30 април 2021 г.

Букетът от аромати в България

България е благословена страна в много отношения. Тук ще разкажа за едно от тях, за което не си даваме сметка – пълнотата и силата на миризмите и ароматите в нашата страна. Никъде по света не съм срещал тази пълнота и сила на миризмите и уханията, а съм посетил доста държави. Ще започна сравнението със Франция, но преди това кратките наблюдения на един германец. Той беше сравнително млад и интелигентен човек, работеше към немското посолство в София. Каза ми, че преди да дойде в България е мислел че Гърция и България са еднакви държави, като природа. Но каква била изненадата му като дошъл в България – зелено, зелено и пак зеленина. Това го впечатлило в голяма степен и в този смисъл казваше, че България и Гърция са съвсем различни като природа. Та във Франция изкарах около 6 месеца, от началото на февруари до началото на юли. През 2008 година беше. Тогава президент беше Саркози, а Франция отбелязваше 40 години от събитията през 1968 г., но това между другото. Тогава цяла пролет очаквах да усетя онзи букет от аромати, който съпътства пролетта в България. Цъфтяха и във Франция цветни храсти, лавандула, акации, но този аромат и тези ухания познати на нас ги нямаше. Кога настъпи пролетта и кога мина, така и не разбрах, а доста общувах с природата. Бях във Южна Франция, климатът и природата тук са Средиземноморски, ниска растителност по крайбрежията, наречена гарига. Ароматът на море, миризмата на нашето Черноморие, също не можеше да бъде достигнат по интензивност. Соленият морски полъх, мирисът на водорасли и изобщо на море също е много интензивен, а по Средиземноморието е по-слаб. Поне това са моите впечатления. Тук се прехвърляме от другата страна на Атлантика и наблюденията ми от Флорида, въпреки че там бях декември месец (това преди десет години), т.е. през зимата. Ароматът на море, Карибско море, което достига до там, нямаше онази наситеност и аромата на нашето море. Не че няма специфична широта и красота, но тук говорим за мириса и уханията. Може би единственото място, което се доближава до България, но без да я надминава, като интензивност на ароматите и миризмите е Индия. Да, Майка Индия почти достига до Майка България в това отношение. Тук пътувах за кратко с едни канадци, както и имах много пътувания с германци, австралийци, французи и т.н. Те идваха от Тайланд и бяха много впечатлени от миризмата на запалени автомобилни гуми, които преживяли там на едно място. Разправяха го като събитие… явно Канада е много стерилна в това отношение. „Ха, ха, елате в България”, мислих си аз, не е нужно да ходите чак до Тайланд и Индия за едно такова преживяване. А самата Индия, като започнем от уличната миризма на приготвяна храна, като минем през полетата засети с житни култури и ориз, като стигнем до южните тропически щати, навсякъде миризмите са доста интензивни. Силните аромати, особено цветните ухания през пролетта е още едно богатство на нашата страна. Това е нещо, което не може да се предаде чрез снимки и пощенски картички. Може само да се почувства и усети на място. Приятна изненада за туриста и за всички нас, които често го забравяме.

14 април 2021 г.

Двеста години от рождението на Георги С. Раковски

Георги Стойков Раковски е роден в град Котел през 1821 година. Както той сам казва, това е годината на гръцкото въстание за независимост, година в която намират смъртта си много българи, участвали или обвинени за участие в това въстание. Тази размирна година сякаш определя бурния път на Раковски. Няма да е пресилено ако да кажем също, че в началото на 19 век, град Котел е политическата столица на България. Трудно може да изредим всички известни личности, родени в този балкански български град. Котел е родно място на учения Петър Берон, на духовника и епископ Софроний Врачански, на капитан Георги Мамарчев, на водача на националното църковно движение Неофит Бозвели, на османският държавник и княз Стефан Богориди, също и на Гаврил Кръстевич и на още много други видни личности оставили следа в историята на България. В града съществувала и силна родова памет, както и спомен за стари славни времена и личности. Ето какво заявява сам Раковски в своята започната, но незавършена биография: „На четири часа път от Котел се намирал стар град под имя Раково.” Оттам идва родът на баща му. „Тойзи град Раково, продължава Раковски, е бил отечество храбраго Бояна, кой предвождал цар Симеоновое войнство под цариградските стени и е насилил цариградската стена откъм Златия Врата крепости, а подир бързото примирение цар Симеоново с византийците поради нападенията на маджарите на българските граници Боян е бил избран от Раковското общество на общенароден събор за предводител на войнството, което е било изпроводено против маджарите. Боян е храборно победил маджарите и продрал е до чехите, от де се е завърнал с голяма слава, водящ и много заробени. Раково е разорено от турците много после от паданието на Българии и една част от жителите му се приселили в Котел, а друга в Сливен.” В този стар български град имало четиристотин дюкяна, в които се е работил мед (бакър). Оттук предполагаемо идва и името - Бакърово - Раково. Но по-важното е друго – историческата и родова памет, която се е съхранила в продължение на 9 века от жителите на този град и техните наследници…! Съвсем не случайно, следователно, Георги Раковски проявява такъв жив интерес към народните старини, към нашата българска история, към нашия български език. Георги Раковски учи в килийното училище в родния си град, където освен български изучава и гръцки език. По късно през 1934 година продължава образованието си в Карлово, при известният учител Райно Попович. В края на 1837 година заминава за Цариград, където продължава образованието си в известното училище в квартала Куручешме. Тук Раковски получава много добро образование, овладява и административния език на османската империя - персийски. Оттук започва и запознанството му с древните езици санскрит и авеста. Малко познат е фактът, че Раковски е говорил и познавал добре близо десет чужди езика – гръцки (и старогръцки), турски, френски, руски, сръбски, влашки (румънски), немски, малоруски (украйнски), персийски, а вероятно и други. На двадесет години Раковски напуска Цариград и заминава за Румъния, където се готви бунт. За участието му в тези събития и Браилския бунт от 1842 година, той е осъден на смърт, но успява да избегне присъдата, като избягва и се установява в Марсилия, Франция. Тук в продължение на година и половина Георги Раковски посещава библиотеката в града и се запознава с най-новите изследвания на френските учени по въпросите за индо-европеистиката, откъдето тръгват и неговите научни интереси в тази посока. Научното творчество на Георги Раковски, което до ден днешен е засенчено от патриотичните му дела и дейност, отговаря напълно на изискванията на научните съчинения от средата на 19 век. То е напълно съизмеримо с творчеството на учени като Юрий Венелин, Александър Чертков, княз Михаил Оболенски и други, оказали влияние върху българската наука. След завръщането си в България Раковски отново се установява в Котел. Бащата на Раковски, като виден и богат гражданин, представител на еснафа е защитник на населението. Той е наклеветен от петима котленски чорбаджии, очевидно с протурска позиция, поради което Раковски баща и син са осъдени и изпратени в Цариградските „темни зандани”, осъдени на 7 години затвор. Kато оставим настрана несгодите от този близо четиригодишен престой в затвора, Георги Раковски сам споделя, че това за него се превръща в една школа, един неочакван университет, където той изучава системата на турското управление, политиката, научава тайните на управление на огромната империя. Поради учеността си завързва и немалко връзки с видни османски държавници. Той излиза от затвора през 1848 г, но за съжаление здравето на баща му е разклатено от този престой в тъмницата и малко по-късно той умира. През 1854 година Раковски организира чета от десетина души, с които тръгва от Цариград към Странджа и оттам към Балкана, за да посреща руските войски, които ще дойдат да освобождават България. Руските войски обаче се оттеглят през есента и Раковски разпуска четата си. За известно време се укрива близо до Котел, като по това време пише и първа редакция на поемата си „Горски пътник”. Скоро след това Раковски напуска България и чак до смъртта си през 1867 година, не успява да се завърне повече в милото си отечество. Понеже революционната и публицистична дейност на Раковски е добре известна, няколко кратки думи още върху научната му дейност. Въпреки архаичния начин на изразяване, който Георги Раковски използва в своите научни съчинения, прозренията по много от въпросите, свързани с нашата реч, с нашият уникален, а също и универсален български език, остават може би ненадминати. Ненадминати остават и неговите прозренията за разпространението на ранното християнство на Балканите, първом сред македонските и останалите южни българи (разбирай местното тракийско население) от самия апостол Павел, а чак няколко века по-късно и сред гърците. Невероятни са и прозренията му по отношение на гръцкото племе, с какво то се е занимавало от древни времена, как се е занимавало с политика и администрация, как е печелило от езическите светилища и как по-късно е прехвърлило същите си тези занимания върху християнската вяра. Много интересни са наблюденията на Раковски върху римското владичество по българските земи. За това как част от централна и източна България, Средногорските и Задбалкански полета, старият Балкан, остават на практика извън римското управление. Подобна теза е прекопирана и изказана от съвременни историци по отношение на петвековното османско владичество в българските земи. Раковски се спира подробно и на присъствието на галатите (келтите) три века преди Христа по българските земи. През 1862 година Георги Раковски организира т.нар. Първа българска легия (легион) в Белград. Той издава вестниците „Будущност”, „Дунавски лебед” и други. Автор е на „Привременен закон за народните горски чети за лято 1867-мо лето”. Поддържа активни дипломатически отношения с представители на чужди държави. Цялата природа на Раковски е най-кратко и добре уловена от Иван Вазов, който в стиховете посветени на Раковски пише: „мисъл и желязо, лира и тръба - всичко ти бе вкупом за една борба!”Действително такъв е образът на Георги С. Раковски - революционер, публицист, дипломат, поет и писател, а не на последно място и учен. Поклон пред паметта му!

21 март 2021 г.

Как да се преборим с коронавируса

„Войната е бягане”, казва един от героите във филма „Седемте самураи”. Днес все по-често се споменава за това, че ситуацията с коронавируса прилича на война, затова е добре да си припомним тези думи. Войната е бягане и то бягане на дълго разстояние и този, който е подготвен за това, ще издържи и ще победи. За българина, все по затлъстял, свикнал да намира единствено сигурно удоволствие в храната и сядането на маса, подканата към бягане не звучи много приятно. Но добрата кондиция и доброто физическо здраве е първото условие за победа над коронавируса, а и всички други болести. Все пак по-долу ще се опитам да дам съвети, които не включват много бягане и са изпълними за всички. Ще започна с нещо много елементарно, което съм чул да се споменава напоследък. Като много ефикасно и просто средство срещу инфекциите и днешния коронавирус се препоръчва пиенето на три чаши топла вода на ден. Повтарям – топла (не гореща). Ето тук идва усилието, което трябва да направим – да затоплим водата. Това може да стане на котлон или на печка, а може и на електрическа кана, както най-удобно се прави днес. Топлата вода, една чаша, се изпива спокойно, не наведнъж. Това се прави поне един път на ден, а най-добре е три пъти. Мисля че това е рецепта на Петър Дънов, която е действала добре още през време на епидемиите от Първата световна война. Дори и да не ви помогне, това няма да ви навреди, а има и физиологическо обяснение на целебния ефект, от това просто действие – пиене на чаша топла вода. Една друга ефикасна практика, която не включва бягане е т.нар. коремно дишане. В ежедневие огромният процент от хората дишат гръдно, с гърдите. Коремното дишане е дишане не с гърдите , а с корема, т.е. с издуване и прибиране на корема. Коремното дишане се практикува от йогите, но тук не става въпрос за практикуване. Просто коремното дишане включва в дихателният процес долната част на белия дроб, която ние с нашето гръдно дишане на практика не използваме. Практикуването на коремно дишане, дори и по малко, помага да се концентрираме, съсредоточим, върху процеса на дишане, което е полезно само по себе си. Едно лично отклонение - коремното дишане няколко пъти сериозно ми е помагало, особено при натоварване и аритмия на сърцето, понеже то не натоварва горната част на гърдите, а я държи свободна, съответно не притиска допълнително сърцето, когато то е натоварено. Диша се спокойно и умерено, може и по дълбоко. Вдишвате и издишвате на равни части, примерно като броите до 4 или до 8 и т.н., леко задържане, или до колкото ви е приятно, и издишвате. А ако се заинтересувате от дихателните практики на йогите и практикувате правилно поне една от тях, качеството на здравето ви ще се подобри значително. Дишането, особено правилното, обогатява кръвта с кислород, а това е на практика всичко. Яжте при възможност разнообразна храна и приемайте витамини, естествени. Също и т.нар. пробиотици, клееви тинктури, пчелен прах и млечице, джинджифил и т.н. неща от този род. Цитрусовите плодове съдържат много витамини, например грепфрута, който съм чувал, че е ефективен срещу коронавируса. Комсумацията на грейпфрут трудно може да стане като тази на портокал или мандарина например. Просто разрежете грейпфрута на две половини и изстискайте едната в чая или сока, който пиете. Като деца ядяхме грейпфрут с малка лъжичка - като се разреже на две половини и се получават едни килийки, които е много интересно да ядеш една по една с лъжичката. Семките от грейпфрута също са полезни, макар и горчиви и могат да се ядат, счукани. Мийте си редовно ръцете, но не забравяйте, че всъщност коронавируса не влиза чрез храната и стомаха, където стомашната киселина смила всичко. Както ни обясняваха докторите в началото на епидемията, което беше преди доста време, вирусът влиза чрез очите, или чрез носа, или ранички на лицето и т.н. Затова и ни съветваха да не си пипаме лицето с ръце, което всъщност е много трудно. Промивайте си носа, със физиологичен разтвор, или просто със солена вода, с помощта на пластмасова спринцовка. Овлажняването и промиването на лигавицата намалява риска от заразяване с коронавирус. Спазвайте дистанция и намалете контактите, както ни съветват докторите, но не се отчуждавайте. Това е една неприятна тенденция, която забелязвам, някой хора изпадат несъзнателно в изолация и отчуждаване и наричат това дистанция и спазване на правилата, а всъщност е нещо доста опасно и за тях и за цялото общество. Трябва да се стремим да поддържаме добрите си чувства и връзки по всякакъв възможен начин, който разбира се към момента не е опасен за здравето. Също така е дошло време всеки от нас да прояви малко аскетичност. Налага се в тази дълга и трудна битка. Аскетичност ще рече отказване от това и онова, отказване от едно или друго удоволствие. Не сте прецакани, не сте ощетени, приемете го като предизвикателство, концентрирайте се, приемете го дори като жертва, която се налага на направите. Днешният свят, днешната култура, която подтиква само към търсене на развлечение и удоволствие, забравяме че живота изисква и известно въздържание. За един това може да е въздържание от екскурзия, за друг от храна, за трети от някое хоби, за четвърти може да е дори несядане на компютъра или нечетене на книги, всичко е възможно. Ще рече - за всеки дилемата е различна, но жертвата всъщност е с еднаква тежест. И накрая при възможност все пак спортувайте. Не забравяйте, че работата си е работа, спортът си е спорт. Дори и цял ден да сте работили в градината или на полето, това не е спорт, това е работа. Направете няколко елементарни физически упражнения, ставане клякане, махане и раздвижване на ръцете, на краката, бягайте, ритайте топка, карайте колело – това е спорт, а другото е работа. Пак да повторим - войната е бягане. Не се поддавайте на инерцията и мързелът – не казвайте няма коронавирус. Концентрирайте се, свършете нещо различно от обичайното, нещо повече, положете усилие. Усилията винаги биват възнаграждавани. А също и обратното – не се поддавайте на страха, въпреки че първоначалният такъв вече отмина, а се дръжте разумно, действено, отговорно.

28 февруари 2021 г.

Един череп и едно дежавю

Преди няколко месеца се запознахме с едни нови генетични изследвания върху произхода на българите и по-точно на прословутите прабългари. Тези последни към днешна дата изследвания са до такава степен пошли и манипулирани, че и изследователи и слушатели изпитват дълбок срам при участие в поредния скалъпен спектакъл. Зад имената на института Харвард, на д-р Д. Райх, на антрополога С. Стамов, на д-р Т. Чобанов и т.н. се крие поредната манипулация и то висока платена, изфабрикувана единствено с цел поредно прикриване и изкривяване на българската история. И всичко това е скалъпено до такава степен, че дори и аз като човек, който не вярва във външни заговори и умишлени манипулации, започвам да си задавам някои наистина тревожни въпроси. Дали все пак външни сили не прокарват целенасочена политика във връзка с историческите изследвания, важен елемент от образователното, културно, а и политическо самочувствие на българина? На базата на само два изследвани скелета от времето на Първо и Второ българско царство, а всъщност само на един, ни беше поднесена информация и резултати по темата. Хаплогрупата на изследван мъжки скелет от времето на царете Борис I или Симеон Велики произхождала много далеч от България, някъде от района на Байкал. И това не е всичко, понеже от получената на генетично ниво информация става ясно, че тази хаплогрупа има връзка дори с хаплогрупата на индианците от културата Кловис в Северна и Централна Америка. Както се казва с един изстрел ни изпратиха право при индианците... По-нататък няма да влизам в безумните разсъждения и обяснения по темата, за палеосибирски популации, за северни келти, за народа сунну, за енисейската група и т.н. и т.н. Вижда се с просто око, но само на запознатия с темата, че цялата тази информация се доставя с единствена цел да обърка слушателите. Информацията трябва да доведе до там, дори и запознатите с проблематиката, че да не могат да съставят каквото и да е мнение по-въпроса и да извадят разумно заключение. Всичко това се затвърждава и от крайните изводи на „генетика”, а всъщност антрополог С. Стамов. На въпроса какви са в крайна сметка ранните българи (прабългари) горкият манипулатор отговаря с едни заплетени обяснения за процент скитски гени от степите на Унгария, за алани и Салтово-Маяцката култура, за кавказки и ирански групи, за палеосибирски популации, за късни сармати и скити от Понтийските степи и т.н. и т.н. Разбира ли нещо от подобни обяснения уважаемият читател и слушател? Ако не е разбрал, вината не е в него, защото тази информация е създадена специално, за да не дава конкретен отговор на въпросите и да не бъде разбрана. Такава е целта на упражнението от страна на определени сили, външни или вътрешни без значение, целящи единствено да внушат объркване и отчуждение у българина, от собствения му произход. Целящи по всякакъв начин да прикрият истината за нашата богата, древна и пълноценна история и благороден, макар и по-скоро орачески, отколкото арийски произход. Тук идва и дежавюто, със случай отпреди повече от 100 години. Върху него ни обръща внимание д-р Ганчо Ценов, в самото начало на 20 век. Става въпрос за един череп и доклад още от времето на руско-турската война, на учения Вихров. Като разглежда изпратения нему череп за изследване, той не намира нищо необикновено в него, само някои особености му напомнят ниските черепи на австралийските диваци и поради това той заключава, че българите не са славяни! По късно ученият Вихров придобива още 19 черепа, върху които прави анализ, цитиран и в европейско научно списание от 1878 година. Бивш професор от Букурещкия университет пък от формата на изследваните български черепи установява, че българите трябва да са говорили едно наречие близко да това на самоедите и тунгузите. Или както възкликва Г. Ценов – „По формата на черепа значи, се вади заключение за неговия език!?” А от един друг череп, без да се знае от де е и що е, се вади прилика с австралийските диваци и заключение, че българите не са славяни! „Всичко това ще да е чиста наука, обаче намират се и некритични умове, които наричат подобни учени издирвания шарлатания и лудост…” Ясно е, че опитите за шарлатания в науката не са от вчера, а както виждаме и методите не са се променили много. По важният въпрос е, кой слугува и е слугувал на немците от Австро-унгарската империя, на руснаците от Руската империя и тези от Съветската такава, в по-късно време. Кой слугува към ден днешен на нациите от Западна Европа, на американски или руски интереси? Отговорът, въпреки различните имена и епитети, и вчера и днес е всъщност един и същ.

19 февруари 2021 г.

Българският народ – разделен и във връзка с годишнината на Левски

От много време наблюдателите отбелязват, че разделението и вътрешното противопоставяне в българското общество е голямо. Имаме противопоставяне, което върви по най-различни линии, разсича обществото по най-различни начини. Разделение и противопоставяне имаме между граждани и селяни, между бедни и богати, между интелигенти и простолюдие, между русофили и русофоби, между американофили и американофоби, между слушащи чалга и слушащи класическа музика, между бисексуални и херетосексуални, между такива с леви политически разбирания и такива с десни политически разбирания, между националисти и глобалисти, между християни и атеисти, и т.н. и т.н. Това разделяне и противопоставяне се изразява и в съществуването на над 300 политически партии в България, поне 30 от които ще се явят на предстоящите избори в месец април. Ето че днес и утре се срещаме и мъчим, и отново вътрешно се противопоставяме в поредното разделение, възникнало около датата, в която трябва да се отбелязва годишнината на Левски – 18 или 19 февруари. При положение, че поне от 60 години, датата от смъртта на Васил Левски се отбелязва на 19 февруари и няколко поколения българи са израснали почитайки тази дата, просто нямаше смисъл да се претендира за датата 18 февруари, колкото и основание да има за това. Така, породено дори и от патриотични подбуди, се изправихме пред поредното противопоставяне в нашето общество, във времето в което живеем. Вижда се, че просто това повече не може да продължава така. Нуждаем се от обединение и то възможно по-скоро. Бързам да успокоя тези, които се притесняват от думата обединение, че тя не означава задължително единомислие по всички въпроси, не означава да обичаме хора, които не ни харесват, не означава и да се прегърнем с всичко, което ни заобикаля. Обединение означава слагане в ред на държавата и държавните дела. Обединение означава даване приоритет на това, което е стойностно и потискане на това, което не е такова. Българският народ днес е разделен поради това, че структурата на нашето общество е все още в едно полуобърнато и полу-размесено състояние. Докато по време на т.нар. комунизъм (времето на социалистическа България) структурата на обществото, обществената пирамида беше изцяло разбъркана и обърната, по времето на прехода тази пирамида, така и не успя да се изправи и да заеме истинското си положение. Т.нар. задкулисие и калинките на всички нива в държавния и обществен апарат успешно продължават да поддържат тази полуобърната, полуизправена структура, резултат от което е положението, в което се намира днес българското общество. Когато държавата бъде поведена от заинтересовани за развитието на България хора, от хора интелигентни и вярващи, които да наложат своите приоритети на дневен ред, тогава ще се оправи и цялото общество, ще изчезне и голяма част от изкуственото разделение, което съществува в момента и което се поддържа по случайност или умишлено. Когато държавата бъде изчистена и подредена, тогава ще настъпи истинското обединение. А празникът на Левски със сигурност е нещо, което винаги трябва достойно да отбелязваме.
Снимка Пловдив - 19.02.2021 г.

11 февруари 2021 г.

Политическа партия ЧЕСТ

На 16.08.2020 г., в град Стара Загора, група съмишленици и патриоти, приехме учредителната декларация на Политическа партия "ЧЕСТ". С това свое действие, ние поставихме началото на създаването на нов политически субект, поставящ си за цел да върне националното ни достойнство, загубеният суверенитет и единството на нацията. Ние от ЧЕСТ, решихме да зададем нов тон в обществените отношения, загърбвайки дребните дрязги и егоизъм, давайки пример за разбирателство,взаимопомощ и сътрудничество. Нашата формация, няма да бъде лидерска, а с колективно управление. Вместо председател, ще имаме председателски съвет. Решенията, ще се взимат с консенсус, след предварително изслушване и обсъждане на всяко мнение. Защото вярваме в колективното начало, а не в проказата на индивидуализма. Ние не признаваме проваленото политическо статукво, установено у нас, преди 3 десетилетия. Според нас, то не може да реши фундаменталните проблеми пред българската нация и да отговори на нуждите ни. Нещо повече, ние смятаме партиите на прехода за основния проблем, с който трябва да се справим, ако искаме да просъществуваме като нация и държавноорганизирана общност. Считаме, основните политически играчи в България, които задаваха дневния ред на обществото ни до този момент за дълбоко изчерпани и деидеологизирани. За нас, те не са нищо повече от фортпост на либералния глобализъм и крепители на жалкото състояние, в което се намираме. Идеологически, водещото при нас е национално-патриотичното, консервативното и социалното начало. Определяме себе си като родолюбци, вярващи в традиционните ценности – вяра, чест, морал, семейство. Изповядваме принципите на социалната справедливост и се определяме като радикални етатисти. Бидейки дълбоко антилиберални, ние смятаме, че държавата трябва да бъде основен субект в обществено-политическия и социално-икономическия живот и гарант за общото благо. Не приемаме либералната догма, че тя е само охранител на свободите и брокер между различните частни интереси. Оттук нататък, ще чуете всевъзможни неща по наш адрес, но те не бива да ви притесняват, това са предсмъртните гърчове на една система, която си отива и на чието място ще бъде установен нов социален ред, който да ни донесе мир, сигурност и спокойствие. С решение на Софийски градски съд от 13 януари, тази година, в регистъра на политическите партии към СГС, беше регистрирана Политическа партия Ч.Е.С.Т. - „Чиста Единна и Суверенна Татковина“. ЧЕСТ не идва просто, за да стане една от многото партии в България, които паразитират върху гърба на българския народ. ЧЕСТ е кауза, идея и надежда! Кауза за единство и суверенитет! Идея за ново българско възраждане! Надежда за спасение!

1 февруари 2021 г.

Богът на виното Дионис: дела и документи

През месец февруари, от незапомнени времена, българинът спазва една древна традиция, свързана с отглеждането на лозя и произвеждането на вино, по нашите земи. Тази древна традиция днес отбелязваме като празник на виното, а напоследък като празник на виното и любовта. Почитаме я под името на християнският светец св.Трифон или Трифон Зарезан по народному. Както и при много други християнски празници, тук също срещаме една жива традиция, част от древното културно наследство на българските и балкански земи. Празникът по зарязването на лозята и времето, когато това се прави е най-важният от цикъла празници, свързани с почитането на тракийския бог Дионис. Това е същият бог, познат като Дионисий, Дион, Дионисос, а също и Бакх, Бакхус, наричан с още много други епитети, познат не само в Балкано-Малоазийския регион, но и в Западния свят като бог на виното и веселието. От древността до днес са известни многобройни релефи, изображения, литературни произведения, песни и химни, статуи и картини, свързани с този Бакхус и неговият антураж – жени вакханки, пантери, лъвове, живи лози, символизиращи веселият му характер, но и безумната стихия, която го съпровожда, породена от виното и опиянението. Запазени са многобройни митове и предания свързани с Дионис, записани от поетите и писателите още през Античността. Това ни дава възможност да погледнем доста назад в миналото на човечеството, в самото начало на създаване на земеделската цивилизация, установила се в Мала Азия и Балканите преди хиляди години. Оттук тази цивилизация се разпространила на огромни територии в земите на Евразия, спомени от което също се срещат в преданията и митовете за бог Дионис. Според една от най-разпространените легенди Дионис бил роден в планината Ниса. Според омировите химни в чест на Дионис, тази планина е някъде в древна Финикия (Ливан) или Египет. Според други автори планината Ниса и нейният нисейон (пещера на нимфите) се намирали на остров Крит. Самата „биография” на бог Дионис обаче ни дава основание да предположим, че тази планина се е намирала не някъде другаде, а в сърцето на Балканите, в плодородна Тракия.
Рисунка на Дионис върху антична ваза Младият Дионис бил отгледан от нимфите, а по-късно попаднал под грижите на сатира Силен, любител на виното и забавленията. Така още от ранно детство пияните сатири, свирещи на флейта, танцуващи и играещи, станали постоянни спътници на Дионис, по време на неговия живот, неговите премеждия, конфликти и странствувания. Постоянен спътник на бога станали и т.нар. вакханки или бакханки – пеещи и танцуващи жени, менади, изпадащи често в екстаз и опиянение. Буйстването, наречено вакханство или бакханство (оттук и думата вакханалия), е една от неизменните характеристики на бог Дионис. Това буйстване е било свързано с опиянението от виното (ферментиралия гроздов сок), с религиозния екстаз, с освободените сексуални прояви. Всичко това е правило силно впечатление в древния свят и не е било приемано еднозначно. За някои е било неприлично и шокиращо, за други забавно и приемливо. Именно в древна Гърция култът към Дионис, със съпътстващите го представления, обреди и тържества, навлиза доста късно, когато вече се е разпространил на много други места от територията на Балканите към Мала Азия, Египет, Персия и отвъд. Сексуалният елемент в тези оргии е бил представляван във възникналите по-късните шествия с изработването на фалос (мъжки полов член, изработен от дърво, глина или друг материал) или носенето на жезъл, така наречения тирс, увенчан с борова шишарка на върха – също символизиращ фалос. Шествията са били съпътствани и с много шум и буйства, от което произлизат допълнителни епитети, т.е. названия, на бог Дионис като Бромий, Евхан , Иакх, Елелей, и други. Освен тирсът, други постоянни атрибути на бога били кожата от леопард, пантера или еленова кожа, лозовата клонка, винената чаша. Така е изобразяван той в релефи, рисунки по вази, скулптури и други. Отвъд първични сексуални и екстатични елементи, между впрочем запазени в българските карнавални шествия и игри и до ден днешен, бог Дионис е възприеман и като освободител или освобождаващ. Оттам са и епитетите Люей, Либер, Сабадий (Сабазий), които съответно на старогръцки, латински и тракийски означават – Освобождаващ или Освободител. Вероятно тази основа е била първичната, като сексуалното освобождаване е само частен израз на този божествен акт. Защото освобождаването при човека означава приравняване с божеството.
Сребърна плочка със Сабазий от Белинташ В разказите на античните автори и запазените многобройни митове за бог Дионис се очертават няколко основни момента в неговата „биография”. Единият е свързан двойнствената природа на бог Дионис. Това е отразено и в мита за двойното му раждане, поради което богът е наричан и Двойнороденият. Поради същата тази причина, един от символите на Дионис е и двойната брадва, т.нар. лабрис. Двойнствената природа на Дионис се изразява в неговата освобождаваща, от една страна но и стихийна, разрушителна сила от друга. Друг важен момент е конфликтът между богът с двойнствена природа Дионис и митичният цар на едоните Ликург. В цар Ликург виждаме отразен вероятно слънчевият бог Аполон, с типичните негови характеристики. Оттам и сблъсъкът между Аполониевото, слънчево, статично начало и Дионисиевото, хтонично, екстатично начало, която тема е разработвана от философите и психолозите. Легендата за противопоставянето между Ликург и Дионис е разказана още в Омировата Илиада. Пръв древногръцкият драматург Есхил представя Ликург като цар на тракийското племе едоните, живеещи около река Струма и планината Пангей (Кушница). Според друга версия, на историка Диодор, Ликург е цар на траките при Хелеспонта, днешният Галиполски полуостров. Според древногръцкият филолог Аполодор Ликург пръв обижда Дионис и го изгонва , а вакханките и тълпата сатири, които го придружават пленява. По късно обаче те се освобождават, а Дионис възбужда лудост у царя, който в умопомрачението си, като мислил че сече (зарязва) лозово пръчка убива собствения си син с брадва. Дионис предсказва, че от този момент земята ще остане без плод и няма да ражда докато Ликург не бъде убит. Тогава траките едони правят това. Според Диодор обаче Дионис и Ликург се сприятеляват, докато Дионис се готви да премине със свитата си от Азия в Европа, но тракийският владетел заповядва да го нападнат през нощта и да го погубят, заедно със свитата. Когато разбира за тези му намерения, богът се връща в Азия, превежда войската си и като побеждава в сражение Ликург го ослепява, като накрая го разпъва на кръст (!). При всяко положение е очевиден конфликтът, който бог Дионис е имал на местна почва, на Балканите. Вероятно поради тази вражда с местното или част от местното население, той е принуден да приеме своите странствувания из Азия, като достига чак до Северна Индия. Луций Флавий Ариан биографът на Александър Македонски (356-323 пр.н.е.) разказва за това как Дионис със своята свита от сатири и менади достигнал през земите на Финикия, Сирия и Персия чак до Северна Индия. Преди идването на Дионис хората в тази страна водили най-примитивен живот, не познавали земеделието, нямали и градове. Дионис им дал огъня, научил ги да орат и сеят, да правят вино, да строят, да обработват металите. Той уредил и религията им, а себе си поставил начело на новия пантеон. С други думи Дионис според историка Ариан (живял в 1-2 век от н.е.) е основател на древната индийска цивилизация. Между другото, по време на походът, в Мала Азия (т.е. днешна Турция) Дионис среща един друг популярен герой Херакъл, който заедно с него продължава пътят на изток, към Индия.
Картина на млада вакханка от Уилям Бугеро (1825 -1905) Споменът за този поход, със всички съпътстващи го събития и последствия, вероятно е отглас на исторически събития, състояли се според изследователите около началото на четвъртото хилядолетие преди Христа. Или иначе казано и погледнато от днешно време преди около шест хиляди години! Самият Александър Македонски е знаел за този поход на бога и в собственият си поход към Азия се обявява за Нов Дионис. Той намятал върху себе си и кожа от леопард, по подобие на бог Дионис. Действително походът на Александър е представлявал нещо подобно, поне в най-общи линии, на онова случило се около три хиляди години по-рано. Според древните историци след похода към Индия и неизвестно колко продължилият престой там, Дионис се завърнал към Балканите. По-късно Орфей, когото историците свързват с началото или средата на второто хилядолетие преди Христа, бил един от тези, които провеждали мистерии в чест на бог Дионис. Интересно е и това, че един от празниците в чест на бога се провеждал на всеки три години, като невести и млади девойки менади участвали в екстатични ритуали в планината при светлината на факли, през най-дългата зимна нощ. От тракийските земи култът към Дионис се разпространил на юг към Елада, на север към земите на скитите, на запад към Италийския полуостров. Мистериите и оргиите, които съпътствали култа не били приемани еднозначно, но постепенно се наложили на широки територии от цивилизования свят. От тържествата в чест на Дионис и от култовата песен наречена дитирамба, произлязла всъщност античната драма. Това станало при устройваните тържества в чест на бога, който били съпътствани с игри, пеене, рецитали и т.н. Според древногръцкият философ и учен Аристотел, трагедията е възникнала от сатирската драма и първоначално е имала шеговит характер. Според него трагедията била импровизирана игра, която впоследствие получава сериозния си характер. И самата дума „трагедия” според Аристотел е свързана с култа към Дионис. Трудно бихме могли дори да изредим всички свързани с Дионис произведения на изкуството и литературата, както през Античността, така и през Средновековието, и Ренесанса, а и по-късно. Този противоречив бог, двойнороден и двойнствен, едновременно съзидателен и разрушителен, предизвикващ и веселие и радост, но и страх и скърби, бог свързан с възраждащата се природа, се е проявявал винаги през вековете, вълнувал е творческата мисъл. В българските земи, традициите преминали през вековете и хилядолетията са многобройни, включително и такива пазещи следи от древните оргии и тържества в чест на бог Дионис.
Картина от Уорънс Алма-Тадема XIX век, Посвещаване на Бакхус

25 януари 2021 г.

Формиране на румънския народ

Избирам да говоря за нашите северни съседи румънците неслучайно. Освен всичко останало, тази тема би ни помогнала да разберем и нашия български произход, нещо към което от години се стремим с всяка статия тук в блог бг. Румънският език е причислен към групата на латинските езици. Това са езиците италиански, френски, испански, португалски, френски, окситански и каталански говор и други, както и румънски. Българският език от друга страна е поставен в групата на славянските езици – украйнски, руски, белоруски, полски, чешки, словашки, словенски, хърватски, сръбски и други. Дори и по незапознатите с темата за румънците и румънския език знаят и са чували, че в румънския език има много, доста много български думи, или иначе казано славянски. Дори когато чуем една произволно избрана румънска песен тези думи се чуват и правят впечатление Известно е също, че в миналото тези думи са били още повече, но съзнателно са били изчистени от румънския книжовен език и заменени с латински и западноевропейски думи. Но трябва добре да се разбере и да се подчертае, че основата на румънския език е била винаги латинска, или иначе казано романска. Когато разглеждат ранната история на България, българските учени често говорят за някакво романизирано население по нашите земи или по точно казват че траките, които живеели на Балканите, били напълно романизирани (и елинизирани) по време на римското владичество, което продължило от 1 до 7 век от новата ера. Оттук се появи и абсурдната теория, че именно власите, или иначе казано едно романизирано население, били наследници на тракийското население на Балканите. ( А каракачаните били наследници на елинизираното тракийско население!) Тази хипотеза е толкова погрешна, а и обидна за българите, колкото и приказките за татаро-финския произход на прабългарите, приказките за славянските морета, залели Балканите и приказките за изчезването на траките. Тя показва и цялата обърканост във връзка с представата за нашия произход, която просто няма как да не се отразява на българина, който учи погрешни неща по история още в училище. Оттам и цялостната му представа за света, за историята, а дори и за самият него са объркани и погрешни. Макар че истината никога не може да се скрие и да се затъмни напълно. Ако говорим за някакъв смесен народ, формиран на базата на латинизирано (романизирано) тракийско население и славянско такова, а дори и на някакъв друг съвсем външен елемент (извън индо-европейското езиково и етническо семейство) това е именно румънския народ. Пак повтарям – това не е българският народ, както и досега пише в учебниците, а именно румънският. На територията на днешна Румъния в древността живеят даките, който са роднини на траките, или казано иначе са клон на обширното тракийско население, обитаващо почти целите Балкани. В източните части на влашките земи, към Черно море, живеят и гетите, едно от големите тракийски племена. Да отбележим, че населението на север е било доста по рехаво от това в южните земи, за което свидетелстват и древните историци и археологическите проучвания.
Именно тези гети и даки са едни от първите тракийски племена, които започват да бъдат наричани вече не тракийски, а славянски, или по точно казано склавенски. Този процес започва към 5-6 век от новата ера. Тук разбира се има много уговорки, във връзка и венетски, тракийски, скитските племена (всички те роднински), правилният им разбор, но така или иначе именно скито-траките от Античността, започват да се наричат славяно-българи през Средновековието, след запада на същинската Римска империя. По време на Римското владичество на Балканите, което продължава доста дълго – около 6-7 века за различните области, Рим владее над огромното трако-илирийско-дакийско население, като провежда различна политика. Тази политика включва всичко типично за една империя, на първо място това е събиране на данъци и рекрутиране на войска (или помощни за войската поделения) от местното население. Тази политика включва и строителство на пътища, градове, военни лагери, мостове и други, т.е. изграждане на нещо, което днес наричаме инфраструктура. Не на последно място тази политика включва и разместване на големи групи население, в границите на империята, поради различни причини. Впрочем на север от река Дунав римското владичество е кратко. То започва с походите на Траян (98 -117) срещу даките и тяхното подчиняване. Рим не успява да завладее всички земи, част от днешна Румъния и Молдова. Но дотам където стига римската власт на север и на изток са изградени земни валове, за защита от германски, ирански и трако-скитски (славянски) племена. Част от тези римски валове науката приема за прабългарски, но това е една отделна тема. Рим построява и тук гарнизони и градове – административни центрове, като главният е наречен Улпия Траяна Сармизегетуза. Този изцяло римски град е построен в равнината, на около 40 километра от старата столицата на даките Сармизегетуза (Регия), разположена сред непристъпните гори малко по на север.
Както е известно в земите на север от Дунав римската власт продължава до 270-271 година, когато по времето на император Аврелиан (270 -275) римските гарнизони и администрация е изтеглена от тези земи в новосъздадената провинция Крайбрежна Дакия, в земите на днешна Северозападна България и част от Сърбия. Така наречената романизация на населението (поримчване и полатинчване), с което нашите и чужди учени толкова спекулират, е една чиста недомислица в научно отношение, за съжаление често използвана в научната литература. Повлияни от римската култура и латинският език са били може да кажем броени единици от населението и то изключително тези живеещи в градовете и по-големите административни центрове. Това е било нещо като погърчването по градовете, в едни по-късни времена, по време на османското владичество. Това ще рече, че основното население на Балканите, а именно тракийското си е говорило все стария език, и си е пазило все старата култура. Да уточним, че загадъчният тракийски език е именно това, което днес наричаме славено-български език, което все още ни се струва особено чудно. Но това е обяснимо, след толкова десетилетия официална пропаганда по въпроса и изучаване и дълбоко вклиняване на неверни тези. От друга след 1-2 век на Балканите сред многобройното местно тракийско население е било заселено и латинско-говорящото население, което е основата на това, което днес наричаме власи или румънци (а също и арумъни). Нашите възрожденци са знаели много добре истината за всичко това, което днес с такова неверие преоткриваме. А след като са знаели истината, те не се изказват особено ласкаво за римските колонисти заселени на Балканите сред многобройното, мирно и работливо местно население. В известните две писма до проф. Иван Шишманов Цани Гинчев отбелязва че цинцарите, т.е. власите са били римски колонисти, заселени по границите на отделните големи области. Той мимоходом отбелязва, че власите (латинско-говорящи римски колонисти) са заселени между Гърция и Тесалия, между Македония и Тесалия, между Тракия и Македония и т.н. за да държат в покорност населението (тракийското) и да шпионствуват. Това не особено приятно определение на власите като чужденци, шпиони и римски агенти във всеки един смисъл направо бледнее пред определението на йеросхимонах Спиридон Габровски в неговата „История во кратце о болгарском народе словенском” от 1792 година. В главата за Траян Римски (Троян – римски кесар) той коментира, че този император след като завзел Дакия, преселил населението в Далмация (босненско-сърбо-хърватские земи), за да не се отрече от него и пак да въстане (има се предвид въстанията на даките под водачеството на Децебал). А от земите на Далмация и от тези в Италия, „колкото се намираха в неговата земя курви, разбойници… ги пресели в Дация, дето сега живеят влахите, защото влахите от Италия водят племето си”. Тук вероятно има и лична причина за подобно отношение, понеже по това време йеросхимонах Спиридон Габровски живее в различни манастири в земите на Влахия и Богданско (Молдова). Откъде точно е преселено това латинско или може би латинизирано (романизирано) население на Балканите е трудно да се каже, дали от земите на Италия, Испания или Западните Балкани или някъде другаде. Но именно това романско население е основата на влашкия или ромънския етнос. Не по-малко труден е въпросът кога основните маси на това население се прехвърлят или са прехвърлени на север от Дунав. Според проф. Васил Златарски това става чак около 12 век. Така или иначе във Влахия и Трансилвания още от времето след Траяновите войни е заселено романско население, около което по-късно се сформира и влашката общност и държава. Същевременно дако-гетското население, наречено по-късно славянско, а други нови славянски групи винаги са обитавали тези земи. Постепенното смесване между власи и славяни се е осъществявало с различна интензивност, но така или иначе романското население е било винаги в пряк контакт със славяноезичното население. Резултатите от това са ясно отразени в речта на румънците, където изобилстват славянски думи и дори цели фрази. Все пак да подчертаем, че основата на езика си остава латинска именно поради това, че той е бил езикът на докараните латински колонисти на Балканите през 2 век (а вероятно докарани и по-късно). Днес румънците наблягат силно на дакийския (тракийски) си корен от времената на цар Скорило и цар Децебал, а разбира се и от по-ранни времена. Те действително имат основание за това, доколкото трако-славянският елемент също е участвал във формирането на румънската народност. Действително днешните румънци физически доста приличат на българите именно поради общото трако-дакийско наследство. Впрочем земите на север и юг от Дунав имат приблизително еднаква съдба от времето на праисторията и епохата на халколита (каменно-медната епоха.
Заобиколена отвсякъде от славянски народи – българи, сърби, украинци, както и от унгарците от северозапад Румъния е откъсната географски от латинското семейство на португалци, испанци, французи и италианци. Причината за това е, както вече посочихме, в преселението на големи групи латинско население на Балканите по времето на император Траян, а и в по-късните векове, по време на управлението на Римската империя. В такава ситуация за румънеца не остава друго освен да е весел, което е и забелязано от външните наблюдатели. С влашки произход например са писателите-хумористи Бранислав Нушич и Алеко Константинов. Така да повторим това, с което започнахме и което е най-важно за нас в случая. Не България, а именно Румъния е страната, в която е имало смесване на романизирано (латинско) население и славянско такова. Резултатите от това са били видими през вековете, видими са и до днес, в румънския език, в румънската култура и т.н. От друга страна т.нар. власите не са остатъци от някакви си траки, а точно обратното – власите са привнесения чужд, немногоброен елемент, сред обширното, тракийско, балканско население, наречено по-късно през Средновековието българско. И накрая крайно време е вече в училищата ние българите да учим истинската си история, а не такава създадена преди векове във виенската историческа школа и преповтаряна безкритично от нашите учени вече толкова десетилетия.

16 декември 2020 г.

Акордеона, старогръцко-българския речник и резачката

Когато през март месец тази година разбрахме, че се задава карантина, семейният съвет взе правилното решение. Заминахме за село Славейно, два дена преди обявявянето на пълната карантина, която включваше и забрана за пътуване. Просто не мога да си представя програмата ни в града и стоене в апартамента, ако това трябваше да правим през следващите два месеца. Родопите ни посрещнаха с пролетно време, макар и все още студено. Разшетах се веднага из градината и ливадите - те имаха голяма нужда от това. Не че не ги поддържаме, но друго си е човек да има достатъчно време. Орязах, т.е. прочистих излишните клони на ябълките, на дюлата, на черешата и вишната, разкопах част от градината, за да сея фасул и т.нар. в Родопите фасульовица - едър фасул. Изобщо закипя раннопролетна земеделска дейност. В началото на април заваля истински голям сняг, че чак и замръзна за няколко дена. Изкарахме истинска зима... през април месец! Към края на месеца се разбра, че трябва да слизам към града, за да платя данъците и да взема някои неща, за следващия един месец. То слизането към града беше лесно, по скоро излизането през направените КПП-та беше проблем, но аз минах със земеделския си документ, т.нар. зелено картонче. За пръв път почувствах някаква привилегия от това, че се водя земеделски производител... Та мисълта ми е за личния списък, който съставих, за нещата, които трябва да взема от Пловдив. Преди да слезна към Пловдив започнах да правя списък, който започна така - акордеона, старогръцко-българския речник, резачката... Тук се спрях и много се смях - няма такъв списък! Не случайно хората понякога не ме разбират. Работата, задълженията ми, интересите и забавленията ми, изобщо животът, който водя, в последните двадесет години (след завършване на университета), не попада в класическите стандарти и представи. Затова и малко се затруднявам да обяснявам, когато ме попитат за това какво правя, и то не за друго, а защото просто не знам откъде да започна. И моят живот, както и животът на всеки човек е една борба. Почти не съм оставял тази борба или ако съм я изоставал, то е било за малко,за да си почина. Което все пак е шанс - да имаш възможност макар и за малко да си починеш от борбата. Приемам че каузите за общо и обществено развитие, които съм си поставял през годините, са мой личен избор и сам съм приел да се натоваря с тях. В смисъл никой не ми е виновен за това. Само че това е моята представа за живота, това е моят характер и моето възпитание и няма да мога да се променя в това отношение. Понякога и най-близките ми хора не ме разбират, на аз слушам и изпълнявам на първо място вътрешното си убеждение. Факт е обаче, че през пролетта почти нямах време и за акордеона, и за старогръцко-българския речник, нито дори и за резачката. Тази зима обаче ще имам, което си е един голям шанс.