30 декември 2019 г.

Син на Тракия и на Родопите

Въпреки че съм роден в град Пловдив, в този град живея, а и с годините се оформих и аз като типична майничка, имам проблем с тракийската си и филибелийска идентификация. Този проблем произлиза от силния ми родопски корен, с който винаги съм се гордял, толкова, колкото и с факта че съм пловдивчанин, че и повече. И така, от една страна имам прапрадядо роден в Пловдив, с което не много хора от живеещите в града могат да се похвалят, от друга страна съм на 3/4 родопчанин, понеже и двете ми баби и единият ми дядо са родени в село Славейно. Животът ми от най-ранно детство е бил разделен между Тракийската равнина и Родопската планина и до ден днешен. И затова ми е трудно да се определя.
Преди няколко години прочетох в една книга, посветена на Стою Шишков, следната формула свързана с него - син на Тракия и на Родопите! Колко просто било решението! Няма нужда да си син само на Тракия или само на Родопите, може разбира се и на двете. Оттогава казах, че тази формула пасва идеално и за мен и аз също такъв ще си остана - свидно чедо и на Тракия и на Родопите.
Стою Шишков е роден в Устово, но почти половината му живот минава в Пловдив, където преподава, а и създава Пловдивския окръжен музей. Въпреки това името му не е много популярно, по скоро е известно за изследователите на родопската история, понеже Стою Шишков е автор на много книги, статии, изследвания върху родопската история, бит, социални, политически, икономически и културни проблеми и т.н. Преди време Дечо Камишев, също от Устово, ми подари една книга за рода на Стою Шишков, но още не съм я прочел, признавам. Имаме и някакво далечно родство се оказа, със Стою Шишков, по линия на една прабаба от Славейно, но аз с кой ли не съм роднина - нали съм син и на Тракия и на Родопите... А и в България всички сме роднини, както е добре известно.































17 декември 2019 г.

Дата на просветлението на Буда

Особено интензивно и с благо чувство се сещам за Буда два пъти в годината. Едното е в началото на май, когато е неговата предполагаема рождена дата. Другото е по-силно, към средата на декември, времето когато е настъпило неговото Просветление или Пробуждане, както по-често се нарича. Според различните будистки школи тези дати варират, като някои посочват че през пролетта той е роден, постигнал е просветление на 35 годишна възраст пак през същия сезон, а на 80 годишна възраст умира, отново по това време на годината. Разбира се, винаги по време на пълнолуние.
Противоречие по отношение датата на рождението по-скоро няма - през пролетта, наричана по санскрит месец вейсака или вейшак. Преди няколко години написах за Списание 8, че това вейсак, вейшак, вейсака е ни повече ни по-малко славянското слово весна - пролет. Същото е и с терминът асиня (ашвин), който е ни повече, ни по-малко думата есен, или осень. Но да не се отклоняваме от темата.
Преди 11 години, когато посетих Индия, щата Бихар и Бодхгайя, допълнително четене на литература по въпроса и едно преживяване ме убеди, че Побуждането е станало към средата на декември месец, разбира се по пълнолуние. Подобна дата - 8 декември, се посочва и от дзен школата, докато например теравада (ортодоксалната школа) посочва пълнолунието през пролетта (асиня).
Днес на мястото на Пробуждане, в Бодхгайя, се издига величествен паметник, построен приблизително преди хилядолетие.


Живо е и дървото Бодхи, под което е постигнал просветление Блаженият, като се смята че това е 5 поколение на същото дърво, всяко преживяло приблизително по 500 години. По отношение на историческия живот на Буда, мненията също се различават, но аз приемам мнението 563 - 483 г. преди Христа. И така, когато пристигнах в Бодхгайя, не се втурнах веднага към Махабодхи темпъл, който беше съвсем наблизо до моят хостел, а пристъпих с известно смирение. Минаха три дена, а аз още не бях влязъл в храмовия комплекс, а когато отидох там беше пълнолуние, величествена гледка и едни жерави кръжаха, макар и за кратко, над храма. Когато приближих към дървото и т.нар. Диамантен престол, който е ограден, изпитах величествено чувство, което при следващите ми посещения в храма не се повтори.


По този начин се убедих че Пробуждането е станало именно по това време на годината, а в моя случай това беше 12.12, нощта срещу 13.12. Всъщност моята обиколка на почитани от будистите места в Северна Индия беше едно религиозно преживяване, което осъзнах с известно учудване и доста по-късно. Така че при изследване на неща свързани с дадена религия и различни метафизични преживявания могат да бъдат от определено значение.


29 ноември 2019 г.

Правата на жените в България

През тази седмица БПЦ излезе с официална позиция във връзка с промените в закона за социалните услуги и свързаните с това права на родителите и децата. Същевременно от Брюксел се съобщи, че евродепутатите настояват за подписване на Истанбулската конвенция от всички държави членки. Поради това ще кажа няколко думи по въпроса за правата на жените (и децата) в България.
Жените винаги са имали права в България и то говорим на за сегашната епоха, а погледнато в исторически план. Веднъж на сбирка с колеги историци и археолози, най-възрастния между нас каза по въпроса следното: "На Балканите жената винаги е имала права и е била на почит, още от времето на праисторията." Аз като историк и археолог и в резултат на натрупаните впечатления през годините, напълно съм съгласен с него. Но да оставим назад времето на матриархата в праисторията и да говорим за последните две-три хиляди години, да речем.
Българката, а преди това тракийката, винаги се е радвала на една относително висока свобода дори и в най-тъмните времена и епохи на деспотизъм и пълна превилегия на мъжете и мъжкото начало. Гордите и свободни тракийки (македонки, дакийки, фригийки) са правили силно впечатление на външните наблюдатели. Неслучайно някои автори описват това поведение като прекаленна разпуснатост на нрава, понеже деспотичните и азиатски закони в други близки и по-далечни общества, ярко са контрастирали със свободата на тракийката.
По-късно по време на римското господство и след това при българското царство тази свобода се запазва до голяма степен, въпреки настъпващото "мрачно Средновековие" в Европа. Сравнително свободни и с независимост са българките и по време на османското владичество, въпреки изписана пропаганда по въпроса, от недалечното ни минало.
Само щрихирам тази историческа част и преминавам към по-конкретните примери и разбор на проблема в нашето съвремие. Преди петнадесетина години имах възможност да участвам при провеждането на една задълбочена социална анкета към БАН, в няколко Средногорски и Подбалкански градчета и села. На въпроса за домашното насилие и въпросите към мъжете - "Биете ли жена си?" някои хора българи направо се обиждаха от този въпрос. Отговорът беше категорично "Не!" (Разговарях само аз като мъж, със съответния глава на семейството, жена анкетьор разговаряше със жените.) Тази част от въпросите всъщност бяха лични и за индивидуално попълване, но хората предпочитаха да ги четем и да споделят отговора с мен. Само в едно турско семейство, сравнително младото момче отговори: "Е, два-три шамара не се броят." Не казвам това, за да злепоставям турския етнос в България, а и от един пример не може да се вади заключение, но казвам това заради следното. Трябва да се прави ясна разлика между различните култури - българска, турска, циганска и т.н., където има различни правила и стандарти на поведение. В този смисъл трябва да се прави разлика между българска и германска култура например. Ако в Германия повишаването на тон се счита за насилие над детето, то тук това не е така. В смисъл, дори това да е насилие, ние сме едно по-южно общество, с по-бурни страсти и реакции, тук нещата са различни от Германия, Швеция и Норвегия. Тук е така от хилядолетия и ние германци в това отношение няма как да станем. Ако пък отидем още по на юг, в арабския свят да речем, отношенията стават още по-агресивни и емоционални, дори и за нас българите.
Когато чуваме, че 30 хиляди били сигналите за домашно насилие над жени у нас годишно (информация също от последната седмица), трябва да се знае тези сигнали за българският етнос ли се отнасят, за турския, или циганския. Извинявам се, но тук е излишна етническата и политическата коретност. В противен случай се получава едно грубо изкривяване на данните и хората си казват : "Ей, тези български мъже, какви насилници станаха" или пък "Горките български жени, на какво насилие и домашен тормоз са подложени ежедневно в семейството." И така се насажда една предварителна нагласа по въпроса и се настройва предварително недоверие между половете.
Но хайде, да приемем, че огромния процент от тези 30 хиляди сигнала се отнасят конкретно за българския етнос. Само че тук виждаме колко комплексен е въпросът. Колко от тези сигнали идват от един и същи жени, това е много важен въпрос и за колко жертви на насилие всъщност говорим? След това, дали тези случаи се отнасят за живеещите в градовете или в селата, дали се отнасят за по-високи социални категории или по-ниски, дали всъщност животът от последните години, обедняването и липсата на социална справедливост, не довежда до домашно насилие? Не на последно място, дали всъщност прекаленната еманципация на жените не е една от основните причини за оплакване от насилие, а и дали самата еманципация не води до разрушаване на традиционни ценности и поведение.
Внушението, че българските жени нямат достатъчно права и поле за изява в България, че не срещат подобаващо отношение и т.н. са много опасни и действително подменят традиционните семейни и християнски ценности в България. Внушението, че българите или българските мъже са насилници е също толкова крайно вредно и опасно. Обществото ни трябва да се противопостави с всички сили на тези тенденции, защото ние българите винаги сме били пример за демократичност - и обществена и семейна.

20 ноември 2019 г.

ЩЕ СПАСИ ЛИ ДИРЕКТНОТО ИЗЛЪЧВАНЕ НА ОБЩИНСКИТЕ СЕСИИ ПЛОВДИВ И СВЕТА?


От точно 8 години темата за директното излъчване на общинските сесии ту се повдига, ту затихва.

Тя се активизира преди избори, опозицията я повдига и след избори, но нищо не се случва. Някои си мислят, че излъчванията ще променят не само Пловдив, но и света. Да не би петъчните излъчвания от Народното събрание да промениха нещо в България?

Вече се забрави, че преди 12 години тази работа се случи и то без подкрепата на политическите сили, а тъкмо напротив.

Като пръв инициатор на директното излъчване на сесиите и организирал го повече от 4 години, си позволявам да дам малко акъл.

Интересното е, че 8 години никой не ме потърси, за да обясня има ли смисъл цялата работа, как трябва да стане, колко струва и т.н.

ДИРЕКТНОТО ИЗЛЪЧВАНЕ НА СЕСИИТЕ С ЛИНКОВЕ В ЕДИН ИЛИ НЯКОЛКО САЙТА, ПРОСТО ТАКА – ДА СЕ ОТЧЕТЕ НОМЕРЪТ, Е БЕЗСМИСЛЕНО!

1. Огромна част от пловдивчани, които се интересуват от това как се управлява градът, не ползват интернет или няма да седнат в четвъртък от 9 до 13 и да гледат в захлас.

2. Ще се отчитат няколко хиляди кликвания, но това ще означава, че някой е цъкнал на линка да види какво е това чудо, видял е, че някой нещо си говори и ще се прехвърли нататък.

ПРОЗРАЧНОСТТА на управлението на града – което е целта, означава нещо по-различно.

1. Обществото трябва да знае предварително какво ще се случи на сесията.

2. Трябва да е ясно кои са интересните точки /там, където ще се направи опит да се направи далаверата/.

3. Обществото трябва да разполага предварително с документите и предложенията по различните точки.

4. Най-важните дебати трябва да започват преди сесията и да завършват след сесията – тоест, процесът на прозрачност не е само няколо часа директно излъчване.

5. На един общински съвет с безспорно мнозинство и с беззъба опозиция няма смисъл да се обръща внимание.

6. Там, където пък има читава опозиция, тя не трябва да прекалява с използването на директното излъчване, за да държи политически речи.

7. По време на излъчванията дебатите по всяка точка трябва да се съпровождат с информационни надписи, които разкриват същността на този дебат. Тема от типа: "Прехвърляне на УПИ 5677 от публична в частна общинска собственост" не значи нищо. А зад това може да се крие далавера за милиони.

Цялата тази работа струва, естествено пари. Трябва да се осигури заплащането на: двама оператори, режисьор на пулт, звукорежисьор, техник по комуникациите, транспорт, редактор в студиото, студиен техник по надписите плюс екип за организиране на коментари.

Всичко друго е имитация. А, да не забравим, има и цена на телевизионното време – ако се излъчва по телевизията. Целта на този коментар не е осигуряване на пари по последната точка.

Та сега – спомени.

В края на 2006 година се заговори, че Пловдивската телевизия ще бъде спряна. По политически и икономически причини. И тогава - търсейки начин да се спаси телевизията, реших да започнем директни излъчвания на сесиите. Надявайки се, че никой няма да посмее да спре телевизия, която работи за обществото.

Спряха я! Въпреки сесиите. Или може би точно заради тях.

Но подред.

Обадих се на тогавашния председател наОбС Страшимир Дочков. Той каза, че е най-добре да напиша писмено предложение, та ръководството да реши.

По онова време в доста български градове и градчета сесиите вече се предаваха директно. Само в Пловдив – не. Смятах, че ръководството ще ме прегърне за идеята и даже ще попита колко струва масрафът.

Като начало ме предупредиха, че е хубаво да дойда на сесията, когато ще се обсъжда моето предложение.

Отидох сутринта и... Установих, че общинските съветници ме подминаваха и не се спираха при мен. Въпреки че с повече от тях бяхме добри познати. Нещо ставаше.

Спря се най-после ръководителят на една от групите и гузно ми прошепна: Снощи се събрахме всички групи и решихме да не позволим излъчването.

Не можех да повярвам. На прага на приема ни в ЕС пловдивските съветници не искаха една рутинна европейска практика.

- Защо така? – попитах.

Човекът се огледа и ми довери:

- Имаме още няколко месеца да крадем, та не искаме хората да ни гледат.

Мога да се закълня, че това бяха думите. Беше февруари, мандатът на съвета и на Иван Чомаков като кмет изтичаше през октомври.

Започна обсъждане на предложението, имаше хъкат-мъката, поисках думата и казах:

- Пловдив има редкия шанс да остане в световната история. Няма друг град по света да е отхвърял предложение за директно излъчване на сесиите. И то БЕЗПЛАТНО.

Съветниците започнаха да се ослушват. Дадоха почивка, която продължи доста време. Видях, че идва Славчо Атанасов – тогава беше кмет на Тракия, и нещо започна да се кара на съпартийците си. Заговори се, че Петър Стоянов се обадил от София на съпартийците си и ги питал наистина ли смятат да направят такава глупост.

Най-накрая разрешиха. С таково неудоволствие – все едно, че позволяваха на педофил да стане възпитател в детска градина.

Решението беше:

1. Никакво заплащане! /макар удоволствето да струваше сериозни пари, но не това беше целта, нали искахме да се запази телевизията/

2. Обърнете внимание – условието беше уникално. Камерите да показват само говорещия, а не залата. Да не би да покаже някакъв съветник как си играе на лаптопа, решава кръстословици или подсказва на съпартийците си как да гласуват.

Съгласихме се, но второто не го изпълнихме.

След първите две директни излъчвания спряха телевизията. Някои съветници се подписаха под някаква протестно писмо, кметът Чомаков изрази някакво съжаление, а на мен ми се обадиха и казаха, че телевизията е осъдена на смърт и след три дена ще бъде забравена.

Не капитулирахме веднага. Следващата сесия пак я предавахме на живо и тъй като нямаше кой да ни гледа изкарахме големи телевизори на стълбите на Каменица – спечелихме десетина зрители за каузата.

След 5 месеца възстановиха излъчванията и пловдивчани вече можеха да гледат сесиите.

По някое време някой се сети, че е хубаво сесиите да се и записват на дискове и остават като архив. Дотогава се записваха на аудиокасети.

Започнахме да предаваме ДВД копия, отпуснаха и малко пари.

Така направихме пълен запис на онази сесия, на която ГЕРБ бяха изгонени от властта. С помощта на Атака, които после станаха коалиционни партньори на ГЕРБ. И с помощта на едно куфарче пари. И т.н. Няма да забравя огромните очудени очи на Дани Каназирева – тогава съветничка от ГЕРБ, която броеше бюлетините след гласуването на доверие на тогавашния председател на ОбС Йордан Кюмюрджиев, и първа беше разбрала, че са изиграни.

Та повече от 4 години предавахме сесиите, организирахме коменари, документирахме, повтаряхме, изхарчихме серозни пари.

Дойде Иван Тотев а власт, очаквах, че някой ще ми благодари за приноса ни към демокрацията, но нищо не се случи. Заговори се, че сме искали много пари. Един ден спряхме излъчванията и никой не попита защо ни няма на сесията...

Междувременно НБТ – известна като "телевизията на Гергов", също започна излъчвания, никой не поиска от тях предложения и не им постави условия, пуснаха ги без спорове. След това се пробваха ДСС. Оказа се, че сесиите вече са кратки и скучни и няма смисъл да се излъчват. И собствениците разбраха, че файда от цялата работа няма. След време и тези телевизии изчезнаха от хоризонта.

Май всички бяха доволни. Това се нарича медийно затъмнение.

Така от няколко години за излъчване на сесиите само се говори. Повява се някой мераклия, след това изчезва.

Председателката Савина Петкова каза, че всеки е добре дошъл да излъчва. Като че ли правото да се излъчва е подарък свише. Напротив:

ИЗЛЪЧВАНЕТО НА СЕСИИТЕ НЕ НОСИ НИКАКВИ ПОЛЗИ НА ЕДНА МЕДИЯ.

За това по света тези излъчвания – включително излъчванията на сесии на Народното събрание, се извършва по дотираните обществени медии.

За съжаление, Пловдив няма обществен канал. Шансът бе проигран по ред причини. Ръководствата на БНТ от години обичат онези пловдивски събития, които ще им дадат повод да дойдат под тепатата с любовниците, да се почерпят в Стария град и да си тръгнат. И ако може малко пари от общинския бюджет да се прехвърлят в бюджета на БНТ...

Сесиите не са привлекално събитие от тази гледна точка.

В стотици европейски градове подобни излъчвания се финансират по европейски програми. Има такива възможности, но досега нищо не е направил. По-добрее парите да отидат за някаква конференция – с преспиване и другарска вечеря.

Ако все пак се отпуснат някакви пари за "прозрачност на управлението", къде ще отидат те?

В медията, която ще анонсира излъчването така: "Други съграждани, гледайте сесията на живо и обърнете внимание на последна точка /примерно/, която ще узакони един грабеж!"

Или в медията, която ще предпочете заглавието: "Драги съграждани, гледайте сесията, на която ще се реши изграждане на поредното пловдивско бижу!"

Познайте сами.

Източник: ПОТВ

18 ноември 2019 г.

Откъде произлиза другото име на костенурката – желва?

В някои райони на нашата родина, а и по-широко казано на територията на Балканите, костенурката е известна като желва, жолва, желка или желбаба.
Например в Родопите широко разпространено е названието жолва (желва), а в Северозападна България съответно костенурката е наричана желбаба.

Етимологията на самото име костенурка и производните (костеница, коштанка, кощепица и т.н.) е ясно – свързано е със староб. кость, което се среща сред останалите славянски езици, както и в латински costa (ребро), френски cоte, испански costilla и т.н. и означава, най-общо казано, нещо твърдо.

Основна характеристика на костенурката, освен че се движи бавно и известното дълголетие, е нейната твърда коруба, откъде произлиза и нейното име.

А какъв е произходът на названието „желва”?

Този произход е свързан отново с корубата и с приплеснатата полусферична външност на костенурката.


На Балканите съществуват и до днес десетки хиляди надгробни могили. В миналото те са били дори повече. Всъщност надгробни могили съществуват, а и могат да бъдат видени, и на много места в Европа. Старославянското название за това, което днес наричаме надгробна могила е жаль, със значение гроб, гробница. Това са места, където са се жалили, т.е. почитали и възпоменавали мъртвите.
В продължение на хилядолетия, широко разпространени са били именно тези могилни, приличащи на малки хълмове, места за погребване и почитане на мъртвите. По своята форма костенурката изключително наподобява надгробна могила, в една разбира се съвсем миниатюрна форма. От тази прилика възникна и названието жаль- желка– желва (жель-баба), т.е. една малка, миниатюрна (особено когато е скрита и неподвижна) надгробна могила.

14 октомври 2019 г.

Българи и славяни

Днес, в интернет форумите особено, се вихри една грозна русофобия и славянофобия. Всичко най-лошо, всичко най-черно идва от Русия, т.е. съответно от славяните, защото руснаците са славяни, а ние българите не сме. Впрочем дори и тук нещата отидоха много напред, защото руснаците дори не са и славяни, според някои идиоти, а угро-фини и монголоиди, с едва няколко процента славянски гени. Всички тези дивотии се изливат върху нещастния и объркан български народ, който вече не знае на какво да вярва и на кой Господ да се кланя.
Когато няколко пъти съм подхващал темата за разликата между българите и славяните, пред хора подчертаващи тази разлика, други аргументи освен реплики от рода на „Ние не сме славяни, защото не сме руснаци” не съм чувал. За тези хора намесата на политическият фактор в тази тема е неизбежна. Представянето на Русия като империя на злото, а Америка като империя на доброто е толкова повърхностно и лекомислено, както и обратният случай.

И за да разведрим обстановката ще започнем прегледа на тази интересна комплексна тема с един виц. Срещнали се двама българи в Москва, единият живеещ там от много време, другият току що пристигнал. – А вы за сефте раз в Москве? – попитал важно първият. Ето тази дребна щриха показва една от основните разлики между българите и славяните, като цяло, и в случая руснаците в частност. Това е различното историческо развитие на двете общности за много дълъг период от време.

Традиционно българската общност е живяла на юг от река Дунав. Това означава в едни земи със стара цивилизация, част от голямата средиземноморската културна зона. В тези земи, между Синьо (Адриатическо) море, Бяло море, Черно море и на север Карпатите в продължение на 6 века (приблизително от 1 до 7 век) доминира римската култура и цивилизация. След това, в продължение на почти 5 века (от 14 до 19 век) доминира османската култура и цивилизация, която освен азиатските си черти е наследила и немалко от организационното и културно наследство на древната Римска (Византийска) империя.

Същевременно през цялото това време, славяните, древните скити, на север от Дунав, запазват до голяма степен своята собствена организация, древен бит и независимост. Така многото латински думи, които проникват в тракийския, по-късно български език, както и многото османо-турски думи и понятия, навлезли в езика ни от по късно време и до днес съставляват една сериозна разлика в езиково отношение между южните или балканските славяни (българи, сърби, хървати) и т.нар. западни и източни славянски групи. Всички стотици турцизми, които ние българите и до днес използваме в речта си, са непознати за групите на север от река Дунав и носят специфичният характер на нашата българска реч. Приемането на латинските календарни имена на месеците – Януари, Февруари, Март и т.н., като при славяните са запазени по старите имена – Просинец, Сечен, Цветен и т.н. е част от тази голяма картина, която ние обикновено трудно обхващаме. Богатата материална култура по българските земи, каменните и тухлени градежи до всяко градище, датиращи още от тракийско и римско време, мерните единици, разработената административна и данъчна система, също от това време, богатата кулинарна традиция ако щете, са все особености от това различно културно наследство от двете страни на реките Драва, Сава и Дунав и на планината Карпати.

Всъщност чудното и удивителното в случая е не, че българи и славяни са различни, а че са се запазили достатъчно близки при цялото това различно историческо развитие, през много дълги периоди от време. Този същият извод ще имаме повод да повтаряме при всяка една голяма подтема при изясняването на разликата между българите и славяните, което ще направим на няколко части поради обема на тази комплексна тема.

26 септември 2019 г.

Образът на България и българите в световното кино

Да уточня първо, че тук говорим не за участието на България или българите в световното кино, а за образа на България и българите, такива каквито те са показани и представени в световното кино, говорим разбира се основно за американското.

Прегледът започва с класическия филм „Казабланка” от 1942 година. Вероятно не са много българите, които са гледали този филм, а дори и онези, които са го гледали, някак си не са обърнали внимание на сцената с българската съпружеска двойка, всъщност младоженци. Сюжетът с билетите, до които всички искат да се домогнат, за да заминат за Америка и да избягат от немската окупация, е основен във филма. Включително и за красивата и чувствена млада българка и нейният млад съпруг Ян. Визата е скъпа, особено тази издадена по втория начин, а българите нямат достатъчно пари, предвид на скъпото пътуване от България през Европа до Казабланка. Младата българка се оплаква от ситуацията в България, с израз който е силно преувеличен, оплаква се и от липсата на средства и моли героят на Хъмфри Богарт Рик за съвет. Неговият съвет въпреки това е – Гоу бак ту Бългерия. Днес може да приемем тази реплика на Хъмфри Богарт като национален призив към всичките два милиона и половина българи напуснали отечеството през последните три десетилетия. Дълбоко лиричната и в известен смисъл романтично-трагична сцена с българите продължава около четири минути и завършва с един благороден жест от страна на главният герой и хепиенд. Доста хора са развълнувани, по различен начин, от сцената, а един руснак прегръща и целува добрия, в случая, Рик.

Един друг филм с доста сериозно, макар и завоалирано присъствие на България, това е филмът Терминалът от 2004 с Том Ханкс в главната роля. Всъщност това е филмът в който героят реално е българин (Виктор Наворски), понеже говори на такъв език, макар че страната му е наречена Каракозия. В събитията и нещата около главният герой са приплетени и разнородни източноевропейски елементи. Името Каракозия (кара – черна и козия -коза) е по скоро иронично и не чак толкова обидно. Понякога в медиите Том Ханкс е наричан ласкава българският зет, макар че бащата на жена му е българо-мохамеданин, роден в днешна Северна Гърция, а майка й е гъркиня от днешна Южна Албания. Преди няколко години медиите написаха, че на погребението на дедо Хасан Ибрахимов е имало три знамена – българско, гръцко и американско, понеже животът му е свързан и с трите държави. Изглежда обаче упоритият помак е понаучил зет си на български думи и реплики, а и на такива заучени специално за филма „Терминал”. Събирателният образ на все още тъмните за американците Балкани и неясната Източна Европа е представен във филма с доза ирония, но и известно съчувствие. Режисьор на „Терминал” е самият Стивън Спилбърг.

Балканите и в частност България бяха съвсем тъмни за американците до 1989 година, като след това започна известно изясняване на картината. На това се дължи и една реплика в сериала Алф, създаден между 1986 и 1990 година, където героят Уили възкликва в една от сериите „Това да не е мис България”, гледайки към телевизора, така както и самите ние бихме казали по това време- „Това да не е мис Албания”. След 1989 година се разбра, че източноевропейките са доста красиви, включително и българките, но по време на „желязната завеса” в САЩ това не се е знаело и Балканите са едно тъмно място, подобно на тъмна Индия.

Във филма „Жива плът” на испанеца Педро Алмодовар от 1997 година, също има българска следа, на която някои се смяха навремето, други се смутиха, но така или иначе репликата остана. В един от епизодите главният герой споменава, че по време на престоя си в затвора е научил нещо от съкилийника си българин и казва на езика булгаро - „Аз имам един голям к-р”. Е, навремето, преди двадесет години, дори и тази реплика на български в един чуждоезичен филм беше известен повод за гордост.

Разбира се трябва да споменем и героят Виктор Крум в поредицата за Хари Потър, който е българин. Актьорът изпълняващ ролята на Виктор Крум в „Хари Потър и Огненият бокал” младият Станислав Яневски, също е българин. В романа и филма, героят Виктор Крум живее с майка си и баща си в България и играе като търсач в националния отбор на страната по куидич. Това вероятно е отзвук от представянето на българите на световното първенство по футбол в САЩ през 1994 година. Аз лично обаче нямам преки наблюдения над филма, понеже подобна безлична английска тъпня като Хари Потър нито мога да чета, нито да гледам.

Признавам си също, че през последните години все по рядко гледам филми и вероятно съм пропуснал някоя реплика или сцена касаеща България и българите и начинът по който те са отразени в световното кино. Като цяло обаче, макар и спорадичен, образът на България и българите в световното кино е сравнително справедлив, макар че вероятно на нас би ни се искало да е по бляскав и идиличен.

18 септември 2019 г.

За сектите

Във всеки човек е заложена божествената частица, заложена е вярата, както и свободната воля. Независимо дали човек съзнава тези неща или не, дали ги преживява или не, то те са факт. Поради това изказвания от рода на „Аз съм атеист”, „Аз не вярвам в такива неща”, „За мен нищо освен този реален свят не съществува и няма живот след смъртта” и т.н. са просто празни думи пред лицето на Господа, нашият Творец и Създател.

Заложената в нас вяра, заложеният стремеж към божествено съвършенство (божията частица) рано или късно се проявяват, независимо от възпитанието в семейството, и независимо от обществото в която живеем. Ако човек не е напътстван от по възрастните, не е възпитаван в традиционната за държавата и региона религия (говорим за ортодоксалните религии), неговият духовен път е възможно да се отклони в погрешна посока.

Първият въпрос, който си задаваме, когато чуем че някой човек е станал жертва на религиозна секта е „Как е възможно това? Как се е подлъгал този човек, не вижда ли че тези хора са различни, отделни, опасни, сектанти?” Или пък „Аз го мислех за интелигентен човек” и т.н.

Да, много интересен е този въпрос, защо човек се лъже, защо не вижда, че става въпрос за едно изкривено (обикновено опасно) религиозно учение?

И тук се крие първата особеност на сектите, при това ключова за тяхното разбиране. Сектите не се състоят само от погрешни и вредни учения. Те не се състоят само от вредни и опасни ритуали. Сектите са един микс, една смесица от положителни и доказани духовни практики от една страна, които реално привличат човека и правят сектата на пръв поглед неразпознаваема. От другата страна обаче са вредните за човека и душата практики, като съотношението между едните и другите е най-различно. Но дори такова съотношение да е 90 към 10 процента в полза на първите, положителните практики, сектата си остава секта и може да бъде квалифицирана като такава.

И така човек проявява интерес към сектата привлечен от положителните духовни практики (и едва ли от отрицателните такива), а когато вече е въвлечен в нейната дейност и е попаднал в нейната орбита, той не може да различи ясно доброто от вредното и положителното от отрицателното.

Втората особеност на сектите и привличането на хора към тях е именно в онзи заложен стремеж в човека към духовно усъвършенстване и извисяване, който не е намерил правилната посока, правилният път. А този път е, пак да повторим в ортодоксалните религии, за отделните културно-географски зони – Европа, Средиземноморието, Средният Изток, Далечният изток и т.н. Тези т.нар. ортодоксални религии съществуват от хилядолетия и отразяват в себе си върховните религиозно-морални достижения на дадена цивилизация, на дадена, обикновено обширна, културно-историческа зона. Този духовен стремеж заложен в човека намира любопитни, нетрадиционни и екзотични форми за развитие, които само на пръв поглед са леки, приятни, носещи утеха, съчувствие и просветление, а след време се превръщат в истински ад, от който човек рядко може да излезе със собствени сили. Главна вина за привличането на младежи от сектите носи атеисчното възпитание на част от българите и атеистичното време на социализма, добре известно като хронология.

В човека съществува и стремежа към следване водача, на духовния лидер, на образеца за съвършенство, който винаги е бил един и същ във всички епохи - нашият Господ Бог, небесният ни Отец. Затова почитането на идоли и следването на кумири е забранено още от началните Божи заповеди. Бог е ревнив към вярата, която е дал на човека и която както виждаме може да бъде насочена към почитане на някакви много бледи и далечни отражения на Божията Промисъл и Милост.

Ако трябва да бъдем реалисти ще посочим и една трета причина, която се определя от самата личност, привлечена от съответната секта. Има хора различни като характер, различни като светоусещане и отношение към другите и обществото. Тези хора въпреки тяхната чепатост за обществото, лесно могат да станат обект на влияние на дадена секта. Но именно това е задачата на обществото, на православната религия, да работи с този труден материал, да връща заблудените овце в стадото, да намира пътя за сближение, а не да поощрява пътят към отчуждение. Защото именно това е разликата между сектите и ортодоксалното учение (било то християнство, ислям, будизъм и т.н.) Първите акцентират върху разликите между хората, като по този начин, в крайна сметка внушават отчуждение, а ортодоксалните религии показват общото между хората, като по този начин постигат градеж и обединение.

Темата за сектите, разбира се, е много дълга и детайлна, но както казваше една жена от православното общество, грижеща се за пострадали от сектите – „Когато ни ги водят при нас вече е твърде късно.” А аз пояснявам – душите им, в които не са вярвали или не са съзнавали че съществуват, са вече изпити, от хищните ловци на души, криещи се зад различните секти.

Затова колкото по бързо достигнем осъзнаване и помагаме на другите около нас да достигнат осъзнаване, толкова повече ще ограничим късането на жива плът от българското православно тяло, която жива плът се къса ежедневно от „вълците в овчи кожи”, прикрили се зад различни секти.

Всеки човек има право да извърви своя път, дори този път да минава през всякакви препятствия, включително и религиозни секти. Но борбата със сектите трябва да става както борбата с вирусите. Има ли вирус, отпаднал си, болен си, повръщаш. А как се борим срещу вирусите е добре известно, като в духовен план това е придържане към ортодоксалната вяра. Дано Божията милост да ни избави и да запази България!

2 септември 2019 г.

Малоидеен културтрегер – голяма заря

Досегашният опит от европейска столица на културата Пловдив 2019 ако не друго показа следната зависимост: колкото по малко идеи има при провеждане на дадено събитие от културния календар, толкова по голяма е зарята, бележеща края на това събитие. Тук се сещам и за един дипломат,който отбелязваше, че колкото по бедна е една държава, толкова по големи са софрите на които кани представителите на чуждите държави.
Доказа го и вчерашното празненство край река Марица, отбелязващо един невероятен по своята значимост повод – пет години от избирането на град Пловдив за европейска столица на културата. Това ако не е значим повод за празнуване, кажи му здраве!
Празненството край реката показа и още нещо – пространството покрай река Марица е много подходящо за провеждане на събития, но за съжаление засега не беше пълноценно използванo по време на тази година на ЕСК 2019. Дано в бъдеще тази традиция да продължи и особено лятно време когато градът е разтоварен откъм автомобили и движение е възможно всяка неделя една част от крайречния булевард да се затваря за движение и да се превръща в пешеходна зона.
Приятен празник край реката беше развален от бомбастичната заря в неговия край. Излишно грандиозна и продължителна заря, която създаде дискомфорт на всички останали, които не присъстваха на събитието, заря при която бяха потрошени вероятно стотици хиляди левове.
Добре, да кажем че беше ефектна огнената стена, която пада от моста на Марица. Но защо с тези пари не се поставиха шнурове с електрически лампички, които пресъздават същия ефект, коjто можеше да бъде наблюдаван всяка вечер, през целия летен сезон? Или нещо подобно, с по дълготрайнo времетраене. Разлигавените служители и сътрудници на Пловдив 2019, самогласували си по 2000 лева заплати и обикалящи по цял ден кафенетата по централните улици на града, решиха вече, че „правенето на културата” в България е приятно и добре платено занимание, с почти неограничен бюджет. Тъжната истина ще се прояви с цялата си строгост съвсем скоро, само след няколко месеца, но дотогава едни милиони, ще бъдат вече безразсъдно изхарчени и ще останат само спомените за едни светещи кули и едни грандиозни зари. Дано споменът за тях да топли пловдивчани през следващите години когато град Пловдив вече няма да е ЕСК.