Защо е толкова важно да изучаваме истината българска история?
Най-краткият отговор е, че това е важно заради самочувствието, което получаваме като граждани и като българи. Понеже това, което изучаваме в училище, остава завинаги дълбоко в нас и определя самочувствието ни, като граждани на тази държава.
Днес човечеството можеше да преживява най-хубавите си дни... Но не би.
От доста време изчаквам подходящия момент, за да започна да правя нещо като предавания в Ютюб. Казвам нещо, понеже ще ми трябва време, а най-вероятно и външна помощ, за да станат истински предавания.
Но все отнякъде и по някакъв начин трябва да се започне. Иначе идеи и информация имам много. Както съм писал в представянето на този блог - "Всеки луд с номера си, някой с цяла програма". Така ще е и в Ютюб канала... Дано да намеря правилните хора за да постигнем по-добър продукт, с по-добро качество.
Засега от мен толкова!
Всичко започна с една малка бележка, лепната на стъклото на входната врата на блока. Малката бележка беше към мен, за връчване на съдебни книжа. Съвсем непозната ситуация. Отнасяше се за някакъв закон, съвсем кратък, наречен ЗЗДН.
В българския съд, не бях и влизал, нито дори като свидетел, по някое дело. Само два пъти съм влизал на приземния етаж, да си извадя свидетелство за съдимост, за кандидатстване за работа.
- Обвинен съм в домашно насилие. - казвам на Васко, с когото се разхождам, в квартал "Иван Вазов" в София, край пазара, близо до Южния парк. Васко направо спира на място, от изумление. С него сме големи приятели от студентските години. Много време сме прекарали заедно тогава, а сега за съжаление се виждаме рядко, поради това, че единият живее в София, другия в Пловдив.
- Ти ако си обвинен в домашно насилие, не трябва да има мъже по улиците! - възкликва Василий.
- Така е - съгласявам се. Обяснявам конкретната ситуация, но какво да обяснява на добър приятел, с който се познаваме повече от двадесет и пет години...
Делата обаче се проточват и веднъж започнало едно дело, след него следва и друго. така е устроена системата. Става нещо като синджир марка. Казвам това извинително на призовкаря, който вече познавам и който ми носи поредната призовка за явяване на дело. Лафът за синджир марката му харесва и той потвърждава, че е така.
- Аз много се радвам на такива хора като теб, който имат занимание и правят нещо - казва ми той.
Има предвид, че съм земеделски производител и гледам доста декари с череши. За останалите ми десетки други дейности и занимания той дори няма и представа, но повечето му "клиенти" явно са хора без конкретна дейност и без постоянна трудова заетост.
В неделя сме седнали на едно от кафенетата на Главната, с момчетата от махалата, както сме правили десетки години. "Момчетата" от махала сме вече мъже, наближаващи петдесетте. Говорим си на най-разнообразни теми. Всеки съзнателно или несъзнателно "ъпдейтва" другите с някаква нова информация. Става въпрос и за моите дела, по принцип.
- Има заведено срещу мен дело, за домашно насилие. - казвам аз. Тук трима човека срещу мен се изпъват инстинктивно и се опулват. Следва кратък размисъл.
- Ама, те видяха ли те в съда? - пита Ачката.
- Видя ха ме, казвам аз.
- И какво, поддържат ли обвинението? - продължава той, а ние останалите избухваме в смях.
Смях, смях, ама делата на мен ми се трупат на главата. Първо ограничителна заповед, после дело за нарушаване на ограничителната заповед и т.н.
- Е, то сега остава само Огито да го обвинят. - казва Ивака по същия повод няколко дена по-късно. "Огито" е Огнян Т., директорът на природонаучния музей в Пловдив. Двамата с него едно време в седми клас събирахме буболечки, пеперуди и майски бръмбари, гледахме кактуси, в саксия, изобщо големи бандити бяхме... хе-хе.
През лятото на 2023 година обаче примката около мен така се затегна, Кирил Николов, бивш съдия, брат на Веселина, така ги нареди нещата, че ме обвиниха в закана за убийство, в условия на продължаващо престъпление. Оттогава срещам този израз по медиите, във връзка с подобни случай, и вече много добре знам какво означава това. Означава задържане за 72 часа в следствения арест. Ако не си толкова криминално проявен те пускат на втория ден.
- Ти не ми приличаш на бандит. - казва ми едно момче, с което стоим на скамейките, именно в следствения арест в Пловдив. Повечето момчета са от Пловдив и околните села, но той се оказва от София. Когато му казах, че съм 75ти набор, софиянецът възкликна, че майка му е 76ти. Не искаше да каже за какво са го задържали, докато повечето момчета казваха.
Споменаването за обвиненията срещу мен в насилие, споменаването на наказателните дела, който се водят срещу мен, създава у близките ми и далечни познати голямо объркване. При възможност гледам да не споменавам, но това няма как, понеже делата се точат вече четири години. Хората, който ме познават, по начало започват да се възмущават от съдебната система, която и без това има крехка слава, в България. Налага се освен всичко останало, да им обяснявам, че тук не е виновна съдебната система, а един или два закона, които създават това объркване. Но който не го е минал, не може да разбере, понякога не може да разбере дори в най-общи линии, за какво става въпрос. Повечето започват да си мислят, че щом на "Андрейката" се случват такива работи, следователно съдебната система в България наистина е зле.
Бързам да кажа, че справедливост има и българския съд е до голяма степен независим и раздава горе-долу справедливи присъди. Но има едно но, едно "Но" и то много голямо. Когато човек не се е сблъсквал със съда, очаква от него наистина справедливост, в най-общочовешки план и в най-чист смисъл. А получава от съда процедури, процедури и пак процедури. Така съдиите се превръщат не толкова в носители на справедливост, но по-скоро в едни чиновници, които гледат точките и запетаите, в изложените пред тях документи. Е, такава е системата.
Все пак много съжалявам, че не попитах прокурора по делото, Мария Л., дали аз и приличам на престъпник, както и съдията Десислава П. Готов съм да чуя техния отговор, бил той "Да" или "Не". Те все пак са хора, които са виждали в практиката си престъпници, предполагам. Пък от този техен отговор, можеше и аз да науча нещо за себе си, което не знам.
За тези случаи бях чел само по книгите и гледал по филмите - дела между бивши съпрузи, които продължават с години. Само че онзи ден, като си дадох сметка, вече четири години водим дела с бившата ми съпруга. Или по-точно казано от четири пълни години бившата ми жена води дела срещу мен.
Нашите дела имат своята специфика и тя се изразява в това, че не става въпрос за пари. Тук всички се учудват и питат: "А за какво тогава?"
На първо място заради детето. Ако семейният кодекс беше регулирал това, майките и бащите да имат равни права върху децата, нямаше да се стигне дотук. Нямаше да се стигне дотук и то по никакъв начин. Не случайно в момента има такова силно движение от страна на бащите в България за приемане на равни родителски права, за така нареченото "споделено родителство". Приемането на един такъв закон ще предотврати десетки хиляди драми и ще спести десетки хиляди часове съдебни дела и десетки хиляди сигнали до социални институции, до органите на МВР и т.н. Ще е от голяма полза за цялото общество.
На второ място водим дела заради законът, който е по-правилно да бъде наречен антизакон, с име Закон за защита от домашното насилие. Наричам с чиста съвест този закон антизакон, защото той позволява на базата на една проста декларация и молба до съда да се издаде заповед за защита срещу някого, без да се чуе изобщо неговата гледна точка, без изобщо да се вземат неговите показания. Това означава че имаме закон, който на практика осъжда някого, без да е чута неговата страна! А това е в противоречие с основната логика на правото. Така всеки може да се събуди един ден и да чуе например : "От утре нямаш право да виждаш децата. В противен случай носиш наказателна отговорност." Което е фрапантно и означава, че на практика вече си осъден, поне преди провеждането на съдебното заседание, което да потвърди или премахне забраната. Но това може да продължи месец и повече. По този въпрос и възможни последствия вече съм писал няколкократно.
На трето място водим дела поради това, че бившата ми жена Веселина има брат адвокат, който преди това е бил и съдия, мисля че дванадесет или петнадесет години. В този смисъл имаме тежко обусловена семейна среда, в която има представа, че правото може да уреди чисто човешките отношения. В което всеки, с ръка на сърцето, би си признал, че всъщност няма нито един такъв случай и то вероятно в световен мащаб. Казвам това последното с горчива усмивка и ирония.
И накрая ще кажа, че все пак е много обидно когато бившата ти жена да иска да те вкара в затвора. Защото при мен в момента това се получава. Опитвам се да не си признавам този факт дори и пред себе си, но е факт. В момента има искане от бившата ми жена аз да получа ефективна присъда по наказателното дело, което се води срещу мен. Аз лично изпитвам дълбок срам от този факт. Хора, с които трябваше да сме роднини, с които трябваше да сме едни от най-близките, се опитват съвсем умишлено да ме вкарат в затвора... Но животът очевидно е много широк и непознаваем и ние не можем да си отговорим на всички въпроси и да дадем определение на всички предизвикателства, които се явяват пред нас.
Ето такива дела са последиците от човешката глупост, нежелание за диалог и надменност. Това са причините за дълбоките проблеми в нашето общество. А после световният еврейски заговор ни е виновен за проблемите в живота. Или пък някой друг, външен човек или фактор. Глупости. Виновни сме си самите ние и никой друг.
Всеки, който иска да ме подкрепи морално, на наказателното дело, което вече мина РС и е в ОС, може да дойде на 29 април 2025 година в 9.30 ч. пред ОС-Пловдив, където ще се гледа делото. Ще се радвам да се видим.
П.П. Идеята е да се видим отпред, пред ОС, и като разберем в коя зала е делото да влезем заедно.
В много богатия български фолклор, има една позната на всички българи приказка, за лъжливото овчарче. Това овчарче излъгало на два пъти, че стадото му е заплашено от вълк. Хората се притекли на помощ, но вълк нямало. Когато накрая вълкът наистина дошъл и овчарчето отново се развикало, никой не му повярвал и не дошъл да му помогне.
От една седмица насам диктатурата на дъгата, се срутва осезаемо
и то с огромна скорост. Точно както плочки от домино, наредени една до друга,
падат за миг, с такава скорост се срутва една порочно измислената конструкция,
целяща да прикрие извращенията на едно малцинство, които то се опита да наложи като
норма, в САЩ и навсякъде по света.
Именно в своята толерантност западното общество допусна да бъде манипулирано и тероризирано от ЛГБТ+ общности и други малцинствени групи, със своите странни разбирания за ред, правила и обществено развитие. Още преди три-четири десетилетия всички тези процеси започват именно в щата Калифорния, на Западния бряг на САЩ, с ултра левичарска пропаганда, завладяла известни университети, като например държавния университет Бъркли, в района на Сан Франциско. Сега именно щата Калифорния вижда плодовете на тази ултра лява, лишена от логика и практическа стойност политика, а град Лос Анжелис буквално ще изгори, като следствие от всичко, което е трябвало да бъде направено, но не е направено или е грешно направено, през последните няколко десетилетия.
Ние тук на Балканите и в България, като една далечна провинция, не разбрахме почти нищо от тези процеси. Само чувахме за квотите, гласувани в големите компании, според които трябва да се назначават всякакви хора, за да се спазва разнообразието, без оглед на качествата на наеманите. Чувахме за мъжки, женски и някакъв друг вид тоалетни. Чувахме за това, как децата сами трябва да се определят, като какви се чувстват, още в детската градина. Нещо повече – не може и да си представим, как в Англия хора бяха арестувани и обвинявани за изказвания в социалните мрежи, а в Ирландия един учител лежа в затвора, за това, че отказа да говори на децата за третия пол.
Настъпването на Ковид пандемията през 2020 година и след това започналата война в Украйна, доведоха до невиждана цензура на всякакво ниво – правителствено, медийно и т.н. През това време крайно левите доказаха, че не са по-различни от крайно десните, които добре помним от историята на света и на Европа. Затова понякога има объркване когато се определя една група като крайно лява или крайно дясна – методите на действие при тях често са едни и същи – заплахи, страх и подчинение. Това, което се потвърди със сигурност е, че истински смелите хора са единици и то не само в регионален, но и в световен мащаб. И все пак, ако не бяха останали тези стожери, тези сили на здравия разум, светът вървеше към сигурна война и глобална катастрофа. Не че опасността е отминала, но вече има шанс и за по-различно развитие. Когато здравите сили говорят и седнат на масата за преговори, има реален шанс за постигане на мир. Всички хора и патриоти и в САЩ, и в България, и в Европа, и в Русия, и по целия свят, които се бориха през цялото това време и устояха на пропагандата и на цензурата заслужават да бъдат поздравени!
Възходът на ЛГБТ+ и други крайно леви общества, които използваха дъгата като свой символ, както и разни подобни шарени знамена, се дължеше на управлението на либерални и социални (социалистически) партии в много от водещите държави, в много от големите икономики на света. Само че прекалено много средства бяха изхарчени и прекалено много пари бяха раздадени за най-различни каузи и за най-разнообразни цели, през това време. Целите очевидно не бяха постигнати, но за сметка на това парите са изхарчени. Така се наложи либералът Джъстин Трюдо, канадския министър-председател, да подаде оставка. Управляващите от Демократическата партия загубиха президентските избори в САЩ. Германският министър председател Олаф Шолц, представител на социалдемократическа партия също подаде оставка. В резултат на всички тези процеси, само за дни, след началото на новата 2025 година, виждаме как се отменя цензурата в интернет, чуваме признания за това колко голяма в действителност е била тя, четем за премахването на така наречените квоти, в големите компании, за които стана въпрос и т.н. и т.н.
Положителните събития са вече в ход, но разбъркването на ценностите, голямото объркване, което беше внесено във всяко едно общество, във всяка държава, няма да се оправи толкова бързо и толкова лесно. Реална надежда за постигане на мир обаче вече има. Също и надежда, че здравия разум ще продължава да надделява и занапред. През 2025 година имаме реален шанс да изпратим диктатурата на дъгата в историята и тя да остане само един лош спомен.
Защо на жените им е по-лесно да вярват, че бракът им е непоносим?
Нашата психология има една особеност - превръщането на самоизмамата в субективна реалност. Повечето жени след развод са абсолютно убедени, че бракът им е бил обречен. Какво е било непоносимо, и защо разводът е бил най-доброто решение? Слушайки описанието на жената за „съвместния брачен живот“, понякога се чудите колко трудно и е било на нещастната жена. В някои случаи имаме пълно усещане, че младото момиче е било насила тикнато в брак и там, вързано за стълба на мъченията е било безкрайно малтретирано. В другите случаи, беличко и невинно зайче се влюбва в мил млад мъж. Който след десет години брак сваля маската си и разкрива истинската си същност на хищен вълк.
Въпреки това, изтривайки сълзите и потапяйки се в детайлите чрез конкретни въпроси, „житието на светата мъченица” започва да буди сериозни съмнения. Отговорите на жените на по-подробни и уточняващи въпроси стават все по-объркващи, нелогични и недостоверни. Но интензивността на емоциите расте неудържимо. От треперещ глас, до сълзи и истерия. Защото процесът на трансформация от „любим, единствен, избран от мен, толкова ми бе добре с него“ в „нелюбим, груб, непоносим и омразен“, в действителност никога не се случва без активното участие на жената. Без нейните грешки, мързел, подлизурство, скандали, манипулации, живот за нейното безкрайно „Искам“ и много други.
Защото подробният анализ започва да отлепва слой след слой самоизмамата от набързо начертаната картина на „разводът беше най-доброто решение“. А под него излиза наяве нещо, което „може да бъде коригирано с известно усилие“. Почти винаги процесът на детайлизиране предизвиква отхвърляне. Трудно е да бъде убедена, защото жената не иска да знае, че решението и може да е грешно. Тя трябва да вярва. Нямаше други възможности. Нямаше и не можеше да има. Точка!
В името на тази вяра тя е готова да спори, да си измисля алтернативна реалност в брака, да лъже, да се брани и да обвинява. А най-тъжното е да убеждаваш и други, че разводът е единственото правилно решение. Че разводът е най-добрият изход от брака. Че този развод е началото на нов и по-добър живот и няма нужда да поправяте връзката си. Защото този подход оправдава постъпката й, като в същото време въвлича все повече и други жени във вярата, че „Разводът е единственото правилно решение за всеки дискомфорт в брака“.
Жалкото е само, че тази „нова религия“ се основава на самоизмама. Това, което отличава вярата от истинското познание. Затова тя е и вяра.
УВАЖАЕМИ/А ГОСПОДИНЕ/ГОСПОЖО Андрей Киряков,
Уведомяваме Ви, че в СЕУ, в меню Справки – > секция „Система за мониторинг на площ" – > справка „Резултати от мониторинг“ са публикувани финалните резултати от автоматизираното наблюдение на Системата за мониторинг на площ (СМП) ? за Кампания 2024.
Напомняне ви, че подадените документи за форсмажор не влияят на работата на СМП, но одобрените такива се взимат предвид при изчисление на финансовото подпомагане.
Подадените несъгласия с резултатите от СМП в периода 11 – 25 ноември 2024 г., подлежат на експертна оценка извън автоматизираната процедура. За финалните заключения от оценката ще бъдете уведомени допълнително. Информацията за тях ще бъде публикувана в индивидуалния Ви профил в СЕУ, в меню Справки – > секция „Система за мониторинг на площ" – > справка „Резултати от експертна оценка“.
При изчисление на финансовото подпомагане се взимат резултатите и от експертната оценка независимо, че за тях Системата може да е потвърдила първоначалните си резултати.
Екипът на ДФ „Земеделие“
P.S. Ако може някой добър човек да ми преведе какво точно е написано по-горе ?
Пловдивският трафик е много особена тема, както и много други неща в този град. Още преди години бях слушал една статистика, че като отношение на хора към площ на града, Пловдив е три пъти по-гъсто населен от София. Това ще рече, че нашата столица, макар и с над един милион жители е много голяма, а Пловдив с около триста и петдесет хиляди жители е много по-малък като площ и оттам се получава голямата гъстота на населението. Също така булевардите и големите улици в град Пловдив са, така да кажем, ограничен брой - просто не са много. В София са много и са много по-големи, конкретно за булевардите говоря.
Една особеност, която винаги ми е правила впечатление през годините, е колко е спокойно движението в града в понеделник до обяд. Особено преди години, в понеделник сутрин движението беше почти като в неделя, когато градът е най-празен. Това особено добре се чувсваше на нашата улица "Велико Търново", която макар и централна, е доста по-вътрешна, със слабо движение и особено понеделниците сутрин бяха като едно продължение на неделята. Може би това е някаква провинциална особеност. Напоследък обаче тя все по-рядко се забелязва, т.е. понеделникът от сутрин си е натоварен.
Има делнични дни обаче, в които излизаш и не знаеш какво става - трафикът е или много натоварен, или много слаб. Питаш се - да не е започнала учебната година, дали няма изложение в Панаира или някакво друго събитие в града. Или пък обратното, питаш се - да няма ученическа ваканция, да не е някакъв празник и т.н. ?
Един делничен ден - необичайно слаб трафик. Следобяд отивам до Второ РПУ, където вече съм така да се каже абонат, от няколко години, благодарение на бившата ми жена, която тълкува всяка случайна среща в града с мен като заплаха за нейната сигурност и дори нещо повече. Но за това ще разказвам друг път. Та, дежурния на входа е много симпатичен човек, което рядко се среща в РПУ-тата в страната. Познаваме се вече. Отварям дума за спокойния трафик в днешния ден. "Да, знаеш ли.", казва ми дежурния, "Всеки ден тръгвам по едно и също време за работа, днеска пристигнах с петнадесет-двадесет минути по-рано." Започваме да гадаем каква е причината за това, но не стигаме до никакво конкретно заключение. На следващия или по-следващия ден, в Еврофутбола на Сточна гара отварям отново темата за трафика. Юри, който пътува всеки ден из града и разнася медицински проби между различните болници, т.е. цял ден е в движение с автомобила, заключава от личния си опит: "Трафикът в Пловдив е непредсказуем." Това и на мен ми се струва най-точния и верен извод. Съгласявам се веднага с това на пръв поглед неконкретно, но всъщност особено точно наблюдение.
Използвам случая да спомена отново моята голяма мъка по темата, а тя е каква голяма част от сутрешния и следобедния трафик се създава от родителите, които карат децата си на училище с автомобилите и след това ги вземат следобяд или надвечер с автомобилите пак от училищата. След това не рядко ги карат и по други извънкласни занимания. Трябва да се въведат училищни автобуси или нещо подобно, за по-малките ученици, което да реши този проблем. А проблемът тук е многопластов и не касае само трафика, а и отношението на родителите към децата и към другите хора и обществото, но и това е една друга и то доста обширна тема. Но при въвеждане на училищни автобуси облекчението ще е голямо и за учениците и за участниците в пловдивското движение.
По отношение на трафика и тук няма логика. Понякога сутрин, след осем, осем и половина, когато малките ученици биват оставени по училищата, трафикът намалява. Понякога той плавно се усилва и в девет часа става по-натоварен от осем, в десет става по-натоварен от девет часа и т.н. Вечерният пловдивски трафик за щастие не е като софийския, който започва след пет часа, но продължава почти до осем час вечерта. В град Пловдив от пет без нещо до шест - шест и половина е трафик, след това е спокойствие, особено през зимните месеци, че дори и през летните. Но и това не е сигурно. Пловдивският трафик, както казахме, е непредсказуем.
За Луковия католишки род на дядо ми съм разправял и друг път. Къщата на Лука Луков е точно до католишката катедрала в Пловдив. Католиците, както и други религиозни групи в Пловдив, си остават малко или много затворени, въпреки интензивните и космополитни времена, в които живеем.
Всички близки и познати се обръщаха към Лука с името Лучко, като така беше и за нас - чичо Лучко. Не сме контактували много през годините, срещите ни бяха спорадични, но роднините са си роднини. Той излъчваше известна сериозност и строгост, особено като бях малък така ми изглеждаше. Но веднъж като се разговориш с него ставаше весел и приветлив и дори големи шеги пускаше. Като в цяло католишката общност се наблюдава една докачливост и лесна обидчивост. И журналистът и автор на няколко книги за Пловдив Евгени Тодоров го забеляза, когато правеше репортажи за католишката махала в града и специално отбеляза това. Тази особеност, плюс известна резервираност и несговорчивост, придава характеристика на малко тежък характер, или поне както казах, това е първоначалното впечатление, при срещата с хора от католишката махала, в Пловдив.
Първите ми спомени от Лучко, когато още живеехме в Бялата къща, за която също съм писал, бяха едни коментари, че е още много млад, а той е бил към четиридесет годишен. Изобщо, наистина беше млад още дълги години и изведнъж остаря и от младеж направо стана дядо. Някак си много бързо мина средната му възраст. Това е още една лично негова и вероятно не само негова, характеристика.
Роден през 1942 година, Лучко и другите братовчеди от неговото поколение, които растяха през социализма, бяха жертва на една тиха репресия, както аз я наричам, и за която малко се знае. Знае се за хората от царска България, с големи имоти - фабрики, земи, складове и т.н., които са изнудвани за пари от ОФ и Комунистическата партия, след 09.09.1944 г., които са изпращани по затвори и лагери или направо убивани, затова че са имали имущество, че са били образовани и не са се примирявали с новата власт. За тези хора се знае и след 1989 година беше и нещо написано. Но не се знае, за така наречената тиха репресия, както казах, за това на колко хора от същите тези родове, не е разрешено да следват в университет, да учат висше образование, а ако случайно са записали такова, да не могат да продължат с аспирантури, т.е. научна дейност и прочее. Та, на Лучко и братовчед му Ванко, както и на по-малкия брат на дядо ми, Георги, не е разрешено да учат в университет. От неблагонадеждни семейства. "Пак върнаха (от университета) документите на Лука", плачела майка му Радка, която майка ми наричаше стринка Радка. На дядо ми Андрей, като по-голям и участник на фронта, му е разрешено да завърши висшето си образование, което е започнал преди войната 1941-1944 г.
И така тази тиха репресия, оставя без висше образование хиляди способни, възпитани и знаещи хора, именно от богатите и аристократични фамилии от преди 1944 година. И ако досега гледате разни като Ирина Бокова и Елена Поптодорова и други подобни от комунистическите семейства да представят България пред света, трябва да знаете за голямата подмяна, която се извършва по времето на социализма. Трябва да знаете, как на най-способните и интелигентните не беше разрешено да учат, а набутаха децата на партизаните и активните борци, т.е селянчета, от знайни и незнайни места в България, да учат, често пъти насила, и да управляват страната и да я представляват пред света. За този процес все се каня да разкажа по-подробно, но задушаващата и до ден днешен обстановка в България не ми е позволила все още да го направя.
Без да му разрешат да учи висше образование Лука Луков си беше роден инженер и поддържаше машините на Тютюневите предприятия, през времето на социализма. На способи хора като него се крепеше социалистическата индустрия. За това между впрочем е писал и писателят Георги Марков, как на старите майстори отпреди 09.09.1944 година, който са работили и едно-две десетилетия след това, се е дължало първоначалното развитие на социалистическата индустрия. А аз бих допълнил, че на хора като Лучко, се дължеше и производството в последните две десетилетия преди 1989 година. Много ме впечатли веднъж като малък, когато чичо Лучко разправяше как поддържа и е пуснал в ход големия часовник на католишката църква. Мисля, че се е налагало да оправя и известния часовник на пощата в Пловдив, най-емблематичното място за среща на пловдивчани - под часовника на пощата.
Последно се виждахме няколко пъти с Лучко покрай един османски ферман, за който също съм писал и копие от който занесох в София да го преведат. Мислехме, че ферманът написан на османотурски касае някакви имоти, а се оказа, че е разрешително за строеж на католишката църква в квартал Коматево, от 1857 година. После сме се виждали още няколко пъти с Лучко през последните години.
След 1991 година, когато върнаха земите и градските имоти, дядо ми Андрей започна да се занимава с земите в Коматево, а Лучко, Ванко, Жорж с градските имоти.
Последните две десетилетия Лучко събира наемите от луковското сдание в края на Главната, бившата прокуратура и от по-малкото под Джумаята. Вършеше тази работа и разпределяше дяловете между роднините съвсем безвъзмездно. Чувал съм някои от наемателите, а също и тези в Коматево, да го наричат дон Лука. Фигурата, говорът, поведението му имаха излъчване на италиански благородник. И един такъв човек си остава местен герой, в град Пловдив. Италиански благородник, маргинализиран от системата, в нашата мила родина, до управител на сграда...
Погребението на Лука Луков, 07.12.2024 г.
Почина два дена по-рано, от остро възпаление на белите дробове, на осемдесет и две години, навършени. Дядо ми Андрей Луков, с когото бяха първи братовчеди, почина по същото време, на 08.12, но през далечната 1997 година. Този гроб е един от най-представителните в католическите гробища в Пловдив, на централната алея, в началото.
Тази реч на Доналд Тръмп е от началото на неговата президентска кампания, преди близо две години. Тези негови думи обаче съвсем наскоро бяха припомнени, предвид победата му и то категорична, на настоящите избори в САЩ. Това, което мейнстрийм медиите се опитваха да скриват и да заглушават през това време, вече си пробива път и достига дори до хората, които все още се чудят какво доведе до победата на Тръмп, при това категорична. Отговорът е съвсем кратък. Победата на Доналд Тръмп се дължи единствено на победата на здравия разум, който за щастие преобладава в по-голямата част от човечеството и в частност в гражданите на САЩ.