Но светът на нашите политици е тесен, задушен и пълен със схеми. Те не могат да допуснат в него хора, чийто свят е широк.

    Ако говориш блестящо, мислиш бързо, и имаш харизма, ти правиш Шефа си да изглежда глупав, а "професорите" до теб са като партийни секретари.

    Властта иска пионки, а пионката не трябва да е умна, трябва да е леко дефектна, зависима, и некъдърна, за да бъде управляема.

    Човекът, който "почита езика", уважава себе си. Такъв човек не целува пръстен и не изпълнява поръчки, затова "елитът" ни ще продължи да звучи като посредствен осмокласник, четящ пищов под чина.

    Партийната машина търси послушни калинки, които ще са вечно благодарни, че са ги извадили от анонимността и са им дали костюм и шофьор. Човекът с перфектния английски, ораторска дарба и ерудиция, е опасен. Той има самочувствие, което не зависи от партийния лидер, може да казва „НЕ“, да види лъжата и да я изобличи елегантно, на два езика едновременно.

    Затова в политическата йерархия се използва негативна селекция. Каймакът се изхвърля в канала, а утайката се издига в парламента.

    Партийците се защитават един друг, защото дълбоко в себе си знаят, че са самозванци, и ако утре се явят на реален конкурс за работа, никой няма да ги вземе дори да разнасят кафе.

    Затова сме осъдени да гледаме как хора с речник на третокласници управляват съдбите ни, докато онези, които биха могли да говорят със света като равни, си стягат куфарите или просто сменят канала с погнуса.

    Витгенщайн също е казал: "За това, за което не можем да говорим, трябва да мълчим."

    Проблемът е, че нашите политици не могат да говорят за нищо смислено, но не спират да дърдорят.

Проф. Николай Райнов - Nik Ray

Във връзка с отбелязване на 1400 години България

   Благодаря на редакцията на вестник „24 часа“, за предоставената възможност за дискусия и предложения по една важна за страната ни историческа тема, каквато е темата за основаването на българската държава. Като човек, който от дълго време се занимавам с въпросите на нашата ранна история, чувствам задължение да изкажа моите наблюдения по този въпрос. Темата за честване на 1400 години от основаването на държавата през 2032 година, не е нова, а е лансирана още преди десетилетия. На първо място мисля, че желанието за честване на 1400 години от създаването на България, в близките години, е свързано основно с желанието на някои хора, в рамките на един човешки живот да празнуват и 1300 години и 1400 години от основаването на българската държава. Това наистина звучи примамливо като идея и едва ли има човек, който не би се съблазнил от една подобна възможност.

   Все пак всички си дават сметка, че във века на интернет и изкуствения интелект, честването на годишнини, не може да се случи във вида и да повтори мащабите от миналия век. В епохата на глобална комуникация и свободно движение, хората се интересуват от други въпроси и имат пред себе си съвсем различни предизвикателства. Трудно ще бъдат постигнато онова впечатлени от честването на грандиозна годишнина, била тя свързана с основаването на българската държава.

   Към днешна дата, не толкова наличието на държава, а хилядолетното наличие на чувството за държавност, видимото и невидимо присъствие на хилядолетна древна история, тук в българските земи и на Балканите, е това, с което ние българите трябва да се гордеем. Ще се учудите, ако прочетете работите на нашите възрожденци от деветнадесети век. Мнозина от тях смятат, че българската държавност започва още от столетията преди новата ера или дори от времето на Троянската война, т.е. от дванадесети век преди новата ера. Според описанието на старогръцкия историк Тукидит, от пети век преди новата ера, тракийското царство, наречено Одриско царство, по онова време заема цялото разстояние между града Византион (на Босфора) и днешната равнина между градовете Ниш и Белград. По протежение юг север, това царство започва от устието на реките Марица и Места, на Бяло море, и се простира до устието на река Дунав, на север. Тоест още в пети век преди новата ера, виждаме описание на българското етническо землище, както и на земите под юрисдикцията на българската църковна общност, такива каквито ги познаваме от времето на късното Средновековие или така нареченото в нашата история Възраждане. В описанията на старогръцките автори за Одриското царство, виждаме описание на една организация, с войска, с данъчна система, с царско управление, с монетосечене, която организация днес наричаме държавност. Виждаме наличие на държавни символи, като определени цветове, спицифични знаци, изображения на растения и животни, като например гроздето, розата, житния клас, царствения лъв/лев и т.н., които са останали като символи на нашата държавност и до ден днешен. Да допълня, че старите поети, философи, географи и историци, говорят за съществуване на тракийски царе и царства, още във второ хилядолетие преди новата ера.

   Живелият още във шести век преди новата ера баснописец Езоп, разказва историята за бащата, който имал няколко синове, които непрестанно се карали помежду си. Един ден бащата извикал синовете и подал на всекиго сноп пръчки, който никой от тях не успял да счупи. След това бащата развързал снопа и подал на всеки от синовете по една пръчка, която те лесно счупили. Да, това е басня, разказвана от родения в днешните български земи Езоп, още в шести век преди новата ера, т.е. около дванадесет века преди основаването на Първо българско царство!

   Ако навлезем от общото към частното, трябва да отбележим, че сред българските историци няма единно мнение, кога точно е управлявал владетелят наречен Кубрат, известен от изворите също с името Курт, Кроват, Хубрат и други. Името на този владетел е записано в така наречения Именник на българските князе (ханове), като Курт, които управлява или държа (властта) 60 години, преди владетеля Безмер, срещу когото е записано просто три години. Сред това идва Исперих (Аспарух) княз, на страната на Дунава, срещу който са записани 61 години.

   В историята на византийския хронист Патриарх Никифор, се говори за владетеля на уногундурите Куврат, племенник на Органа, който въстанал срещу кагана на аварите (управлявали в Централна Европа) в 635 година. Същият Куврат (Кубрат) сключил мир с византийския император Ираклий (610 – 641), който те и двамата спазвали до края на живота си. Така тук виждаме отбелязана годината 635, като начало на някаква независимост, а не годината 632.

   Друг византийски историк Теофан Изповедник, говори за обединението Стара Велика България, което е обхваща земите по-скоро на Таманския полуостров, от източната страна на днешния Керченски пролив, а не земите на днешния Кримски полуостров. Кубрат бил господар на племената, живеещи в тези области, около средата на седмото столетие. Според хронистите, той починал по времето на император Констант II (641 – 668), или почти едновременно с него, който император управлявал след Ираклий. Преди повече от сто години, видният български историк проф. Васил Златарски, след съответни изчисления, дава години на управлението на Кубрат 602 – 662 година. Само че, може да срещнем и много други дати, за управлението на Кубрат, според прочита на различните историци.

   Ако сега се върнем от частното към общото, онова което трябва задължително да отбележим, е че българската държава, с нейната 1300 или 1400 годишна история, се явява само върхът на една огромна пирамида, или само повърхността на един огромен айсберг, ако може да използваме подобни сравнения. Българската държава е следствие и логично продължение на едни хилядолетни процеси, които са се случвали в нашите земи, на Балканите и в земите околовръст. Като спираме нашето внимание единствено върху тези 1300 или 1400 години България, колкото и много да звучи това на пръв поглед, ние режем поне няколко пъти повече история, която е изконно свързана с това, което наричаме българска държава. А това съзнание, за дълбоката древност и приемственост по нашите земи, е ключово важно за сегашния живот и за творческия потенциал на съвременния българин. Възраждане и установяване на държавност, по нашите земи се е случвало много пъти, през хилядолетията, благодарение именно на чувството за древност, за наличие на традиция, на общи социални и религиозни принципи.

 

Преди 10-ти ноември 1989 година, всяко семейство имаше осемстаен апартамент

Нека говорим с факти. Преди 10 ноември 1989 година българите бяхме 25 милиона.

Всяко семейство живееше в осемстаен апартамент с луксозни фототапети и остъклен балкон. Тия апартаменти струваха между три и пет лева.

Във всяко българско домакинство имаше каталог на „Некерман“, небрежно оставен на масичката в хола. Така че не ми разправяйте, че тогава не са чели книги. "Некермана" си е книга, четена във всяко семейство.

Армията ни беше най-силната в света. Имахме 150 хиляди танка и два милиона изтребители.

Всички момчета ходеха в казармата, където ставаха мъже, а някои ставаха и жени, но важното е, че ставаха!

Бозата струваше шест стотинки, кашкавалът - осем.

Всяко лято почивахме безплатно в Китен - първа смяна от 15 май до 30 юли, втора смяна - от 1 юли до 15 октомври.

Българските филми всяка година печелеха "Оскар", българските жени бяха най-красиви в света, а българските мъже най-потентни.

Японците купуваха български компютри, германците – български автомобили.

Българският интернет беше най-бързият в света.

Всяка зима валеше по два метра сняг, но съветските снегорини го изчистваха за четири минути.

Минималната пенсия беше 10 хиляди лева. Всеки пенсионер имаше съветска яхта и съветски хеликоптер, с които обикаляше страните от соцлагера.

Тодор Живков беше светец, мъдър държавник и покровител на изкуствата.

Дъщеря му спаси българската култура.

Автор: Иво Сиромахов