Подходите към манастира са няколко, със средна дължина 4-5 км, а продължителността на похода е между 1.30-2.00 часа. Въпреки пожара отпреди 2 години, манастирският комплекс продължава да е едно прекрасно и свято място.
Показват се публикациите с етикет обществено-исторически. Показване на всички публикации
Показват се публикациите с етикет обществено-исторически. Показване на всички публикации
20 февруари 2012 г.
Честване на 19 февруари - манастира св. Петка Мулдавска
По традиция запазена от десетилетия, на 19 февруари, стотици хора се отправиха от Асеновград и близката околност, към манастира св. Петка Мулдавска. В този древен манастир, разположен в красива местност, високо над равнината, се намира запазено убежище, в което често е отсядал Васил Левски.
Подходите към манастира са няколко, със средна дължина 4-5 км, а продължителността на похода е между 1.30-2.00 часа. Въпреки пожара отпреди 2 години, манастирският комплекс продължава да е едно прекрасно и свято място.
Подходите към манастира са няколко, със средна дължина 4-5 км, а продължителността на похода е между 1.30-2.00 часа. Въпреки пожара отпреди 2 години, манастирският комплекс продължава да е едно прекрасно и свято място.
2 февруари 2012 г.
Поетът – жрец, творец и законодател
Особеното очарование, което носи думата „поет” е познато на всички. Дълбоката страст, възвишеност, или дори съдбовна предопределеност, която носи това название, също може да бъде почувствано от всички. Да, действително, може да кажем че поетът представлява душата на едно общество, но и това не е всичко.
Обаянието, което носи това название извира от дълбините на историята, скрито е дълбоко в нейната древност. Днес трудно може да възстановим истинската роля, която са играли първите поети за развитието на едно общество, на общността, но тя е била огромна. Древният поетът е бил всичко - и певец, и творец, и жрец, и законодател.
Етимологичните речници се опитват да ни обяснят, че думата поет е гръцка и произхожда от глагола „пойео”, със значение „правя, творя, осъществявам, въздигам”, което определя поета като творец и създател. Че поетът е творец и създател, и то в една висша духовна сфера, е вярно. Възможно е също това да е правилната етимология на думата. Но логиката сочи, че думата „поет” е трако-пелазгийска, т.е. българо-славянска, и произхожда от глагола „пея”. Или както бихме казали на руски „он поет” – „той пее”. Само едно ударение разлика. Първите поети действително са били и певци. До ден днешен поезия и песен са тясно свързани. Но дори и древните поети да не са били певци, особената ритмика на всяко поетично слово, неговата песенност, сама по себе си е свързвала поезията с песента.
В древните времена, чрез римите, чрез стиховете и поемите се е съхранявала родовата памет. Певците подреждали в мерена реч легенди, предания, случки от живота на общността, събития, за да се помнят те по лесно от следващите поколение и да се предават по-лесно нататък. Чрез римите била съхранявана не само родовата памет. Чрез нея се предавали и първите закони, нравствените ценности, върху които се крепяло развитието едно общество, представата за това кое е доблестно и справедливо, кое е лошо и бива наказано. Затова и поетът се превъщал в законотворец. При отсъствието на писано право и законодателство, неговите стихове играели ролята на канон, определяли нравствените норми в древното общество.
И разбира се общуването на поета с божественото, с отвъдното, откъдето той черпил своята мъдрост, страст и вдъхновение, доближават него и до ролята на жреца – посредника между хората и боговете.
Погледнато в по-практичен план, поетът представлявал и живата връзка между представителите на една общност, на един зараждащ се народ. И дори когато не бил законодател в областта на правото, той със сигурност е бил законодател в областта на живия, народен език. И това е втората му голяма роля. Отделните групи от общността, обособени най-често на географски принцип, разделени от реки, планини или морета, развивали своя собствена специфична реч. Поезията била тази, която обединявала различните групи, представители на една по-голяма етническа общност. Чрез своите песни, поетът задавал правилата на народната реч, т.е. определял граматиката, посочвал различните синонимни думи и приравнявал тяхното значение. Чрез песните хората учили езика, овладявали неговата богата лексика и правила. Дори и днес, един от най-лесните начини за научаването на чужд език е именно чрез песните.
По този начин, поетите и поезията са играли огромна роля в живота на човечеството, от праисторическите времена, може би чак до началото на 20век. Днес призванието на поета е загубило част от първостепенното си предназначение. Но поради всички разгледани по-горе причини и до днес представата и идеята за древния „Поет” е запазило голяма част от силата си.
Обаянието, което носи това название извира от дълбините на историята, скрито е дълбоко в нейната древност. Днес трудно може да възстановим истинската роля, която са играли първите поети за развитието на едно общество, на общността, но тя е била огромна. Древният поетът е бил всичко - и певец, и творец, и жрец, и законодател.
Етимологичните речници се опитват да ни обяснят, че думата поет е гръцка и произхожда от глагола „пойео”, със значение „правя, творя, осъществявам, въздигам”, което определя поета като творец и създател. Че поетът е творец и създател, и то в една висша духовна сфера, е вярно. Възможно е също това да е правилната етимология на думата. Но логиката сочи, че думата „поет” е трако-пелазгийска, т.е. българо-славянска, и произхожда от глагола „пея”. Или както бихме казали на руски „он поет” – „той пее”. Само едно ударение разлика. Първите поети действително са били и певци. До ден днешен поезия и песен са тясно свързани. Но дори и древните поети да не са били певци, особената ритмика на всяко поетично слово, неговата песенност, сама по себе си е свързвала поезията с песента.
В древните времена, чрез римите, чрез стиховете и поемите се е съхранявала родовата памет. Певците подреждали в мерена реч легенди, предания, случки от живота на общността, събития, за да се помнят те по лесно от следващите поколение и да се предават по-лесно нататък. Чрез римите била съхранявана не само родовата памет. Чрез нея се предавали и първите закони, нравствените ценности, върху които се крепяло развитието едно общество, представата за това кое е доблестно и справедливо, кое е лошо и бива наказано. Затова и поетът се превъщал в законотворец. При отсъствието на писано право и законодателство, неговите стихове играели ролята на канон, определяли нравствените норми в древното общество.
И разбира се общуването на поета с божественото, с отвъдното, откъдето той черпил своята мъдрост, страст и вдъхновение, доближават него и до ролята на жреца – посредника между хората и боговете.
Погледнато в по-практичен план, поетът представлявал и живата връзка между представителите на една общност, на един зараждащ се народ. И дори когато не бил законодател в областта на правото, той със сигурност е бил законодател в областта на живия, народен език. И това е втората му голяма роля. Отделните групи от общността, обособени най-често на географски принцип, разделени от реки, планини или морета, развивали своя собствена специфична реч. Поезията била тази, която обединявала различните групи, представители на една по-голяма етническа общност. Чрез своите песни, поетът задавал правилата на народната реч, т.е. определял граматиката, посочвал различните синонимни думи и приравнявал тяхното значение. Чрез песните хората учили езика, овладявали неговата богата лексика и правила. Дори и днес, един от най-лесните начини за научаването на чужд език е именно чрез песните.
По този начин, поетите и поезията са играли огромна роля в живота на човечеството, от праисторическите времена, може би чак до началото на 20век. Днес призванието на поета е загубило част от първостепенното си предназначение. Но поради всички разгледани по-горе причини и до днес представата и идеята за древния „Поет” е запазило голяма част от силата си.
10 януари 2012 г.
Писмо от Индия
10.01.2009 година
Здравейте нашите!
Поздрави от Сарнат. Той се намира на 10-12 км. северно от град Варанаси и е едно спокойно и по-свято място, като Бодхгая. Тук Буда е произнесъл първата си проповед пред петима монаси.
Сега тук има много будистки манастири, както в Бодхгая, има една висока ступа и археологически разкопки на древни манастирски комплекси. В един от храмовете в 6 ч. всяка вечер четат (по-точно пеят) първата реч на Буда в оригинал (около 30-40 мин.) и аз вече 3 пъти ходя да я слушам.
Иначе навън, наоколо си е все същата индийска действителност - много народ, колелета, рикши и моторикши, разбити и окъсани сергии, крави, кози и биволи, мръсотия и отходни води. Просто така е навсякъде в Индия и аз лично не мога да свикна напълно с него. Всички тези индийски красоти и чудеса и интересни неща, за които сме чували, просто се обезсмислят от заобикалящата ги цигания, и губят много от стойността си.
Малко са тук хората, които те заприказват с друга цел освен да измъкнат от теб пари. Просто са уникални в това отношение. И това е друг основен проблем тук.
Разбира се всичко това не е толкова страшно и се свиква с него, но аз лично не бих препоръчал Индия на никой, след като се върна в България.
Изпращам ви четири шала, купени от братята тибетци, които сега покрай будистките празненства и пуджи (приношения и молитви) тук са мнозинство, сигурно около 10 хиляди човека.
Още един месец ще обикалям и после последните 2 седмици ще ги изкарам пак в Бодхгая, защото там намерих хубава библиотека с много литература по интересуващите ме въпроси, най-вече живота на Буда. Макар че в България едва ли има вече някой, който да знае повече от мен по този въпрос. Но колкото повече информация и впечатления толкова по-добре. Затова и стоя тук все още.
Поздрави на всички!
10.1.09 Андрей
Сарнат
Здравейте нашите!
Поздрави от Сарнат. Той се намира на 10-12 км. северно от град Варанаси и е едно спокойно и по-свято място, като Бодхгая. Тук Буда е произнесъл първата си проповед пред петима монаси.
Сега тук има много будистки манастири, както в Бодхгая, има една висока ступа и археологически разкопки на древни манастирски комплекси. В един от храмовете в 6 ч. всяка вечер четат (по-точно пеят) първата реч на Буда в оригинал (около 30-40 мин.) и аз вече 3 пъти ходя да я слушам.
Иначе навън, наоколо си е все същата индийска действителност - много народ, колелета, рикши и моторикши, разбити и окъсани сергии, крави, кози и биволи, мръсотия и отходни води. Просто така е навсякъде в Индия и аз лично не мога да свикна напълно с него. Всички тези индийски красоти и чудеса и интересни неща, за които сме чували, просто се обезсмислят от заобикалящата ги цигания, и губят много от стойността си.
Малко са тук хората, които те заприказват с друга цел освен да измъкнат от теб пари. Просто са уникални в това отношение. И това е друг основен проблем тук.
Разбира се всичко това не е толкова страшно и се свиква с него, но аз лично не бих препоръчал Индия на никой, след като се върна в България.
Изпращам ви четири шала, купени от братята тибетци, които сега покрай будистките празненства и пуджи (приношения и молитви) тук са мнозинство, сигурно около 10 хиляди човека.
Още един месец ще обикалям и после последните 2 седмици ще ги изкарам пак в Бодхгая, защото там намерих хубава библиотека с много литература по интересуващите ме въпроси, най-вече живота на Буда. Макар че в България едва ли има вече някой, който да знае повече от мен по този въпрос. Но колкото повече информация и впечатления толкова по-добре. Затова и стоя тук все още.
Поздрави на всички!
10.1.09 Андрей
Сарнат
6 януари 2012 г.
Светилището на нимфите през зимата
Близо до димитровградското село Каснаково се намира едно от най-добре запазените светилища в България. То е известно като светилището на нимфите и Афродита. Изворите с лековита вода, които се намират на това място и вероятно са били почитани още от дълбока древност, са били каптирани, по един художествено-естетически начин през 2-3 век от новата ера.
Разположено на невисок хълм, сред широка площадка, от която се разкрива красива панорамна гледка към околните поля и склоновете на планината, светилището включва освен изворите и комплекс от няколко сгради и помещения. Най-впечатляваща е централната част, която представлява правилна полуокръжност с два симетрични плитки кладенеца, изградени от тухли и камъни разположени в двата края на каменната дъга, и един разположен в средата на полуокръжността, надграден с арка от варовиков камък. На места се наблюдава открит каменен улей, който върви покрай подпорната стена. При проучването на светилището е установено че система от глинени тръби под земята свързва трите извора и поддържа еднакво нивото на водата в тях.
Запазен е и надпис с гръцки букви, който днес трудно може да бъде прочетен.
Официален сайт на светилището - http://nymphs.dimitrovgrad-info.bg/
Разположено на невисок хълм, сред широка площадка, от която се разкрива красива панорамна гледка към околните поля и склоновете на планината, светилището включва освен изворите и комплекс от няколко сгради и помещения. Най-впечатляваща е централната част, която представлява правилна полуокръжност с два симетрични плитки кладенеца, изградени от тухли и камъни разположени в двата края на каменната дъга, и един разположен в средата на полуокръжността, надграден с арка от варовиков камък. На места се наблюдава открит каменен улей, който върви покрай подпорната стена. При проучването на светилището е установено че система от глинени тръби под земята свързва трите извора и поддържа еднакво нивото на водата в тях.
Запазен е и надпис с гръцки букви, който днес трудно може да бъде прочетен.
Официален сайт на светилището - http://nymphs.dimitrovgrad-info.bg/
28 декември 2011 г.
2012 - идва ли краят?
След като не успяха да унищожат света през 2000та година, любителите на силни усещания намериха нова дата за своите апокалиптични прогнози - годината 2012. В края на 2012 година свършвал календарът на маите, последният цикъл от тяхното летоброене, а какво друго може да означава това, освен че идва Краят. Намерени бяха потвърждения и в други пророчества – предсказания на северноамерикански индианци, китайски хроники, прогнози на гадатели и световно признати учени и т.н. в този ред.
Мненията около въпросната дата се разделиха на няколко групи.
Фаталистите приеха датата като времена за сигурен апокалипсис.
Други подходиха по-оптимистично към предсказанията и видяха в тях смяна на епохите към по-добро - едно ново и по-светло начало в живота на хората.
Трети отбелязаха че фаталната 2012 вероятно вече е започнала, като сочеха екологичната катастрофа, свързана с разлива на петрол в Мексиканския залив от 2010, земетресението в Япония от началото на 2011, многобройните природни и всякакви други бедствия, случващи се в различни точки на планетата.
Четвърти измислиха вица за това какво ще дойде след 2012 година? Отговор – 2013.
При всяко положение годината 2012 се очерта като историческа, още преди да е настъпила.
Като се абстрахираме от крайните прогнози, можем ли да предвидим дали годината 2012 действително би могла да заеме по особено място в календара? Да, би могла, но не в някакъв апокалиптичен или екстраординарен смисъл. Би могла да бъде историческа като широкопризнатите за повратни години в човешката история 1989 година – падането на Берлинската стена и края на комунистическия режим в Източна Европа, 1945 година – края на Втората световна война и други подобни, останали като бележити дати в европейската и световната история. В този смисъл може би е възможно 2012 да е по особена по някакъв начин, но може и да не е. Въпрос на шанс – за човечеството и за годината 2012.
Мненията около въпросната дата се разделиха на няколко групи.
Фаталистите приеха датата като времена за сигурен апокалипсис.
Други подходиха по-оптимистично към предсказанията и видяха в тях смяна на епохите към по-добро - едно ново и по-светло начало в живота на хората.
Трети отбелязаха че фаталната 2012 вероятно вече е започнала, като сочеха екологичната катастрофа, свързана с разлива на петрол в Мексиканския залив от 2010, земетресението в Япония от началото на 2011, многобройните природни и всякакви други бедствия, случващи се в различни точки на планетата.
Четвърти измислиха вица за това какво ще дойде след 2012 година? Отговор – 2013.
При всяко положение годината 2012 се очерта като историческа, още преди да е настъпила.
Като се абстрахираме от крайните прогнози, можем ли да предвидим дали годината 2012 действително би могла да заеме по особено място в календара? Да, би могла, но не в някакъв апокалиптичен или екстраординарен смисъл. Би могла да бъде историческа като широкопризнатите за повратни години в човешката история 1989 година – падането на Берлинската стена и края на комунистическия режим в Източна Европа, 1945 година – края на Втората световна война и други подобни, останали като бележити дати в европейската и световната история. В този смисъл може би е възможно 2012 да е по особена по някакъв начин, но може и да не е. Въпрос на шанс – за човечеството и за годината 2012.
1 декември 2011 г.
От къде идват българите?
Това е едно предаване с мое участие по ПОТВ (нашата филибелийска телевизия : )
Интервюто е от лятото на 2006 година, но го качих в нета наскоро.
https://youtu.be/V-GotV0pshc - актуален линк
Интервюто е от лятото на 2006 година, но го качих в нета наскоро.
https://youtu.be/V-GotV0pshc - актуален линк
26 ноември 2011 г.
Крали Марко - Царският конник - ІІІ
Това че преданията за героя Крали Марко въплъщават легендата за Тракийския херос (герой), може да бъде доказана и по лингвистичен начин. Тракийската дума за "кон" е именно "марк". От същия корен е и румънската дума "мън" - "жребче", вероятно и "армазар" - "жребец". Дори в Китай конят и до днес се назовава "ма" (маа). В съвременния български "Марко" се назовава по-малкия брат на коня - магарето.
В такъв случай съчетанието "Крали Марко" означава просто "Царският конник", а защо не и "Крилатият конник".
От времето на траките са запазени местни имена на крепости и селища като Маркипетра, Маркодава, Маркерота и др. Те обясняват съществуващите днес имена на местности като Марков камък, Марков град, Маркова стъпка, Маркова могила, които не означават нищо друго освен "Конски камък", "Конски град", "Конска стъпка", "Конска могила" и т.н. Подобни названия днес са също Коньово, Койнаре и др.
Впрочем образът на конния владетел, извършвал подвизи и геройства в продължение на векове в обширното пространство между Карпатите и Егея е толкова силно залегнал в съзнанието на местното балканско население, че той намира и други въплъщения. Мадарският конник, вероятно създаден в началото на VІІІ век е също едно изображение на Тракийския херос, независимо че е създаден по заповед на първите български царе. Иконографията на Мадарския конник съвпада на 90 процента с иконографията на Тракийския конник. Още повече че под скалите на Мадара е намерено светилище именно на Тракийския херос.
Най-сетне образът на тракийския конен герой, защитник и покровител на населението, е преминал и в образите на тримата християнски светци - Свети Георги, Свети Димитър и Свети Мина. И тримата са изобразявани на кон, с копие в ръка, като разбира се това е най-видно при изобразяването на Свети Георги - Победоносец.
Още изображения -
http://www.kroraina.com/knigi/iv_gumno/iv_gumno_gal.htm
В такъв случай съчетанието "Крали Марко" означава просто "Царският конник", а защо не и "Крилатият конник".
От времето на траките са запазени местни имена на крепости и селища като Маркипетра, Маркодава, Маркерота и др. Те обясняват съществуващите днес имена на местности като Марков камък, Марков град, Маркова стъпка, Маркова могила, които не означават нищо друго освен "Конски камък", "Конски град", "Конска стъпка", "Конска могила" и т.н. Подобни названия днес са също Коньово, Койнаре и др.
Впрочем образът на конния владетел, извършвал подвизи и геройства в продължение на векове в обширното пространство между Карпатите и Егея е толкова силно залегнал в съзнанието на местното балканско население, че той намира и други въплъщения. Мадарският конник, вероятно създаден в началото на VІІІ век е също едно изображение на Тракийския херос, независимо че е създаден по заповед на първите български царе. Иконографията на Мадарския конник съвпада на 90 процента с иконографията на Тракийския конник. Още повече че под скалите на Мадара е намерено светилище именно на Тракийския херос.
Най-сетне образът на тракийския конен герой, защитник и покровител на населението, е преминал и в образите на тримата християнски светци - Свети Георги, Свети Димитър и Свети Мина. И тримата са изобразявани на кон, с копие в ръка, като разбира се това е най-видно при изобразяването на Свети Георги - Победоносец.
Още изображения -
http://www.kroraina.com/knigi/iv_gumno/iv_gumno_gal.htm
23 ноември 2011 г.
Крали Марко - Царският конник - ІІ
И понеже наскоро отново чух за едно от поредните недоразумения, седнах да напиша тази кратка статия.
Разделянето на българската история на такава преди края на VІІ век и след това, както вече споменах, прекъсна сериозно традициите предавани на Балканите в продължение на хилядолетия, прекъсна връзката с античността, с тракийските царства, с праисторията. Това до голяма степен изкуствено прекъсване, не позволява да бъдат правилно разбрани и разтълкувани много събития и факти, свързани с българската традиция и история.
Едно от тях е образът на Крали Марко - позабравеният вече, но легендарен защитник на българите от поробителите (османските). Всеки от нас, като малък е слушал легендите и песните свързани с Марко Кралевич, за неговия кон Шарколия, за борбата му със самовилата, която е заключила изворите, за битките му с Муса Кесаджия и Черен арапин, за това как освобождава три синджира роби, за това как премахва своите съперници като Секула Детенце, Дете Голомеше и т.н. Изобщо интересни и вълнуващи легенди, създавани и предавани в продължение на векове.
Официалната наука свърза образа на Крали Марко с този на прилепския крал Марко Мърнявчевич, роден през 1335 и загинал през 1395 в днешна Румъния. Същият този Марко, който е обявен за крал от сръбския владетел Стефан Урош, а по-късно става васал на османския султан. Това веднага породи и неудобния въпрос - Как е възможно най-известният епически герой на Балканите, да е бил османски васал?
Както се казва - поредният повод за спекулации, подигравки и социално-исторически нихилизъм.
За да не бъдем напълно несправедливи към нашите историци и етнолози, трябва да отбележим че те самите откриха и съществуващата връзка и прилика между известния Крали Мрако и легендарния Тракийски херос. Тази правдива теза обаче все още остава не достатъчно добре проучена и изяснена. Най-популярният, но анонимен тракийски герой, отпреди хиляда и петстотин - две хиляди години (а и преди това), е т.нар. Тракийски херос. Този херос (герой) е почитан също и като божество (господар). Известни са над 3000 негови изображения, от територията на Балканите, повечето от тях - оброчни плочки. Тракийският херос съчетава представата за тракийския цар - покровител и защитник, яхнал своят кон, най-често изобразяван с копие в ръка, в преследване на диво животно, като понякога е изобразяван и в статична, триумфираща поза. Всъщност разнообразието от различни елементи, присъстващи в оброчните плочки, е доста голямо.
Оброчна плочка с изображение на Тракийския херос, от началото на новото хилядолетие.
http://www.bolgari.net/
Някои от светилищата от тракийско време, в които са намерени оброчни плочки на Тракийския конник са – при с. Лозен, Харманлийско; с. Баткун, Пазарджишко; с. Глава Панега, Луковитско; с. Мадара, Шуменско; с. Кривина, Разградско; с.Лиляче Врачанско и много други.
(следва продължение)
Разделянето на българската история на такава преди края на VІІ век и след това, както вече споменах, прекъсна сериозно традициите предавани на Балканите в продължение на хилядолетия, прекъсна връзката с античността, с тракийските царства, с праисторията. Това до голяма степен изкуствено прекъсване, не позволява да бъдат правилно разбрани и разтълкувани много събития и факти, свързани с българската традиция и история.
Едно от тях е образът на Крали Марко - позабравеният вече, но легендарен защитник на българите от поробителите (османските). Всеки от нас, като малък е слушал легендите и песните свързани с Марко Кралевич, за неговия кон Шарколия, за борбата му със самовилата, която е заключила изворите, за битките му с Муса Кесаджия и Черен арапин, за това как освобождава три синджира роби, за това как премахва своите съперници като Секула Детенце, Дете Голомеше и т.н. Изобщо интересни и вълнуващи легенди, създавани и предавани в продължение на векове.
Официалната наука свърза образа на Крали Марко с този на прилепския крал Марко Мърнявчевич, роден през 1335 и загинал през 1395 в днешна Румъния. Същият този Марко, който е обявен за крал от сръбския владетел Стефан Урош, а по-късно става васал на османския султан. Това веднага породи и неудобния въпрос - Как е възможно най-известният епически герой на Балканите, да е бил османски васал?
Както се казва - поредният повод за спекулации, подигравки и социално-исторически нихилизъм.
За да не бъдем напълно несправедливи към нашите историци и етнолози, трябва да отбележим че те самите откриха и съществуващата връзка и прилика между известния Крали Мрако и легендарния Тракийски херос. Тази правдива теза обаче все още остава не достатъчно добре проучена и изяснена. Най-популярният, но анонимен тракийски герой, отпреди хиляда и петстотин - две хиляди години (а и преди това), е т.нар. Тракийски херос. Този херос (герой) е почитан също и като божество (господар). Известни са над 3000 негови изображения, от територията на Балканите, повечето от тях - оброчни плочки. Тракийският херос съчетава представата за тракийския цар - покровител и защитник, яхнал своят кон, най-често изобразяван с копие в ръка, в преследване на диво животно, като понякога е изобразяван и в статична, триумфираща поза. Всъщност разнообразието от различни елементи, присъстващи в оброчните плочки, е доста голямо.
Оброчна плочка с изображение на Тракийския херос, от началото на новото хилядолетие.
http://www.bolgari.net/
Някои от светилищата от тракийско време, в които са намерени оброчни плочки на Тракийския конник са – при с. Лозен, Харманлийско; с. Баткун, Пазарджишко; с. Глава Панега, Луковитско; с. Мадара, Шуменско; с. Кривина, Разградско; с.Лиляче Врачанско и много други.
(следва продължение)
22 ноември 2011 г.
Крали Марко - Царският конник
Много недоразумения са натрупани в българската история, повечето от които излишни. Вместо да създават достоверна представа за миналото, те най-често създават обърквания, отчуждение и конфликти.
Най-сериозно пострада българската историческа наука в периода 1945-1990 година. И тук съвсем нямам предвид тенденциозното подчертаване и изтъкване на едни събития за сметка на други или тенденцията на откровено фалшифициране на фактите. Оказа се, че по-страшно и с най-трудно поправими последствия беше изкуственото разделяне на българската история на части - преди 1944 година и след нея, преди 1878 година и след нея, преди 1396 година и след нея, преди 681 година и след нея т.н.
Разбира се напълно вярно е, че едно ключово събитие променя историята на даден народ, понякога съдбовно. Но също толкова вярно е, че самият народ при нито едно такова събитие не се променя изцяло, остава силата на традицията, остават и самите хора. Едно и също население ли живееше в България, преди 1989 г. и след нея? Ако трябва да отговорим накратко на въпроса, то отговорът като цяло е "да". Едно и също население ли живееше в България преди 1944 година и след това? Отговорът отново е "да". За годината на Освобождението 1878, която все още не е толкова далеч във времето, отговорът също, със всички условности (разместване на някои етнически групи), е "да". Дистанцията на времето ни пречи да видим, че такъв е отговорът и за дати като 1396, 1186, 1019, а най-сетне и 681 година. В този смисъл най-непоправимо беше разделянето на историята на българския народ на времето преди и след 681 година. Допълнително объркване тук внася и фактът, че след 680-681 година народът, който заема по-голямата част от Балканите постепенно приема ново име - българи.
Така историческата приемственост преди и след 681 беше сериозно прекъсната. За някои тези 1300 години история бяха напълно достатъчни. За други обаче - не.
Крали Марко - картина на Иван Милев от 1926 година
(следва продължение)
Най-сериозно пострада българската историческа наука в периода 1945-1990 година. И тук съвсем нямам предвид тенденциозното подчертаване и изтъкване на едни събития за сметка на други или тенденцията на откровено фалшифициране на фактите. Оказа се, че по-страшно и с най-трудно поправими последствия беше изкуственото разделяне на българската история на части - преди 1944 година и след нея, преди 1878 година и след нея, преди 1396 година и след нея, преди 681 година и след нея т.н.
Разбира се напълно вярно е, че едно ключово събитие променя историята на даден народ, понякога съдбовно. Но също толкова вярно е, че самият народ при нито едно такова събитие не се променя изцяло, остава силата на традицията, остават и самите хора. Едно и също население ли живееше в България, преди 1989 г. и след нея? Ако трябва да отговорим накратко на въпроса, то отговорът като цяло е "да". Едно и също население ли живееше в България преди 1944 година и след това? Отговорът отново е "да". За годината на Освобождението 1878, която все още не е толкова далеч във времето, отговорът също, със всички условности (разместване на някои етнически групи), е "да". Дистанцията на времето ни пречи да видим, че такъв е отговорът и за дати като 1396, 1186, 1019, а най-сетне и 681 година. В този смисъл най-непоправимо беше разделянето на историята на българския народ на времето преди и след 681 година. Допълнително объркване тук внася и фактът, че след 680-681 година народът, който заема по-голямата част от Балканите постепенно приема ново име - българи.
Така историческата приемственост преди и след 681 беше сериозно прекъсната. За някои тези 1300 години история бяха напълно достатъчни. За други обаче - не.
Крали Марко - картина на Иван Милев от 1926 година
(следва продължение)
7 октомври 2011 г.
Ние сме - всичко зависи от самите нас
Един от тежките комплекси, наследен от българския народ, е този че вземането на решение е нечие друго дело, че не зависи от самите нас. "От нас нищо не зависи", "Аз какво мога да направя?!", "Абе те каквото са си решили - това ще е." - са фрази, които ежедневно могат да бъдат чути при различни ситуации и илюстрират най-общо казано чувството на предопределеност, на примиреност и инертност у българина.
Без съмнение, това е един от най-тежките комплекси останали от времето на тоталитарна България - внушението че някои друг управлява, че някой друг взима решение за общото бъдеще, че там някъде има някой, който знае какво е добро за теб и за другите. Че този някой се грижи за теб. Така израснаха цели поколения, пасивни, осакатени откъм действеност, които все още не могат да се отърсят от този комплекс, които все още смятат че "онези там" знаят, че "онези там" решават. А кои точно са "онези там" - малко хора могат да посочат ясен отговор.
След двадесет години на относителна свобода на развитие на обществото и при все това още реално съществуващата вяра в решенията на някой друг, в силата на някой друг, а не на своята собствена, изглежда трябва да приемем, че комплексът е още по-дълбок. Изглежда вина за довеждането на масовото съзнание на населението до това положение имат не само "бащиците" на народа от времето на социализма. Зараждането на този комплекс може да се търси още по назад във времето, в българското патриархално съобщество, времето на Възраждането, може би Средновековието, а и преди това. Състоянието на упование на знаещия (знаещите) и можещия (можещите), датира още от времето на голямото патриархално семейство с бащата-стопанин, едноличен господар и глава на семейството. Едно заварено статукво, формирано в продължение на столетия, без съмнение хитро използвано от комунистическата върхушка, с цел лесно управление на масите и лично облагодетелстване.
След толкова години на свободно развитие на обществото в България, все още се питаме защо няма реално действащо гражданско общество, защо то все още е слабо? Отговорът на този въпрос е ясен. Докато не се освободим от комплексите на миналото, докато не проявим достатъчно сила и воля, да определяме сами своята съдба, приятелски, семейни, професионални и обществени отношения, докато не разберем че всичко зависи от нас самите, а не от някой друг, дотогава и ще си я караме така, както досега.
Ние сме тези, които решаваме как да бъде организирано нашето общество, какви ценности да съблюдаваме и какви правила на поведение да спазваме. Няма ги вече "онези там". Ние сме тези, които решаваме и колкото по-рано го разберем, толкова по добре за нас.
Без съмнение, това е един от най-тежките комплекси останали от времето на тоталитарна България - внушението че някои друг управлява, че някой друг взима решение за общото бъдеще, че там някъде има някой, който знае какво е добро за теб и за другите. Че този някой се грижи за теб. Така израснаха цели поколения, пасивни, осакатени откъм действеност, които все още не могат да се отърсят от този комплекс, които все още смятат че "онези там" знаят, че "онези там" решават. А кои точно са "онези там" - малко хора могат да посочат ясен отговор.
След двадесет години на относителна свобода на развитие на обществото и при все това още реално съществуващата вяра в решенията на някой друг, в силата на някой друг, а не на своята собствена, изглежда трябва да приемем, че комплексът е още по-дълбок. Изглежда вина за довеждането на масовото съзнание на населението до това положение имат не само "бащиците" на народа от времето на социализма. Зараждането на този комплекс може да се търси още по назад във времето, в българското патриархално съобщество, времето на Възраждането, може би Средновековието, а и преди това. Състоянието на упование на знаещия (знаещите) и можещия (можещите), датира още от времето на голямото патриархално семейство с бащата-стопанин, едноличен господар и глава на семейството. Едно заварено статукво, формирано в продължение на столетия, без съмнение хитро използвано от комунистическата върхушка, с цел лесно управление на масите и лично облагодетелстване.
След толкова години на свободно развитие на обществото в България, все още се питаме защо няма реално действащо гражданско общество, защо то все още е слабо? Отговорът на този въпрос е ясен. Докато не се освободим от комплексите на миналото, докато не проявим достатъчно сила и воля, да определяме сами своята съдба, приятелски, семейни, професионални и обществени отношения, докато не разберем че всичко зависи от нас самите, а не от някой друг, дотогава и ще си я караме така, както досега.
Ние сме тези, които решаваме как да бъде организирано нашето общество, какви ценности да съблюдаваме и какви правила на поведение да спазваме. Няма ги вече "онези там". Ние сме тези, които решаваме и колкото по-рано го разберем, толкова по добре за нас.
4 април 2011 г.
Три революции в развитието на човечеството
Според изследванията на антрополозите, развитието на вида Homo Sapiens, т.е. на съвременния разумен човек е продължило десетки или дори стотици хиляди години.
Въпреки този впечатляващо дълъг период на развитие, в историята на човека са известни само три изключително важни момента, наречени поради тяхната значимост "революции".
Най-ранната епоха от развитието на човека е наречена старокаменна, или палеолит. Времето на палеолита започва реално още преди появата на съвременния човек и приключва преди около 10-12 хиляди години. През това време човекът оцелява като живее на големи групи, използва полуобработени кремъчни и каменни оръдия и такива от кост, изхранва се с лов и събирачесто на плодове и храни, предложени от майката природа.
С началото на т.нар. новокаменна епоха или неолит (приблизително 10 хиляди години пр.н.е.), започва и първата революционна промяна в развитието на хората. Тя се изразява именно в това, че човекът започва да става все по-независим от природата и околната среда. Това става чрез поява и развитие на земеделието, чрез опитомяването и отглеждането на домашни животни. През този период се появява и грънчарството и изработването на керамични съдове, за домашна, култова и всякаква употреба. Развитието и усъвършенстването на земеделието, позволява и трайното усядане на населението. Така започват да се появяват и първите укрепени селища и градове. Всичко това позволява да говорим за една "неолитна революция". Тя води и до откриване и използване на метала - мед, бронз, желязо, води до опитомяването на коня, изнамирането на колелото, създаването на първите преддържавни форми на организация.
Снимка - керамика от ранния неолит в България - 6 хил пр.н.е.
Колко е била значима т. нар. неолитна революция се вижда и от факта, че следващата "революция" настъпва чак през 18 век от новата ера. Тогава в Англия, САЩ и Западна Европа започва процес на интензивна индустриализация, използване на машини в производството - парни машини първоначално, по-късно бензинови, дизелови и електрически. Градската население бързо се увеличава, увеличава се рязко производителността на труда, както и икономическото благосъстояние на обществото. Това е периода на преход от предимно аграрната икономика към индустриално производство. Поради това имаме основание да говорим за "индустриална революция".
Снимка - парната машина, началото на 18 век.
И така, стигаме до днешния ден, когато за добро или лошо сме преки свидетели на третата революция в 10-12 хилядната история на съвременното човешко общество. Не знам дали е по-правилно да я наречем информационна или комуникационна или пък комуникационно-информационна. За едни тази революция може да започва още с изобретяването на радиото, или телевизора или компютъра, но същинската й част започва с изстрелването на първите сателити, с появата и развитието на интернет мрежата, на клетъчните телефони и всички непрекъснато осъвременяващи се средства за комуникация и информация. Изобщо, тази революция заплашва да е най-интензивната, най-бързо развиващата се, но вероятно и най-бързо отминаващата. Това бъдещето ще покаже, но е факт, че живеем наистина на исторически времена, без да го съзнаваме или не.
Въпреки този впечатляващо дълъг период на развитие, в историята на човека са известни само три изключително важни момента, наречени поради тяхната значимост "революции".
Най-ранната епоха от развитието на човека е наречена старокаменна, или палеолит. Времето на палеолита започва реално още преди появата на съвременния човек и приключва преди около 10-12 хиляди години. През това време човекът оцелява като живее на големи групи, използва полуобработени кремъчни и каменни оръдия и такива от кост, изхранва се с лов и събирачесто на плодове и храни, предложени от майката природа.
С началото на т.нар. новокаменна епоха или неолит (приблизително 10 хиляди години пр.н.е.), започва и първата революционна промяна в развитието на хората. Тя се изразява именно в това, че човекът започва да става все по-независим от природата и околната среда. Това става чрез поява и развитие на земеделието, чрез опитомяването и отглеждането на домашни животни. През този период се появява и грънчарството и изработването на керамични съдове, за домашна, култова и всякаква употреба. Развитието и усъвършенстването на земеделието, позволява и трайното усядане на населението. Така започват да се появяват и първите укрепени селища и градове. Всичко това позволява да говорим за една "неолитна революция". Тя води и до откриване и използване на метала - мед, бронз, желязо, води до опитомяването на коня, изнамирането на колелото, създаването на първите преддържавни форми на организация.
Снимка - керамика от ранния неолит в България - 6 хил пр.н.е.
Колко е била значима т. нар. неолитна революция се вижда и от факта, че следващата "революция" настъпва чак през 18 век от новата ера. Тогава в Англия, САЩ и Западна Европа започва процес на интензивна индустриализация, използване на машини в производството - парни машини първоначално, по-късно бензинови, дизелови и електрически. Градската население бързо се увеличава, увеличава се рязко производителността на труда, както и икономическото благосъстояние на обществото. Това е периода на преход от предимно аграрната икономика към индустриално производство. Поради това имаме основание да говорим за "индустриална революция".
Снимка - парната машина, началото на 18 век.
И така, стигаме до днешния ден, когато за добро или лошо сме преки свидетели на третата революция в 10-12 хилядната история на съвременното човешко общество. Не знам дали е по-правилно да я наречем информационна или комуникационна или пък комуникационно-информационна. За едни тази революция може да започва още с изобретяването на радиото, или телевизора или компютъра, но същинската й част започва с изстрелването на първите сателити, с появата и развитието на интернет мрежата, на клетъчните телефони и всички непрекъснато осъвременяващи се средства за комуникация и информация. Изобщо, тази революция заплашва да е най-интензивната, най-бързо развиващата се, но вероятно и най-бързо отминаващата. Това бъдещето ще покаже, но е факт, че живеем наистина на исторически времена, без да го съзнаваме или не.
Абонамент за:
Публикации (Atom)