Южна Странджа - краят на българското землище

    Южните склонове на Странджа днес са част от Европейска Турция. Но старите предания запазени все още в градовете Одрин (Едирне), Лозенград (Кърклалери), Бунархисар (Пънархисар), Визе (Виза) и други места показват, че в продължение на много векове, ако не и хилядолетия, тези предели са били южният край на българското землище. Тук са се срещали културите на Европа и Азия, тук е  граничела нашата държава с различни империи – Византийска, Османска, а по-рано по тракийско време – Римска, Персийска, Хетска.

    Така например в град Одрин и Одринския край е запазена легендата за инат Лалю, който по време на най-големият разцвет на Османската империя, не искал да даде градината (бахчата) си, за да бъде построено на нейно място джамия. Наложило се самият султан да се намеси, за да реши въпроса.

    В село Яна, с днешно име Кайнарджа, на няколко километра от Бунархисар, се разказва до ден днешен една друга интересна легенда. Един овчар пасял стадото си близо до река Дунав (или река Туна, според някои записи). Едно животно се отделило и овчарят метнал гегата по него, но тя паднала в реката. Той не можал да я извади (не намерил достатъчно смелост). След години същият овчар се озовал в село Кайнарджа - Яна, Бунархисарско и в кръчмата видял на стената закачена неговата гега. Казал на местните, че това е неговата гега, а те са разсмели. Гегата била изплувала преди години от големият извор (кайнак), в центъра на селото и била закачена на стената в страноприемницата. Овчарят им казал, че ако я отворят, вътре ще намерят скрити жълтици (пет жълтици). Издърпали единият край на гегата и наистина отвътре изпопадали жълтиците...

 

    Тази легенда освен с друго е интересна и това, че показва всъщност представите на самото българско население за собственото българско землище. От Дунава до подстъпите към Цариград - това е българското землище в представите на народа и той сам е го е знаел и изразявал по различен начин.

    Още една подобна легенда е записана от Балчо Нейков в книгата му „Факийско предание” (Сбирки от народния живот). Става въпрос за три сестри Карва, Сара и Яна, от чийто имена се извеждат имената на крепостите Карвасара, Саралък (Сарай) и Яна (Кайнарджа) в южните подножия на Странджа. Говори се за едновременното прекарване на път и водопровод от Дунав, до крепостите Сарай и Яна и после оттам до Цариград (Константинопол, Истанбул). От Дунава до двете крепости нямало проблем с изграждането на пътя и водопровода, но оттам до Цариград каквото построели през деня, през нощта се ронело и пропуквало… Каква интересна метафора за това докъде достига българското землище и откъде нататък пътят му е ронлив...

 

 

    Легендата за това, че вода от Дунав извирала при село Яна, разказва и известният пътешественик и османски дипломат Евлия Челеби, през 17 век. Цялата околност и тогава, както и днес, била плодородна, с добре уредени градини и стопанства, разказва пътешественикът. До началото на 20 век това село Яна, а и много други села в околността, е населено с българско и гръцко население, което се изселва между Балканската (1912-1913) и Гръцко –Турската война (1919 – 1922).

    Още един интересен разказ от древността свързан с района на Бунархисар намираме в „Историята” на Херодот, от 5 век преди новата ера. Персийският цар Дарий (522 – 486 г. пр.н.е.) по време на походът си към Скития. т.е. днешна Украйна и Русия, минава от Азия в Европа и покрай Черноморското крайбрежие се отправя на север. Тук, в началото на своя път в Европейските земи, той открива прекрасни извори и заповядва на това място да се постави каменен надпис. Именно това са многобройните извори в района на Бунархисарско.