През тази седмица БПЦ излезе с официална позиция във връзка с промените в закона за социалните услуги и свързаните с това права на родителите и децата. Същевременно от Брюксел се съобщи, че евродепутатите настояват за подписване на Истанбулската конвенция от всички държави членки. Поради това ще кажа няколко думи по въпроса за правата на жените (и децата) в България.
Жените винаги са имали права в България и то говорим на за сегашната епоха, а погледнато в исторически план. Веднъж на сбирка с колеги историци и археолози, най-възрастния между нас каза по въпроса следното: "На Балканите жената винаги е имала права и е била на почит, още от времето на праисторията." Аз като историк и археолог и в резултат на натрупаните впечатления през годините, напълно съм съгласен с него. Но да оставим назад времето на матриархата в праисторията и да говорим за последните две-три хиляди години, да речем.
Българката, а преди това тракийката, винаги се е радвала на една относително висока свобода дори и в най-тъмните времена и епохи на деспотизъм и пълна превилегия на мъжете и мъжкото начало. Гордите и свободни тракийки (македонки, дакийки, фригийки) са правили силно впечатление на външните наблюдатели. Неслучайно някои автори описват това поведение като прекаленна разпуснатост на нрава, понеже деспотичните и азиатски закони в други близки и по-далечни общества, ярко са контрастирали със свободата на тракийката.
По-късно по време на римското господство и след това при българското царство тази свобода се запазва до голяма степен, въпреки настъпващото "мрачно Средновековие" в Европа. Сравнително свободни и с независимост са българките и по време на османското владичество, въпреки изписана пропаганда по въпроса, от недалечното ни минало.
Само щрихирам тази историческа част и преминавам към по-конкретните примери и разбор на проблема в нашето съвремие. Преди петнадесетина години имах възможност да участвам при провеждането на една задълбочена социална анкета към БАН, в няколко Средногорски и Подбалкански градчета и села. На въпроса за домашното насилие и въпросите към мъжете - "Биете ли жена си?" някои хора българи направо се обиждаха от този въпрос. Отговорът беше категорично "Не!" (Разговарях само аз като мъж, със съответния глава на семейството, жена анкетьор разговаряше със жените.) Тази част от въпросите всъщност бяха лични и за индивидуално попълване, но хората предпочитаха да ги четем и да споделят отговора с мен. Само в едно турско семейство, сравнително младото момче отговори: "Е, два-три шамара не се броят." Не казвам това, за да злепоставям турския етнос в България, а и от един пример не може да се вади заключение, но казвам това заради следното. Трябва да се прави ясна разлика между различните култури - българска, турска, циганска и т.н., където има различни правила и стандарти на поведение. В този смисъл трябва да се прави разлика между българска и германска култура например. Ако в Германия повишаването на тон се счита за насилие над детето, то тук това не е така. В смисъл, дори това да е насилие, ние сме едно по-южно общество, с по-бурни страсти и реакции, тук нещата са различни от Германия, Швеция и Норвегия. Тук е така от хилядолетия и ние германци в това отношение няма как да станем. Ако пък отидем още по на юг, в арабския свят да речем, отношенията стават още по-агресивни и емоционални, дори и за нас българите.
Когато чуваме, че 30 хиляди били сигналите за домашно насилие над жени у нас годишно (информация също от последната седмица), трябва да се знае тези сигнали за българският етнос ли се отнасят, за турския, или циганския. Извинявам се, но тук е излишна етническата и политическата коретност. В противен случай се получава едно грубо изкривяване на данните и хората си казват : "Ей, тези български мъже, какви насилници станаха" или пък "Горките български жени, на какво насилие и домашен тормоз са подложени ежедневно в семейството." И така се насажда една предварителна нагласа по въпроса и се настройва предварително недоверие между половете.
Но хайде, да приемем, че огромния процент от тези 30 хиляди сигнала се отнасят конкретно за българския етнос. Само че тук виждаме колко комплексен е въпросът. Колко от тези сигнали идват от един и същи жени, това е много важен въпрос и за колко жертви на насилие всъщност говорим? След това, дали тези случаи се отнасят за живеещите в градовете или в селата, дали се отнасят за по-високи социални категории или по-ниски, дали всъщност животът от последните години, обедняването и липсата на социална справедливост, не довежда до домашно насилие? Не на последно място, дали всъщност прекаленната еманципация на жените не е една от основните причини за оплакване от насилие, а и дали самата еманципация не води до разрушаване на традиционни ценности и поведение.
Внушението, че българските жени нямат достатъчно права и поле за изява в България, че не срещат подобаващо отношение и т.н. са много опасни и действително подменят традиционните семейни и християнски ценности в България. Внушението, че българите или българските мъже са насилници е също толкова крайно вредно и опасно. Обществото ни трябва да се противопостави с всички сили на тези тенденции, защото ние българите винаги сме били пример за демократичност - и обществена и семейна.
29 ноември 2019 г.
20 ноември 2019 г.
ЩЕ СПАСИ ЛИ ДИРЕКТНОТО ИЗЛЪЧВАНЕ НА ОБЩИНСКИТЕ СЕСИИ ПЛОВДИВ И СВЕТА?
От точно 8 години темата за директното излъчване на общинските сесии ту се повдига, ту затихва.
Тя се активизира преди избори, опозицията я повдига и след избори, но нищо не се случва. Някои си мислят, че излъчванията ще променят не само Пловдив, но и света. Да не би петъчните излъчвания от Народното събрание да промениха нещо в България?
Вече се забрави, че преди 12 години тази работа се случи и то без подкрепата на политическите сили, а тъкмо напротив.
Като пръв инициатор на директното излъчване на сесиите и организирал го повече от 4 години, си позволявам да дам малко акъл.
Интересното е, че 8 години никой не ме потърси, за да обясня има ли смисъл цялата работа, как трябва да стане, колко струва и т.н.
ДИРЕКТНОТО ИЗЛЪЧВАНЕ НА СЕСИИТЕ С ЛИНКОВЕ В ЕДИН ИЛИ НЯКОЛКО САЙТА, ПРОСТО ТАКА – ДА СЕ ОТЧЕТЕ НОМЕРЪТ, Е БЕЗСМИСЛЕНО!
1. Огромна част от пловдивчани, които се интересуват от това как се управлява градът, не ползват интернет или няма да седнат в четвъртък от 9 до 13 и да гледат в захлас.
2. Ще се отчитат няколко хиляди кликвания, но това ще означава, че някой е цъкнал на линка да види какво е това чудо, видял е, че някой нещо си говори и ще се прехвърли нататък.
ПРОЗРАЧНОСТТА на управлението на града – което е целта, означава нещо по-различно.
1. Обществото трябва да знае предварително какво ще се случи на сесията.
2. Трябва да е ясно кои са интересните точки /там, където ще се направи опит да се направи далаверата/.
3. Обществото трябва да разполага предварително с документите и предложенията по различните точки.
4. Най-важните дебати трябва да започват преди сесията и да завършват след сесията – тоест, процесът на прозрачност не е само няколо часа директно излъчване.
5. На един общински съвет с безспорно мнозинство и с беззъба опозиция няма смисъл да се обръща внимание.
6. Там, където пък има читава опозиция, тя не трябва да прекалява с използването на директното излъчване, за да държи политически речи.
7. По време на излъчванията дебатите по всяка точка трябва да се съпровождат с информационни надписи, които разкриват същността на този дебат. Тема от типа: "Прехвърляне на УПИ 5677 от публична в частна общинска собственост" не значи нищо. А зад това може да се крие далавера за милиони.
Цялата тази работа струва, естествено пари. Трябва да се осигури заплащането на: двама оператори, режисьор на пулт, звукорежисьор, техник по комуникациите, транспорт, редактор в студиото, студиен техник по надписите плюс екип за организиране на коментари.
Всичко друго е имитация. А, да не забравим, има и цена на телевизионното време – ако се излъчва по телевизията. Целта на този коментар не е осигуряване на пари по последната точка.
Та сега – спомени.
В края на 2006 година се заговори, че Пловдивската телевизия ще бъде спряна. По политически и икономически причини. И тогава - търсейки начин да се спаси телевизията, реших да започнем директни излъчвания на сесиите. Надявайки се, че никой няма да посмее да спре телевизия, която работи за обществото.
Спряха я! Въпреки сесиите. Или може би точно заради тях.
Но подред.
Обадих се на тогавашния председател наОбС Страшимир Дочков. Той каза, че е най-добре да напиша писмено предложение, та ръководството да реши.
По онова време в доста български градове и градчета сесиите вече се предаваха директно. Само в Пловдив – не. Смятах, че ръководството ще ме прегърне за идеята и даже ще попита колко струва масрафът.
Като начало ме предупредиха, че е хубаво да дойда на сесията, когато ще се обсъжда моето предложение.
Отидох сутринта и... Установих, че общинските съветници ме подминаваха и не се спираха при мен. Въпреки че с повече от тях бяхме добри познати. Нещо ставаше.
Спря се най-после ръководителят на една от групите и гузно ми прошепна: Снощи се събрахме всички групи и решихме да не позволим излъчването.
Не можех да повярвам. На прага на приема ни в ЕС пловдивските съветници не искаха една рутинна европейска практика.
- Защо така? – попитах.
Човекът се огледа и ми довери:
- Имаме още няколко месеца да крадем, та не искаме хората да ни гледат.
Мога да се закълня, че това бяха думите. Беше февруари, мандатът на съвета и на Иван Чомаков като кмет изтичаше през октомври.
Започна обсъждане на предложението, имаше хъкат-мъката, поисках думата и казах:
- Пловдив има редкия шанс да остане в световната история. Няма друг град по света да е отхвърял предложение за директно излъчване на сесиите. И то БЕЗПЛАТНО.
Съветниците започнаха да се ослушват. Дадоха почивка, която продължи доста време. Видях, че идва Славчо Атанасов – тогава беше кмет на Тракия, и нещо започна да се кара на съпартийците си. Заговори се, че Петър Стоянов се обадил от София на съпартийците си и ги питал наистина ли смятат да направят такава глупост.
Най-накрая разрешиха. С таково неудоволствие – все едно, че позволяваха на педофил да стане възпитател в детска градина.
Решението беше:
1. Никакво заплащане! /макар удоволствето да струваше сериозни пари, но не това беше целта, нали искахме да се запази телевизията/
2. Обърнете внимание – условието беше уникално. Камерите да показват само говорещия, а не залата. Да не би да покаже някакъв съветник как си играе на лаптопа, решава кръстословици или подсказва на съпартийците си как да гласуват.
Съгласихме се, но второто не го изпълнихме.
След първите две директни излъчвания спряха телевизията. Някои съветници се подписаха под някаква протестно писмо, кметът Чомаков изрази някакво съжаление, а на мен ми се обадиха и казаха, че телевизията е осъдена на смърт и след три дена ще бъде забравена.
Не капитулирахме веднага. Следващата сесия пак я предавахме на живо и тъй като нямаше кой да ни гледа изкарахме големи телевизори на стълбите на Каменица – спечелихме десетина зрители за каузата.
След 5 месеца възстановиха излъчванията и пловдивчани вече можеха да гледат сесиите.
По някое време някой се сети, че е хубаво сесиите да се и записват на дискове и остават като архив. Дотогава се записваха на аудиокасети.
Започнахме да предаваме ДВД копия, отпуснаха и малко пари.
Така направихме пълен запис на онази сесия, на която ГЕРБ бяха изгонени от властта. С помощта на Атака, които после станаха коалиционни партньори на ГЕРБ. И с помощта на едно куфарче пари. И т.н. Няма да забравя огромните очудени очи на Дани Каназирева – тогава съветничка от ГЕРБ, която броеше бюлетините след гласуването на доверие на тогавашния председател на ОбС Йордан Кюмюрджиев, и първа беше разбрала, че са изиграни.
Та повече от 4 години предавахме сесиите, организирахме коменари, документирахме, повтаряхме, изхарчихме серозни пари.
Дойде Иван Тотев а власт, очаквах, че някой ще ми благодари за приноса ни към демокрацията, но нищо не се случи. Заговори се, че сме искали много пари. Един ден спряхме излъчванията и никой не попита защо ни няма на сесията...
Междувременно НБТ – известна като "телевизията на Гергов", също започна излъчвания, никой не поиска от тях предложения и не им постави условия, пуснаха ги без спорове. След това се пробваха ДСС. Оказа се, че сесиите вече са кратки и скучни и няма смисъл да се излъчват. И собствениците разбраха, че файда от цялата работа няма. След време и тези телевизии изчезнаха от хоризонта.
Май всички бяха доволни. Това се нарича медийно затъмнение.
Така от няколко години за излъчване на сесиите само се говори. Повява се някой мераклия, след това изчезва.
Председателката Савина Петкова каза, че всеки е добре дошъл да излъчва. Като че ли правото да се излъчва е подарък свише. Напротив:
ИЗЛЪЧВАНЕТО НА СЕСИИТЕ НЕ НОСИ НИКАКВИ ПОЛЗИ НА ЕДНА МЕДИЯ.
За това по света тези излъчвания – включително излъчванията на сесии на Народното събрание, се извършва по дотираните обществени медии.
За съжаление, Пловдив няма обществен канал. Шансът бе проигран по ред причини. Ръководствата на БНТ от години обичат онези пловдивски събития, които ще им дадат повод да дойдат под тепатата с любовниците, да се почерпят в Стария град и да си тръгнат. И ако може малко пари от общинския бюджет да се прехвърлят в бюджета на БНТ...
Сесиите не са привлекално събитие от тази гледна точка.
В стотици европейски градове подобни излъчвания се финансират по европейски програми. Има такива възможности, но досега нищо не е направил. По-добрее парите да отидат за някаква конференция – с преспиване и другарска вечеря.
Ако все пак се отпуснат някакви пари за "прозрачност на управлението", къде ще отидат те?
В медията, която ще анонсира излъчването така: "Други съграждани, гледайте сесията на живо и обърнете внимание на последна точка /примерно/, която ще узакони един грабеж!"
Или в медията, която ще предпочете заглавието: "Драги съграждани, гледайте сесията, на която ще се реши изграждане на поредното пловдивско бижу!"
Познайте сами.
Източник: ПОТВ
18 ноември 2019 г.
Откъде произлиза другото име на костенурката – желва?
В някои райони на нашата родина, а и по-широко казано на територията на Балканите, костенурката е известна като желва, жолва, желка или желбаба.
Например в Родопите широко разпространено е названието жолва (желва), а в Северозападна България съответно костенурката е наричана желбаба.
Етимологията на самото име костенурка и производните (костеница, коштанка, кощепица и т.н.) е ясно – свързано е със староб. кость, което се среща сред останалите славянски езици, както и в латински costa (ребро), френски cоte, испански costilla и т.н. и означава, най-общо казано, нещо твърдо.
Основна характеристика на костенурката, освен че се движи бавно и известното дълголетие, е нейната твърда коруба, откъде произлиза и нейното име.
А какъв е произходът на названието „желва”?
Този произход е свързан отново с корубата и с приплеснатата полусферична външност на костенурката.
На Балканите съществуват и до днес десетки хиляди надгробни могили. В миналото те са били дори повече. Всъщност надгробни могили съществуват, а и могат да бъдат видени, и на много места в Европа. Старославянското название за това, което днес наричаме надгробна могила е жаль, със значение гроб, гробница. Това са места, където са се жалили, т.е. почитали и възпоменавали мъртвите.
В продължение на хилядолетия, широко разпространени са били именно тези могилни, приличащи на малки хълмове, места за погребване и почитане на мъртвите. По своята форма костенурката изключително наподобява надгробна могила, в една разбира се съвсем миниатюрна форма. От тази прилика възникна и названието жаль- желка– желва (жель-баба), т.е. една малка, миниатюрна (особено когато е скрита и неподвижна) надгробна могила.
Например в Родопите широко разпространено е названието жолва (желва), а в Северозападна България съответно костенурката е наричана желбаба.
Етимологията на самото име костенурка и производните (костеница, коштанка, кощепица и т.н.) е ясно – свързано е със староб. кость, което се среща сред останалите славянски езици, както и в латински costa (ребро), френски cоte, испански costilla и т.н. и означава, най-общо казано, нещо твърдо.
Основна характеристика на костенурката, освен че се движи бавно и известното дълголетие, е нейната твърда коруба, откъде произлиза и нейното име.
А какъв е произходът на названието „желва”?
Този произход е свързан отново с корубата и с приплеснатата полусферична външност на костенурката.
На Балканите съществуват и до днес десетки хиляди надгробни могили. В миналото те са били дори повече. Всъщност надгробни могили съществуват, а и могат да бъдат видени, и на много места в Европа. Старославянското название за това, което днес наричаме надгробна могила е жаль, със значение гроб, гробница. Това са места, където са се жалили, т.е. почитали и възпоменавали мъртвите.
В продължение на хилядолетия, широко разпространени са били именно тези могилни, приличащи на малки хълмове, места за погребване и почитане на мъртвите. По своята форма костенурката изключително наподобява надгробна могила, в една разбира се съвсем миниатюрна форма. От тази прилика възникна и названието жаль- желка– желва (жель-баба), т.е. една малка, миниатюрна (особено когато е скрита и неподвижна) надгробна могила.
14 октомври 2019 г.
Българи и славяни
Днес, в интернет форумите особено, се вихри една грозна русофобия и славянофобия. Всичко най-лошо, всичко най-черно идва от Русия, т.е. съответно от славяните, защото руснаците са славяни, а ние българите не сме. Впрочем дори и тук нещата отидоха много напред, защото руснаците дори не са и славяни, според някои идиоти, а угро-фини и монголоиди, с едва няколко процента славянски гени. Всички тези дивотии се изливат върху нещастния и объркан български народ, който вече не знае на какво да вярва и на кой Господ да се кланя.
Когато няколко пъти съм подхващал темата за разликата между българите и славяните, пред хора подчертаващи тази разлика, други аргументи освен реплики от рода на „Ние не сме славяни, защото не сме руснаци” не съм чувал. За тези хора намесата на политическият фактор в тази тема е неизбежна. Представянето на Русия като империя на злото, а Америка като империя на доброто е толкова повърхностно и лекомислено, както и обратният случай.
И за да разведрим обстановката ще започнем прегледа на тази интересна комплексна тема с един виц. Срещнали се двама българи в Москва, единият живеещ там от много време, другият току що пристигнал. – А вы за сефте раз в Москве? – попитал важно първият. Ето тази дребна щриха показва една от основните разлики между българите и славяните, като цяло, и в случая руснаците в частност. Това е различното историческо развитие на двете общности за много дълъг период от време.
Традиционно българската общност е живяла на юг от река Дунав. Това означава в едни земи със стара цивилизация, част от голямата средиземноморската културна зона. В тези земи, между Синьо (Адриатическо) море, Бяло море, Черно море и на север Карпатите в продължение на 6 века (приблизително от 1 до 7 век) доминира римската култура и цивилизация. След това, в продължение на почти 5 века (от 14 до 19 век) доминира османската култура и цивилизация, която освен азиатските си черти е наследила и немалко от организационното и културно наследство на древната Римска (Византийска) империя.
Същевременно през цялото това време, славяните, древните скити, на север от Дунав, запазват до голяма степен своята собствена организация, древен бит и независимост. Така многото латински думи, които проникват в тракийския, по-късно български език, както и многото османо-турски думи и понятия, навлезли в езика ни от по късно време и до днес съставляват една сериозна разлика в езиково отношение между южните или балканските славяни (българи, сърби, хървати) и т.нар. западни и източни славянски групи. Всички стотици турцизми, които ние българите и до днес използваме в речта си, са непознати за групите на север от река Дунав и носят специфичният характер на нашата българска реч. Приемането на латинските календарни имена на месеците – Януари, Февруари, Март и т.н., като при славяните са запазени по старите имена – Просинец, Сечен, Цветен и т.н. е част от тази голяма картина, която ние обикновено трудно обхващаме. Богатата материална култура по българските земи, каменните и тухлени градежи до всяко градище, датиращи още от тракийско и римско време, мерните единици, разработената административна и данъчна система, също от това време, богатата кулинарна традиция ако щете, са все особености от това различно културно наследство от двете страни на реките Драва, Сава и Дунав и на планината Карпати.
Всъщност чудното и удивителното в случая е не, че българи и славяни са различни, а че са се запазили достатъчно близки при цялото това различно историческо развитие, през много дълги периоди от време. Този същият извод ще имаме повод да повтаряме при всяка една голяма подтема при изясняването на разликата между българите и славяните, което ще направим на няколко части поради обема на тази комплексна тема.
Когато няколко пъти съм подхващал темата за разликата между българите и славяните, пред хора подчертаващи тази разлика, други аргументи освен реплики от рода на „Ние не сме славяни, защото не сме руснаци” не съм чувал. За тези хора намесата на политическият фактор в тази тема е неизбежна. Представянето на Русия като империя на злото, а Америка като империя на доброто е толкова повърхностно и лекомислено, както и обратният случай.
И за да разведрим обстановката ще започнем прегледа на тази интересна комплексна тема с един виц. Срещнали се двама българи в Москва, единият живеещ там от много време, другият току що пристигнал. – А вы за сефте раз в Москве? – попитал важно първият. Ето тази дребна щриха показва една от основните разлики между българите и славяните, като цяло, и в случая руснаците в частност. Това е различното историческо развитие на двете общности за много дълъг период от време.
Традиционно българската общност е живяла на юг от река Дунав. Това означава в едни земи със стара цивилизация, част от голямата средиземноморската културна зона. В тези земи, между Синьо (Адриатическо) море, Бяло море, Черно море и на север Карпатите в продължение на 6 века (приблизително от 1 до 7 век) доминира римската култура и цивилизация. След това, в продължение на почти 5 века (от 14 до 19 век) доминира османската култура и цивилизация, която освен азиатските си черти е наследила и немалко от организационното и културно наследство на древната Римска (Византийска) империя.
Същевременно през цялото това време, славяните, древните скити, на север от Дунав, запазват до голяма степен своята собствена организация, древен бит и независимост. Така многото латински думи, които проникват в тракийския, по-късно български език, както и многото османо-турски думи и понятия, навлезли в езика ни от по късно време и до днес съставляват една сериозна разлика в езиково отношение между южните или балканските славяни (българи, сърби, хървати) и т.нар. западни и източни славянски групи. Всички стотици турцизми, които ние българите и до днес използваме в речта си, са непознати за групите на север от река Дунав и носят специфичният характер на нашата българска реч. Приемането на латинските календарни имена на месеците – Януари, Февруари, Март и т.н., като при славяните са запазени по старите имена – Просинец, Сечен, Цветен и т.н. е част от тази голяма картина, която ние обикновено трудно обхващаме. Богатата материална култура по българските земи, каменните и тухлени градежи до всяко градище, датиращи още от тракийско и римско време, мерните единици, разработената административна и данъчна система, също от това време, богатата кулинарна традиция ако щете, са все особености от това различно културно наследство от двете страни на реките Драва, Сава и Дунав и на планината Карпати.
Всъщност чудното и удивителното в случая е не, че българи и славяни са различни, а че са се запазили достатъчно близки при цялото това различно историческо развитие, през много дълги периоди от време. Този същият извод ще имаме повод да повтаряме при всяка една голяма подтема при изясняването на разликата между българите и славяните, което ще направим на няколко части поради обема на тази комплексна тема.
26 септември 2019 г.
Образът на България и българите в световното кино
Да уточня първо, че тук говорим не за участието на България или българите в световното кино, а за образа на България и българите, такива каквито те са показани и представени в световното кино, говорим разбира се основно за американското.
Прегледът започва с класическия филм „Казабланка” от 1942 година. Вероятно не са много българите, които са гледали този филм, а дори и онези, които са го гледали, някак си не са обърнали внимание на сцената с българската съпружеска двойка, всъщност младоженци. Сюжетът с билетите, до които всички искат да се домогнат, за да заминат за Америка и да избягат от немската окупация, е основен във филма. Включително и за красивата и чувствена млада българка и нейният млад съпруг Ян. Визата е скъпа, особено тази издадена по втория начин, а българите нямат достатъчно пари, предвид на скъпото пътуване от България през Европа до Казабланка. Младата българка се оплаква от ситуацията в България, с израз който е силно преувеличен, оплаква се и от липсата на средства и моли героят на Хъмфри Богарт Рик за съвет. Неговият съвет въпреки това е – Гоу бак ту Бългерия. Днес може да приемем тази реплика на Хъмфри Богарт като национален призив към всичките два милиона и половина българи напуснали отечеството през последните три десетилетия. Дълбоко лиричната и в известен смисъл романтично-трагична сцена с българите продължава около четири минути и завършва с един благороден жест от страна на главният герой и хепиенд. Доста хора са развълнувани, по различен начин, от сцената, а един руснак прегръща и целува добрия, в случая, Рик.
Един друг филм с доста сериозно, макар и завоалирано присъствие на България, това е филмът Терминалът от 2004 с Том Ханкс в главната роля. Всъщност това е филмът в който героят реално е българин (Виктор Наворски), понеже говори на такъв език, макар че страната му е наречена Каракозия. В събитията и нещата около главният герой са приплетени и разнородни източноевропейски елементи. Името Каракозия (кара – черна и козия -коза) е по скоро иронично и не чак толкова обидно. Понякога в медиите Том Ханкс е наричан ласкава българският зет, макар че бащата на жена му е българо-мохамеданин, роден в днешна Северна Гърция, а майка й е гъркиня от днешна Южна Албания. Преди няколко години медиите написаха, че на погребението на дедо Хасан Ибрахимов е имало три знамена – българско, гръцко и американско, понеже животът му е свързан и с трите държави. Изглежда обаче упоритият помак е понаучил зет си на български думи и реплики, а и на такива заучени специално за филма „Терминал”. Събирателният образ на все още тъмните за американците Балкани и неясната Източна Европа е представен във филма с доза ирония, но и известно съчувствие. Режисьор на „Терминал” е самият Стивън Спилбърг.
Балканите и в частност България бяха съвсем тъмни за американците до 1989 година, като след това започна известно изясняване на картината. На това се дължи и една реплика в сериала Алф, създаден между 1986 и 1990 година, където героят Уили възкликва в една от сериите „Това да не е мис България”, гледайки към телевизора, така както и самите ние бихме казали по това време- „Това да не е мис Албания”. След 1989 година се разбра, че източноевропейките са доста красиви, включително и българките, но по време на „желязната завеса” в САЩ това не се е знаело и Балканите са едно тъмно място, подобно на тъмна Индия.
Във филма „Жива плът” на испанеца Педро Алмодовар от 1997 година, също има българска следа, на която някои се смяха навремето, други се смутиха, но така или иначе репликата остана. В един от епизодите главният герой споменава, че по време на престоя си в затвора е научил нещо от съкилийника си българин и казва на езика булгаро - „Аз имам един голям к-р”. Е, навремето, преди двадесет години, дори и тази реплика на български в един чуждоезичен филм беше известен повод за гордост.
Разбира се трябва да споменем и героят Виктор Крум в поредицата за Хари Потър, който е българин. Актьорът изпълняващ ролята на Виктор Крум в „Хари Потър и Огненият бокал” младият Станислав Яневски, също е българин. В романа и филма, героят Виктор Крум живее с майка си и баща си в България и играе като търсач в националния отбор на страната по куидич. Това вероятно е отзвук от представянето на българите на световното първенство по футбол в САЩ през 1994 година. Аз лично обаче нямам преки наблюдения над филма, понеже подобна безлична английска тъпня като Хари Потър нито мога да чета, нито да гледам.
Признавам си също, че през последните години все по рядко гледам филми и вероятно съм пропуснал някоя реплика или сцена касаеща България и българите и начинът по който те са отразени в световното кино. Като цяло обаче, макар и спорадичен, образът на България и българите в световното кино е сравнително справедлив, макар че вероятно на нас би ни се искало да е по бляскав и идиличен.
Прегледът започва с класическия филм „Казабланка” от 1942 година. Вероятно не са много българите, които са гледали този филм, а дори и онези, които са го гледали, някак си не са обърнали внимание на сцената с българската съпружеска двойка, всъщност младоженци. Сюжетът с билетите, до които всички искат да се домогнат, за да заминат за Америка и да избягат от немската окупация, е основен във филма. Включително и за красивата и чувствена млада българка и нейният млад съпруг Ян. Визата е скъпа, особено тази издадена по втория начин, а българите нямат достатъчно пари, предвид на скъпото пътуване от България през Европа до Казабланка. Младата българка се оплаква от ситуацията в България, с израз който е силно преувеличен, оплаква се и от липсата на средства и моли героят на Хъмфри Богарт Рик за съвет. Неговият съвет въпреки това е – Гоу бак ту Бългерия. Днес може да приемем тази реплика на Хъмфри Богарт като национален призив към всичките два милиона и половина българи напуснали отечеството през последните три десетилетия. Дълбоко лиричната и в известен смисъл романтично-трагична сцена с българите продължава около четири минути и завършва с един благороден жест от страна на главният герой и хепиенд. Доста хора са развълнувани, по различен начин, от сцената, а един руснак прегръща и целува добрия, в случая, Рик.
Един друг филм с доста сериозно, макар и завоалирано присъствие на България, това е филмът Терминалът от 2004 с Том Ханкс в главната роля. Всъщност това е филмът в който героят реално е българин (Виктор Наворски), понеже говори на такъв език, макар че страната му е наречена Каракозия. В събитията и нещата около главният герой са приплетени и разнородни източноевропейски елементи. Името Каракозия (кара – черна и козия -коза) е по скоро иронично и не чак толкова обидно. Понякога в медиите Том Ханкс е наричан ласкава българският зет, макар че бащата на жена му е българо-мохамеданин, роден в днешна Северна Гърция, а майка й е гъркиня от днешна Южна Албания. Преди няколко години медиите написаха, че на погребението на дедо Хасан Ибрахимов е имало три знамена – българско, гръцко и американско, понеже животът му е свързан и с трите държави. Изглежда обаче упоритият помак е понаучил зет си на български думи и реплики, а и на такива заучени специално за филма „Терминал”. Събирателният образ на все още тъмните за американците Балкани и неясната Източна Европа е представен във филма с доза ирония, но и известно съчувствие. Режисьор на „Терминал” е самият Стивън Спилбърг.
Балканите и в частност България бяха съвсем тъмни за американците до 1989 година, като след това започна известно изясняване на картината. На това се дължи и една реплика в сериала Алф, създаден между 1986 и 1990 година, където героят Уили възкликва в една от сериите „Това да не е мис България”, гледайки към телевизора, така както и самите ние бихме казали по това време- „Това да не е мис Албания”. След 1989 година се разбра, че източноевропейките са доста красиви, включително и българките, но по време на „желязната завеса” в САЩ това не се е знаело и Балканите са едно тъмно място, подобно на тъмна Индия.
Във филма „Жива плът” на испанеца Педро Алмодовар от 1997 година, също има българска следа, на която някои се смяха навремето, други се смутиха, но така или иначе репликата остана. В един от епизодите главният герой споменава, че по време на престоя си в затвора е научил нещо от съкилийника си българин и казва на езика булгаро - „Аз имам един голям к-р”. Е, навремето, преди двадесет години, дори и тази реплика на български в един чуждоезичен филм беше известен повод за гордост.
Разбира се трябва да споменем и героят Виктор Крум в поредицата за Хари Потър, който е българин. Актьорът изпълняващ ролята на Виктор Крум в „Хари Потър и Огненият бокал” младият Станислав Яневски, също е българин. В романа и филма, героят Виктор Крум живее с майка си и баща си в България и играе като търсач в националния отбор на страната по куидич. Това вероятно е отзвук от представянето на българите на световното първенство по футбол в САЩ през 1994 година. Аз лично обаче нямам преки наблюдения над филма, понеже подобна безлична английска тъпня като Хари Потър нито мога да чета, нито да гледам.
Признавам си също, че през последните години все по рядко гледам филми и вероятно съм пропуснал някоя реплика или сцена касаеща България и българите и начинът по който те са отразени в световното кино. Като цяло обаче, макар и спорадичен, образът на България и българите в световното кино е сравнително справедлив, макар че вероятно на нас би ни се искало да е по бляскав и идиличен.
18 септември 2019 г.
За сектите
Във всеки човек е заложена божествената частица, заложена е вярата, както и свободната воля. Независимо дали човек съзнава тези неща или не, дали ги преживява или не, то те са факт. Поради това изказвания от рода на „Аз съм атеист”, „Аз не вярвам в такива неща”, „За мен нищо освен този реален свят не съществува и няма живот след смъртта” и т.н. са просто празни думи пред лицето на Господа, нашият Творец и Създател.
Заложената в нас вяра, заложеният стремеж към божествено съвършенство (божията частица) рано или късно се проявяват, независимо от възпитанието в семейството, и независимо от обществото в която живеем. Ако човек не е напътстван от по възрастните, не е възпитаван в традиционната за държавата и региона религия (говорим за ортодоксалните религии), неговият духовен път е възможно да се отклони в погрешна посока.
Първият въпрос, който си задаваме, когато чуем че някой човек е станал жертва на религиозна секта е „Как е възможно това? Как се е подлъгал този човек, не вижда ли че тези хора са различни, отделни, опасни, сектанти?” Или пък „Аз го мислех за интелигентен човек” и т.н.
Да, много интересен е този въпрос, защо човек се лъже, защо не вижда, че става въпрос за едно изкривено (обикновено опасно) религиозно учение?
И тук се крие първата особеност на сектите, при това ключова за тяхното разбиране. Сектите не се състоят само от погрешни и вредни учения. Те не се състоят само от вредни и опасни ритуали. Сектите са един микс, една смесица от положителни и доказани духовни практики от една страна, които реално привличат човека и правят сектата на пръв поглед неразпознаваема. От другата страна обаче са вредните за човека и душата практики, като съотношението между едните и другите е най-различно. Но дори такова съотношение да е 90 към 10 процента в полза на първите, положителните практики, сектата си остава секта и може да бъде квалифицирана като такава.
И така човек проявява интерес към сектата привлечен от положителните духовни практики (и едва ли от отрицателните такива), а когато вече е въвлечен в нейната дейност и е попаднал в нейната орбита, той не може да различи ясно доброто от вредното и положителното от отрицателното.
Втората особеност на сектите и привличането на хора към тях е именно в онзи заложен стремеж в човека към духовно усъвършенстване и извисяване, който не е намерил правилната посока, правилният път. А този път е, пак да повторим в ортодоксалните религии, за отделните културно-географски зони – Европа, Средиземноморието, Средният Изток, Далечният изток и т.н. Тези т.нар. ортодоксални религии съществуват от хилядолетия и отразяват в себе си върховните религиозно-морални достижения на дадена цивилизация, на дадена, обикновено обширна, културно-историческа зона. Този духовен стремеж заложен в човека намира любопитни, нетрадиционни и екзотични форми за развитие, които само на пръв поглед са леки, приятни, носещи утеха, съчувствие и просветление, а след време се превръщат в истински ад, от който човек рядко може да излезе със собствени сили. Главна вина за привличането на младежи от сектите носи атеисчното възпитание на част от българите и атеистичното време на социализма, добре известно като хронология.
В човека съществува и стремежа към следване водача, на духовния лидер, на образеца за съвършенство, който винаги е бил един и същ във всички епохи - нашият Господ Бог, небесният ни Отец. Затова почитането на идоли и следването на кумири е забранено още от началните Божи заповеди. Бог е ревнив към вярата, която е дал на човека и която както виждаме може да бъде насочена към почитане на някакви много бледи и далечни отражения на Божията Промисъл и Милост.
Ако трябва да бъдем реалисти ще посочим и една трета причина, която се определя от самата личност, привлечена от съответната секта. Има хора различни като характер, различни като светоусещане и отношение към другите и обществото. Тези хора въпреки тяхната чепатост за обществото, лесно могат да станат обект на влияние на дадена секта. Но именно това е задачата на обществото, на православната религия, да работи с този труден материал, да връща заблудените овце в стадото, да намира пътя за сближение, а не да поощрява пътят към отчуждение. Защото именно това е разликата между сектите и ортодоксалното учение (било то християнство, ислям, будизъм и т.н.) Първите акцентират върху разликите между хората, като по този начин, в крайна сметка внушават отчуждение, а ортодоксалните религии показват общото между хората, като по този начин постигат градеж и обединение.
Темата за сектите, разбира се, е много дълга и детайлна, но както казваше една жена от православното общество, грижеща се за пострадали от сектите – „Когато ни ги водят при нас вече е твърде късно.” А аз пояснявам – душите им, в които не са вярвали или не са съзнавали че съществуват, са вече изпити, от хищните ловци на души, криещи се зад различните секти.
Затова колкото по бързо достигнем осъзнаване и помагаме на другите около нас да достигнат осъзнаване, толкова повече ще ограничим късането на жива плът от българското православно тяло, която жива плът се къса ежедневно от „вълците в овчи кожи”, прикрили се зад различни секти.
Всеки човек има право да извърви своя път, дори този път да минава през всякакви препятствия, включително и религиозни секти. Но борбата със сектите трябва да става както борбата с вирусите. Има ли вирус, отпаднал си, болен си, повръщаш. А как се борим срещу вирусите е добре известно, като в духовен план това е придържане към ортодоксалната вяра. Дано Божията милост да ни избави и да запази България!
Заложената в нас вяра, заложеният стремеж към божествено съвършенство (божията частица) рано или късно се проявяват, независимо от възпитанието в семейството, и независимо от обществото в която живеем. Ако човек не е напътстван от по възрастните, не е възпитаван в традиционната за държавата и региона религия (говорим за ортодоксалните религии), неговият духовен път е възможно да се отклони в погрешна посока.
Първият въпрос, който си задаваме, когато чуем че някой човек е станал жертва на религиозна секта е „Как е възможно това? Как се е подлъгал този човек, не вижда ли че тези хора са различни, отделни, опасни, сектанти?” Или пък „Аз го мислех за интелигентен човек” и т.н.
Да, много интересен е този въпрос, защо човек се лъже, защо не вижда, че става въпрос за едно изкривено (обикновено опасно) религиозно учение?
И тук се крие първата особеност на сектите, при това ключова за тяхното разбиране. Сектите не се състоят само от погрешни и вредни учения. Те не се състоят само от вредни и опасни ритуали. Сектите са един микс, една смесица от положителни и доказани духовни практики от една страна, които реално привличат човека и правят сектата на пръв поглед неразпознаваема. От другата страна обаче са вредните за човека и душата практики, като съотношението между едните и другите е най-различно. Но дори такова съотношение да е 90 към 10 процента в полза на първите, положителните практики, сектата си остава секта и може да бъде квалифицирана като такава.
И така човек проявява интерес към сектата привлечен от положителните духовни практики (и едва ли от отрицателните такива), а когато вече е въвлечен в нейната дейност и е попаднал в нейната орбита, той не може да различи ясно доброто от вредното и положителното от отрицателното.
Втората особеност на сектите и привличането на хора към тях е именно в онзи заложен стремеж в човека към духовно усъвършенстване и извисяване, който не е намерил правилната посока, правилният път. А този път е, пак да повторим в ортодоксалните религии, за отделните културно-географски зони – Европа, Средиземноморието, Средният Изток, Далечният изток и т.н. Тези т.нар. ортодоксални религии съществуват от хилядолетия и отразяват в себе си върховните религиозно-морални достижения на дадена цивилизация, на дадена, обикновено обширна, културно-историческа зона. Този духовен стремеж заложен в човека намира любопитни, нетрадиционни и екзотични форми за развитие, които само на пръв поглед са леки, приятни, носещи утеха, съчувствие и просветление, а след време се превръщат в истински ад, от който човек рядко може да излезе със собствени сили. Главна вина за привличането на младежи от сектите носи атеисчното възпитание на част от българите и атеистичното време на социализма, добре известно като хронология.
В човека съществува и стремежа към следване водача, на духовния лидер, на образеца за съвършенство, който винаги е бил един и същ във всички епохи - нашият Господ Бог, небесният ни Отец. Затова почитането на идоли и следването на кумири е забранено още от началните Божи заповеди. Бог е ревнив към вярата, която е дал на човека и която както виждаме може да бъде насочена към почитане на някакви много бледи и далечни отражения на Божията Промисъл и Милост.
Ако трябва да бъдем реалисти ще посочим и една трета причина, която се определя от самата личност, привлечена от съответната секта. Има хора различни като характер, различни като светоусещане и отношение към другите и обществото. Тези хора въпреки тяхната чепатост за обществото, лесно могат да станат обект на влияние на дадена секта. Но именно това е задачата на обществото, на православната религия, да работи с този труден материал, да връща заблудените овце в стадото, да намира пътя за сближение, а не да поощрява пътят към отчуждение. Защото именно това е разликата между сектите и ортодоксалното учение (било то християнство, ислям, будизъм и т.н.) Първите акцентират върху разликите между хората, като по този начин, в крайна сметка внушават отчуждение, а ортодоксалните религии показват общото между хората, като по този начин постигат градеж и обединение.
Темата за сектите, разбира се, е много дълга и детайлна, но както казваше една жена от православното общество, грижеща се за пострадали от сектите – „Когато ни ги водят при нас вече е твърде късно.” А аз пояснявам – душите им, в които не са вярвали или не са съзнавали че съществуват, са вече изпити, от хищните ловци на души, криещи се зад различните секти.
Затова колкото по бързо достигнем осъзнаване и помагаме на другите около нас да достигнат осъзнаване, толкова повече ще ограничим късането на жива плът от българското православно тяло, която жива плът се къса ежедневно от „вълците в овчи кожи”, прикрили се зад различни секти.
Всеки човек има право да извърви своя път, дори този път да минава през всякакви препятствия, включително и религиозни секти. Но борбата със сектите трябва да става както борбата с вирусите. Има ли вирус, отпаднал си, болен си, повръщаш. А как се борим срещу вирусите е добре известно, като в духовен план това е придържане към ортодоксалната вяра. Дано Божията милост да ни избави и да запази България!
2 септември 2019 г.
Малоидеен културтрегер – голяма заря
Досегашният опит от европейска столица на културата Пловдив 2019 ако не друго показа следната зависимост: колкото по малко идеи има при провеждане на дадено събитие от културния календар, толкова по голяма е зарята, бележеща края на това събитие. Тук се сещам и за един дипломат,който отбелязваше, че колкото по бедна е една държава, толкова по големи са софрите на които кани представителите на чуждите държави.
Доказа го и вчерашното празненство край река Марица, отбелязващо един невероятен по своята значимост повод – пет години от избирането на град Пловдив за европейска столица на културата. Това ако не е значим повод за празнуване, кажи му здраве!
Празненството край реката показа и още нещо – пространството покрай река Марица е много подходящо за провеждане на събития, но за съжаление засега не беше пълноценно използванo по време на тази година на ЕСК 2019. Дано в бъдеще тази традиция да продължи и особено лятно време когато градът е разтоварен откъм автомобили и движение е възможно всяка неделя една част от крайречния булевард да се затваря за движение и да се превръща в пешеходна зона.
Приятен празник край реката беше развален от бомбастичната заря в неговия край. Излишно грандиозна и продължителна заря, която създаде дискомфорт на всички останали, които не присъстваха на събитието, заря при която бяха потрошени вероятно стотици хиляди левове.
Добре, да кажем че беше ефектна огнената стена, която пада от моста на Марица. Но защо с тези пари не се поставиха шнурове с електрически лампички, които пресъздават същия ефект, коjто можеше да бъде наблюдаван всяка вечер, през целия летен сезон? Или нещо подобно, с по дълготрайнo времетраене. Разлигавените служители и сътрудници на Пловдив 2019, самогласували си по 2000 лева заплати и обикалящи по цял ден кафенетата по централните улици на града, решиха вече, че „правенето на културата” в България е приятно и добре платено занимание, с почти неограничен бюджет. Тъжната истина ще се прояви с цялата си строгост съвсем скоро, само след няколко месеца, но дотогава едни милиони, ще бъдат вече безразсъдно изхарчени и ще останат само спомените за едни светещи кули и едни грандиозни зари. Дано споменът за тях да топли пловдивчани през следващите години когато град Пловдив вече няма да е ЕСК.
Доказа го и вчерашното празненство край река Марица, отбелязващо един невероятен по своята значимост повод – пет години от избирането на град Пловдив за европейска столица на културата. Това ако не е значим повод за празнуване, кажи му здраве!
Празненството край реката показа и още нещо – пространството покрай река Марица е много подходящо за провеждане на събития, но за съжаление засега не беше пълноценно използванo по време на тази година на ЕСК 2019. Дано в бъдеще тази традиция да продължи и особено лятно време когато градът е разтоварен откъм автомобили и движение е възможно всяка неделя една част от крайречния булевард да се затваря за движение и да се превръща в пешеходна зона.
Приятен празник край реката беше развален от бомбастичната заря в неговия край. Излишно грандиозна и продължителна заря, която създаде дискомфорт на всички останали, които не присъстваха на събитието, заря при която бяха потрошени вероятно стотици хиляди левове.
Добре, да кажем че беше ефектна огнената стена, която пада от моста на Марица. Но защо с тези пари не се поставиха шнурове с електрически лампички, които пресъздават същия ефект, коjто можеше да бъде наблюдаван всяка вечер, през целия летен сезон? Или нещо подобно, с по дълготрайнo времетраене. Разлигавените служители и сътрудници на Пловдив 2019, самогласували си по 2000 лева заплати и обикалящи по цял ден кафенетата по централните улици на града, решиха вече, че „правенето на културата” в България е приятно и добре платено занимание, с почти неограничен бюджет. Тъжната истина ще се прояви с цялата си строгост съвсем скоро, само след няколко месеца, но дотогава едни милиони, ще бъдат вече безразсъдно изхарчени и ще останат само спомените за едни светещи кули и едни грандиозни зари. Дано споменът за тях да топли пловдивчани през следващите години когато град Пловдив вече няма да е ЕСК.
23 август 2019 г.
Трако-хетското влияние върху турския език
Тюркските народи образуват един широк ръкав, който се простира в продължение на хиляди километри, през територията на Евразия. Този широк ръкав започва още от Северозападен Китай и живеещите там уйгури и други тюркски племена, продължава през земите на киргизи (Киргизстан), казахи (Казхстан), узбеки (Узбекистан), продължава през Туркменистан, Азърбайджан и чрез Турция се докосва и до земите на съвременна и стара Европа. В общи линии това е Пътят на коприната, широко известен и използван още от древността.
Езика на тюрките принадлежи към отделно голямо семейство, различно от (индо)европейското. Причините за това са специфичната му лексика и най-вече граматика, която има няколко ясно изразени черти, като на първо място това е така наречената аглутенация - наслагване или налепване на думите. Така (индо)европейското словосъчетание "в моята стая" (in my room) звучи на турски език - одамда, тоест върху думата ода - стая се наслагват различните части на речта. Индоевропейското - "От къде си?" (Where are you from?) звучи на турски - Нерелисин? и т.н.
Друга специфична особеност на тюркските езици е промяната и съгласуването на гласните звукове, но не тези особености са предмета на нашето изследване.
Петвековното османско владичество на Балканите налага много турски думи в речта на местното балканско население - българи, сърби, гърци, румънци, албанци и т.н. Това влияние е свързано с факта че администрацията през целия този период е била османо-турска, че търговията се е извършвала главно в рамките на Османската империя, че влиянията върху Балканите през тези 5 века са били предимно източни. В резултат ние българите, а и не само, днес все още употребяваме стотици османо-турски думи, които предават специфичен колорит на нашата реч. Тези думи често неправилно са наричани турски, понеже една много голяма част от тях са персийски или арабски думи, но всички те минават под категорията турски думи в българския език.
Науката допуска, че само около десетина думи от речта на българите или по-точно казано балканците са влезнали в речта на османо-турците и се използват и до днес, като крал - kral на турски, войвода - voyvoda на турски и няколко други. Това съотношение от стотици думи, спрямо десет е логично, предвид на господстващото положение на османо-турците и подчинеността на балканците. По същата логика се изброяват и навлезнали стотици гръцки думи в българския език, спрямо много малък брой български думи в гръцкия език, т.е. едно влияние на по-развитото в културно отношение към по-неразвитото.
Само че дори и един бегъл поглед върху турският език (без да говорим за останалите тюркски езици) показва едно значително влияние на балканските езици и най-вече българския върху езика на тези завоеватели и администратори. Това влияние струва ми се официално не е изследвано, поради една или друга причина, макар че в науката отдавна са известни например т. нар. арийско-алтайски успоредици. Това са думи с много древен корен, които се срещат и в (индо)европейските езици и в тюрко-алтайските, макар че това са езици от две съвсем различни семейства. Още в началото на 20 век, както казахме, акад. Стефан Младенов нарича тези успоредици арио-алтайски, но към тях ще се върнем по-късно.
Под балканско влияние, което всъщност започва още на територията на Мала Азия и затова го наричаме трако-хетско, в турския език са навлезли значителен брой думи и то от всички сфери на бита.
Да започнем с основни понятия като бял и черен. На турски думата за бял е бейаз. Другата разпространена сред всички тюркски народи дума за бял е ак, както се използва тя и на турски - ак клисе - бяла черква, например. Връзката между бял, белезникав и бейаз ми се струва очевидна и излишна за доказване. Думите черен и съответно на турски кара - чер, също са с много близко звучене - к-р и ч-р. Но да предположим че тук става въпрос за много древен общ корен, т.е. арио-алтайски. Подобна дума е и гора или на турски орман. Общият корен -ор и съответно -гор е очевиден, още повече че имаме и думата кору или кория - горичка.
Белият дом във Вашингтон, турците наричат Бейаз Сарай, с тази древна дума сарай, добре позната и на българите - дворец, палат, голяма представителна къща. Всъщност не е трудно и в "турската" дума сарай да видим трудно произносимото -ц (ц)арай, което е преминало в -с. Ще рече че думата сарай - царай идва от царски - цареви палати, покои. Думата за дворец, царският двор е приета от турците като сарай - царската резиденция.
Така стигаме и до думата лов и глагола ловувам. На турски тази дума е просто ав. Т.е. днес казваме ловджия или по турски авджия, но връзка между (л)ав и лов също е лесно уловима, още почече че турският език предпочита започването на думата с гласен звук и когато той липсва или се добава такъв или отпада съгласната буква в началото на думата. Например думата илач - лекарство, лек. Тук виждаме добавена въпросната гласна -и и коренът -лач, който не е нищо повече от -лек, лечител, лекарство, лекувам и т.н.
Още един подобен пример с думата алтън - златен, или алтъни - златни пари, жълтици. Виждаме че въпросните турски алтъни (залтъни - златни) произлизат от думата злато - златен, с изпадане отново на първата буква, съгласна.
Друг интересен пример е с думата за свят, която на турски има много синоними - дюнйа, джихан, алем, еврен, кайнат. Но най-популярната дума дюнйа - свят твърде прилича на общоевропейската дума ден (day, день и т.н.) Така когато например в родопските песни се пее за "тази дюнйа лъжовна" - този грешен, измамен свят, много от хората казват просто "тази деньо лъжовна", защото смисълът на свят и ден тук се припокриват, както и "турското" и българското звучене на думата.
Тук можем да добавим още много такива примери защото темата е огромна, а на практика не е била разработване, поне от българските учени. Докато напоследък се чуват опити на турците да свържат турската народност по някакъв начин с хетското наследство в Мала Азия. Те успяват донякъде в тези си опити именно поради това силно културно, а и генетично влияние, оказано от местното население върху пришълците тюрки, което влияние е започнало вероятно преди повече от хиляда години, ако не и по-рано.
Накрая да добавим и няколко примера от гръцкия език, настанили се в езика на новите османски войни и администратори. Старогръцкият глагол "аго" означава водя. Така възниква въпросът дали думата ага - водач, първенец е собствено турска. И вероятно отговорът е не. Старогръцката дума копрос - тор, лайна, гюбре, твърде напомня на турското гюбре - тор. Така вероятно и тази дума не е турска, а с по-стар балкански произход. А една стара латинска дума грекс - кошара, показва че думата егрек също едва ли е турска, а с много по стар средиземноморски произход.
Всички тези примери показват, да го повторим още веднъж, че значимата трако-римско-гръцка култура е оставила доста видими и трудно видими следи в културата и езика на дошлите в началото на второто хилядолетие османо-турски завоеватели. Тази тема трябва да се изследва без излишна пристрастност, а т.нар. речник на чуждите думи в българския език се нуждае от едно сериозно и дълбоко преразглеждане.
Езика на тюрките принадлежи към отделно голямо семейство, различно от (индо)европейското. Причините за това са специфичната му лексика и най-вече граматика, която има няколко ясно изразени черти, като на първо място това е така наречената аглутенация - наслагване или налепване на думите. Така (индо)европейското словосъчетание "в моята стая" (in my room) звучи на турски език - одамда, тоест върху думата ода - стая се наслагват различните части на речта. Индоевропейското - "От къде си?" (Where are you from?) звучи на турски - Нерелисин? и т.н.
Друга специфична особеност на тюркските езици е промяната и съгласуването на гласните звукове, но не тези особености са предмета на нашето изследване.
Петвековното османско владичество на Балканите налага много турски думи в речта на местното балканско население - българи, сърби, гърци, румънци, албанци и т.н. Това влияние е свързано с факта че администрацията през целия този период е била османо-турска, че търговията се е извършвала главно в рамките на Османската империя, че влиянията върху Балканите през тези 5 века са били предимно източни. В резултат ние българите, а и не само, днес все още употребяваме стотици османо-турски думи, които предават специфичен колорит на нашата реч. Тези думи често неправилно са наричани турски, понеже една много голяма част от тях са персийски или арабски думи, но всички те минават под категорията турски думи в българския език.
Науката допуска, че само около десетина думи от речта на българите или по-точно казано балканците са влезнали в речта на османо-турците и се използват и до днес, като крал - kral на турски, войвода - voyvoda на турски и няколко други. Това съотношение от стотици думи, спрямо десет е логично, предвид на господстващото положение на османо-турците и подчинеността на балканците. По същата логика се изброяват и навлезнали стотици гръцки думи в българския език, спрямо много малък брой български думи в гръцкия език, т.е. едно влияние на по-развитото в културно отношение към по-неразвитото.
Само че дори и един бегъл поглед върху турският език (без да говорим за останалите тюркски езици) показва едно значително влияние на балканските езици и най-вече българския върху езика на тези завоеватели и администратори. Това влияние струва ми се официално не е изследвано, поради една или друга причина, макар че в науката отдавна са известни например т. нар. арийско-алтайски успоредици. Това са думи с много древен корен, които се срещат и в (индо)европейските езици и в тюрко-алтайските, макар че това са езици от две съвсем различни семейства. Още в началото на 20 век, както казахме, акад. Стефан Младенов нарича тези успоредици арио-алтайски, но към тях ще се върнем по-късно.
Под балканско влияние, което всъщност започва още на територията на Мала Азия и затова го наричаме трако-хетско, в турския език са навлезли значителен брой думи и то от всички сфери на бита.
Да започнем с основни понятия като бял и черен. На турски думата за бял е бейаз. Другата разпространена сред всички тюркски народи дума за бял е ак, както се използва тя и на турски - ак клисе - бяла черква, например. Връзката между бял, белезникав и бейаз ми се струва очевидна и излишна за доказване. Думите черен и съответно на турски кара - чер, също са с много близко звучене - к-р и ч-р. Но да предположим че тук става въпрос за много древен общ корен, т.е. арио-алтайски. Подобна дума е и гора или на турски орман. Общият корен -ор и съответно -гор е очевиден, още повече че имаме и думата кору или кория - горичка.
Белият дом във Вашингтон, турците наричат Бейаз Сарай, с тази древна дума сарай, добре позната и на българите - дворец, палат, голяма представителна къща. Всъщност не е трудно и в "турската" дума сарай да видим трудно произносимото -ц (ц)арай, което е преминало в -с. Ще рече че думата сарай - царай идва от царски - цареви палати, покои. Думата за дворец, царският двор е приета от турците като сарай - царската резиденция.
Така стигаме и до думата лов и глагола ловувам. На турски тази дума е просто ав. Т.е. днес казваме ловджия или по турски авджия, но връзка между (л)ав и лов също е лесно уловима, още почече че турският език предпочита започването на думата с гласен звук и когато той липсва или се добава такъв или отпада съгласната буква в началото на думата. Например думата илач - лекарство, лек. Тук виждаме добавена въпросната гласна -и и коренът -лач, който не е нищо повече от -лек, лечител, лекарство, лекувам и т.н.
Още един подобен пример с думата алтън - златен, или алтъни - златни пари, жълтици. Виждаме че въпросните турски алтъни (залтъни - златни) произлизат от думата злато - златен, с изпадане отново на първата буква, съгласна.
Друг интересен пример е с думата за свят, която на турски има много синоними - дюнйа, джихан, алем, еврен, кайнат. Но най-популярната дума дюнйа - свят твърде прилича на общоевропейската дума ден (day, день и т.н.) Така когато например в родопските песни се пее за "тази дюнйа лъжовна" - този грешен, измамен свят, много от хората казват просто "тази деньо лъжовна", защото смисълът на свят и ден тук се припокриват, както и "турското" и българското звучене на думата.
Тук можем да добавим още много такива примери защото темата е огромна, а на практика не е била разработване, поне от българските учени. Докато напоследък се чуват опити на турците да свържат турската народност по някакъв начин с хетското наследство в Мала Азия. Те успяват донякъде в тези си опити именно поради това силно културно, а и генетично влияние, оказано от местното население върху пришълците тюрки, което влияние е започнало вероятно преди повече от хиляда години, ако не и по-рано.
Накрая да добавим и няколко примера от гръцкия език, настанили се в езика на новите османски войни и администратори. Старогръцкият глагол "аго" означава водя. Така възниква въпросът дали думата ага - водач, първенец е собствено турска. И вероятно отговорът е не. Старогръцката дума копрос - тор, лайна, гюбре, твърде напомня на турското гюбре - тор. Така вероятно и тази дума не е турска, а с по-стар балкански произход. А една стара латинска дума грекс - кошара, показва че думата егрек също едва ли е турска, а с много по стар средиземноморски произход.
Всички тези примери показват, да го повторим още веднъж, че значимата трако-римско-гръцка култура е оставила доста видими и трудно видими следи в културата и езика на дошлите в началото на второто хилядолетие османо-турски завоеватели. Тази тема трябва да се изследва без излишна пристрастност, а т.нар. речник на чуждите думи в българския език се нуждае от едно сериозно и дълбоко преразглеждане.
21 август 2019 г.
2 юни 2019 г.
Жив е той, жив е, там на Балкана!
Как се пише едно гениално произведение?
Отговорът на този въпрос е, че то се пише по истински случай, по какъвто истински случай е написано и гениалното стихотворение "Хаджи Димитър".
Историята около смъртта на Хаджи Димитър и нейното разплитане, ми напомня за търсенето на истината за произхода на нашия народ, за което ние тук отдавна се борим. И така.
Официалното мнение, че хаджи Димитър е загинал на Бузлуджа, на 18 юли 1868 година, дълго време е господстващо и неоспоримо. Това се налага поради много причини, като се започне с официалната информация изнесена по този въпрос и по това време в Османската империя, като се продължи с героичният образ на героя загинал славно в битка, което е поддържано и от нашите политици и общественици след Освобождението и така още ред други причини.
Обаче истината винаги се е знаела и е била предавана от поколение на поколение и така достига до ден днешен и е на път да се приеме официално. Още повече точно тази истина, за последните дни на Хаджи Димитър е огромното вдъхновение за Христо Ботев да напише баладата "Хаджи Димитър". За какво точно става въпрос?
Тежко ранен при страшната битка в Стара планина, на Бузлуджа, при която се разразява и страшна буря, войводата е пренесен от двама свои другари към долината. Там при село Енина се включва и трети човек и после тримата пренасят воеводата към Сърнена Средна гора, под връх Кадрафил, близо до днешното село Свежен (старо Аджар). Тук въпреки грижите и помощта на двамата другари и на местните хора, Хаджи Димитър умира на 5 август (17 август нов стил), т.е. осемнадесет дена след битката при Бузлуджа.
Официалната информация на турските власти по това време е, че войводатата Хаджи Димитър е убит по време на голямата битка на 18 юли, като са взети сабята му, револверът му, един телескоп и много писма. Действително тези предмети са изоставени, за да не пречат при пренасянето на воеводата и те попадат в ръцете на противника. Изпратени са на Мидхад паша в Русе.
Това е и вестта, която достига до вестниците в Европа, тя достига и до хъшовете в Румъния. Христо Ботев е един от тях и той научава за смъртта на Хаджи Димитарь Асенйовь (както сам го изписва) при Бузлуджа. По-късно обаче един от двамата човека били до последно с Хаджи Димитър се връща в Румъния и именно той разправя на Ботев за последните дни на Хаджията. Тези 18 дни, които той е живял повече, се явяват едно малко Възкресение, за всички които са знаели официалната версия по въпроса. Явяват се те такова Възкресение и за нашият велик Поет, който е бил дълбоко впечатлен и вдъхновен от всичко, което е чул от разказа на Никола Мартинов. Това е четникът, който се е завърнал в Румъния и който заедно с другият четник е бил до последният час с воеводата.
И всичко случило се в тези горещи летни дни и нощи, под връх Кадрафил, в малката колиба, в която е лежал тежко ранен воеводата, е стигнало и до нас чрез гениалната балада на Ботев. Чували са се и жетварките в полето и стоновете и проклятията на юнака и самодивите са били наблизо (Самодивския проход), както и вълците и орлите. Настъпващата вечер прохлада в горещите юлски дни, изгряващият месец, ясното небе с хилядите звезди и Балканът, който е пеел своята хайдушка песен...
Последвалата история след смъртта на воеводата също е изпълнена с драматизъм, а също и с трагизъм, за който изглежда сме си виновни самите ние, българите. Или такава е нашата участ. Но поне в резултат остават такива гениални стихотворения като това на Христо Ботев, превърнало се в неразделна част от нашата история, борба и съдба.
ПС. Гледането и на филма за Хаджи Димитър и на предаването по ПОТВ не е излишно, макар че всяко едно от двете казва достатъчно.
https://www.youtube.com/watch?v=5rXJEc6ob2I&feature=youtu.be
https://www.youtube.com/watch?v=Jgg2gMpJgu0&feature=youtu.be
Отговорът на този въпрос е, че то се пише по истински случай, по какъвто истински случай е написано и гениалното стихотворение "Хаджи Димитър".
Историята около смъртта на Хаджи Димитър и нейното разплитане, ми напомня за търсенето на истината за произхода на нашия народ, за което ние тук отдавна се борим. И така.
Официалното мнение, че хаджи Димитър е загинал на Бузлуджа, на 18 юли 1868 година, дълго време е господстващо и неоспоримо. Това се налага поради много причини, като се започне с официалната информация изнесена по този въпрос и по това време в Османската империя, като се продължи с героичният образ на героя загинал славно в битка, което е поддържано и от нашите политици и общественици след Освобождението и така още ред други причини.
Обаче истината винаги се е знаела и е била предавана от поколение на поколение и така достига до ден днешен и е на път да се приеме официално. Още повече точно тази истина, за последните дни на Хаджи Димитър е огромното вдъхновение за Христо Ботев да напише баладата "Хаджи Димитър". За какво точно става въпрос?
Тежко ранен при страшната битка в Стара планина, на Бузлуджа, при която се разразява и страшна буря, войводата е пренесен от двама свои другари към долината. Там при село Енина се включва и трети човек и после тримата пренасят воеводата към Сърнена Средна гора, под връх Кадрафил, близо до днешното село Свежен (старо Аджар). Тук въпреки грижите и помощта на двамата другари и на местните хора, Хаджи Димитър умира на 5 август (17 август нов стил), т.е. осемнадесет дена след битката при Бузлуджа.
Официалната информация на турските власти по това време е, че войводатата Хаджи Димитър е убит по време на голямата битка на 18 юли, като са взети сабята му, револверът му, един телескоп и много писма. Действително тези предмети са изоставени, за да не пречат при пренасянето на воеводата и те попадат в ръцете на противника. Изпратени са на Мидхад паша в Русе.
Това е и вестта, която достига до вестниците в Европа, тя достига и до хъшовете в Румъния. Христо Ботев е един от тях и той научава за смъртта на Хаджи Димитарь Асенйовь (както сам го изписва) при Бузлуджа. По-късно обаче един от двамата човека били до последно с Хаджи Димитър се връща в Румъния и именно той разправя на Ботев за последните дни на Хаджията. Тези 18 дни, които той е живял повече, се явяват едно малко Възкресение, за всички които са знаели официалната версия по въпроса. Явяват се те такова Възкресение и за нашият велик Поет, който е бил дълбоко впечатлен и вдъхновен от всичко, което е чул от разказа на Никола Мартинов. Това е четникът, който се е завърнал в Румъния и който заедно с другият четник е бил до последният час с воеводата.
И всичко случило се в тези горещи летни дни и нощи, под връх Кадрафил, в малката колиба, в която е лежал тежко ранен воеводата, е стигнало и до нас чрез гениалната балада на Ботев. Чували са се и жетварките в полето и стоновете и проклятията на юнака и самодивите са били наблизо (Самодивския проход), както и вълците и орлите. Настъпващата вечер прохлада в горещите юлски дни, изгряващият месец, ясното небе с хилядите звезди и Балканът, който е пеел своята хайдушка песен...
Последвалата история след смъртта на воеводата също е изпълнена с драматизъм, а също и с трагизъм, за който изглежда сме си виновни самите ние, българите. Или такава е нашата участ. Но поне в резултат остават такива гениални стихотворения като това на Христо Ботев, превърнало се в неразделна част от нашата история, борба и съдба.
ПС. Гледането и на филма за Хаджи Димитър и на предаването по ПОТВ не е излишно, макар че всяко едно от двете казва достатъчно.
https://www.youtube.com/watch?v=5rXJEc6ob2I&feature=youtu.be
https://www.youtube.com/watch?v=Jgg2gMpJgu0&feature=youtu.be
26 май 2019 г.
22 април 2019 г.
Тъжната истина за нашите народни представители
Има една тъжна истина свързана с нашите народни представители или депутати както ги наричаме. И тази тъжна истина е точно обратната на тази, която вече си мислите че ще прочетете, позовавайки се на заглавието, защото по отношение на нашите народни представители сме свикнали да мислим еднопосочно. И това се пропагандира всеки ден от медиите, от нашето плосколинейно мислене и от инерцията набрана през годините по този въпрос.
Тъжната истина е, че въпреки ниският рейтинг на Народното събрание, въпреки всекидневните критики към конкретните действия на нашите депутати или пък обратното към тяхното бездействие по даден въпрос, въпреки всички квалификации които се сипят ежедневно върху тях, тъжната истина е, че те, нашите народни представители, са едни от най-дейните, обществено активни, интелигентни и ерудирани хора в българското общество. Това е тъжната истина, която трябва да си признаем и върху която трябва да се замислим. Ако не ни харесват действия на депутатите, свързани със законотворчеството,ако не ни харесва тяхното поведение в парламентарната зала, ако не ни харесват техните изказвания пред колегите и пред медиите, няма на кого да се сърдим, няма на какво друго да се надяваме. В българската политика, не само в Народното събрание, са ангажирани едни от най-активните и умни представители на българското общество, искаме или не искаме да признаем този факт. Такива са ангажирани и в другите институции - Президентство, Министерски съвет, Министерства и Агенции, Общинско управление и т.н.
Така че трябва да внимаваме с безоснователните критики и ако нещо не ни харесва в поведението на тези хора, да се запитами - а харесва ли ни същото това нещо в нашето собствено поведение и не вършим ли и ние същите неща, като тези които критикуваме?
Различните протести през последните години доказаха точно този факт, че качествените хора които могат да се занимават с политика вече го правят или вече са го правили преди. Така че това е тъжната истина и ако желаем и изискваме повече от нашите народни представители, преди всичко трябва да желаем и да изискваме повече и от себе си и да, най-вече от самите нас.
Тъжната истина е, че въпреки ниският рейтинг на Народното събрание, въпреки всекидневните критики към конкретните действия на нашите депутати или пък обратното към тяхното бездействие по даден въпрос, въпреки всички квалификации които се сипят ежедневно върху тях, тъжната истина е, че те, нашите народни представители, са едни от най-дейните, обществено активни, интелигентни и ерудирани хора в българското общество. Това е тъжната истина, която трябва да си признаем и върху която трябва да се замислим. Ако не ни харесват действия на депутатите, свързани със законотворчеството,ако не ни харесва тяхното поведение в парламентарната зала, ако не ни харесват техните изказвания пред колегите и пред медиите, няма на кого да се сърдим, няма на какво друго да се надяваме. В българската политика, не само в Народното събрание, са ангажирани едни от най-активните и умни представители на българското общество, искаме или не искаме да признаем този факт. Такива са ангажирани и в другите институции - Президентство, Министерски съвет, Министерства и Агенции, Общинско управление и т.н.
Така че трябва да внимаваме с безоснователните критики и ако нещо не ни харесва в поведението на тези хора, да се запитами - а харесва ли ни същото това нещо в нашето собствено поведение и не вършим ли и ние същите неща, като тези които критикуваме?
Различните протести през последните години доказаха точно този факт, че качествените хора които могат да се занимават с политика вече го правят или вече са го правили преди. Така че това е тъжната истина и ако желаем и изискваме повече от нашите народни представители, преди всичко трябва да желаем и да изискваме повече и от себе си и да, най-вече от самите нас.
Абонамент за:
Публикации (Atom)