Висок стандарт на живот

Задачите и решенията, свързани с повишаване стандарта на живот на гражданите, би трябвало да са приоритет на всяка една държава, на всяко едно общество. Да предположим че, въпреки някои отклонения, този принцип е валиден и в нашата родина България.
Обаче въпросът за това какво точно представлява високият стандарт на живот, намира различен отговор в представите на хората. Този въпрос изглежда все още не е ясно дефиниран нито в съзнанието на гражданите, нито в моделите на управление предлагани от страна на държавата.
За много хора високият стандарт на живот, все още се изчерпва с представата за осигуряването на такъв в границите на личното пространство. Това ще рече - добро жилище, с качествено обзавеждане, второ такова жилище, на още по-добро място, луксозни лични средства за предвижване и т.н. Доказано чрез твърде много примери от последните години.
Предполагам, или иска ми се да вярвам, все повече хора се убеждават в това, че високият стандарт на живот в една държава, не е свързан единствено с личното благополучие. Личното благополучие е само една част от цялостния процес на благополучие и развитие на държавата. Тук се налага да припомня поговорката за това че "не може да си богат в бедна държава". Нещо, което твърде често се забравя от управляващите държавата. Висок стандарт на живот се постига не само ако състоянието на отделни граждани (твърде отделни, в държава като нашата) е добро. Висок стандарт на живот означава цялостното развитие на инфраструктурата, на околната и жилищната среда, бизнесклимата, качеството на социалните помощи и услуги, на държавната политика и т.н. Докато не преодолеем егоистичните представи за индивидуално благополучие нещата няма да се развиват по правилния начин.
Докато по-голямата част от обществото не разбере това, а и най-вече тези, които отговарят за управлението на държавата, няма да постигнем съществен напредък в повишаването качеството на живот на обществото и на отделния гражданин.

Ние сме - всичко зависи от самите нас

Един от тежките комплекси, наследен от българския народ, е този че вземането на решение е нечие друго дело, че не зависи от самите нас. "От нас нищо не зависи", "Аз какво мога да направя?!", "Абе те каквото са си решили - това ще е." - са фрази, които ежедневно могат да бъдат чути при различни ситуации и илюстрират най-общо казано чувството на предопределеност, на примиреност и инертност у българина.
Без съмнение, това е един от най-тежките комплекси останали от времето на тоталитарна България - внушението че някои друг управлява, че някой друг взима решение за общото бъдеще, че там някъде има някой, който знае какво е добро за теб и за другите. Че този някой се грижи за теб. Така израснаха цели поколения, пасивни, осакатени откъм действеност, които все още не могат да се отърсят от този комплекс, които все още смятат че "онези там" знаят, че "онези там" решават. А кои точно са "онези там" - малко хора могат да посочат ясен отговор.
След двадесет години на относителна свобода на развитие на обществото и при все това още реално съществуващата вяра в решенията на някой друг, в силата на някой друг, а не на своята собствена, изглежда трябва да приемем, че комплексът е още по-дълбок. Изглежда вина за довеждането на масовото съзнание на населението до това положение имат не само "бащиците" на народа от времето на социализма. Зараждането на този комплекс може да се търси още по назад във времето, в българското патриархално съобщество, времето на Възраждането, може би Средновековието, а и преди това. Състоянието на упование на знаещия (знаещите) и можещия (можещите), датира още от времето на голямото патриархално семейство с бащата-стопанин, едноличен господар и глава на семейството. Едно заварено статукво, формирано в продължение на столетия, без съмнение хитро използвано от комунистическата върхушка, с цел лесно управление на масите и лично облагодетелстване.
След толкова години на свободно развитие на обществото в България, все още се питаме защо няма реално действащо гражданско общество, защо то все още е слабо? Отговорът на този въпрос е ясен. Докато не се освободим от комплексите на миналото, докато не проявим достатъчно сила и воля, да определяме сами своята съдба, приятелски, семейни, професионални и обществени отношения, докато не разберем че всичко зависи от нас самите, а не от някой друг, дотогава и ще си я караме така, както досега.
Ние сме тези, които решаваме как да бъде организирано нашето общество, какви ценности да съблюдаваме и какви правила на поведение да спазваме. Няма ги вече "онези там". Ние сме тези, които решаваме и колкото по-рано го разберем, толкова по добре за нас.

Предизборно - Представи си

Местните избори (и тези за президент) наближават, а ситуацията (политическа, социална и всякаква) остава неясна. Това разбира се не е добре, нито за хората нито за държавата. Както се казва - надежда взорът от нигде не види. Май не ни остава друго освен да изпеем една песен.
Следващите редове са вдъхновени от песента на Джон Ленън - Imagine.


Представи си (предизборно)

Престави си малки улички добре павирани,
булеварди нови гладко асфалтирани.

Престави си равни и широки всичките тротоари,
с прави плочки и бордюри здрави.

Представи си паркове красиво декорирани,
със алеи, пейки и площадки, правилно формирани.

Знам че ще ме наречеш мечтател,
да така е, но не съм един
Мечтателите повече ще станем,
защото света за всички е един.

Представи си да се трудят всички в общината,
да работят неуморно, само за една заплата.

Представи си и чиновниците да се грижат за народа,
нищо да не правят за собствена изгода.

Представи си да се усвояват еврофондове, субсидии,
политически вражди да няма, само общи правилни усилия.

Знам че ще ме наречеш мечтател,
да така е, но не съм един,
мечтателите повече ще станем,
защото света за всички е един.

Тънък лед

Съжалявам за голямото прекъсване, но както предположих и през септември лятото продължи с пълна сила и не ми остана достатъчно време за писане на теми в блога.
По принцип избягвам да пиша статии на политически или социални теми, но в случая ще направя изключение, защото събитията в пловдивското с. Катуница просто не могат да бъдат пропуснати.
Два смъртни случая, три запалени къщи, 200-300 размирни граждани и десет пъти повече мирно протестиращи. Като цяло сякаш не е много. Свикнали сме и на по-мащабни конфликти и трагедии. Но защо тогава, изведнъж изчезнаха всякакви останали новини и то в продължение на два дена? Къде изчезнаха новините, които слушаме всяка вечер в продължение на 45 минути по бтв и БНТ, и каква всъщност е тяхната стойност, щом един криминален случай и едно подобно напрежение в пловдивско село успяха да ги изместят тотално и безкомпромисно?
В продължение на 48 часа, 90 процента от новините в двата национални ефира, а и във останалите медии, бяха изпълнени с информация от случващото се в село Катуница. За пръв път от доста време българските журналисти изглеждаха доста безпомощни и объркани, докато коментираха случващото се в селото. По същият начин изглеждаха и българските политици.
Случая в Катуница откри, за един ден и една нощ, проблеми премълчавани и пренебрегвани в продължение на 20 години. Стана безпощадно ясно до каква степен е потиснат и изнервен българският народ, и до каква степен "новините" и информацията, която ни се поднася всекидневно няма никакво отношение към реалните проблеми на хората и тяхния начин на живот.

Есента - любим сезон

Любимият сезон е различен за всеки - лято, есен, пролет, зима. Въпреки че повечето хора предпочитат лятото или пролетта, аз винаги съм споделял, че любимият ми сезон е есента.
Защо това е така?
След летните жеги идва все още топлото, но не и горещо есенно слънце, с хладните, но не и студени есенни утрини. Време за размисъл и равносметка. Летните многобройни горещи срещи, събития, пътувания, връзки, остават назад. Идва време на успокоение, и лично за такива като мен, време за творчество.
Разбира се лятото още не е приключило. До края му има още двадесетина дена, поне когато астрономически отбелязваме началото на есента. А в нашата тракийска равнина, лятото често продължава и няколко седмици повече.

Бяла сърничка в Стара Загора

Вече нищо не е както беше преди. И почивките не са това, което бяха...
Затова и аз ще пусна един извънреден пост за този месец.
Ето и приятната лятна новина за бялата сърничка -

http://bnt.bg/bg/news/view/56454/bjala_syrnichka_v_stara_zagora

Поздрави на всички!

Лято 2011

Писането и поддържането на блог се оказа интересно занимание, но и доста ангажиращо. Понякога дори една малка тема ми отнема час, дори няколко.
Все пак този, който чувства писането като призвание, не трябва да се оплаква от подобни неща, а просто да продължава да пише. Затова и аз няма да ви се оплаквам какво означава да се занимаваш с четене и писане в България, колко е трудно да поддържаш някакво лично и обществено интелектуално ниво в нашата родина, колко време и енергия отнема и колко малко разбиране и подкрепа среща.
Но борбата е безмилостно жестока, борбата както казват е почти епична... Аз обаче не смятам да падам жертва в тази борба, а просто да се оттегля на една лятна почивка. Хубавото в случая е, че почивка може сам да си я определиш.
Благодаря за подкрепата на всички четящи блога. Благодаря и за коментарите, защото те са основната връзка между пишещия и четящите. По тях мога да се ориентирам кои теми са по-интересни за четящите и кои не и т.н.
Благодаря още веднъж. Давам си два месеца ваканция. Забавлявайте се и вие през лятото. Лятото е време за събиране на нови преживявания, запознанства, емоции.
Есента е време за осмисляне, анализ и творчество.
И така - следваща среща на 01.09.2011 година. Живи и здрави!

Изненадай себе си

Инициативата за развитие, за разнообразие, както отбелязах в предишната тема, винаги трябва да излиза от нас самите. Редките случаи, когато други ни водят към интересното, вълнуващото, удовлетворяващото преживяване, трябва да се разглеждат по скоро като изключение или шанс от страна на съдбата. Както е казал народът - "Помогни си сам, за да ти помогне и Господ", а също и "Господ помага, но в кошара не вкарва", т.е. основната дейност е в твои ръце.
За да изненадаш себе си е необходима разбира се инициатива и енергия, което наистина е голям проблем, особено когато сме изтощени и най-много се нуждаем от разнообразие и промяна. Но предприемането на малки стъпки в една или друга посока, които неусетно стават на големи крачки, е все пак нещо напълно постижимо за всеки човек.
Така наречените "изненади" в ежедневието всъщност може да са напълно прости неща.
Свикнали сте например да се прибирате по един и същи маршрут след работа? Ами един ден просто сменете маршрута и се приберете по друг, особено ако вървите пеша. Със сигурност ще видите нови или по-малко познати улици, къщи, хора. Нищо, ако това отнема няколко минути повече. Може да се окаже приятно изненадани, или дори вдъхновени.
Свикнали сте след работа веднага да влизате в къщи и да се залавяте с друга работа. Ами тогава поспрете се пред мястото където живеете, вдъхнете аромата на липите (които вече попрецъфтяха), поседнете на пейката пред блока или в близката квартална градинка. Също може да откриете неочаквани или интересни неща, а и вече е лято все пак (или мека и вдъхновяваща есен).
Да изненадаш себе си означава да направиш нещо, което е необичайно (в една или друга степен) за самите вас. Да се озовеш на място, за което дори и не си предполагал, че съществува или че изглежда по еди какъв си начин. Да се отдадеш на спорт, когато си свикнал да лежиш през почивния ден, да се захванеш с ново хоби или занимание, или както казах просто да се разходиш някъде. Или пък защо не и обратното. Да се поинтересуваш от неща, които по принцип не те интересуват, или да поговориш с хора, които имат друг кръг от занимания и интереси - това също може да донесе нови впечатления и вдъхновение. Изобщо ежедневието предоставя доста възможности, които могат да направят деня ти по-интересен и вълнуващ, но е необходима и доза инициативност от твоя страна.

Борба с провинциализацията

Около една шеста от населението на България живее в столицата София. Останалите пет шести от него все още живеят в други, по-малки или по-големи населени места. Тези места са известни под обобщеното название провинция.
Като цяло, животът в провинцията е по-спокоен, работата е интензивна, но закъсненията и отсъствията, въпреки че са неприятни, не са фатални. Това е и основната причина поради която все още има достатъчно хора, които предпочитат живота извън столицата.
Провинциализацията обаче е процес, от който не е защитен нито един гражданин, независимо от това къде живее. Дори и хора, които обичат риска и различните предизвикателства, се стремят в крайна сметка към един по-щастлив, по-богат и по-добре устроен начин на живот. Много малко са хората, които обичат неопределените състояния на съществуване, несигурността, неизвестното бъдеще и т.н. Затова несъзнателно или напълно съзнателно, в ежедневието, в работата и почивката си, хората се стремят към една предвидимост, познатост, сигурност, към едно канализиране на своя живот - работа, семейство, свободно време и т.н. С това "канализиране" на обичайните дейности обаче се появява и действителната заплаха от провинциализация. Всъщност заплахата е за тези, които търсят новото, обичат развитието, търсят срещи с нови и интересни хора. Провинциализиралият се гражданин предпочита еднообразието, не се интересува от събития които не го засягат пряко, не е запознат и не се интересува от развитието на населеното място, в което живее, а само от това, което се случва в неговия квартал, в неговата махала или там където е принуден да работи и да упражнява професията си. В редките моменти, когато му "доскучава", той се досеща че съществуват и неща извън неговия кръг на интереси и занимания, но това вдъхновение обикновено е нетрайно, а и трудно е веднага да срещнеш подходящите хора.
Като всяка борба и борбата с провинциализацията е тежка и отнема доста сили и енергия. Това е така, защото инициативата за разнообразие, за нови занимания и дейности, трябва да излиза предимно от тебе, а не от другите. Скептицизмът на масата, която гледа с недоверие и критичност на твоите дейности също се преодолява с доста усилия. Изобщо преодоляването на недоверието, борбата със статуквото (когато е необходима) и консерватизма изисква доста време и енергия.

Столетник - юка

България е южно-континентална държава. Цитрусовите култури виреят трудно тук, при съществуващите в страната климатични условия. Южни и екзотични растения се срещат рядко, но все пак не са необичайни.
Растението юка, известно още като столетник, е едно от тези растенията, които виреят в по-топлите области на България и внасят южен полъх в нашата природа. Юка е доста непретенциозно растение, обича сухите почви, а и издържа на ниски температури. Външния му вид, с тесни, заострени листа, може да изглежда ефектен за някои хора, за други семпъл, но определено носи усещане за нещо по-далечно и средиземноморско. Когато юката разцъфти, в началото на месец юни, изненадата от тоталната промяна на външния й вид е голяма. Това вечнозелено, многогодишно растение, цъфти с бели камбановидни цветове, подобни на момината сълза, но в много, много по-големи размери.
В момента юките цъфтят и могат да бъдат видени в цялата си красота. Особено ефектни са когато са събрани повече броя на едно място.



Тази година, в средата на септември юките пак разцъфтяха. Незнам дали това е обичайно за тях или се дължи на сухото и горещо време.

Българският бодхисатва

Първо да уточним какво означава понятието бодхисатва. То е двусъставно („бодхи” и „сатва”) и според източниците за пръв път е било използвано по отношение на мъдрецът Гаутама (Буда) в периода на търсеното от него освобождение. Оттам в будистката митология бодхисатва означава най-общо човек, който е на пътя към достигане на съвършено знание, който е решил да достигне просветление и му остава само едно прераждане до нирвана.
Бодхисатва е нравственият идеал на махаянския будизъм (т.нар. голяма колесница). Достигането на нирвана означава прекратяване на земните взаимоотношения, докато бодхисатвата вследствие на голямата си любов към страдащите същества, умишлено отказва да встъпи в нирвана, с единствена цел – спасяването на всички живи същества. Да, това отказване от личното щастие и спасение, в полза спасението на другите, е наистина нещо, което може да бъде издигнато като нравствен идеал.
Бодхисатва Сидхарта Гаутама, принц от рода на Саките, се ражда в земите на днешна Северна Индия, близо до границата с Непал, около 560 г. пр.н.е. Първите 29 години от живота си той прекарва в града Капилавасту, столицата на неголямото царство на Саките. На тази възраст, след като жена му Ясодара ражда син, т.е. наследник на царския престол, той напуска домът си и се отправя на юг към голямото царство Магадха. Пресичайки голямата река Ганг, той в продължение на 6 години обикаля това царство в търсене на знание и просветление. След дълго скитане, изучаване на различни доктрини, подлагане на аскеза и т.н., Сидхарта Гаутама достига учението за Средния път, четирите благородни истини и осемстепенния път и близо до градчето Урувела, на 35 годишна възраст достига пробуждане, просветление, освобождаване от страстите и желанията и победа над собственото си непокорно его.
По време на тримесечния ми престои в Индия, през зимата на 2008-2009, докато проучвах живота на Сидхарта Гаутама и посещавах местата, където той е живял и проповядвал (днес свещени за будистите от цял свят), една прилика с един български герой непрекъснато изплуваше в мислите ми.
Животът на Сидхарта Гаутама освен свещен, може да бъде разглеждан и като героичен. Обиколките му из чуждите непознати земи, особено през първите 6-7 години, отдаден на единствената мисъл за спасение (в случая духовно), са били доста тежки и не особено романтични. Мъдрецът Гаутама е бил принуден да гладува, да нощува в празни изоставени постройки, в необитаеми подслони, край горски пущинаци и сред откритото поле. Живял е и известно време в стар изоставен краварник, според изворите. Тук нямаше как да не се сетя за нашия герой Христо Ботев, които в Бесарабия, спал в изоставеното училище, близо до село Задунайка, в което преподавал. Това училище било „гнездо на кукумявки, на прилепи и други нощни птици”, както пише З. Стоянов, така че хората се боели да го посещават дори и през деня. Но не и нашия герой.
По външен вид и физическа сила българският бодхисатва също приличал на индийския.
Според изворите Сидхарта Гаутама (Буда) бил висок и широкоплещест. Бил доста силен физически, макар по-късно това да не било качество, което да бъде подчертавано от религиозната будистка общност. Малко известно е, че и Хр. Ботев бил доста силен физически. В своя изключително завладяващ „Опит за биография на Хр. Ботйов”, З. Стоянов дава само няколко, но много показателни случая за изключителната физическа сила и издръжливост на Христо Ботев.
За да търси свободата, нашият български герой тръгнал на север и преминал Дунава. Като неговата цел по време на скитанията му из Влашко, Бесарабия и Русия постепенно се зародила идеята за действия и въстание, което да донесе физическата и политическата свобода на българския народ. На тази идея той подчинил целия си по нататъшен живот и дейност.
Свободата към която се стремил младият принц Сидхарта Гаутама, от друга страна, била личната свобода, била търсене и намиране на изход от земната мъка и страданието – физическо и духовно. Той също тръгнал на път, с цел да открие тази свобода, но в случая тръгнал на юг. Една голяма река също стояла на пътя му – Ганг, която всъщност по големина е напълно сравнима с Дунава.
Освен всичко останало, приликата между двамата герои е и в това, че постигнали вече личното си освобождение, те отказват да се задоволят само с него, а тръгват по тежкия път на борбата за освобождението и на другите същества. Разликата е само, че единият прави това изключително по мирен начин, без каквото и да е насилие, без дори да държи пръчка в ръката, с която да се подпира, защото и тя е могла да бъде възприета като средство за насилие. Другият, както знаем, преминава Дунава гордо изправен и с „гол в ръката нож”, но когато търсиш политическа свобода в такъв тежък за българския народ момент, едно такова действие е почти неизбежно. Всъщност трябва да отбележим, че Ботев се въздържа в възможно крайна степен от използването на насилие и който е чел някаква неговата биография добре знае това.
Макар и живели в различни епохи и при различни условия, борците за свобода си приличат – без съмнение.

Пролет 2011

След хладната и дъждовна пролет сега, в края на месец май, вече се чувства лятното време. И настроение.
Тези, които обичат природата, походите, излетите и работата сред природата вече отдавна излязоха на открито. През почивните дни и нашата групичка от четирима човека направи поход из Централен Балкан. И цели три нощувки из хижи и заслони. Планината е особено красива през този сезон. Всичко е все още свежо, прохладно и светлозелено.
Земеделската работа е също в разгара си и аз вече съм в кампания по прибирането на черешата, която ще продължи около месец. Не разполагам с много време за писане, но се надявам да намеря такова в близките дни.