Тракийският цар Резос - воин и естет

   Едно от първите имена на тракийски владетели, достигнали до нас от древността е името на тракийския цар Рез (Резос). Той е и един от най-известните тракийски владетели изобщо. Античната писмена традиция представя Резос като владетел на племето едони, което е едно от южните тракийски племена, но историческите събития го свързват по-скоро с източните тракийски предели и Малоазийските тракийски племена. Самото име Рез по единодушно мнение на изследователите е свързано с корена –рег- съответно –рекс – т.е. владетел, цар. Според някои изследователи царят това е човекът, който реже хляба, месото от убитото животно, раздава и разпределя дяловете от храната в семейството и в общността, т.е. „рез, рекс” е свързано и с глагола „режа”.

    Най-известното описание на тракийският цар Рез е от Илиада, на Омир. Там той е описан като могъщ владетел, който идва в помощ на троянците, в битката им с ахейските племена. Резос е син на Ейоней, според стиховете в Илиада, а конете, с които пристига край Троя са най-хубавите и бели като сняг, бързобеги като вихър. Колесницата му е хубаво украсена и със злато и със сребро. Неговите щитове, копия, лъкове също са огромни, златни и дивни – „не прилича на смъртни мъже да ги носят, а на безсмъртни богове” (Илиада, Песен X). Тук трябва да се направи едно уточнението, че този красив впряг, облекло и оръжия не са случайни. Те свързали името на Резос с това, че е син на музата Евтерпа, тъй като бил откривател на всичко, предназначено за украса и прелест и на дрехите с пурпурни ивици.

    Под стените на Троя Резос води многобройна войска, способна да реши само за няколко дена конфликта, и проблемът на обсадената Троя, който продължавал вече десет години. Това знаели и богове, и пророци, и смъртните хора. Версиите за участието на цар Рез, веднага след пристигането му в помощ на Троянците са две. Според едната той участвал един ден в битка и избил толкова много врагове, че те били принудени веднага да предприемат нещо. Според другата версия той изобщо не можал да встъпи в битка, а бил убит още същата вечер, когато пристигнал. Така или иначе и в двата случа тук се разиграла една голяма трагедия, свързана, най-вероятно с жестоко предателство. Рез и дванадесет от най-близките му хора били убити през нощта, докато спели, от царя на Итака Одисей и царя на Аргос Диомед. Конете им били отвлечени от тези двамата към стана на ахейците. Този невероятен подвиг на Одисей и Диомед се обяснява единствено с многото вино, което траките погълнали преди да заспят, но това вино едва ли е било без опиат и отрова в него, за което историята и поетите гузно мълчат. Кой е извършил предателството също не се знае.

    Така трагична е смъртта на Резос, но не и неговият живот изпълнен с творчество и естетика и обединение на тракийските племена. И до днес е запазена трагедията „Резос”, която се смята че е написана от древногръцкия драматург Еврипид, живял в V век пр.н.е. Той е автор и на други произведения свързани с троянската война, която се датира около XII век пр.н.е. Според античните автори Резос бил погребан край град Амфиполис, до устието на река Струма, като гробницата му се издигала на един хълм. Традицията го представя още и като син на самата река Струма (Стримон), която е представена като мъжко божество. Интересна е и историята със жената на Резос Аргантона, която била от тракийското племе витини, обитаващи земите около днешна Бурса, в Турция. Както и в България, там също има река наречена по името на Резос, както и нашата гранична река Резово.

    В литературата от древността до днес трагичната смърт на цар Резос е много по-известна от достойният му живот на воин и естет, но така или иначе всички герои участвали в Троянската война са обезсмъртени завинаги.

 

 

Мъжете в България сме подложени на геноцид

 Още от най-древно минало, жените на Балканите са имали права равни с тези на мъжете, че дори и по-големи. Тази традиция се е запазила през вековете, през Античността, през Средновековието, през Възраждането и до ден днешен. Опитите в последните години, да се внуши, че жените страдат от насилие, че са подложени на потисничество и че са в ролята на жертви, са не само нелепи, но и опасни, за семейството, доколкото още съществува, за цялото общество и за самата държавност.

След различни истерии, които се появяват периодично, внушени от неправителствени организации и фондации с външно финансиране, след всички приказки колко страдат жените от домашно насилие и колко се е увеличил техният брой, дойде време да си кажем истината. А тя е че не жените, а мъжете в България са истинската жертва на домашно насилие. Мъжете, а не жените, в България, чрез различни закони, като ЗЗДН например, са подложени на истинско унищожение, на геноцид.

Така наречения Закон за защита от домашно насилие (ЗЗДН), който става все по-популярен напоследък, не е всъщност никакъв закон. Според този закон предварително набелязаната жертва е на практика осъдена, без да се чуе нейното мнение, без правото на нейна защита. Т.е. имаме закон, който те осъжда, без да изслуша двете страни, а само едната! Абсурден закон, който с бързи темпове руши българското семейство, който се използва за изнудване. И най-вече води не до намаляване на домашното насилие, а до неговото увеличаване и последващо пристъпване на други закони!

Ако попитате, който и да е адвокат, който се е занимавал със ЗЗДН или е имал някакъв досег в своята практика с този закон, всеки един ще ви каже, че ЗЗДН се използва най-често не за защита на някоя жертва на домашно насилие, а за изнудване на едната страна при предстоящо дело за развод, при предстоящо дело за подялба на семейно имущество и т.н. Разбира се девет от десет обвинени по ЗЗДН са мъже, като все пак едно на десет са и жени.

В момента се обсъждат предстоящи промени в този закон. Моето лично мнение е, че този закон трябва незабавно да бъде премахнат - има си достатъчно закони за защита на жертви и пострадали от насилие. Но тъй като това премахване е твърде невероятно, то поне може да бъде направено следното. Трябва да бъдат премахнати децата, т.е. извадени от конфликта между мъжа и жената, между жената и мъжа, защото практиката показва, че най-голямото и най-често изнудване на едната страна спрямо другата става през и чрез децата. Затова трябва, ако е възможно децата да бъдат отдалечени, с помощта на закона, от всякакви спорове, докато те не бъдат решени, а не да бъдат превръщани в главни жертви на напрежението и в средство на изнудване.

Също така по този въпрос може да се добави следно. След като разни феминистки постоянно реват за равноправие с мъжете, след като всячески на жените е втълпявана ролята на жертви, а не на майки, на съпруги, на приятелки и т.н. След като постоянно в последните години има обвинение към дискриминация, спрямо жените разбира се, защо да не започнем от следното. Законът в България дава на практика пълни права на жените по отношение на децата, при развод и не само. Бащата според българските закони е едно недоразумение в цялата система, някакъв натрапник, който има наглостта да иска права спрямо децата си. Присъждането на децата при развод на майката, в почти всеки случай и отделянето на два дена в месеца на бащата, за да види детето си, са някакви закони от началото на човешката история, от времето на матриархата. Като говорим за равенство между жените и мъжете защо не започнем оттук, с решаването на този въпрос, а защо започваме винаги от някъде другаде?

Да повторим известната максима, че семейството е основна клетка на обществото. От неговото запазване или разваляне зависи всичко, което се случва в самото общество и в самата държава, зависи запазването или разпадът на това, което наричаме държавност. Затова трябва да направим всичко за неговото запазване, всичко за завръщане на нормалността в човешките отношения, а не да тикаме нещата изкуствено към едно истеризиране.

Как Калина Андролова обърна палачинката

   Рядко се случва да насочвам внимание към конкретни лица и личности. Само че в случая не мога да се въздържа да спомена една поредица от имена, в които журналистката Калина Андролова попада в средата на полезрението.

   Казват, че властта на журналистите е четвъртата власт, след изпълнителната, законодателната и съдебната. Журналистите, казват също, са будната съвест на нацията и неща в този смисъл, т.е. журналистиката е призвана да брани обществото от безпаметност, от лоши влияния върху морала, да поддържа желанието за развитие и прогрес в обществото и т.н. Понякога сравняват обаче вестникарската професия с най-древната професия на света и това също е вярно. Все пак дори и в тази най-древна професия има някакъв баланс и норми, които трябва да се спазват. Баланс и норми смело прегазени от българската журналистика в името на парите и облагите.

   Преди десет години, с пяна на уста Калина Андролова громеше първото правителство на ГЕРБ и лично лидера Бойко Борисов. Сблъсъкът между градивните дела на ГЕРБ и критичните слова на Калина Андролова беше направо епичен и се излъчваше не другаде, а по българското национално радио – БНР. Но това беше през 2012-2013 година и изглежда оттогава много хора еволюираха в своите възгледи. Към днешна дата по различни медии Калина Андролова самоотвержено защитава всички действия на партия ГЕРБ и лично на лидерът Бойко Борисов. Същевременно нейните критики към новото правителство на ПП, са отново толкова страстни, както навремето към правителството на ГЕРБ. И подобно обръщане на възгледите съвсем не е единичен случай. Даже напротив - направо има епидемичен характер в нашата политическа и най-вече журналистическа действителност. Политикът Тома Биков нарекъл Бойко Борисов второразряден престъпник е в момента най-верният стожер на лидера и на партия ГЕРБ. Журналистът Антон Тодоров написал книга за шайката ГЕРБ също се превърна в отявлен защитник на същата тази шайка. Неостаряващият Кеворк Кеворкян с интелигентното си слово така тънко лиже задника и предника лично на Бойко Борисов, по всички възможни медии, че направо човек изпитва срам за този най-известен и уважаван журналист, изобщо в българската журналистика.

   Какви са тези неочаквани обрати или може би говорим за развитие на нечий възгледи? Гербаджийската шайка и тези които я подкрепят зад сцена, за да усвояват едни милиони и милиарди далече от очите на народа, видяха кое е най-лесното. Не са нужни заплахи към журналистите и прилагане на принуда към будните обществени дейци. Просто е достатъчно да им се предложи точната сума или включване в съответната програма за усвояване на средства. И този модел работи почти безотказно, т.е. малко личности успяват да му устоят. Бедна държава, какво да се прави, а и журналистическата професия е неблагодарна... Между другото сумите и облагите, които се предлагат в България далеч не са толкова големи, както обикновено си мислим. И когато журналистиката в една държава започва да прилича повече на бардак, отколкото на нещо друго, нищо добро не може да се очаква и да се чака в тази държава, в случая нашата.

В България има само две политически партии

    Всъщност, въпреки цялото многообразие от политически организации в страната, които на моменти достигат стотици, в България има само две партии.

    Едната партия е тази, която иска ясни правила, спазване на закона, европейски път на развитие на страната, уважение към националните ценности, нетолериране на корупцията по никакъв начин. Другата партия е тези, която декларира цели, подобни на горните, но реално върви по друг път. Допуска и държи в редиците си кадри, със съмнително минало и неясно бъдеще, както се беше изразил един телевизионен водещ, търпи откровени лобисти, които да определят цялостната политика на партията, говори срещу корупцията, а намира и измисля схеми за нейното осъществяване.

    Едната партия работи за прозрачност, максимално възможна, според условията в България, а другата пази затворени от погледа на обществото общинските и държавните дела. Едната залага на идеи и различни решения, а другата просто купува гласове. Едната партия разчита на съвестта на обществото, при оформяне на общественото мнение, а другата на платени тролове.

    Затова без значение дали партиите в България са леви или десни, либерални или консервативни, националистически или интернационални, русофилски, съответно американофилски или русофобски, съответно американофобски, всъщност са само два вида – тези които се движат в рамките на закона, националните интереси и морала и тези, които заобикалят закона, защитават частни интереси и имат особени представи, или по-скоро нямат такива, за моралните принципи и отношения в обществото. Призивът тези дни е - чува се от хиляди посоки - е да подкрепим едната или другата партия. Изборът е наш - биха казали от едната партия. Нищо не зависи от вас - биха казали от другата.

Приемственост между тракийските и българските царски династии

Приемствеността е много важно нещо – и в държавните дела и в културно-икономическите отношения и по линия семейство-род-народност. Често ние българите сме критикувани, че приемственост в България липсва. Всъщност това далеч не е така, просто фактите не са добре обяснени, а някои от тях и изобщо осветени.

Официално в българските учебници по история пише, че прабългари, траки, славяни са различни общности, но от тях се получила българската народност. В последните години излязоха много доказателства, които показват че тези общности не са били толкова различни и в политическо, и в културно, а и в генетично отношение. Даже обратното. Има и още по-интересни доказателства за приемственост, като например по отношение на управляващите царски фамилии още от преди две хиляди години, по времето когато се е родил Христос, през периода на Средновековието, чак до най-нови времена.

 

До римското нашествие тракийските царе сключвали династични бракове основно с дъщери на видни представители на гръцките полиси. Нашествието на Римската империя на Балканите, което започва през втори век преди новата ера от югозапад, променя донякъде обстоятелствата. Битките между Рим и царете на старото Македонско царство довеждат до постепенна загуба на независимост и на македонци и на сродните траки. Решаваща е битка при Пидна в 168 г. пр.н.е. по време на т.нар. Трета македоно-римска война. Македонското царство е разделено на четири, като тежки ограничения и зависимости са наложени над местното население. Немалка част от него е поробена и отведена, а част и изгонена от страната.

Идва ред на сблъсък с траките и тракийските царства на одриси, трибали, меди, гети, мизи, беси, сапеи. Близо два века продължава кървавия сблъсък между римляни и траки, а ако добавим и сродното македонско царство, ще кажем че отнема на Рим три века да завоюва Балканите. Това е така поради многобройността и храбростта на местното балканско население, от което според признанията на редица стари автори излизат най-добрите войни в Античността.

В резултата на преплетени военни, дипломатически и династични отношения тракийската аристокрация в началото на новата ера има връзка с множество царски и видни римски фамилии. Така сапейският цар Котис III управлявал най-югоизточната част на Тракия (по-голямата част от която е днес в Европейска Турция) има за съпруга Антония Трифена, която е наследничка на понтийски, арменски, македонски владетели, а и е внучка на римлянина Марк Антоний (83 – 30 пр.н.е.). Това е същият Марк Антоний известен пълководец и триумвир, приятел, а след това съперник на Октавиан Август. Именно една от дъщерите на Котис Сапейски, които има още една дъщеря и двама сина, Гипепирия се жени за владетеля на Боспорското царство Аспург. Този Аспург (10 – 38 г.) владее земите около днешния Керченски пролив и Азовско море, също наследник на понтийски, македонски, скитски и тракийски фамилии. Името Аспург подозрително напомня това на княз/хан Аспарух, свързан с основаването на Българското царство. Но връзката съвсем не е случайна, както става ясно от историята. През 14 година от новата ера Аспург получава римско гражданство от новия император Тиберий Юлий (14-37 г.) и титлата „приятел на римския народ”. Във връзка със сродяване със сапейската фамилия придобива и тракийското име Раскупор. Така пълната титла на владетеля става Тиберий Юлий Аспург I Раскупор. Той има двама сина наследника - Тиберий Юлий Митридат и Тиберий Юлий Котис I (45 – 69 г.). През следващите няколко столетия името Аспург е едно от най-често използваните в боспорската царска фамилия, както и тракийски имена като Котис, Раскупор, Реметалк и други. В Боспорското царство срещаме и имена като Гостас, Телесиус, Омарус, Перисад, Дуптун, които заедно с името Аспург напомнят доста на познатите ни прабългарски имена Гостун, Телец, Умор, Персиан, Аспарух и други. В каменен надпис от трети век виждаме дори и името Хорват, което е идентично с това на княз/хан Кубрат. Всичко това показва, че именно от владетелите от Боспорското царство и по-точно от техните управляващи фамилии произхожда и родът на Аспарух (Аспург). Към това насочват и археологическите доказателства, като използването на каменни надписи, специфичните форми при металните и керамичните произведения, обичаите използвани при погребенията и други.

Трябва да се отбележи и още нещо важно. Именно по време на римското настъпление на Балканите големи групи население, царски фамилии и обикновени македонци (пеони), трибали, мизи, беси, гети и т.н. бягат на север от Дунав, в независимите земи, на днешните Румъния, Чехия, Словакия, Унгария, Украйна. Въпреки че тракийските земи в първи век от новата ера окончателно загубват независимостта си, спомен за царство на север от Дунав има и то именно в известния Именник на българските князе. Там са записани имената на петима царе, които в продължение на 515 години „държали княжение (управлявали) от другата страна на Дунав”. Исперих (Аспарух) княз от родът Дуло дошъл на страната на Дунава. Следват изброени князе от рода Дуло, както и от родовете Ерми, Вокил, Укил, Угаин. Вероятно това известно име Дуло, не е нищо друго, а потъмнена форма на името Юлий и още по-точно Тиберий Юлий, записвано понякога като T IOYLIOC. Ще рече запазен е споменът за римското гражданство и права дадени на боспорския владетел Аспург от император Тиберий Юлий.

Въпреки че за Боспорско царство се споменава до началото на шести век, а Българското царство е основано век и половина по-късно, имаме всички основания да предположим, че именно царските фамилии от Керченския пролив, от Таманския полуостров са положили основата на Първо българско царство, в края на седми век. Тези фамилии, както ни показват изворите, са били от трако-македоно-скитски произход, т.е. не нещо много по-различно от основната маса население на Балканите - тракийското.

За написаното по-горе няма да намерите и ред в българските учебници по история, където с голямо удоволствие повтаряме и преповтаряме тезата за войнствените номадите прабългари, за миролюбивите славяни и за романизираните и изчезнали траки. Така сами режем стеблото от корените на нашето родословно дърво и сами прекъсваме връзката с древното ни минало.

 

 

Охридската архиепископия и още нещо

 За съществуването на Охридската архиепископия допреди седмица знаеха основно историците и духовниците. Вдигането на схизмата върху Македонската православна църква от страна на Вселенската патриаршия и признаването на Охридска църква постави темата на широкото обществено внимание. Тя изглежда особено заплетена и неясна за незапознатите с църковните правила, устави и история, а такава е огромната част от обществото ни.

    Най-важното, за да бъде разбрана тази история е да бъде разказана от нейното начало, а не от средата, както правят в момента българските учени и духовни лица.

    Историята започва още в първи век от новата ера, когато първите християнски апостоли идват на Балканите. Тук по нашите земи проповядват апостолите Павел и Андрей, лично кръщават първите последователи, лично ръкополагат първите служители на Светата Църква. В големите градове на провинция Македония са създадени първите християнски общности от апостол Павел. Във вътрешността на Тракия проповядват някои от 70-те учениците на Исус, а според запазените предания, покрай днешното българско черноморско крайбрежие апостол Андрей Първозвани достига на север чак до скитските земи, днешна Украйна. Така траки, македонци, мизийци стават едни от първите християни изобщо, още в първи век от новата ера, приемайки християнството директно от апостолите и учениците на Исус Христос.

    В началото на 4 век християнството е признато за равноправна религия в цялата Римска империя, а два века по-късно се налага и като основна религия. Така в началото на 6-ти век, по времето на император Юстиниан Велики (527 – 565), вече няма град, село, дори махала на цялата територия на Балканския полуостров, в който да няма православен храм, да не съществува християнска общност. По времето на този цар, на Източната римска империя, се разгръща най-широкото и мащабно църковно строителство, немалко храмове от което са запазени и до днес.

    Самият цар Юстиниан е от тракийски произход. В църковното му житие от Православната църква, пише че е от славянски произход. А в някои извори, като например Зографската история той е записан като един от петимата български царе (кесари) управлявали Римската империя. 

    По това време Църквата вече е разделена на Източна с център Константинопол (Цариград), където цариградският патриарх е пръв сред равни и Западна с център Рим, където е седалището на папата. Император Юстиниан, който управлява близо 40 години е роден някъде в земите на днешна Северна Македония (град Охрид или село Тавор) или Източна Сърбия (около град Лесковац), близо до границите с България, а според друга версия някъде около Кюстендил. Той е доведен като младеж в столицата Константинопол от чичо си Юстин (518 – 527), който от обикновен войник се издига в армията и става римски император. По време на своето управление император Юстиниан разгръща огромна строителна дейност, систематизира и записва римското законодателство и освен това прави опит за създаване на самостоятелна църква за собствения му народ - трако-илирийския. Тази църква е наречена Първа Юстиниана, а по-късно Охридска архиепископия.

    Първа Юстиниана (Юстиниана Прима) обхваща седем големи провинции – Горна Македония, Втора Македония, Средиземна Дакия, Прибрежна Дакия, Дардания, Превала и Горна Мизия. Идеята е това да е трета по ранг архиепископия след тези в Константинопол и Рим и да обединява най-многобройната общност на балканите трако-илирийската. Тази общност малко по-късно започва да се нарича българо-славянска.

    Римският папа Вигилий (537 -555) се противопоставя в продължение на десет години на създаването на Първа Юстиниана, защото тези провинции откъсват част от неговия диоцез, но накрая приема съществуването на новата архиепископия. През следващите векове обаче съществуването на Първа Юстиниана, нещо като голям клин между двата големи центъра Константинопол на изток и Рим на запад се оказва трудно.

Със създаването и признаването на Българската патриаршия в началото на 10 век се прибавя нов фактор в тези словни църковни отношения. Така по това време върху доста обширното българско етническо пространство на Балканите обхващащо Мизия, Тракия и Македония имаме две църкви, с ранг на патриаршии – Охридската архиепископия, наследник на Първа Юстиниана и Преславската патриаршия. Падането на Първо българско царство под византийска власт в началото на 11 век довежда отново до фаворизирането на Охридската архиепископия, чието начало е поставено от император Василий II (976-1025) известен и като Българоубиец. Сложните отношения между Охридската архиепископия и Търновската патриаршия продължават и по време на Второ българско царство.

С падане на българските земи под османска власт в края на 14 век и смъртта на патриарх Евтимий в началото на 15 век, ролята на Търновската патриаршия, понижена в ранг, се маргинализира. Подобно е състоянието и с Охридската архиепископия, където обаче архиепископ остава чак до 1767 година. Закриването на Охридската архиепископия по това време всъщност оставя българските земи и целокупния български народ в Мизия, Тракия и Македония без самостоятелна църква. Вероятно няма да е пресилено ако кажем, че най-силните и интензивни години на т.нар. българско Възраждане през 18 и 19 век всъщност са свързани с опита за възстановяване на българската църква. В продължение на десетилетия най-големият народ на Балканите – българският остава без своя църква, която с дипломатически и икономически действия е възстановена към средата на 19 век.

Град Визе - тракийската Бизия

 

    Град Визе днес е малко китно градче в Европейска Турция, на главен път към Истанбул. Това градче, както и всички близки и подобни в полите на Южна Странджа, е тясно свързано с тракийската и по-късната българска история. В сведения за създаването на Одриското тракийско царство, през 5 век преди новата ера, градчето се споменава с името Бузас или Бизия, а също и Визии.

    Самият град е разположен на хълм, естествено защитен, над плодородната предпланинска околност и е удобен за укрепване и защита. От средата на 1 век преди новата ера тук е столицата на последната тракийска династия на Реметалк I, който управлява заедно с брат си Раскупор II над обширни територии.  Реметалк I получава римско гражданство лично от императора Октавиан Август и в 12 г.пр.н.е. При разкопки са разкрити част от основите на крепостта и на двореца на тракийския владетел.

 

 

 

 

    Околностите на град Бизия се свързват с тракийското племе асти, но последната тракийска династия управлявала тук се води царство на сапеи и одриси. След Реметалк I, тази източна част от тракийските земи управляват Котис III и Реметалк II, след което в средата на 1 век от н.е. тракийските земи окончателно са присъединени към Рим.
Всъщност в Античността тук, разположени в триъгълник, има три града с близко звучене. Единият е Бизия, днешна Виза или Визе, другият е Бизантион на Босфора, по-късно Константинопол (Истанбул), а третият е Бизанте по-късно Родосто, на брег на Мраморно море, днес Текирдаг. Това не е чудно, тъй като "виза" е едно от тракийските названия за град, населено място. Други тракийски названия за населено място са "пара", "брия", "дева/дава", "диза" и още някои, които срещаме самостоятелно или като съставна част при образуването на множество имена.

В земите на днешна Европейска Турция и около Мраморно море, в Малоазийската част, т.е. целия хинтерланд на Цариград (Бизантион, Константинопол,Истанбул) има множество дворци, градски центрове, свързани с царе и владтели, от древността до днес. И след края на тракийските царства, по време на римското владичество, в града Бизия и околностите продължават да живеят тракийски аристократи и управители и преобладаващо тракийско население. Историята на градчето се свързва и с първите сведения за християнството по тези земи и първите мъченици, в началните векове на новата ера. По времето на император Юстиниян, през 6 век, тук е изградена една от многото църкви посветени на Св. София - Божествената мъдрост, която този император изгражда в най-важните центрове на империята - на Балканите и отвъд тях.

 

 

 

Тази църква, в град Визе е запазена и е известна като Малката св. София, днес разбира се превърната на мюсюлмански храм. Така имаме една св. София в Цариград, една във Визе, една в София, една в Охрид и на още други места, всичките строени по времето на император Юстиниан (527-565), за който се счита че е от тракийски произход. Църквата в градчето Визе е била доста заменарена и реставрирана едва преди 15-тина години, но днес е придобила прекрасен вид, както и цялото кале на градчето Визе.

 

 

 

 

 

Изобщо турското правителство дава много пари за културата, наред с пропагандирането на османската част от нея, но и на по-древната и по-нова история. От времето на праисторията до най-нови времена - за всичко това се отделят средства, а доста музеи в градовете дори са безплатни за посещение.

 

 

Интересно е и едно сведение на османския пътешественик, учен и държавен служител Евлия Челеби от 17 век, свързано с град Виза. Той казва, че старата крепост е била изградена в петоъгълна форма, на една остра скала. По време на война градът е можел да даде три по петстотин от различните общности или общо 1500 войници. Населението на града се състояло от юруци-мюсюлмани, българи и гърци. Имало всичко 12 махали, а лозята и градините били изобилни, уредени и плодородни. Много интересни са следните две изречения в текста на Евлия Челеби: "Наистина има много обработен санджак" казва той, "но на бея му остават едва хиляда гроша. Ако извърши неправди и извън закона вземе едно зърно, раята (разбирай основно българи) като обуе цървулите, за един ден стига в столицата и се оплаква." Това ще рече, че когато хората са отидели до Цариград и се е оплачела е имало кой да я чуе. Ще рече, че насправедливата Османска империя, за която сме учили в училищата, далеч не е била толкова несправедлива... 

Последното християнско население (гръцкото) напуска Визе в началото на 20 век. Българското напуска основно града още след Руско-турската война от 1828-1829 година и се преселва в днешна Бесарабия. Но като виждаме превратностите на съдбата в хилядолетната история и особено в днешните бурни времена, няма как да сложим точка на събитията. Просто трябва да познаваме добре историята.

Южна Странджа - краят на българското землище

    Южните склонове на Странджа днес са част от Европейска Турция. Но старите предания запазени все още в градовете Одрин (Едирне), Лозенград (Кърклалери), Бунархисар (Пънархисар), Визе (Виза) и други места показват, че в продължение на много векове, ако не и хилядолетия, тези предели са били южният край на българското землище. Тук са се срещали културите на Европа и Азия, тук е  граничела нашата държава с различни империи – Византийска, Османска, а по-рано по тракийско време – Римска, Персийска, Хетска.

    Така например в град Одрин и Одринския край е запазена легендата за инат Лалю, който по време на най-големият разцвет на Османската империя, не искал да даде градината (бахчата) си, за да бъде построено на нейно място джамия. Наложило се самият султан да се намеси, за да реши въпроса.

    В село Яна, с днешно име Кайнарджа, на няколко километра от Бунархисар, се разказва до ден днешен една друга интересна легенда. Един овчар пасял стадото си близо до река Дунав (или река Туна, според някои записи). Едно животно се отделило и овчарят метнал гегата по него, но тя паднала в реката. Той не можал да я извади (не намерил достатъчно смелост). След години същият овчар се озовал в село Кайнарджа - Яна, Бунархисарско и в кръчмата видял на стената закачена неговата гега. Казал на местните, че това е неговата гега, а те са разсмели. Гегата била изплувала преди години от големият извор (кайнак), в центъра на селото и била закачена на стената в страноприемницата. Овчарят им казал, че ако я отворят, вътре ще намерят скрити жълтици (пет жълтици). Издърпали единият край на гегата и наистина отвътре изпопадали жълтиците...

 

    Тази легенда освен с друго е интересна и това, че показва всъщност представите на самото българско население за собственото българско землище. От Дунава до подстъпите към Цариград - това е българското землище в представите на народа и той сам е го е знаел и изразявал по различен начин.

    Още една подобна легенда е записана от Балчо Нейков в книгата му „Факийско предание” (Сбирки от народния живот). Става въпрос за три сестри Карва, Сара и Яна, от чийто имена се извеждат имената на крепостите Карвасара, Саралък (Сарай) и Яна (Кайнарджа) в южните подножия на Странджа. Говори се за едновременното прекарване на път и водопровод от Дунав, до крепостите Сарай и Яна и после оттам до Цариград (Константинопол, Истанбул). От Дунава до двете крепости нямало проблем с изграждането на пътя и водопровода, но оттам до Цариград каквото построели през деня, през нощта се ронело и пропуквало… Каква интересна метафора за това докъде достига българското землище и откъде нататък пътят му е ронлив...

 

 

    Легендата за това, че вода от Дунав извирала при село Яна, разказва и известният пътешественик и османски дипломат Евлия Челеби, през 17 век. Цялата околност и тогава, както и днес, била плодородна, с добре уредени градини и стопанства, разказва пътешественикът. До началото на 20 век това село Яна, а и много други села в околността, е населено с българско и гръцко население, което се изселва между Балканската (1912-1913) и Гръцко –Турската война (1919 – 1922).

    Още един интересен разказ от древността свързан с района на Бунархисар намираме в „Историята” на Херодот, от 5 век преди новата ера. Персийският цар Дарий (522 – 486 г. пр.н.е.) по време на походът си към Скития. т.е. днешна Украйна и Русия, минава от Азия в Европа и покрай Черноморското крайбрежие се отправя на север. Тук, в началото на своя път в Европейските земи, той открива прекрасни извори и заповядва на това място да се постави каменен надпис. Именно това са многобройните извори в района на Бунархисарско.

 

Президентът Зеленски да въведе думата смирение в речника си

 Едно писмо на училищната дъска в село Катюжанка не получи внимание сред българските медии, дори и от страна на тези подкрепящи Русия. В това послание оттеглящите се руснаци се извиняват на децата, чието училище са заели, като ги насърчават да учат и да помагат на страната си когато пораснат. Но да кажем че руснаците са агресори от най-чист вид, а нахлуването им в Украйна няма абсолютно никакво оправдание. Да кажем също че това, което те упорито продължават да наричат специална военна операция, си е истинска пълномащабна война. Обаче какви са действията и отговорите на украинците към руската агресия от най-ниско народно, до най-високо държавно ниво?

Отговорите на украинците са пълни с неприязън и нападателни, предизвикателни, по детски възторжени и емоционални. „Добре дошли в ада”, написаха официално от украинското военно министерство към руските войски. „Вие сте зомбита, мозъците ви са промити... Ще торите къпините” се казва още в обръщението. Бихме могли да предположим, че такава фрапираща инфантилност и незрялост демонстрирана на държавно ниво е плод на поредния фейк, фалшификация, обаче не е. И в много други действия и изказвания украинците демонстрират незрялост, детско поведение, надменност и прикрита агресия към другите. Това съчетано с липсата на християнски (католишки, източноправославни) добродетели говори ако не наистина за наличие на фашизъм, то със сигурност за предпоставка за възникване на такъв.

С пламенните си речи в защита на страната президентът Зеленски спечели международните симпатии. Обаче неговите и тези на украинските държавници обвинения за това, че светът не прави достатъчно за защитата на Украйна, вече правят впечатление дори на най-безкористните защитници на Украйна. Зеленски буквално предложи на ООН да се саморазпусне, ако не изключи Русия от Съвета за сигурност. Подобен тон държат и преговарящите и другите министри, както се видя от посещението на външния министър Кулеба в България. Дори такива думи да не правят силно впечатление, преведени от езика на дипломацията те имат много по-голяма сила отколкото изглежда на пръв поглед.

Преди Великден след като поиска по седем милиарда месечно за възстановяване на Украйна, президентът Зеленски спомена мимоходом думите „християнска вяра”, но във връзка отново с Русия и преговорите с нея. Обаче в речника на украинския президент липсват каквито и да било думи показващи християнско възпитание, липсва и представа за християнски добродетели. Вероятно украинците, начело със своя президент, считат себе си за най-онеправданата, най-великата и заслужила нация в света. Смирение не означава примирение, а възможност наистина да може да водиш преговори, да осъзнаеш защо се е стигнало до подобна ескалация, довела до война и да разбереш наистина как да излезеш от този световен, братоубийствен конфликт.

 

 

Всичко е възможно стига да има желание

 За пръв път в българската политика, за последните тридесет години, се случва нещо качествено ново. И точно това не могат да простят опонентите на новото правителство, което още с началото на своето управление доказа, че всичко е възможно стига да има желание.

   Преговори между четворна коалиция били невъзможни, както и запазването на такава… Доказа се че такива преговори са възможни и успешни, при наличие на добро желание и нужната съвместна работа и запазването на добрия тон и съвместните действия също. Приемането на бюджет със задна дата е невъзможно… Оказа се че възможно, при добро желание и съответната работа. Стартиране на процедура за смяна на главния прокурор било мисия невъзможна при сегашното законодателство… Оказа се че и такава процедура е възможна, стига да има желание за действие и решение. Скъсването с руските интереси и връзки е невъзможно, твърде зависими сме и обвързани икономически… И това е възможно, стига да завършим започнатия преди десетилетие интерконектор, да изкараме България от две международни банки от времето на СИВ, да видим кой реално пречи за подобряване на отношенията ни с РСМ и т.н и т.н.

   За пръв път в управлението на България се включиха хора от реалния бизнес. Хора които са развивали производство, стартирали са компании, водили са поне елементарно счетоводство с две графи – приход и разход. Хора, които не са разчитали на финансиране от държавата за своят дейност, а са попълвали бюджета на същата тази държава, със своите данъци. Хора които знаят какво трябва да се направи за да преместиш едно нещо от точка А до точка Б - да наемеш камион, да създадеш необходимата организация и т.н.

   Българската политика от последните три десетилетия постепенно се озова в матрицата на едно импотентно, но за сметка на това високопарно говорене, което с времето ставаше все по-безрезултатно. Българската политика се превърна не в среща на идеи и намиране на точните решения, а в едно лаладжийство на най-високо ниво. Независимо дали си говорим за „Голям шлем” и енергийна „мощ” и „независимост”, за Стратегия 2020 или за основаване на някой Хъб.

   Натрупаната управленска немощ доведе до там, че 2021 година завари повечето общински и държавни предприятия, с целия им огромен ресурс и армия от чиновници, превърнати просто в едни пощенски кутии за преразпределяне на обществени поръчки, в полза на различни частни фирми. Държава и общини бързат да делегират работа, права и задължения на някой друг, който да свърши работата, въпреки наличието на огромен кадрови персонал.

   Само за сто дена се видя, че хора дошли от реалния бизнес и поели управлението на страната със сравнителна лекота се справят с огромните всекидневни предизвикателства, донесени от пандемията, войната, световният дефицит и инфлация. Именно затова политическите опоненти, хора развивали се в парниковата среда на политическите централи и всички гравитиращи около тях са бесни на новите управляващи, защото за пръв път виждат реални, практични решения и твърди действия в определена посока. За човек дошъл от частния бизнес, управлението на която и да е държавна структура не представлява трудност, след изискуемото време за запознаване с нейната специфика.

   Така че решения ще се намерят и за помагане с оръжие на Украйна или за въздържане от всякакви действия в тази посока и за приемане на РСМ в ЕС или продължаване на българското вето и на всички важни въпроси свързани с нашата държава, в тези турбулентни времена. За краткото си време правителството доказа, че ще може да намери правилните решение, като се съобразява и с волята на народа и с икономическите, социални и политически нужди на България и с всичко, което е необходимо, за да върви България по своя път на развитие.

Колко пъти историята на България е започвала по един и същи начин?

    Историята на различните народи, на различните държави, циклично се е повтаряла. Това се обуславя преди всичко от географските фактори, от географското местоположение на дадена държава, на първо място, както и от състава на самото население, наличието на определени съседи (народи, държави, големи градски центрове) и други.

    Циклично се е повтаряла и историята на българската държава, в доказателство на което ще разгледаме три случая на подновяване и възстановяване на държавността.

    Как започва историята на Трето българско царство?

    Историята на Трето българско царство или Трета българска държава, започва с Руско-турската война, която донася Освобождението. На 03.03.1878 година е подписан Санстефанският мирен договор между Руската империя и Османската империя, който слага край на войната и очертава едни широки граници на новата българска държава. Няколко месеца по-късно на Берлинския конгрес този договор е преразгледан и е сключен окончателен такъв, под името Берлински договор. В крайна сметка, след около пет века робство, е образувано Княжество България. Обаче то е определено като васално на Османската империя и обхваща само Мизия (Северна България) и Софийски санджак (окръг). Южна България (Тракия) под името Източна Румелия, остава автономна област, с известно самоуправление, но формално отново в рамките на Османската империя. Земите на Македония остават изцяло в положението, в което са били преди войната. Оттук нататък, както е добре известно, започва един десетилетен процес на отхвърляне на зависимости, които дори и да съществуват само на документи, са все пак официални, започва един мъчителен процес на обединяване, приобщаване, освобождаване чрез военни действия на нови територии към Княжество България, което след 22.09.1908 година, вече официално е Царство България.

    Този бавен и мъчителен процес, продължил повече от шестдесет години, по своята същност представлява едно освобождение на българските земи от север на юг. Освободени и администрирани още в хода на военните действия са първо земите на север от Стара планина, древната провинция Мизия, след това са присъединени земите на юг от Балкана, древната провинция Тракия, а борбите за най-южните земи, най-вече Македония, продължават половин век, без окончателно решение. Всичко това става с помощта на една армия дошла от север, отвъд Дунав.

    Подобно на историята на Трето българско царство през 19 век, така започва и историята на Второ българско царство в началото на 12 век. В резултат на въстанието на братята Асен и Петър, през 1185 година е освободена от византийско присъствие Северна България, или провинция Мизия. Това става след няколкогодишни военни стълкновения, в който участват и куманите, като помощници от земите северно от Дунав, където и самите братя Асен и Петър се оттеглят за известно време. Следва утвърждаване на българската власт в Северна България, което не става лесно и минава през убийството и на цар Асен и на цар Петър. По времето на цар Калоян (1197-1207) започва и по-сериозна намеса и настъпление на юг от Балкана. Присъединени са и области на запад – Белград и дукство Браничево, след доста дипломация и военни действия. Борбата за цялостно присъединяване на Тракия и Македония към Второ българско царство така и остава незавършена или само временно решена в следващите два века.

    Известният български историк проф. Петър Мутафчиев има едно интересно изследване за ролята на Балкана (Стара планина) в нашата история. Там с много примери той показва неговата стратегическа важност във военните действия между византийските и нашите владетели по времето на Първо и Второ българско царство. Балканът е имал ролята на един истински щит при чужди нашествия.

   Другата такава естествена граница за българските земи е река Дунав. Тя също е ограничавала чуждите нашествия, но от север, на предимно номадските, степни племена. Териториите на север от Дунав обаче винаги са били мястото където са бягали или са се оттегляли желаещите свобода и независимост при чуждо нашествие в земите на Балканите. Така е било и през Турското робство от самото му начало, до неговия край, така е било по-рано при Византийското владичество и още по рано през 1 век преди – 1 век след новата ера, когато Римската империя настъпва на Балканите от югозапад на североизток.

   Ако проследим процесите при основаване на Първо българско царство, официално през 680/681 година, ще видим че те са съвсем същите, като тези от началото на Второ и Трето царство. Една армия, дошла от север, освобождава първо севернобългарските земи или провинция Мизия. После по времето на цар Тервел (700-721) има присъединяване на територия на юг от Балкана, областта Загоре. Малко по-късно по времето на цар Крум (803-814), в началото на 9 век, е присъединена Сердика (София) към българската държава, а след няколко десетилетия е присъединена и Горна Тракия и т.н. Това е едно освобождаване на българските земи от Римското робство, започнало с началото на първото хилядолетие.

   Последният владетел на тракийското Одриско царство е Реметалк III, син на Котис III. След неговата смърт през 46 година от новата ера Римската империя обявява земите на Тракия за своя провинция. Интересното тук е, че земите на Северна България, са завзети малко по-рано през 15 година преди новата ера, когато е образувана провинция Мизия, но и тя става самостоятелна сенатска провинция през 44 година. Така в 1 век от новата ера започва Римското господство в тракийските земи, което продължава чак до 7 век или около шест века. През това време независими хора, цели тракийски племена, част от тракийската аристокрация бягат на север от река Дунав. През следващите няколко века следват много опити чрез нахлуване от север земите на юг от Дунав да бъдат освободени. Междувременно милионното тракийско население в Балканските земи, започва след 2-3-4 век да се нарича и да бъде наричано българско, в резултат на латинското (римско) влияние. Освобождаването на това най-голямо сред балканските народи население от римската и гръцка администрация и от чуждата духовна власт започва още през 4-5 век, но придобива официална форма в края на 7 век, с международното признаване на независимостта на Дунавска България.

 

 

Предложение за паметника на Съветската армия в София

Във връзка с дискусиите около съдбата на Паметника на Съветската армия в София, преди няколко седмици отбелязахме, че паметникът би придобил съвсем друг вид, ако се премахне само горната скулптурна група и се замени с нещо подходящо като символ.

Една примерна илюстрация на подобно предложение е желязна сфера, придържана от четири извити навътре дъги, стъпили в четирите ъгъла на постамента. Какво символизира кълбото, сферата, може да се пише много, но в случая е само пример. Също така има различни варианти за големина на въпросното кълбо, сферата и броя на дъгите, които може е също шест или осем, материала на изработка и т.н. Но дори и едно такова просто решение разкрива веднага ефектът, който би бил постигнат от едно преоформяне и преосмисляне на паметника.

Премахването на горната скулптурна група прави на практика паметника неузнаваем, извежда на преден план неговата висока естетическа и художествена стойност, която в момента остава скрита, „затисната” от групата с човешки фигури на върха. Каменната част изпъква и показва своите качества на добре изработен мемориал, в духа на класическите руски мемориални паметници, познати от нашите земи. Разбира се трябва да се преосмисли и преработи и текстът върху плочата, в основата на постамента.

При намиране на подходящо решение, различно от пълно премахване и демонтиране на паметника или пълното му запазване, биха се прекратили постоянните дискусиите около паметника, както и би се постигнало известно умиротворение в българското общество, поне по този въпрос. А ако веднъж постигнем съгласие по един въпрос, това ще означава че ще можем и по други.

И тъй като все пак днеска е първи април, нека предложението, да се схваща според желанието – на шега или на истина.