На нас българите са поверени за отговорно съхранение няколко неща. Това е нашата пищна, зелена, красива и разнообразна природа. Това са моралните ценности и религиозни правила, с дълбока древност, които ние по правило не съзнаваме, но всички ние ги обладаваме и спазваме, в повечето случаи без да го разбираме.
Но не по-малко важен е нашият български език, изкован от старите законодатели в прадревни времена.
За съжаление дори и учени хора, българи, който са знаел различни науки и са говорели по няколко езика не винаги са осъзнавали дълбочината и древността на българския език, но тези които са се е докосвал до тази истина, са ставали истински ревностни патриоти във всяко отношение. Такива като Георги Раковски, Петър Берон, д-р Иван Селемински, Стефан Захариев, Йордан Хаджиконстантинов, Цани Гинчев и други.
Това, което наричаме днес български език е пряко наследство на старата балканска реч, от времето на траките и пеласгите и още преди това. Тази реч е толкова стара, че е повлияла на практика на всички европейски езици, а и на много такива извън индо-европейското семейство. Именно това са най-впечатляващите примери, които ще разгледаме.
Ако отворим които и да е речник на чуждите думи у нас ще видим огромно количество думи, за които пише че са дошли в съвременния български през турски, гръцки, руски, немски, френски, италиански и т.н. Често за думите, които са дошли от турски, се уточнява, че дадена думата първоначално идва от персийски или арабски език и с посредничеството на турския, по време на Османската империя, е приета и по нашите земи. Същевременно за много думи дошли чрез на руския в български се уточнява, че са всъщност френски, немски, италиански думи, т.е. европейски, но са дошли у нас чрез руско влияние и посредничество.
Много думи в старогръцкия език и в старогръцките речници се познават като такива с български корен още на пръв поглед, но поради това че са записани в древността, се водят старогръцки. Думата „колиба” се среща в старогръцкия като „калиби” (καλύβη). Така излиза, че тази дума е старогръцка, само че думата „кол” липсва в старогръцкия. Колибата е първобитно жилище, което се прави от колове (колци) и пръти, оттам и думата колиба. В днешния български думата е ясна като етимология – кол – колиба, докато в старогръцкия тази яснота липсва.
Същото може да кажем и за старогръцката дума „арбили” (ἀρβύλη) или „арбюлис” (ἀρβυλης), която се превежда като вид обувки. Думата „арбили” е всъщност думата „цървули”. За цървулите може да кажем, че кажем че произлизат от думата „цръв” – черво. Думата, със значение обувка, се среща и в много славянски езици, но най-старият облик е бил с начално „ч”, както показват примерите. Отново имаме дума, която няма обяснение и етимология на старогръцки, на който думата просто е записана, но етимологията се вижда на български и през останалите славянски езици. Тук академик Стефан Младенов прибавя и арабската дума serbul – обувка, от която уж произлизали славянските такива, но той не се е сетил за старогръцката дума. Накратко имаме още една стара балканска, може да я наречем и българска, дума, която по-късно е получила голямо разпространение.
Впрочем древен балкански корен може да видим и при другата дума за обувка „крепис”, която означава също и „основа, база, фундамент”. Думата е преминала и в латинския, като тук може да потърси корена и в „крепя” и в „закрепвам”. Сродната латинска дума „крепидо” (crepido) – основа, темел, стена, която се използва у нас като научен термин – „крепида” – крепостна стена. Друга дума, която се използва от археолозите е думата „стригила”, която идва също от латинската strigilis и не означава друго, а стъргало, стъргалка, чесало. Но примерите с латински думи са наистина много и по-лесно видими, затова да се върнем към старогръцките.
При много думи в старогръцкия началната съгласна буква е отпаднала, както в думата „арбили” (арбюли). Така имаме и думата „арпи” (ἃρπη), което значи сърп, също и граблива птица, при която е изпаднало началното „с”. Такива примери имаме много и при заемане на старите балкански думи в турския език, както ще видим по нататък.
Думата вино на новогръцки е „краси”, а на старогръцки „красис” (κρᾶσις), което освен напитка и смесване, съединение, означава и температура. Всичко това показва, че думата „красис” всъщност произхожда от „красен” или „красний” – червен, т.е. от червения цвят на виното.
Старогръцката дума обол (ὀβολός) – вид дребна монета , може да свържем с думата „объл” или „овал”, но да приемем че тук приликата е случайна, понеже монетите са по принцип кръгли, не само оболите.
Много интересно е обяснението на името Атина Палада, по-точно епитетът който е даден на богинята. Това название всъщност се среща във варианта Паллас (Παλλάς), а също и Паллинис (Παλληνίς). Паллас или Палладион е изработена от дърво статуйка на Палада, според поверието паднала от небето, която се пазела в Троя и се смятала като залог за съществуването на града. Основните характеристики на Атина, дъщеря на Зевс е, че е жена-воин, че е девица и че е синеока. Това последното е правело особено впечатление в свята на топлия юг, където хората масово са били тъмнооки. Палада, въпреки разнообразните обяснения, най-вероятно идва от „плава” – синеока. Тази старобългарска дума „плавъ”, която значи по-скоро „сивосин” или дори „бледожълт”, се е позагубила в съвременния български език, но се е запазила в много от славянските езици. Тя се среща и в немската и латинската група, а всъщност повсеместно в различните индоевропейски езици.
Който желае да прочете повече подобни примери, да надникне в съчинението „Българска старина” на Георги Раковски, където ще види и много дадени връзки освен със старогръцкия и с персийския (авестийски) език, с турския и т.н. Всичко това означава само едно. Когато балканското население се е предвижвало от своята балканска прародина във всяка една посока, то е разнасяло със себе си древната земеделска култура, носело е със себе си вещите, уменията, занаятите и всичко това се е предавало на околното заварено население, което е започвало да използва със същите думи и названия. Така и когато са дошли тук османските турци, през 12-13 век, те са заварили едни много стари традиции и при местното населени, предимно българско и при византийците и Византийското царство. Когато десетки „турски” думи изведнъж се оказват стари балкански, български думи, човек се смущава първоначално от големият им брой. Такива много думи може да видите отново у Раковски, а аз тук без да повтарям примерите, ще се опитам да дам нови. За съжаление в нашите тълковни речници ще видите стотици думи, които се смятат за турски и наистина част от тях са навлезли по време на османското владичество, но и те често идващи от персийски и арабски. Обаче има и десетки думи, които са там поради нашата скромност, следване на стереотипите и от научно недоглеждане. Върху подобни примери аз лично със се спирал няколко пъти, но като цяло темата е неразработена от специалистите.
Думата „авджия” се приема за турска, понеже идва от турското av – лов, дивеч. Само че това е самата дума „лов”, както и „авджия” (авджилък) е всъщност „ловджия”, като е изпуснато началното „л”. Друга една красива дума, която е „уста”, в смисъл на майстор, е образувана по същия начин, чрез отпадане на началната съгласна. Турската дума „уста” (usta) е всъщност (м)уста(р) – майстор. Самата българска дума „майстор” идва от глаголите „строя”, а също и „да сторя”, т.е. да направя, да изградя, да извърша. Един от най-важните дюлгерски инструменти се нарича мастар, т.е. нивелир, нещо което служи за прав и стабилен градеж. Друг важен инструмент на майстора е мистрията, която дума произхожда от същия корен.
Изобщо думата майстор се среща и в латинския и в повечето европейски езици, а както виждаме и в турския. В латинския магистър (magister) има конотация със вещ, знаещ, можещ, докато пък в съвременния английски думата master има конотация, не толкова с „майстор”, колкото с „господар”. В много тракийски и особено древномакедонски надписи се среща думата mestrian, която нашите учени определят като някакво лично име. Обяснението на думата е именно „майстор” – титла разпространена от много хилядолетия на балканите и записана по римско време във възпоменателни и надгробни надписи с латински букви като „местриан”.
Ако продължим по темата турската дума дюлгер (dьlger), използвана и при нас често в миналото, означава дърводелец. Тя се използва и със значение каменоделец и означава именно това „дялам” или „дялкам”, т.е. „дялкар” станало по турски на „дюгер”. Тук наистина нещата започват да изглеждат смущаващи, понеже и думата уста - майстор и думата дюлгер – човек, който дялка имат връзка с българския, но като имаме предвид, че османския народ е бил номадски, всичко си ида на мястото. Друг смущаващ пример е с думата хеким- доктор, лечител, лекар, която действително идва от „лек” и „лекувам”, т.е. лечител, отново при изпадане на първоначалната гласна. Една интересна подробност е че думата „локум”, идва от същия корен, защото първоначално локумът се е използвал като лечебно средство, в древна Персия…
Думата „беяз” (beyaz) на турски означава „бял”. Думата „левент” е една от думите за юнак, храбрец и се приема за турска. Само че тук виждаме старобългарската дума „львъ”, или лев/лъв. Наистина смущаващи примери, както и турския глагол „истемек” – искам, желая „иемек” – ям, храня се и много други, но да кажем че това са много стари понятия, с общ корен за различните езикови семейства.
Тук нямаме възможност дори и накратко да разгледаме връзката на българския със санскрита в Северна Индия и авестийския език в Персия. Нямаме възможност да разгледаме връзката на българския с иврит, който пък е език от съвсем друго семейство семито-хамитското. Трябва обаче поне с малки стъпки и усилия да започнем да изчистваме истината за нашия произход и да изправяме заблужденията, без излишен национализъм. Културата се създава, носи се и се предава и в това няма нищо необичайно. Добре е обаче да осъзнаваме и знаем истинското си място в света…!
https://andorey.blog.bg/history/2019/08/23/trako-hetskoto-vliianie-vyrhu-turskiia-ezik.1671520
https://andorey.blog.bg/history/2012/08/07/traki-i-greki.986235?reply=3923455
Няма коментари:
Публикуване на коментар