Процес на раздяла - емоционални индикатори, че другият родител започва да отчуждава детето

    Раздяла - след това следват страховете и паниката.

В единия родител (най - често) при майката се отключва механизъм на нарцистично задоволяване на желанията й. Болезнено се преживава факта, че детето може да бъде отделено от нея дори за няколко часа. Болестно чувство, че детето е нейно притежание, понеже го усеща като нейно нарцистично продължение.

Загуба и самота - последвани от тъга и депресия. Обвинения и проекция.

Борба за власт и способи за изнудване и използване на децата като инструмент, за да се задоволят нарцистичните потребности на родителя.

Параноидна проекция и разпад на личността. Силно недоверие към другия родител и деструкция, която може да доведе да унищожаване и на другия родител и на детето.

Елеонора Йорданова - психолог

ПП. Това все едно че е писано за бившата ми жена.

Това което се случва в Украйна и Русия никога няма да се случи в България

 Трудно може да кажем дали украинците или руснаците са по-виновни за това, което се случва в момента и продължава вече две години. А то е разрушения, трясък от оръдия и бомби и много много човешки жертви. Да приемем, че и руснаци и украинци са еднакво виновни и са едни побойници, на които цивилизования свят отдавна трябваше да е направил забележка и да ги е разделил на две страни от тази кавга и от тази война. Но не е само това.

На мен като на човек европеец, демократичен, много лошо впечатление ми прави следното. Усеща се и се вижда и до ден днешен, особено в този конфликт, разделението, което съществува и в Русия, но и не в по-малка степен и в Украйна между класите, между обикновените хора и елита. Едно истинско и дълбоко различие и разделение, което тук в България никога не е съществувало. Това е един отзвук от крепостничеството, съществувало в цяла Русия, включително и Малорусия, т.е. днешните украински земи, почти до края на 19 век. В България въпреки всички различия между хората, дори и по онова време, въпреки и че сме били под робство, не е съществувала такава дълбока пропаст между тези, които е трябвало да работят и тези, които е трябвало да управляват. Едните разбира се, са една огромна маса, а другите една доста по-малка група хора. Точно тази, запазила се от едно време разлика, позволява и днес на елитите в двете страни да изпращат на фронта като жертвени животни стотици хиляди хора. Хора, чиито живот, чиято стойност като човеци е друга категория...

Ще дам първо един цитат от Георги Раковски, който много живописно описва какво е това, което  наричаме крепостничество. Това той прави във своята брошура озаглавена „Преселение в Русия или Руската убийствена политика за българите“, брошура издадена по повод изселване на българи към южните руски земи, в средата на 19 век. Георги Раковски предупреждава българите, че там нищо добро не ги очаква. Нещо повече, ето какво казва той: „А ето как ще ви настанят, щом идете тамо: Ще ви продадат и споделят на някои си спахии (помещики), които, като ви определят по една част земя да си направите по-прости и по-бедни още и от цигански колиби, ще ви карат насила с кнута (бич руски) деня и нощя да им работите като коне, само за едно облекло и за една прехрана? Кожи необработени и черен като земя хляб! Вие ще бъдете техни вечни роби и те ще ви продават един другиму си като добитък, когато им скимне! О! Какъв срам за вас! Тамо няма уплаквание пред никого си; защото от онова място, в което ви заклещят един път, не можете ся веке помръдна наникъде!“

Както и днес, на мобилизираните войници на фронта в Украйна им взимат телефоните и ги пращат в окопите директно на първа линия. Със същото онова чувство, останало от миналите столетия.

Такова отношение от човек към човек тук на Балканите никога не го е имало, особено в България. Ние винаги сме били по-демократични, така да го кажем, по-равнопоставени и с по еднакво отношение към себеподобните.

След словата пламени на Раковски, да цитирам и един друг великан на словото, който има наблюдение по тази и още много теми – народният поет Иван Вазов. Става въпрос за романа „Нова земя“ и писмото на един руски администратор, в новоосвободена България, малко след 1878 година. Разбира се това писмо е предполагаемо, но както в повечето случаи Вазов описва действителни случки и събития, в този роман. И ето какво пише руския граф Марузин до любимата си, Любов Александровна, която е в Русия: „Какви мили, добри, простодушни тия български селяни! Представи си, Любов Александровна, влазят при мене в канцеларията, свалят шапка и си подават ръката. Представи си един наш мужик, които би направил същото у нас на един колежски асесор! Скандал! Светата Рус цяла би се разтресла!… И знаеш? Стискат добре, пръстите пращят в тяхната шиеста ръка. «Ваше сиятелство» — няма — «Господине!» На губернатора — тоже! И нему — ръка! Прекрасен народ, демократически нрави! Право, има що да се поучим у братушките.“

Това е разбира се малка част от писмото, но от нея се вижда, че по онова време, да влезе един обикновен руски селянин, мужик, в канцеларията при някой висш чиновник и да му подаде ръка, да се здрависа с него би бил чутовен скандал! А в същото време българските селяни не са имали такова притеснение, нито от другата страна на това се е гледало като на нещо скандално

Точно поради сравнителното равноправие и взаимно уважение между хората, което винаги е съществувало по българските земи казвам, че това, което се случва днес в Русия и Украйна никога няма да се случи при нас. Колкото и да ни разделят като общество и да ни подстрекават външни агитатори да заемем едната или другата страна в този конфликт, а и не само в този, трезвостта и практичност в българинът все пак остава. Както и демократичността и уважението към другия. 

Първите християни в Европа са македонските българи

Макар и да звучи така, това не е нещо сензационно. Просто е време ние българите да осъзнаем и разберем нашето минало и нашата истинска история, за да може по-добре да работим и да се справяме в бъдеще и с всичко онова, които предстои. А възможно е, вече осъзнати и трудолюбиви, да дадем добър пример и на други народи.

Определението „македонски българи” в случая принадлежи на нашият голям родолюбец и учен Георги Сава Раковски. В книгата си „Ключ болгарского язика”, написана през 1865 година и издадена в град Одеса петнадесет години по-късно той казва, че „македонските българи са се кръстили по-напред от гърците (елините) и са съставили в Солун първая църква Христова, после Ерусалимская”. По-нататък, той казва и това, че „тя черква е служила образ на другите и тя е разпространила християнството не само по цяла Македония, но и по Ахаия ( Гърция ).” 

Действително, в днешните български, гръцки, македонски земи, а изобщо и по целите Балкани и отвъд тях, може да се проследи първоначалната апостолска и църковна дейност още от времето на първите Христови ученици, живите свидетели на Неговата кръстна смърт и Неговото възкресение. През нашите земи, покрай бреговете на Черно море, преминава апостол Андрей по време на мисията си към земите на скитите, в днешна Южна Украйна. Свети Амплий е известен като служител на апостол Андрей и пръв епископ на град Варна, тогавашният Одесос. Свети Ерм е също един от първите седемдесет Христови ученици и става пръв епископ в град Филипопол, днешен Пловдив.

От друга страна, самият апостол Павел със свои сподвижници, именно в римската провинция Македония основава лично първите християнски общности. Това се случва по време на така нареченото второ негово пътешествие, като първото е ограничено в Светите земи и земите на Мала Азия. Нашият велик учен и революционер Георги Раковски, обръща внимание на много интересен момент от Новия завет, глава „Деяние на светите апостоли”. По време на втората си обиколка апостол Павел, заедно с помощника си Сила, тръгва от Сирия и Киликия, преминава през Кападокия и Лакаония в Мала Азия, където към тях се присъединява и още един Христов ученик Тимотей. Тримата стигат до областта Мизия, около днешния град Бурса. Оттам те преминават и в областта Троада, където се намира древният град Троя. Тук апостол Павел имал видение „че някой си мъж македонянин го звал да иде в Македония да ги спаси”,  казва Георги Раковски. Да изясним, че по това време има две области Мизия, една на юг от Дунав, на територията на днешна България и една в Мала Азия, днес част от територията на Република Турция.

Ето и точният цитат по въпроса от глава „Деяния на светите апостоли”: „И като отминаха Мисия (Мизия), слязоха в Троада. През нощта се яви на Павла видение: стоеше пред него един мъж, македонец, който го молеше и думаше: мини в Македония и ни помогни! След това видение веднага поискахме да тръгнем за Македония, понеже разумяхме, че Господ ни е повикал да проповядваме там Евангелието” (Деяния на светите апостоли 16:8-10).

Първите апостоли проповядвали първоначално Евангелието сред юдейските общности, каквито имало из търговските градове по цялото Средиземноморие. Когато обаче те се разширили кръгът на своята дейност, започнали да проповядват и сред други племена и народи или така наречените езичници. Някои от тези племена и народи по-лесно възприемали словото Божие и вестта за възкресението на Иисус Христос. Други обаче трудно приемали това учение и тази вяра. Сред самите юдей впрочем съществували две групи. Садукеите казвали, че няма възкресение, ни Ангел, ни дух, а фарисеите признавали и едното и другото (Деяния на светите апостоли 23:8). Така наречените елини (гърци) също били колебливи в това отношение. По време на проповедта на апостол Павел в Атина, сред ареопага, първоначално атиняни слушали с интерес, защото по принцип жителите на този град обичали да говорят и слушат нещо ново (Деяния на светите апостоли 17:21). Но когато апостол Павел започнал да разказва за възкресението на мъртви едни се присмяли, а други казали: „Друг път щем те послуша за това” (Деяния на светите апостоли 17:22-32). Така към апостол Павел тук се присъединили и повярвали Дионисий Ареопагит, една жена на име Дамара и други с тях. След това Павел отива в град Коринт, където въпреки че преседява година и половина също няма голям успех в мисията си. Същевременно жителите на град Берия, днешния град Бер, в Егейска Македония се показали по-благородни и благосклонни към новото учение, проповядвано там от Павел, Сила и Тимотей. Изрично споменати като македонци са например учениците Гаи и Аристарх, Павлови спътници, дошли с него в град Ефес, а Асия Сосипатър Пиров е определен като бериец, т.е. жител на град Берия. На няколко пъти в главата „Деяния на светите апостоли” се казва, че жителите на тогавашната област Македония, в различните градове били по-благосклонни към Павловото учение. Край град Филипи, първият голям град от където започвала тогавашната римска провинция Македония, се покръстила една богоязлива жена, на име Лидия. Затова света Лидия се знае като първата жена християнка на европейска територия. За нея в Евангелието се казва, че била от град Тиатир и се занимавала с продажба на багрени платове (Деяния на светите апостоли 16:14-15).  

Да се върнем обаче отново към думите на Георги Раковски, който много правилно отбелязва, че „основата и най-голямата добрина на Христовата наука, в самото й появление, беше братската любов и сближението на народите, т.е. изравнението между им…” Това е напълно вярно и в този смисъл е ненужно да търсим етническите разлики сред първите последователи на новото Христово учение. Дали повярвалите са били юдей, елини, македонци, скити или някакви други, а също и хора от смесен произход, е от второстепенно значение. Основна задача на първите апостоли е била не толкова борбата срещу старите идоли, богове и кумири, а в това да научат народите, че всички те са равни в Христа. Една доста трудна задача, предвид това, което виждаме и в днешно време. Виждаме, че тази задача не е напълно изпълнена и днес.

Уникалната българска народна памет - спомени за римски императори в нашия фолклор

 

Оплюха и Майсторът по История БГ

     Преди да видим кой е Майсторът с главно М, да кажа няколко общи думи. Следя предаванията на История БГ по БНТ, понеже все пак това е специалността ми от университета - история и археология. Колкото ги следя тези предавания, толкова и обикновено не успявам да ги догледам.

    Не знам докога БГ историците ще изпитват удоволствие да остават затворени в тези 1300 години България. Добре, нека да са 1400 години – все същото.

    Историята на нашите земи е много, много хилядолетна. Както и историята на нашия народ. Повечето професионални историци подскачат при тези думи. Ама как – българският народ не е на повече от 1300 – 1500 години. Освен това сме били и варвари, езичници, чак до 9 век, когато приемаме християнството. Освен това всичко добро и цивилизовано е дошло при нас отвън, от големите империи, които са ни заобикаляли или от които сме били част в определен исторически период и т.н. в този ред на мисли.

    Това говори за нивото на нашите историци, като професионални такива, а също и за нивото на техния интелект. Защо? Защото сега има огромно количество литература в интернет, има свободен достъп до непредставима като обем литература на всякакви езици. А ние си пеем старата песен от времената на Студената война, че и отпреди това. Понеже скоро се говори и за азбуката и тук се наслушахме на клишета, за това как азбуката е създадена от Кирил и Методий, а преди това от св. Климент Охридски, който създал глаголицата. Още Мавро Орбини в Царството на славяните, книга издадена в 1601 година, казва че славяните имат две азбуки. Кирилица, създадена от Кирил Философ и глаголица създадена от св. Йероним. Свети Йероним е „пламенен далматин“, т.е. хърватин, живял обаче още в 4 век. През 4 век по нашите земи, в Добруджа създава своята азбука и Етикус Истер, човек от благороден скитски произход. Знаци от глаголицата откриваме още в линеарната писменост А и Б, също както и от кирилицата, в края на второ хилядолетие преди новата ера. Писмени знаци по нашите земи има и още много по-стари от линеарната писменост и внимание, много от тях са същите като днешните „кирилски“ букви. Обаче ние си пеем старата песен за това как нашата азбука била създадена през девети век.

    И сега за Майсторът с главно М. Още в най- ранните пластове на селищните могили по нашите земи археолозите откриват следи от двукатови къщи. Това означава, че още във времето от 5-6 хиляди години преди новата ера в селищата от онова време е имало двуетажни къщи. От това време са същите тези планирано изградени селища, с едноетажни и двуетажни къщи, с прави улици, понякога целите села оградени и укрепени, т.е. може да ги наречем същински градски центрове, понеже говорим за онези далечни времена. Много по-късните градежи, от времето на траките, крепости, царски резиденции, куполни гробници и други култови постройки са по-добре известни, а и умението на тогавашните майстори и строители е доказано и признато. Същите тези тракийски майстори и строители изграждат и огромната част от така наречените римски градежи по нашите земи от времето преди около две хиляди години. Това са римските укрепени лагери и крепости, храмовете от онова време, мостове и калдъръмени пътища, обществени и частни сгради и градски площади, резиденции, крайградски вили и много други. Тракийските земи, разделени тогава на провинции, от Черно море, чак Адриатическо, са средище на многоброен и умел народ. От нашите земи и римляни и по-късно и византийци взимат майстори строители, каменоделци, тухлари, варджии и керемидчии, за нуждите на строежите както на самите Балкани, така и за земите на цялата империя. Същото е и по турско време, от което време са легендите за майстор Манол, за майстор Георги и т.н. Но тези легенди възможно също са от много по-старо време. Самата дума майстор се среща в римските надписи, в земите на Мизия, Тракия и Македония като „мастриан“, което е нещо като звание, титла. Думата „майстор“ идва от глагола „да сторя“ или „строя“, т.е. тя е нашенска. Дори самото влияние, разпространението на тази дума по чужди далечни земи, показва къде е гнездото, къде е балканското гнездо на това понятие, къде са се раждали, учили и  творили майстори с главно М. Дори днес в английския език думата „мастер“ означава не толкова майстор, а господар. Колкото и да е странно и „турската“ дума „уста“, например уста Генчо или уста Кольо Фичето, която означава „майстор“ е със същия корен. Уста е всъщност (м)уста(р) – майстор. Но това не е никак странно, ако познаваме истината за историята на нашите земи. Турската дума дюлгер, също е с нашенски произход и идва от глагола „дялкам“. Т.е. „дюлгер“ означава „дялкар“, човекът който дялка камъните, понеже това е основно умение на древния майстор, а камъкът тогава е основно средство за строеж и изграждане. Думите мистрия (майстория) и мастар са производни от думата майстор, а тя както казахме е чисто нашенска. Даже и страховитата и пълна с мистика дума „масон“ е свързана с майсторлъка. Думата „масон“ ( мазон) идва от „мазач“. Затова и масоните се наричат зидари или „свободните зидари“ или направо казано в един по-профанен вид зидаро-мазачи.  Понеже в древността всички занаятчийски групи са били строго организирани, включително и тази на майсторите строители. Строго са се пазили и много професионални тайни. Оттам организацията на майсторите строители – мазачи е копирана от така наречените масони.

    И изведнъж по История БГ чуваме как нашите едновремешни майстори и строители гледали от тук или от там, я от Европа я от Азия образци на архитектурата и как ги копирали тук по нашите земи. Отишъл някой и видял две села в централна Турция, които приличат на българските стари градове, със старите къщи, или отишъл в Албания и видял градовете Жирокастро (Гирокастро) и Берат и решил, че и българските градове навремето били строени по чужд образец. Мога само да възкликна като поета – „ О, клето самопрезрение и неразбиране на българския гений!“

    Българският майстор, винаги усмихнат, с чук в ръката и закичил китка зад ухото, често самоук гений или да го кажем майстор по рождение е един от най-яките образи по нашите земи и то пак да повторя от хилядолетия. Неговата слава се е разнесла наблизо и далеч, наред със славата на царе и смели войни, на мислители, митични певци и създатели на писменост, на жрици-прорицателки, на буйни вакханки и приказни принцеси. И всички те родени по нашите земи. Хора, на които ние сме преки наследници и дано по-скоро да го осъзнаем и запишем в учебниците по история.

 

Моята лична драма, подобна на тази на Орфей и Евридика

 

Драми са се случвали, случват се и сега по нашата древна българска земя. Една от класическите е тази за Орфей и Евридика, мит който е навярно на повече от три хиляди години. Най-общо казано митичният певец Орфей губи своята любима нимфата Евридика. Като омайва обаче с песните си господарят на подземното царство Хадес, а преди това и лодкарят Харон, Орфей се спуснал в дълбините на подземното царство, измолва Хадес да му върне Евридика. Омаян от песента му Хадес се съгласява, но при едно условие – докато не излязат на горния свят да не се обръща назад и да не поглежда Евридика. Малко преди да излязат обратно на земята обаче, Орфей от вълнение или от притеснение се обръща назад и зърва Евридика съвсем наблизо, но вече е късно, тя изчезва и той я изгубва завинаги…

След красивия древен мит, да се върнем обратно в отрезвяващата действителност. Нямаше да споделям моята лична история, ако не виждах вече много такива подобни истории, а бързината, с която те се умножават е най-малкото притеснителна. В моя случай фаталната раздяла е не между мен и някоя жена, а между мен и дъщеря ми, която в момента е във втори клас. Дъщеря ми, която вече се страхувам да нарека така, след три години премеждия и две поредни дълги забрани да я виждам, едната от които все още продължава. Всичко това благодарение на българското законодателство, което хем се опитва да е модерно и да следва европейските норми, хем функционира все още на някакви стари принципи, които в българското семейното право са почти от времето на Средновековието. От цялото това противоречие все повече български мъже сме между чука и наковалнята. От нас хем се иска да сме модерни и да започнем отглеждането на детето от неговото раждане, хем се иска да даваме поравно, дори и повече от съпругата във всичко свързано с детето, хем когато се стигне до фактическа раздяла имаме само два дена свиждане, с детето, в месеца. Наричам тези срещи свиждане, които са подобни на затворник и някой близък дошъл да го посети, защото няма как да наречеш по друг начин подобен режим на отношения между родител и дете – общуване всичко на всичко четиридесет и осем часа в месеца. Доказано е чрез изследване, че пълноценното общуване трябва да е поне около тридесет и нещо процента от времето, за съответния период, за да не остават травми в детето, по отношение на общуването с единия от родителите му.

Подробностите за моята лична раздяла и развод с вече бившата ми жена ще ги прескоча. Ако някой случайно го интересува, ще му предоставя всички документи по всички дела, който сме водили с нея до момента, а те вече не са малко, даже аз лично загубвам бройката им. Леките отклонения от нормата, в поведението на съпругата ми Веселина, който смятах, че са преодолими с времето, всъщност фатално се обостриха и засилиха след раждането на дъщеря ни Йована през 2015 година. Преминах през такова крещене и психическо насилие върху мен, от страна на съпругата ми, което трудно може да се опише с думи, но затова пък много български мъже са се сблъсквали с нещо подобно и ще ме разберат. Когато обаче разбрах от лекар, че започвам да развивам сърдечна невроза, в резултат на непрекъснатия стрес и ми бяха предписани хапчета, реших да се изнеса от общия ни дом. Психическото насилие върху мен обаче не спря и затова имаше един шамар и един развод, но и много, много ограничителни заповеди по ЗЗДН (закон за защита от домашното насилие), в които всъщност единственият проблем беше, че е включено и детето. А този проблем се оказа почти фатален и непреодолим и за двете страни.

Първата ограничителна заповед по ЗЗДН, която получих, за мен беше истински шок, а и не напълно понятна. Такова брутално разделяне на родител от дете, от днес за утре и веднага, без предупреждение, без право на обжалване, сигурно не е имало и по турско време. А тази реалност днес се случва на хиляди бащи и бройката им става все по-голяма, нека добре да се разбере. В началото тази реалност беше много трудна за възприемане, след това вече по малко се свиква или поне не толкова болезнено се преживява.

За първите пет години и половина аз на практика не се бях отделял от детето ни, което беше много привързано към мене. Но жена ми се измъчваше от някаква ужасна ревност от любовта на Йована към мен. Това е някакъв много сериозен психически проблем, който тя не можа да преодолее. И не само не можа да преодолее, а упорито ме наказва, тя бившата ми жена Веселина, за разбирателството и обичта между мен и дъщеря ми, с много дела и много забрани. Всъщност тя директно ме заплаши, че ще ме скъса от дела, още от самото начало на фактическата ни раздяла и прави точно това, вече три години. Тя прави всичко онова, което хората казват, че е напълно нередно и неправилно да се прави – използва без никакво колебание и свян детето като оръжие срещу мен. Използва моето притеснение, за неговата сигурност и здраве, за неговото нормално развитие и щастие, за да ме наказва, за да си отмъщава, като ме залива с все нови и нови дела.

За детето аз не получавам никаква информация, както такава не получават и майка ми, сестра ми и моите близки. Добре, аз имам ограничителна заповед, но те нямат. Затова пък всяка моя спорадична пет или дори две минутна среща с детето, се наказва веднага с писма и жалби до прокуратурата, затова че съм нарушил ограничителната заповед. И тука е истинската драма – да знаеш, че ще ти бъде заведено поредното наказателно дело, което може да ти донесе присъда, а може и направо в затвора да те вкара, с ефективна такава. Да знаеш, но от обич и от притеснение за детето си, да рискуваш и да поговориш с него за тези две минути, като знаеш, че безжалостно ще бъдеш наказан с поредното ново дело.

Затова и вече помолих чрез медиите, нека бъдещите участници в българския парламент да направят нещо по въпроса. Ясно ми е, че самият ЗЗДН няма как да се отмени, въпреки че съдържа в себе си принципи на един антизакон. Но поне, трябва да е възможно, да се извадят децата от действието на тези ограничителни заповеди. Децата стават оръжие в родителските войни и чрез ЗЗДН и чрез използване на социалните служби и чрез бавене на дела и на практика използване и на съдебната система и по други начини. Нека бъдещите народни представители да се опитат да ограничат тези злоупотреби и използването на децата в родителските войни. Нека по най-бързия начин да се приеме и споделеното родителство и да се впише в българския семеен кодекс. Това означава по презюмпция равни права на майката и бащата върху детето, а само при изключения те да се доказват в съда.

И така, аз приемам да ме обявяват за престъпник, щом в днешна България е престъпление да се притесняваш и грижиш за детето си. Но искам да се обърна към дъщеря ми и да й кажа: - Мило дете, вече няма как да си позволя да дойда и да те видя, дори и за малко. Имам течащо наказателно дело, второ подред. Още една стъпка и може да получа и ефективна присъда и да отида дори в затвора. Ще трябва да съм по-търпелив от митичния герой Орфей и да чакам. Да чакам, докато излезем от мрака на този кошмар. Незнам защо Господ позволява и днес да се случат такива антични драми, каквито някога, но срещу волята на Господ нашия Бог не може нищо да кажем. Мисля за теб и те обичам.

 

 

 

Магазини масово затварят в САЩ проблемът с мигрантите става неразрешим

 

Предвиждания за финансов колапс са съществували винаги, а някои анализатори виждаха такъв още през 2023 година. В началото на 2024 година обаче тези предвиждания като че ли се сбъдват. Най-силната икономика в света САЩ е изправена пред три основни предизвикателства, като само едно от тях е финансовата стабилност. Финансовата стабилност винаги, т.е. ежегодно е най-обсъжданата тема, но сега специално в САЩ има и сериозен проблем с нелегалните мигранти, латиноамериканци, които вече са достигнали на практика до всички големи градове в САЩ. Третата тема е прекомерно либералната пропаганда и политика, която достигна до своеобразни извращения в правото и прилагането на закона и която вече взе да дава плодове в реалния живот на американците.

Всяка година по това време в Конгреса на САЩ започва обсъждане на темата за вдигане тавана на държавния дълг, също както и тази. Но без да навлизаме в подобна тема, нито в тези за бюджетния дефицит на САЩ, който също нараства, както и в трите предходни години, ще обърна внимание на конкретни примери от реалния живот, които отразяват стандарта на американския гражданин днес.

Все повече финансови анализатори говорят не толкова за настъпваща инфлация в САЩ, а за делфация, т.е. намаляване на потреблението и намаляване запасите от пари. Дефлация подобна на тази от началото на 30-те години на двадесети век от времето на така наречената Голяма депресия. Но докато икономистите спорят по тази тема, истинска и реална информацията за ситуацията в САЩ достига до нас директно и то не от другаде, а от различни канали в Ютюб, където хора вървят с камера в ръка и просто показват каква е ситуацията в тази или онази сфера, в услуги, в търговия, какъв е имотния пазар и т.н. Само в последния месец се появиха десетки видеа, които показват цели улици със затворени търговски обекти в различни големи градове в САЩ. Те са основно от Западния бряг, Калифорния, но и не само. Цели търговски улици с магазини, ресторанти, складове за техника, молове в Сан Франциско, Оукланд, Лос Анжелис, Холивуд, дори известния Бевърли Хилс са затворени, с надписи „Дава се под наем”. Впечатляваща подобна гледка идва и от самия Холивуд, където уличните магазини също масово са затворени, отново с надписи „Дава се под наем”, като едва ли не в световно известния Холувуд, са останали само магазините със сувенири. Това напомня на ситуацията в държава от третия свят, като дори и самите американци не се страхуват да си го признаят.

Именно от Западното кайбрежие в САЩ преди няколко десетилетия тръгнаха и основните идеи на либерализма, които по своята същност са крайно леви идеи или нещо подобно на нов комунизъм. Резултатите от тези крайно леви идеи вече се виждат на практика именно в тези затворени магазини, обедняване на населението и усложнени в своята прекалена толерантност закони, които трудно могат да се прилагат. Също в Ютюб има качени и много изявления на местни шерифи и други представители на властта, които обясняват, че някои нови правила и местни закони са такива, че на практика хората извършили престъпление не могат да бъдат задържани и трябва да бъдат пуснати, а самите престъпления е извънредно трудно да бъдат доказани. Така практичните и действени хора в САЩ, гласуващи и за републиканците и демократите, вече разбират, че страната е изложена на сериозна опасност от тази крайна либерализация, която на теория зачита правата на всичко и на всички, а на практика води до безнаказаност, до по-нисък стандарт на живот и до разпад в обществените системи. Положението в различните щати е различно, но пазарът на имоти, на автомобили и на каквито и да е стоки, бележи спад и стагнация. Блогъри с камера в ръка показват как автомобилни къщи и пазари предлагат по 50 и повече процента намаление, за да реализират някакви продажби, които на практика липсват. Пазарът на имоти и автомобили върви към мъртва точка.

Същевременно проблеми с мигрантите, огромен процент от който са от латиноамериканските държави, вече има и в най-северните градове на САЩ, такива като Чикаго и Ню Йорк. Десетките хиляди мигранти в тези градове е трудно да бъдат осигурени и настанени някъде. За да се справят с проблема общинските власти са принудени да намаляват заплащането на своите служители, за да осигурят средства за мигрантите, а хората заети в тези сектори започват да разбират това. Отделно се наблюдава и голямо покачване на престъпността в районите с повече мигранти, властите са принудени да ангажират гвардия, войска и полиция за въвеждане на ред, което донася допълнителни разходи.

Защо се интересуваме от това, което се случва в САЩ, във финансите, с мигрантите, в законодателството? Поради една проста причина. Опитът от последните десетилетия, а може да се каже и столетие, показва, че това, което се случва там, бързо или по-бавно се пренася по целия свят. Затова и случващото се в САЩ и в положителен и в отрицателен смисъл е интересно за анализаторите, в различните сфери. Очертаващата се картина в САЩ в момента наистина не е добра, въпреки че САЩ остават най-силната икономика в света и пример за подражание в много области. Бихме могли да се пошегуваме, че скоро ние в Европа ще внасяме много евтини автомобили и изобщо всякакви стоки от САЩ, в резултат на настъпващата там дефлация и евентуална дълбока икономическа криза. Въпросът обаче е какво ще се случи тук при нас и ще имаме ли ние европейците, а и другите страни по света достатъчно пари, при една голяма световна икономическа криза, за да си позволим да внасяме напълно обезценени стоки от САЩ. Отговорът на този въпрос в сегашната ситуация е много труден за предвиждане.

 

Разводът е от дявола

 

Отново трябваше да прочета нещо по въпроса, написано не на български, а на английски, за да разбера – Разводът е от дявола. Кратко и ясно - точка.

Тази кратка мисъл само потвърди това, което лично наблюдавам и изпитвам от няколко години, както и наблюдавам в процесите, в които съм се ангажирал напоследък, като най-важна тяхна цел е възможно най-бързото вписване на т.нар. „споделено родителство” в българския Семеен кодекс. Това означава равни права на майката и бащата спрямо детето, по презюмпция, а само изключенията да се разглеждат отделно, от съда. Сега на практика е обратното – трябва да водиш дела за да докажеш, че имаш равни права, наравно с другия родител. И да подхранваш още повече злорадството на дявола, в точещите се съдебни войни…

И така, както добре е изразено в католическия свят - Господ е Авторът и Благословителят на брака; разводът идва от дявола. Тази кратка фраза, пак повтарям, не я бях срещал на български, моля да бъда извинен, ако грешката е в мен.

Често си представяме дявола като някакво абсолютно зло, може би под влияние на съвременната киноиндустрия или на новите концепции, с които сме израснали през двадесети век и живеем в съвременния двадесет и първи. Това обаче съвсем не е точно или е така в много малко случаи.

Дяволът най-често е в „дребните” грехове и в съвсем неочаквани неща. Дяволът не е толкова черен и страшен, както в нашите хиперболизирани представи. Казвам това, не за да омаловажа неговата сила, по какъвто и да е начин, а за да предупредя да не се гледа някъде нагоре или надолу, в неизвестното, в неправилна посока, без през това време да разбираме, че дяволът вече е близо до нас или настъпва неусетно.

Дяволът е във всичко нездраво, а всичко което е утвърдил Господ е здраво и праведно. Дяволът е в заблудата, в объркването, в хитростта, дяволът е във всичко онова, което се опитва да ни отклони от правия път. Дяволът обича раздялата, клеветенето, недоверието. Обича всичко, което ни отделя от другите и от Бога, най-вече. Така че, дяволът не е задължително толкова черен и страшен, той е просто лукав, затова и едно от имената му е лукавия. Той е всичко хлъзгаво, върху което стъпваме, когато се отклоним от божиите пътеки и което ни отнася в неизвестна посока.

Към днешна дата 42-43 процента от браковете в България завършват с развод. Е, днес, в тези времена, това е нормално - чуваме успокоителни гласове. Добре е обаче да помислим какво означава това в практически и в духовен план. В практически план – раздели, недоверие, лъжи, заблуда, съдебни дела, клевета, подялба на имущество, подялба на деца, ако изобщо може да се изразим така и още подобни хиляди неща. В духовен план означава, че дяволът е настъпил доста дълбока сред нас, в нашето общество, без да сме се усетили и без да сме разбрали. Ще се окаже че това е основният, най-основният проблем, който трябва да решим като общество, преди да решаваме каквото и да е друго.

Един от участниците в последния протест, с искане за споделено родителство, много правилно каза, че ние нищо не може да постигнем като държава, ако не започнем да решаваме този проблем. Не може да очакваме икономически подем, обществено и културно развитие, не може да чертаем стратегии за бъдещето развитие на държавата и изобщо да направим каквото и да било, докато не решим този въпрос. Когато обществото е толкова засегнато и е подложено на такова разделение и докато основната единица, семейството, е толкова разбито, няма как да очакваме и някакво съществено развитие, в едно такова общество. Думи, с които съм напълно съгласен, затова ги привеждам тук.

Завършвам с това, че едно от основните условия при решаването на даден проблем е неговото точно дефиниране. Заблудата, неясността, объркаността са от дявола. Също както и разводът.

 

6 задачи през които избраните трябва да преминат

 

Мнозина са звани малцина избрани –

6 задачи през които избраните трябва да преминат

 

Чудили ли сте се някога какво е истинското значение на това да бъдеш избран от Бог? Какви тайни съдържа това за вашата съдба и какво е дълбокото значение на това да бъдете избрани?

Днес се впускаме задълбочено към шестте съществени задачи, които стоят пред избраните, тези които вече са се пробудили и чули повика, сред шума на всекидневния живот.

Първата задача в пътуването на избраните е да успяват да понесат големите трудности. Това изключително предизвикателство е тест на само за физическа издръжливост и сила, но е издълбоко изпитване на жилавостта, на сърцето и на ума. Това е да се изправиш фронтално срещу бурите в живота, в пряка борба с лични, финансови и емоционални трудности, които изглеждат сякаш създадени за да те пречупят. Все пак причината за тези изпитания е далеч от наказателна. Това са начините на вселената да ви оформи, да докаже вашата способност да поемете на раменете си огромните отговорности, които идват заедно с вашето повикване. Помислете внимателно върху моментите, когато всичко, което сте смятали за скъпо и близко, изглежда сякаш се изплъзва между пръстите ви, когато материалната сигурност не е нищо повече от далечен спомен, когато емоционален безпорядък покрива всичките ви мисли. Това са времената, които ви определят. Да стоиш лице в лице с такова бедствие изисква повече от силна воля. Това изисква дълбока вяра във вашето предназначение и визия за това, в което всъщност се превръщате. Ключовите предизвикателства в понасянето на големи трудности са толкова многостранни, колкото и брутални. Финансовите кризи изпитват вашата способност да правите нововъведения и да постоянствате, като ви принуждават да намерите препитание и надежда в неплодородността на пустинята. Лични битки, такива като загубата на близък и предателството, ви принуждават да ровите до най-дълбоките кътчета на вашата душа, като се изправяте срещу сенките там и изплувате с изяснено чувство за лична същност. Емоционалните изпитания, отрупани с болка и отчаяние, ви учат на изкуството на гъвкавостта, свещения танц да се изправяш винаги когато си повален, или да намираме светлина и в най-тъмните кътчета на съществуванието. Причината да може да издържате големи трудности, надскача по значение обикновеното оцеляване. Тя се отнася до това, да докажеш на себе си и на цялата вселена, че притежаваш вътрешната сила да се справиш със значителни отговорности. Тези изпитания съдират излишното, оставяйки същността на това кои сте вие и разкриват величината на вашия дух. Те ви учат, че истинската сила не в това никога да не падаш, но в това как ставаш, как отново изграждаш себе си, след всяка спънка, и как се движиш напред с непоклатима решителност. Изходът от успешното навигиране през трудностите е сила на характера, които е непоклатим, дълбочина на разбирането на нечии способности, която е пълна. Това пътуване през пещта на бедствията изгаря съмненията и страха, изковавайки вътре в теб непречупваема воля и сърце способно на необхватна любов и кураж. Вие изплувате отново, не просто като един оцелял, но като морски фар на надеждата и гъвкавостта, въплъщавайки самата същност на това, какво означава да си избран. Понасянето на големите несгоди следователно, е не само задача, но съдбовна фаза в еволюцията на избраните. Това е обред на преминаването, които те приготвя за голямата тежест на съдбата, която предстои. През огъня на изпитанията ти печелиш непреклонна сила и дълбоко вкоренено разбиране за твоето предназначение, предоставящи ти екипировка,  да изпълниш ролята си в големия план.

Втората задача в трансформиращото пътуване на избрания е да изплува чист. Това деликатно усилие включва, да пресечеш тъмните води на  негативността, която насища нашия свят, без да й позволявате да нацапа тъканта на вашата същност. Това е свидетелство на чистотата на вашето сърце и почтеността на вашите намерения, стоящи като фалшборд срещу прилива на цинизъм, корупция и злоба, която търси да подкопае вашата същност. Ключовите предизвикателства в тази задача са коварни, както са и вездесъщи. Негативното влияние идва в разнообразни премени, от медиите, които сеят съмнение и страх, връстниците, които се присмиват на идеалите за учтивост и правда, до институциите, които приоритизират печалбата пред хората. Да навигираш успешно сред тези влияния без да се подаваш на техният разяждащ ефект, изисква бдителност, проницателност и непоколебима посветеност, придържане към сърцевината на вашите ценности. Причината да изплувате чисти, надскача обикновената морална победа. Става въпрос за демонстриране, по много ясен начин, че е възможно да се върви през сенките, без да бъдеш обхванат от тъмнината. Това пътуване утвърждава, че някой може да се изправи срещу световните сложности и противоречия, без да губи визия за това, кое е праведно и вярно. Това показва възможността да си ангажиран със света, да му влияеш и дори може би да го променяш, без да бъдеш обезценен от него. Постигането на тази задача, произвежда последствие на цялостна лична и духовна значимост, ясно съзнание и неопетнен морален статус. Тази яснота на сърцето и чистота на намеренията резонират далеч отвъд пределите на личната полза. Те стават източник на светлина и вдъхновение за другите, живо доказателство, че почтеността не е остаряла концепция, но водеща звезда в търсенето на значение и сбъдването. Да изплуваш чист, не е повик на наивност или оттегляне от среща със световните предизвикателства. По-скоро това е покана за ангажиране с живота в пълнота, с очи широко отворени и все пак оставайки неопетнен от второстепенните елементи. Става въпрос за култивиране на съпротивителна сила, която не е само защитна, но и трансформираща, превръщайки всяка среща с негативното във възможност да утвърдиш своите ценности и да затвърдиш своята морална решимост. Тази задача следователно е съдбоносна не само за светостта на самото пътуване, но и поради посланието, което то изпраща към света. То утвърждава, че чистотата на сърцето и почтеността на намеренията, не са слабости, но върховен източник на сила. Те са основата, върху която съдбата на избрания е построена, позволявайки ти да влияеш върху промяната, не чрез сила и принуда, но чрез завладяващата сила на неопетнения дух. В изпълнението на тази задача, ти не само запазваш своята същност, но я издигаш, като ставаш символ на надеждата и пътеводен фар, нравствен водач, в свят жаден за автентичност и праведност.

Третата основна задача в одисеята на избрания е преодоляване на отчаянието. Това предизвикателство вика към вас да застанете в окото на бурята, заобиколен от отчаяние и изглеждащи непреодолими препятствия и все пак да намерите начин да запалите фенера на надеждата и просветлението. Именно в тези дълбини на тъмнотата се изпитва вашият дух и вашият истински потенциал да се изправяте, да вдъхновявате, да водите, се разкрива. Ключовите предизвикателства са толкова смущаващи, също колкото са и трансформиращи. Отчаянието сграбчва вашата решителност, хвърляйки сенки на съмнение върху всяка пътека. То шепне за провал и безсмисленост, опитвайки се да ви внуши твърдението, че никое усилие не може да промени вашата обреченост. Тези моменти на безнадеждност и отчаяние са потите, в които вашият дух се пречиства. Да се изправиш срещу тях изисква не само сила, но цялостна вътрешна алхимия, която трансформира страхът в смелост и отчаянието в надежда. Причината за тази тежка задача е многостранна. Тя служи не само като доказателство за  вашата гъвкавост, но също и като фар в тъмнината, за тези които се озовават загубени в тяхната собствена нощ на душата. Като намирате светлина в тъмнината вие въплъщавате възможността за изкупление и обновяване, като пътеводна звезда за тези олюляващи се ръба на капитулацията. Вашето пътешествие става свидетелство за непобедимата природа на човешкия дух, вдъхващ надежда и кураж в сърцата на другите. Изходът от успешното навигиране през отчаянието е просветление, пълно осъзнаване дълбините на вашата собствена сила и безкрайния потенциал на човешкия дух. Това просветление ни води към ново чувство за смисъл и посока, като осветява пътеки, преди това закрити от мъглата на отчаянието. Това е като че ли веднъж преминал най-тъмната част на гората, сега стоиш на върха на планината, хоризонтът се разкрива в своята безкрайност пред теб, всяка звезда обещание за ново начало. Да преодолееш отчаянието е следователно ключов крайпътен камък в сагата на избраните. То отбелязва прехода от това да бъдеш погълнат от тъмнина в това да станеш източник на светлина. Тази задача е повече от оцеляване. Става въпрос за трансформация. Тя учи, че дори когато се срещаш с най-черните обстоятелства, надеждата не е просто една чуплива тръстика, но един мощен дъб, в самите нас, чакащ да бъде събуден. В изпълнението на тази задача, вие не само си възвръщате съдбата от пастта на отчаянието, но също протягате ръка към тези които все още се борят, в търсене на път. Вашето пътуване се извисява като мощен разказ за триумф над бедствието, като вдъхновява други да повярват, че няма нощ, която да е толкова тъмна, че да загаси светлината дори и на една единствена свещ. Светлина, която държиш твърдо в ръцете си, докато посочваш пътя напред.

Четвъртата задача в преобразяващото пътуване на избрания е култивиране на съчувствие към страданието. Това начинание отива отвъд обикновеното съчувствие, като ви кара да се впуснете дълбоко в сърцевината на емпатията, истински да разберете и почувствате болката, борбата и вика на света. Става въпрос да отворите сърцето си към суровата действителност в живота на другия, като позволите техните преживявания да резонират с вашата собствена същност, учейки в глъбина езика на човешкото състрадание. Ключовите предизвикателства в тази задача са дълбоки и строго лични. Истински да разбереш и почувстваш болката на другите означава да отлюспиш пластовете на собственото его, които ни предпазват от дискомфорта. Да стоиш уязвим в истината на преживяването на друг. Това изисква безпрецедентно ниво на духовен кураж и отвореност, за да пропуснеш през себе си пълния спектър от планетарна болка, без да се отвърнеш или да се изключиш. Това не е малък подвиг, в свят, където страданието е обширно и разнообразно, от острия спазъм на бедността и болестта, към дълго резониращата болка на самотността и отчаянието. Причината за развиване на такава емпатия е двустранна. Първо, това култивира едно състрадателно сърце, което се впечатлява не само при вида на болката, но е мотивирано от дълбоко установеното желание да я облекчи. Второ, служи като основа за действие. Емпатията става изворът, от който потичат дела на състраданието, като направлява вашия избор и действия към такива, които носят облекчение, подкрепа и лекуване на тези изпаднали в нужда. Резултатът от това задълбочено пътуване в емпатията е състрадателно сърце, едно сърце, което не само разбира и чувства болката на другите, но също е подтикнато към действие. Това сърце не просто наблюдава световното страдание от далеч, но става динамична сила в облекчението и подкрепата. Действия породени от такава емпатия, имат силата да преобразуват, като осигуряват осезаемо облекчение, на тези в болка, предлагат рамо на уморените, на което да се подпрат и стават пътеводна светлина в тъмнината. Емпатията - съчувствието и съпреживяването - към страданието, е съдбоносна задача за избраните, която бележи централна точка във тяхното пътуване. Тя ознаменува еволюцията на индивид, който върви по собствения си път, към това да се станеш част от колективното сърце на човечеството. Тази задача учи, че истинската сила лежи не в това, колко може да понесем в индивидуалното си страдание, но в това, колко дълбоко може да разберем и до каква степен може да облекчим страданието на другите. В приемането на тази задача, не само увеличаваме собствения си капацитет за любов и състрадание, но също вдъхновяваме тези около нас да отворят своите сърца. Вие ставате живо свидетелство за силата на емпатията в действие, като показвате, че най-дълбокото лечение, започва с разбиране и чувстване болката на другия. През това пътуване, вие въплъщавате същността, на това какво означава да бъдеш човек, както и цялостния потенциал, които всички ние държим, за да внесем светлина до най-тъмните кътчета в живота си, един за друг.

Петата задача в одисеята на избрания е постигане на успех, който надскача личния, за да докосне живота на другите, по дълбок и траен начин. Това усилие е не в натрупването на титли, отличия или богатство, за лична слава, но в проправянето на пътека, в която всяка направена стъпка, достигането на всеки крайпътен камък, служи за по-голяма цел, отвъд личната. Това е изтъкаване на вашите лични амбиции, с тъканта на алтруизма, създавайки кариера, която е обогатяваща за света така, както е задоволяваща за самите вас. Ключовите предизвикателства са сложни и изискват внимателен баланс. От една страна вие имате лични амбиции, мечти, които сте подслонили при първите искри на вдъхновението, разпалено вътре във вас. От друга страна съществува зов към допринасяне, да използвате вашия талант и успехи като оръдия за подобряване на обществото. Пътуването включва навигиране през предприятия и възможности, където примамливите песни на егоистичното занимание и материалните печалби са вездесъщи, стремящи се всъщност да закотвят вашата кариера върху ценности, които приоритизират общото благо. Причината за тази задача е многопластова. Първо, служи за предефиниране на концепцията за успех, като премества неговото измерване от натрупването на лично богатство към позитивното влияние, което някой оказва на света. Второ, позиционира вашата платформа, влияние и средства към служене на другите, дали чрез директна филантропия, като създавате възможности, за по-малко щастливите, или като провеждате инициативи, движещи прогреса в обществото. Този нарочно избран подход към успех в кариерата осигурява това, че вашето професионално пътуване не само ви издига, но също повдига и другите около вас. Изходът от успешното интегриране на вашата кариера с алтруистични цели е едно наследство, което издържа дълго след като сте напуснали заседателната зала или работното поле. Става въпрос да оставиш следа от полезен принос за обществото, като си насърчил напредъци, решения, подкрепа, които подобряват качеството на живот на другите. Това наследство е истинският белег на кариериен успех, такъв който надхвърля материалните придобивки, за да обхване дълбокото удовлетворение от това, че си направил промяна. Постигането на кариериен успех по този начин е много важна задача за избрания, защото въплъщава принципа, че истинското величие идва не с това, което ние придобиваме за себе си, но от това, които ние допринасяме за света. Това те предизвиква да предвидиш и въведеш в действие кариера, която се отнася не само до това да изкачиш стълбата, но до това да я спуснеш надолу, за да помогнеш на другите да се качат с теб. Като предприемаш тази задача, ти ставаш светлина на възможността, показвайки, че успехът и алтруизмът не са взаимно изключващи се, но могат да бъдат красиво подпомагащи се. Вашата кариера става повече от индивидуално пътуване, превръща се в мисия, свидетелство за силата на интегрирането на личните достижения със световния повик към служене. С този подход вие не само достигате успех в кариерата, но изковавате наследство на позитивно влияние, като показвате, че най-високия връх на професионалните достижения се намира в докоснатите съдби и в света, който оставяме по-добър, отколкото е бил когато сме го открили.

Шестата задача в одисеята на избрания е навигирането през сложния терен на морала и славата. Това предизвикателство възниква от пресечната точка на публичното признаване и личната почтеност, изискваща твърда отдаденост на етичните принципи, сред вихровете на аплодирането и хвалебствията. Това е изпитване на характера, което отделя истински големите от тези просто почитани, подчертавайки екзистенциалната истина, че славата трябва да е средство към следващи добрини в света, не един край, сам по себе си. Пътят към запазване на морал и почтеност, в лицето на славата, е изпълнен с изкушения и потенциална поквара. Привлекателността на славата може да съблазни дори и най-приземените хора, примамвайки ги да направят компромис със своите ценности, за повече аплодисменти и финансови печалби. Предизвикателството лежи в проницаването на преходните удоволствия на повърхностния успех, от трайното удовлетворение на живот, изживян в съответствие с вашите базисни ценности. Навигирането през този лабиринт изисква чисто чувство за същност и дълбока отдаденост на вашия етичен компас, дори когато светът ви изкушва да се промените курса. Целта на тази задача надскача личния успех. Тя се отнася за максималното използване на нечия платформа или влияние за все по-голямо добро. Това предизвиква избраните да използват своята слава не като прожектор към самите тях, но като пътеводен фар, който осветява въпроси и каузи, които се нуждаят от внимание. Това е повик към показване, че истинският успех не се измерва с броя на последователите или с размера на нечия банкова сметка, но с влиянието, което някой оказва върху животът на другите и наследството от положителни промени, които някой оставя след себе си. Изходът от успешното поддържане на баланс свързан с моралността и славата е създаването на наследство, което се радва на уважение, почит и значими приноси към обществото. Отнася се до това да станете личност, която е не само известна, но и почитана за нейната непоколебима почтеност, смиреност, и посветеност в служене на другите. Такива хора вдъхновяват не чрез своите думи, а чрез своите действия, като установяват стандарт за това, какво означава да живееш живот с цел и значение. Това пътуване през пейзажа на славата и моралността, е не само за това човек да запази характера си, но за това да предефинираш какво означава да бъдеш успешен в очите на обществото. То потвърждава, че най-голямото достижение е да останеш верен на своите морални убеждения, дори в лицето на завладяващите похвали и признание. Като запазват смиреност и твърда привързаност към етичните принципи, избраните не само предпазват душата си, но също въздигат колективното съзнание, като показват, че истинската сила на славата лежи в способността да оставиш трайна, позитивна следа в света. В преминаването на страховитата пътека, лежаща през понасянето на трудности, да излезеш чист, преодоляване на отчаянието, емпатия към страданието, кариериен успех и моралността, и славата,  ние пътувахме заедно през пейзажа в еволюцията на избраните. Всеки крайпътен камък, свидетелство за трансформиращата сила на бедата, чистотата, надеждата, състраданието, постиженията и почтеността, оформя не само характера, но и едно наследство. Това пътуване е потата, рафинираща индивида в едно въплъщение на дълбок морал и духовна дълбочина, способна на вдъхновяване, на промяна и на излъчване на светлина в най-тъмните времена.

Сега когато стоиш на кръстопътя на размисъла и действието, разпознай ехото на избрания, в сърцето си. Дали тези следи светят ярко във вас или проблясват във хората около вас, име едно споделено чувство на потенциал и величие, което обединява всички нас. Това е покана да приемеш твоите предизвикателства, не като незаобиколими препятствия, но като самата ковачница, в която твоят дух се укротява и вашето предназначение се усъвършенства. Запомнете, вътре във всеки от нас лежи един неизползван резервоар с потенциал, източник на светлина, за тези изгубени в сенките. Вашето пътуване, белязано от добродетелите на избраните, е свидетелство за непобедимия дух, които живее вътре в нас. Заедно, нека да изковем наследство, не само от индивидуални достижения, но на колективно въздигане, като докажем, че най-великите сред нас са тези, които повдигат другите нагоре, в своето възкачване. Прегърнете това пътуване, защото в търсенето на въздигане на другите, ние откриваме връхната точка на нашето собствено величие.

 

Превел за вас от английски – Андрей Киряков

От канала на Astral Atom в Youtube със заглавие – 6 Tasks Chosen Ones Must Pass