В търсене на Онгъла – Остров, Пъкуюл луй Соаре, скален манастир Свети Андрей, Тропеум Траяни

 Мястото, където първоначално се заселили аспаруховите българи се нарича Онгъл – така го наричали прабългарите на техния си език. Учените и до днес не могат да се споразумеят къде точно е това място, но е сигурно, че е край делтата на река Дунав. Въпросът е от коя страна – от северната или от южната, както и колко голям е бил въпросният Онгъл. Дали това е цял един край, днешната южна Бесарабия например, със старо название Буджак, дали това е бил голям укрепен лагер, подобен на Плиска, която, заедно със земните валове около нея обхваща площ от 23 квадратни километра, или не е просто един античен кастел, т.е. крепост от римско време?

    В края на август месец 2022 година, дойде време най-сетне да проверя лично, къде може да е бил Онгълът. Отдавна исках да видя и Северна Добруджа – тези изконни български земи, за който не се говори много. Но и те имат своята специфика, за която ще стане въпрос по-нататък.

    Пътуването ми започна от Пловдив до Варна, където останах две вечери на гости на моя добър колега и приятел Теодор Роков. След много години като уредник в Археологическия музей, секция Античност, той се беше преместил в Музея за история на Варна. И тук той си действаше както си знае – организираше различни събития, снимаше научно-популярни филмчета, търсеше ценни предмети и документи свързани с историята на град Варна. Аз нямаше с какво особено да се похваля, освен със съдебните дела покрай развода, който между другото продължиха и доста след това.

    Пътувал съм много по света, но непознатото място си е непознато място, а и аз не бях направил особена подготовка. Смятах да я карам както при последното пътуване в централната част на Румъния и да намирам места за спане на място. Теодор също не беше ходил по-нагоре от Констанца, но ми даде информация за интересни обекти, от негови приятели и за една крепост, която не бях предвидил, в моята все пак налична програма.

    Реших да вляза в Северна Добруджа от Силистра и да тръгна първоначално покрай река Дунав, т.е. отказах се от варианта да вляза покрай морето, през Дуранкулак. И така през Добруджа потеглих към Силистра – едно много приятно пътуване. Хитът на сезона, който се въртеше непрекъснато по радиото беше песента „As it was”. Лирично-романтична песен, а за местните румънски хитове ще стане дума по-нататък.

    Имам много хубави спомени от Силистра от лятото на трети курс студенти, когато бяхме на разкопки в града. Двадесет дена копахме около голямата църква, базилика, край Дунав, много добре и весело си изкарахме. Ама това беше през 1998 година и тогава хитът на сезона беше кавърът на C-block  на песента “You win again”.

    Разходих се из града – спомнях си много, от центъра, от улиците, от крайбрежието. Имаше и промени за последните години, но не онези промени, които всички очаквахме да се случат в България. Край Дунав стигнах и базиликата, след дълги години на разкопки, вече консервирана. Доста по-голяма и жива изглеждаше навремето, но и ние сме били по-млади и по-малки.

                               

    Близо до базиликата се извисява величествен вековен дъб. Именно на това място се предполага, че е бил един от важните дворци на Първо българско царство – дворецът на княз (хан) Омуртаг. Този дворец е отбелязан в надписа върху колона, която днес се намира в църквата „Св. Четиридесет мъченици” във Велико Търново. Текстът е на гръцки език и в него се говори за „Преславен дом на Дунава”.

    Че тук е имало нещо царско говори именно величественият дъб, който расте днес на това място. Дали точно тук е бил дворецът на Омуртаг, след всички, всички, проучвания е още трудно да се каже. Възможно е това да е поредният кастел, крепост, от римско време. По българските земи има толкова много история и толкова много царе, дори и до времето 7-8 век, когато тук идват прабългарите. В Силистра, древният Дорусторум е роден Флавий Аеций – един от последните големи римски пълководци. Близо до Силистра, в Залдапа, или пък в днешен Разград е роден Виталиан, византийски военачалник, за когото българската история тепърва има да научава.

   
    В ранният следобед преминах границата и се насочих към градчето Остров, което по карта изглеждаше на около десетина километра от границата, а всъщност беше и по-близо. Трудно е да се каже дали това беше градче или едно голямо село, но вече типично румънско. Намерих мястото в долния край на селото, което телефонът ми отбелязваше като къща за гости. Това бяха няколко приятни бунгала, външен навес, дворче и един басейн по средата. Тук обаче се беше вече разположила една шумна младежка компания и още като ме видяха ме дръпнаха на масата и сипаха марково уиски в една чаша. Така само половин час, след като бях влязъл в Румъния, вече бях на маса и казвах „Наздраве” и „Cheers” наляво и надясно. Момчетата и момичетата се оказаха от куриерска фирма, която работела през нощта, от Букурещ. Шефът беше около шестдесетгодишен, веселяк и бохем, но те като румънците не му мислят много. Може да се каже, че са веселяци.

    Едното момче Богдан знаеше доста за старата история и успяхме да  си поговорим на тази тема, преди главите ни да се замаят от уискито. Ние балканските държави, не само България, но и Румъния, Сърбия, Гърция, в момента така да се каже профитираме, т.е. печелим от разкритията свързани с нашата най-древна история – новокаменна епоха, каменно-медна епоха и т.н. Все повече изследователи забелязват, че тук от Балканите е тръгнала съвременната европейска цивилизация. Тук за пръв път започва обработката на металите, тук са изпечени първите съдове от глина, тук са първите сериозни достижения в земеделието, тук говорим и за появата на първите писмени знаци и т.н. Този Богдан знаеше доста за всичко това, което ми показа, че и в Румъния нещата се движат подобно на България, при проучванията на праисторията.

    Въпреки че доста издържах на масата, по някое време слезнах по една дълга стълба надолу към брега на Дунава. Там се разположих върху малкото дървено кейче и се унесох в сън. После извадих и едноместния си надуваем каяк от колата и се пуснах на първа обиколка из Дунава. Нивото на реката беше доста ниско, както и малко по-нагоре при Силистра. Миришеше на мащерка и на други билки. Крайбрежната гледка беше съвсем балканска – не много подредено, не особено богато, но наситено с цветове и аромати.

     Същият Богдан прояви интерес към каяка и въпреки че не беше карал каяк, след кратки инструкции малко неумело се пусна и той. Така или иначе освежихме се за вечерната част на гуляя. А шефът се оказа голям тертиплия – вадеха се последователно вкусни сирена, мезета, скара, местни вина, грозде и т.н. В пристъп на вдъхновение, след няколко часово ядене и пиене и румънска музика, той ми каза – „Само жени нямаме”, т.е. не може да предложим. Наистина бяха се подготвили качествено. Легнах си след дванадесет вечерта, а други май изобщо не си бяха лягали. Аз спах в единична стая, по случайност останала празна, понеже целият комплекс беше резервиран от компанията.


 

    На сутринта няколко човека ме събудиха в седем сутринта с предложение да сядаме на масата и да продължаваме да пием. Дотук всичко беше хубаво, но при втори ден такава програма и то от сутринта… играта щеше да загрубее. Безшумно си прибрах багажа, сгънах и каяка в неговата раница и се изнесох без никой да ме забележи.

    Тръгнах да търся островът и крепостта Пъкуюл луй Соаре, която се намираше наблизо, малко по-надолу по реката. Преди това в ранната утрин се отбих до голямото езеро Буджак, на което идват да ловят риба и хората от Силистра. Тук се опитах да прекося по една дига, която беше отбелязана на картата, но това се оказа невъзможно.

    По-късно на Дунава не намерих веднага и точното място към крепостта, въпреки че археоложката Евгения Балинтова-Коматарова, която има много проучвания в Северна Добруджа, ми беше обяснила подробно как да намеря пътя до брега, откъдето мога да прекося реката и да я разгледам.

    По тази отбивка от централният път, наляво след едно малко мостче, в момента се работеше, полагаха чакъл и го трамбоваха. Нататък обаче пътят ставаше доста лош. Предположих, че именно заради обекта Пукуюл луй Соаре оправят пътя и само след година мястото ще е достъпно и добре обозначено. Така или иначе на брега, точно срещу крепостта, която вече се виждаше, имаше един човек охрана, който каза че не мога да остана там с колата. Следователно трябваше да се връщам надолу по-реката и оттам да пускам каяка. То хубаво, ама като още ме болеше главата след снощната вечер… Постоях малко на едно красиво място по средата на пътя към крепостта и продължих нататък. Така или иначе тази крепост си я знаем само ние археолозите и такива, които са чели „Формиране на старобългарската култура” на проф. Станчо Ваклинов. А пък и вече има достатъчно снимки в интернет. А и най вече крепостта си е византийска, т.е. римска и е била някакъв митнически пункт, в една от най-тесните части на реката, на това място.

    Продължих нататък, в този най-южен край на Северна Добруджа, който се оказа доста богат на интересни места и находки. Съвсем наблизо имаше малък манастир – Дервентски манастир, който ми беше по път. Спрях да го разгледам, като преди това полегнах малко на една полянка. В двора на манастира имаше няколко каменни кръста, на които се четяха български имена и пишеше на кирилица. Бързам да отбележа, че в Северна Добруджа, с голямо българско население през Възраждането и до към Първата световна война, днес това е един спомен. Само в двора на някоя църква или манастир, може да видиш надпис на кирилица или някакъв спомен от българското присъствие. За съжаление това е реалността и трябва да я приемем, както и в Европейска Турция, Северна Гърция, Поморавието, а в крайна сметка и Северна Македония. Когато и ако Господ отново реши ще населим всичките тези земи.

    Изобщо, тук наоколо имаше още няколко манастира, включително и мястото където апостол Андрей е спрял по пътя си на север, към земите на скитите. Това беше и следващата ми спирка – скален манастир Св. Андрей.

    Малко встрани от централният път, в началото на малък планински склон, беше вдълбана пещерата, която веднага можах да кажа, че е от предхристиянско време. Отсреща имаше и голяма нова църква. Северна Добруджа и тук и нататък изцяло приличаше на българска земя. Това което ме изненада беше хълмистия релеф, а на места се издигаха дори и малки планини. Просто си представях Северна Добруджа по-равна или изцяло равна, а релефът всъщност беше много приятен и гледките на хълмове с лозя, на равнини с жита и големи масиви от царевица, на равната и широка река, и крайбрежните високи тополи и други гори край нея - беше красива и изцяло българска, пак да повторя.

    И така срещата с мястото където е отседнал Св. Андрей, на когото в крайна сметка нося името, беше вълнуваща. Като си спомних за неволите и страданията на първите апостоли, моите собствени започнаха да ми изглеждат по-леки. И още по-точно – спомних си, че неволите са част от пътя на праведния човек – така или иначе те са неизбежни и щом и тези преди нас са минали по-този път, можем и ние.

    Нататък по пътя обаче ме очакваше още една не по-малко интересна среща – с император Траян Римски. За тази среща, малко по-научно разказах тук -

https://andorey.blog.bg/history/2022/09/19/tropeum-traiani-triumfyt-na-imperator-traian.1835133

    А сега по-личните впечатления. Винаги съм се чудел къде е този паметник Тропеум Траяни, а той се оказа на 25 километра по права линия от българската граница. Един абсолютно непознат паметник, не само за българите, а и за българската историческа наука и тук не съдя само по мене си.

    Преди градчето Адамклиси се виждат запазените основи от една голяма крепост. Самите те не представляват нещо толкова интересно, а и в самата крепост няма какво да се види. В центъра на Адамклиси обаче, се намира един голям археологически музей. Отвън, въпреки изображенията на римски и дакийски войни върху фасадата, също човек не може да предположи какво го очаква вътре. А вътре има една внушителна стена, с оригиналните релефи, направени по времето на император Траян, в началото на втори век и донесени тук, от оригиналния паметник. Самият Тропеум Траяни – триумфът на император Траян се намира в другия край на градчето, паметник възстановен през 70-те години на 20 век, по времето Николай Чаушеско, румънският министър-председател и главен секретар на ЦК на Румънската комунистическа партия, управлявал повече от тридесет години.

    По времето на император Траян (98-117) римските войски преминават Дунава на два пъти и водят тежки сражения с отвъддунавските траки, наречени даки. Освен даки тук те срещат и съпротива на германски племена, на ирански сарматски племена и други. Тези обедини сили на „варварите” се срещат с „цивилизаторите” римляни. Само че римската войска, без дори в случая да правя конкретно проучване, мога да предположа, че се е състояла предимно от траки – едни от най-добрите войни в империята. Поредната братоубийствена война, каквито имаме в изобилие в световната история и днес също. В по-широк смисъл – то коя ли война не е братоубийствена? Кой е бил прав в тази война – Траян или „варварите” и кой е трябвало да победи? Отново невъзможен за отговор въпрос. Факт е обаче че преданията за цар Траян, с козите уши, са особено многобройни именно в днешните български земи и в земите около нас. Политическата история на Рим по онова време, войните на императора с даките и самото му присъствие тук на Балканите са оставили незаличим спомен в местното население. А това население оттогава до ден днешен си е едно и също – наричано в старо време тракийско, а след 4-ти – 5-ти век от новата ера българско.

                          

    Тропеум Траяни е доста странен монумент. Всъщност кръглата му форма е приятна, само огромната фигура на върха, която даже не е фигура, а представлява римски доспехи, стои малко странно. Но това е един своеобразен триумф на мемориала, непосредствено преди християнската епоха.

    По-нататък по пътя беше скалният манастир при Мурфатлар, с надписи на кирилица от времето 10 век. Но аз вече нямах време, а и сили да го разглеждам, след толкова приключения. Тука някак си интересната южна част на Северна Добруджа свърши. Тук пресякох каналът, който свързва Дунава при Черна вода с Черно море под Констанца. Наистина частта между този канал и българската граница е много интересна, а след това е доста по-семпла, чак до към Тулча и Дунавската делта. Затова директно по скоростния път покрай Констанца се отправих нагоре към делтата и големия град Тулча.

 (следва продължение)