Как енергийните вампири могат да постигнат спасение и да освободят своите енергийни донори?

 Единствено чистите енергии на Любовта и Радостта са способни да накарат човека да

сътвори чудеса. Когато човек се радва, когато обича, тогава животът му придобива божествен
смисъл
Множество са енергиите, които поддържат човешкия живот, ние ще разгледаме три от тях.
Двете “видими” това са храненето и дишането и третата – “скритата” енергия, чийто акумулатор е човешката Душа и сърце.
Дишането и храненето са основните източници на живот и физическа сила на човешкото тяло.
Те имат количествени и качествени характеристики: обем, тегло, плътност и т.н., които правят
възможно тяхното анализиране и изследване. Храненето и дишането са плътни, тежки енергии. Те поддържат човешкия организъм на физическо ниво. Но основен източник на жизнена сила и, здраве и дълголетие е духовният мир на човека, който му дарява истинския смисъл на неговото съществуване.
Радостта, Любовта и Мъдростта са трите стълба на извечната философия за смисъла на
човешкото съществуване. Вдъхвайки бодрост Вярата, Волята и Надеждата – енергиите на силата на духовността – изграждат целите и пътя в живота.
Вярата, Волята и Надеждата превръщат плътните енергии на храненето и дишането в
качествено ново състояние, като поставят основите и опорите на щастливия живот.
Радостта. Когато радостта изпълни всяка клетка на тялото, човек изпитва желанието да я сподели със своите близки и приятели, за да бъдат те също като него радостни и щастливи.
Любовта.
Любовта обгръща сърцето и разпръсква своята енергия в човешкото същество. Тази така чиста
и тънка енергия дарява на човека чувството на всеотдайност и способност за саможертва в името на доброто на другите, желанието те да бъдат радостни и щастливи. В посланието на апостол Павел се казва: “Обкръжете се с любов, която е съвкупност от съвършенството. Не чакайте да бъдете обичани, а вие самите обичайте”. Като червена нишка тази идея минава във всички религиозни и философски учения.
Мъдростта.
Мъдростта носи спокойствие и надежда, познание за истината. Мъдростта дава сила за
вътрешна организация и концентрация над това, което човек обича и което го радва. Лишеният от
мъдрост човек може да се оплете в паяжината на лъжливата Вяра, лъжливата Надежда, а след това те  непременно ще породят у него разрушителна Воля.
Радостта, Любовта и Мъдростта правят от човека “открита космическа система”, открита към
Космоса, към Бога и земните същества. Тепърва хората ще дадат имена на тези чисти и силни
енергии – дотогава ние ще ги наричаме с простичките и понятни за всички имена: сила на Радостта,
Любовта и Мъдростта – сили на Духа.
Радостта, Любовта и Мъдростта – тези нежни и чувствителни енергии са невидимата сила на
духа, която поддържа, окриля и вдъхновява човека за истински живот. Без това състояние на духа, без тези енергии той боледува, страда и постоянно изпитва съмнение за смисъла на своето
съществуване. Без чистите и възвишени енергии на любовта и радостта човек не е способен да изпита чувството на искрено щастие и всеотдайна радост.
Без енергиите на Любовта, Радостта и Мъдростта човекът се превръща в черупка, затворена за
истинското възприятие на заобикалящия го свят и своята реализация. Този човек живее, по-точно
съществува, благодарение на плътните енергии на храненето и дишането, а те го задушават,
пернасищат и невротизират.
През последните години станаха популярни различни методи за черпене на сили от космоса.
Към това “занимание” се насочиха мнозина, но за съжаление без да съзнават, че тази енергия не
винаги им носи истински полезен ефект. Обяснението за това е просто. Всяко насилствено черпене на сила от природата, от космоса, от слънцето е констатация, че този човек изпитва недостиг на чиста енергия и е принуден да я търси и се зарежда с нея отвън, което е сериозна предпоставка за развитие на вампиризъм.
Енергийното поле на вампирите е затворено и затова те не могат да се зареждат с
чистите и положителни енергии от обкръжаващата ги среда, а ги крадат от хората.
Вампирът изпитва постоянно (съзнателно или подсъзнателно) желание да влезе в контакт с
някого. Особеност при тези контакти е стремежът да бъде колкото е възможно по-близо до жертвата си и дори ако е възможно – да я докосне. Най-често обект на този стремеж е жизнерадостен човек с голям енергиен потенциал. Редом до такива хора вампирът се чувства стабилен и спокоен.
Горкият донор! В началото изпитва раздразнение, след това опустошение и изтощение и
накрая непреодолимо желание да преустанови всякакъв контакт с вампира. Но интересното е, че
веднага, след като се изплъзне и се почувства добре, донорът започва да приема раздразнението си като нещо безпричинно и да изпитва чувството на разкаяние и желание да бъде приятен и сърдечен при следващата среща с този човек. За съжаление обаче всеки следващ контакт води до един и същи резултат.
Като правило вампирът мисли само за себе си. Въпросите, които не му дават мира и се въртят
в главата му, са: “... ами аз...”. “... а за мен...” “... а на мен...”. Всичко останало в неговото
поведение е театър – скроена и коварно изиграна пиеса.
Като правило вампирите живеят за сметка на другите, независимо дали това ще бъде в
материален или в емоционален план.
Те са самовлюбени, завистливи и дребнави егоисти. Винаги готови да вземат, но много трудно
да дадат от себе си. Мисълта, която преследва вампира е, че той заслужава повече от това, което
получава. Това натрапчиво усещане го прави ненаситен и алчен човек дори към най-близките хора.
Правилото, което движи мотивацията на вампира е: “Важното е аз да съм добре”.
Всичко, за което говорихме по-горе създава огромно психическо напрежение, в което
вампирите съществуват. То ги тласка да преследват жертвата си неуморно, като всеки път стават все по-агресивни и по-жестоки в нападките си.
Кармическите корени на вампиризма винаги се концентрират, изразявайки глобален
егоцентризъм. Вампирите добре знаят, че най-примитивният и лесен начин да подхранват
биополето си с чужда енергия е да обидят или да оскърбят някого.
Уникален е фактът, че всеки от нас може да се прояви като енергиен вампир по отношение на
едни хора и като донор по отношение на други.
В моята практика често съм срещал случаи, когато майката в продължение на много години е
била донор за детето си, а когато то се ожени или омъжи, донорът се превръща във вампир.
Вампирите отнемат радостта от живота на хората, имали нещастието да станат тяхна жертва.
Жалко за тези, които са подложени на вампирско мародерство и за тези, които не са успели навреме да се спасят от него.
Ако вампирът остане изолиран, далеч от хората, лишен от възможността да се зарежда с
чужда енергия, той мъчително ще агонизира. Останал без сили, неспособен да издържи на силното вътрешно напрежение, което го подлудява, вампирът може да завърши живота си със самоубийство.
Ако това се случи и след това се анализира животът му, поставената диагноза ще гласи –
смъртта е настъпила вследствие хронична форма на вампиризъм.
Психически болните хора, които проявяват агресивност, в своята същност също носят
диагнозата “хроничен вампиризъм”.

Кармическата медицина учи как можем да се предпазим от енергетичната агресия на вампирите

 

В съвременната медицина няма направление, което да изследва вампиризма като социално явление и болест. Все още няма и критерии на оценка, според които може да се постави диагноза кои хора са енергийни вампири и какво лечение им е необходимо. Бихме могли да кажем, че днес тази празнота в науката се заема от кармическата медицина, която изучава невидимите енергийни връзки между хората.

 В митологията и окултизма понятието вампиризъм се разбира като безсмъртие чрез кражба на човешки живот.

 Сигурно си спомняте приказките, в които се разказва как Баба Яга превръща прекрасната принцеса в жаба, а момчето в агне. Отнемайки живота им, към вещицата се вливат нови сили и енергия за още по-страшни злодеяния, от които Баба Яга изпитва все по-голямо удоволствие и блаженство.

С тези примери от приказките бихме могли да обясним понятието вампиризъм, с което се сблъскваме във всекидневните си взаимоотношения с хората. Те могат да послужат и за свидетелство на дълбоките корени на вампиризма.

В славянските народни поверия “вампир” означава мъртвец, излязъл от гроба, за да смуче кръв от живите хора. В кармическата медицина “енергийни вампири” се наричат тези хора, които съзнателно отнемат жизнените сили на жертвите си, станали техни донори.

Китайците наричат жизнените сили “ци”, японците “ки”, а индийските йоги – “прана”. У нас е популярен терминът “биополе”. Съвременната медицина работи с общото определение “психсческа енергия”. Нарушенията в психическото състояние на човека психолозите наричат: срив и стрес, афект и раздразнение, психически кризи.

Изследвайки процесите в психиката на човека, медиците и психолозите дават оценка на на взаимоотношенията с другите хора и на влиянието, което оказва върху него обкръжаващата го среда. За съжаление обаче не обръщат внимание на психическия ефект от агресията на енергийните вампири.

Вероятно като основна причина за тяхното мълчаливо отношение към тези така специфични изменения в психическото здраве на човека би могъл да се приеме фактът, че повечето от психиатрите и психолозите разглеждат вампиризма буквално, по начина, описан в приказките – “човек-кръвопиец”. Възможно е също тяхното равнодушие да се дължи на неразбирането, че по същество психическата енергия също е кръв, но разглеждана в друг план и на друго – по-високо ниво. Както казва Фридрих Ницше: “Пишете с кръв и ще разберете, че кръвта също е душа”.

Отъждествяването на кръвта с душата е присъщо на много магически традиции сред древните народи, а представата за хората-кръвопийци дори и днес продължава да тревожи съзнанието ни.

Както кръвта, така и психическата енергия прониква във всяка клетка на човешкото тяло, затова и най-малката тяхна загуба (на кръв или на психическа енергия) се отразява върху физическото и психическото здраве на човека.

“Не се ядосвайте!” – съветва лекарят. “Бъдете спокойни” – казва психологът, но и двамата забравят, че между нас съществуват хора, които умишлено ни тласкат към психически сривове, тъй като това е единственият начин, по който те могат да се доберат до жизнените ни сили, а след това да ги отнемат.

По правило след контакт с вампир възниква усещането за пълна загуба на жизнените сили и доброто настроение, а в душата се загнездва чувството на пустота, обида и пропиляно време. Навярно всеки от нас може да си припомни взаимоотношенията с хора, които са оцветени в черно.

В Светото Писание се казва: “Нито крадците, нито злодеите, пияниците или злословниците, нито хищниците ще наследят царството Божие”.

Бог нарича “хищници” вампирите. “Измежду вас ще въстанат вълците и ще ви унищожат” – така библейската мъдрост разкрива истината за вампиризма.

По своята същност вампиризмът е енергийно мародерство, чрез което вампирът получава краткотрайно психическо облекчение. Именно това усещане за възстановяване на психическото му равновесие го тласка, подобно на хищник, с животинска стръв да се нахвърли върху жертвата си, за да удовлетвори своя постоянен енергиен глад.

Като използват неизчерпаема фантазия и упоритост, вампирите отнемат докрай чуждата енергия, тъй като това е единственият им шанс да продължат да живеят.

След като нанесе своя енергиен удар вампирът се успокоява, чертите на лицето му се отпускат, дори е възможно да започне да се смее. Вампирът се чувства пълноценен и доволен от себе си. Натрупалото се психическо напрежение и енергиен глад са изчезнали!

Като разумно и изобретателно същество човекът е измислил множество “хватки”, присъщи на вампиризма, воден от единствената цел – независимо на каква цена, да спаси и продължи живота си. Такова вампирско желание за живот и насишане с чужда психическа енергия е присъщо само на хора (вампири), които вече не са способни да живеят нормален човешки живот. Те са тежко болни, а физическите и психическите им сили вече са се изчерпали.

Всяка болест е вид наказание за неправилен начин на живот, мисли и постъпки.

Животът на вампира и отношението му към хората образно биха могли да се сравнят с един от законите на термодинамиката, според който процесите, произтичащи в затворена система, се стремят към равновесие, а за да се постигне то, е необходим приток на свежа енергия. Без нова, чиста енергия процесите в системата започват да затихват и умират.

Вампирът не подозира, че е тежко болен човек. Той не осъзнава истинската същност на своята човешка трагедия и пагубната си роля в живота на хората около него.

Като социално явление вампиризмът винаги е съпътствал човека, но днес, във времето, което бихме могли да наречем “нервно” и “психично”, с него се сблъскваме все по-често и сред все по-голям брой хора. Колкото по-сложни и напрегнати стават човешките взаимоотношения, толкова по-често вампиризмът става причина за нови болести или изострянето на стари травми.

Вампирът все е изнервен и превъзбуден и затова не се чувства добре, ако някой живее спокойно и щастливо. Той изпитва болезнена завист към “нормалните хора”, затова спонтанната му реакция е да нагруби някого. Моя пациентка ми разказа как всеки път, след като се прибират в къщи от гости или някъде, където са срещнали доволни от живота си семейства и хора, съпругът й вдигал скандал, който освен с ругатни завършвал и плесници по лицето.

Пример за енергиен вампир най-ярко може да се илюстрира с човек, който обича да спори, като цел на спора е не изясняване на истината, а провокирането на конфликтна ситуация. Този човек много често заповядва: “Недей да спориш и да воюваш”, дори когато му съобщават най-незначителни факти.

Основна отличителна черта на вампиризма е отсъствието на позитивен обмен на енергия в междуличностните контакти. Например определен човек от вашето обкръжение живее с постоянната вътрешна нагласа, че сте му длъжен. Вие му правите услуга след услуга, помагате му, а в отговор не получавате нито благодарност, нито уважение, нито пари.

След всяка среща с вампир изпитваме чувство на неудовлетвореност, на умора, на съприкосновение с душевна посредственост и грубост. Контактувайки с биовампир, неволно започваме да проявяваме прекомерна раздразнителност, а след това, попадайки в потока на негативните емоции загубваме самоконтрол, което на свой ред води до загуба на енергия. Усещаме особен вид физическа слабост и сънливост, повишена емоционална и физическа възбудимост. Неочаквано се появяват физически травми и още множество други здравословни проблеми, за които не можем да намерим обяснение.

Започваме да боледуваме! Затова пък вампирът е зареден с нашата енергия. Той е спокоен! Той е здрав!

Печалните последици от донорско-вампирските отношения са свързани и с това, че в съдбата на донора все по-често се появяват програмите на черната карма, което го отдалечава от самосъзнанието и самореализацията. И още нещо, което непременно трябва да кажем.

Ние сами, доброволно подхранваме вампирите, а неравностойните отношения с тях от позицията на енергията са следствие на нашия вътрешен свободен избор!

 

 

 

 

 

Едно мило послание от най-северните земи на България

 

    Това послание е от град Тулча, разположен на Дунав, в днешната румънска част на Добруджа. Град Тулча е разположен на красиво място при ръкава наречен Свети Георги, близо до мястото където река Дунав се разклонява и през три огромни канала се влива в Черно море. В красивия град Тулча преди 1878 година най-голямата етническа група е българската, следвана от румънската и още близо двадесет народности. През следващите десетилетия българското население постепенно намалява, а румънското взема превес, особено след 1940 година.  

                               

    Днес българското присъствие в Тулча е по-скоро исторически спомен. За него напомня старата църква в града „Св. Георги”, строежът на  която започва в 1851 година. Запазен е фронтона на входа, с надписа по освещаването на църквата, от 1857 година, написан на черковно-славянски. До църквата се е намирала и Българската мъжка гимназия. Не много далече е и къщата в която осем години е живял Стефан Караджа, докато е бил чирак и калфа обущар при чичо си в Тулча. 

    Мъжката гимназия е основана през 1859-1862 година от българския търговец Димитраки Теодоров. Той е родом от Жеравна, но се установява в Тулча, където става един от едрите търговци на добитък на Балканите, получава и титлата бей. Участник е в Първия църковно-народен събор в Цариград. Негова съпруга е Султана Теодорова, родом от Арбанаси. Тяхна внучка е Султана Рачо Петрова, която се ражда тук в Тулча, жена на българския офицер и политик Рачо Петров.  

    Двамата съпрузи  Димитраки и Султана са погребани в двора на църквата, в стилно изработен саркофаг, с релефи и надпис. Тук е и саркофага на Хаджи Велико Стефанов и съпругата му Анастасия, който поставя основата за съзиждането на храма Свети Георги, както и на девическото училище. Това малко пространство, от източната страна на българския храм, днес е оградено с каменна ограда и железни решетки, но времето и годините са оказали своето влияние върху паметниците. Тук могат да се прочетат няколко трогателни послания към бъдещите поколения. 

    Едното е това на гробницата на Димитраки и Султана Теодорови. То гласи: „Тук под тая плоча, тук под тоя кръст, почиват двама – съпруга, съпруг: Прибра ги Господ един до друг. Мили те бяха за своя род, добро правиха през цял живот; вечна им памет, легка им пръст.” 

    Наблизо е саркофага на Теодор Вълчев, баща на Димитраки и Стефанаки Теодорови. Надписът върху неговата надгробна плоча, днес загубена, започва с думите: „Продумай мрамор и кажи – Теодор Вълчев тук лежи…” И другите околни надписи са в подобен стил и с подобно съдържание като тези. Всичко това показва, че зад суровите лица на нашите възрожденци, които виждаме по архивните снимки, зад дългите бради и мустаци, под тежките калпаци, са живели едни чистосърдечни и благородни души, родолюбиви и богоязливи. Показват, че в българското семейство от онова време е имало ред, взаимопомощ, мир и разбирателство. Така са постигнати и големите успехи в десетилетията преди и след Освобождението на България.

    Щастливо обстоятелство е, че подобни надписи от средата на деветнадесети век са запазени и в територията на днешна България и извън нея. Те ни показват какво е всъщност българското, това, което търсим днес и не може да намерим. Показват ни традиционната българска чистосърдечност и простодушност, която въпреки влиянието на политиката, на нейната суровост и лукавост от османско и още по-рано от византийско време, запазват своята чистота. В случая имаме един мил пример от град Тулча, при Дунав, едно от най-северните български землища.

Дунавският лимес - преди и сега

   Латинската дума „лимес” означава гранична пътека, гранична линия. Понятието „Дунавски лимес” се появява около първи век от новата ера, когато Римската империя напълно завладява Балканите и превръща естествената граница река Дунав в граница на своите земи на север. Границата по река Дунав продължава по цялото протежение от делтата на река при Черно море, чак до земите на Централна Европа между Будапеща и Виена. За около век и половина Римската империя успява да настъпи и на север, в земите на днешна Румъния, в най-южните части от Молдова и Украйна, но бързо се връща и прибира границите на юг от реката, в старите трако-илирийски земи. На север остават варварите – даки, скити, германци, сармати и много други.

    По тази естествена граница, каквато представлява река Дунав, е построена цяла система от крепости за защита земите на Римската империя от варварския свят на север. Тази върволица от гранични крепости е наречена „Дунавски лимес” или дунавска гранична пътека, разположена по десния, южен бряг на реката или иначе казано в днешните сръбски и български земи, както и в Северна Добруджа.

   Снимка - план на крепостта Новиодунум при Исакча, в Северна Добруджа

    Сингидунум е наречена римската крепост при днешния Белград, при вливането на река Сава в Дунав. По-надолу по течението на реката, по-известни крепости на територията на днешна Сърбия са Виминациум и Акве. Бонония е римската крепост при сегашния град Видин. Надолу по реката следва Рациария, при сегашното село Арчар, от който археологически обект има намерени много интересни находки. Алмус е римската крепост и пътна станция при днешния град Лом. Ескус или Улпия Ескус е римската крепост при село Гиген. От река Цибрица на изток започвала римската провинция Долна Мизия, а нагоре по течението на Дунав се намирала Горна Мизия. Нове е античният римски град при днешен Свищов.  Крепостта Ятрус при село Кривина е разположена при вливането на река Янтра в Дунав. Тримамиум близо до днешното село Мечка е римски кастел, т.е. крепост също част от долнодунавската укрепителна система. Сексагинта приста или „Шейсетте бързоходни кораба” е римския кастел на дунавския бряг, в град Русе. Трансмариска е римското название за военния лагер при днешен Тутракан, където квартирува част от 11-и Клавдиев легион. Дорусторум пък е римското название на днешния град Силистра и едноименния кастел, название по-късно превърнало се в средновековното Дръстър. Разбира се по протежение на Дунав на днешната българска територия съществували и още други крепости, строени във времето от първи до шести век от новата ера. Дунавската укрепителна система е била добре поддържана от Римската и след това от Византийската империя, чак до седми век и образуването тук на Първо българско царство.



    Снимка - тирове преминават  с ферибот, от Украйна към Румъния

    Римските гранични крепостите са имали не само охранителна цел, но са служили и като митници, т.е. през тях е минавала търговията с „варварския свят”. Около тези крепости се оформяли цивилни селища на граждани, които обслужвали войската и администрацията, или били част от нея, други които се занимавали с производство, с земеделие и т.н. В Римската империя и по-точно на Балканите, имало няколко големи нашествия през това време, на германски племена през трети век, на хуни в средата на пети век, малко по-късно в началото на шести век на авари и славяни. Държавната машина се справяла с подобни нашествия по различен начин - с подаръци и плащането на данъци на завоевателите, с мирното им разселване по територията на огромната империя от Великобритания и Испания до Мала Азия и Близкия Изток и разбира се чрез противопоставяне с военна сила. Основната маса от „северни варвари” по долнодунавския лимес в периода първи-седми век били даки, гети и скити, наречени по-късно към 4-5-6 век, славяни или анти. Въпреки че славяните понякога извършвали грабежи на юг от реката, а императорските войски навлизали спорадично за наказателни акции на север, като цяло отношенията били мирни, основани на взаимно зачитане на правилата и на търговия.



    Снимка - поглед от земите на Добруджа към Дунава и земите на Украйна и Молдова

    Много интересна е ситуацията в Северна Добруджа, в крайната отсечка на дунавския лимес поради няколко причини. Първо, тук някъде се намира прословутия от нашата българска история Онгъл, в който се заселили българите на Аспарух, преди окончателно да се спуснат на юг и да заемат земите на днешна Северна България. Спори се дали Онгълът е бил на север или на юг от реката, но за да изпрати империята толкова войска, срещу хората на княз Аспарух, най-вероятно е имало  заселване в самата й територия. Вероятно Онгълът се е намирал в най-южния ръкав на дунавската делта. Днес река Дунав се влива в Черно море през три основни устия – най-северното Килийско гърло, средното Сулина и южното Свети Георги. Предполага се, че в миналото е имало и още едно южно устие, което е пресъхнало. Тук бил в древността т.нар. остров Певка (Певки), а по-късно тук вероятно е бил и Онгълът.



    Снимка - Дунавския лимен днес

    От днешния румънски град Галац реката прави своя последен голям завой в посока изток към Черно море. На това пространство около 150-200 километра са разположени също няколко известни римски крепости. Това са Диногеция, Новиодуним, при днешния град Исакча, Егисус при град Тулча, Халмира най на изток при ръкава Свети Георги и няколко други. Тук отново, както и в старо време се намира една значима граница. Тогава това е бил така наречения Дунавски лимес между Римската империя и варварския свят. Днес това е границата между Европейския съюз и Украйна и Молдова, а по на север и Русия. Ситуацията в миналото и днес е всъщност сходна между земи, които се водят център на висока култура и цивилизация, какъвто е Европейския съюз и земи които най-общо казано са извън него. От високия дунавски южен бряг се виждат околните огромни площи засети с жита и царевица, виждат се многобройни по-големи по-малки езера и река Дунав, която понякога е по-близо понякога по-далеч на хоризонта. Отсреща се виждат подредени молдавските и украински по-големи селца, големи равнинни, а също и хълмисти територии.

    
   
    Снимка - избираме света на цивилизацията...

    Руините на римските крепости от Долнодунавския лимес са запазени в по-голяма или по-малка степен. Впечатляващите за древните автори строежи, днес не могат да предизвикат особено внимание с размерите си, за съвременния човек, свикнал на други по-големи мащаби. Все пак местата на граничните крепости са интересни със своята история и значение в миналото. Интересна е и аналогията между древната и днешната граница, между Рим и „варварите” и между ЕС и страните извън нашия съюз.  

За древността на българския език

  На нас българите са поверени за отговорно съхранение, през векове и за векове, няколко неща. Това е нашата пищна, зелена, красива и разнообразна природа - наистина богата. Това са моралните ценности и религиозни правила, които са с дълбока древност, което ние по правило не съзнаваме, но всички ние ги обладаваме и спазваме, в повечето случаи без да го съзнаваме.

    Не по-малко важен е нашият български език, изкован от старите законодатели в прадревни времена, на върха на Стара Планина. Това последното е в рамките на шегата.

    За съжаление дори и учени хора, българи, които са знаели различни науки и са говорели по няколко езика не винаги са осъзнавали дълбочината и древността на българския език, но тези които са се е докосвал до тази истина, са ставали истински и ревностни патриоти, във всяко отношение. Такива хора като Георги Раковски, Петър Берон, д-р Иван Селемински, Стефан Захариев, Йордан Хаджиконстантинов, Цани Гинчев и други.

    Това, което наричаме днес български език е пряко наследство на старата балканска реч, от времето на траките и пеласгите и още преди това. Тази реч е толкова стара, че е повлияла на практика на всички европейски езици, а оттам и на много такива извън индо-европейското семейство. Именно това са най-впечатляващите примери, които ще разгледаме.

    Ако отворим който и да е речник на чуждите думи у нас, ще видим огромно количество думи, за които пише, че са дошли в съвременния български през турски, гръцки, руски, немски, френски, италиански и т.н. Често за думите, които са дошли от турски, се уточнява, че дадена думата първоначално идва от персийски или арабски език и с посредничеството на турския, по време на Османската империя, е приета и по нашите земи. Същевременно за много думи дошли чрез руския в български се уточнява, че са всъщност френски, немски, италиански думи, т.е. европейски, но са дошли у нас чрез руско влияние и посредничество, основно в първите десетилетия след Освобождението.

    Много думи в старогръцкия език и в старогръцките речници се познават като такива с български корен още на пръв поглед, но поради това че са записани в древността, се водят старогръцки. Думата „колиба” се среща в старогръцкия като „калиби” (καλύβη). Така излиза, че тази дума е старогръцка. Думата „кол” се среща в старогръцкия под формата "сколопс" - кол ограда от колове, палисада. Колибата е първобитно жилище, което се прави от колове (колци) и пръти, оттам и думата "колиба". В днешния български думата е ясна като етимология – кол – колиба, докато в старогръцкия тази яснота липсва и е замъглена.

    Така е и при старогръцката дума „арбили” (ἀρβύλη) или „арбюлис” (ἀρβυλης), която се превежда като вид обувки. Думата „арбили” е всъщност думата „цървули”. За цървулите може да кажем, че кажем, че етимологията е съвсем ясна. Тя произлизат от думата „цръв” – черво - "цървул". Думата, със значение обувка, се среща и в много славянски езици, но най-старият облик е бил с начално „ч”, както показват примерите. Отново имаме дума, която няма ясно обяснение и етимология на старогръцки, на който език думата просто е записана. Етимологията обаче се вижда ясно на български и при останалите славянски езици. Тук нашият академик Стефан Младенов прибавя и арабската дума serbul – обувка, от която уж произлизали славянските такива, но той не се е сетил за старогръцката дума. Накратко, имаме още една стара балканска, може да я наречем и българска, дума, която по-късно е получила голямо разпространение.

    Впрочем древен балкански корен може да видим и при другата дума за обувка „крепис”, която означава също и „основа, база, фундамент”. Думата е преминала и в латинския, като тук може да потърси корена и в „крепя” и в „закрепвам”. Сродната латинска дума „крепидо” (crepido) – основа, темел, стена, която се използва у нас като научен термин – „крепида” – крепостна стена. Друга дума, която се използва от археолозите е думата „стригила”, която идва също от латинската strigilis и означава не друго, а стъргало, стъргалка, чесало. Но примерите с латински думи  и близостта им с българските са наистина много и по-лесно видими, затова да се върнем към старогръцките.

    При много думи в старогръцкия началната съгласна буква е отпаднала, както в думата „арбили” (арбюли) - цървули. Така имаме и думата „арпи” (ἃρπη), което значи сърп, също и граблива птица, при която е изпаднало началното „с”. Такива примери имаме много и при заемане на старите балкански думи в турския език, както ще видим по нататък.

    Думата "вино" на новогръцки е „краси”, а на старогръцки „красис” (κρᾶσις), което освен напитка и смесване, съединение, означава и температура. Всичко това показва, че думата „красис” всъщност произхожда от „красен” или „красний” – червен, т.е. от червения цвят на виното.

    Старогръцката дума обол (ὀβολός) – вид дребна монета, може да свържем с думата „объл” или „овал”, но да приемем че тук приликата е случайна, понеже монетите са по принцип кръгли, не само оболите.

    Много интересно е обяснението на името Атина Палада, по-точно епитетът който е даден на богинята. Това название всъщност се среща във варианта Паллас (Παλλάς), а също и Паллинис (Παλληνίς). Паллас или Палладион е изработена от дърво статуйка на Палада, според поверието паднала от небето, която се пазела в Троя и се смятала като залог за съществуването на града. Основните характеристики на Атина, дъщеря на Зевс е, че е жена-воин, че е девица и че е синеока. Това последното е правело особено впечатление в света на топлия юг, където хората масово са били тъмнооки. Палада, въпреки разнообразните научни обяснения обяснения, на думата, най-вероятно идва от „плава” – синеока. Тази старобългарска дума „плавъ”, която значи по-скоро „сивосин” или дори „бледожълт”, се е позагубила в съвременния български език, но се е запазила в много от славянските езици. Тя се среща и в немската и латинската група, а всъщност повсеместно в различните индоевропейски езици.

    Който желае да прочете повече подобни примери, да надникне в съчинението „Българска старина” на Георги Раковски, където ще види и много дадени връзки освен със старогръцкия и с персийския (авестийски) език, с турския и т.н. Всичко това означава само едно. Когато балканското население се е предвижвало от своята Балканска прародина във всяка една посока, то е разнасяло със себе си древната земеделска култура, носело е със себе си вещите, уменията, занаятите и всичко това се е предавало на околното заварено население, което е започвало да използва същите думи и названия. Така и когато са дошли тук османските турци, през 12-13 век, те са заварили едни много стари традиции и при местното населени, предимно българско, но и при византийците във Византийското царство. Когато десетки „турски” думи изведнъж се оказват стари балкански, български думи, човек се смущава първоначално от големият им брой. Такива много думи може да видите отново у Раковски, а аз тук без да повтарям примерите, ще се опитам да дам нови. За съжаление в нашите тълковни речници ще видите стотици думи, които се смятат за турски и наистина част от тях са навлезли по време на османското владичество, но и те най-често идват от персийски и арабски. Обаче има и десетки думи, които са там поради нашата скромност, поради следване на погрешни стереотипите и от научно недоглеждане. Върху подобни примери аз лично съм се спирал няколко пъти, но като цяло темата е неразработена от специалистите.

    Думата „авджия” се приема за турска, понеже идва от турското av – лов, дивеч. Само че това е самата дума „лов”, както и „авджия” (авджилък) е всъщност „ловджия”, като е изпуснато началното „л”. Друга една красива дума, която е „уста”, в смисъл на "майстор", е образувана по същия начин, чрез отпадане на началната съгласна. Турската дума „уста” (usta) е всъщност (м)уста(р) – майстор. Самата българска дума „майстор” идва от глаголите „строя”, а също и „да сторя”, т.е. да направя, да изградя, да извърша. Един от най-важните дюлгерски инструменти се нарича "мастар", т.е. нивелир, нещо което служи за прав и стабилен градеж. Друг важен инструмент на майстора е мистрията - майстория, която дума произхожда от същия корен.

    Изобщо думата "майстор" се среща и в латинския и в повечето европейски езици, а както виждаме и в турския. В латинския магистър (magister) има конотация със вещ, знаещ, можещ, докато пък в съвременния английски думата master има конотация, не толкова с „майстор”, колкото с „господар”. В много тракийски и особено древномакедонски надписи от римско време се среща думата mestrian, която нашите учени определят като някакво лично име. Обяснението на думата е именно „майстор” – титла разпространена от много хилядолетия на Балканите и записана по римско време във възпоменателни и надгробни надписи с латински букви като „местриан”.

    Ако продължим по темата турската дума дюлгер (dьlger), използвана и при нас често в миналото, означава дърводелец. Тя се използва и със значение каменоделец и означава именно това „дялам” или „дялкам”, т.е. „дялкар” станало по турски на „дюгер”. Тук наистина нещата започват да изглеждат смущаващи, понеже и думата уста - майстор и думата дюлгер – човек, който дялка, имат връзка с българския, но като имаме предвид, че османския народ е бил номадски, всичко си ида на мястото. Друг смущаващ пример е с думата хеким- доктор, лечител, лекар, която действително идва от „лек” и „лекувам”, т.е. лечител, отново при изпадане на първоначалната гласна. Една интересна подробност е, че думата „локум”, идва от същия корен, защото първоначално локумът се е използвал като лечебно средство, в древна Персия…

    Думата „беяз” (beyaz) на турски означава „бял”. Думата „левент” е една от думите за юнак, храбрец и се приема за турска. Само че тук виждаме старобългарската дума „львъ”, или лев/лъв. Наистина смущаващи примери, както и турския глагол „истемек” – искам, желая „иемек” – ям, храня се, "ресам" - художник, рисувам и много други, но да кажем че това са много стари понятия, с общ корен за различните езикови семейства.

    Тук нямаме възможност дори и накратко да разгледаме връзката на българския със санскрита в Северна Индия и авестийския език в Персия. Нямаме възможност да разгледаме връзката на българския с иврит, който пък е език от съвсем друго семейство семито-хамитското. Трябва обаче поне с малки стъпки и усилия да започнем да изчистваме истината за нашия произход и да изправяме заблужденията, без излишен национализъм. Културата се създава, носи се и се предава и в това няма нищо необичайно. Добре е обаче ни българите да осъзнаваме и знаем истинското си място в света…!

https://andorey.blog.bg/history/2019/08/23/trako-hetskoto-vliianie-vyrhu-turskiia-ezik.1671520

https://andorey.blog.bg/history/2012/08/07/traki-i-greki.986235?reply=3923455

Съдбата на учения

 Откъс от приказката "Халифът-щърк" на Вилхелм Хауф:

"Халифът, който обичал да събира в библиотеката си стари ръкописи, макар и да не умеел да ги чете, купил изписания лист и кутията и пуснал продавача да си върви. Но на халифа много му се искало да узнае за какво се говори в изписания лист и попитал везира, дали не познава някого, който би могъл да разгадае чудноватите букви.

- Премилостиви господарю и повелителю - отговорил везирът, - до голямата джамия живее един човек, когото наричат учения Селим, той разбира всички езици. Повикай го. Може би той познава тези тайнствени знаци.

Довели скоро учения.

- Селим - казал му халифът, - Селим, говори се, че си бил много умен. Я погледни тоя изписан лист и кажи ще можеш ли да го разчетеш?Ако го разчетеш, ще ти подаря нови дрехи за празник; ако не го разчетеш, ще заповядам да ти ударят дванадесет плесници и двадесет и пет пръчки по стъпалата, защото ще излезе, че без право са те наричали учения Селим.

Селим се поклонил и рекъл:

- Да бъде волята ти, господарю!

Той разглеждал дълго време написаното и изведнъж извикал:

- По латински е, господарю! Да ме обесят, ако не е по латински!

Халифът заповядал:

- Щом е по латински, кажи какво пише!"

Това е цитатът от приказката и макар и кратък много ясно показва съдбата на учения. Първо, мястото на учения е зад джамията. Второ полза от него няма никаква, освен ако някой халиф се сети че му трябва за кратко. Трето ако само се е правил на учен и не е такъв, заслужава много плесници и пръчки по ръцете. Това е съдбата на учения съвсем кратко и ясно разказана...

Първа седмица в София

    Първа седмица в София... през есента на 1995 година. Аз съм приет специалност Археология в Софийския университет "Св. Климент Охридски". Заминавам от гарата в Пловдив за откриване на учебната година на 1-ви октомври.

    Трябва да се ме изпращали и майка ми и баща ми и сестра ми, но помня най-вече баба ми Пенка, която плачеше. Аз съм й любимия внук, не че има други внуци, освен мен и сестра ми, но аз съм й особена слабост. Това е добре известно на всички от двадесет години, т.е. откакто съм се родил и е повод за много шеги, а понякога и хапливи коментари. 

    - Брат ти да не заминава войник - попитала една позната сестра ми, при вида на тази сцена.

    - Не, заминава за София... - отговорила сестра ми.

    Освен това със сигурност помня, че влакът тръгна от един от челните коловози, а освен това пътуваме към София с бат Веньо. Венелин Савов е вече втори курс специалност "Право" в СУ, въпреки че сме завършили заедно Английската гимназия. Но аз учих една година Българска филология в ПУ, а той направо си е започнал желаната специалност в София.

    - Почва голямата скъпотия... в София - коментира бат Веньо още с тръгването на влака. Това е единствената фраза, която си спомням от целия разговор. Трябва ми известно време да поживея в София, за да разбера какво точно означава това. Не че нещата са по-скъпи от Пловдив, макар че някои са. Просто големите разстояния, голямото количество от занимания, услуги, предложения, мероприятия и тяхното разнообразие правят живота в столицата по-скъп. А и самите стоки и услуги са по-скъпи  понякога, особено за бюджета на един студент.

    Квартирата ми на булевард Дондуков е на 7-8 минути пеша от Ректората. Голям късмет за мен, затова изкарах там и петте години в София. Точно на кръстовището на бул Дондуков с улица Кракра, срещу задния двор на Първа Английска гимназия, на завоя на трамваите 20 и 22. Много приятно ми е да виждам номер 20, защото това е рейса с който ходим до Коматево, при баба ми и дядо ми, в събота и неделя. Все още единствен и незаменим, двайската към квартал Коматево, други няма. 

    В София с трамвай двадесет идвах най-често от гара Подуяне до квартирата на булевард Дондуков. Беше ми по-удобно да слизам там отколкото да ходя до централна гара. Разстоянията в София са големи, както казах и трябва много да внимаваш къде и как се придвижваш, за да не губиш излишно време. Само че първите седмици си ходих до централна ЖП гара, понеже не ги знаех тези работи.

    На 1-ви октомври в непозната и чуждееща София търся нещо познато и отивам надолу към Орлов мост да чакам Айката, който ще дойде от ЖК Дружба към Ректората, за откриването. Айката е също втори курс Право, но с бат Веньо са в различни потоци - 300 човека учат Право, разделени на два потока от 150 човека! Право е най-желаната специалност по онова време. Ние археолозите сме 30 човека, колкото един клас, разделени на две групи по 15 човека.

    Няма мобилни телефони, някои хора няма дори и стационарни... все пак 1995 година сме, затова и с Айката не успявам да се видим, ей така наслука. После се оказва, че той просто не е успял да дойде за откриването. 

    Връщам се към централната сграда на Университета. В централната аула на Ректората деканът Лалов ни посреща с тържествена и интересна реч. Залата не е толкова пълна, ентусиастите да присъстваме на откриването не сме малко, но не е и препълнено. Интересен акцент в речта на Лалов сякаш е насочен точно към мен и такива като мен. Той специално обръща внимание, в речта си, на това, че някои хора са приети в СУ не точно в специалността, в която желаят. На тези хора той директно препоръчва да си помислят, да се огледат, преди да тръгнат да се прехвърлят в друга специалност или да кандидатстват пак, дали тази специалност, която учат няма да им хареса повече и дали не е по-подходяща за тях. Аз съм един от тези хора, защото също като първо желание съм записал специалност Право. Археологията ми е на второ място, в списъка на желания, като следват Политология, История, Етнология и т.н. 

    Вечерта в квартирата идва време да се изкъпя. Октомври месец е, обаче стуууд, в тази студена стара баня, в тази къща. Питам хазяина дали няма някакво отопление в банята. Той казва че няма! То хубаво, ама сега е още октомври, ще се изкъпя някак си, ама какво ще правим през зимата!! Това е мисълта, която се врязва в съзнанието ми... и на която просто не виждам отговор.

    От една шина над външния край на ваната висят две плътни парчета найлон, долепени един до друг. Не мога да разбера защо са два и ги оставям да си висят така докато се къпя... прав разбира се и максимално бързо. Водата обаче понамокрила и банята.

    - Абе, Андрейчо и ти археолог ще ми ставаш - скастря ме хазяина и ми показва, че единият найлон се пуска от вътрешната страна на ваната, а другия от външната, за да не пръска навънка. Аз се чувствам гузен и донякъде засрамен, ама не толкова...

    През нощта освен обичайните шумове от улица, с които съм свикнал, чувам и едно скърцане, чукане и тракане на релси, докато завива трамвая. Нов шум, непознат. Да не говорим че нашата улица Велико Търново в Пловдив е толкова тиха, че понякога прилича не на улица, а на заден двор на къща.

    Колегите от нашата група се оказват много хубави хора. От другата група ми се виждат малко по-страни! Едно високо момче, с щръкнала черна коса от тази втора група обаче, с очила и леко мургаво лице ми привлича вниманието и то много силно. Васил К. - бат Васко, въпреки че е една година по-малък от мен, софиянец. Сядаме да си говорим на пейките пред библиотеката Кирил и Методи още на третия ден. В София е роден, обаче от дума на дума ти откъде си, ти откъде си и се оказва и той от Родопите, баща му де, както и моя, от сравнително близки села. Ей, как се намерихме и как се познахме веднага, си казваме. Щастливи сме от срещата в специалност Археология и ставаме големи приятели.

    С Теодор Р. от Варна даже не се и запознаваме... силна кармична връзка, както се казва. Вървим с него още първата седмица към Четвърти километър, където ще караме едни лекции и търсим някакъв блок. Доста изненадваща дестинация е това място и този блок, който в крайна сметка намираме. Качваме се на последния етаж, вероятно пети, и търсим стая 5А. Вървим по едни коридори, стигаме края, завиваме и в самото дъно на коридора пред нас стая 5... ама не е 5А. Спираме двамата един до друг и започваме да се чудим какво да правим и как да продължим. По едно време Теодор казва: - Ский! И още по в страни една стая, на която някой отгоре на дървената рамка с химикал е написал "5А". Отваряме врата влизаме, вътре целия курс! 

    Сядам най-отзад до едно момиче, русоляво и синеоко, с бледа кожа. Надя К. - още една силно кармична връзка. Задавам и някакъв съвсем технически въпрос. Тя ми отговаря. "Ще се ожениш ли за мен?" е вторият въпрос, който искам да и задам, ама съвсем сериозно. Съвсем сериозен съм в помислите си наистина и все пак започва да ми става приятно и весело в присъствието на това момиче. Силна кармична връзка, както казах, а гаджета станахме чак в трети курс.

    Ивайло С. винаги готов да  помогне. Добрият човек, както веднага беше наречен. Караме някаква лекция още първата седмица, аз вадя химикал от папката, но нещо не намирам лист... Едно едро и приятно момче срещу мен ме гледа, едва ли не с тревога и загриженост, хваща един лист от неговата тетрадка и клати хоризонтално глава към мен, сиреч - "Да късам ли?" Това ми е първият личен спомен от Ивайло.

    Има и две момичета от Русе. Васко, аз и те двете отиваме на дискотека, тази в подлеза до университета, но това май-беше втората седмица. Но по тази линия нямаше никакво продължение, ама никакво. Все пак да кажа, че още с влизането в дискотеката чувам песента "I never know a girl like you before" и тази песен така ми се забива в съзнанието, с този конкретен момент, на влизане в дискотеката, че и до ден днешен.

    Прибирам се за събота и неделя в Пловдив с влака. Апартаментът на първия етаж, в блока на улица "Велико Търново". Слънцето весело огрява в стаята и е топло. Не се чува скърцането и трясъка при завиване на трамвая. Тишината нарушава единствено кукуригането на петел и жизнерадостното кудкудякане на кокошки... Отсреща в къщата, съседът Моллов си гледа кокошки в задния двор, а такива се намират и на още едно място нагоре по улицата... Алюзията с това, че след София съм се върнал на село е напълно реална!

    Началото на месец октомври сме... 1995 година. 

 

 

 

Българските духовни учители

 Съдбата е поднесла на България много духовни учители. Ние това си го знаем, но понякога забравяме кои са те. Да, това не са Петър Дънов, баба Ванга и няколко подобни на тях. Тези са само една малка част, някакъв миниатюрен процент, които при това често стои малко в страни и изолирано от основната и огромна маса духовни учители, на които нашата българска земя е имала честта да бъде родина.

    Българските истински духовни учители са всички наши писатели и поети, духовници, управници, революционери, получили заслужено признание или назаслужена забрава. Едно огромно множество, което дори и толкова голямо ние понякога забравяме, което всъщност е невероятно. За да се втурнем след поредните наши или чужди мистици, страници, и откровени сектанти, обявени за пророци, духовни хора и носители на знанието и светлината. Тук е работата на държавата да ни напомня всекидневно и по всякакъв начин, кои са тези хора дали действително нещо на България, борили се за нашата свобода, светски ред и духовно възвисяване.

    „Преблаголовенна вещ е съгласието, понеже където е то, там е Бог”, казва в уводът към своя история на българския народ, озаглавена „Царственик”, Христаки Павлович, през 1844 година. В увода пък към своята „История славянобългарска” отец Паисий Хилендарски, близо век по-рано забелязва: „Понякога ни се струва, че Бог не се грижи за нас, като че ни е пренебрегнал с безкрайна забрава, но не така”.

    Известно е, че истинският духовен учител проповядва най-вече с делата си, а не толкова с думи. Девиза „Чиста и свята република” ни е завещал Васил Левски, но преди всичко ни е показал своята скромност в борбата за народното дело, показал ни е своята пестеливост. Васил Левски ни е завещал своя безкраен оптимизъм и несломимост, любовта си към народните песни, пеел е от сутрин до вечер, както знаем не от друг, от самият Христо Ботев: „Чуден човек е приятелят ми Левски - дърво и камък се пукат от студ, а той пее ли пее”.  Левски е знаел и силата на народната медицина и изобщо на народната традиция.

    Огромно е и наследството на ученият и революционер Георги Раковски, което ние едва познаваме, а има много какво да научим и в исторически, и в обществен, и не на последно място в духовен план. За този „на тъмна епоха син бодър тревожен”, поетът Иван Вазов е казал още: „мисъл и желязо, лира и тръба, всичко ти бе вкупом за една борба”.

    А за самият Иван Вазов има ли смисъл да говорим? Неговото книжовно и духовно завещание към българския народ е толкова голямо, а в съвременните забързани времена имаме толкова малко време да се запознаем дори и с малка част от написаното от него. Ако имам време да направим поне това, да препрочетем освен „Под игото” и „Епопея на забравените” и още нещо от Иван Вазов, ако имаме време да препрочетем нещо от Петко Славейков, Захари Стоянов, Любен Каравелов и т.н. и т.н. ще разберем кои наистина са духовните учители на България и ще видим, че те българските поети и писатели стоят на челните места.

    Да цитираме и Гоце Делчев, за който се водят спорове в момента и който е казал, че вижда света единствено като поле за културно съревнование между народите! Каква космополитна мисъл, какъв светоглед и как дори и съвременната епоха не може да изпълни тези въжделения на възвишения ум!

    Нямаме възможност дори накратко да изброим всички известни и забравени духовни учители на българския народ. Още повече дължим благодарност и на онези общественици и държавници, които разбират или са разбрали в миналото, чии пример трябва да следваме в нашия личен и обществен живот, чии практични и духовни завети трябва спазваме. Но ако и да се отклоняваме по модни увлечения и да се заблуждаваме по отношение на авторитетите, в крайна сметка не трябва да забравяме и по-често трябва да си припомняме кои са истинските духовни учители на България.

 

Ранната цивилизация в Близкия изток, Мала Азия и на Балканите

 Последният ледников период в човешката историята завършва около 13-11 хиляди години преди новата ера. Тогава започва затопляне на климата, в резултат на което огромни ледникови шапки обхващащи територията на половин Европа и големи части от Азия, започват да се топят. Ледовете се отдръпват на север. Това затопляне, довежда до промени в растителния и животински свят, от онези времена.

    В земите на Близкия и Средният изток, както и на Балканите, се наблюдава нов, интензивен период на развитие на човешките общности. Това развитие всъщност е толкова значимо, че е наречено с термина „неолитна революция”, през 20-те години на 20 век от австралийско-английският археолог и историк Гордън Чайлд.

    Тази неолитна или аграрна революция е свързана с развитието на земеделието и отглеждането на домашни животни, с началото на изработване на съдове от глина и началото на обработката на различни видове метал. Основна дейност в много дълъг период от човешката история е бил ловът, риболовът и събирачеството, които разбира се запазват своята важност и по-късно.

    Отглеждането на зърнени култури вероятно започва в един доста ранен период – около тридесет хилядолетия преди нашето време. Край бреговете на Галилейското езеро, наред с дейностите характерни за къснопалеолитния човек, като риболов, лов и събирачество, са открити и цели кремъчни сърпове, както и семена от дива пшеница, див ечемик и див овес, датиращи около 23 хиляди години преди нашето време.

    Около десет хиляди години преди новата ера, се очертават няколко центъра на развитие в Близкият Изток. Единият е планинската област Загрос, ограждаща долината на реките Тигър и Ефрат от североизток. Другата е територията на Сирия и Палестина.

    Така се очертава един доста голям регион, с формата на полумесец. Този регион, към който напоследък се включват и Балканите и територията на Мала Азия, е наречен от изследователите “Плодороден полумесец” или Fertile crescent на английски. Именно в тази територия природните условия благоприятстват развитието на земеделието и култивирането на зърнени храни. Зърнените храни са изключително полезни – дават висока реколта, зърното е сухо и издръжливо, съдържа ценни хранителни елементи – въглехидрати, скорбяла, мазнини, минерални соли и витамини. И до днес те са основа на живота и на съвременната цивилизация.

    Географската близост и природната връзка на Балканския полуостров с Мала Азия и оттам с Плодородния полумесец, позволяват да се приеме, че неолитният процес в тях се е извършвал в близък интервал от време. За това говорят и археологическите открития от последните десетилетия.


 

    Едно от първите житни растения, отглеждани от древните земеделци е диворастящият еднозърнест лимец и двузърнест лимец. Лимецът принадлежи към рода на пшеницата (Triticum) от семейството на житните растения. Поради твърдата си обвивка, зърната от лимец не са податливи на външни влияния, като същевременно са достатъчно хранителни, а и здравословни. Напоследък неговото отглеждане отново добива популярност.

    Археологическите данни показват, че окултуреният двузърнестия лимец бил култивиран в Плодородния полумесец около 8 000 пр.н.е., на територията на днешна Сирия. Почти едновременното разпространение на опитомения лимец обаче предполагат неговото одомашаване на друго място, възможно и на север или пък на юг.

    По същото време или дори още по-рано, били опитомени и някои дребни диви животни, като овцата и козата. Сведенията за домашната овца и домашната коза  показват, че тяхното одомашаване е станало също в широките граници на Плодородния полумесец. Резултатите от последните проучвания предполагат, че и овцата и козата са били одомашени в един район, който се простира от планината Загрос (в днешен Иран), до Югоизточна Анатолия (в днешна Турция), около 9000-8500 г. пр.н.е.

    Традиционно земите на Близкия Изток се сочат и като място на възникване на първите укрепени селища. Те се датират с хилядолетие-две по-ранно от тези на Балканите. Първите градове в Близкия изток, макар и оградени и снабдени с отбранителни кули, са доста гъсто и несистематизирано застроени. Същевременно древните селища открити на територията на България, в селищните могили или извън тях, удивляват учените с правилната си планировка, подреждането на жилищата, наличието на широки улици, а също и различни укрепителни стени, защитни валове и други.

    На територията на Плодородния полумесец, Мала Азия и Балканите, новокаменната епоха е характерна с добре огладените каменни сечива, брадвички и по-малки стъргалки, използвани наред с познатите и от по-рано кремъчни ножове и по-малки ножчета, стъргалки и други. Появяват се първите сърпове, за жънене на житната реколта. Те са много хитроумно съставени от рог на животно или извито дърво, по които има надлъжен отвор и заклинени в него кремъчни зъби. По ефективност тези първи сърпове малко отстъпват на по-късните метални, а формата на сърпа при всички положения се запазва същата в продължение на хилядолетия.

    Появата на керамиката, т.е. обработването на глината, е другото значимо събитие през новокаменния период. Дори според липсата или наличието на керамика учените разделят новокаменна епоха на „предкерамична” и на „керамична” такава. Появата на съдовете от глина в човешкия бит е сравнимо с появата на писмеността, около три хилядолетия по-късно. Всъщност самите глинени съдове и предмети от глина дават възможност за развитие на шарки украси и други елементи, някои от които се тълкуват като първи писмени знаци.

    Глинените съдове имат много важно значение за науката археология. С тяхната различна форма и украса, с техния консерватизъм във времето и съответно появата на нови техники и форми при изработването им, става възможно по-точното датиране на различните периоди в човешката история оттук насетне. Съдовете от глина, наред с глинените фигурки, глинени печати, тежести, амулети и други предмети, дават и много информация, свързана с духовната култура на съответното население.

    Новият тип земеделска и произвеждаща икономика довежда до бърз прираст в броя на населението. Това е и основната причина за преселнически вълни, които от територията на Близкия Изток и Мала Азия тръгват във всички посоки, търсещи райони с подходящи условия за заселване.

 

                                                          

България и Русия са скачени съдове

 

Цялата помия, насочена срещу руския народ, срещу държавата Русия или лично срещу нейния президент, не отчита един прост факт – България и Русия са скачени съдове, през цялото последно хилядолетие и още преди това. Няма как да прекъснеш тази връзка, като я отричаш, защото дори и най-простия и облъчен от пропагандата човек го вижда или осъзнава по един или друг начин.

Ще започна прегледът отзад напред, т.е. с по-близките до нас времена на социалистическа България. Имаше ли голям завод, голям язовир, голям мост, големи проекти по инфраструктурата, които да не са осъществени с помощта на съветски инженери, които да не са осъществени със съответната техника от Русия и останалите републики в СССР и т.н.? Имаше ли неограничен обмен на суровини и в двете посоки, не изпращаха ли руснаците евтини стоки и не изкупуваха ли всичко, което им предлагахме, без особен оглед на качеството? Имаше ли обмяна на учени, на квалифицирани кадри, на огромен обем от научна литература във всяка една област? Когато българските учебници и справочници по физика, математика, история, дори литература се изчерпваха, следваха съветските, руските, защото това беше голямата банка с информация, от която черпеха всички специалисти в България. Но да приемем, че времето на социализма е било една затворена система, един изкривен пазар… Затова да се върнем по-назад.

Къде са учили повечето наши духовници, книжовници, учени преди и след Освобождението на България през 1878 година? Да кажем, че една част е учила в Цариград и други градове от Османската империя, да кажем че друга част е учила в немските градове на Австро-Унгария и по на запад понякога. Но най-голямата част е учила в Русия, в по-близки до нас градове като Одеса и в Киев действително, но които тогава са част от Руската империя. С помощта на българското общество, на духовници, народ, чорбаджии млади българи са изпращани постоянно към руските земи за да се образоват. По това време, през деветнадесетия век не е имало откъде да се вземат достатъчно знания на нашата територия и българите са ги търсили навън, но най-често сред братските славянски народи и най-вече в земите на Русия. Също така, големите български предприемачи и търговци в Цариград, най-голямото българско търговско и културно средище по онова време, също са извършвали търговия основно с земите на Руския.

Но ако е имало време, през което сме взимали от Русия, имало е и време през което сме давали. Известни са примерите с духовници и книжовници като Григорий Цамблак, българин, който става киевски митрополит в началото на петнадесети век. Известно е колко много богослужебна литература и сборници със закони са пренесени от България в Русия във времето след покръстването на руския народ, в края на десети век. Така са запазени и много произведения на преславската и търновската книжовна школа, които намираме като преписи в Русия, като например Светославовия сборник, които е всъщност сборник от времето на цар Симеон.  Впрочем в първите, най-стари руски летописи от 11-12 век се казва, че самите славяни, са дошли на територията на тогавашна Русия от земите край Дунав, т.е. запазен е спомен за етническите и културни връзки между тези народи.

През всичките векове от Средновековието до днес е имало непрекъснат културен, търговски и духовен обмен между Българското царство и Киевска Рус, между България и Русия. Разбира се трябва да отбележим и това, че днешните украински и руски земи, че днешния украински и руски народ са също толкова тясно и неотменно свързани. Трябва да разберем, че някой много изкуствено внася разкол между братски държави, между братски народи, като българи и руснаци, като руснаци и украинци, народи дълбоко свързани с произход, език, култура, търговски отношения и религия.