2 юни 2019 г.

Жив е той, жив е, там на Балкана!

Как се пише едно гениално произведение?

Отговорът на този въпрос е, че то се пише по истински случай, по какъвто истински случай е написано и гениалното стихотворение "Хаджи Димитър".
Историята около смъртта на Хаджи Димитър и нейното разплитане, ми напомня за търсенето на истината за произхода на нашия народ, за което ние тук отдавна се борим. И така.
Официалното мнение, че хаджи Димитър е загинал на Бузлуджа, на 18 юли 1868 година, дълго време е господстващо и неоспоримо. Това се налага поради много причини, като се започне с официалната информация изнесена по този въпрос и по това време в Османската империя, като се продължи с героичният образ на героя загинал славно в битка, което е поддържано и от нашите политици и общественици след Освобождението и така още ред други причини.
Обаче истината винаги се е знаела и е била предавана от поколение на поколение и така достига до ден днешен и е на път да се приеме официално. Още повече точно тази истина, за последните дни на Хаджи Димитър е огромното вдъхновение за Христо Ботев да напише баладата "Хаджи Димитър". За какво точно става въпрос?
Тежко ранен при страшната битка в Стара планина, на Бузлуджа, при която се разразява и страшна буря, войводата е пренесен от двама свои другари към долината. Там при село Енина се включва и трети човек и после тримата пренасят воеводата към Сърнена Средна гора, под връх Кадрафил, близо до днешното село Свежен (старо Аджар). Тук въпреки грижите и помощта на двамата другари и на местните хора, Хаджи Димитър умира на 5 август (17 август нов стил), т.е. осемнадесет дена след битката при Бузлуджа.
Официалната информация на турските власти по това време е, че войводатата Хаджи Димитър е убит по време на голямата битка на 18 юли, като са взети сабята му, револверът му, един телескоп и много писма. Действително тези предмети са изоставени, за да не пречат при пренасянето на воеводата и те попадат в ръцете на противника. Изпратени са на Мидхад паша в Русе.
Това е и вестта, която достига до вестниците в Европа, тя достига и до хъшовете в Румъния. Христо Ботев е един от тях и той научава за смъртта на Хаджи Димитарь Асенйовь (както сам го изписва) при Бузлуджа. По-късно обаче един от двамата човека били до последно с Хаджи Димитър се връща в Румъния и именно той разправя на Ботев за последните дни на Хаджията. Тези 18 дни, които той е живял повече, се явяват едно малко Възкресение, за всички които са знаели официалната версия по въпроса. Явяват се те такова Възкресение и за нашият велик Поет, който е бил дълбоко впечатлен и вдъхновен от всичко, което е чул от разказа на Никола Мартинов. Това е четникът, който се е завърнал в Румъния и който заедно с другият четник е бил до последният час с воеводата.
И всичко случило се в тези горещи летни дни и нощи, под връх Кадрафил, в малката колиба, в която е лежал тежко ранен воеводата, е стигнало и до нас чрез гениалната балада на Ботев. Чували са се и жетварките в полето и стоновете и проклятията на юнака и самодивите са били наблизо (Самодивския проход), както и вълците и орлите. Настъпващата вечер прохлада в горещите юлски дни, изгряващият месец, ясното небе с хилядите звезди и Балканът, който е пеел своята хайдушка песен...
Последвалата история след смъртта на воеводата също е изпълнена с драматизъм, а също и с трагизъм, за който изглежда сме си виновни самите ние, българите. Или такава е нашата участ. Но поне в резултат остават такива гениални стихотворения като това на Христо Ботев, превърнало се в неразделна част от нашата история, борба и съдба.

ПС. Гледането и на филма за Хаджи Димитър и на предаването по ПОТВ не е излишно, макар че всяко едно от двете казва достатъчно.

https://www.youtube.com/watch?v=5rXJEc6ob2I&feature=youtu.be

https://www.youtube.com/watch?v=Jgg2gMpJgu0&feature=youtu.be

26 май 2019 г.

Йована на градината в Коматево

Йована на черешовата градина в кв. Коматево, май 2019 година.

22 април 2019 г.

Тъжната истина за нашите народни представители

Има една тъжна истина свързана с нашите народни представители или депутати както ги наричаме. И тази тъжна истина е точно обратната на тази, която вече си мислите че ще прочетете, позовавайки се на заглавието, защото по отношение на нашите народни представители сме свикнали да мислим еднопосочно. И това се пропагандира всеки ден от медиите, от нашето плосколинейно мислене и от инерцията набрана през годините по този въпрос.
Тъжната истина е, че въпреки ниският рейтинг на Народното събрание, въпреки всекидневните критики към конкретните действия на нашите депутати или пък обратното към тяхното бездействие по даден въпрос, въпреки всички квалификации които се сипят ежедневно върху тях, тъжната истина е, че те, нашите народни представители, са едни от най-дейните, обществено активни, интелигентни и ерудирани хора в българското общество. Това е тъжната истина, която трябва да си признаем и върху която трябва да се замислим. Ако не ни харесват действия на депутатите, свързани със законотворчеството,ако не ни харесва тяхното поведение в парламентарната зала, ако не ни харесват техните изказвания пред колегите и пред медиите, няма на кого да се сърдим, няма на какво друго да се надяваме. В българската политика, не само в Народното събрание, са ангажирани едни от най-активните и умни представители на българското общество, искаме или не искаме да признаем този факт. Такива са ангажирани и в другите институции - Президентство, Министерски съвет, Министерства и Агенции, Общинско управление и т.н.
Така че трябва да внимаваме с безоснователните критики и ако нещо не ни харесва в поведението на тези хора, да се запитами - а харесва ли ни същото това нещо в нашето собствено поведение и не вършим ли и ние същите неща, като тези които критикуваме?
Различните протести през последните години доказаха точно този факт, че качествените хора които могат да се занимават с политика вече го правят или вече са го правили преди. Така че това е тъжната истина и ако желаем и изискваме повече от нашите народни представители, преди всичко трябва да желаем и да изискваме повече и от себе си и да, най-вече от самите нас.

6 април 2019 г.

Прощално слово - проф. Иван Кирилов Киряков


ПРОЩАЛНО СЛОВО
ЗА И В А Н К И Р И Л О В К И Р Я К О В

СКЪРБЯЩО СЕМЕЙСТВО !
ПОКРУСЕНИ БЛИЗКИ И РОДНИНИ!
ОПЕЧАЛЕНИ СЪСЕЛЯНИ И ГОСТИ!

В плетеницата от личности, изплели венеца на Славейно в неговата над 300 –годишна история,безспорно ще стои името на
И В А Н К И Р И Л О В К И Р Я К О В.
Печалният камбанен звън вчера разтърси душите и сърцата на всички славейновци,а Киряковският,Добровският и Чиловският родове са съкрушени от скъпата загуба.
С горест и болка, с препълнени от сълзи сърца,ние дойдохме да съпроводим до вечното му жилище един от стожерите на днешно Славейно,големия родолюбец,нашия професор Киряков.
Роден е на 13 август 1943 година в Славейно,в прогресивното и напредничаво семейство на Юрдана и Кирил Кирякови.Точно в домашното огнище започва изграждането и извисяването на Иван като човек и личност. Природната интелигентност на родителите и доброто възпитание се преливат в трите деца и дават своите плодове.
Любознателният Иван завършва основно образование в Славейно,гимназия в Чепеларе,а висше в Пловдивския университет”Паисий Хилендарски” със специалности биология и химия.
Искрицата ,любовта към биологическите науки е вече запалена.Започва неговото стремглаво,професионално изкачване нагоре като преподавател и учен.Минава през всички етапи на професионалния растеж.
През 1967 година вече е биолог-специалист в Катедра Ботаника в Пловдивския университет.Следващата година спечелва конкурс и става асистент по систематика на растенията в Катедра Ботаника.От 1972 до 76 година е старши асистент,а след това 7 години е главен асистент.Докторската си дисертация защитава през 1977 година.През 1983 година след конкурс вече е доцент по ботаника,през 95 година придобива научното звание – кандидат на биологическите науки.
Утвърдилият се вече като преподавател и учен Иван Киряков е избран за професор през 1998 година.
Десет години е ръководител на Катедрата по Ботаника при Биологическия факултет – до 2005 година.
В периода 73-86 година е на специализации и обмяна на опит в Унгария,Полша,Молдавия,Югославия.
Учебната си и научно-изследователска дейност споделя в 97 публикации в областта на екологията,систематика на растенията и биологичните ресурси.Автор е на 2 учебника и 3 учебни ръководства.За професионалните си успехи получава множество награди.
Едновременно с блестящата си трудова биография, Иван Киряков създава образцово семейно гнездо.През 1974 година свързва живота си с Венета Лукова,потомка на големия Луковски пловдивски род и славейновския Чиловски род.Младото семейство се установява в Пловдив.Живеят в любов ,разбирателство и хармония почти половин век и са едно от семействата в елита на града.Двете деца са голямата радост в семейството. Синът Андрей е археолог,дъщерята Мария завършва икономика в Германия. Преди година семейството се разраства и Иван имаше щастието да се радва на снаха и зет,на двете си прекрасни внучки.

Опечалено събрание,
Когато се разделяме с този горд и достоен наш съселянин ,с признателност подчертаваме неговата обществена ангажираност през целия му пълноценен,съзнателен живот.
Голям родопчанин и патриот,той обичаше до дъното на душата си Славейно и планината ни.При всяка възможност идваше в родното село,вдъхваше силата и красотата на родопския говор и родопските песни.Затова дълги години бе председател на Славейновската земляческа дружба в Пловдив.
Дълбокото му чувство за хумор му даваше философско виждане за живота и смъртта,като стоически се бореше с болестта през последните години.

ОПЕЧАЛЕНИ БЛИЗКИ!
Вашият скъп съпруг,баща ,дядо,брат и сродник ще липсва на всички ни.Той бе обичан,уважаван и ценен от колеги ,приятели,роднини,съграждани и съселяни.Затова споменът за него ще бъде красив и траен.
Скъпо семейство,приемете най-сърдечни съболезнования от Кметство Славейно,от обществеността на Славейно и целия район.

8 март 2019г.

21 март 2019 г.

Кое е най-хубавото изложение за жилище?


През последните години виждаме интензивно строителство на жилища и сгради в Пловдив, но много малко от тях се съобразяват с изложението и подходящото разположение спрямо посоките на света. Това за съжаление важи и за по-старото жилищно строителство в града. Съчетанието между добро изложение и разположение спрямо околните парцели и улици, с които строителите обикновено се съобразяват, е рядкост.

Въпреки че Пловдив е доста горещ град през лятото, северната посока на разположение на жилището като цяло се отхвърля и не се предпочита. Обикновено най-търсен е югът и това е обичайната представа за добро разположение. Изтокът има своите предимства с ранното изгряване на слънцето, но и своите недостатъци. Същото може да кажем и за западното изложение, което особено в Пловдив също не се предпочита поради горещините в дългите летни дни.




Най-доброто разположение всъщност е югоизточното и това са знаели строителите още от най-древни времена. Югоизточната посока има следното невероятно предимство. През зимата когато слънцето запада ниско на хоризонта, то огрява по-добре и по-дълго именно югоизточната посока. През лятото когато слънцето се издига по-високо на хоризонта, е обратното - то огрява за по кратко тази посока, т.е. не напича излишно през деня. Още в римско време в тази посока, югоизток, са планирани и построени централните улици на града - тези с посока изток запад. Това е най-доброто разположение за нашите географски ширини и древните римляни са го знаели. Всички улици на юг от Трихълмието, а и където е било възможно, са били построени по този начин.

След Освобождението, преди сто и четиридесет години, когато е проектирана съвременният план на града до голяма степен тогавашните архитекти се съобразяват с това, особено в тогавашната южна част на града. Улица "Станционна" (днешна Иван Вазов) и всички успоредни на нея улици и от двете страни са проектирани по този начин. Те почти дублират древните римски улици в тази част на града, като посоката е още по-изразен югоизток, в сравнение с римския план. Добре е ако и съвременните строители и инвеститори започнат да търсят по-високото качество на предлаганите от тях жилища и се съобразяват и с тази значима особеност.


16 март 2019 г.

Намаляване на администрацията с до 50 процента

Ежедневно четем статистики за това как броя на населението в България намалява, как сме останали под 7 милиона жители, как след 20 години ще останем само 5 милиона и т.н. Същевременно при цялото това обезлюдяване, броят на чиновниците и администрацията в нашата родина, останала по население колкото един милионен град, се увеличава.
Увеличават се чиновниците и в големите и в малките общини и в министерства и в агенции и във всички държавни структури, въпреки периодичните съобщения за съкращения и намаляване техният брой. През първият мандат на ГЕРБ преди 10 години, едно от обещанията беше за намаляване на администрацията с 20 процента. Е след три години и половина управление администрацията беше успешно увеличена с 20 процента... Същият процес продължава и досега.
Намаляването на администрацията е нещо от което управляващите били те от ГЕРБ или БСП или други, бягат като дявол от тамян, въпреки цялата наложителност за решаване на проблема. Това е така поради простия факт, че чиновниците са едни от най-сигурните гласоподаватели и изобщо поддържници на съответната партия, която е на власт. Цялото идване на власт в България понякога се свежда именно до смяна на ваши с наши хора и назначаване на нови.
Почти 80 и повече процента от бюджета на една община отива за заплати на администрацията. За реални инвестиции в града или областта остават около 10 процента от парите от този бюджет. Само централният кмет в град Пловдив има 7 заместник кмета! В кметствата в останалите 6 района на града има също по 2-3 заместник кмета. Но това е само върхът на айсберга.
В министерствата и държавните агенции в София проблемът е още по-голям. Понякога се чува за съкращаване, обикновено става въпрос за предложение, в дадено министерство за 1200 - 2000 човека или дори повече! Например в министерството на Земеделието и горите са заети общо над 17 000 човека, като само в 6-те агенции към министерството те са около 3500 човека! Във Вътрешно министерство, с неговият прословут бюджет от 1 милиард лева на година, всъщност чиновниците на бюро изсмукват по голямата част от този бюджет. Хората които дежурят по улиците и се грижат за сигурността на гражданите и излагат животът си на риск ежедневно, потребяват по-малката част от бюджета.
Няма да говорим за районния и административния съд в съответните градове, за районните прокуратури, за БДЖ, за НЕК, за държавните библиотеки и институти, за някои нашумели агенции като Ръководство въздушно движение, които се използват за хранилки на близки до властта хора.
Преквалифицирането на част от тези хора и намаляването на държавната и общинска администрация с до 50 процента е една от жизненоважните стъпки за стабилизиране на държавата. Както казах обаче това е много трудна стъпка, за която и да е партия дошла на власт и воля за справяне с този проблем липсва. Това трябва да е една от основните задачи за партиите, които претендират за дясно управление на страната.

5 март 2019 г.

Въвеждане на прогресивно подоходно облагане

Данъците и облагането на доходите не са приятна тема за никой. Тяхното възприемане и степента, до която те могат да бъдат приети, показват зрелостта и отношението на хората към собствената си държава. Разбира се, ако очакваме всички да узреят за идеята по-високи данъци - по-силна и социална държава, това никога няма да стане.
Прогресивното подоходно облагане е по-приемливо и разбираемо за хората. То означава хората с по-ниски доходи да плащат по-малко, а тези с по-големи доходи да плащат повече. И колко по-голям е доходът, толкова по-голям е процентът на облагане, а съответно хората с най-ниските доходи са освободени от данъци. Това е една социална мярка, която се прилага в по-голямата част от държавите членове на Европейския съюз. Дори в някои държави като Швеция или Франция данъците за богатите са токова големи, че виждаме хора, който си сменят гражданството поради това - случаят с Жерар Депардийо.
Облагането на богатите с по-високи данъци се счита за приоритет на социалистите партии и изобщо на партиите от левия сектор. Само че, както и в много други, случаи в България нещата са обърнати и именно социалистите през 2008 отмениха прогресивното подоходно облагане и въведоха т.нар. плосък данък. Той представлява 10 процентно облагане на печалбата, независимо от нейният размер. Това показва кои бяха и все още са новите капиталисти в България - това е бившата комунистическа номенклатура, която не желае да дава повече от десет процента данък от милионните си печалби на държавата.
Затова в момента въвеждането на прогресивният данък в България, ще е по скоро една дясна мярка, въпреки че и от БСП настояват за това. Този прогресивен данък трябва да достига поне до 30-40 процента при най-високите доходи, като разбира се едно подобно решение няма да бъде прието с радост от богатите хора в България. Доколко тези хора разбират и са съгласни със социалния модел на развитите европейски държави, който се гради върху по-високи данъци за по-богатите, е трудно да се каже. В развитите европейски демокрации гражданите вече имат съзнание за това, че трябва да дават повече на държавата, ако искат социалната система и изобщо държавата да е на високо ниво.
Пълненето на хазната с прогресивно подоходно облагане обаче трябва да върви задължително, и то дори не задължително, а изключително със следната мярка - намаляване и оптимизиране на държавната администрацията. За намаляването на администрацията ще отделя специално място, но без тази мярка най-общо казано пълненето на хазната е безсмислено.

4 март 2019 г.

Нова дясна партия

В България създаването на нов политически субект – движение или партия, се случва по един основен начин. Водещи са не идеите и програмите, които предлагат новите партии, а личностите, които ги създават. Завръщането на цар Симеон Втори в България през 2001 година и създаденото от него движение (партия НДСВ) от първият път спечели 50 процента от гласовете на парламентарните избори. Дали тази партия е либерална или консервативна, дали е центристка, лява или дясна, остава на заден план. Хората не се интересуват от това, те се влияят от известността и влиянието на дадената личност. По същият начин генерал Бойко Борисов, набрал изключителна популярност като главен секретар на МВР и кмет на София, създаде партия ГЕРБ през 2006 година, която веднага постигна огромна популярност. Дясна или лява е партията, електоратът отново поставя този въпрос на втори план, а и в началото не си личеше ясно. Все пак да отбележим, че с времето ГЕРБ приблече бивши „сини” активисти и придоби по десен профил. Спряганата бъдеща партия на Слави Трифонов, на която веднага дадоха прогноза около 20 процента от гласовете, се спрягаше просто като партията на Слави Трифонов, без изобщо никой да се интересува какъв вид партия ще е тази. Така може да говорим още за партията АБВ на президента Георги Първанов, която не постигна голям успех и се движи около границата от 4 процента за влизане в парламента, за партия „Атака” на Волен Сидеров, за движение „Кубрат” на Божидар Димитров и т.н.
Всички тези примери показват, че правилото на водещите идеи за управление на едно общество, и най-вече програмата за развитие и управление на страната, на дадена партия, които трябва да стоят в основата на създаваща се партия, в България не се случва. Това трябва да имат предвид всички, които създават нова партия, в която и да е част на политическия спектър. Дори да се съберат десет, сто или хиляда читави хора, с идеята да създадат партия според определени идеи и принципи, ако сред тях няма личност с национална известност начинанието им почти сигурно е обречено на неуспех. Тази тема е особено щекотлива за десните, които винаги са по прецизни към детайла и към конкретиката и не разчитат на евтината пропаганда като левите. Аз лично бих се захванал със създаването на десен проект, ако не съществуваше точно проблемът, за който говорим – липсата на интерес към конкретната програмата на дадена партия, може би интересна единствено за занимаващите се с политика, и единици от гражданите. Както се доказа нееднократно, в мнозинството си, гражданите на Република България продължават да търсят известната личност (месия), която ще ни оправи, най-общо казано. Такава е реалността.

1 март 2019 г.

Бялата къща и една поучителна история

Всъщност поучителните истории в този разказ са повече.
Срещу католишката черква в града, на тогавашната улица „Лиляна Димитрова” № 8А, се намираше „Бялата къща”, както ние я наричахме. Тази къща е строена в края на 30-те години на 20 век от Иван Луков, бащата на дядо ми Андрей и представляваше масивна триетажна постройка в характерния за тогавашната архитектура стил. Сградата беше разрушена в началото на 80-те години при големите преустройства на централната градска част и безмилостното разсичане на античния, тогавашния и сегашен пловдивски център.
Живяхме в тази къща 5 години, от 1978 го 1983 година, когато къщата беше разрушена, но такава е била и съдбата на предишните обитатели. Къщата е завършена в самия край на 30-те години и начало на Втората световна война. Семейството на прадядо ми, с трите си деца успява да се нанесе в нея, но не успява да се порадва дълго на тази собственост. По време на войната вторият етаж от къщата е даден под наем на немският консул в града. Поради тази причина след 1944 година, този етаж директно е конфискуван от новата власт. Семейството продължава да живее на първият и третият етаж, но не за дълго. В началото на 50-те години цялата къща е одържавена и е използвана за военно комендантство. По възрастните пловдивчани си спомнят този период на къщата. По това време в широките избени помещения, използвани преди със стопанска цел, са изградени килии, за арестантите, които ние заварихме. Поради това, че комендантството се премества в друга сграда през 70-те години, става възможно първият и третият етаж, с една прекрасна голяма тераса, отново да бъдат използвани от наследниците на Иван Луков.


Ние живеехме на първият етаж в едни просторни и широки помещения, хол, спалня, кухня с трапезария, с плъзгаща врата между две от стаите, двойни прозорци и някои останали едновремешни мебели, полилеи и т.н. На третия етаж живееше братът на дядо ми, а първият етаж беше поделен между дядо ми (частта за която споменах) и неговата сестра. На вторият етаж, който си беше одържавен, имаше няколко симпатични семейства на военнослужещи. На третият етаж живееше и наричаният от нас чичо Минчо, също военен, който имаше едно огромно куче, вероятно дог, на което ние 5-6 годишни деца, дори можехме да сядаме и да се возим.
Къщата е построена със средствата на прадядо ми, част от голямата фамилия Лукови, собственици на чифлик и много земи в село Коматево. Но върху наследствен парцел от страна на жена му Невена. Майка й баба Мартина поради някаква причина не е искала да даде този парцел и накрая склонява но казва нещо от рода на „Давам ви го, но хаир да не видите.” И както се вижда от последвалата история, никой не е видял голям хаир от това място – нито собствениците, нито немците, нито военните и комунистите и т.н. Не виждат хаир и тези които разрушават тази къща и цялото околно пространство, защото точно тук се оказва западната част на т.нар. Голяма базилика. Поради тази причина се разрушава още два реда къщи, където днес свършва подлезът на ул. Гладстон и започва бул.”Княгиня Мария-Лиуза”. А за самата княгиня, сега се сещам, дядо ми е разправял, че я виждал няколко пъти, когато идвала да се моли в католишкият храм към Френския колеж (днес ректоратът на ПУ).



Та поуките са няколко – не се строи върху място където някога е имало църква или изобщо някакъв храм, бил той и древен. Не се взима място, което не е дадено с благословия или още повече с нежелание. Не носят полза решения, които се взимат в несъгласие и против волята на хората. Доколко знам тогава е имало два проекта за промени в центъра – един по щадящ и този реализирания, от който си патим и до днес.
И най-вече поуката е, че времената винаги са интензивни и се променят, но ако сме хора и не залитаме в крайности, винаги може да живеем с достойнство.