10 февруари 2011 г.

Българи и българи емигранти - кой на кого трябва да завижда?

В момента в България, а и в цяла Европа, тече преброяване на населението. Преброяване, което ще покаже, каква част от българите живее в България и каква част живее трайно в чужбина. Но каквито и да са точните резултати, фактите по принцип отдавна са известни. Процентът на тези, които живеят временно или трайно извън границите на България е значителен. Той е толкова значителен, че трябва да се взима предвид като неделима част от съвременното състояние на обществото, като неделима част от културно-икономическата действителност, и дори като част от съвременната народо-психология и народо-психологически портрет на българина към настоящия момент.
Трябва разбира се, да направим и едно уточнение, което струва ми се, не се отчита дори и от нашите статистици. Пътуване и работа в чужбина е имало винаги, дори и по времето на социалистическа България. Във всеки един момент от историческото развитие на даден народ, част от населението е изпитвало икономически затруднения, което е принуждавало тази част от населението да търси работа и препитание далеч от пределите на родното място. Гурбетът, т.е. работата в чужди земи без трайно усядане, е познат още от времето на Османската империя. При така нар. гурбет обаче, е пътувала и отсъствала само мъжката част от населението. През по-голямата част от годината, мъжете от Македония, Родопите, Тракия и т.н. тръгвали от родните си села към големите градски центрове на Османската империя, за да работят като градинари, строители, занаятчии и прочие. През зимните месеци, те се връщали по родните си места и на пролет пак заминавали. В този смисъл, по-голямата част от 300 хиляди българи, които работят в съседна Гърция (и Кипър), голяма част от тези 200 хиляди, които работят в Испания и 100 хиляди, които работят в Италия и изобщо от тези, които живеят и работят в границите на Европа, могат да бъдат причислени към тази група, наречена навремето гурбетчии.
По различен е въпросът при емигрантите или трайно установилите се в чужбина. Днешните условия в Европа, а и в целия свят, позволяват сравнително свободно движение на хора и трайно установяване на част от тях, извън границите на своята родина. Причините, поради които българите, а и не само, напускат страната си, било временно, било за постоянно, са ясни за всички. Те са най-вече икономически и обществено-политически, по-рядко други. Разбира се напускането на родната земя, колкото и да е принудително и болезнено, не води директно до напускане на всичко свързано с България, с българския език, култура и традиции. Тези, които напускат страната и тези които остават в нея, продължават да бъдат взаимосвързани, поне в рамките на едно или няколко поколения.
Тази непрекъсната напълно обвързаност, може да бъде приятна или мъчителна, може да даде положителни резултати или не толкова положителни. Притокът на материални средства, осигуряван от трайно живеещите в чужбина българи, със сигурност е благоприятен за българската икономика и за живеещите тук. От друга страна, когато завърналите се за няколко седмици през лятото или зимата български имигранти, започнат да харчат по няколко хиляди долара или евро, по време на кратката си ваканция, това може да предизвиква завист, и да подразни живеещите тук, особено ако е направено показно и демонстративно. Също така, ако тези „успели” в чужбина българи, започнат да правят поучения, за това какво е редно и какво не е, или започнат да се държат високомерно и пренебрежително към останалите, това също в повечето случаи предизвиква съответната реакция.
От своя страна, емигрантите сами знаят защо са напуснали България и през какво са преминали при установяването си на чужда земя, но когато консервативните и страхуващи се от поемане на каквато и да е отговорност жители на България, започнат да обвиняват тези, които са я напуснали, в липса на патриотизъм, или още по-лошо, започнат да ги обвиняват в предателство спрямо родината, това също няма как да се размине без съответната реакция и огорчение. Хората, трайно установили се в чужбина, преминали през тежките душевни и икономически изпитания, откъснати от родината именно заради консервативността, ограничеността и жестокостта на живеещите в България, няма как да не се чувстват незаслужено и несправедливо обвинявани.
Всъщност, трудно е да се говори обобщаващо за всички тези, напуснали и всички тези останали в България. Въпреки относително общите причини, свързани с решението на един човек да напусне родината, всеки един случай си остава все пак индивидуален.
И така, като обобщение, това което ни кара взаимно да си завиждаме и взаимно да се обвиняваме, е всъщност не емиграцията, а собствената ни глупост, липсата на толерантност и на уважение към другия. Нямаме полза от взаимни упреци и обвинения.
Нека бъдем разумни и да помислим повече за празниците, който наближават и които ни обединяват – празникът на виното, денят на Васил Левски и денят на освобождението на България.

Няма коментари:

Публикуване на коментар