4 юни 2023 г.

Темата за отчуждението, нашата история и литературните награди

    Понеже наскоро писах по темата за отчуждението, което лъха от официалното представяне на българската история, а писах и по темата за Георги Господинов и наградата Букър. Днес ще продължа и по двете теми, за да видим как прекрасно те се пресичат... А защо ли?

    Да припомня накратко за това, че нашата българска история днес, а и не само днес, е поднесена в учебниците така, че ние да се чувстваме чужденци в собствената си държава. С незнаен и далечен конен народ, основал държавата, с внесено отвън християнство и цивилизационни ценности, с изчезнало в началото на Средновековието местно население и местни традиции т.н. и т.н.

    Да видим сега и началото на първо интервю, на което попадам с писателя Георги Господинов от времето преди връчване на наградата Букър. Там, в статия от 1 ноември 2022 година, четем следното: „Никое време не ни принадлежи, никое място не е твое.” – това пишете в романа „Времеубежище”. Това ли е голямата заблуда на човечеството, че всяко време и място му принадлежат? - пита задаващият въпросите журналист. - Така е – отговаря Георги Господинов – Това е един зле развит егоантропоцентризъм, че ние сме владетели на този свят, че той ни принадлежи и можем да го управляваме… Защото всъщност всичко около нас, включително мухите, са се появили милиони години преди човека. Тоест по право, този свят им принадлежи дори повече. Ние сме като гости, дошли по-късно и със сигурност след тях.” Край на цитата, от интервюто дадено очевидно по повод 1 ноември – Ден на народните будители.

    Като си говорим за опит за отчуждаване на човека от неговата родина, от неговото време, от неговата вяра, едва ли може да се намери по-подходящ цитата от този на съвременния български „будител” Георги Господинов. Усилена, но невидима пропаганда, която непрестанно работи в посока на внушаване на отчуждение вътре в хората, между хората, между светът и хората. Особено в една прекрасна земя като нашата, където ние не бива да се чувстваме по никакъв начин собственици, господари, стопани, а трябва да знаем, че всичко това не ни принадлежи… Така ни учат съвременните будители.

    Буквално днес попаднах и на едно изказвана на нов руски дисидент Михал Ежов, приет в България, който пита следното – „Защо й е по дяволите на Русия толкова много земя?” И продължава с размислите: „Русия не е нито земя, нито Родина. Тя дори не е идея! … Тази руска земя няма бъдеще. Това е единственото, което ни обединява. Нашите деца няма да живеят в Русия и техните (на тези които го гонят) също!” И по-нататък в размислите си казва: „И излиза, че Русия е чужда земя! Чужда за всички. Ничия територия...” И този човечец, творец и интелектуалец, продължава да недоумява, защо са го изгонили от Русия? Дали подобни идеи, на този Михаил Ежов и на Георги Господинов, са родени независимо една от друга или идват от един и същи център, сеещ отчуждение и разделение? Разделение и отчуждение, в очакване на богатата жътва в никому ненужни земи?

    Ето какво казва Библията по въпросът за човека, за мъжът и жената, и тяхното право да владеят над земята: „И Бог ги благослови и Бог им каза: Плодете се и се множете, напълнете земята и я обладайте, и владейте над морските риби, над небесните птици и над всяко живо същество, което се движи по земята.” Битие 1:28

    Днес все още има надежда, че ще различим празните слова на хитреците и атеистите от истинските слова на мъдростта. Днес все още има време да си припомним, кои сме ние българите и какво е нашето дело на тази земята. А то не е да сеем война, омраза и отчуждение, а точно обратното.



 

28 май 2023 г.

Православието е просто нещо

    Човек често се пита как да се оправи в науката за Бога, как да се справи с религиозните въпроси. Те изглеждат твърде сложни и често неразбираеми.

    А всъщност нещата са много прости. Бог ги е направил такива и е дал възможност на всеки човек, който Го търси, да Го намери и следва.

    Най-основната, стъпваща на фундаментите, религия е Православната. Тя ни дава ясни и точни правила, които трябва да спазваме, за да живеем праведно и да сме добре. Това са на първо място десетте Божи заповеди. Те са много ясни и прости. Не убивай – точка. Не кради – точка. Почитай майка си и баща си – точка. Не пожелавай имота и жената на ближния – точка. И на първо място разбира се – Аз съм Господ, твоя Бог; да нямаш други богове освен мене.

    Проблемите за човечеството започват оттук нататък, когато то, по всякакъв начин, се опитва да заобиколи тези Божи заповеди, опитва се да намери оправдание за своите действия. Не лъжи, обаче, ако... Не убивай, да, но ако, еди какво си... Не кради, да, но ако е за еди що си и т.н.и т.н.

    Ние всекидневно правим опит да заобикаляме тези заповеди и оттам идват нашите проблеми. Може да се каже, че с всяко ставане сутрин, човечеството се чуди как да заобиколи Божиите заповеди, опитва се да измисли оправдание за своите действия, които пренебрегват тези Божи повели.

    А те изискват много прости неща – да казваме на черното черно и на бялото бяло, да казваме на майката майка и на бащата баща, да казваме на мъжът мъж и на жената жена. Да не лъжем, да не крадем, да не убиваме, да почитаме Господ Бог и т. н.

    Днес българският народ е призван към тази много проста и същевременно много трудна мисия. Именно да отстоява тези прости истини и правила. Да застане на пътя на всеки опит за преиначаване на простите и очевидни неща. Точно сега разбираме цялата Божия мъдрост, която е определила толкова прости правила, защото Господ знае какво води изкушението на мисълта. Господ Бог лесно може да провиди как изтънчената, суфистицирана мисъл може да докаже, че бялото е черно, че войната е мир, че кражбата е оправдана и не е кражба, а мъжът може и да е мъж, но може и да е жена и т.н.

    Изглежда невероятно, че днес ние, като православни българи, трябва да защитаваме базови неща, но ето че са дошли такива времена.


26 май 2023 г.

Георги говори ни – всички те слушаме

    Георги, говори ни - всички те слушаме и жадно очакваме твоите думи! Очакваме посланието ти към българския народ! Ти сбъдна една десетилетна, може би столетна, мечта на българският творец - писател и поет – да спечелиш истински голяма литературна награда, да получиш несъмнено международно признание…! Българският народ, очаква твоето слово.

    Такива като мен, не можаха да получат литературно признание през годините, не бяха по никакъв начин стимулирани в тяхното творчество или пък след определена изява постепенно бяха маргинализирани. Аз приех този свой дял. Съгласих се с това, че нямам място в литературните конкурси, че размислите ми по определени теми остават неясни за хората и са несподелени от обществото, че няма смисъл да пиша. Вече го правя единствено за собствено удоволствие и за да има самият аз какво да си препрочитам през годините – отново за собствен кеф. Не очаквам никаква подкрепа и интерес от никого, освен спорадичен и случаен от някоя регионална, бита-полуобита медия или някой легално-полулегално онлайн издание.

    Но ето, ти днес си признат и призван да говориш пред обществото. Ти, който си намерил път към сърцата на читателите, ти, който си уловил пулсът на времето, ти, който си се слял с местната и международната душа и си я изразил по творческо-художествен начин. За което и си получил това огромно литературно признание – наградата „Букър”.

    Днес имаш задължение към българския народ - знаеш го добре като поет и интелектуалец. Имаш задължение да дадеш своите напътствия към българския народ в тези съдбовни, а те кога ли не са били такива, времена. Обърканият и разделен български народ очаква да чуе твоите напътствия, очаква да чуе твоето слово. Слушаме те с повишено внимание – говори!

25 май 2023 г.

Предаване за 24 май

 Предаване по ПОТВ за 24 май - 




19 май 2023 г.

Един от нас е дявол

    "Един от най-големите грехове на дявола е грехът на обвинението. Грехът на обвинението на Божиите слуги е едно от най-разрушителните действия на демоните. Докато не се сблъскате с неверни обвинения, няма да разберете колко разконцентриращи, разрушителни и деструктивни са обвиненията.

    Дяволът беше изхвърлен от небето поради този свой грях! Сатаната вдъхнови безброй хора да последват примера му и да ходят в греха на обвинението. Много хора ходят в греха на сатана, като се подвизават в служение на обвинение. Такива хора са живи дяволи за вас! Дори обвинителят да е вашият помощник пастир, журналист или вашата съпруга, този човек е дяволът за вас! Такива обвиняващи хора заслужават да бъдат пренебрегнати, изхвърлени и отдалечени от вас завинаги. това е единственият лек, който заслужава един обвинител и който самият дявол заслужава! Точно така се отнесе Бог със сатаната на небето! Той беше изхвърлен!

    Когато се занимавате с обвинения, вие се занимавате със самия сатана. Сатана е главният обвинител. Когато позволите на обвинителите да действат свободно в живота ви, вие позволявате на дявола да се чувства свободен във вашето служение. Голяма грешка ще допуснете, ако позволите на някого да ви обвинява постоянно. Смъмрете дявола, като заглушите обвинителите и обвиненията!

   "Обвинител на братята" е титла, дадена на сатана. Трябва да внимавате със съпругата, която непрекъснато обвинява съпруга си. Трябва да внимавате със съпруга, който непрекъснато обвинява съпругата си. Такива хора имат в себе си дяволи!

    Такива хора са живи дяволи! Важното е да разберете как действат обвиненията. Обвиненията не се насочват към хората, защото са зли. Обвиненията са насочени към хората, защото дяволът е в действие!

    Внимавайте за последиците от обвиненията! Обвиненията водят до разделение и объркване. Когато има обвинения, всички стават подозрителни към другите и никой вече не е сигурен кой е добър и кой е зъл. Това води до объркване и разделение. Тъй като в много обвинения има някаква форма на истина, никой не е сигурен в това, кое е вярно и кое е лъжа.

    Ето защо една църква, едно семейство, една политическа партия, една нация може да бъде напълно разрушена от присъствието и на един обвинител. Обвинителят в един брак унищожава щастието и единството между съпрузите. Поради непрекъснати обвинения от страна на единия партньор, двойките, които в началото са били единни, в един момент се разпадат, а са принудени да продължат да съжителстват".

 


Из "Един от вас е дявол" от Даг Хюърт-Милс



17 май 2023 г.

Предаване ПОТВ - писмо за мир

    Предаване от 17.05.2023 година по ПОТВ с предложения за писмо до украинското и руското посолство, с възвание за мир. Проектът на писмото да бъде прочетено и съгласувано с хората участващи в Походът за мир, който се провежда, вече регулярно, в 25 града в България.




10 май 2023 г.

Предаване ПОТВ за Перу

 Това е първото ми предаване, по нашата ПОТВ, след като се върнах от обиколката в Латинска Америка и по-точно Перу. Приятно гледане на тези, които им се гледа. Стана интересно предаване, особено в началото, преди да заговорим и за други теми.







16 април 2023 г.

Кога ще станем европейци?

    Има един много прост начин да разберем, че вече сме станали европейци. Европейци ще станем тогава, когато излезем от анонимността и започнем да се подписваме с истинските си имена. Да се подписваме с истинските си имена под или над собствените си коментари в сайтовете, във форумите, в блоговете.

    Все още българското общество масово живее в анонимността, не смее да изкаже собствена позиция, страхува се от осветляване или пък изпитва задоволство от сливане с масата от хора, от криенето зад гърба на колектива, нещо без съмнение останало от времето на социалистическа България.

    Хората почти масово в интернет форумите и коментарите не излизат с истинските си имена. Пишат мнения, изказват позиции, възмущават се или одобряват, но всичко това от позицията на една анонимност. Какво означава, че някой не се подписва с истинското си име?

    Означава, най-общо казано, че самият той не си вярва. Самият човек осъзнава, че изказва позиция, която е прекалено емоционална, или не е правилна, или е открито злонамерена и т.н. Сам не си вярваш, а се опитваш да наложиш мнението си на останалите? Ако не е така, защо не коментираш с името си, от какво се притесняваш? Не вярваш на себе си, на своята позиция по даден въпрос, а я представяш пред другите? Нямаш мнение, а претендираш за такова, нямаш смелост, а претендираш за такава, не си конструктивен, а претендираш че си.

    Не само в европейските интернет дискусии, от всякакъв формат, хората масово се подписват и излизат със собствените си имена. За наш срам трябва да кажем, че дори и руснаците са така и излизат с истинските си имена, когато заявяват позиция. А ние българите все още масово се крием зад псевдоними и обитаваме комфортното и размито пространство на анонимността. Кога ще се научим да поемаме отговорност за собствените си дела или поне за собственото си мнение?

    Няма да станем европейци докато не направим това. При изказване на позиция и за всичко останало, хората в България трябва да се научат да излизат ясно, със собствените си имена. Когато започне да се случва масово това, вече ще сме във Европа.

13 април 2023 г.

Незабавна отмяна на ЗЗДН

    Със съкращението ЗЗДН се означава Закон за защита от домашното насилие, който е предвиден за незабавна защита на жертвите на домашно насилие, както и за превенция от последваща ескалация на насилието в домашни условия.

    За последните четиринадесет години, този закон е претърпял няколко изменения в посока все по-стриктното и бързо реагиране на случаите на домашно насилие, но въпреки това продължава да се работи в тази посока. Особено интензивни и показни бяха тези усилия през 2022 година, когато тогавашният правосъден министър Надежда Йорданова многократно посочваше новите предвидени изменения по този закон, като изграждане на информационна система, която да поддържа статистика за различните случаи на домашно насилие, както и засилване защитата на жертвите на домашно насилие и увеличи обхвата на тази защита. Предлагаха се и мерки, които да подобрят и забързат съдебните производства в случаите на предоставяне защита на жертвите на домашно насилие. Само че, при сега съществуващия ЗЗДН, единственото, което може да се подобри в този закон е обвинените в домашно насилие директно да отиват в ареста, на базата на една декларация, от страна на пострадалия. Така пряко щеше да проличи абсурдността на този закон, естеството на който влиза в явни противоречия с основни принципи на правото.

    Според сравнително краткия Закон за защита от домашното насилие, обнародван още през 2005 година, малко преди приемането на България в Европейския Съюз, принципът, че всеки е невинен до доказване на противното е сериозно нарушен. С молба до съответния Районен съд и декларация от молителя за извършеното насилие, всяка една реална или мнима жертва на домашно насилие, може да ограничи правата и да постави в сериозно юридическо затруднение, с труднопридвидими последици, всеки един истински или нарочен за такъв извършител на домашно насилие. Преведено на реален език, това означава, че една сутрин просто може да се събудиш и да разбереш, че срещу теб има издадена заповед за незабавна защита. Това би могло да означава, че например трябва незабавно да се изнесеш от семейното жилище или че нямаш право по никакъв начин да виждаш и доближаваш детето си, защото срещу теб има подадена молба и декларация, на базата на която има издадена заповед за незабавна защита от съответния Районен съд, т.е. ти си осъден без да знаеш за това. Всичко това, повтарям, може да се случи, на базата на една молба до съда и декларация, т.е. на практика може да бъдеш осъден, без си разпитван, без да е чуто твоето мнение, без си имал възможност да се защитиш и най-вече без да си разбрал. Предполагам, че дори и тези, които не са запознати с правото, виждат тук едно пряко противоречие с неговите основни принципи. Ако не вярвате, че нещата по ЗЗДН стоят така, попитайте който и да е адвокат, юрист или просто човек запознат с този закон.

    ЗЗДН е част от гражданското законодателство в Република България, но при негово нарушаване от страна на обвинения, следват мерки по наказателното законодателство в нашата страна. Тоест, ако продължим реда на мисли по-горе, може да се окажете несправедливо обвинен и на практика осъден, а след това много лесно може да попаднете под ударите и на наказателното производство. Или с други думи, ако един ден просто решите да приберете детето си след училище, както правите всеки ден или сте правили в продължение на много години, може да се окажете в ролята на престъпник, който може да бъде наказан със затвор от една до три години, за своите действия. Ако мислите, че това е някаква шега – не е шега, а напълно възможна реалност, според сега действащия Закон за защита от домашното насилие.

    Привеждам тези примери и правя всички тези обяснения, за да разбере нашето общество, защо случаите на домашно насилие, особено в последните две години, се увеличават, както драстично и броя на убийствата на жени, вместо те да намаляват, въпреки съществуващите закони и превенции, въпреки увеличаващият се брой на организации и НПО-та, които работят по превенция и защита на жертвите на домашно насилие.

    ЗЗДН дублира, т.е. припокрива на практика законите от нашето законодателство – гражданско и наказателно. Тоест в Наказателен кодекс си има членове и точки за  насилие, като то не трябва да се дели на домашно и не домашно. Сигнал за насилие се подава от жертвата на такова или от свидетел. Ако реално има насилие, то степента се определя като лека, средна и тежка телесна повреда и се повдига обвинение според това и т.н.

    Ясно е, че ЗЗДН няма как да бъде премахнат изцяло. Да приемем и че по-голямата, дори огромната част от тези, които подават молба за незабавна защита са истинска жертва на домашно насилие. Но въпреки това тази декларативна и бих казал пожелателна част, с подаването на молба и декларация, трябва да отпадне от този закон, понеже действително дава възможност за злоупотреба, за изнудване, обикновено при последващ развод или друг вид дела и влиза в противоречие с основните принципи на правото.

    ЗЗДН дава и широка възможност на неправителствени организации, юридически лица с нестопанска цел, известни като НПО-та, на юридически лица регистрирани по реда на Закона за търговския регистър и доставчици на социални услуги, лицензирани по реда на Закона за социалните услуги, да разработват и организират изпълнението на различни програми свързани с лица извършители и жертви на домашно насилие. Ежегодно със закона за държавния бюджет на република България по бюджета на Министерството на правосъдието се определят средства за финансиране на проекти на тези юридически лица с нестопанска цел. За съжаление този неправителствен сектор, се оказва неспособен за дейност по предотвратяване на случаите на домашно насилие, както показва и статистиката от последните години. Нещо повече – случаите се увеличават. Публичното вменяването на българската жена на ролята на жертва, както виждаме все по-често напоследък, са пагубни за българското общество. Вменяването на българката на това, че е жертва, внушаването на това, че мъжът в семейството е неин изконен враг и по презюмпция насилник, крайното еманципиране на жената, има фатални последици върху българското семейство, тази основна клетка не само на българското, но на всяко едно общество. И всичко това се спонсорира от националният бюджет.
Статистиката на увеличаване на нещастните случаи, на убийствата, на броя на жертвите на домашно насилие, показва, че се върви не в правилната посока. Промените в ЗЗДН трябва да са точно обратните на тези, които се предлагат в момента и които за щастие не бяха приети от Българския Парламент в края на януари месец, 2023 година. Трябва да се работи точно в обратната посока – не на по-нататъчно фрустриране, чрез задълбочаване на ограниченията, което довежда до все повече жертви, а в посока на възможност за диалог и разбирателство и изясняване на възникналият конфликт и случаи на насилие, без допълнително юридическо утежняване на казусите. Изясняване и разрешаване по възможно най-безболезнен и за двете страни начин.

8 април 2023 г.

Хората са най-важни

   От всичко най-важни са хората, които срещаш по пътя. Или иначе казано – хората са най-важни.

    Срещите с тези хора и най-вече тяхното битие ние в България определяме като странни, понеже излизат извън нашите обичайни представи. Но ако погледнем отново, през призмата на глобалното движение и развитие на света, виждаме че нищо толкова странно няма.



    Ще започна отзад напред и последните ми срещи в Лима, където накрая стоях по принуда три седмици. Тук в хостел Селина, който беше вече изцяло пълен, както и хостел Париуана, в който бях в началото, основните туристи бяха от Израел. Момчета и момичета 21-22 годишни, които след задължителната казарма в Израел правят едно голямо пътуване. С тях обаче на практика нямахме досег, поради голямата разлика във възрастта, и поради това, че израелците си пътуват на групи и така се предвижват през всяка една страна.

    


    В хостел Селина заварих и една група, да ги нарека на 30 годишните – американецът Райли, една бразилка, англичанин, на когото бяха откраднали целия багаж, заедно с паспорта в град Икитос, две местни жени – перуанка и колумбийка, Алан, много интелигентно момче, от богато семейство, но за съжаление на 29 години вече алкохолизиран. С тях имахме известно общуване, но и те имаха като цяло други интереси.


    Затова нашата група от трима човека, беше на 40 годишните, а освен това и хора от Източна Европа – арменецът Миша (Михаил), който живееше от двадесет години в Белгия със семейството си, а сега се опитваше да развива бизнес или поне да си намери работа в Перу, Сузана или по словашки Зузана, която беше живяла 18 години в САЩ, в най-южната точка в Кий Уест и сега се прибираше към Словакия и Европа, и аз.



    Наистина с тези хора имаше какво да си говоря, докато с по-малките нямаше. Михаил като започнал детството си в СССР извади един шах и събираше всички, които могат да играят, включително и аз, който не бях играл от 20 години. По време на коронавирусът играехме табла в Славейно с Весито, после лятото с Добри, мъжът на сестра ми играехме тенис на маса, а сега в Лима шах - все неща, които не бях правил повече от двадесет години.

    В град Куско, вече разказах, съдбата ме среща с Филип, от малък град близо до Франкфурт. Абсолютно еднакво мислене имахме по отношение на Перу, бяхме дошли тук за съвсем еднакъв период от време, бяха ни се случили едни и същи неща. 


    Само дето той си намери местно момиче, приятелка от Кахамарка, но беше и десетина години по-малък, така че има време за подобни упражнения. Филип е инженер и работи към частна фирма, която се занимава с техническите прегледи на автомобилите в Германия.

    От Икитос, където преобладаващото население ( ако не в самия град, то около него) беше индианско, ще останат сигурно и двамата ми приятели – Росендо и Хорхе, които пак да кажа са индианци, а не метиси – перуанци. 


    С перуанците и перуанките, колкото да бяха добри и любезни хора не можах да намеря общ език. Случиха се и странни работи. Едно момиче Гизела, преподавателка в училището където учих една седмица испански, се държеше първоначално любезно с мен, после ме излъга съвсем откровено, че нямат никакви извънкласни занимания, за следващите два седмици. При положение, че след връщането ми в Лима участвах в едно готвене и много весело беше.



    Не можах да разбера каква беше тази история, но така или иначе отидох лично да кажа на шефа на училището за тази случка, който беше родом от Икитос между другото.

    Още една подобна случка имах с французойката Шайен, която срещнах в Хуараз. Там се разхождахме един ден, даже тя ми препоръча да отида до селцето Вилкакоча, а след това замина за Манауш, също на Амазонка, в Бразилия. И като и писах след месец, за да я питам как е, тя отговори с „Извинете, кой е това?” След като и казах кой е, тя или не си спомни или просто не отговори.



    В Хуараз срещнах две семейства. Италианецът Силвано, мой набор, женен за перуанка от Лима, с две симпатични деца. От шестнадесет години живеят в Гренобъл, Франция. Интелигентен човек се оказа, работи в институт в Гренобъл, мисля че за ядрена физика, занимават се с научни изследвания. Перуанката Патрисия, въпреки че е от най-криминалния квартал в Лима – Каляо, се оказа много дейна и оправна жена.



    Другото семейство също беше италианско, но живели двадесет години в САЩ. Елиана, която се оказа актриса, със синът й, роден в САЩ и дъщеря й с рядкото име Електра. Попитах я как са го измислили това име, а тя каза, че мъжът и бил астроном и така са го измислили. 


    Тази Електра ме впечатли освен, със сините си очи, с бялото си лице и червената си коса и с това, че беше изцяло готова да стане перуанка. Много харесваше Перу и перуанския си приятел и изобщо, въпреки че живееше само от година и половина в Перу, казваше вече че е перуанка… Е, къде ги такива жени, май са по света, но не и у нас?

 


    За хостела Париуана и първите ми две седмици в Лима разказах по-подробно. Не си спомням дали разказах за Нас, също германец и за Олаф. Първият човек в хостела, с който се запознах, беше Нас, който доста ме наплаши, предвид протестите в Перу, които вървяха тогава. След това разбрах, че не толкова страшно, но първите дни бях в невидение.



     Немецът Нас беше предприел една околосветска обиколка, която беше започнал преди половин година, обаче се залюби с ПР-ката на хостела и там си и остана. Когато се върнах в Лима отидох да го видя, както и другите познати от персонала в Париуана. ПР-ката беше нисичко, обаче много живо и интелигентно момиче.

    Общо взето това е. Лично съм се убедил и то отдавна, че качествените хора са кът във всяка една точка на света. Сегашните ми наблюдения само потвърдиха по-ранните ми заключения.



    И накрая нещо любопитно. Когато ноември 2021 година се връщах от Египет – Хургада, след една седмица престой, срещнах последния ден в Кайро Георги Халачев от нашия клас, с една приятелка. Както се шегувахме после с Жорката Райчев – разведените сме в Египет, т.е. аз и Жоро Халачев, другите са в България. Този път на връщане, на летището в Марид срещнах Недялка Шеткова от нашия клас, със сестра й Златка, племенницата и майка й. Тоест на три часа полет от България, нашата родина, човек е вече в зоната на нейното силно привличане.Казано по друг начин, излъчването на Балканите - родина на най-древната цивилизация, се простира на поне три часа околовръст, със самолет.

1 април 2023 г.

Как ме засрамиха в Чили

    След голямото препускане из Перу и след десетдневното посещение на Куско и региона, задължителната ми програма свърши. Имам предвид програмата ми в Перу, където щях да се върна по- късно, да видя може би още два-три обекта. 

    Изпратих линкове със снимки от моите обиколки на около 150 човека познати, по имейла. Най-накрая малко се отпуснах, дори си качих тетрис на телефона, нещо което не си бях позволил до този момент.




    Оставаха ми около 20-тина дена до полета обратно към България. Реших да се спусна към Чили и по-точно пустинята Сан Педро де Атакама – най-безводното място на планетата. Оттам смятах да продължа към Боливия и после да се върна в Перу, през Арекипа и Наска към Лима. Прекрасно но...

    Проверих вариантите да стигна до градът Калама, отправна точка за градчето Сан Педро де Атакама. Самолетните билети бяха скъпи, затова реших от Лима да стигна със самолет до най-южната точка на страната – град Такна, а оттам да продължа с автобус.



    Кацнах в Такна следобяд, но докато се колебаех дали да остана за един ден или да продължавам нататък, шофьорите от летището не ми оставиха голям избор. Качиха ме на едно такси и оттам към границата, която беше на 30-тина километра и още 20-тина до град Арика,в Чили.

    Удоволствието на частния превоз струваше  200 солес, около 100 лева. Шофьорът ме успокои, че ако сме повече хора с бус или такси, може да се наложи да чакаме на границата заради някой от тях, понеже вървим в комплект, а така за един човек няма проблеми.



    Границата беше особена с това, че двата пункта не бяха един след друг, а един срещу друг. Така малко странно се получаваше преминаването – латиноамериканска му работа. Опитах се да изпитам някакъв ентусиазъм от това, че влизам в Чили – тази много продълговата държава, както я знаем на картата, сега се превръщаше в реалност. Но дали това, че бях доста изморен от пътуването дали поради силното слънце, макар и вече късно следобяд или нещо друго, но не можах да изпитам особен ентусиазъм. А пък и ми се налагаше навсякъде да говоря на испански, доколкото мога.



    Помолих шофьорът и той ме заведе до хотел, който ми хареса, въпреки че беше 45 долара на вечер, но все пак поносимо. Хотелът скромен, но сравнително добър, а в задния двор басейн ! В Арика, най- сухият град на планетата, както пишеше в интернет.

    Метнах се в басейна, след преживяната жега през деня – много освежително! Слънцето вече залязваше, но още беше светло. Тук времето беше, с час, дори два различно от Перу, въпреки че се намираха на еднаква географска дължина.



    Платих за два дена в долари, които носех кеш, освен дебитната карта и които вече бяха доста намалели. Но съвсем точно ги бях изчислил да ми стигнат докрая.

    В град Арика има една известна скала, която пише че е висока 132 метра. Градът има централна улица, нещо като Главна и странични улички, красив площад, който беше в ремонт, но изобщо централната част беше симпатична.



    На следващия ден се разходих малко и тръгнах да търся банкомат, което не стана лесно, та се наложи да попитам едно момиче, което работеше в австрийското консулство на центъра. Тук имаше голяма изненада и ми трябваше малко време да го осмисля.  Сумата от 200 долара, която ми отпусна банкоматът или 200 000 чилийски песос се припокриваше изцяло. Ще рече че 1000 песос са точно един долар! Дали песото беше вързано за долара или това беше някаква случайност, така и не разбрах до края.



    Отидох и на плаж втория ден, като нарочно тръгнах по-късно, за да не е силно слънцето, но часовата разлика с Перу ме подведе. Така на малкото плажче, което попаднах, слънцето беше все още ужасно силно. Влязох и във водата, а тя пък беше въз студена, или казано по английски „чили“. Я виж ти, морето е доста „чили“ в Чили. Изобщо не можах да стоя дори и час и затърсих сянка. Тук отзад имаше издигнати два блока, бели, тридесететажни, много ефектни с голата, червеникава пустош наоколо. Качих се с едно автобусче, което ме закара до центъра.



    На другия ден отидох и до по-големия плаж, който също се оказа голяма трагедия. Вечерта се качих на скалата извисяваща се над Арика, където беше интересно и приятно. Тук на върха дори си спомних за Беломорието и капитан Петко Войвода.



    Останах три нощувки в града и в хотела, пусто да бях останал повече, но цената от 45 долара на вечер ме притесняваше. Незнайно защо бях решил, че в Чили е по-безопасно отколкото в Перу. Бях решил някак си, че и трудностите са минали, също незнайно защо. Всичко това, свързано със занижаване на дисциплината, ми изигра много лошо шега.



    Дойде време за нощно пътуване от Арика до Калама – осем часа с автобуса. В Калама пристигахме рано сутринта и оттам до Сан Педро де Атакама бяха по-малко от два часа. Вместо да си сложа колана- портмоне на кръста, аз го сложих в малката раница. На гарата също допуснах непростима грешка. Първоначално сложих двете раници, голямата и малката и още една платнена торба, пред мен, но понеже минаваха доста хора ги преместих зад мен. Усещах някакво напрежение и поне петдесет пъти поглеждах назад. С две думи когато дойде време за рейса и станах, малката, лъскава, тъмносиня раница беше изчезнала. Останах само с голямата червено-черна раница и бялата платнена чанта. Вдигнах известен шум, огледах се наоколо, но вече беше твърде късно. Дали да ходя по полицейски участъци - не виждах никакъв смисъл, само по-лошо можеше да стане, а трябваше да решавам бързо, защото рейсът тръгваше.

    Международният паспорт, дебитната карта и телефонът бяха с мен. Това се оказаха най-важните неща и се оказват най-важните неща в наше време!

    Качих се на рейса. То ако не беше и коланът- протмоне в тази малка раничка, щеше да е дори облекчение, но сега загубих и ключове, и лична карта и 600 долара и 400 лева. Но най-вече изпитвах чувство на дълбок срам, заради лекомислените ми постъпки и небрежните действия.

    Пътувах с рейса по мрачната магистрала, а всъщност двулентов път, другите около мен вече бяха пуснали назад седалките и спяха, а аз си мислех: „Е, засрамихте ме.“ Не може да се отрече, че ме засрамиха. Сигурно си повторих тази мисъл петдесет пъти. Не можех да заспя, а тъкмо бях задрямал, но шофьорът така лошо и бързо караше, а насреща виждах светлини на тирове, с които съвсем отблизо се разминавахме. Та и това също ми попречи да заспя.

    На всичкото отгоре към два и нещо през нощта ни свалиха на някакво КПП, така и не разбрах какво е това.

    Тук мога да кажа, че всичко след кражбата в Чили премина като някакъв сън.

    Пристигнах в Калама. Оттам пристигнах с рейса и в Сан Педро де Атакама и то рано, към осем сутринта. И понеже беше неделя сутрин, всичко още беше затворено и нямаше хора по улиците.

    От малката автобусна спирка тръгнах пеша към центъра на градчето. Гледах едноетажните кафяви къщи, пустинния пейзаж наоколо, но не беше нищо особено и вълнуващо. Спорадично преминаващи местни и туристи, които доста ми чуждееха. Сан Педро де Атакама се оказа поредната измама... на Латинска Америка.

    Отвсякъде където минах, видях само един отворен хостел. А аз си мислех че тук ще карам колело, колкото си искам, ще обикалям и ще си прекарам приятно! Карай си колело в България - планини колкото искаш...

    Поседях десетина минути на центърчето... май, май... Станах и тръгнах обратно към автогарата. Следващият автобус обратно за Калама беше в 11 и 40 ч. Някъде към 13 часа бях в Калама и директно на летището. След по-малко от два часа имаше самолет, към Сантяго и каква приятна изненада – само 75 долара! 



    Обядвах много вкусен бургер на летището и се качих на чисто новия самолет. Този път Скай еърлайнс. След час и половина бяхме вече на летището в Сантяго. Да остана тук, какво да им на тези латиноамериканци повече?  Какво могат да ми покажат повече  - природа, градове, култура? Нищо всичко вече беше изчерпано... Е, остана някъде там на юг Патагония.



Снимка - Сантяго, много ми хареса...


    Вечерта взех полет до Лима и то за по-малко от 120 долара. Поне бързо, лесно и евтино ми позволиха да се измъкна от Чили, след белята, която стана.

    Пристигнахме в Лима много рано на следващия ден и тук бях готов да продължавам към България, но ударих на камък. Най- гадната компания, не пътувайте с нея - Еър Европа. Искаха ми 1000 долара за смяна на датата с по- ранна, уж нямали места, само бизнес класа...

    И така заформи се едно близо двадесетдневно оставане в Лима, понеже вече не ми се пътуваше никъде. Понеже Латинска Америка вече беше изчерпана за мен, включително и Перу, което наистина се оказа най-симпатичната държава е региона.






 

 

 

28 март 2023 г.

Кои са атлантите и за какво са се борили?

     Дето се вика, ние още не сме отговорили на въпроса кои са прабългарите и за какво са се борили, а сега чак атлантите... Но се налага да потърсим отговор, понеже още сме на тема Перу и забележителните мегалитни строежи тук.




    Туристите се стичат в град Куско от всички краища на света, на близо 3400 метра надморска височина. Градът е приятен въпреки високата надморска височина, сравнително спокоен и с красиви сгради, в старинен испански, т.е. европейски стил.  



    Климатът тук както навсякъде в Перу е много особен. Например през февруари, март, когато температурите са по- ниски, през нощта времето е по- меко, а когато е лято юни- юли, температурите през нощта падат до нулата. Такива странности във времето има навсякъде в Перу. Обаче ако говорим повече за тях няма да ни остане време за атлантите.



    Повечето туристи тук приемат съвсем добронамерено тезата, че всички каменни строежи в Куско и наоколо са от времето на инките. Но дори и най-лековерните, започват да изпитват съмнение когато видят 100-200-300 тонни блокове, с причудлива форма, паснати идеално с околните камъни. Единствените подозрения, които чух обаче, на различни места тук, е за намесата на извънземните. Тук все още изглежда не знаят достатъчно за Атлантида, губи им се тази информация.



    За изгубения континент Атлантида знаем основно и дори единствено от древногръцкия философ Платон, живял в четвърти век преди новата ера. Всъщност според това което е записано, Атлантида била по-скоро голям остров около 700 км ширина, разположен в Атлантическия океан между Европа и Америка. Тук се развила високотехнологична цивилизация, чието влияние се простирало от Либия и Египет на изток до земите на двете Америки на запад. Това било около 9 000 години преди новата ера, т.е. около 11 000 от наше време.



    Най-същественият въпрос, свързан с евентуалното съществуване на такава цивилизация, който мен ме е притеснявал е, възможно ли е да съществува много развита цивилизация, а по-голямата част на човечеството да живее в праисторическата епоха, каквито многобройни доказателства без съмнение археологията открива? Всъщност и днес имаме такова съжителство, високотехнологична цивилизация, а същевременно например аборигените в Австралия все още си живеят примитивно, както и някои племена в африканските държави, или някои индианци в джунглите на Амазонка. Тоест оказва се, че е възможно подобно съвместно съществуване. Но ако приемем, че днес около 90% от населението на земята е на високо техническо ниво, а само 10 на ниско, по времето на Атлантида е било обратното - 90% са били на ниско техническо ниво, а само 10 на високо.




    Камъкът е може би най-трайният материал, по траен и от металите и от желязо-бетонът и това атлантите добре са го знаели. Всичките им дворци и религиозни комплекси на територията на Южна Америка, най- вече в Перу, са били изградени от камък.



    Атлантите са разполагали с технология, не само за преместване на по-малки и на огромни камъни, но и за тяхното размекване. Това е много интересна хипотеза, която се сглобява по данни и разсъждения на различни хора. Камъните наистина са били размеквани, чрез някаква поляризация, или загряване, или нещо друго. Има и директни следи за това по много от камъните. 



    На много от тях правят впечатления каменните пъпките, които стоят в краищата, като те обикновено са по две. За тези пъпки-ръкохватки се дава обяснението, че са служили за пренасянето на камъните.  Но ако това е вярно за строежите по римско време, не важи тук, където пъпките често са доста разнообразно поставени. 



    Това са всъщност следи, от нещо като маркучи, които са свързвали машината, служеща за размекването на камъка, с него. И всъщност пъпките са нещо като производствен дефект, понеже когато „маркучите“ са били отделяни от все още мекият камък, са се получавали тези леки издърпвания.




    Както казах, те често са по две, което говори за два отделни „ръкава“ пуснати от машината към камъка и вероятно за някаква поляризация. Каква точна е била цялата система, засега трудно може да се каже...



    Тук на горната снимка с огромните камъни от Саксейуаман, тези пъпки, "производствени дефекти", се вижда че са специално отчупени. Някъде те са изглаждани, така че изобщо не си личат, но и на много места са оставяни.


    Така или иначе, ако всичко това е вярно и говорим за време преди около 12-10 хиляди години, трябва да отбележим че тогавашната цивилизация е била доста съобразяваща се с природата. Затова говорят и самите храмове, съобразени с движението на слънцето, звездите и астрономията, свързани още със стихиите, например гръмотевиците и други природни явления, свързана с животинския и растителен мир.




    Трапецовидните врати и ниши, както вече споменах имат ако не друга изцяло практична функция – по-силно устойчиви са на земетресения. Както и всички сгради, които тук са строени с лек наклон навътре, поради същата причина. Така действително се е получила една клиновидна конструкция, издържала хиляди години и на много силни земетресения през това време.



    В целия център на град Куско, новите сградите са стъпили върху тези стари основи. А самата конструкция от камъни показва доста разнообразни стилове. Имаме поне десетина различни стила на форма и подреждане на камъните. Дали това е било просто с естетична цел или е било нещо друго, трудно може да се каже.



    Днес, с невероятното развитие на комуникациите и споделянето на много информация, виждаме следи от необясними, добре изработени гигантски строежи на много точки от земята. Картината обикновено е сложна, понеже върху старите основи, са изграждани нови сгради, храмове, гробници, дворци. Така за окото на неспециалисти е трудно да направи разграничение.



    Така или иначе има все повече доказателства, за съществуването на древна високоразвита цивилизация, която може условно да наречем атлантска. Също така условно може да приемем, че тя е съществувала преди около 12 000 години.



    Самата Атлантида според разказа на Платон е изчезнала за един ден и една нощ. Целия остров е бил потопен в морето, в резултат на много силно разрушение и наводнение. Вероятно е обаче, търговски и военни кораби на атлантите да са оцелели, както и част от технологиите, до по-късни времена.