26 септември 2019 г.

Образът на България и българите в световното кино

Да уточня първо, че тук говорим не за участието на България или българите в световното кино, а за образа на България и българите, такива каквито те са показани и представени в световното кино, говорим разбира се основно за американското.

Прегледът започва с класическия филм „Казабланка” от 1942 година. Вероятно не са много българите, които са гледали този филм, а дори и онези, които са го гледали, някак си не са обърнали внимание на сцената с българската съпружеска двойка, всъщност младоженци. Сюжетът с билетите, до които всички искат да се домогнат, за да заминат за Америка и да избягат от немската окупация, е основен във филма. Включително и за красивата и чувствена млада българка и нейният млад съпруг Ян. Визата е скъпа, особено тази издадена по втория начин, а българите нямат достатъчно пари, предвид на скъпото пътуване от България през Европа до Казабланка. Младата българка се оплаква от ситуацията в България, с израз който е силно преувеличен, оплаква се и от липсата на средства и моли героят на Хъмфри Богарт Рик за съвет. Неговият съвет въпреки това е – Гоу бак ту Бългерия. Днес може да приемем тази реплика на Хъмфри Богарт като национален призив към всичките два милиона и половина българи напуснали отечеството през последните три десетилетия. Дълбоко лиричната и в известен смисъл романтично-трагична сцена с българите продължава около четири минути и завършва с един благороден жест от страна на главният герой и хепиенд. Доста хора са развълнувани, по различен начин, от сцената, а един руснак прегръща и целува добрия, в случая, Рик.

Един друг филм с доста сериозно, макар и завоалирано присъствие на България, това е филмът Терминалът от 2004 с Том Ханкс в главната роля. Всъщност това е филмът в който героят реално е българин (Виктор Наворски), понеже говори на такъв език, макар че страната му е наречена Каракозия. В събитията и нещата около главният герой са приплетени и разнородни източноевропейски елементи. Името Каракозия (кара – черна и козия -коза) е по скоро иронично и не чак толкова обидно. Понякога в медиите Том Ханкс е наричан ласкава българският зет, макар че бащата на жена му е българо-мохамеданин, роден в днешна Северна Гърция, а майка й е гъркиня от днешна Южна Албания. Преди няколко години медиите написаха, че на погребението на дедо Хасан Ибрахимов е имало три знамена – българско, гръцко и американско, понеже животът му е свързан и с трите държави. Изглежда обаче упоритият помак е понаучил зет си на български думи и реплики, а и на такива заучени специално за филма „Терминал”. Събирателният образ на все още тъмните за американците Балкани и неясната Източна Европа е представен във филма с доза ирония, но и известно съчувствие. Режисьор на „Терминал” е самият Стивън Спилбърг.

Балканите и в частност България бяха съвсем тъмни за американците до 1989 година, като след това започна известно изясняване на картината. На това се дължи и една реплика в сериала Алф, създаден между 1986 и 1990 година, където героят Уили възкликва в една от сериите „Това да не е мис България”, гледайки към телевизора, така както и самите ние бихме казали по това време- „Това да не е мис Албания”. След 1989 година се разбра, че източноевропейките са доста красиви, включително и българките, но по време на „желязната завеса” в САЩ това не се е знаело и Балканите са едно тъмно място, подобно на тъмна Индия.

Във филма „Жива плът” на испанеца Педро Алмодовар от 1997 година, също има българска следа, на която някои се смяха навремето, други се смутиха, но така или иначе репликата остана. В един от епизодите главният герой споменава, че по време на престоя си в затвора е научил нещо от съкилийника си българин и казва на езика булгаро - „Аз имам един голям к-р”. Е, навремето, преди двадесет години, дори и тази реплика на български в един чуждоезичен филм беше известен повод за гордост.

Разбира се трябва да споменем и героят Виктор Крум в поредицата за Хари Потър, който е българин. Актьорът изпълняващ ролята на Виктор Крум в „Хари Потър и Огненият бокал” младият Станислав Яневски, също е българин. В романа и филма, героят Виктор Крум живее с майка си и баща си в България и играе като търсач в националния отбор на страната по куидич. Това вероятно е отзвук от представянето на българите на световното първенство по футбол в САЩ през 1994 година. Аз лично обаче нямам преки наблюдения над филма, понеже подобна безлична английска тъпня като Хари Потър нито мога да чета, нито да гледам.

Признавам си също, че през последните години все по рядко гледам филми и вероятно съм пропуснал някоя реплика или сцена касаеща България и българите и начинът по който те са отразени в световното кино. Като цяло обаче, макар и спорадичен, образът на България и българите в световното кино е сравнително справедлив, макар че вероятно на нас би ни се искало да е по бляскав и идиличен.

18 септември 2019 г.

За сектите

Във всеки човек е заложена божествената частица, заложена е вярата, както и свободната воля. Независимо дали човек съзнава тези неща или не, дали ги преживява или не, то те са факт. Поради това изказвания от рода на „Аз съм атеист”, „Аз не вярвам в такива неща”, „За мен нищо освен този реален свят не съществува и няма живот след смъртта” и т.н. са просто празни думи пред лицето на Господа, нашият Творец и Създател.

Заложената в нас вяра, заложеният стремеж към божествено съвършенство (божията частица) рано или късно се проявяват, независимо от възпитанието в семейството, и независимо от обществото в която живеем. Ако човек не е напътстван от по възрастните, не е възпитаван в традиционната за държавата и региона религия (говорим за ортодоксалните религии), неговият духовен път е възможно да се отклони в погрешна посока.

Първият въпрос, който си задаваме, когато чуем че някой човек е станал жертва на религиозна секта е „Как е възможно това? Как се е подлъгал този човек, не вижда ли че тези хора са различни, отделни, опасни, сектанти?” Или пък „Аз го мислех за интелигентен човек” и т.н.

Да, много интересен е този въпрос, защо човек се лъже, защо не вижда, че става въпрос за едно изкривено (обикновено опасно) религиозно учение?

И тук се крие първата особеност на сектите, при това ключова за тяхното разбиране. Сектите не се състоят само от погрешни и вредни учения. Те не се състоят само от вредни и опасни ритуали. Сектите са един микс, една смесица от положителни и доказани духовни практики от една страна, които реално привличат човека и правят сектата на пръв поглед неразпознаваема. От другата страна обаче са вредните за човека и душата практики, като съотношението между едните и другите е най-различно. Но дори такова съотношение да е 90 към 10 процента в полза на първите, положителните практики, сектата си остава секта и може да бъде квалифицирана като такава.

И така човек проявява интерес към сектата привлечен от положителните духовни практики (и едва ли от отрицателните такива), а когато вече е въвлечен в нейната дейност и е попаднал в нейната орбита, той не може да различи ясно доброто от вредното и положителното от отрицателното.

Втората особеност на сектите и привличането на хора към тях е именно в онзи заложен стремеж в човека към духовно усъвършенстване и извисяване, който не е намерил правилната посока, правилният път. А този път е, пак да повторим в ортодоксалните религии, за отделните културно-географски зони – Европа, Средиземноморието, Средният Изток, Далечният изток и т.н. Тези т.нар. ортодоксални религии съществуват от хилядолетия и отразяват в себе си върховните религиозно-морални достижения на дадена цивилизация, на дадена, обикновено обширна, културно-историческа зона. Този духовен стремеж заложен в човека намира любопитни, нетрадиционни и екзотични форми за развитие, които само на пръв поглед са леки, приятни, носещи утеха, съчувствие и просветление, а след време се превръщат в истински ад, от който човек рядко може да излезе със собствени сили. Главна вина за привличането на младежи от сектите носи атеисчното възпитание на част от българите и атеистичното време на социализма, добре известно като хронология.

В човека съществува и стремежа към следване водача, на духовния лидер, на образеца за съвършенство, който винаги е бил един и същ във всички епохи - нашият Господ Бог, небесният ни Отец. Затова почитането на идоли и следването на кумири е забранено още от началните Божи заповеди. Бог е ревнив към вярата, която е дал на човека и която както виждаме може да бъде насочена към почитане на някакви много бледи и далечни отражения на Божията Промисъл и Милост.

Ако трябва да бъдем реалисти ще посочим и една трета причина, която се определя от самата личност, привлечена от съответната секта. Има хора различни като характер, различни като светоусещане и отношение към другите и обществото. Тези хора въпреки тяхната чепатост за обществото, лесно могат да станат обект на влияние на дадена секта. Но именно това е задачата на обществото, на православната религия, да работи с този труден материал, да връща заблудените овце в стадото, да намира пътя за сближение, а не да поощрява пътят към отчуждение. Защото именно това е разликата между сектите и ортодоксалното учение (било то християнство, ислям, будизъм и т.н.) Първите акцентират върху разликите между хората, като по този начин, в крайна сметка внушават отчуждение, а ортодоксалните религии показват общото между хората, като по този начин постигат градеж и обединение.

Темата за сектите, разбира се, е много дълга и детайлна, но както казваше една жена от православното общество, грижеща се за пострадали от сектите – „Когато ни ги водят при нас вече е твърде късно.” А аз пояснявам – душите им, в които не са вярвали или не са съзнавали че съществуват, са вече изпити, от хищните ловци на души, криещи се зад различните секти.

Затова колкото по бързо достигнем осъзнаване и помагаме на другите около нас да достигнат осъзнаване, толкова повече ще ограничим късането на жива плът от българското православно тяло, която жива плът се къса ежедневно от „вълците в овчи кожи”, прикрили се зад различни секти.

Всеки човек има право да извърви своя път, дори този път да минава през всякакви препятствия, включително и религиозни секти. Но борбата със сектите трябва да става както борбата с вирусите. Има ли вирус, отпаднал си, болен си, повръщаш. А как се борим срещу вирусите е добре известно, като в духовен план това е придържане към ортодоксалната вяра. Дано Божията милост да ни избави и да запази България!

2 септември 2019 г.

Малоидеен културтрегер – голяма заря

Досегашният опит от европейска столица на културата Пловдив 2019 ако не друго показа следната зависимост: колкото по малко идеи има при провеждане на дадено събитие от културния календар, толкова по голяма е зарята, бележеща края на това събитие. Тук се сещам и за един дипломат,който отбелязваше, че колкото по бедна е една държава, толкова по големи са софрите на които кани представителите на чуждите държави.
Доказа го и вчерашното празненство край река Марица, отбелязващо един невероятен по своята значимост повод – пет години от избирането на град Пловдив за европейска столица на културата. Това ако не е значим повод за празнуване, кажи му здраве!
Празненството край реката показа и още нещо – пространството покрай река Марица е много подходящо за провеждане на събития, но за съжаление засега не беше пълноценно използванo по време на тази година на ЕСК 2019. Дано в бъдеще тази традиция да продължи и особено лятно време когато градът е разтоварен откъм автомобили и движение е възможно всяка неделя една част от крайречния булевард да се затваря за движение и да се превръща в пешеходна зона.
Приятен празник край реката беше развален от бомбастичната заря в неговия край. Излишно грандиозна и продължителна заря, която създаде дискомфорт на всички останали, които не присъстваха на събитието, заря при която бяха потрошени вероятно стотици хиляди левове.
Добре, да кажем че беше ефектна огнената стена, която пада от моста на Марица. Но защо с тези пари не се поставиха шнурове с електрически лампички, които пресъздават същия ефект, коjто можеше да бъде наблюдаван всяка вечер, през целия летен сезон? Или нещо подобно, с по дълготрайнo времетраене. Разлигавените служители и сътрудници на Пловдив 2019, самогласували си по 2000 лева заплати и обикалящи по цял ден кафенетата по централните улици на града, решиха вече, че „правенето на културата” в България е приятно и добре платено занимание, с почти неограничен бюджет. Тъжната истина ще се прояви с цялата си строгост съвсем скоро, само след няколко месеца, но дотогава едни милиони, ще бъдат вече безразсъдно изхарчени и ще останат само спомените за едни светещи кули и едни грандиозни зари. Дано споменът за тях да топли пловдивчани през следващите години когато град Пловдив вече няма да е ЕСК.