За Херакъл и Альоша

Паметниците, като такива, съществуват от дълбока древност и не са патент на днешното време. Дискусиите свързани с паметници, статуи на владетели, бюстове и т.н. също са с много стара и дълга история.

Периодичното възникване на дискусии във връзка с паметника "Альоша", издигащ се на хълма на Освободителите, показва че проблемът с този паметник със сигурност е многопластов, но никой не може или не желае да разшифрова тези пластове.

Първото което трябва да отбележим е, че в съзнанието на пловдивчани, паметникът "Альоша" очевидно не е свързан единствено със съветската армия и съветския войник. Паметникът очевидно се свързва с руският войник – освободител, бил той царски или съветски такъв. Нещо повече - един подобен паметник подсъзнателно се свързва по принцип с Героя и Освободителя, изписани с главни букви, независимо от тяхната народност, а и време на съществуване. Това е много важен факт, който не се отчита. А почитта към Героя и Освободителя е много древна и с много дълга история.

Един такъв величествен монумент се възприема, несъзнателно, и като символ на физическата сила и мощ и на храбростта, ако щете и на физическата и спортната дейност.

Много любопитен факт е, че точно на това тепе, което днес наричаме хълм на Освободителите или Бунарджик, в древността се е извисявал паметник на героя Херакъл. Негово изображение, за щастие, имаме запазено върху римски монети от 2-3 век от нашата ера. Херакъл е най-популярният полумитологичен герой, прочут със своите дванадесет подвига. Почитан е също като основател на градове и техен покровител. Нашироко е почитан сред траки и скити.

Този древен паметник на Херакъл (наричан по латински Херкулес) по своята структура удивително напомня паметника на съветския воин "Альоша" - пирамидален постамент от големи камъни и изправена фигура, която държи характерната за Херакъл дебела тояга и лъвска кожа. Съответно при "Альоша" вместо тоягата имаме шмайзер и вместо лъвската кожа - войнишки шинел.
Постаментът на древния паметник (без статуята) е бил запазен чак до началото на 19 век, а по все още личащите си букви, тогавашните учени предполагат че той е бил издигнат в 4-3 век преди новата ера. Това е времето на династията на Аргеадите, на Аминта Трети, Филип Втори и Александър Велики, които именно извеждат рода си от героя Херакъл.

Спортът и спортните игри, силата, мощта, винаги са били на почит в град Пловдив. Да припомним само, че най-много сред почетни граждани на града днес са именно спортисти.

Така че, между паметникът на Херакъл от древността и паметникът на Альоша от наше време съществува приемственост. Дали тя се е получила просто по някаква прищявка на съдбата или поради други явни или скрити причини, не може да кажем.

Основното послание всъщност е, че когато мислим, спорим и разсъждаваме, не трябва да го правим еднопластово. Защото град Пловдив е многопластов и неслучайно е наречен "най-старият жив град на Европа".

Училище „Йоаким Груев” през 1983 година

От доста време искам да разкажа няколко пловдивски истории, свързани с мои лични преживявания и едновременно преплетени с по-древната и по-новата история на град Пловдив. Финалният стимул това все пак да се случи, е безкористното дело на ПОТВ и Евгени Тодоров по събирането и съхраняването на многобройните спомени и истории на град Пловдив, от по-близкото и по-далечно минало.

През 1982-1983 година живеехме на улица „Лиляна Димитрова”, номер 8 А (днешната „Княгиня Мария-Луиза”), в така наречената „Бяла къща”, за която ще разкажа друг път. Къщата се намираше точно срещу Католишката черква, а най-близкото училище беше НУ „Йоаким Груев”, в подстъпите на Джамбаз тепе и Старият град. Тук изкарах първи клас и спомените ми са строго определени, понеже във втори, трети и четвърти клас вече бях в друго училище, защото „Бялата къща” беше вече бутната, поради големите преустройства в центъра на Пловдив по това време.

Времената тогава, в началото на 80-те години, бяха съвсем натурални. През междучасията и свободното време прохождахме във футбол (хеле аз), играехме на гоненица, стреляхме с калеми, които правихме от бели химикалки, струващи 10 стотинки. Понякога бягахме по посока към тепето, което си беше цяло приключение, за което след това разправяхме. Друго любимо занимание беше вързването на майски бръмбар с конец. И като го завъртиш във въздуха два три пъти и той литваше, контролиран от конеца. Колко спорове съм провел на тема, че това лъщящо насекомо се нарича златка, а не майски бръмбар. Баща ми беше биолог, преподавател в ПУ и аз държах на такива подробности, по отношение на животинския и растителния свят. И не само, и май същото си е и до днес.

Класът ни беше мултиетнически, както се казва днес, а тогава тази дума не я бяхме чували. Освен българчета, имаше и няколко арменчета, от Стария град, от които си спомням Мъгу, имаше и поне петима циганчета от близката Хаджи Асан махала, от които си спомням Ферие и баба Злата. Т.нар. „баба” Злата беше повтаряла няколко години първи клас, затова я наричахме така – на години беше по голяма от нас. Това показва, че социалистическта власт поне в това отношение няма как да бъде упреквана – правеше се всичко за да се изучи цялата младеж на НР България.

Имаше и едно красиво момиче Дияна, което също живееше в Стария град, и което повечето момчета скрито или явно харесваха, на тази крехка възраст. Имаше вече приятели и врагове, доста удари се разменяха между първолаците и по време на спорт и по време на различни спорове. Моят приятел беше Петьо, а този който ме тормозеше се казваше Иван. Имаше и един образ Николай Желязков, който разказваше много смешни и измислени истории и то, пак да кажа, в първи клас…!

Какво е било движението по онова време в града, или както казваме днес трафика, може да определим от факта, че сам ходих и се връщах от училище (въпреки че разстоянието беше около 200 метра, но доста за един малък човек). Само ако имаме представа колко голяма част от днешния трафик се създава от това, че родителите сами ходят с колите да оставят и взимат децата си от училище и то до доста късна възраст! Но такива са днес времената, а какви пък ще изглеждат те след 30-40 години само може да предполагаме.

И сега за по древната история. В единия край на училищния двор имаше един много странен каменен предмет, по който понякога се катерехме. Формата му беше много странна, двускатна, а в четирите ъгъла имаше издатини, една от които беше отчупена. Никой нямаше идея какво е това. След няколко десетилетия и след като завърших специалност „Археология”, разбрах че това е капак от римски саркофаг. Този капак, преживял около 1800-2000 години, след първоначалното му предназначение, вероятно е бил използван като корито за вода в по-късните времена, както личи от една дупка, пробита за тази цел. Много такива огромни каменни капаци са били използвани с тази малко обидна, но практична цел в по-късните епохи. Този, за който говорим, още си стои на същото място в двора на гимназията, която вече не е начално училище, а техникум по Битова техника, за по-големи ученици.

Няколко десетилетия по-късно разбрах и това, че под гимназията все още стои чудесно запазена римска баня, с прекрасни сводове и арки, изградена от римски тухли и камъни, за което в последните години писаха и няколко пловдивски медии. Тази баня не съм я виждал на живо, а дали и как ще бъде експонирана още не е известно.

Пространството около Понеделник пазара, където се намира и училище „Йоаким Груев” беше едно от последните кътчета на Пловдив, където дори и днес можеше да се усети атмосферата на Пловдив отпреди много години и десетилетия. Казвам дори и до днес и едновременно с това и можеше, защото точно сега тази част на града се преобразява и се променя в рамките на месеци. Новият вид на тротоарите и улиците е почти завършен. Атмосферата се променя, дано позитивното в нея да е преобладаващо. А ние първолаците през 1982-1983 година, вече или все още, сме на четиридесет и три (години).

Застроители на съвременна България

Навремето Симеон Радев написа блестящото си произведение, издадено в два големи тома „Строителите на съвременна България”. В тях се разказва за изграждането на институциите, на обществения, политически и културен живот в Царство България в края на 19 век.

Днес в България също се строи, изграждат нови обществени, политически и културни отношения. Строи се и в буквалния смисъл на думата, така както се е строило в края на 19 и началото на 20 век. Само че днес всичко носи усещането не за една градивност, а за едно прибързано, несъобразяващо се с другите, нагло и хаотично презастрояване.

Това най-ясно се вижда в строежа на жилища, офис паркове и изобщо сгради в големите градове на страната. Вижда се и в стоежа на заводи, паркинги, цехове, складове и т.н. около тяхната територия, най често върху плодородна земеделска земя, за което досега нямаше воля да се ограничи застрояването върху тези плодородни площи, които съставляват част от националното ни богатство.

Коментирането на строежите в няколкото големи развиващи се български града – Пловдив, София, Варна, Стара Загора, Велико Търново, Бургас и т.н. предизвикват далеч повече отрицателни емоции, отколкото положителни. Презастрояват се всички жилищни квартали, и по-централни и по крайни. Появяват се проблеми с паркирането, с трафика, с зелените площи и т.н. Дори се получават куриозни ситуации, че понякога в крайните квартали паркирането е по-трудно отколкото в някои централни градски части. Мисълта за осигуряване на паркоместа е далеч и от общината, и от частните инвеститори, и от държавата, ако не носи печалба.

Новите сгради с много редки изключения се строят винаги на максимална площ, натрапващо издадени към съседните сгради, издадени над тротоара, който е обществен и е за всички, строи се с няколко „скосени” етажа над позволената височина, което отново отнема „от въздуха” на всички. Ако някъде инвеститорът е можел да отстъпи половин метър, той настъпва с един. Е разбира се, ще контрира някой, който е платил хиляда евро за квадратен метър площ за стоеж, се опитва да изпълни плана си за инвестиция максимално. И все пак може и иначе. Например днес вече има и достатъчно примери с цели жилищни кооперации, които не се продават, от собственика. Остават за отдаване по наем. Те се строя доста по „щадящо” и „угледно”, от кооперациите предназначени за продажба на гражданите и кандидат-гражданите на големите български градове. С отстъпи от улицата, с по-големи коридори, стаи, по-високи тавани и т.н. Значи може да се строи и иначе, ама когато не е за другите, а е за мен.

Инфраструктурата, предвидена за далеч по ограничени мащаби строителство се задъхва и в големите ни курорти и в големите градове – водоснабдяване и отводняване, електрификация, улици, пътища и т.н.

И преди сто и двадесет години е имало проблеми, корупция, презастрояване, но все пак нашите деди са носили повече морални устои, били са вярващи християни, занимавали са се в просвещение, социално подпомагане и благотворителност. Днес очевидно разбиранията са други, а мисълта за бъдещето се изчерпва в краткият хоризонт от един мандат или близките няколко години.

Къде са пловдивските интелектуалци?

По повод разговор в студиото за Апела на 30-те световни интелектуалци, нарекли се "европейски патриоти", получихме мнението на Андрей Киряков, което публикуваме:

Първо да изясним разликата между интелигент и интелектуалец, както отбеляза и един зрител наскоро в предаване по темата за манифеста на европейските патриоти. Интелектуалецът е интелигент, който участва в обществените процеси. Това е човек, който по-малко или повече активно изразява своето мнение, дава насоки на гражданския и политически живот. Интелигентни хора може и да има много, но ако те остават скрити в кабинетите на ПУ да речем, те си остават там, известни само на сравнително малък кръг аудитория.

Едно от последните значителни събития в обществения живот на Пловдив, беше обсъждането на проекта за строеж на крепост на Небет тепе, преди близо четири години. На това обсъждане се видя, че в град Пловдив все още има и интелигенти и интелектуалци и най-вече граждани. Събитието беше и в последователна връзка с още няколко събития, като протеста срещу строежа на частна резиденция на Бунарджика, този срещу строеж на подземен паркинг под езерото в Цар Симеоновата градина и т.н. След това обсъждане дойдоха действията на граждани и интелектуалци срещу разрушаването на Тютюневия склад на улица Одрин 8 и палежа на четирите склада на ул. "Иван Вазов".

Във всички тези действия и инициативи се чу гласа и се видяха действията на много истински граждани пловдивчани. С риск да пропусна някого, бих изредил имената проф. Мария Шнитер, инженер Константин Бобоцев, арх. Бакалова, арх. Пехливанова, арх. Раева, писателят Йордан Велчев, археолога Божидар Чапъров, журналиста Пенка Калинкова, галериста Анна Дякова, арх. Станимир Шаламанов, екоактивиста Васил Къдринов и други.

Да завърша с това, че в град Пловдив страдаме не толкова от липсата на интелектуалци и интелигенти, отколкото на достатъчно хора с активна гражданска позиция. Може би това е валидно и в общонационален мащаб.

http://potv.eu/846298.html