Отнесени от вихъра - 90 години от издаването на великия роман

     Вече девет десетилетия романът “Отнесени от вихъра” е най-продаваната книга в САЩ... след Библията. Знаем и точната дата на неговата първа поява в книжарниците - 30.06.1936 година, като книгата е отпечатана месец по-рано. Белязан от светкавичен успех, този роман остава и до днес любим както за американците, така и за милиони хора в целия свят. 

    Авторката на романа Маргарет Мичъл е родена в столицата на американския Юг - град Атланта, през 1900 година. Тя живее и отраства с историите за събитията от времето на Гражданската война. Изминали са едва 30-тина години от края на тези паметни събития, оформили хода на американската история и лицето на съвременна Америка.

    През 1939 година излиза и филмът „Отнесени от вихъра”, тази историческа и романтична драма, в две части, с незабравимото участие на Кларк Гейбъл в ролята на Рет Бътлър и Вивиан Лий в ролята на Скарлет О'Хара.

    Известно е, че романът е писан в продължение на десет години, от Маргарет Мичъл. Един от интересните факти е, че първоначално тя е описала събитията от неговия край, а след това и останалите събитията довели до този разтърсващ и безвъзвратен финал. Това е причината краят на романа, последните глави да са зареден с тази особена сила, с онова очакване, известно на всички, които са чели „Отнесени от вихъра”.

   Други любопитен момент е, че първоначалното заглавие на романа е било - „И утре е ден”, както и че името на главната героиня първоначално е Панси. Провидението обаче си знае работата и името на романа е променено на „Отнесени от вихъра”, а главната героиня по настояване на издателите е наречена Скарлет. Днес не може и да си представим друго име на главната героиня освен Скарлет О’Хара.

    Романът започва със спокойната и аристократична картина на американския юг и имението Дванадесетте дъба. Картина променена безвъзвратно от динамичните събития оформили хода на Гражданската война, която продължава от 12 април 1861 година до 26 май 1865 година. Събитията винаги са особено динамични по време на една война, като американската гражданска война, между Севера (Федералните сили или Янките) и Юга (Конфедерацията) не прави изключение. А практичната гледна точка на Рет Бътлър намира израз в думите му, че много пари се правят в два случая - или при пълното разрушаване на една държава или при нейното първоначално съзиждане или построяване.

    Не може да се разкаже дори и на кратко за любовната интрига в романа и безнадеждното влечение на Скарлет О’Хара към Ашли Уилкс, за стремежа на Рет Бътлър към самата Скарлет, за трезвото поведение и мъдрите съвети на Мелани Хамилтън, братовчедка и съпруга на Ашли. Не може да се пресъздаде накратко и атмосферата на южняшка Атланта и нейното видно гражданско общество. Това удоволствие остава за тези, които четат или препрочитат романа.     

          Корицата на първото издание на "Отнесени от вихъра" от 1936 година, в един том, съдържащ 1037 страници

    Преди тридесетина години в Атланта е отворена и къща-музей, посветена на видната гражданка, репортер и писател Маргарет Мичъл. Знае се, че тя е живяла на три места в град Атланта, като само едното от тях е запазено и до днес и именно то е превърнато в експозиционно място. В скромното жилище на приземния етаж са подредени мебели, снимки, предмети от началото на ХХ век. Тук посрещат посетителите с южняшка топлота и непринуденост, почти като дошли на гости роднини.

    

          Къщата-музей в град Атланта - мястото където Маргарет Мичъл започва да пише великия си роман

    В двора, в отделна зала, е представена накратко и историята по създаването на филма с Кларк Гейбъл и Вивиан Лий.

    В края на 2010 година, когато бях там, като по-любознателен посетител, ме насочиха и към градската библиотека, където на петия етаж също се съхраняваха вещи и документи свързани с живота и творчеството на Маргарет Мичъл и нейния паметен роман.

          Пишещата машина на писателката и листове с поправки на текста на "Отнесени от вихъра"    


    Тук могат да бъдат видени някои от първите издания на „Отнесени от вихъра”, включително и едно българско, лични вещи, както и пишещата машина, принадлежала на репортера и писател Маргарет Мичъл, нейн портрет и други.



          Сред колекцията в градската библиотека в Атланта е и първото издание на "Отнесени от вихъра" на български от 1940 година

 

    Маргарет Мичъл работи като репортер за седмичника Атланта Джърнъл, където публикува над 130 статии. След отпечатването на романа "Отнесени от вихъра" през 1936 година, тя вече няма възможност да се занимава с друго, освен да отговаря на стотиците и хиляди писма, пристигащи от всички краища на САЩ. На следващата 1937 "Отнесени от вихъра" печели наградата Пулицър. За грандиозния успех на книгата, допринася и едноименния филм от 1939 година, който също бързо се превръща във филмова класика. 
    През военните години 1941-1945, Маргарет Мичъл отново няма време за творчество, тъй като работи за Американския червен кръст. Животът и прекъсва внезапно през 1949 година. Тя почива през август, същата година, в болница, пет дена след като е блъсната от автомобил, на улицата. От нейния единствен роман, до днес са продадени десетки милиона копия, като е преведен над тридесет езика. Бързо придобил огромна популярност, романът "Отнесени от вихъра" остава любим и до днес за хората по целия свят.

       Колкото до точния превод на титула “Gone with the wind” на български, той би трябвало да е „Отнесени от вятъра” или „Отнесени от бурята”. Богатството на българския език и талантът на българските преводачи обаче дава възможност за очарователно заглавие „Отнесени от вихъра”. Така е и в много други случаи, на известни романи или филмови творби. 

          Портрет на Маргарет Мичъл, нарисуван от художника Константин Чатов

Не съм ходил в Италия от 93-та

    Понеже тези дни сестра ми Мария ми предложи екскурзия до Италия, отвърнах и на шега, че не съм ходил в Италия от 1993 година. Всъщност това днес, през юни 2026 година, звучи като шега, но е самата истина. 

    Бях последна година в гимназията, първия срок, есента когато пътувахме до Италия. И това беше първата ми екскурзия в Европа. Това беше всъщност едно поклонническо пътуване до Рим, където щяхме да слушаме тържествена меса и да видим папа Йоан Павел на големия площад свети Петър. Няколко автобуса, не помня дори колко бяха, тръгнахме от Пловдив, на едно доста дълго и изморително пътуване. Сестра ми и аз бяхме още ученици в Английската гимназия, съответно в девети и единадесети клас, което се равнява на десети и дванадесети клас.

    В ранна сутрин тръгнахме от Пловдив, от Гроздовия пазар, помня дори колко рано станахме и че слушахме различни евъргрийни по радиото, докато се приготвяхме. Пътуваха предимно католици от Пловдив и католишките села в Пловдивска област, а и ние двамата, с католишка жилка по линия на дядо ни Андрей, който си беше жив и здрав тогава.

    Вече в рейсовете, слушахме през цялото време песни на Хисарския поп, от рода на "Дай си сърцето на който искаш ти" и други подобни. Имахме една нощувка в рейса на отиване и една на връщане, а аз изобщо не можах да спя и в двата случая. По-късно се научих да спя по рейсовете и то доста успешно, по време на по-дългите ми пътувания до Германия през 2002 и 2006, до Франция през 2008, по време на втората ми обиколка на Щатите, две години по-късно и т.н.

    Първата ни нощувка в Италия беше в град Равена. Там разгледахме църквата Сан Витале, украсена с красиви византийски мозайки, от времето на император Юстиниан, шести век. Аз тогава нямах още представа, че ще уча археология, но църквата и мозайките ми останаха силен спомен. Оставиха ми и представа за нещо познато, нещо нашенско, в този източен край на Италия. 

    Разгледахме и Флоренция, а аз с тежкия си съветски си фотоапарат, направих няколко много красиви дневни и нощни снимки, които не преставаха да изненадват хората години след това. Тук много ме впечатли един момент, в който аз и сестра ми преминахме вечерта покрай група младежи, предимно млади мъже всъщност, и те нито ни подсвирнаха, нито подвикнаха, просто гледаха неутрално и културно, може да се каже. Ако искате вярвайте, а по-младите няма и да повярват, но по същото това време, да премине някаква двойка, каквато бяхме в случая аз и сестра ми, вечер покрай група мъже в България, имаше свиркане, коментари, подмятания, нахални погледи най-малкото. Просташки, гаменски и байганьовски народ сме - това е. Добре че в последните десетилетия като да се цивилизовахме, или поне станахме малко по-въздържани. Та така, с Флоренция... Сестра ми, която ходи години по-късно във Флоренция и то доста за дълго, разправяше за една много лоша котка, при нейната хазяйка, за не особено поддържаните сгради из града и като цяло не и беше харесал престоя във Флоренция.

    Накрая пристигнахме и в Рим. Тук църкви, а всъщност огромни катедрални храмове, бяха бяха на всеки ъгъл. В началото ни впечатляваха, но след два дена ги гледахме вече като част от пайзажа. Програмата ни беше много наситена. Заведоха ни до църквата Сан Клименте, където се съхраняват и мощите на нашия свети Кирил Философ. Това ми беше достатъчно да разбера, че нашия източен свят, славянски, български, източноевропейски, е слабо представен в Рим, съществена част от западния свят и цивилизация. Изобщо разликата Запад - Изток тогава беше все още силно осезаема. Разгледахме всички забележителности - Пантеона, площад ди Треви, площад Испания, Колизеума, стария център на Рим. Когато се спряхме на стария център, видях едни огромни арки, каменни улици и изобщо римското наследство, което добре познавах от Пловдив, но в едни много големи, впечатляващи мащаби. Всъщност ние в Пловдив сме израснали с това римско наследство, но няма как да не признаем, че оригиналът е именно Рим.

    Тук още нещо познато, когато се изправихме пред Траяновата колона, издигната в чест на победата му над даките. "А, Траян, аз го знам!", казах си аз "Цар Траян с магарешките уши." Даже се учудих какво прави Траян тук, в Рим. Това е много интересен момент и не случайно, ние казваме, че сред българите има запазени много спомени за този римски император, който лично е водил два големи похода срещу даките, преминавал е стара планина, строил е мост на река Дунав и така нататък. Изобщо след близо две хиляди години споменът за неговия престой на Балканите още е жив.

   Аз спях в една стая с Иво от Пловдив, който беше няколко години по-голям от мен, а сестра ми беше в една стая с една жена, чийто син по това време беше рейнджър в Камбоджа. В групата беше и една наша братовчедка Танчето, която беше майка на една от известните български гимнастички, на времето.

    Дойде и моментът на срещата с папата, пред базиликата Свети Петър, във Ватикана. Да видиш папата, в онези аналогови времена си беше голямо събитие. Прочутия папамобил, обаче открит, с който светия отец обикаляше по алеите, между поклонниците. Много хора се протягаха за да го докоснат докато минава покрай тях. Аз се оказах до самото заграждение, обаче се почувствах недостоен да пипна папата. Да така беше, признавам си. Когато папата приближи, вместо да се протегна, аз се прицелих с апарата и щракнах. Струва ми се че погледите ни се срещнаха, през лещата на апарата ФЕД 3. Йоан Павел навярно се е зачудил, какъв е този човек, който предпочита да го снима, вместо да протегне ръка към него. Нямаше как да му кажа истинските си мотиви. Получи се обаче една много интересна снимка, на папата и централния кръст, във височина, зад него. По време на приветствието си, папата говори на няколко езика, включително и на български. Даже си спомням една реплика от неговите думи: "В Рим ще видите много храмове, но най-важен е храмът построен от сърцето." Бог да го прости. Видях го дори втори път, когато дойде в град Пловдив, в края на месец май, 2002 година.

    На връщане спряхме и във Венеция. Видяхме я доста наводнена. Венецианците бяха сложили високите гумени ботуши и смело газеха през водата. Ние туристите ходихме по специални дървени пътеки, поставени над водата. Площад Сан Марко ми се стори особен, както и базиликата с леко ориенталски вид, а от друга страна четвъртита и строга кула, която се издигаше на площада. Със сигурност обаче каналите, олющените сгради и прането, което висеше между тях, бяха също впечатляващи. Понеже обиколката ни приключваше, вече си позволихме да пием по една италианско кафе и да хапнем по една пица. Не че преди това не сме си купували нищо, но сега го направихме по-свободно, така да се каже. Колко високи бяха тогава цените на Запад, за нас българите, в началото деветдесетте години!  

   На отиване или на връщане се спряхме и в Асизи. Спомням си светли каменни къщи и средновековни улички един приятен хълм с крепост или каменна катедралата. Чухме и за Свети Франциск. Мисля че от тук си взехме по един дървен кръст, който беше с три страни, а не с четири, с "Т" образен вид. Такива различни неща тогава много ни впечатляваха. 

    Интензивната обиколка на Италия съвсем ни беше изтощила, но разбрах това в последствие. На връщане отново не успях да заспя в рейса. Гледах осветените магистрали на Италия, дори на Словения и на Унгария, още по онова време бяха осветени, а нашите и до днес не са. 

   Когато се прибрахме в Пловдив, два дена спах много дълбоко и интензивно, от цялостното напрежение по време на екскурзията. За мен това беше второ излизане в чужбина, за сестра ми може би първо. Но за тези години оттогава тя е ходила поне десетина пъти, в различни части на Италия, а аз както казах не съм. Ако не броим едни преминавания транзит през Италия през 2008 година, когато ходих с рейса до град Нарбон, в Южна Франция. Италия някак си не ми е дестинация. Не казвам, че не е красива страна, даже напротив. Не казвам, че и италианците не са ни близки по характер. Но може пък и да ми стане близка ... не се знае!