В търсене на Онгъла - Истрия, крепостта при Ново село, Тулча, Сомова

   Сега като се замисля, колко дълъг ден е бил и ми изглежда невероятно - денят започна с ходене до езерото Буджак, търсене на Пукуюл лий Соаре насред Дунава, посещение на Дервентския манастир, на музея в Адамклиси и монументът Тропеум Траяни. В ранният следобед вече пътувах нагоре към Тулча по един скоростен път, който вървеше право в посока север-юг.

    Като студенти археолози изучавахме и често споменавахме по различните предмети т.нар. черноморски гръцки колонии. Това са градовете по нашето Черноморие, основани от елински граждани-колонисти още през 6-5 век преди новата ера. В повечето случаи на тези места е имало по-стари тракийски поселища, но след идването на гърците те се превръщат в малки градски центрове, свързани с риболов, производство и най-вече търговия. Такива по нашето Черноморие са Аполония (Созопол), Месембрия (Несебър), Агатополис (Ахтопол), Одесос (Варна), Дионисопол (Балчик) и още няколко. На територията на днешна Румъния са Томи, Калатис, Истрия, а има и още по-нагоре има и други, на територията на днешна Украйна.

    Градчето Томи или днешна Констанца (Кюстенджа) е известно със заточението тук на римският поет Овидий, в началото на първи век от новата ера. Калатис е днешна Мангалия, а Истрия е на север от Томи, на брега на едно голямо крайбрежно езеро. Колко сме ги сричали тези черноморски колонии, изучавайки класическа (антична) археология или тракийска археология и по други предмети и така и не можахме точно да ги запомним как са подредени – Калатис, Томи, Истрия, понеже навремето картите бяха кът, а интернет на практика още нямаше.

                                


    И така, по пътя видях кафява табелка надясно в посока към морето, за антична Истрия. Спрях колата на едно разширение и слязох. Едно чисто бяло куче дойде към мен и махаше весело с опашка. Погледнах към равнината в посока на морето, там където беше древна Истрия. Бях видял вече достатъчно елински колонии по нашето море, а и не само, така че се качих в колата и продължих пътя. Преди това подметнах на кучето, каквото намерих в колата за ядене - Истрия оставаше за следващия път – при една по-пространна обиколка на района.

    Северна Добруджа, винаги е била една буферна зона, а също и място за наказания и заточения. Ако започнем отзад напред, по времето на комунизма и Николае Чаушеску, тук по островите в дунавската делта са заточвани „враговете на режима”, както например и на нашия остров Белене. Това е една традиция още от римско време, когато споменахме, че в Томи е заточен поетът Овидий. Той се оплаква в неговите писма и поеми от суровия добруджански климат и суровите нрави на местните племена и тъгува за любимия Рим. Племената тук наистина са много въпреки, че преобладаващи в Античността са гетите – тракийско племе, а по-късно това са българите. Но и един от синовете на Атила – Ирник, бяга точно тук с част от хуните в пети век от новата ера, след разгрома на хуните в Централна Европа. Малко по-късно тук се заселват и авари – едно друго източно племе, стигнало до земите на Централна Европа. Тук от старо време има и скити – предци на украинци и руснаци и сармати – иранско племе, а също и гърци и още други. Тук идват първоначално и „прабългарите” в седми век. В единадесети век тук са заселени дори нормани, отново по заповед на византийския император. След това през 11 век идват узи, печанеги и кумани – тюркски племена, а през 13 век огузи. Днешни гагаузи – турскоговорящи християни, са потомци на някой от тези племена. Изобщо голяма мешавица, с преобладаващ в Античността тракийски, а по-късно български елемент.

    И така, тази средна част от Добруджа изглеждаше наистина по-скучна, т.е. не много интересна, но и аз пътувах транзит през нея. В мислите ми беше основно паметникът на Траян, издигнат след победата над даките в 102 година. Той е издигнат на мястото където римляните губят 3000 човека, десет години по-рано, в битка със същите тези даки. Мислех си, какво ли би било този паметник да е част от българските земи и българското културно наследство? Някак си не ми се вързваше. Това е същото като и Одрин да беше днес част от България и ние да стопанисваме брилянтното произведение на мимар Синан – джамията Сюлеймание. Също не ми се вързваше някак си.

    Снимка - изглед от Крепостта Йенисала (Ново село)   

    Наближих градчето Бабабад и тук пейзажът отново взе да става по-хълмист и интересен. Бабабдаг го знам отново от археологията – с известна ранна праисторическа култура, разкрита на това място и по-точно до селото Хаманджия. Така наречената култура Хаманджия е много ранна – от края на новокаменната епоха или иначе казано започва от средата на шесто хилядолетие преди новата ера. Учудващо е колко развити са били хората в онези времена, които ние наричаме днес праистория. Това го доказват изящно изработените керамични съдове, фигурки на хора от добре пречистена глина, останките от големи селища, с подредени в улици къщи и така нататък.

 

                               

    Снимка - крепостта при Йенисала (Ново село)



    Нямах време да спирам и тук, а се насочих направо към крепостта Йенисала или Ново село. Това е една от най-добре запазените крепости в региона, понеже е от по-късно време или поне е била използвана до по-късни времена. Но и тук очакванията да срещнете българско присъствие или поне спомен са повече в нашите представи. Крепостта пази спомена за присъствието на град Дракула през 15 век, но едва ли за някой български воевода. Иначе от мястото, което не е толкова на високо, но се разкрива прекрасна гледка във всички посоки – едно огромно езеро на изток и по-малки езера и канали на запад и равни добруджански простори. Тук в малкото музейче към крепостта снимах и една карта, с крепостите по Дунавския лимес, които смятах да разгледам в следващите дни.

    Снимка - крепостите по Дунавския лимес


    Не се бавих много и в крепостта, но то и нямаше какво толкова да се разглежда. Само си мислих, в кое езеро да пусна каяка – много ми се караше. Но ме бяха предупредили, че тук около делтата на Дунав много трябва да внимавам с езерата и каналите, които са безбройни, за да не си остана някъде, където никой няма да ме намери.

    Наближавах Тулча, която всъщност знаех само като име – никаква представа какво представлява. И изведнъж пред мен се появи една доста голяма и висока горичка и надпис с латински букви – Тулча. Бях пристигнал край Дунава, до една важна дестинация.

    Градът беше смесица между тих крайречен град, с по-стари павирани улици и къщи, и същевременно и по-оживен център, а в западната част на града имаше и индустриална зона с големи тръби, комини и стари фабрики. Отдалече видях и пристанищната зона, с параходи, влекачи, шлепове, кранове за разтоварване и кейове, също доста голяма.

    Снимка - езерото Сомова 

  Не смятах да оставам за нощувка в града, затова продължих в западна посока, към едни по-малки селца. Тук бях набелязал две места за нощувка, които се оказаха съвсем различни едно от друго. Първото беше нещо като увеселителен център с водни пързалки и големи басейни и много млади семейства с деца, а и беше пълно. Продължих нататък към селцето Сомова (Сомово), на двадесетина километра на запад от Тулча, а имаше и езеро със същото име.

    В една много тясна уличка, в страни от главния път, който минаваше от селото, пристигнах до една доста луксозна къща, оградена с голям дувар. Срещу мен застана една много симпатична жена, с типичен румънски чар, с черни, пронизителни и игриви очи и ме попита дали имам резервация. Нямах, но така или иначе нощувката струваше 100 евро. Въпреки, че в градчето Остров момчетата ме предупредиха, че нощувките тук около Делтата са огън, цената от 100 евро ме накара неволно да преглътна… Но нямах време за повече обикаляне – мръкваше вече. 

    Действително къщата и стаята бяха луксозни, с двор отпред, от който се разкриваше прекрасна гледка към езерото Сомова и по нататък към високите дървета край Дунава и отсрещната страна. Имаше и басейн, който в момента не ме интересуваше и беше просто част от красивия пейзаж. Първия ден спах безплатно в Остров, а сега на втория, за сто евро - странен контраст.




(Следва продължение)


.