Първа седмица в София

    Първа седмица в София... през есента на 1995 година. Аз съм приет специалност Археология в Софийския университет "Св. Климент Охридски". Заминавам от гарата в Пловдив за откриване на учебната година на 1-ви октомври.

    Трябва да се ме изпращали и майка ми и баща ми и сестра ми, но помня най-вече баба ми Пенка, която плачеше. Аз съм й любимия внук, не че има други внуци, освен мен и сестра ми, но аз съм й особена слабост. Това е добре известно на всички от двадесет години, т.е. откакто съм се родил и е повод за много шеги, а понякога и хапливи коментари. 

    - Брат ти да не заминава войник - попитала една позната сестра ми, при вида на тази сцена.

    - Не, заминава за София... - отговорила сестра ми.

    Освен това със сигурност помня, че влакът тръгна от един от челните коловози, а освен това пътуваме към София с бат Веньо. Венелин Савов е вече втори курс специалност "Право" в СУ, въпреки че сме завършили заедно Английската гимназия. Но аз учих една година Българска филология в ПУ, а той направо си е започнал желаната специалност в София.

    - Почва голямата скъпотия... в София - коментира бат Веньо още с тръгването на влака. Това е единствената фраза, която си спомням от целия разговор. Трябва ми известно време да поживея в София, за да разбера какво точно означава това. Не че нещата са по-скъпи от Пловдив, макар че някои са. Просто големите разстояния, голямото количество от занимания, услуги, предложения, мероприятия и тяхното разнообразие правят живота в столицата по-скъп. А и самите стоки и услуги са по-скъпи  понякога, особено за бюджета на един студент.

    Квартирата ми на булевард Дондуков е на 7-8 минути пеша от Ректората. Голям късмет за мен, затова изкарах там и петте години в София. Точно на кръстовището на бул Дондуков с улица Кракра, срещу задния двор на Първа Английска гимназия, на завоя на трамваите 20 и 22. Много приятно ми е да виждам номер 20, защото това е рейса с който ходим до Коматево, при баба ми и дядо ми, в събота и неделя. Все още единствен и незаменим, двайската към квартал Коматево, други няма. 

    В София с трамвай двадесет идвах най-често от гара Подуяне до квартирата на булевард Дондуков. Беше ми по-удобно да слизам там отколкото да ходя до централна гара. Разстоянията в София са големи, както казах и трябва много да внимаваш къде и как се придвижваш, за да не губиш излишно време. Само че първите седмици си ходих до централна ЖП гара, понеже не ги знаех тези работи.

    На 1-ви октомври в непозната и чуждееща София търся нещо познато и отивам надолу към Орлов мост да чакам Айката, който ще дойде от ЖК Дружба към Ректората, за откриването. Айката е също втори курс Право, но с бат Веньо са в различни потоци - 300 човека учат Право, разделени на два потока от 150 човека! Право е най-желаната специалност по онова време. Ние археолозите сме 30 човека, колкото един клас, разделени на две групи по 15 човека.

    Няма мобилни телефони, някои хора няма дори и стационарни... все пак 1995 година сме, затова и с Айката не успявам да се видим, ей така наслука. После се оказва, че той просто не е успял да дойде за откриването. 

    Връщам се към централната сграда на Университета. В централната аула на Ректората деканът Лалов ни посреща с тържествена и интересна реч. Залата не е толкова пълна, ентусиастите да присъстваме на откриването не сме малко, но не е и препълнено. Интересен акцент в речта на Лалов сякаш е насочен точно към мен и такива като мен. Той специално обръща внимание, в речта си, на това, че някои хора са приети в СУ не точно в специалността, в която желаят. На тези хора той директно препоръчва да си помислят, да се огледат, преди да тръгнат да се прехвърлят в друга специалност или да кандидатстват пак, дали тази специалност, която учат няма да им хареса повече и дали не е по-подходяща за тях. Аз съм един от тези хора, защото също като първо желание съм записал специалност Право. Археологията ми е на второ място, в списъка на желания, като следват Политология, История, Етнология и т.н. 

    Вечерта в квартирата идва време да се изкъпя. Октомври месец е, обаче стуууд, в тази студена стара баня, в тази къща. Питам хазяина дали няма някакво отопление в банята. Той казва че няма! То хубаво, ама сега е още октомври, ще се изкъпя някак си, ама какво ще правим през зимата!! Това е мисълта, която се врязва в съзнанието ми... и на която просто не виждам отговор.

    От една шина над външния край на ваната висят две плътни парчета найлон, долепени един до друг. Не мога да разбера защо са два и ги оставям да си висят така докато се къпя... прав разбира се и максимално бързо. Водата обаче понамокрила и банята.

    - Абе, Андрейчо и ти археолог ще ми ставаш - скастря ме хазяина и ми показва, че единият найлон се пуска от вътрешната страна на ваната, а другия от външната, за да не пръска навънка. Аз се чувствам гузен и донякъде засрамен, ама не толкова...

    През нощта освен обичайните шумове от улица, с които съм свикнал, чувам и едно скърцане, чукане и тракане на релси, докато завива трамвая. Нов шум, непознат. Да не говорим че нашата улица Велико Търново в Пловдив е толкова тиха, че понякога прилича не на улица, а на заден двор на къща.

    Колегите от нашата група се оказват много хубави хора. От другата група ми се виждат малко по-страни! Едно високо момче, с щръкнала черна коса от тази втора група обаче, с очила и леко мургаво лице ми привлича вниманието и то много силно. Васил К. - бат Васко, въпреки че е една година по-малък от мен, софиянец. Сядаме да си говорим на пейките пред библиотеката Кирил и Методи още на третия ден. В София е роден, обаче от дума на дума ти откъде си, ти откъде си и се оказва и той от Родопите, баща му де, както и моя, от сравнително близки села. Ей, как се намерихме и как се познахме веднага, си казваме. Щастливи сме от срещата в специалност Археология и ставаме големи приятели.

    С Теодор Р. от Варна даже не се и запознаваме... силна кармична връзка, както се казва. Вървим с него още първата седмица към Четвърти километър, където ще караме едни лекции и търсим някакъв блок. Доста изненадваща дестинация е това място и този блок, който в крайна сметка намираме. Качваме се на последния етаж, вероятно пети, и търсим стая 5А. Вървим по едни коридори, стигаме края, завиваме и в самото дъно на коридора пред нас стая 5... ама не е 5А. Спираме двамата един до друг и започваме да се чудим какво да правим и как да продължим. По едно време Теодор казва: - Ский! И още по в страни една стая, на която някой отгоре на дървената рамка с химикал е написал "5А". Отваряме врата влизаме, вътре целия курс! 

    Сядам най-отзад до едно момиче, русоляво и синеоко, с бледа кожа. Надя К. - още една силно кармична връзка. Задавам и някакъв съвсем технически въпрос. Тя ми отговаря. "Ще се ожениш ли за мен?" е вторият въпрос, който искам да и задам, ама съвсем сериозно. Съвсем сериозен съм в помислите си наистина и все пак започва да ми става приятно и весело в присъствието на това момиче. Силна кармична връзка, както казах, а гаджета станахме чак в трети курс.

    Ивайло С. винаги готов да  помогне. Добрият човек, както веднага беше наречен. Караме някаква лекция още първата седмица, аз вадя химикал от папката, но нещо не намирам лист... Едно едро и приятно момче срещу мен ме гледа, едва ли не с тревога и загриженост, хваща един лист от неговата тетрадка и клати хоризонтално глава към мен, сиреч - "Да късам ли?" Това ми е първият личен спомен от Ивайло.

    Има и две момичета от Русе. Васко, аз и те двете отиваме на дискотека, тази в подлеза до университета, но това май-беше втората седмица. Но по тази линия нямаше никакво продължение, ама никакво. Все пак да кажа, че още с влизането в дискотеката чувам песента "I never know a girl like you before" и тази песен така ми се забива в съзнанието, с този конкретен момент, на влизане в дискотеката, че и до ден днешен.

    Прибирам се за събота и неделя в Пловдив с влака. Апартаментът на първия етаж, в блока на улица "Велико Търново". Слънцето весело огрява в стаята и е топло. Не се чува скърцането и трясъка при завиване на трамвая. Тишината нарушава единствено кукуригането на петел и жизнерадостното кудкудякане на кокошки... Отсреща в къщата, съседът Моллов си гледа кокошки в задния двор, а такива се намират и на още едно място нагоре по улицата... Алюзията с това, че след София съм се върнал на село е напълно реална!

    Началото на месец октомври сме... 1995 година.