22 април 2019 г.

Тъжната истина за нашите народни представители

Има една тъжна истина свързана с нашите народни представители или депутати както ги наричаме. И тази тъжна истина е точно обратната на тази, която вече си мислите че ще прочетете, позовавайки се на заглавието, защото по отношение на нашите народни представители сме свикнали да мислим еднопосочно. И това се пропагандира всеки ден от медиите, от нашето плосколинейно мислене и от инерцията набрана през годините по този въпрос.
Тъжната истина е, че въпреки ниският рейтинг на Народното събрание, въпреки всекидневните критики към конкретните действия на нашите депутати или пък обратното към тяхното бездействие по даден въпрос, въпреки всички квалификации които се сипят ежедневно върху тях, тъжната истина е, че те, нашите народни представители, са едни от най-дейните, обществено активни, интелигентни и ерудирани хора в българското общество. Това е тъжната истина, която трябва да си признаем и върху която трябва да се замислим. Ако не ни харесват действия на депутатите, свързани със законотворчеството,ако не ни харесва тяхното поведение в парламентарната зала, ако не ни харесват техните изказвания пред колегите и пред медиите, няма на кого да се сърдим, няма на какво друго да се надяваме. В българската политика, не само в Народното събрание, са ангажирани едни от най-активните и умни представители на българското общество, искаме или не искаме да признаем този факт. Такива са ангажирани и в другите институции - Президентство, Министерски съвет, Министерства и Агенции, Общинско управление и т.н.
Така че трябва да внимаваме с безоснователните критики и ако нещо не ни харесва в поведението на тези хора, да се запитами - а харесва ли ни същото това нещо в нашето собствено поведение и не вършим ли и ние същите неща, като тези които критикуваме?
Различните протести през последните години доказаха точно този факт, че качествените хора които могат да се занимават с политика вече го правят или вече са го правили преди. Така че това е тъжната истина и ако желаем и изискваме повече от нашите народни представители, преди всичко трябва да желаем и да изискваме повече и от себе си и да, най-вече от самите нас.

6 април 2019 г.

Прощално слово - проф. Иван Кирилов Киряков


ПРОЩАЛНО СЛОВО
ЗА И В А Н К И Р И Л О В К И Р Я К О В

СКЪРБЯЩО СЕМЕЙСТВО !
ПОКРУСЕНИ БЛИЗКИ И РОДНИНИ!
ОПЕЧАЛЕНИ СЪСЕЛЯНИ И ГОСТИ!

В плетеницата от личности, изплели венеца на Славейно в неговата над 300 –годишна история,безспорно ще стои името на
И В А Н К И Р И Л О В К И Р Я К О В.
Печалният камбанен звън вчера разтърси душите и сърцата на всички славейновци,а Киряковският,Добровският и Чиловският родове са съкрушени от скъпата загуба.
С горест и болка, с препълнени от сълзи сърца,ние дойдохме да съпроводим до вечното му жилище един от стожерите на днешно Славейно,големия родолюбец,нашия професор Киряков.
Роден е на 13 август 1943 година в Славейно,в прогресивното и напредничаво семейство на Юрдана и Кирил Кирякови.Точно в домашното огнище започва изграждането и извисяването на Иван като човек и личност. Природната интелигентност на родителите и доброто възпитание се преливат в трите деца и дават своите плодове.
Любознателният Иван завършва основно образование в Славейно,гимназия в Чепеларе,а висше в Пловдивския университет”Паисий Хилендарски” със специалности биология и химия.
Искрицата ,любовта към биологическите науки е вече запалена.Започва неговото стремглаво,професионално изкачване нагоре като преподавател и учен.Минава през всички етапи на професионалния растеж.
През 1967 година вече е биолог-специалист в Катедра Ботаника в Пловдивския университет.Следващата година спечелва конкурс и става асистент по систематика на растенията в Катедра Ботаника.От 1972 до 76 година е старши асистент,а след това 7 години е главен асистент.Докторската си дисертация защитава през 1977 година.През 1983 година след конкурс вече е доцент по ботаника,през 95 година придобива научното звание – кандидат на биологическите науки.
Утвърдилият се вече като преподавател и учен Иван Киряков е избран за професор през 1998 година.
Десет години е ръководител на Катедрата по Ботаника при Биологическия факултет – до 2005 година.
В периода 73-86 година е на специализации и обмяна на опит в Унгария,Полша,Молдавия,Югославия.
Учебната си и научно-изследователска дейност споделя в 97 публикации в областта на екологията,систематика на растенията и биологичните ресурси.Автор е на 2 учебника и 3 учебни ръководства.За професионалните си успехи получава множество награди.
Едновременно с блестящата си трудова биография, Иван Киряков създава образцово семейно гнездо.През 1974 година свързва живота си с Венета Лукова,потомка на големия Луковски пловдивски род и славейновския Чиловски род.Младото семейство се установява в Пловдив.Живеят в любов ,разбирателство и хармония почти половин век и са едно от семействата в елита на града.Двете деца са голямата радост в семейството. Синът Андрей е археолог,дъщерята Мария завършва икономика в Германия. Преди година семейството се разраства и Иван имаше щастието да се радва на снаха и зет,на двете си прекрасни внучки.

Опечалено събрание,
Когато се разделяме с този горд и достоен наш съселянин ,с признателност подчертаваме неговата обществена ангажираност през целия му пълноценен,съзнателен живот.
Голям родопчанин и патриот,той обичаше до дъното на душата си Славейно и планината ни.При всяка възможност идваше в родното село,вдъхваше силата и красотата на родопския говор и родопските песни.Затова дълги години бе председател на Славейновската земляческа дружба в Пловдив.
Дълбокото му чувство за хумор му даваше философско виждане за живота и смъртта,като стоически се бореше с болестта през последните години.

ОПЕЧАЛЕНИ БЛИЗКИ!
Вашият скъп съпруг,баща ,дядо,брат и сродник ще липсва на всички ни.Той бе обичан,уважаван и ценен от колеги ,приятели,роднини,съграждани и съселяни.Затова споменът за него ще бъде красив и траен.
Скъпо семейство,приемете най-сърдечни съболезнования от Кметство Славейно,от обществеността на Славейно и целия район.

8 март 2019г.

21 март 2019 г.

Кое е най-хубавото изложение за жилище?


През последните години виждаме интензивно строителство на жилища и сгради в Пловдив, но много малко от тях се съобразяват с изложението и подходящото разположение спрямо посоките на света. Това за съжаление важи и за по-старото жилищно строителство в града. Съчетанието между добро изложение и разположение спрямо околните парцели и улици, с които строителите обикновено се съобразяват, е рядкост.

Въпреки че Пловдив е доста горещ град през лятото, северната посока на разположение на жилището като цяло се отхвърля и не се предпочита. Обикновено най-търсен е югът и това е обичайната представа за добро разположение. Изтокът има своите предимства с ранното изгряване на слънцето, но и своите недостатъци. Същото може да кажем и за западното изложение, което особено в Пловдив също не се предпочита поради горещините в дългите летни дни.




Най-доброто разположение всъщност е югоизточното и това са знаели строителите още от най-древни времена. Югоизточната посока има следното невероятно предимство. През зимата когато слънцето запада ниско на хоризонта, то огрява по-добре и по-дълго именно югоизточната посока. През лятото когато слънцето се издига по-високо на хоризонта, е обратното - то огрява за по кратко тази посока, т.е. не напича излишно през деня. Още в римско време в тази посока, югоизток, са планирани и построени централните улици на града - тези с посока изток запад. Това е най-доброто разположение за нашите географски ширини и древните римляни са го знаели. Всички улици на юг от Трихълмието, а и където е било възможно, са били построени по този начин.

След Освобождението, преди сто и четиридесет години, когато е проектирана съвременният план на града до голяма степен тогавашните архитекти се съобразяват с това, особено в тогавашната южна част на града. Улица "Станционна" (днешна Иван Вазов) и всички успоредни на нея улици и от двете страни са проектирани по този начин. Те почти дублират древните римски улици в тази част на града, като посоката е още по-изразен югоизток, в сравнение с римския план. Добре е ако и съвременните строители и инвеститори започнат да търсят по-високото качество на предлаганите от тях жилища и се съобразяват и с тази значима особеност.


16 март 2019 г.

Намаляване на администрацията с до 50 процента

Ежедневно четем статистики за това как броя на населението в България намалява, как сме останали под 7 милиона жители, как след 20 години ще останем само 5 милиона и т.н. Същевременно при цялото това обезлюдяване, броят на чиновниците и администрацията в нашата родина, останала по население колкото един милионен град, се увеличава.
Увеличават се чиновниците и в големите и в малките общини и в министерства и в агенции и във всички държавни структури, въпреки периодичните съобщения за съкращения и намаляване техният брой. През първият мандат на ГЕРБ преди 10 години, едно от обещанията беше за намаляване на администрацията с 20 процента. Е след три години и половина управление администрацията беше успешно увеличена с 20 процента... Същият процес продължава и досега.
Намаляването на администрацията е нещо от което управляващите били те от ГЕРБ или БСП или други, бягат като дявол от тамян, въпреки цялата наложителност за решаване на проблема. Това е така поради простия факт, че чиновниците са едни от най-сигурните гласоподаватели и изобщо поддържници на съответната партия, която е на власт. Цялото идване на власт в България понякога се свежда именно до смяна на ваши с наши хора и назначаване на нови.
Почти 80 и повече процента от бюджета на една община отива за заплати на администрацията. За реални инвестиции в града или областта остават около 10 процента от парите от този бюджет. Само централният кмет в град Пловдив има 7 заместник кмета! В кметствата в останалите 6 района на града има също по 2-3 заместник кмета. Но това е само върхът на айсберга.
В министерствата и държавните агенции в София проблемът е още по-голям. Понякога се чува за съкращаване, обикновено става въпрос за предложение, в дадено министерство за 1200 - 2000 човека или дори повече! Например в министерството на Земеделието и горите са заети общо над 17 000 човека, като само в 6-те агенции към министерството те са около 3500 човека! Във Вътрешно министерство, с неговият прословут бюджет от 1 милиард лева на година, всъщност чиновниците на бюро изсмукват по голямата част от този бюджет. Хората които дежурят по улиците и се грижат за сигурността на гражданите и излагат животът си на риск ежедневно, потребяват по-малката част от бюджета.
Няма да говорим за районния и административния съд в съответните градове, за районните прокуратури, за БДЖ, за НЕК, за държавните библиотеки и институти, за някои нашумели агенции като Ръководство въздушно движение, които се използват за хранилки на близки до властта хора.
Преквалифицирането на част от тези хора и намаляването на държавната и общинска администрация с до 50 процента е една от жизненоважните стъпки за стабилизиране на държавата. Както казах обаче това е много трудна стъпка, за която и да е партия дошла на власт и воля за справяне с този проблем липсва. Това трябва да е една от основните задачи за партиите, които претендират за дясно управление на страната.

5 март 2019 г.

Въвеждане на прогресивно подоходно облагане

Данъците и облагането на доходите не са приятна тема за никой. Тяхното възприемане и степента, до която те могат да бъдат приети, показват зрелостта и отношението на хората към собствената си държава. Разбира се, ако очакваме всички да узреят за идеята по-високи данъци - по-силна и социална държава, това никога няма да стане.
Прогресивното подоходно облагане е по-приемливо и разбираемо за хората. То означава хората с по-ниски доходи да плащат по-малко, а тези с по-големи доходи да плащат повече. И колко по-голям е доходът, толкова по-голям е процентът на облагане, а съответно хората с най-ниските доходи са освободени от данъци. Това е една социална мярка, която се прилага в по-голямата част от държавите членове на Европейския съюз. Дори в някои държави като Швеция или Франция данъците за богатите са токова големи, че виждаме хора, който си сменят гражданството поради това - случаят с Жерар Депардийо.
Облагането на богатите с по-високи данъци се счита за приоритет на социалистите партии и изобщо на партиите от левия сектор. Само че, както и в много други, случаи в България нещата са обърнати и именно социалистите през 2008 отмениха прогресивното подоходно облагане и въведоха т.нар. плосък данък. Той представлява 10 процентно облагане на печалбата, независимо от нейният размер. Това показва кои бяха и все още са новите капиталисти в България - това е бившата комунистическа номенклатура, която не желае да дава повече от десет процента данък от милионните си печалби на държавата.
Затова в момента въвеждането на прогресивният данък в България, ще е по скоро една дясна мярка, въпреки че и от БСП настояват за това. Този прогресивен данък трябва да достига поне до 30-40 процента при най-високите доходи, като разбира се едно подобно решение няма да бъде прието с радост от богатите хора в България. Доколко тези хора разбират и са съгласни със социалния модел на развитите европейски държави, който се гради върху по-високи данъци за по-богатите, е трудно да се каже. В развитите европейски демокрации гражданите вече имат съзнание за това, че трябва да дават повече на държавата, ако искат социалната система и изобщо държавата да е на високо ниво.
Пълненето на хазната с прогресивно подоходно облагане обаче трябва да върви задължително, и то дори не задължително, а изключително със следната мярка - намаляване и оптимизиране на държавната администрацията. За намаляването на администрацията ще отделя специално място, но без тази мярка най-общо казано пълненето на хазната е безсмислено.

4 март 2019 г.

Нова дясна партия

В България създаването на нов политически субект – движение или партия, се случва по един основен начин. Водещи са не идеите и програмите, които предлагат новите партии, а личностите, които ги създават. Завръщането на цар Симеон Втори в България през 2001 година и създаденото от него движение (партия НДСВ) от първият път спечели 50 процента от гласовете на парламентарните избори. Дали тази партия е либерална или консервативна, дали е центристка, лява или дясна, остава на заден план. Хората не се интересуват от това, те се влияят от известността и влиянието на дадената личност. По същият начин генерал Бойко Борисов, набрал изключителна популярност като главен секретар на МВР и кмет на София, създаде партия ГЕРБ през 2006 година, която веднага постигна огромна популярност. Дясна или лява е партията, електоратът отново поставя този въпрос на втори план, а и в началото не си личеше ясно. Все пак да отбележим, че с времето ГЕРБ приблече бивши „сини” активисти и придоби по десен профил. Спряганата бъдеща партия на Слави Трифонов, на която веднага дадоха прогноза около 20 процента от гласовете, се спрягаше просто като партията на Слави Трифонов, без изобщо никой да се интересува какъв вид партия ще е тази. Така може да говорим още за партията АБВ на президента Георги Първанов, която не постигна голям успех и се движи около границата от 4 процента за влизане в парламента, за партия „Атака” на Волен Сидеров, за движение „Кубрат” на Божидар Димитров и т.н.
Всички тези примери показват, че правилото на водещите идеи за управление на едно общество, и най-вече програмата за развитие и управление на страната, на дадена партия, които трябва да стоят в основата на създаваща се партия, в България не се случва. Това трябва да имат предвид всички, които създават нова партия, в която и да е част на политическия спектър. Дори да се съберат десет, сто или хиляда читави хора, с идеята да създадат партия според определени идеи и принципи, ако сред тях няма личност с национална известност начинанието им почти сигурно е обречено на неуспех. Тази тема е особено щекотлива за десните, които винаги са по прецизни към детайла и към конкретиката и не разчитат на евтината пропаганда като левите. Аз лично бих се захванал със създаването на десен проект, ако не съществуваше точно проблемът, за който говорим – липсата на интерес към конкретната програмата на дадена партия, може би интересна единствено за занимаващите се с политика, и единици от гражданите. Както се доказа нееднократно, в мнозинството си, гражданите на Република България продължават да търсят известната личност (месия), която ще ни оправи, най-общо казано. Такава е реалността.

1 март 2019 г.

Бялата къща и една поучителна история

Всъщност поучителните истории в този разказ са повече.
Срещу католишката черква в града, на тогавашната улица „Лиляна Димитрова” № 8А, се намираше „Бялата къща”, както ние я наричахме. Тази къща е строена в края на 30-те години на 20 век от Иван Луков, бащата на дядо ми Андрей и представляваше масивна триетажна постройка в характерния за тогавашната архитектура стил. Сградата беше разрушена в началото на 80-те години при големите преустройства на централната градска част и безмилостното разсичане на античния, тогавашния и сегашен пловдивски център.
Живяхме в тази къща 5 години, от 1978 го 1983 година, когато къщата беше разрушена, но такава е била и съдбата на предишните обитатели. Къщата е завършена в самия край на 30-те години и начало на Втората световна война. Семейството на прадядо ми, с трите си деца успява да се нанесе в нея, но не успява да се порадва дълго на тази собственост. По време на войната вторият етаж от къщата е даден под наем на немският консул в града. Поради тази причина след 1944 година, този етаж директно е конфискуван от новата власт. Семейството продължава да живее на първият и третият етаж, но не за дълго. В началото на 50-те години цялата къща е одържавена и е използвана за военно комендантство. По възрастните пловдивчани си спомнят този период на къщата. По това време в широките избени помещения, използвани преди със стопанска цел, са изградени килии, за арестантите, които ние заварихме. Поради това, че комендантството се премества в друга сграда през 70-те години, става възможно първият и третият етаж, с една прекрасна голяма тераса, отново да бъдат използвани от наследниците на Иван Луков.


Ние живеехме на първият етаж в едни просторни и широки помещения, хол, спалня, кухня с трапезария, с плъзгаща врата между две от стаите, двойни прозорци и някои останали едновремешни мебели, полилеи и т.н. На третия етаж живееше братът на дядо ми, а първият етаж беше поделен между дядо ми (частта за която споменах) и неговата сестра. На вторият етаж, който си беше одържавен, имаше няколко симпатични семейства на военнослужещи. На третият етаж живееше и наричаният от нас чичо Минчо, също военен, който имаше едно огромно куче, вероятно дог, на което ние 5-6 годишни деца, дори можехме да сядаме и да се возим.
Къщата е построена със средствата на прадядо ми, част от голямата фамилия Лукови, собственици на чифлик и много земи в село Коматево. Но върху наследствен парцел от страна на жена му Невена. Майка й баба Мартина поради някаква причина не е искала да даде този парцел и накрая склонява но казва нещо от рода на „Давам ви го, но хаир да не видите.” И както се вижда от последвалата история, никой не е видял голям хаир от това място – нито собствениците, нито немците, нито военните и комунистите и т.н. Не виждат хаир и тези които разрушават тази къща и цялото околно пространство, защото точно тук се оказва западната част на т.нар. Голяма базилика. Поради тази причина се разрушава още два реда къщи, където днес свършва подлезът на ул. Гладстон и започва бул.”Княгиня Мария-Лиуза”. А за самата княгиня, сега се сещам, дядо ми е разправял, че я виждал няколко пъти, когато идвала да се моли в католишкият храм към Френския колеж (днес ректоратът на ПУ).



Та поуките са няколко – не се строи върху място където някога е имало църква или изобщо някакъв храм, бил той и древен. Не се взима място, което не е дадено с благословия или още повече с нежелание. Не носят полза решения, които се взимат в несъгласие и против волята на хората. Доколко знам тогава е имало два проекта за промени в центъра – един по щадящ и този реализирания, от който си патим и до днес.
И най-вече поуката е, че времената винаги са интензивни и се променят, но ако сме хора и не залитаме в крайности, винаги може да живеем с достойнство.

26 февруари 2019 г.

За Херакъл и Альоша

Паметниците, като такива, съществуват от дълбока древност и не са патент на днешното време. Дискусиите свързани с паметници, статуи на владетели, бюстове и т.н. също са с много стара и дълга история.

Периодичното възникване на дискусии във връзка с паметника "Альоша", издигащ се на хълма на Освободителите, показва че проблемът с този паметник със сигурност е многопластов, но никой не може или не желае да разшифрова тези пластове.

Първото което трябва да отбележим е, че в съзнанието на пловдивчани, паметникът "Альоша" очевидно не е свързан единствено със съветската армия и съветския войник. Паметникът очевидно се свързва с руският войник – освободител, бил той царски или съветски такъв. Нещо повече - един подобен паметник подсъзнателно се свързва по принцип с Героя и Освободителя, изписани с главни букви, независимо от тяхната народност, а и време на съществуване. Това е много важен факт, който не се отчита. А почитта към Героя и Освободителя е много древна и с много дълга история.

Един такъв величествен монумент се възприема, несъзнателно, и като символ на физическата сила и мощ и на храбростта, ако щете и на физическата и спортната дейност.

Много любопитен факт е, че точно на това тепе, което днес наричаме хълм на Освободителите или Бунарджик, в древността се е извисявал паметник на героя Херакъл. Негово изображение, за щастие, имаме запазено върху римски монети от 2-3 век от нашата ера. Херакъл е най-популярният полумитологичен герой, прочут със своите дванадесет подвига. Почитан е също като основател на градове и техен покровител. Нашироко е почитан сред траки и скити.


Този древен паметник на Херакъл (наричан по латински Херкулес) по своята структура удивително напомня паметника на съветския воин "Альоша" - пирамидален постамент от големи камъни и изправена фигура, която държи характерната за Херакъл дебела тояга и лъвска кожа. Съответно при "Альоша" вместо тоягата имаме шмайзер и вместо лъвската кожа - войнишки шинел.
Постаментът на древния паметник (без статуята) е бил запазен чак до началото на 19 век, а по все още личащите си букви, тогавашните учени предполагат че той е бил издигнат в 4-3 век преди новата ера. Това е времето на династията на Аргеадите, на Аминта Трети, Филип Втори и Александър Велики, които именно извеждат рода си от героя Херакъл.

Спортът и спортните игри, силата, мощта, винаги са били на почит в град Пловдив. Да припомним само, че най-много сред почетни граждани на града днес са именно спортисти.

Така че, между паметникът на Херакъл от древността и паметникът на Альоша от наше време съществува приемственост. Дали тя се е получила просто по някаква прищявка на съдбата или поради други явни или скрити причини, не може да кажем.

Основното послание всъщност е, че когато мислим, спорим и разсъждаваме, не трябва да го правим еднопластово. Защото град Пловдив е многопластов и неслучайно е наречен "най-старият жив град на Европа".

17 февруари 2019 г.

Училище „Йоаким Груев” през 1983 година

От доста време искам да разкажа няколко пловдивски истории, свързани с мои лични преживявания и едновременно преплетени с по-древната и по-новата история на град Пловдив. Финалният стимул това все пак да се случи, е безкористното дело на ПОТВ и Евгени Тодоров по събирането и съхраняването на многобройните спомени и истории на град Пловдив, от по-близкото и по-далечно минало.

През 1982-1983 година живеехме на улица „Лиляна Димитрова”, номер 8 А (днешната „Княгиня Мария-Луиза”), в така наречената „Бяла къща”, за която ще разкажа друг път. Къщата се намираше точно срещу Католишката черква, а най-близкото училище беше НУ „Йоаким Груев”, в подстъпите на Джамбаз тепе и Старият град. Тук изкарах първи клас и спомените ми са строго определени, понеже във втори, трети и четвърти клас вече бях в друго училище, защото „Бялата къща” беше вече бутната, поради големите преустройства в центъра на Пловдив по това време.

Времената тогава, в началото на 80-те години, бяха съвсем натурални. През междучасията и свободното време прохождахме във футбол (хеле аз), играехме на гоненица, стреляхме с калеми, които правихме от бели химикалки, струващи 10 стотинки. Понякога бягахме по посока към тепето, което си беше цяло приключение, за което след това разправяхме. Друго любимо занимание беше вързването на майски бръмбар с конец. И като го завъртиш във въздуха два три пъти и той литваше, контролиран от конеца. Колко спорове съм провел на тема, че това лъщящо насекомо се нарича златка, а не майски бръмбар. Баща ми беше биолог, преподавател в ПУ и аз държах на такива подробности, по отношение на животинския и растителния свят. И не само, и май същото си е и до днес.

Класът ни беше мултиетнически, както се казва днес, а тогава тази дума не я бяхме чували. Освен българчета, имаше и няколко арменчета, от Стария град, от които си спомням Мъгу, имаше и поне петима циганчета от близката Хаджи Асан махала, от които си спомням Ферие и баба Злата. Т.нар. „баба” Злата беше повтаряла няколко години първи клас, затова я наричахме така – на години беше по голяма от нас. Това показва, че социалистическта власт поне в това отношение няма как да бъде упреквана – правеше се всичко за да се изучи цялата младеж на НР България.

Имаше и едно красиво момиче Дияна, което също живееше в Стария град, и което повечето момчета скрито или явно харесваха, на тази крехка възраст. Имаше вече приятели и врагове, доста удари се разменяха между първолаците и по време на спорт и по време на различни спорове. Моят приятел беше Петьо, а този който ме тормозеше се казваше Иван. Имаше и един образ Николай Желязков, който разказваше много смешни и измислени истории и то, пак да кажа, в първи клас…!

Какво е било движението по онова време в града, или както казваме днес трафика, може да определим от факта, че сам ходих и се връщах от училище (въпреки че разстоянието беше около 200 метра, но доста за един малък човек). Само ако имаме представа колко голяма част от днешния трафик се създава от това, че родителите сами ходят с колите да оставят и взимат децата си от училище и то до доста късна възраст! Но такива са днес времената, а какви пък ще изглеждат те след 30-40 години само може да предполагаме.

И сега за по древната история. В единия край на училищния двор имаше един много странен каменен предмет, по който понякога се катерехме. Формата му беше много странна, двускатна, а в четирите ъгъла имаше издатини, една от които беше отчупена. Никой нямаше идея какво е това. След няколко десетилетия и след като завърших специалност „Археология”, разбрах че това е капак от римски саркофаг. Този капак, преживял около 1800-2000 години, след първоначалното му предназначение, вероятно е бил използван като корито за вода в по-късните времена, както личи от една дупка, пробита за тази цел. Много такива огромни каменни капаци са били използвани с тази малко обидна, но практична цел в по-късните епохи. Този, за който говорим, още си стои на същото място в двора на гимназията, която вече не е начално училище, а техникум по Битова техника, за по-големи ученици.


Няколко десетилетия по-късно разбрах и това, че под гимназията все още стои чудесно запазена римска баня, с прекрасни сводове и арки, изградена от римски тухли и камъни, за което в последните години писаха и няколко пловдивски медии. Тази баня не съм я виждал на живо, а дали и как ще бъде експонирана още не е известно.

Пространството около Понеделник пазара, където се намира и училище „Йоаким Груев” беше едно от последните кътчета на Пловдив, където дори и днес можеше да се усети атмосферата на Пловдив отпреди много години и десетилетия. Казвам дори и до днес и едновременно с това и можеше, защото точно сега тази част на града се преобразява и се променя в рамките на месеци. Новият вид на тротоарите и улиците е почти завършен. Атмосферата се променя, дано позитивното в нея да е преобладаващо. А ние първолаците през 1982-1983 година, вече или все още, сме на четиридесет и три (години).