Експедиция Одисея 2010

И след темата за Америка, която още далеч не е изчерпана, да превключим за малко на балканско-руска вълна. Не е нужно човек да е ходил до другия край на света, за да каже че е участвал в приключение. Доказва го лятната експедиция Одисея 2010. Моят добър приятел и колега Теодор Роков, работещ във Варненския археологически музей, през изминалото лято се присъедини към украински екипаж, плаващ по река Дунав, с възстановка на древна ладия.




Целият текст за това интересно пътешествие може да прочетете тук -

http://poblizo.com/?p=15960

Подобно на мен, Теодор също пише много увлекателно : )

Клип от същото това пътешествие (който не се зарежда особено бързо) може да гледате тук -

http://vbox7.com/play:6c52ca0c

Това е засега, чака ни още една седмица зима, но пролетта и новите приключения приближават.

USA - преди и сега (3)

Обещанието си е обещание, както казват американците, затова през късната есен на 2010, или осемнадесет години по-късно, отново кацнах на летище JFK. Стълпотворението от хора, които пристигаха на летището беше впечатляващо. Чакахме повече от два часа, строени в едни дълги, виещи се редици, докато минем през паспортния контрол. Спомних си за почти индивидуалното обслужване, което получихме първия път, с дядо ми Андрей, при паспортната проверка. Без съмнение трафикът през годините се беше увеличил.
Извън летището, първото нещо което правеше впечатление, бяха автомобилите. Американските марки автомобили, с малки изключения при такситата и пикапите, просто бяха изчезнали. Преобладаваха японските и немските марки автомобили. Както казах универсализацията на света беше засегнала и самата Америка.
Ню Йорк си беше Ню Йорк, но също засегнат от глобализацията. Космополитен град, още от своето създаване, първа спирка от Европа към Новия свят, но кварталите с азиатци, латиноамериканци, афро-африканци, западно и източно европейци и т.н. се бяха утроили през последните две десетилетия. Е, той градът винаги си е бил такъв, само дето цялостния блясък се беше малко позагубил. Табелите “No parking - any time!” бяха изчезнали, не че изобщо имаше място къде да паркираш. Метрото и то си беше същото, само че вече не беше със жетони, а с магнитни карти, и струваше 2.25 с тенденция да стане 2.50 долара, т.е. точно 100 процента увеличение за две десетилетия. Между другото пътуването в нюйоркското метро все още си е уникално преживяване, ако не за местните, то поне за туристите.
Американците вече знаеха доста повече за света, и за България в частност. Повечето от събеседниците ми знаеха дори къде точно се намира нашата страна и когато тръгнех да обяснявам къде точно е България, те ме прекъсваха с израза “ I know where Bulgaria is.” Факт. И как няма да е така, след като потокът от източноевропейци се беше увеличил неимоверно след 1990 г.
Благодарение на една дузина познати и роднини, като и на личните ми спестявания, за два месеца успях да обиколя почти целите източни щати, между Атлантика и река Мисисипи. Бях в Ню Йорк, Бостън, Вашингтон, Атланта, Ню Орлеанс, Маями, Нешвил, Чикаго, Филаделфия. Градовете в Щатите макар и различни, си приличат по много неща и най-вече по наличието на небостъргачи, в центъра на града или във финансовата му част, така нареченото „Сити”. Небостъргачите направо са задължителен елемент от пейзажа на всеки американски град. Дори и в по-малките градчета се стремят да издигнат по някой и друг небостъргач, ей така за престиж… Такива са представите за град, на хората отвъд океана, така си и действат.
Както и много други неща в Щатите, работата и забавлението също са разпределени, дори и по градове. Има си определени градове за забавление, като Лас Вегас, Атлантик сити, Ню Орлеанс, Нешвил, Маями и други. Хората изминават стотици и хиляди километри с кола, автобус или самолет, за да стигнат до някой от тези градове за по няколко дена ваканция.
Макар че тук пиша основно в минало време, ако трябва да напиша книга за Щатите, тя ще се казва „ Щатите – живот в сегашно време” Да, това наистина е така. Американците живеят в сегашно време, без излишни притеснения за бъдещето. Ако работят, работят сега а не утре, в други ден или вчера. За тях е важен обядът днес, а не този след два дена. Важна е срещата с човека днес, а не тази след месец. Така се гради една империя… плюс добри пътища и комуникации, както ни беше каза навремето един наш приятел.

USA - преди и сега (2)

И така, след двусемичен престой в щатите Ню Джързи и Ню Йорк, се прибрахме обратно в България. Разправях вдъхновен на близки и на познати, на съучениците в ЕГ, за това какво сме видяли от другата страна на океана. След години си дадох сметка, че не е минавал ден, след това пътуване и тези две седмици, без да си спомня или помисля за USA.
Аз завърших гимназията, завърших след това и университета. Времената се бяха променили, България също се променяше, бях посетил вече и други държави. От другата страна на океана, Америка си оставаше надеждата за по-добър живот, само че и България, макар и малка, придържаше хората към своята орбита. За мен голямото изкушение, което България предложи, бяха наследствените гори в Родопите, отнети от комунистическия режим през 1947 г. и върнати на собствениците със закон от ноември 1997 г. Ако не бяха тези гори, вероятно отдавна щях да съм поел пътя на имиграцията, но както казах собствеността е задължение, отговорност и своеобразно изкушение.
И докато политическата и културно-обществената ситуация в България бяха на път да ме изгонят от страната (и то на няколко пъти), то поне икономически бях сравнително свободен и независим. Темата за Америка е била винаги пряко или косвено свързана с темата за емиграцията, затова си позволих и това отклонение.
Е още нещо, което не може да бъде пропуснато. Атентатите от 2001 г. промениха Америка. Тези атентати, така да се каже "приземиха" Америка на земята. Нанесоха непоправим удар на нейния ореол, на неуязвима световна империя, на недостижима икономическа сила, на благоденстваща, независима от нищо и никого страна.
Междувременно светът се беше универсализирал, не без силното влияние на Америка, но тази унификация влияеше обратно и върху самата нея. В се убедих лично по време на моето второ посещение в САЩ. Бях обещал да се върна и когато 1992 г. започна да се отдалечава твърде назад във времето, разбрах че е крайно време да изпълня обещанието си.

(to be continued...)

USA - преди и сега

Съдбата пожела, първата страна, която да посетя в живота си, да е не друга а САЩ. Няма да разправям надълго, какво означаваше да посетиш Щатите през 1992 година. Само ще кажа, че тогава билетите към Щатите и Канада бяха обикновено еднопосочни, а и все още твърде малко бяха хората, които изобщо бяха ходили в САЩ. С две думи, Америка все още представляваше една мечта, една недостижима икона на прогреса, изобилието и щастливия живот.
И така, аз дълго отказвах да повярвам, че ми се случва именно едно такова пътуване, но ето че в края на септември, заедно с дядо ми Андрей, пристигнахме на летище JFK, в Ню Йорк. Озовахме се благополучно в Новия свят, който не случайно се наричаше така. Всичко тук беше различно – магистралите, мащабите, небостъргачите, колите, веригите от молове и магазини, отношенията между хората, и изобщо организацията на живот. Само да припомня, че по това време в България не бяхме виждали дори МакДоналдс, а странната думата мол, дори и през следващото десетилетие си остана неизвестна.
Американците все още живееха сравнително изолирано от света. Радваха се на чужденците, попаднали при тях, радваха ми се и на мен, че съм още толкова малък, а говоря английски. Във всяка кола на пътя имаше обикновено по едни човек, което не преставаше да ни изумява; магистралата между Ню Йорк и Ню Джързи беше с 9 ленти (6 за колите и 3 за големите камиони) в едната посока, а американците бяха вечно забързани, но усмихнати и се поздравяваха при случайна среща на улицата. На всяка крачка в Ню Йорк имаше табела “No parking - any time”, метрото струваше долар и двадесет и пет цента и беше със жетони. „Гледай”, каза веднъж дядо ми, докато чакахме пред колата нашите домакини, на един паркинг - „Не може да ги разбереш тези американци, кой богат, кой беден. Всички ходят изправени, горди, слизат от хубави автомобили.” Да, така беше – всички бяха (и ние бяхме) горди че сме част от Америка.
И все пак имаше нещо полярно в Щатите, нещо двуполюсно, сладко-кисело, и аз веднага го долових с все още невинния си детски ум. Не ставаше въпрос за сладко-киселите десерти, които се продаваха навсякъде. Ставаше въпрос, за нещата които предизвикваха възторг от една страна и тези които предизвикваха неодобрение от друга. От едната срана, както казах, бяха небостъргачите, магистралите, луксозните магазини и луксозните автомобили, свободните отношения между хората и изобщо чувството за демократичност, което се усещаше навсякъде, дори и от безплатните и сравнително чисти обществени тоалетни. От друга страна бяха нещата, които предизвикваха неодобрение и дори протест. Разхищението на материали – десетки ненужни опаковки, хартиени и пластмасови, десетки рекламни брошури, които пристигаха сутрин с пощата и почти веднага се озоваваха в контейнера. Рекламите – в магазините, на улицата, по радиото и телевизията, десетки и стотици натрапчиви реклами, които разваляха удоволствието от слушане на радио и гледане на телевизия. Усмихнати служители навсякъде, които много говорят, но рядко слушат какво им се казва. Когато за пръв път в големите магазини видях едни каси и едни момичета, които работеха на тях, и стояха по цял ден и просто цъкаха с една машинка, това ми се видя едно направо нечовешко задължение. Да, така си беше.
Въпреки всичко, Новият свят неизменно впечатляваше и привличаше и аз заявявах наляво и надясно – „Пак ще се върна!” Хората срещу мен обаче ми казваха едно и също: „Завърши образованието си и тогава ела. Тук се ценят хората с образование и професия”. „Разбира се.”, отговарях аз.

(to be continued...)

19тий февруари 1876

Каквото и да си кажем на днешния ден, както и да се опитваме да почетем паметта на Васил Левски, едва ли има по-добър начин да го направим от припомняне на стихотворението "Обесването на Васил Левски". Едва ли има по-кратък и силен начин, да кажем всичкото, освен чрез безсмъртните стихове на Хр. Ботев -

О, майко моя, родино мила,
защо тъй жално, тъй милно плачеш?
Гарване, и ти, птицо проклета,
на чий гроб там тъй грозно грачеш ?

Ох, зная, зная, ти плачеш, майко,
затуй, че ти си черна робиня,
затуй, че твоят свещен глас, майко,
е глас без помощ, глас във пустиня.

Плачи! Там близо край град София
стърчи, аз видях, черно бесило,
и твой един син, Българийо,
виси на него със страшна сила.

Гарванът грачи грозно, зловещо,
псета и вълци вият в полята,
старци се молят богу горещо,
жените плачат, пищят децата.

Зимата пее свойта зла песен,
вихрове гонят тръни в полето,
и студ, и мраз, и плач без надежда
навяват на теб скръб на сърцето.



Нека скръбта на сърцето, да е само в дни като днешния. Нека бъдещите ни дни бъдат по-весели и щастливи, заради всички герои, които се бориха именно за това...

Бързият път към удоволствието и съвременните условия

Животът на човек протича в търсене на удоволствие. Търсим удоволствието всеки ден, всеки час, всяка минута. Търсенето на удоволствие е може би най-трайното нещо, към което човек непрекъснато се стреми.
Това удоволствие може да бъде постигнато по много и най-разнообразни начини.
То може да бъде извоювано чрез победа – в професията, спорта, творчеството – за която победа са положени много усилия и време. Удоволствие човек изпитва, по време на и след добре свършена работа. Това е по-бавният и по-труден път към удоволствието. Той освен удоволствие, носи и удовлетворение, което чувство е по-трайно и по-неуязвимо.
Бързите пътища към удоволствието са многобройни и също така добре известни. За този, който пие, една чаша с твърд алкохол, или вино, бира, е бързият път към удоволствието. За този, който пуши, една цигара е бързият път към удоволствието. Търсенето на бърза печалба е бърз път към удоволствието. Изобщо бягството от задължения, незаслужената почивка и некоректното възползването от труда на другите е бърз път към постигане на собствено, нетрайно удоволствие и удовлетворение.
През последните години, към всички тези начини се прибави и още един – компютъра и интернета и информационните технологии като цяло. Развлекателни сайтове, чатове, игри, клюки и комуникации - всичко това предоставя възможност за един нов бърз път към удоволствието. Едно натискане на копчето и след минута сме във мрежата, където има всичко необходимо за да се забавлявате. Изкушаващо е да четем новини и информация за други хора, да играем на игри и стратегии, да участваме в чатове и сайтове за запознанства, да общуваме с приятели и непознати, да гледаме клипове и филми, да слушаме музика и изобщо да вършим всичко друго, но не и конкретната си работа и задължения. Със всичко това обаче бързо може да се преборим, като спазваме простото старо правило – Първо работата (и задълженията), после удоволствието (и всичко останало).
Да не забравяме това просто правило, ако искаме да постигнем трайно удовлетворение от живота, а не само да постигнем едно временно удоволствие.

Българи и българи емигранти - кой на кого трябва да завижда?

В момента в България, а и в цяла Европа, тече преброяване на населението. Преброяване, което ще покаже, каква част от българите живее в България и каква част живее трайно в чужбина. Но каквито и да са точните резултати, фактите по принцип отдавна са известни. Процентът на тези, които живеят временно или трайно извън границите на България е значителен. Той е толкова значителен, че трябва да се взима предвид като неделима част от съвременното състояние на обществото, като неделима част от културно-икономическата действителност, и дори като част от съвременната народо-психология и народо-психологически портрет на българина към настоящия момент.
Трябва разбира се, да направим и едно уточнение, което струва ми се, не се отчита дори и от нашите статистици. Пътуване и работа в чужбина е имало винаги, дори и по времето на социалистическа България. Във всеки един момент от историческото развитие на даден народ, част от населението е изпитвало икономически затруднения, което е принуждавало тази част от населението да търси работа и препитание далеч от пределите на родното място. Гурбетът, т.е. работата в чужди земи без трайно усядане, е познат още от времето на Османската империя. При така нар. гурбет обаче, е пътувала и отсъствала само мъжката част от населението. През по-голямата част от годината, мъжете от Македония, Родопите, Тракия и т.н. тръгвали от родните си села към големите градски центрове на Османската империя, за да работят като градинари, строители, занаятчии и прочие. През зимните месеци, те се връщали по родните си места и на пролет пак заминавали. В този смисъл, по-голямата част от 300 хиляди българи, които работят в съседна Гърция (и Кипър), голяма част от тези 200 хиляди, които работят в Испания и 100 хиляди, които работят в Италия и изобщо от тези, които живеят и работят в границите на Европа, могат да бъдат причислени към тази група, наречена навремето гурбетчии.
По различен е въпросът при емигрантите или трайно установилите се в чужбина. Днешните условия в Европа, а и в целия свят, позволяват сравнително свободно движение на хора и трайно установяване на част от тях, извън границите на своята родина. Причините, поради които българите, а и не само, напускат страната си, било временно, било за постоянно, са ясни за всички. Те са най-вече икономически и обществено-политически, по-рядко други. Разбира се напускането на родната земя, колкото и да е принудително и болезнено, не води директно до напускане на всичко свързано с България, с българския език, култура и традиции. Тези, които напускат страната и тези които остават в нея, продължават да бъдат взаимосвързани, поне в рамките на едно или няколко поколения.
Тази непрекъсната напълно обвързаност, може да бъде приятна или мъчителна, може да даде положителни резултати или не толкова положителни. Притокът на материални средства, осигуряван от трайно живеещите в чужбина българи, със сигурност е благоприятен за българската икономика и за живеещите тук. От друга страна, когато завърналите се за няколко седмици през лятото или зимата български имигранти, започнат да харчат по няколко хиляди долара или евро, по време на кратката си ваканция, това може да предизвиква завист, и да подразни живеещите тук, особено ако е направено показно и демонстративно. Също така, ако тези „успели” в чужбина българи, започнат да правят поучения, за това какво е редно и какво не е, или започнат да се държат високомерно и пренебрежително към останалите, това също в повечето случаи предизвиква съответната реакция.
От своя страна, емигрантите сами знаят защо са напуснали България и през какво са преминали при установяването си на чужда земя, но когато консервативните и страхуващи се от поемане на каквато и да е отговорност жители на България, започнат да обвиняват тези, които са я напуснали, в липса на патриотизъм, или още по-лошо, започнат да ги обвиняват в предателство спрямо родината, това също няма как да се размине без съответната реакция и огорчение. Хората, трайно установили се в чужбина, преминали през тежките душевни и икономически изпитания, откъснати от родината именно заради консервативността, ограничеността и жестокостта на живеещите в България, няма как да не се чувстват незаслужено и несправедливо обвинявани.
Всъщност, трудно е да се говори обобщаващо за всички тези, напуснали и всички тези останали в България. Въпреки относително общите причини, свързани с решението на един човек да напусне родината, всеки един случай си остава все пак индивидуален.
И така, като обобщение, това което ни кара взаимно да си завиждаме и взаимно да се обвиняваме, е всъщност не емиграцията, а собствената ни глупост, липсата на толерантност и на уважение към другия. Нямаме полза от взаимни упреци и обвинения.
Нека бъдем разумни и да помислим повече за празниците, който наближават и които ни обединяват – празникът на виното, денят на Васил Левски и денят на освобождението на България.

Особености

Мислех да започна с нещо по универсално, но ето че регионалното бързо надделя.
На всички майнички, които се интересуват от историята на Пловдив, препоръчвам следната наскоро излязла книга – „Особености на филибелийския характер”

И понеже авторът Евгени Тодоров, все пак е реалист, е добавил и подзаглавие – „За Пловдив с любов и омерзение”.
Историите в книгата започват с описание на това, как групи пловдивчани се събират на полуразрушеното Марково тепе, по време на Втората световна война, седят върху загретите от слънцето камъни и гледат прелитащите към Румъния американски самолети. Правят залагания, колко от самолетите ще се върнат и колко не. Както се казва – Добре дошли във Филибето…
Книгата е приятна и интересна, особено за тези, чиято съдба е свързана по един или друг начин с древния град под тепета, или „типетата”, както се казва тук. Благодарим на Евгени Тодоров (собственика на ПОТВ), за положения труд и за приятното четиво, от което Пловдив отдавна се нуждаеше.

Песен за истината

Правя кратка музикална пауза, докато пиша есето за двумесечния ми престой в Щатите.



Или ако vbox7 върви бавно, същият клип тук -

http://www.youtube.com/watch?v=1tW93v-3Svw

Enjoy!

Блогът andorey

Най-логично е да започна с отговор на въпроса, защо и аз започвам да пиша в интернет пространството, след като вече съществуват стотици блогове на български език?
Действително, не бих се захванал с това начинание, ако сред всичките тези блогове имаше достатъчно количество такива, които да привличат и задържат вниманието (в случая моето). Без да обиждам никой, но пишещите братя българи, сякаш не могат да се откъснат от няколко основни теми. Сякаш остават затворени в едни и същи теми, без да могат да погледнат от височината на една безпристрастна (европейска) позиция. Блоговете изобилстват от сюжети като например - а ) За всичко са виновни политиците, б) За всичко са виновни циганите, в) За всичко е виновен световният еврейски заговор. Подобни теми дори не бих могъл и да коментирам.
Разбира се, съществуват и блогове, в които се говори за пътешествия, техника, здравословен начин на живот, разказват се весели или носталгични истории, разказват се притчи и т.н. Само че в повечето случаи и тези блогове си остават затворени все в границите на едни и същи теми, макар и с по-интересно и качествено съдържание. Така или иначе, не успях да открия обществено ангажиран блог, който да ми донесе нужната информация и удовлетворение.
При представянето на темите в моя блог, взимам под внимание и още някои важни неща. Мисля че днес в България, има едно пресищане от негативизъм и от търсене на сензационност, които две неща ги поставям в една категория, и които в крайна сметка са доста изтощителни и неплодотворни. Ако не чувствах действителната нужда от едно позитивно и градивно отношение към живота сигурно нямаш и да предприема стъпката към създаването на блог.
Смятам че животът ни може да бъде интересен и без информацията тип „клюка” и „сензация”. Смятам че може да се забавляваме и без наличието на „чалга” в обществения живот, политиката и особено в науката. Нека да оставим „чалгата” във фолк клубовете. Ако и вие смятате така, това е вашият блог.

Да спасим кестените

Забелязвали ли сте как още в средата на юли
прекрасните разперени листа на кестените
стават кафяви? Огънати навътре. Мъртви.
Това не е, защото идва есента. От 20 години
кестените в България боледуват, като пробле-
мът с всеки изминал сезон обхваща по-големи
райони. Причината - един смъртоносен за фо-
тосинтезата хищник, листоминиращият молец
Cameraria ohridella.
Тази напаст тръгва от Охрид в средата на 80-
те години и се разпространява много бързо в
цяла Европа. На Запад бързо вземат мерки, зато-
ва, ако днес се разходите из тамошните
паркове в края на август, можете да
полегнете под дебелата сянка на дърветата, да
се наслаждавате на прекрасните зелени кесте-
нови листа. И да помечтаете...или подремнете.
В София през лятото това е почти невъзможно
– дърветата са с листа на петна, които капят
без време. Преди две години отсякоха около 10
дървета пред Софийския университет. Скоро
всички 40-50-годишни символи на столицата ни
могат да бъдат тотално унищожени. Списание
8 и „Вашият градинар“ ООД, с подкрепата на
Столична община, решиха да се заемат с проек-
та „Да спасим в суматохата кестените“.

Кестените страдат от две неща – фотосинтезиращата повърхност намалява наполовина, а листата започват да капят преждевременно. Нападнатите дървета растат по-бавно, чувствителни са на студ и суша и изглеждат много по-зле. Най-важният и лесен метод за ограничаване на молеца е падналите през есента кестенови листа да се събират и заравят или изгарят. Тогава какавидите умират и от тях напролет не биха се появили нови поколения.

Идеята на „Вашият градинар“, Столична община и Списание 8 е на всяко дърво в Борисовата градина да поставим по един капан, изработен от използвана пластмасова бутилка. Във всяка една от тях ще има определено количество женски феромон, който с миризмата си, доловима за мъжкия, ще го привлече да влезе в бутилката през специално направени дупчици.

Веднъж попаднал в капана, листоминиращият молец не може да излезе навън. Капаните са безопасни за природата, в тях не се поставят химикали или отрова.

http://www.kesteni.bg/

Планетарният съвет – личности и дейност

Американец начело на Планетарния съвет


Останал сам, след края на сутрешните доклади, председателят Джон Кинли стана от местото си и се приближи към широкия панорамен прозорец на обширния си кабинет. Пред погледът му се разпростряха многобройните квартали на Новия град, превърнали се отдавна в неотменна част от територията на добрия стар Ню Йорк. Човек на действието, Джон рядко имаше възможност да остане сам със себе си. Планетарният съвет отдавна се беше утвърдил като главен център в наднационалното управление на вече глобализиралия се свят. Дълги години председателят и неговите съветници работиха в същата посока и Джон нямаше как да не се гордее с успехите си. Светът вървеше към своето окончателно обединение. Оставаше само да бъде направена последната стъпка.
Мислите на председателя бяха прекъснати от появата на Главния секретар. Посърналото лице на Макгрегър изненада Джон и му подсказа, че нещо се е случило. “Провал в новата програма на Центъра за космически изследвания” помисли инстинктивно председателя. Това, което последва обаче, надхвърли всичките му очаквания:
- Мистър Кинли – започна направо Макгрегър – четири от нашите двадесет и пет структури в различни точки на света отказват да изпълняват програмата на Планетарния съвет.
- Как така? – възкликна председателя – Кой потвърди съобщението?
Вместо отговор Макгрегър включи широкия монитор вдясно от председателското бюро. Тълпи от хора изпълниха екрана. Джон не можеше да повярва – хората протестираха! Върху широк транспарант той прочете няколко нецензурирани надписа по адрес на Планетарния съвет, както и до болка познатото послание отпреди няколко десетилетия ”We don’t want you! Go Home!”
В продължение на години човечеството беше разделено на два големи лагера, официално наречени “прогресивни” и “традиционалисти”. “Прогресивни” бяха всички онези, които следваха неотклонно нео-демократичните достижения на Световните Американски Щати и доброволно изпълняваха програмата на Планетарния съвет. Джон ги наричаше просто “приятели”. Групата на “традиционалистите” беше по-малка, но създаваше значително повече проблеми. Председателят Кинли не намираше за тях по-подходяща дума от “не-приятели”. Ето че сега, малко преди постигането на заветната цел, тези последните отново се проявяваха. Председателят смяташе, че всичко това отдавна е минало.
Чувството за мисия отдавна беше завладяло Джон Кинли. Той гледаше на своята дейност и на дейността на организацията, която представляваше, като на проява на най-висшата степен на хуманизъм и отговорно отношение към проблемите на майката Земя. Председателят просто не можеше да си обясни как изобщо беше възможно някой да отказва съдействие на хората, който работеха за неговото добруване?
Кинли отново погледна към екрана: “Отдавна планиран заговор?”. Трябваше да се предприеме нещо и то незабавно.
- Веднага ме свържете с представителите за съответните райони и свикайте Съвета - обърна се той към Макгрегър – искам да разбера, кой стои зад всичко това.
Макгрегър кимна и напусна кабинета.
Председателят се обърна към малкия червен екран в ляво, и поиска връзка със завеждащия корпуса по отреагиране при извънредни ситуации. Както винаги Сам Джоунс беше на местото си.
- Сам – започна председателят – Отдавна не сме имали нужда от помощта ти.
Каменното лице на Сам кимна в знак на потвърждение.
- Много ми е неприятно, че се стигна дотук, но вероятно ще има работа за теб и твоите момчета – продължи председателят.
Сам кимна отново. Председателят даде няколко кратки инструкции и прехвърли линията към Макгрегър. След малко изключи монитора и отново погледна през прозореца. Както винаги Джон Кинли беше готов да използва всички средства за да възстанови нормалната работа на Съвета. Беше твърдо решен да не позволи на онези там, отвъд океана, да спират прогресивното развитие на човечеството. След няколко месеца неговият мандат изтичаше и той възнамеряваше да остави на наследника си една стабилна и просперираща Планета.



Руснак начело на Планетарния съвет


Тази вечер председателят Анатолий Алексеев спа лошо. Той продължаваше да си мисли върху вчерашните новини докато пътуваше към сградата на Планетарния съвет. В 9 ч. сутринта (17 ч. централно московско време), улиците на Новый Йорк бяха доста оживени. Дългият червен килим постлан пред централния вход на Планетарния съвет не успя да възвърне доброто му настроение, нито гвардейците строени от двете му страни, които застанаха мирно при неговото преминаване.
Служители от съвета бързаха да поздравят председателя, докато той вървеше към кабинета си. След това започнаха обичайните сутрешни доклади. Малко преди края на последния доклад, видеофонът издаде пронизителен сигнал. Председателят погледна към електронното табло - департамент “Азия”. “Нашите приятели пак са се разбързали”, помисли си Алексеев докато натискаше бутона за свръзка. На монитора се появи усмихнатото кръглолико лице на Чиан Джи, пълномощният представител на съвета за Китай и Югоизточна Азия:
- Здраст-вуй-те! – започна китаецът - Как де-ла?
- Здраствуйте. – отвърна председателят.
Слава Богу, поне в доклада на Чиан нямаше нищо тревожно.
„Да!” – въздъхна председателят, след края на доклада и се облегна назад в огромния си масивен стол, произведен от заводите на “Новоросийск ентерпрайз” в Сиатъл.
Председателят извади бутилка първокачествена водка, закътана грижливо на един от долните рафтове на бюрото, наля в малка чашка и отпи. Преди това не забрави да изключи камерите. Единствено в кабинетът на председателя, системата, която следеше за сигурността на гражданите и персонала, позволяваше частично изключване.
След доклада на Чиан Анатолий Алексеев отново си даде сметка че Християнизацията на Китай и Азия вървеше по-бавно от очакваното. Въпреки големите усилия, които Съветът полагаше чрез своите структури, 2/3 от четири милиардното население на Китай упорито отказваше да изучава руски език и да приеме източното православие.
Председателят отпи още една голяма глътка, прибра бутилката с водка на местото й и включи камерите. Почувства временно облекчение, но скоро мислите му отново се върнаха към вчерашния свръх строго секретен доклад на Агенцията по космическа безопасност. Най-отдалеченият от планетата Земя космически спътник беше уловил кратък радио сигнал. Какво ли можеше да означава това? Поява на неизвестен космически разум или грешно отчетена трансмисия, поради повреда на спътника? Въпреки че данните не бяха потвърдени от друг спътник, председателят беше силно обезпокоен. А какво ще стане, ако предвижданията на великите магове в Обединен Тибет се окажеха верни и на човечеството, в най-скоро време, предстоеше среща с представители на извънпланетарен космически разум? Председателят за миг затвори очи и поиска чрез видеофона връзка с Фьодоров. Отговорникът по космическата безопасност Андрей Фьодоров, с типичния си ясен и точен стил на изказване, бързо успя да успокои своя началник. Слава Богу, нямаше потвърждение на вчерашния сигнал.
Анатолий Алексеев въздъхна облекчено. Опасността беше отминала. Планетарният съвет, тази велика организация, начело със своя председател, можеше да продължи своята дейност по добруването на всички хора на планетата Земя.



Българин начело на Планетарния съвет


Председателят паркира автомобила си пред централния вход на Планетарния съвет. Предпочиташе да кара колата си сам, винаги когато имаше възможност.
- Добро утро, господин Стоев! – поздрави портиерът и стана от мястото си.
- Добро утро, бай Стояне! – отвърна председателят и се насочи към кабинета си.
Изкачи пеша стълбите до третия етаж. Движението беше здраве - всяко стъпало увеличаваше живота с 3 секунди. Докато се качваше нагоре председателят за пореден път си спомни препоръките на Постоянната комисия. Оттам намираха сградата недостатъчно подходяща, за нуждите на Планетарния съвет, и предлагаха друга доста по-голяма, в Новия център на Новия град. “Че какво и е на тази сграда?” обичаше да казва Ангел Стоев в подобна ситуация.
Още преди председателят да се настани в кабинета си, започнаха да идват служителите, които отговаряха за сутрешните доклади. Както и през изминалите седмици в докладите нямаше нищо особено. Към десет часа в стаята се появи заместник Пейчев. Той беше брат на мъжа на първата братовчедка на председателя.
- Обадиха се от Центъра за космически изследвания – започна направо Пейчев – Напомнят ни, че изоставаме с доклада за одобрение на техните разработки.
Председателят Стоев трудно скриваше раздразнението си при споменаване името на Центъра за космически изследвания. Това беше центърът, който му създаваше най-много проблеми и неприятности със своята дейност. “Тия пак искат да пилеят пари на вятъра” помисли си той, но нищо не отговори. Знаеше, че забележките на Центъра са основателни.
- Друго ? – въздъхна той и включи широкия видеоекран разположен зад Пейчев.
- Ами – започна малко неуверено заместника – отново идваха представители на Ню Вилидж. Кметът отказал да ги приеме.
Сега вече председателят излезе от обичайния коректен тон и почти извика към Пейчев:
- Абе, тия хора кога ще се научат да се обръщат по проблемите към когото трябва. Тук е Планетарен съвет, а не кметство!
- Все пак наши хора... – смотолеви заместникът.
- Не ме интересува – наши-ваши! Да се научат най-сетне да си решават проблемите сами – продължи Стоев, - виждаш че имаме достатъчно друга работа.
- Така е – съгласи се Пейчев и тръгна да излиза.
- Чакай – спря го Стоев – кажи на онези от Центъра, че следващата седмица ще свикам извънредно заседание на Съвета и ще одобрим част от разработките.
Пейчев кимна и напусна кабинета. Останал сам председателят Стоев се замисли за кратко, въздъхна и след това погледна през прозореца. Навън идваше пролет, а тези от Центъра, с техните непрестанни искания и предложения за космически програми направо му съсипваха здравето. Не знаеха ли те, че от това да си стоиш на земята, по-хубаво няма. Пишеше го дори в устава на Планетарния съвет. Е, не беше формулирано точно така, но...
Малкият видеофон, вдясно от председателя издаде сигнал. Екранът тревожно замига в червено. Председателят се сепна. Търсеха го по извънредната линия. Не се беше случвало от месеци. Инстинктивно натисна бутона за свръзка. На плазмения екран се появиха ухилените лица на племенникът му Георги и неговия приятел Камен.
- Как е, бате Ангеле? – попита Жоро и без да дочака отговор поздрави – Честита първа пролет!
След краткия изживян стрес, Стоев се отпусна на местото си.
- Абе момчета, колко пъти съм ви казвал да не използвате спешната линия? – попита председателят, но знаеше че въпросът му е реторичен.
- Ами другите даваха заето – усмихна се Жоро, без да дава вид, че е разбрал докрай упрека.
- Нещо ново при вас има ли? – вече успокоен попита председателя.
- А, нищо интересно – отвърна Жоро. – ама ще те чакаме за празниците. Да не стане като миналата година, пак да не дойдеш!
- Няма – обеща набързо председателя. – Хайде момчета, че работа ме чака.
Председателят Стоев се готвеше да се съсредоточи върху обичайната си работа, когато в кабинета се появи Джон Щайнберг във видимо добро настроение. Джон беше добро момче, женено за дъщерята на по-големия брат на жената на председателя Стоев. Отговаряше за Африканския континент и вършеше задълженията си с нескриван ентусиазъм.
- Поздравления, господин Стоев – започна Джон – Честит празник! Според доклада на нашите сътрудници, вашият обичай Баба Марта, става все по-популярен на Черния континент. Милиони хора днес сутринта са си вързали мартеници.
Председателят Стоев се усмихна. Планетата и всичко в нея се въртеше по обичайната си ос.