Приемственост между тракийските и българските царски династии

Приемствеността е много важно нещо – и в държавните дела и в културно-икономическите отношения и по линия семейство-род-народност. Често ние българите сме критикувани, че приемственост в България липсва. Всъщност това далеч не е така, просто фактите не са добре обяснени, а някои от тях и изобщо осветени.

Официално в българските учебници по история пише, че прабългари, траки, славяни са различни общности, но от тях се получила българската народност. В последните години излязоха много доказателства, които показват че тези общности не са били толкова различни и в политическо, и в културно, а и в генетично отношение. Даже обратното. Има и още по-интересни доказателства за приемственост, като например по отношение на управляващите царски фамилии още от преди две хиляди години, по времето когато се е родил Христос, през периода на Средновековието, чак до най-нови времена.

 

До римското нашествие тракийските царе сключвали династични бракове основно с дъщери на видни представители на гръцките полиси. Нашествието на Римската империя на Балканите, което започва през втори век преди новата ера от югозапад, променя донякъде обстоятелствата. Битките между Рим и царете на старото Македонско царство довеждат до постепенна загуба на независимост и на македонци и на сродните траки. Решаваща е битка при Пидна в 168 г. пр.н.е. по време на т.нар. Трета македоно-римска война. Македонското царство е разделено на четири, като тежки ограничения и зависимости са наложени над местното население. Немалка част от него е поробена и отведена, а част и изгонена от страната.

Идва ред на сблъсък с траките и тракийските царства на одриси, трибали, меди, гети, мизи, беси, сапеи. Близо два века продължава кървавия сблъсък между римляни и траки, а ако добавим и сродното македонско царство, ще кажем че отнема на Рим три века да завоюва Балканите. Това е така поради многобройността и храбростта на местното балканско население, от което според признанията на редица стари автори излизат най-добрите войни в Античността.

В резултата на преплетени военни, дипломатически и династични отношения тракийската аристокрация в началото на новата ера има връзка с множество царски и видни римски фамилии. Така сапейският цар Котис III управлявал най-югоизточната част на Тракия (по-голямата част от която е днес в Европейска Турция) има за съпруга Антония Трифена, която е наследничка на понтийски, арменски, македонски владетели, а и е внучка на римлянина Марк Антоний (83 – 30 пр.н.е.). Това е същият Марк Антоний известен пълководец и триумвир, приятел, а след това съперник на Октавиан Август. Именно една от дъщерите на Котис Сапейски, които има още една дъщеря и двама сина, Гипепирия се жени за владетеля на Боспорското царство Аспург. Този Аспург (10 – 38 г.) владее земите около днешния Керченски пролив и Азовско море, също наследник на понтийски, македонски, скитски и тракийски фамилии. Името Аспург подозрително напомня това на княз/хан Аспарух, свързан с основаването на Българското царство. Но връзката съвсем не е случайна, както става ясно от историята. През 14 година от новата ера Аспург получава римско гражданство от новия император Тиберий Юлий (14-37 г.) и титлата „приятел на римския народ”. Във връзка със сродяване със сапейската фамилия придобива и тракийското име Раскупор. Така пълната титла на владетеля става Тиберий Юлий Аспург I Раскупор. Той има двама сина наследника - Тиберий Юлий Митридат и Тиберий Юлий Котис I (45 – 69 г.). През следващите няколко столетия името Аспург е едно от най-често използваните в боспорската царска фамилия, както и тракийски имена като Котис, Раскупор, Реметалк и други. В Боспорското царство срещаме и имена като Гостас, Телесиус, Омарус, Перисад, Дуптун, които заедно с името Аспург напомнят доста на познатите ни прабългарски имена Гостун, Телец, Умор, Персиан, Аспарух и други. В каменен надпис от трети век виждаме дори и името Хорват, което е идентично с това на княз/хан Кубрат. Всичко това показва, че именно от владетелите от Боспорското царство и по-точно от техните управляващи фамилии произхожда и родът на Аспарух (Аспург). Към това насочват и археологическите доказателства, като използването на каменни надписи, специфичните форми при металните и керамичните произведения, обичаите използвани при погребенията и други.

Трябва да се отбележи и още нещо важно. Именно по време на римското настъпление на Балканите големи групи население, царски фамилии и обикновени македонци (пеони), трибали, мизи, беси, гети и т.н. бягат на север от Дунав, в независимите земи, на днешните Румъния, Чехия, Словакия, Унгария, Украйна. Въпреки че тракийските земи в първи век от новата ера окончателно загубват независимостта си, спомен за царство на север от Дунав има и то именно в известния Именник на българските князе. Там са записани имената на петима царе, които в продължение на 515 години „държали княжение (управлявали) от другата страна на Дунав”. Исперих (Аспарух) княз от родът Дуло дошъл на страната на Дунава. Следват изброени князе от рода Дуло, както и от родовете Ерми, Вокил, Укил, Угаин. Вероятно това известно име Дуло, не е нищо друго, а потъмнена форма на името Юлий и още по-точно Тиберий Юлий, записвано понякога като T IOYLIOC. Ще рече запазен е споменът за римското гражданство и права дадени на боспорския владетел Аспург от император Тиберий Юлий.

Въпреки че за Боспорско царство се споменава до началото на шести век, а Българското царство е основано век и половина по-късно, имаме всички основания да предположим, че именно царските фамилии от Керченския пролив, от Таманския полуостров са положили основата на Първо българско царство, в края на седми век. Тези фамилии, както ни показват изворите, са били от трако-македоно-скитски произход, т.е. не нещо много по-различно от основната маса население на Балканите - тракийското.

За написаното по-горе няма да намерите и ред в българските учебници по история, където с голямо удоволствие повтаряме и преповтаряме тезата за войнствените номадите прабългари, за миролюбивите славяни и за романизираните и изчезнали траки. Така сами режем стеблото от корените на нашето родословно дърво и сами прекъсваме връзката с древното ни минало.

 

 

Охридската архиепископия и още нещо

 За съществуването на Охридската архиепископия допреди седмица знаеха основно историците и духовниците. Вдигането на схизмата върху Македонската православна църква от страна на Вселенската патриаршия и признаването на Охридска църква постави темата на широкото обществено внимание. Тя изглежда особено заплетена и неясна за незапознатите с църковните правила, устави и история, а такава е огромната част от обществото ни.

    Най-важното, за да бъде разбрана тази история е да бъде разказана от нейното начало, а не от средата, както правят в момента българските учени и духовни лица.

    Историята започва още в първи век от новата ера, когато първите християнски апостоли идват на Балканите. Тук по нашите земи проповядват апостолите Павел и Андрей, лично кръщават първите последователи, лично ръкополагат първите служители на Светата Църква. В големите градове на провинция Македония са създадени първите християнски общности от апостол Павел. Във вътрешността на Тракия проповядват някои от 70-те учениците на Исус, а според запазените предания, покрай днешното българско черноморско крайбрежие апостол Андрей Първозвани достига на север чак до скитските земи, днешна Украйна. Така траки, македонци, мизийци стават едни от първите християни изобщо, още в първи век от новата ера, приемайки християнството директно от апостолите и учениците на Исус Христос.

    В началото на 4 век християнството е признато за равноправна религия в цялата Римска империя, а два века по-късно се налага и като основна религия. Така в началото на 6-ти век, по времето на император Юстиниан Велики (527 – 565), вече няма град, село, дори махала на цялата територия на Балканския полуостров, в който да няма православен храм, да не съществува християнска общност. По времето на този цар, на Източната римска империя, се разгръща най-широкото и мащабно църковно строителство, немалко храмове от което са запазени и до днес.

    Самият цар Юстиниан е от тракийски произход. В църковното му житие от Православната църква, пише че е от славянски произход. А в някои извори, като например Зографската история той е записан като един от петимата български царе (кесари) управлявали Римската империя. 

    По това време Църквата вече е разделена на Източна с център Константинопол (Цариград), където цариградският патриарх е пръв сред равни и Западна с център Рим, където е седалището на папата. Император Юстиниан, който управлява близо 40 години е роден някъде в земите на днешна Северна Македония (град Охрид или село Тавор) или Източна Сърбия (около град Лесковац), близо до границите с България, а според друга версия някъде около Кюстендил. Той е доведен като младеж в столицата Константинопол от чичо си Юстин (518 – 527), който от обикновен войник се издига в армията и става римски император. По време на своето управление император Юстиниан разгръща огромна строителна дейност, систематизира и записва римското законодателство и освен това прави опит за създаване на самостоятелна църква за собствения му народ - трако-илирийския. Тази църква е наречена Първа Юстиниана, а по-късно Охридска архиепископия.

    Първа Юстиниана (Юстиниана Прима) обхваща седем големи провинции – Горна Македония, Втора Македония, Средиземна Дакия, Прибрежна Дакия, Дардания, Превала и Горна Мизия. Идеята е това да е трета по ранг архиепископия след тези в Константинопол и Рим и да обединява най-многобройната общност на балканите трако-илирийската. Тази общност малко по-късно започва да се нарича българо-славянска.

    Римският папа Вигилий (537 -555) се противопоставя в продължение на десет години на създаването на Първа Юстиниана, защото тези провинции откъсват част от неговия диоцез, но накрая приема съществуването на новата архиепископия. През следващите векове обаче съществуването на Първа Юстиниана, нещо като голям клин между двата големи центъра Константинопол на изток и Рим на запад се оказва трудно.

Със създаването и признаването на Българската патриаршия в началото на 10 век се прибавя нов фактор в тези словни църковни отношения. Така по това време върху доста обширното българско етническо пространство на Балканите обхващащо Мизия, Тракия и Македония имаме две църкви, с ранг на патриаршии – Охридската архиепископия, наследник на Първа Юстиниана и Преславската патриаршия. Падането на Първо българско царство под византийска власт в началото на 11 век довежда отново до фаворизирането на Охридската архиепископия, чието начало е поставено от император Василий II (976-1025) известен и като Българоубиец. Сложните отношения между Охридската архиепископия и Търновската патриаршия продължават и по време на Второ българско царство.

С падане на българските земи под османска власт в края на 14 век и смъртта на патриарх Евтимий в началото на 15 век, ролята на Търновската патриаршия, понижена в ранг, се маргинализира. Подобно е състоянието и с Охридската архиепископия, където обаче архиепископ остава чак до 1767 година. Закриването на Охридската архиепископия по това време всъщност оставя българските земи и целокупния български народ в Мизия, Тракия и Македония без самостоятелна църква. Вероятно няма да е пресилено ако кажем, че най-силните и интензивни години на т.нар. българско Възраждане през 18 и 19 век всъщност са свързани с опита за възстановяване на българската църква. В продължение на десетилетия най-големият народ на Балканите – българският остава без своя църква, която с дипломатически и икономически действия е възстановена към средата на 19 век.

Град Визе - тракийската Бизия

 

    Град Визе днес е малко китно градче в Европейска Турция, на главен път към Истанбул. Това градче, както и всички близки и подобни в полите на Южна Странджа, е тясно свързано с тракийската и по-късната българска история. В сведения за създаването на Одриското тракийско царство, през 5 век преди новата ера, градчето се споменава с името Бузас или Бизия, а също и Визии.

    Самият град е разположен на хълм, естествено защитен, над плодородната предпланинска околност и е удобен за укрепване и защита. От средата на 1 век преди новата ера тук е столицата на последната тракийска династия на Реметалк I, който управлява заедно с брат си Раскупор II над обширни територии.  Реметалк I получава римско гражданство лично от императора Октавиан Август и в 12 г.пр.н.е. При разкопки са разкрити част от основите на крепостта и на двореца на тракийския владетел.

 

 

 

 

    Околностите на град Бизия се свързват с тракийското племе асти, но последната тракийска династия управлявала тук се води царство на сапеи и одриси. След Реметалк I, тази източна част от тракийските земи управляват Котис III и Реметалк II, след което в средата на 1 век от н.е. тракийските земи окончателно са присъединени към Рим.
Всъщност в Античността тук, разположени в триъгълник, има три града с близко звучене. Единият е Бизия, днешна Виза или Визе, другият е Бизантион на Босфора, по-късно Константинопол (Истанбул), а третият е Бизанте по-късно Родосто, на брег на Мраморно море, днес Текирдаг. Това не е чудно, тъй като "виза" е едно от тракийските названия за град, населено място. Други тракийски названия за населено място са "пара", "брия", "дева/дава", "диза" и още някои, които срещаме самостоятелно или като съставна част при образуването на множество имена.

В земите на днешна Европейска Турция и около Мраморно море, в Малоазийската част, т.е. целия хинтерланд на Цариград (Бизантион, Константинопол,Истанбул) има множество дворци, градски центрове, свързани с царе и владтели, от древността до днес. И след края на тракийските царства, по време на римското владичество, в града Бизия и околностите продължават да живеят тракийски аристократи и управители и преобладаващо тракийско население. Историята на градчето се свързва и с първите сведения за християнството по тези земи и първите мъченици, в началните векове на новата ера. По времето на император Юстиниян, през 6 век, тук е изградена една от многото църкви посветени на Св. София - Божествената мъдрост, която този император изгражда в най-важните центрове на империята - на Балканите и отвъд тях.

 

 

 

Тази църква, в град Визе е запазена и е известна като Малката св. София, днес разбира се превърната на мюсюлмански храм. Така имаме една св. София в Цариград, една във Визе, една в София, една в Охрид и на още други места, всичките строени по времето на император Юстиниан (527-565), за който се счита че е от тракийски произход. Църквата в градчето Визе е била доста заменарена и реставрирана едва преди 15-тина години, но днес е придобила прекрасен вид, както и цялото кале на градчето Визе.

 

 

 

 

 

Изобщо турското правителство дава много пари за културата, наред с пропагандирането на османската част от нея, но и на по-древната и по-нова история. От времето на праисторията до най-нови времена - за всичко това се отделят средства, а доста музеи в градовете дори са безплатни за посещение.

 

 

Интересно е и едно сведение на османския пътешественик, учен и държавен служител Евлия Челеби от 17 век, свързано с град Виза. Той казва, че старата крепост е била изградена в петоъгълна форма, на една остра скала. По време на война градът е можел да даде три по петстотин от различните общности или общо 1500 войници. Населението на града се състояло от юруци-мюсюлмани, българи и гърци. Имало всичко 12 махали, а лозята и градините били изобилни, уредени и плодородни. Много интересни са следните две изречения в текста на Евлия Челеби: "Наистина има много обработен санджак" казва той, "но на бея му остават едва хиляда гроша. Ако извърши неправди и извън закона вземе едно зърно, раята (разбирай основно българи) като обуе цървулите, за един ден стига в столицата и се оплаква." Това ще рече, че когато хората са отидели до Цариград и се е оплачела е имало кой да я чуе. Ще рече, че насправедливата Османска империя, за която сме учили в училищата, далеч не е била толкова несправедлива... 

Последното християнско население (гръцкото) напуска Визе в началото на 20 век. Българското напуска основно града още след Руско-турската война от 1828-1829 година и се преселва в днешна Бесарабия. Но като виждаме превратностите на съдбата в хилядолетната история и особено в днешните бурни времена, няма как да сложим точка на събитията. Просто трябва да познаваме добре историята.

Южна Странджа - краят на българското землище

    Южните склонове на Странджа днес са част от Европейска Турция. Но старите предания запазени все още в градовете Одрин (Едирне), Лозенград (Кърклалери), Бунархисар (Пънархисар), Визе (Виза) и други места показват, че в продължение на много векове, ако не и хилядолетия, тези предели са били южният край на българското землище. Тук са се срещали културите на Европа и Азия, тук е  граничела нашата държава с различни империи – Византийска, Османска, а по-рано по тракийско време – Римска, Персийска, Хетска.

    Така например в град Одрин и Одринския край е запазена легендата за инат Лалю, който по време на най-големият разцвет на Османската империя, не искал да даде градината (бахчата) си, за да бъде построено на нейно място джамия. Наложило се самият султан да се намеси, за да реши въпроса.

    В село Яна, с днешно име Кайнарджа, на няколко километра от Бунархисар, се разказва до ден днешен една друга интересна легенда. Един овчар пасял стадото си близо до река Дунав (или река Туна, според някои записи). Едно животно се отделило и овчарят метнал гегата по него, но тя паднала в реката. Той не можал да я извади (не намерил достатъчно смелост). След години същият овчар се озовал в село Кайнарджа - Яна, Бунархисарско и в кръчмата видял на стената закачена неговата гега. Казал на местните, че това е неговата гега, а те са разсмели. Гегата била изплувала преди години от големият извор (кайнак), в центъра на селото и била закачена на стената в страноприемницата. Овчарят им казал, че ако я отворят, вътре ще намерят скрити жълтици (пет жълтици). Издърпали единият край на гегата и наистина отвътре изпопадали жълтиците...

 

    Тази легенда освен с друго е интересна и това, че показва всъщност представите на самото българско население за собственото българско землище. От Дунава до подстъпите към Цариград - това е българското землище в представите на народа и той сам е го е знаел и изразявал по различен начин.

    Още една подобна легенда е записана от Балчо Нейков в книгата му „Факийско предание” (Сбирки от народния живот). Става въпрос за три сестри Карва, Сара и Яна, от чийто имена се извеждат имената на крепостите Карвасара, Саралък (Сарай) и Яна (Кайнарджа) в южните подножия на Странджа. Говори се за едновременното прекарване на път и водопровод от Дунав, до крепостите Сарай и Яна и после оттам до Цариград (Константинопол, Истанбул). От Дунава до двете крепости нямало проблем с изграждането на пътя и водопровода, но оттам до Цариград каквото построели през деня, през нощта се ронело и пропуквало… Каква интересна метафора за това докъде достига българското землище и откъде нататък пътят му е ронлив...

 

 

    Легендата за това, че вода от Дунав извирала при село Яна, разказва и известният пътешественик и османски дипломат Евлия Челеби, през 17 век. Цялата околност и тогава, както и днес, била плодородна, с добре уредени градини и стопанства, разказва пътешественикът. До началото на 20 век това село Яна, а и много други села в околността, е населено с българско и гръцко население, което се изселва между Балканската (1912-1913) и Гръцко –Турската война (1919 – 1922).

    Още един интересен разказ от древността свързан с района на Бунархисар намираме в „Историята” на Херодот, от 5 век преди новата ера. Персийският цар Дарий (522 – 486 г. пр.н.е.) по време на походът си към Скития. т.е. днешна Украйна и Русия, минава от Азия в Европа и покрай Черноморското крайбрежие се отправя на север. Тук, в началото на своя път в Европейските земи, той открива прекрасни извори и заповядва на това място да се постави каменен надпис. Именно това са многобройните извори в района на Бунархисарско.