Будизмът е известен като миролюбива религия

Будизмът е известен като мирна или миролюбива религия. Допълнителен ореол на будизма в този смисъл създава неговата отдалеченост от нашите земи и от земите на континента Европа, като цяло. Всъщност понякога будизмът се разглежда не толкова като религия, а като етическо или философско учение, придружено разбира се със съответните религиозни практики.

Будизмът възниква в днешна Северна Индия, в края на шести век преди новата ера. Неговата поява и разпространение е свързана изключително с живота, търсенето, страданията, просветлението и последвалите проповедите на Сидхарта Гаутама, наречен Буда – Пробудения. Основен акцент в учението си Буда поставя върху въпроса за човешкото страдание и какъв е пътя човек да се освободи от това страдание. Причините за страданието са обобщени в така наречените Четири благородни истини, а пътят за освобождаване от страданието е Осемстепенния път, в който най-често се повтаря думата „правилно“ – „правилни възгледи“, „правилна решимост“, „правилна реч“, „правилно поведение“ и т.н.

В самата Индия будизмът достига връх на своето разпространение в края на трети век преди новата ера, но в крайна сметка многолюдното местно население не припознава това учение. За сметка на това цели държави официално приемат будизма, като така е и до днес. В така наречения полуостров Индокитай, това са държавите Тайланд и Камбоджа, където будисти са близо деветдесет процента от населението, също както и в съседен Мианмар (Бирма). Около 60-70 процента будистко население има в Лаос и на остров Шри Ланка. Доста по-малък е броя на будистите във Виетнам, в Малайзия, както и в Китай и Япония. В Индия и съседен Бангладеш, будисти са само около един процент от населението.

Доколко миролюбиви са тези азиатски държави, показва тяхната история. В последните години, например в Мианмар, една доста затворена държава, се води много сериозна гражданска война, с десетки хиляди жертви, за която ние не знаем почти нищо. Повече от милион са жертвите на червените кхмери в Камбоджа, през седемдесетте години на двадесети век, което е известен факт. Други подобни примери, от по-новата и по-стара история на будистките държави, показват, че миролюбието зависи не само от изповядваната религия, но и от много други фактори.

Подобно на християнството, а и на исляма, будизмът стъпва върху още по-стари традиции и вярвания на местното население, в различните държави. Оттам той получава и различна интерпретации и практики, в различните държави. Например в Китай будизмът се смесва с даоизма, а в Япония с шинтоизма. В Япония будизмът е известен като дзен будизъм, който цели постигането на просветление по бърз и често неочакван начин.

В държавите Тайланд, Камбоджа, Мианмар, Лаос и Шри Ланка се изповядва ортодоксален будизъм или Тхеравада (Школата на старите), който се приема за най-близък до оригиналното учение. В държави като Япония, Китай, Южна Корея, Малайзия, се практикува Махаяна – така наречената Голяма колестница, която включва широко разнообразие от местни интерпретации на будизма. Особен е случаят с Тибет, където обикновено се говори за Ваджраяна (Тантраяна). Така имаме големите течение – Тхеравада и Махаяна и тибетското Ваджраяна. Ваджраяна включва  голям набор от йогически упражнения, съзерцание, медитация, плюс четене на мантри и така нататък. Именно в това тибетско направление особено важно място заема почитането на гуру или на духовния наставник. Тук особено разпространени са и различни школи, основани от различни учители, на които учители с течение на  времето се придава легендарен и полу-митичен характер. Някои от практиките на тибетския будизъм могат да бъдат много опасни за човека при неправилно заучаване и изпълнение. Отделно от това, когато става въпрос за Индия, за йога школи, за тантра и тантризъм, обикновено говорим за онова, което се нарича с обобщаващото име хиндуизъм и което е много различно от будизма.

Действително, в същността си будизмът е мирна религия, в която се говори за ненасилие, за състрадание към всички живи същества, за освобождение от страха и страданието и за просветление. Аз самият също бях привлечен от мъдростта и мистиката на будистката доктрина. В резултат на това и на една тримесечна обиколка в Северна Индия, написах една книжка, за живота на Сидхарта Гаутама, издадена през 2012 година. За мен лично съпоставянето и взаимодействието на християнската и будистката етика, е до голяма степен безконфликтен и дори плодоносен процес. Въпреки това доброто познаване и разграничаване на различните религии и религиозно-етични учения е задължително. Всеки народ черпи своите сили преди всичко от традиционните за дадена земя обичаи и религия. Това важи и за нас българите. Приемането на будизма от даден човек, в една традиционно християнска държава, показва ексцентризъм или дори открито сектантство.

Сектите - за какво трябва да внимаваме

    Един много важен въпрос убягва на хората, които говорят за същността на сектите и опасността, която те представляват. Сектите не представляват набор от погрешни учения и злонамерени водачи, както често си мислим. Сектите, като правило, представляват една смес от изпитани духовни учения и практики и неправилни или вредни такива. Сектантските учения са един микс, който включва и положителни духовни практики и опасни такива. Именно първите привличат човека, а също и правят сектата трудно разпознаваема. Съотношението между полезни и вредни, за човека и неговата душа, духовни практики е различно. То дори може да достига много голям процент в полза на първите. Но въпреки това, сектата си остава секта и може да бъде квалифицирана като такава.

    Като знаем това, си отговаряме и на въпроса, защо някой човек, когото смятаме за интелигентен, начетен, търсещ развитие, е станал жертва на религиозна секта. Защото той е видял едната страна, без да види и осъзнае останалото.

    Тук трябва да кажем, че във всеки човек е заложена вяра, божествена искра, свободна воля. Заложените в нас вяра, стремеж към съвършенство (божията частица), рано или късно се проявяват, независимо от възпитанието в семейството и независимо от момента, в която живеем. Тези неща могат да се проявят независимо дали казваме „Аз съм атеист”, „Аз не вярвам в такива неща“ и т.н. Ако човек не е бил напътстван от по-възрастните, ако не е възпитаван в традиционната за държавата религия (а тук говорим за така наречените ортодоксални религии), много е вероятно неговият духовен път да тръгне или да се отклони в неправилната посока.

    И така, обикновено човек проявява интерес към дадена секта, привлечен от положителните духовни практики и много рядко от отрицателните такива. И когато вече е въвлечен в нейната дейност, попаднал е в нейната орбита и под влиянието на съответния гуру, той вече не може да различи ясно доброто от вредното, положителното от отрицателното. А и да може, не може да се справи вече сам, без външна помощ.

    Има още един много съществен момент и той е, че човек подхожда към едно духовно учения с отворено сърце, с желание за самоусъвършенстване. Човек, който очевидно е в период на търсене, подхожда към проповедите, на този пред него, може да кажем със смирение. Човек не започва да слуша едно ново и вълнуващо за него духовно учение с желание за борба и противопоставяне, а точно обратното. Той започва това с желание за учене, подражание и смирение. На това именно се осланят всички самопровъзгласили се учители. Пред тях стоят смирени овчици и не виждат вълка, в овча кожа, застанал пред тях. Така, в един момент капанът щраква и излизане назад е невъзможно.

     Сектантските учения като правило се заиграват с това, че ти си специален, че ти си различен, по-добър и по-висш от другите. Заиграват се с човешката гордост. Това влиза във възможно най-пряко противоречие с ортодоксалните религии, независимо дали говорим за ислям, будизъм, православие. Всяка една от тези религии акцентира на първо място върху взаимопомощта, набляга върху равенството и равнопоставеността на хората. Всяка ортодоксална религия търси това, което свързва хората, доказва онова, което ги прави еднакви. Докато сектите правят точно обратното - акцентират върху различията между хората и това, което прави някой хора „специални“. Тук освен за секти, може да говорим за всякакви групи, касти и т.н.

    Така духовният стремеж, заложен в човека, е намерил любопитни, нетрадиционни, екзотични форми на развитие, които на пръв поглед са леки, приятни, носещи утеха и самоусъвършенстване, но след време се превръщат в истински ад, а съответният гуру неусетно вече е изцедил нашите морални сили и материални средства.

    Така наречените ортодоксалните религии, за отделните обширни културно-географски зони – Европа, Средиземноморието, Средният Изток, Далечният изток, са ясни от хилядолетия. Тези традиционни религии най-добре отразяват в себе си върховните религиозно-морални достижения на дадена цивилизация, на дадена, обикновено много голяма, културно-историческа зона. Главна вина за привличането на младежи, а и всякакви хора, от така наречените сектанти, е атеистичното възпитание, което за съжаление се среща и при не малка част от нашия народ.   
    Тук е голямата задача на цялото общество, но и на православната църква, в частност, да работи с този труден и атеистичен материал, да намира пътя за сближение между хората, а не да поощрява пътят към отчуждение. Това изглежда като непосилна задача, за едно разделено общество. Колкото по-бързо достигнем до осъзнаване и действие, толкова повече ще ограничим късането на жива плът от изконното българско православно тяло.

Моите нови приятели в Ютюб

    От три години основната информация за мен идва от ... Ютюб. Не толкова от новинарски сайтове, не от социални мрежи, не от научно-популярни сайтове, а от Ютюб. Може би, защото тази платформа събра по определен начин и трите неща.

     Всичко започна разбира се през 2020, по време на коронавирус кризата и глобалното информационно затъмнение, което цареше тогава. Търсихме какви ли не източници на информация и се чудехме откъде да прочетем нещо, което е различно от основния поток, от така наречения мейнстрийм. Може би още тогава преоткрих Ютюб като източник на информация, а не само източник на музика, на популярни и забавни клипове. 

    Така едно след друго открих хората, които някак си считам за мои приятели. За мои нови приятели, които разбира се не съм виждал на живо и може би няма и да ги видя, но ги чувствам близки. Причината за това, че всички ние, които ползваме Ютюб, за да търсим информация, за да гледаме и научим нещо ново, за да се образоваме, се явяваме фрийлансери - независими хора със свободни професии. Да, дори и тези, които нямат собствен канал в Ютюб, пак се явяваме фрийлансери, защото са търсещи и мислещи хора, каквито са и в реалния живот.

    Ще започна прегледа на моите нови приятели с американската журналистка Ким Айверсън. Забелязах тази жизнена и чаровна американка, с видими азиатски черти, още от времето когато водеше предаване, с един колега, по консервативния канал The Hill. После тя се отдели в самостоятелно предаване, което по американски наричат шоу. В случая - Ким Айвърсън шоу. Ким Айвърсън си говори съвсем свободно по всякакви теми, били те сериозни или конспиративни. Всъщност е обвинявана в това, че се явява анализатор на конспиративни теории, т.е. не съвсем редовен и истински журналист. Но от няколко години, в които видяхме, как конспиративни теории се превръщат в истина, вече много внимаваме с този етикет. Не бива да се увличаме в конспирации, но пък от друга страна, често липсват смели журналисти, които да се занимаят с дадена теза, колкото и да е невероятна и да проверят истинска ли е тя или не е. И да, стигнахме до смелостта - смелост е това, което липсва в съвременния свят и което лично аз веднага оценявам. Също и абонирам се, и подкрепям по всякакъв начин, с коментари и т.н. 

   Страницата на Ким Айвърсън в Ютюб - https://www.youtube.com/@KimIversen

   Понеже един познат ме упрекна, че Ким Айвърсън говори доста свободно и често по разни конспиративни теории, му изпратих линк с икономическите предавания на Лена Петрова. Въпреки че тези предавания от три години предвещават идваща голяма криза и крах на американската икономика, те все пак са достоверни и подплатени с икономически анализи, което беше оценено от моя познат. Информацията, която намерих в интернет за Лена Петрова е, че е украинка, но перфектният й английски говори, че отдавна живее в Щатите. Представена е като експерт-счетоводител и почти ежедневно коментира важни макроикономически теми. Пред очите ми каналът й се разни от няколко хиляди последователи и две-три хиляди гледания, до няколкостотин хиляди последователи и близо сто хиляди гледания почти на всякто предаване.

    Лена Петрова - https://www.youtube.com/@lenapetrova

    Гледам и други икономически анализи, то не че не е ясно накъде върви светът и световната икономика... Много се забавлявам с Джордж Гамън, понеже представя икономическите зависимости по много забавен начин. Признавам си, че икономическите термини, които използва са ми трудни и често неразбираеми, но не се и мъча да ги уточнявам, важното е човек да схване общата идея - 

    Джордж Гамън - https://www.youtube.com/@GeorgeGammon

    Гледам и някой от така наречени Homestead - фермерски, от домашната ферма (чифлик), предавания. Сред тях, една жена с интересно име, критично, но и жизнерадостно мислене, ми направи впечатление - Патара. Името направо ме удиви, има връзка с името "патарени", което е едно от имената на богомилите в Западните Балкани и по точно в Босна. А и държанието на Патара е именно такова, въпреки че е американка и не живее Динарските планини, а в Апалачите, но неведоми са пътищата Божи, както се казва. Изобщо в Ютюб се срещат много американци със собствено, критично мислене, различно от общия наратив, т.е. разказ или начин на говорене. Изглежда, че именно такива привличат моето внимание, а и самият алгоритъм на Ютюб започва да ми ги предлага. Но ако исках да гледам официалните новини, то щях да си пускам официалните канали по телевизията.

     Патара - https://www.youtube.com/@appalachiashomesteadwithpatara

    В Ютюб, в последните две-три години, попаднах и на много от така наречените NDE предавания. Това са предавания, които разказват или интервюират хора преживели Близки до смъртта преживявания ( Near death experience ). Има един Шаман Оукс и разни други също популярни, които са с милиони гледания. Но тук направо се притеснявам да дам линк, защото темата не е за всеки и не е известно кой как ще я възприеме. Тук трябва да прибавя и няколко канала на религиозна тематика, които следя и няколко на предсказатели или екстрасенси, като например Брандън Дейл. Той и неговият канал също се развиха пред очите ми, особено след като предсказа, че Доналд Тръмп ще бъде прострелян в ухото. Аз това предсказани го гледах и Брандън го знаех още тогава, но този предсказател от Оклахома, след това стана супер популярен. Между другото почти всички предсказатели казват, че Джизъс, т.е. Иисус, скоро ще се завърне на земята, за да съди живи и умрели. Всъщност и каналът на Брандън се казва 

    Last days - Последни дни -  https://www.youtube.com/@lastdays247

    Да дам и няколко български канала. На първо място започвам с Кретеклизми и Лозан Тодоров. Открих каналът му още докато бях последните дни в Перу, през март 2023 и търсех новини, в хостела в Лима, за международното положение. По онова време абонатите му бяха под хиляда, а сега са 25 хиляди. Голям смях е с Лозан, за тези от вас които го гледат или са го гледали. Въпреки, че световните новини като цяло ги следя и ги знам, не пропускам да се посмея с Лозан. Каналът не е за хора със слаби сърца, за защитници на тезата за "руската агресия в Украйна" и за такива, които обичат малки шапчици. Лозан направи една много сериозна стъпка, като напусна преподавателска работа в медицинския университет и се посвети само на канала и своите фенове. Наистина смела стъпка, която засега намира своето оправдание.

    Кретеклизми - https://www.youtube.com/@KreteKlizmi

    В Ютюб следя разбира се и Спароток - Павел Серафимов, но той не е от моите нови приятели, а от моите стари приятели... :) Даже имаме и няколко предавания заедно, в неговия канал в Ютюб, едното от които достигна към 50 000 гледания. Въпреки че понякога не съм съгласен с археологическите и езикови тълкувания на Павел, а вероятно и той не е съгласен с моите, поддържаме дух на разбирателство, така да се каже.

    Спароток - https://www.youtube.com/@Sparotoc

    Гледам и военните сводки на Теодор Ангелов от фронта в Украйна. Следя и двата много популярни канала Military summary channel и History Legends, както и други. Изобщо следя около сто канала на икономически, военни, политически, исторически, религиозни теми.

    Накрая малко танци от Москва с Яна Медкова - https://www.youtube.com/@medkovaofficial

    И да не забравяме да потренираме с Мидзи Лий от Южна Корея - 

    https://www.youtube.com/@MIZILEE

 

Еврото мачка долара, догодина всички ще сме по-богати

   Наближаващото приемане на еврото, т.е. присъединяване на България към единната европейска валута, изисква известна мобилизация на българската нация. Или ако не мобилизация, то поне известна концентрация в процеса на смяната на лева с евро. Вместо това, обикновено четем объркващи и негативни статии, които предсказват близкия край на еврото, разпад на ЕС и т.н. 

    Истината е, че в момента еврото е доста силно. От една година насам, курсът на еврото спрямо щатския долар се покачи от 1.03 - 1.04 долара за евро, до 1.17 долара за евро, което означава че щатският долар се обезценява спрямо еврото. В изражението лев към долар, за една година курсът спадна от 1.90 лева за долар до 1.67 лева за долар към днешна дата. Тоест за последната една година, също както и еврото, левът е поскъпнал спрямо долара.

    Въпреки всички празни приказки, с цел да се наплаши народонаселението, ние българите се присъединяване към един голям и силен икономически съюз. Страната ни ще стане двадесет и първата, която ще приеме и използва единната европейска валута - еврото.

   Разликата при евромонетите почти няма да бъде усетена. Ще виждаме същите изображения, които и досега - на Мадарския конник, на св. Иван Рилски и на отец Паисий Хилендарски. При банкнотите -  всички евробанкноти са едни и същи, т.е. унифицирани, за държавите използващи еврото. Противното би създало известно объркване, а и по-лесна възможност за фалшификация. Така или иначе, с новите банкноти и монети ще свикнем много бързо отколкото очакваме.

   Инфлацията през последните две години е по-висока от официално обявената. Това също е факт. Но това се дължи на много фактори, като войната в Европа, наличие на картел, който държавата не може да пребори, на спекула, свързана с очакваното въвеждане на еврото, на неразумно изразходване на държавни средства и т.н.  Всичко това обаче ще бъде в размер голяма степен регулирано и контролирано, когато в България започнем да използваме еврото. Европейската комисия и Съветът на ЕС ще контролират нашия бюджет и ще наблюдават спазването на бюджетния дефицит, а ЕЦБ има възможност да влияе върху фискалната дисциплина и държавните разходи, определени от държавния бюджет.

   С приемането на еврото ще се вдигне стойността на собствеността, която притежаваме. Инвеститорският интерес, не само от страна на европейските държави, а на всички големи икономики по света, ще се увеличи по отношение на България. Ние вече ще станем истинска част от един огромен пазар и от една мощна, обединена икономика. Необходимо е само повече концентрация, реални действия и доверие между самите нас и към нашите настоящи и бъдещи партньори.

Екранният образ на протеста - "напрежението ескалира"

    Като много други българи, снощи не бях на протеста, а пред телевизора. Превъртах каналите и започнах да забелязвам някои тенденции. Започнах да правя паралел с някои предишни протести. И постепенно да осъзнавам, че присъствам на историческо събитие.

    Дали това е най-големият протест в новата ни история? Или на второ място след онзи от януари 1997?

    Във всеки случай човек като гледа толкова млади хора, не може да не изпита малко надежда в бъдещето. След като видяхме втората серия на протеста, надеждата ни започна да се изпарява.

Протестираха две Българии. И още една гледаше телевизия и псуваше. И още една стискаше палци…

    Най-напред да отдадем дължимото на стотината журналисти и членове на ТВ екипи, които бяха толкова часове на студа. Не беше трудно да се разбере какви инструкции са получили. Или просто са оставени да импровизират.

    „Отразявал“ съм за БНТ първите митинги в Пловдив в края на 89-а и помня някои неща.

    И така – трите големи телевизии се отчетоха в централните си новини и си пуснаха предаванията по програма. Беше ужасно да наблюдаваш как се случва нещо изключително важно за България и обществената ни телевизия да се прави, че такова нещо няма. Което е обяснимо – като се има предвид кой е назначил генералния директор.

    БТВ и Нова също се направиха на разсеяни – поне известно време. Директно обаче излъчваха малките телевизии – Евроком, Канал 3, Он еър… Може би и други.

    Някои смятат, че Канал 3 са си свършили най-добре работата. Други – БГ НЕС.

    Та там видяхме най-интересното. Между 20.00 и 22.00 всъщност беше истинският митинг, от който стана ясно какво искат десетките хиляди млади хора. Чухме речите, видяхме лозунгите.

    Видяхме, че става дума за нещо съвсем различно от протестите срещу еврото , срещу Малкович, в защита на Гешев и т.н. Докато БНТ мълчеше.

    Към 22 часа големите телевизии решиха, че е време да се включат. Може би защото започваше следващият планиран епизод – погромите. Показаното вече беше нещо съвсем друго. И колкото репортерите да обясняваха, че това не е истинският протест, внушението, че това на екрана са протестиращите, завладя сигурно много хора.

    И тогава се разигра спектакълът „ПРОТЕСТИТЕ 2020 –втора серия“. Както тогава, така и сега смисълът на събитието беше подменен с описание на зрелището – сто пъти се повтори, че протестиращите хвърляли бутилки – подчерта се, че бутилките са и пластмасови, и стъклени. Също и кенчета. Че се палели кофите и т.н.

   Водещите също като през 2020-та повториха сто пъти към репортерите: „А ескалира ли напрежението?“

    Това „Ескалира ли напрежението?“ подмени „А какво искат протестиращите?“

    А те искаха не напрежение, не нов бюджет. Искаха една България без Пеевски и Борисов.

    Но точно това се опитваха да го подменят.

    Слава Богу, още никой не се е сетил да вкара Сорос между организаторите.

Евгени Тодоров - ПОТВ

Има много българи, които говорят английски така, че могат да преподават дикция на кралското семейство

 

    Има много българи, които говорят английски така, че могат да преподават дикция на кралското семейство. Те владеят нюанса, иронията и културния код.

    Човекът, който владее езика до съвършенство, обикновено владее и мисълта си. Езикът не е просто инструмент за комуникация, а инструмент за мислене.

    Езикът структурира мисленето, ако говориш ясно, мислиш ясно, а ако мислиш ясно, ти си опасен и не можеш да повтаряш опорки, без да повърнеш от срам.

    Витгенщайн е казал: „Границите на моя език са границите на моя свят“.

    Но светът на нашите политици е тесен, задушен и пълен със схеми. Те не могат да допуснат в него хора, чийто свят е широк.

    Ако говориш блестящо, мислиш бързо, и имаш харизма, ти правиш Шефа си да изглежда глупав, а "професорите" до теб са като партийни секретари.

    Властта иска пионки, а пионката не трябва да е умна, трябва да е леко дефектна, зависима, и некъдърна, за да бъде управляема.

    Човекът, който "почита езика", уважава себе си. Такъв човек не целува пръстен и не изпълнява поръчки, затова "елитът" ни ще продължи да звучи като посредствен осмокласник, четящ пищов под чина.

    Партийната машина търси послушни калинки, които ще са вечно благодарни, че са ги извадили от анонимността и са им дали костюм и шофьор. Човекът с перфектния английски, ораторска дарба и ерудиция, е опасен. Той има самочувствие, което не зависи от партийния лидер, може да казва „НЕ“, да види лъжата и да я изобличи елегантно, на два езика едновременно.

    Затова в политическата йерархия се използва негативна селекция. Каймакът се изхвърля в канала, а утайката се издига в парламента.

    Партийците се защитават един друг, защото дълбоко в себе си знаят, че са самозванци, и ако утре се явят на реален конкурс за работа, никой няма да ги вземе дори да разнасят кафе.

    Затова сме осъдени да гледаме как хора с речник на третокласници управляват съдбите ни, докато онези, които биха могли да говорят със света като равни, си стягат куфарите или просто сменят канала с погнуса.

    Витгенщайн също е казал: "За това, за което не можем да говорим, трябва да мълчим."

    Проблемът е, че нашите политици не могат да говорят за нищо смислено, но не спират да дърдорят.

Проф. Николай Райнов - Nik Ray

Във връзка с отбелязване на 1400 години България

   Благодаря на редакцията на вестник „24 часа“, за предоставената възможност за дискусия и предложения по една важна за страната ни историческа тема, каквато е темата за основаването на българската държава. Като човек, който от дълго време се занимавам с въпросите на нашата ранна история, чувствам задължение да изкажа моите наблюдения по този въпрос. Темата за честване на 1400 години от основаването на държавата през 2032 година, не е нова, а е лансирана още преди десетилетия. На първо място мисля, че желанието за честване на 1400 години от създаването на България, в близките години, е свързано основно с желанието на някои хора, в рамките на един човешки живот да празнуват и 1300 години и 1400 години от основаването на българската държава. Това наистина звучи примамливо като идея и едва ли има човек, който не би се съблазнил от една подобна възможност.

   Все пак всички си дават сметка, че във века на интернет и изкуствения интелект, честването на годишнини, не може да се случи във вида и да повтори мащабите от миналия век. В епохата на глобална комуникация и свободно движение, хората се интересуват от други въпроси и имат пред себе си съвсем различни предизвикателства. Трудно ще бъдат постигнато онова впечатлени от честването на грандиозна годишнина, била тя свързана с основаването на българската държава.

   Към днешна дата, не толкова наличието на държава, а хилядолетното наличие на чувството за държавност, видимото и невидимо присъствие на хилядолетна древна история, тук в българските земи и на Балканите, е това, с което ние българите трябва да се гордеем. Ще се учудите, ако прочетете работите на нашите възрожденци от деветнадесети век. Мнозина от тях смятат, че българската държавност започва още от столетията преди новата ера или дори от времето на Троянската война, т.е. от дванадесети век преди новата ера. Според описанието на старогръцкия историк Тукидит, от пети век преди новата ера, тракийското царство, наречено Одриско царство, по онова време заема цялото разстояние между града Византион (на Босфора) и днешната равнина между градовете Ниш и Белград. По протежение юг север, това царство започва от устието на реките Марица и Места, на Бяло море, и се простира до устието на река Дунав, на север. Тоест още в пети век преди новата ера, виждаме описание на българското етническо землище, както и на земите под юрисдикцията на българската църковна общност, такива каквито ги познаваме от времето на късното Средновековие или така нареченото в нашата история Възраждане. В описанията на старогръцките автори за Одриското царство, виждаме описание на една организация, с войска, с данъчна система, с царско управление, с монетосечене, която организация днес наричаме държавност. Виждаме наличие на държавни символи, като определени цветове, спицифични знаци, изображения на растения и животни, като например гроздето, розата, житния клас, царствения лъв/лев и т.н., които са останали като символи на нашата държавност и до ден днешен. Да допълня, че старите поети, философи, географи и историци, говорят за съществуване на тракийски царе и царства, още във второ хилядолетие преди новата ера.

   Живелият още във шести век преди новата ера баснописец Езоп, разказва историята за бащата, който имал няколко синове, които непрестанно се карали помежду си. Един ден бащата извикал синовете и подал на всекиго сноп пръчки, който никой от тях не успял да счупи. След това бащата развързал снопа и подал на всеки от синовете по една пръчка, която те лесно счупили. Да, това е басня, разказвана от родения в днешните български земи Езоп, още в шести век преди новата ера, т.е. около дванадесет века преди основаването на Първо българско царство!

   Ако навлезем от общото към частното, трябва да отбележим, че сред българските историци няма единно мнение, кога точно е управлявал владетелят наречен Кубрат, известен от изворите също с името Курт, Кроват, Хубрат и други. Името на този владетел е записано в така наречения Именник на българските князе (ханове), като Курт, които управлява или държа (властта) 60 години, преди владетеля Безмер, срещу когото е записано просто три години. Сред това идва Исперих (Аспарух) княз, на страната на Дунава, срещу който са записани 61 години.

   В историята на византийския хронист Патриарх Никифор, се говори за владетеля на уногундурите Куврат, племенник на Органа, който въстанал срещу кагана на аварите (управлявали в Централна Европа) в 635 година. Същият Куврат (Кубрат) сключил мир с византийския император Ираклий (610 – 641), който те и двамата спазвали до края на живота си. Така тук виждаме отбелязана годината 635, като начало на някаква независимост, а не годината 632.

   Друг византийски историк Теофан Изповедник, говори за обединението Стара Велика България, което е обхваща земите по-скоро на Таманския полуостров, от източната страна на днешния Керченски пролив, а не земите на днешния Кримски полуостров. Кубрат бил господар на племената, живеещи в тези области, около средата на седмото столетие. Според хронистите, той починал по времето на император Констант II (641 – 668), или почти едновременно с него, който император управлявал след Ираклий. Преди повече от сто години, видният български историк проф. Васил Златарски, след съответни изчисления, дава години на управлението на Кубрат 602 – 662 година. Само че, може да срещнем и много други дати, за управлението на Кубрат, според прочита на различните историци.

   Ако сега се върнем от частното към общото, онова което трябва задължително да отбележим, е че българската държава, с нейната 1300 или 1400 годишна история, се явява само върхът на една огромна пирамида, или само повърхността на един огромен айсберг, ако може да използваме подобни сравнения. Българската държава е следствие и логично продължение на едни хилядолетни процеси, които са се случвали в нашите земи, на Балканите и в земите околовръст. Като спираме нашето внимание единствено върху тези 1300 или 1400 години България, колкото и много да звучи това на пръв поглед, ние режем поне няколко пъти повече история, която е изконно свързана с това, което наричаме българска държава. А това съзнание, за дълбоката древност и приемственост по нашите земи, е ключово важно за сегашния живот и за творческия потенциал на съвременния българин. Възраждане и установяване на държавност, по нашите земи се е случвало много пъти, през хилядолетията, благодарение именно на чувството за древност, за наличие на традиция, на общи социални и религиозни принципи.

 

Преди 10-ти ноември 1989 година, всяко семейство имаше осемстаен апартамент

Нека говорим с факти. Преди 10 ноември 1989 година българите бяхме 25 милиона.

Всяко семейство живееше в осемстаен апартамент с луксозни фототапети и остъклен балкон. Тия апартаменти струваха между три и пет лева.

Във всяко българско домакинство имаше каталог на „Некерман“, небрежно оставен на масичката в хола. Така че не ми разправяйте, че тогава не са чели книги. "Некермана" си е книга, четена във всяко семейство.

Армията ни беше най-силната в света. Имахме 150 хиляди танка и два милиона изтребители.

Всички момчета ходеха в казармата, където ставаха мъже, а някои ставаха и жени, но важното е, че ставаха!

Бозата струваше шест стотинки, кашкавалът - осем.

Всяко лято почивахме безплатно в Китен - първа смяна от 15 май до 30 юли, втора смяна - от 1 юли до 15 октомври.

Българските филми всяка година печелеха "Оскар", българските жени бяха най-красиви в света, а българските мъже най-потентни.

Японците купуваха български компютри, германците – български автомобили.

Българският интернет беше най-бързият в света.

Всяка зима валеше по два метра сняг, но съветските снегорини го изчистваха за четири минути.

Минималната пенсия беше 10 хиляди лева. Всеки пенсионер имаше съветска яхта и съветски хеликоптер, с които обикаляше страните от соцлагера.

Тодор Живков беше светец, мъдър държавник и покровител на изкуствата.

Дъщеря му спаси българската култура.

Автор: Иво Сиромахов 

Замлъкването е породено от морална криза

 "Ако човек се порови из литературната история, може да направи грамаден списък на големи творци, спрели да пишат преживе по една или друга причина. Понякога наистина талантът е изчерпан или здравето разрушено, но има много случаи, когато замлъкването е предизвикано от морална криза. И нишката винаги води до печалната констатация, че тези творци всъщност са нямали какво повече да кажат. Загубили са онова "стремление в духът", което подтиква човека към нещо голямо и истинско. А човек може да каже на другите нещо само голямо и истинско, защото малките неща никого не интересуват. Не изчерпване на таланта - изчерпване на личността. Нещо много гнетящо и безизходно има в тия съдби, които познават най-шеметните висини на творчеството и най-безславния край на поет в оставка. Тяхната трагедия - трагедия на отчуждението - е равна на безсилието им да бъдат в живота такива, каквито са били в изкуството. И изкуството си отмъщава - то не понася компромиси и разделения. То е такова трудно поприще, хлъзгаво и неустойчиво, че на него могат да се задържат без сгромолясване само истински, дълбоко нравствени и принципни, истински мъжки личности. Българинът Веселин Ханчев осъществи именно такова чудо. Неговият живот и неговата поезия се покриват и допълват. От първия, още неосъзнат порив към поезията на юношата, до последните задъхани от яростна борба с болестта мигове Веселин Ханчев беше такъв, какъвто беше собственият му идеал за поета:

... Да търсиш

и все недоволен да бъдеш,

да имаш,

но все към незнайни земи 

да отплуваш ... "

Това са едни случайно попаднали при мен скъсани страници, от книжка с критика, очевидно свързана с творчеството на Веселин Ханчев. Харесаха ми първите думи за моралната криза и замлъкването на поета. Времената днес са други, но някои принципи си остават вечни. Ето още един стих от поета, писан през 1942 година, които ме впечатли и също е съвсем актуален и днес:

"... дали ще ни повярват хората,

родени в свобода отвъд,

дали за всичко, тука сторено,

поне ще ни благодарят?"

Ами такова е положението... И ще ни благодарят и няма да ни благодарят.

 

Една традиция в строителството на две хиляди години

 Българските земи са изпълнени с примери за приемственост и традиция, във всяко едно отношение. Тези примери са пред погледите ни, но ние често „нямаме очи”, за да ги видим. Причините за това са няколко, но най-вече това, че ние често сами отричаме тази приемственост. Странно наистина, но може би затова, че историята на Балканите и на България, е много наситена със събития и резки исторически промени. Оказва се обаче, че дори и резките политическите промени не успяват да повлияят на традицията. Примерите за това са многобройни, но сега конкретно за една интересна строителна техника, останала още от римско време.

    В началото на новата ера, в средата на първи век, днешните български земи са подчинени окончателно от Рим и неговите легиони. Съпротивата на тракийските, епирските, илирийските и македонските племена продължава повече от двеста години, но в крайна сметка всички земи на юг от река Дунава стават част от Римската империя. Като имаме предвид, на първо място, че това е една чужда власт, за местните народи, но тя има и много позитиви, за развитието на Балканите. Навсякъде, в завладените земи, римляните разгръщат голямо строителство, на пътища, мостове, водопроводи – акведукти, строят нови градове и обновяват съществуващите такива. Точно по това време, първи век преди н.е. - началото на първи век от н.е., в строителството на Рим, масово навлиза печената тухла. Тази изпечена на огън тухла била по-здрава от традиционната глинена тухла - кирпич, която се сушала на слънце. Също така, с нея се строяло много по-лесно, в сравнение с камъка, който трябвало да се обработва. Строителната техника с печени тухли и хоросан или римски бетон, била наричана „опус тестацеум” или „опус латерициум”, от римските думи „теста” и „латер”, със значение „тухла, керемида”. Римските тухли имали определени размери, като стандартът бил размер от една стъпка – 29.6 см. Имало и много големи тухли с големина две стъпки, както и такива с размери 37 на 37 см. Имало и по-малки тухли, половинки, с размер 29.6 на 18.8 см. Въпреки някои местни особености, тези стандарти били еднакви за цялата огромна територията на империята - от Испания и Британия чак до Йордания и Палестина.

    Смята се, че с управлението на император Тиберий (14-37 г.) се появява една нова техника в градежа на стени и на сгради, наречена „опус микстум” – т.е. смесена работа, смесен строеж. Градежът от еднакви каменни блокчета – „опус ретикулатум” или от камъни с различна форма „опус инцертум” се редувал с тухлени пояси  („опус тестацеум/латерициум”). В резултат на това, се появяват добре познатите ни  и свързвани с римското време стени, построени от камъни, обикновено с неправилни размери, с редуващи се пояси от тухли. Добър пример в това отношение са крепостните стени в град Хисар, запазени на голяма височина, датиращи от края на III – началото на IV век.  

Град Пловдив - градеж от римско време

Градежът от камъни и редуващи се прави редове с тухли, се срещат по цялата територия на страната, като датира в широките граници  I – VI век. Той е особено популярен между I и IV век. В периода V - VI, период наречен от историците Късна Античност, отново стават масови и популярни строежите изцяло от тухла. Прекрасен пример в това отношение е църквата „Света София” в нашата столица, която е строена в началото на VI век, при дългогодишното управление на император Юстиниан (527 – 565 г.).

Интересно е, че тази римска традиция, този „смесен строеж”, остава много популярен и много след времето на така наречената Античност. Всъщност тази техника се използва почти без прекъсване и до наши дни. Смята се, тухлените пояси ограничават евентуално пропукване на стената. Също така, тези пояси от тухли изравняват каменния градеж, през определена височина. Не на последно място, строежите, особено на високи стени, стават много по-красиви, с този начин на градеж. Всичко това довежда до популярността на градежа, наречен в римско време „опус микстум”.

    Град Пловдив - градеж от османско време

   
    Този начин на строеж, продължава и по време на цялото Средновековие, на територията на Византийската империя, а и в някогашните земи, подвластни на Рим. Той съществува без прекъсване, до средата на петнадесети век и падането на византийската столица Константинопол. В така нареченият „османски период” обаче зидарията от камъни и прави тухлени редове, също е популярна. Печените тухли от турско време, са подобни на римските, само че с доста по-малки размери и по-малка дебелина. Изглежда са и с по-ниско качество, защото са доста по-ронливи. Така по-големина и качество, те лесно се отличават от римските. По турско време, често малки тухли често се поставят между и около самите камъни. 

    В най-ново време, също имаме доста на брой примери, особено при по-високи сгради или стени, където се използва същата тази техника – редуване на камъни и тухли. Тухлите, които се появяват след Освобождението по нашите земи, са вече доста по-различни от по-широките и плоски римски тухли. Но начинът на градеж, заради неговата здравина и висока естетическа стойност остава същият. Много големи сгради и складове, в началото на двадесети век, са изградени именно по този начин.



Град Пловдив - градеж от началото на двадесети век

Кои са нашите съседи и откога са на Балканите?

Преди да разкажем, с по няколко изречения, за съседните нам народи, трябва да кажем първо за нашия български народ. Българският народ е най-старият народ на Балканите. Формирането на българския народ започва преди около десет хиляди години тук, в земите между Дунав и Бяло море. Археологическите проучвания показват, че тогава население, дошло от Мала Азия и Близкия Изток, се заселва на Балканите. Физически това е по-дребно население, носител на земеделски умения и владеещо първобитни занаяти, докато местното население по онова време се състои от по-силни физически и високи на ръст ловци, събиращи препитание и храна целогодишно, от природата. Тези група жители е по-малобройна, в сравнение с пришълците земеделци, но двете групи се смесват мирно в течение на времето. Между седмо и четвърто хилядолетие следват едни „златни времена“, около три хиляди години, когато това население работи и живее мирно, размножава се и тръгва да се разпространява във всички посоки, към съвременна Европа и обратно към Азия. По това време цялото население на Балканите, в най-широк смисъл, споделя една близка материална култура и близък език.

Първи на Балканите по време идват гърците или елините. По онова време цяла Гърция е населена с южни тракийски племена, наричани пеласги. Има исторически спомени за това, как около средата на второто хилядолетие преди новата ера, започват първите заселнически вълни от Африка и Азия, които се установяват първо в най-южните части на Гърция – Пелопонес. Има спомен за голям кораб, дошъл от Египет, с петдесет принцеси, дъщери на Дан, които се заселват в Аргос, днешен Пелопонес. В пети век, преди новата ера, гръцкият драматург Есхил, описва това събитие, в трагедията наречена „Молителките“. Поради тези петдесет дъщери на Дан, най-вероятно от семитски произход, едно от названията по-късно, на гърците, е данайци. Запазен е и така наречения мраморен надпис от остров Парос, който съдържа елинското или древногръцкото летоброене. Според него, древногръцкото летоброене започва точно в средата на второто хилядолетие преди новата ера, т.е. около 1500 години преди Христа. Това е времето на царете Кекроп, в Атина, на Девкалион, край Парнас и на Каран, наричан и Кранай. По островите в Егейско море и в Южна Гърция, започва заселване на различни групи южно население, от Либия (Киренайка), Египет, Финикия, Сирия, дори Етиопия, които се смесват с местното население пеласги. Когато говорят за старата пределинска история на Гърция, старите автори споменават навсякъде за пеласгите и че това е било местното население. Впрочем пеласги се споменават често и на Италийския полуостров, във времето преди основаването на град Рим. Елините започват или по-скоро продължават да се занимават с корабоплаване и търговия, както и с пиратство, каквито занимания са имали и в старите си земи. След седми век преди новата ера се развива класическата древногръцка култура, резултат от това постепенно смесване на южни народи и местните трако-пеласги. Взаимодействието межде траки и елини, а след това между българи и гърци, следователно започва преди около три хиляди и петстотин години. Въпреки това хилядолетно взаимодействие и сближаване, вижда се и до ден днешен колко все пак различни са двата народа.

Вторият, по време, дошъл народ на Балканите, са власите или днешните румънци. Това става по времето на завоюването на Балканите от Рим и близо шествековното римско присъствие и управление тук. Тракийските племена оказват голяма съпротива на Рим и римските легиони, но все пак няколко милионното тракийско (включително и македонско) население е покорено окончателно в началото на първи век от новата ера. По времето на император Траян, в началото на второ столетие, Римската империя прави опит да се прехвърли и установи и на север от Дунав и успява, но само за около сто и петдесет години. По времето на император Траян или малко по-късно, тук са докарани така наречените колонисти, хора събрани от цялата обширна империя, говорещи латински език. Тези латиноговорящи хора стават основата на бъдещия румънски народ. Не е тайна за историците, че много от тези колонисти са били дребни престъпници, проститутки и така нататък, събрани както казахме от различни части на империята, а и от самата столица и изпратени тук, в този възможно най-далечен край, за да не създават проблеми на управляващите. Също така много от така наречените власи или влахи са заселени и на юг от Дунава, дори в Македония, с цел да шпионстват, както казва един наш възрожденец, и да донасят на управляващите за делата на милионното тракийско и македонско население, най-многобройното на Балканите. Това население макар и подчинено, никога не е било напълно овладяно и възможност от сериозни бунтове и противопоставяне на централната власт е съществувала винаги. Румънците, този изолиран от италианци, испанци, португалци, французи латиноговорящ народ, е заобиколен отвсякъде със славяноговорящо население, от което изпитва силно влияние във вековете, но все пак запазва своя собствен характер.

Третият по време народ, от нашите съседи, дошъл на Балканите е сръбският народ. Ако има така наречени славяни, които са дошли на Балканите през Ранното Средновековие (7-8-9 век),  както учихме в училище, то това са сърбите. Сърбите са доста северен славянски народ, който се спуска почти от Северно или Балтийско море и се заселва тук, в границите на Източната Римска империя, използвайки някои нейни трудности. Неголям брой лужицки сърби (сорби) с техните жупани, т.е. князе, се заселват като федерати (съюзници) в земите около Сремска Митровица и Белград, в средата на седми век, по времето на император Ираклий. Тази общност постепенно се разраства, но остава зависима от съседите чак до 12 век, когато е основано Велико княжество Сърбия, на сръбския жупан Стефан Неманя. Тук е мястото за едно важно уточнение. Въпреки че езикът на запад от нас е наречен сърбо-хърватски, българският език има много повече общи думи, т.е еднакви думи, с хърватския език, отколкото със сръбския. Това е понеже хърватите са потомци на старото балканско население илири. То се е наричало илири във вековете преди и малко след новата ера, като е било съседно на македонското и тракийското население. Другото много важно уточнение е, че езиците илирийски, македонски, тракийски, пеласгийски, дакийски, са древна форма на това, което днес наричаме славянска реч. Тоест когато намираме стотици имена на местности, планини, реки, на населени места, в земите на Гърция, България, Румъния, когато срещаме стотици видоизменени славянски думи в гръцкия, румънския, дори в турския език, това не означава „славянско“ влияние, а много по-древно трако-пеласгийско, македонско, илирийско, фригийско и така нататък влияние, върху топонимията и върху езика на тези народи.

Последен, по време, от нашите съседи, идва тук турския народ. Това става към 12 век, с идването в Мала Азия на селджукските турци, а по-късно през 13 и 14 век и на османските. Във втората половина на 14 век наследниците на султаните Осман, Орхан и Мурад успяват да се установят освен в Мала Азия и в югоизточната част на Балканите. За близо сто години град Одрин става столица на Османската империя. Тюркскоговорящите народи от днешна Турция, през Азербайджан, Узбекистан, Казахстан и други по малки племена и народи, се простират като един огромен коридор, от най-крайната точка на Европа чак до Китай. Турският език и култура обаче е повлиян в много голяма степен от ромейската (византийска) език и култура, а не по-малко и от трако-пеласгийската или по-точно трако-фригийската (траките в Мала Азия са наричани фриги) реч и култура.

Това е накратко картината, за българите и нашите съседи, за която няма да прочетете в учебниците. До днес българският народ е запазил само самите централни земи на своето землище. Другите в околовръст се стопанисват и управляват от нашите съседи, всички до голяма степен повлияни и генетично, и езиково, и културно от първоначалното огнище на цивилизацията в Европа, което било тук на Балканите. Нашите песни, хора, обичаи, народни носии, са не с хилядолетен, а с няколко хиляден произход и давност. Това важи и за нашия народен език, нашата родна реч, и за много други неща. Винаги когато българският народ е бил мирен, добър и работлив, царството ни е било силно, а земите ни са били за пример за подражание от страна на другите народи.

 

Дебели ли са американците?

Спрямо жителите на САЩ, американците, има много шаблони и клишета. Например за това, че в Америка се работи много, от сутрин до вечер, за това че там хората са прекалено наивни и доверчиви, така че вярват на всичко писано във вестника и гледано по телевизията и т.н.

Друго клише е, че американците са много дебели като нация, ядат много и при това безразборно и затова са най-затлъстялата нация в света. Така се ражда и образът на дебелия и глупав американец, който седи на дивана и нагъва чипс или пуканки и недоумява върху това, което гледа на екрана пред себе си.

Истината е, че наистина има доста дебели американци, в смисъл на прекомерно дебели. Но това не е цялата истина. Цялата истина е, че тези дебелите американци, почти винаги са афроамериканци, латиноамериканци и от други малцинствени групи в американското общество. А когато това са бели хора, те са от най-неграмотната и бедна група на американското общество. Тези белите хора, доста грубо са наричани от самите американци "white trash", т.е. "бели отпадъци" или направо казано "бял боклук". Това е най-необразовабата част от американското общество.  Белите образовани хора, се занимават редовно със спорт, с различни "outdoor activities", т.е. спортни и всякакви други занимания на открито, хранят се по възможност най-здравословно, водят и такъв начин на живот. С две думи, затлъстяла и склонна към прекомерно наддебеляване е необразованата част от американското общество. Образованата е стегната и в добра форма. 

Така трябва да си дадем сметка, какво означават данните за нашата държава, за появявата на все повече дебели хора, в последните години, когато се регистрира и все по-масово затлъстяване. Това означава и е израз, на повишено нивото на неграмотност сред българското население. Неграмотност по отношение на правилното хранене, на спорта, на здравословния начин на живот.  А в наши дни, и грамотни, и неграмотни, нямаме никакво оправдание да не знаем как да се грижим за тялото и здравето си. Има огромно количество и най-различна информация в интернет, а и навсякъде, за здравословно хранене, за здравословен начин на живот, за това как да сваляме килограми и как да спортуваме най-правилно, кои са най-добрите упражнения лично за нас и т.н. Тоест всеки лесно може да открие това, което е най-добро за него, в индивидуален план. Стига да има желание и да преодолее собствената си инертност. За да не станем дебели като американците... от афроамерикански произход.