25 януари 2021 г.
Формиране на румънския народ
16 декември 2020 г.
Акордеона, старогръцко-българския речник и резачката
9 декември 2020 г.
Какво ни казва Откровението на Иоана за бъдещето
8 декември 2020 г.
Интернет мрежата – Великий Вавилон и Майка на блудниците
3 декември 2020 г.
Южни плодни дървета в Пловдив
В Южна България и по конкретно в град Пловдив сме привилегировани в това отношение – с една стъпка сме по на юг. Това се усеща не само по климата, но и по наличието на културни и диви растения, които са характерни за по-топлите и горещи ширини.
Един от пловдивските хронисти Маньо Стоянов, роден в самото начало на 20 век, в пирдопското село Душанци, описва как при първото си посещение на Пловдив и изобщо Тракийската равнина силно впечатление му е направило едно непознато за него растение с широки листа и вкусни плодове – смокинята. Плодно дърво непознато за неговия подбалкански край.
Действително в България смокинята е характерна за Тракийското и Санданско-Петричкото поле, както и за Черноморското крайбрежие. Обикновената смокиня (Ficus carica) е дърво характерно за цялото Средиземноморието и Средния изток и е известна още от най-древни времена. При наличието на достатъчно слънчева светлина и топлина, тя вирее без да има нужда от специални грижи, нито има естествени вредители. Плодовете на смокинята съдържат много захари и калий. Повечето селектирани сортове са особено вкусни и са за директна консумация, като има и не толкова сладки сортове, подходящи преди всичко за правене на т.нар. сладко от зелени смокини.
Единствено лозниците, които са се срещали буквално във всеки пловдивски двор, в не толкова далечното минало, са по-разпространени от смокините. Поради своята непретенциозност и устойчивост, смокинята е едно от най-характерните дървета в пловдивските дворове, доколкото такива днес са останали.

През късните и все по-къси есенни дни, когато листата на дърветата са вече окапали, силно впечатление прави дървото на райската ябълка и неговите ярки оранжеви плодове. Ако се доверим на източниците, райската ябълка е била привнесена преди не повече от деветдесет години в България. Възможно е обаче това да е станало няколко века по-рано.
Райската ябълка (Diospyros kaki) произхожда от земите на Китай и Япония и се отглежда предимно в субтропичния климатичен пояс. Райската ябълка, както и смокинята изисква засаждане на зáвет и по слънчево място, въпреки че и двете дървета издържат на температура до минус двадесет градуса. Плодовете на райската ябълка са много полезни, с богато съдържание както на калий, така и на магнезий и желязо, както и при смокинята, като съдържат още калций, фосфор, манган, мед, много захари и витамини. Характерно за плода на райската ябълка е това, че са нужни десетина дена за дозряване, след като се обере от дървото. След това действително плодовете стават много вкусни и сладки.

Отново от Китай и земите на Далечния Изток идва и растението киви. Кивито (Actinidia deliciosa) е растение подобно на лозата и представлява многогодишна лияна. Кивито изисква повече вода, топлина и по-висока влажност на въздуха, но всъщност добре вирее и в границите на град Пловдив и неговите квартали.
Понякога вместо обичайната лозница в даден двор, може да забележите растение с доста широки кръгли листа и картофовидни, кафяви плодове. Това е кивито. Плодовете се берат в късна есен и при тях също е необходимо известно време, вече обрани, за да дозреят. Узрелият плод на кивито е вкусен и съдържа доста витамин С.

Един нерядко срещан плод в пловдивските дворове е и т.нар. джинджър или хинап, а също и китайска фурма. Действително плодовете на джинджъра (Zizyphus vulgaris) много приличат на плодовете на фурмата, но нямат тази сладост.
Самото име джинджър идва от кафеникаво-червеникавият цвят на плода и изглежда това е отдавна натурализирано плодно дърво в областите на цялото Средиземноморие. Плодовете на джинджъра също имат високо съдържание на витамин С, както и на елементите кобалт, йод, желязо. Дървото на джинджъра, подобно на това на смокинята, може да достигне столетна възраст.
Макар и по-рядко, в самия град Пловдив, а по-често в близката околност, окото радват големите червени топки на плодното дърво нар. Нарът (punica granatum) действително носи усещане за южна екзотика, сладост и топлина. Действието на плодовете е много полезно – те подсилват имунната система и предпазват от различни болести. Той съдържа и много антиоксиданти. Първоначалният произход на дървото е от Иран и Средна Азия.

През последните десетилетия бяха селектирани и някои по-студеноустойчиви видове маслини, които могат да растат и на територията на България. Така вече може да забележим и маслини, в пловдивските дворове. Разбира се те се отглеждат с декоративна цел, а не с цел добив на маслини. Известна е и нуждата от сериозна обработка, за да достигне плодът на маслината вида, който виждаме в магазините. Също така по нашите земи едва ли имаме шанс маслината да достигне хилядолетната си възраст, която достига в Средиземноморските държави.
7 ноември 2020 г.
Японска арка - Родопите
Тази есен, през октомври, осъществих поредния си арт проект в село Славейно. Поредният, понеже лятото беше предпоследният. Моите арт проекти се посрещат с различни реакции от местните хора, от положителни до отрицателни, което показва че са истински арт проекти, които предизвикват съответните спорове и дискусии. В смисъл успяват да провокират общественото мнение, да възбудят реакции и емоции у хората. Това последното в рамките на шегата или поне в рамките на затворения селския бит и хармония, а не на голям градски център.
И все пак, кой е този луд, който има време, идеи и средства да се занимава с подобни дейности? Малко сме, малко сме.
12 октомври 2020 г.
Thracians Bulgarians Slavs
2 юли 2020 г.
Йована на 4 години и 8-10 месеца
Скоро наближаваш 5,
А вече се държиш като тийнейджър.
Не слушаш мама, тате, тропаш с крак
И в огледалата се заглеждаш.
С калинки, червеи и буболечки
Играем си на пътя и на двора –
Коронавирус карантина
Сред на Родопите простора.
Разхождаме се из селото,
Като избягваме контактите със хора,
Но всички – местни и новодошли -
Разбраха че си ти Воевода.
Играем с бухали – играчки,
Карахме дори шейна и ски
Месец е април цъфтят дървета,
А сняг на два пъти вали.
Рисуваме, вариме сладко
И вършим разни добрини,
Обичта си към Славейно
Мама в чудни рими изрази.
Отново в Пловдив - ще берем череши,
Череши няма, студът ги обрал - уви,
Поне в Коматево паленца има -
Скимтящи, малки, чудесни за игри.
Затъжи се внезапно и за детската градина,
Приятелки и леля Таня, двете госпожи,
За два месеца неочаквана карантина
Майка и баща си доста измори.
22 юни 2020 г.
Истинският християнин е винаги бдителен
Истинският православен християнин обаче е винаги бдителен и подготвен. Той не може да бъде изненадан от подобни бедствия, понеже спазва принципа на духовно будуване, завещан от нашият спасител Иисус Христос.
Известна е притчата, за младоженеца и десетте девици, които очаквали неговото пристигане, но в очакването не успели да останат будни (Мат. 25: 1-13). Тази притча е разказана от Иисус Христос на учениците му, като завършва с думите: "И тъй, бъдете будни, защото не знаете ни деня, ни часа, когато ще дойде Син Човечески." Така истинският християнин е винаги бдителен и буден, защото очаква повторното дохождане на Син Човеческий и оттам никое събитие или изпитание, колкото и неочаквано да е, не може да е изненада за него.
Божият промисъл постоянно са изявява пред нас човеците. В трета книга на Ездра четем:
"Мнозина гинат в тоя живот, защото немарят за предложения тям Божий Закон. Защото Бог строго е заповядал на идещите кога дойдат какво да вършат за да бъдат живи, и какво да пазят, за да не бъдат наказани.".
А на друго место:
"Тогава ще съжаляват ония, които са отстъпили сега от Моите пътища и ония, които са ги отхвърлили с презрение, ще бъдат в мъки ония, които не ме познаха , получавайки през живота си благодеяния и пренебрегнаха Моя Закон, не го познаха, но го презряха, когато още бяха свободни и когато още им беше отворено място за покаяние."
Покаянието, този толкова важен Духовен Закон е изказан с думи, разкриващи спасителната му сила: "Но ако не се покаете, всички така и погинете". Това е така, защото на Земята няма безгрешен човек, а чрез покаянието получаваме прошка на греховете – излекуване от този "духовен вирус" греха. Свети Василий Велики също ни посочва необходимостта от покаянието: "Бог е обещал прошка на каещите се, но никому не обещал прошка против волята му, тоест да го прости без покаяние."
За изключителната важност на покаянието и за земния ни живот, и още по-важното – за участта на душата в отвъдността, във вечността, след като тя напусне тази "временна хижа" – тялото, говори факта, че и Господ Иисус Христос и неговия Предтеча Свети Йоан Кръстител започват проповедническата си дейност пред хората с думите: "Покайте се!".
Бог е "Праведен Съдия", но също е и любов. Той по Божествен начин съвместява в Себе Си тези две по човешкому несъвместими качества и с дълбока любов извиква към човеците чрез Пророк Иезекииля: "Не искам Аз смъртта на грешника, но да се отвърне грешника от пътя си и да бъде жив. Върнете, върнете се от вашите лоши пътища, за какво да умирате."
"Бог е Любов" и толкова много е възлюбил нас грешните човеци, че не иска в никакъв случай да погинем. Не един, а два пъти ни призовава: "Върнете, върнете се от вашите лоши пътища", което означава: "Покайте, покайте се за вършените от вас грехове, отвърнете се от тях и Аз ще ви помилвам!"
Йордан Рангелов; Андрей Киряков
Април 2020 от Христа
Пловдив
30 декември 2019 г.
Син на Тракия и на Родопите
Преди няколко години прочетох в една книга, посветена на Стою Шишков, следната формула свързана с него - син на Тракия и на Родопите! Колко просто било решението! Няма нужда от противопоставяне. Може да си син и на Тракия и на Родопите... Оттогава си казах, че тази формула пасва идеално и за мен и аз също такъв ще си остана - свидно чедо и на плодородна Тракия и на магичните Родопи.
Стою Шишков е роден в Устово, но почти половината му живот минава в Пловдив, където преподава, а освен това създава и Пловдивския окръжен музей. Въпреки това името му не е много популярно, по скоро е известно за изследователите на родопската история, понеже Стою Шишков е автор на много книги, статии, изследвания върху родопската история, бит, социални, политически, икономически и културни проблеми и т.н. Преди време Дечо Камишев, също от Устово, ми подари една книга за рода на Стою Шишков, но още не съм я прочел, признавам. Имаме и някакво далечно родство с рода на Стою Шишков, по линия на една прабаба от Славейно. Последните години изследвайки Киряковския, Луковския, Чиловския, Добровския, Михайловския, Лесинския род, открих че имам много роднини - та нали съм син и на Тракия и на Родопите... А и в България всички сме роднини, както е добре известно.
17 декември 2019 г.
Дата на просветлението на Буда
Противоречие по отношение датата на рождението по-скоро няма - през пролетта, наричана по санскрит месец вейсака или вейшак. Преди няколко години написах за Списание 8, че това вейсак, вейшак, вейсака е ни повече ни по-малко славянското слово весна - пролет. Същото е и с терминът асиня (ашвин), който е ни повече, ни по-малко думата есен, или осень. Но да не се отклоняваме от темата.
Преди 11 години, когато посетих Индия, щата Бихар и Бодхгайя, допълнително четене на литература по въпроса и едно преживяване ме убеди, че Побуждането е станало към средата на декември месец, разбира се по пълнолуние. Подобна дата - 8 декември, се посочва и от дзен школата, докато например теравада (ортодоксалната школа) посочва пълнолунието през пролетта (асиня).
Днес на мястото на Пробуждане, в Бодхгайя, се издига величествен паметник, построен приблизително преди хилядолетие.
Живо е и дървото Бодхи, под което е постигнал просветление Блаженият, като се смята че това е 5 поколение на същото дърво, всяко преживяло приблизително по 500 години. По отношение на историческия живот на Буда, мненията също се различават, но аз приемам мнението 563 - 483 г. преди Христа. И така, когато пристигнах в Бодхгайя, не се втурнах веднага към Махабодхи темпъл, който беше съвсем наблизо до моят хостел, а пристъпих с известно смирение. Минаха три дена, а аз още не бях влязъл в храмовия комплекс, а когато отидох там беше пълнолуние, величествена гледка и едни жерави кръжаха, макар и за кратко, над храма. Когато приближих към дървото и т.нар. Диамантен престол, който е ограден, изпитах величествено чувство, което при следващите ми посещения в храма не се повтори.
По този начин се убедих че Пробуждането е станало именно по това време на годината, а в моя случай това беше 12.12, нощта срещу 13.12. Всъщност моята обиколка на почитани от будистите места в Северна Индия беше едно религиозно преживяване, което осъзнах с известно учудване и доста по-късно. Така че при изследване на неща свързани с дадена религия и различни метафизични преживявания могат да бъдат от определено значение.
29 ноември 2019 г.
Правата на жените в България
Жените винаги са имали права в България и то говорим на за сегашната епоха, а погледнато в исторически план. Веднъж на сбирка с колеги историци и археолози, най-възрастния между нас каза по въпроса следното: "На Балканите жената винаги е имала права и е била на почит, още от времето на праисторията." Аз като историк и археолог и в резултат на натрупаните впечатления през годините, напълно съм съгласен с него. Но да оставим назад времето на матриархата в праисторията и да говорим за последните две-три хиляди години, да речем.
Българката, а преди това тракийката, винаги се е радвала на една относително висока свобода дори и в най-тъмните времена и епохи на деспотизъм и пълна превилегия на мъжете и мъжкото начало. Гордите и свободни тракийки (македонки, дакийки, фригийки) са правили силно впечатление на външните наблюдатели. Неслучайно някои автори описват това поведение като прекаленна разпуснатост на нрава, понеже деспотичните и азиатски закони в други близки и по-далечни общества, ярко са контрастирали със свободата на тракийката.
По-късно по време на римското господство и след това при българското царство тази свобода се запазва до голяма степен, въпреки настъпващото "мрачно Средновековие" в Европа. Сравнително свободни и с независимост са българките и по време на османското владичество, въпреки изписана пропаганда по въпроса, от недалечното ни минало.
Само щрихирам тази историческа част и преминавам към по-конкретните примери и разбор на проблема в нашето съвремие. Преди петнадесетина години имах възможност да участвам при провеждането на една задълбочена социална анкета към БАН, в няколко Средногорски и Подбалкански градчета и села. На въпроса за домашното насилие и въпросите към мъжете - "Биете ли жена си?" някои хора българи направо се обиждаха от този въпрос. Отговорът беше категорично "Не!" (Разговарях само аз като мъж, със съответния глава на семейството, жена анкетьор разговаряше със жените.) Тази част от въпросите всъщност бяха лични и за индивидуално попълване, но хората предпочитаха да ги четем и да споделят отговора с мен. Само в едно турско семейство, сравнително младото момче отговори: "Е, два-три шамара не се броят." Не казвам това, за да злепоставям турския етнос в България, а и от един пример не може да се вади заключение, но казвам това заради следното. Трябва да се прави ясна разлика между различните култури - българска, турска, циганска и т.н., където има различни правила и стандарти на поведение. В този смисъл трябва да се прави разлика между българска и германска култура например. Ако в Германия повишаването на тон се счита за насилие над детето, то тук това не е така. В смисъл, дори това да е насилие, ние сме едно по-южно общество, с по-бурни страсти и реакции, тук нещата са различни от Германия, Швеция и Норвегия. Тук е така от хилядолетия и ние германци в това отношение няма как да станем. Ако пък отидем още по на юг, в арабския свят да речем, отношенията стават още по-агресивни и емоционални, дори и за нас българите.
Когато чуваме, че 30 хиляди били сигналите за домашно насилие над жени у нас годишно (информация също от последната седмица), трябва да се знае тези сигнали за българският етнос ли се отнасят, за турския, или циганския. Извинявам се, но тук е излишна етническата и политическата коретност. В противен случай се получава едно грубо изкривяване на данните и хората си казват : "Ей, тези български мъже, какви насилници станаха" или пък "Горките български жени, на какво насилие и домашен тормоз са подложени ежедневно в семейството." И така се насажда една предварителна нагласа по въпроса и се настройва предварително недоверие между половете.
Но хайде, да приемем, че огромния процент от тези 30 хиляди сигнала се отнасят конкретно за българския етнос. Само че тук виждаме колко комплексен е въпросът. Колко от тези сигнали идват от един и същи жени, това е много важен въпрос и за колко жертви на насилие всъщност говорим? След това, дали тези случаи се отнасят за живеещите в градовете или в селата, дали се отнасят за по-високи социални категории или по-ниски, дали всъщност животът от последните години, обедняването и липсата на социална справедливост, не довежда до домашно насилие? Не на последно място, дали всъщност прекаленната еманципация на жените не е една от основните причини за оплакване от насилие, а и дали самата еманципация не води до разрушаване на традиционни ценности и поведение.
Внушението, че българските жени нямат достатъчно права и поле за изява в България, че не срещат подобаващо отношение и т.н. са много опасни и действително подменят традиционните семейни и християнски ценности в България. Внушението, че българите или българските мъже са насилници е също толкова крайно вредно и опасно. Обществото ни трябва да се противопостави с всички сили на тези тенденции, защото ние българите винаги сме били пример за демократичност - и обществена и семейна.








