26 октомври 2012 г.
На Димитровден преди 6 години
Спомен за едно по необичайно посрещане на Димитровден -
А иначе утре отивам на обичайното място - параклиса св. Димитър над село Славейно : )
21 октомври 2012 г.
Пловдив - Сладки приказки 2019
До края на годината, град Пловдив трябва да представи своята концепция на град-кандидат за Европейска столица на културата 2019. Идеи за име и съдържание на тази цялостна концепция не липсват.
"Пловдив - югът на Европа", "Пловдив - кръстопът на цивилизации", "Пловдив - източната порта на Европа" и т.н., все концепции с източно-южняшки привкус. Не че това не е така, даже си е съвсем точно. И все пак тези заглавия за концепции ми изглеждат малко клиширани.
Затова аз предлагам още едно заглавие, в което да е отразен цялостният източно-южняшки, еснафско-ориенталски дух на нашия град - "Пловдив - сладки приказки (под асмата) 2019". Може да направим и сайт за популяризиране на инициативата - под асмата - дот - ком. Не съм сигурен как е точният превод на английски на израза "сладки приказки", но съм сигурен, че ще успеем да намерим един добър и разбираем превод.
11 октомври 2012 г.
На коматевския казан – с любов
Не са много забележителностите в квартал Коматево. Една от тях със сигурност е сградата на селския казан, в който се вари ракия. За незапознатите и незаинтересованите от варенето на ракия, това е просто една неголяма с нищо забележителна едноетажна сграда в края на селото. Посоката и към Пловдив, оттам започнат нивите и градините и се вижда в далечината Джендем тепе. За тези, които са варили ракия или варят ракия всяка година, дори по няколко пъти на година, това е най-образцовият казан в цялата околност. Винаги с подреден и изчистен двор, приветливо и подредено помещение, с четири казана, с гарантирано качество на крайния продукт, т.е. задължително се прави преварка. Казанът е построен преди близо 50 години, от тогавашното ТКЗС. Преживял политическите превратностите и промени, през последните десет години от съществуването си намери истински стопанин в лицето на Румен М. Човек, който инвестира над 30 хиляди лева подобрения в сградата и двора, за да направи мястото наистина приятно и удобно за целта, за която е предназначено. Целият двор беше бетониран, към съществуващите два казана по 250 литра беше иззидан още един от 500 и по-късно и четвърти, по-малък. Беше направена нова тоалетна, нов покрив на сградата, беше бита нова по-дълбока сонда за вода и т.н. И както често става в България, точно в този момент казанът е заплашен от събаряне. Намира се върху общинска земя, която заедно със съседния квартален стадион е дадена на концесия за 35 години на ФК Ботев. Водят се тежки преговори за това да остане ли сградата или да бъде преместена и къде да бъде това. Не се съмнявам че ако старата сграда бъде съборена и бъде построен нови казан, той ще бъде също толкова образцов колкото и стария. Само че управляващите за пореден път подходиха безотговорно и от позицията на силата, а не като отговорни политици и общинари. И така порочният кръг на неизслушването и незачитането на чуждото мнение отново се завъртя. Завъртя се като ракията в медните тръби на казана.
3 октомври 2012 г.
1ви октомври
Като съм започнал с ретроспекциите, да продължа още малко. На 1ви октомври беше рожденият ден на дядо ми Андрей, на когото аз съм кръстен. Той беше роден през 1920 година и сега можеше да е още жив, на 92 години, но това е само на теория. Почина преди 15 години на 8ми декември 1997 г.
Като цяло, една светла личност и светъл пример в моя живот. Изкара целия си живот в близкото до Пловдив село Коматево, от 1964 година квартал на Пловдив, агроном по професия. И въпреки това обстоятелство дядо ми никога не се провинциализира, никога не стана подвластен на средата, в която живееше и работеше. За това го уважавах най-много. Беше най-големият сред седемте първи братовчеди от голямата фамилия Лукови, наследници на голям чифлик, с над 1000 дка земя в Коматево и някои градски имоти в Пловдив.
Дядо ми беше възпитаник на Френския колеж, най-елитното за времето средно образование в града. Като най-голям син в семейството и сред братовчедите, е бил задължен след колежа да завърши агрономство и да поеме земеделската работа в чифлика. Отива да учи в София, в биологическия факултет на Софийския университет, където следва от 1939 до 1943 г. За студенството не ни е разказвал много. Общо взето няколко, бих казал типични студентски истории, но развивали се все пак в 40те години, в една предвоенна обстановка. На стари години, когато поглеждаше назад към младостта, смяташе младостта или поне своята, за един малко объркан период от живота на човека, преди да е излязъл на правия път, да е започнал работа, да е създал семейство и изобщо да е пристъпил към съществените неща в живота.
След университета, следва наборна военна служба и съответно участие на фронта от края на 1943 до средата на 1945 година. Дядо ми е бил радист в армията и ни е разправял със сестра ми, като малки, много случки от фронта. Някои от тях си спомням и до днес, други за съжаление съм ги забравил. Радистите не са били на предна линия на фронта, но и там е имало опасни ситуации.
В България идват нови времена и в нашата държава бързо започва да настъпва "пълна социализация", разбирай национализация.
В едно старо писмо на дядо ми, от началото на 1948 година, той пише за своето предчувствие, че след настъпилата вече национализация на индустриалните предприятия, българските чифлици скоро също ще бъдат последвани от такава. "Едва ли ще търпят, пише дядо ми, организирани стопански предприятия с 50-60 души работнически персонал, след като национализираха дори и малки работилнички, с още по малък персонал."
В крайна сметка дядо ми се жени за баба ми и остава да живее в Коматево. Малко по-късно започва работа като специалист агроном в новосъздаденото ТКЗС. И така близо четиридесет години с колеги агрономи, с повечето от които беше приятел, трактористи, техници, работници, по нивите и стопанските дворове, в изкарване на продукцията и прехраната на българския народ.
И това ако не е съдба! Съдба през която са преминали стотици хиляди българи! Да имаш собствен имот и стопанство, да работиш в него, да бъде очужден и национализиран и ти пак да работиш в него. Само че на държавна работа, със съответната заплата и възнаграждения.
Всички, с които беше работил дядо ми, пазеха добър спомен, от бай Андрея, както обикновенно го наричаха познатите. И това не беше всичко. През 1990/1991 държавата върна земите на предишните собственици. На някои места този процес продължи доста дълго, но Лукови бързо се оправиха с реституцията и направиха частна кооперация, в която влизаха около 600/700 дка техни лични земи и още други, които обработваха. Начело на цялата организация и новосъздадено стопанство, естествено беше дядо ми. Първо като най-голям и агроном по професия, а и другите братовчеди си живееха в града и имаха слаба представа от селско стопанство, въпреки че помагаха за развитието на кооперацията по един или друг начин.
Земеделското производство не е лека работа, но добре че съдбата даде възможност на дядо ми отново да работи в собствените си земи и собственото си стопанство, поне няколко години преди да почине през 1997 г.
Освен френски език, дядо ми знаеше и италиански, понеже през 1948 беше ходил за около четири месеца на стаж в Италия. Да изучава нови технологии при отглеждане и производство на ориз. Как беше и отишъл в онези смутни времена и защо се беше върнал в България при цялата реална опастност, която е съществувала по онова време - Божа работа!
Всъщност пак от неговите писма разбрах - прибрал се е заради любовта, т.е заради баба ми, която много е обичал. Така е - не парите, а любовта движи света.
И ние те обичаме, дядо!
Дядо ми Андрей Луков през 1943 г., такъв какъвто никога не съм го виждал, но така или иначе беше с младежки дух, цял живот.
Като цяло, една светла личност и светъл пример в моя живот. Изкара целия си живот в близкото до Пловдив село Коматево, от 1964 година квартал на Пловдив, агроном по професия. И въпреки това обстоятелство дядо ми никога не се провинциализира, никога не стана подвластен на средата, в която живееше и работеше. За това го уважавах най-много. Беше най-големият сред седемте първи братовчеди от голямата фамилия Лукови, наследници на голям чифлик, с над 1000 дка земя в Коматево и някои градски имоти в Пловдив.
Дядо ми беше възпитаник на Френския колеж, най-елитното за времето средно образование в града. Като най-голям син в семейството и сред братовчедите, е бил задължен след колежа да завърши агрономство и да поеме земеделската работа в чифлика. Отива да учи в София, в биологическия факултет на Софийския университет, където следва от 1939 до 1943 г. За студенството не ни е разказвал много. Общо взето няколко, бих казал типични студентски истории, но развивали се все пак в 40те години, в една предвоенна обстановка. На стари години, когато поглеждаше назад към младостта, смяташе младостта или поне своята, за един малко объркан период от живота на човека, преди да е излязъл на правия път, да е започнал работа, да е създал семейство и изобщо да е пристъпил към съществените неща в живота.
След университета, следва наборна военна служба и съответно участие на фронта от края на 1943 до средата на 1945 година. Дядо ми е бил радист в армията и ни е разправял със сестра ми, като малки, много случки от фронта. Някои от тях си спомням и до днес, други за съжаление съм ги забравил. Радистите не са били на предна линия на фронта, но и там е имало опасни ситуации.
В България идват нови времена и в нашата държава бързо започва да настъпва "пълна социализация", разбирай национализация.
В едно старо писмо на дядо ми, от началото на 1948 година, той пише за своето предчувствие, че след настъпилата вече национализация на индустриалните предприятия, българските чифлици скоро също ще бъдат последвани от такава. "Едва ли ще търпят, пише дядо ми, организирани стопански предприятия с 50-60 души работнически персонал, след като национализираха дори и малки работилнички, с още по малък персонал."
В крайна сметка дядо ми се жени за баба ми и остава да живее в Коматево. Малко по-късно започва работа като специалист агроном в новосъздаденото ТКЗС. И така близо четиридесет години с колеги агрономи, с повечето от които беше приятел, трактористи, техници, работници, по нивите и стопанските дворове, в изкарване на продукцията и прехраната на българския народ.
И това ако не е съдба! Съдба през която са преминали стотици хиляди българи! Да имаш собствен имот и стопанство, да работиш в него, да бъде очужден и национализиран и ти пак да работиш в него. Само че на държавна работа, със съответната заплата и възнаграждения.
Всички, с които беше работил дядо ми, пазеха добър спомен, от бай Андрея, както обикновенно го наричаха познатите. И това не беше всичко. През 1990/1991 държавата върна земите на предишните собственици. На някои места този процес продължи доста дълго, но Лукови бързо се оправиха с реституцията и направиха частна кооперация, в която влизаха около 600/700 дка техни лични земи и още други, които обработваха. Начело на цялата организация и новосъздадено стопанство, естествено беше дядо ми. Първо като най-голям и агроном по професия, а и другите братовчеди си живееха в града и имаха слаба представа от селско стопанство, въпреки че помагаха за развитието на кооперацията по един или друг начин.
Земеделското производство не е лека работа, но добре че съдбата даде възможност на дядо ми отново да работи в собствените си земи и собственото си стопанство, поне няколко години преди да почине през 1997 г.
Освен френски език, дядо ми знаеше и италиански, понеже през 1948 беше ходил за около четири месеца на стаж в Италия. Да изучава нови технологии при отглеждане и производство на ориз. Как беше и отишъл в онези смутни времена и защо се беше върнал в България при цялата реална опастност, която е съществувала по онова време - Божа работа!
Всъщност пак от неговите писма разбрах - прибрал се е заради любовта, т.е заради баба ми, която много е обичал. Така е - не парите, а любовта движи света.
И ние те обичаме, дядо!
Дядо ми Андрей Луков през 1943 г., такъв какъвто никога не съм го виждал, но така или иначе беше с младежки дух, цял живот.
27 септември 2012 г.
27ми септември - една лична годишнина
Тази дата, в края на месец септември, придоби по-важен смисъл за мен през 1992 г. Точно преди 20 години. Тогава летяхме с дядо ми Андрей до ЮЕСЕЙ. Днес хората в България са се разтръгнали във всякакви посоки, отиват и се връщат или се връщат и отиват, но тогава през 1992 година малцина бяха посетили Щатите, а още по-малко се бяха заврънали в България. Е, ние се завърнахме след две седмици, но тези две седмици прекарани в Ню Джързи и Ню Йорк бяха от невероятно значение за мен и моето развитие. И то не само поради невероятните неща, които видяхме тогава отвъд океана, най-вече поради това, че мирогледът ми, погледът ми към света се отвори в такава степен, че после нищо не беше в състояние да го затвори. Станах българин, европеец, космополит още на 17 години.
Това всъщност беше първото ми излизане в чужбина и то къде - в САЩ - страната на неограничените възможности, Новият свят, мечта за по-добър живот на милиони хора по света!
Даже тук има стих посветен на нашата визита през 1992 -
In the fall, too, came Andreycho and Andre
From Plovdiv to New Jersey to see the USA.
For two weeks of sightseeing - shops, farms, market stalls,
Museums and orchards, the goods in the malls.
... и т.н.
Думата "мол" никой не я беше чувал тук през 92, нито пък ние я бяхме чували.
Е, през есента на 2010 година отново ходих до ЮЕСЕЙ, но този път не толкова тържествено. Стоях цели 2 месеца, тридесет и пет годишен, обиколил вече доста държави, видял доста неща и чудеса и разбира се вече САЩ изглеждаха различно. Но първото пътуване беше наистина от голямо значение за мен и моето развитие.
Няколко години по късно, след тази визита си дадох сметка, че не е минал и един ден от живота ми без да си спомня нещо от тези две седмици в САЩ, нещата които видяхме и които ни се случиха.
През 2002 година, точно десет години след визитата ни в САЩ, пак на 27 септември, отново значимо за мен събитие. То също предопредели следващите няколко години от живота ми. Случи се така, че точно на този ден влязох за пръв път и за пръв път видях и се запознах с нашите частни гори близо до Славейно. Тези гори и работата свързана с тях също ме научих на доста неща, някои от тях много важни и също се отразиха благоприятно на моето развитие.
26 септември 2012 г.
Нов интерфейс в блогър
Новият интерфейс, или както и да се нарича там, беше изненада и за самия мен. Преди седмица отворих блога и направо не можах да го позная, доста е голяма разликата със старата версия. Направили са блога да изглежда още по "блогърски", за по кратки, бързи и стегнати съобщения. А аз по-скоро исках обратното. Но като и да е. Така или иначе ни дават възможност безплатно да поддържаме страници, да пишем и да се изявяваме. Опитах се да се върна към стария интерфейс, но май не е възможно. Така че продължаваме с новия, може пък да е по-сполучлив.
10 септември 2012 г.
Златният септември
Септември е златен месец във всяко едно отношение.
Времето като правило е топло през целия месец, понякога дори горещо. Слънчевите лъчи обаче са меки, а не парещи като през летните юли и август.
Тези, които не са се възползвали от лятната си почивка, все още могат да го направят, а тези които се притесняват че лятото е вече свършило, все още разполагат с достатъчно време да се припичат на слънце и да пият бира по пейките в парка.
Изобщо страхотно време за изживяване на последните летни емоции.
Времето като правило е топло през целия месец, понякога дори горещо. Слънчевите лъчи обаче са меки, а не парещи като през летните юли и август.
Тези, които не са се възползвали от лятната си почивка, все още могат да го направят, а тези които се притесняват че лятото е вече свършило, все още разполагат с достатъчно време да се припичат на слънце и да пият бира по пейките в парка.
Изобщо страхотно време за изживяване на последните летни емоции.
1 септември 2012 г.
Ортодоксът - това, което ни обединява
Първи септември е началото на църковната нова година.
По стечение на историческите обстоятелства и по волята на нашия небесен Отец, България е източноправославна държава.
Източното православие се нарича още и ортодоксално. Думата ортодокс идва от гръцкото „ортодоксос” и се отнася към тези, които се придържат строго към основите на някакво учение или мироглед. В християнския свят ортодоксален означава именно източноправославен.
За ортодоксалност може да говорим и в по-широк смисъл. Може да говорим за ортодоксален будизъм например. За такива се считат представителите на школата хинаяна, или т.нар. "Малката колесница". В исляма, за ортодоксални се приемат сунитите.
Ортодоксът обединява най-старите правила, изпитани не само в последните две хилядолетия, но и много преди това. Затова понякога той ни се струва консервативен или дори "неправилен", но всъщност е най-стабилната основа, на която може да стъпим в нашия преходен човешки живот. Особено в днешното отворено време, на невероятен поток и обмен на информация ни позволява да се запознаем с много изкушения на човешката мисъл. Тези изкушения ни представят различни, обикновено лесни за постигане, изкусителни предложения, водят ни в най-различни посоки, разкриват ни "нови" възможности за развитие, съблазни и т.н.
И мнозина се подават на изкушенията и на новите предложения, като забравят, че именно в най-големите и установени отдавна религии са отразени върховните религиозно-морални достижения на дадена цивилизация. Или много често не само на дадена цивилизация, а на една цяла цивилизационна система, която обхваща обширна културно-историческа зона. Казано с по-прости думи, всяка по-голяма религия изразява най-доброто, до което е достигнала човешката мисъл в даден ареал от нашата планета Земя.
Най-високите достижения на най-древните цивилизации в света, възникнали в Югоизточна Европа, Мала Азия и Близкият Изток, целият опит събиран от хората по тези земи, в продължение на хилядолетия, намира своя последен израз в християнството и неговите морални, културни, социални и всякакви други норми. Тези норми са събрани и запазени в най-чист вид именно в ортодоксалното християнско учение.
Съществуват два начина на разглеждане на човешките взаимоотношения. На човеците може да се гледа или като на еднакви в своята различност, или като на различни в своята еднаквост. Може да се търси това, което ги обединява, въпреки всичките им различия или да се търси това, което ги отличава и раздалечава едни от други, въпреки всичката им прилика.
Ортодоксалната религия търси това, което сближава човеците, това по което те си приличат. Показва им това, което ги обединява. Показва им общите за всички правила, според които трябва да се живее. Помага на хората да видят общите за всички пороци и начините те да бъдат преодолени.
Обратното на това правят различните малки религиозни течения – сектите. Те не обединяват, а разделят хората, откъсват ги едни от други. Наблягат на разликите в нашата еднаквост. Сектите създават свои правила на поведение, внушават отчуждение.
Нищо обаче от това, което води човека настрана от правия път, не е оцеляло и не може да оцелее проверката на времето. Въпреки че може сериозно да попречи на нашия временен житейски път. Моралните принципи, които е следвал човека по своя хилядолетен път на развитие не могат да бъдат променени от временни приумици и капризи на човешката мисъл.
В крайна сметка това, което ни обединява, е по-силно от това, което ни разединява.
Затова да бъдем разумни и благи. За неразумните, най-малкото, което можем да направим, е да се молим за тяхното спасение.
Амин!
По стечение на историческите обстоятелства и по волята на нашия небесен Отец, България е източноправославна държава.
Източното православие се нарича още и ортодоксално. Думата ортодокс идва от гръцкото „ортодоксос” и се отнася към тези, които се придържат строго към основите на някакво учение или мироглед. В християнския свят ортодоксален означава именно източноправославен.
За ортодоксалност може да говорим и в по-широк смисъл. Може да говорим за ортодоксален будизъм например. За такива се считат представителите на школата хинаяна, или т.нар. "Малката колесница". В исляма, за ортодоксални се приемат сунитите.
Ортодоксът обединява най-старите правила, изпитани не само в последните две хилядолетия, но и много преди това. Затова понякога той ни се струва консервативен или дори "неправилен", но всъщност е най-стабилната основа, на която може да стъпим в нашия преходен човешки живот. Особено в днешното отворено време, на невероятен поток и обмен на информация ни позволява да се запознаем с много изкушения на човешката мисъл. Тези изкушения ни представят различни, обикновено лесни за постигане, изкусителни предложения, водят ни в най-различни посоки, разкриват ни "нови" възможности за развитие, съблазни и т.н.
И мнозина се подават на изкушенията и на новите предложения, като забравят, че именно в най-големите и установени отдавна религии са отразени върховните религиозно-морални достижения на дадена цивилизация. Или много често не само на дадена цивилизация, а на една цяла цивилизационна система, която обхваща обширна културно-историческа зона. Казано с по-прости думи, всяка по-голяма религия изразява най-доброто, до което е достигнала човешката мисъл в даден ареал от нашата планета Земя.
Най-високите достижения на най-древните цивилизации в света, възникнали в Югоизточна Европа, Мала Азия и Близкият Изток, целият опит събиран от хората по тези земи, в продължение на хилядолетия, намира своя последен израз в християнството и неговите морални, културни, социални и всякакви други норми. Тези норми са събрани и запазени в най-чист вид именно в ортодоксалното християнско учение.
Съществуват два начина на разглеждане на човешките взаимоотношения. На човеците може да се гледа или като на еднакви в своята различност, или като на различни в своята еднаквост. Може да се търси това, което ги обединява, въпреки всичките им различия или да се търси това, което ги отличава и раздалечава едни от други, въпреки всичката им прилика.
Ортодоксалната религия търси това, което сближава човеците, това по което те си приличат. Показва им това, което ги обединява. Показва им общите за всички правила, според които трябва да се живее. Помага на хората да видят общите за всички пороци и начините те да бъдат преодолени.
Обратното на това правят различните малки религиозни течения – сектите. Те не обединяват, а разделят хората, откъсват ги едни от други. Наблягат на разликите в нашата еднаквост. Сектите създават свои правила на поведение, внушават отчуждение.
Нищо обаче от това, което води човека настрана от правия път, не е оцеляло и не може да оцелее проверката на времето. Въпреки че може сериозно да попречи на нашия временен житейски път. Моралните принципи, които е следвал човека по своя хилядолетен път на развитие не могат да бъдат променени от временни приумици и капризи на човешката мисъл.
В крайна сметка това, което ни обединява, е по-силно от това, което ни разединява.
Затова да бъдем разумни и благи. За неразумните, най-малкото, което можем да направим, е да се молим за тяхното спасение.
Амин!
31 юли 2012 г.
Ирин Пирин
Лятото дойде и е време за планина и за море. Аз лично предпочитам винаги да посетя първо морето и след това планината. Така май е по-добре.
Най-красивата, доброжелателна, мека и родна планина за мен си остават Родопите. Но трябва да се има предвид че съм малко пристрастен на тази тема, защото прадедите ми на 3/4 са родопчани.
Но как да пренебрегнем чара на Пирин планина, на Рила, на Балкана, на Странджа, на Средна гора и т.н и т.н.? Имаме сериозни, строги и едновременно с това приказни планини в България и който не го е разбрал само е загубил.
Преданието свързва името на нашата вълшебна планина Пирин с името на древния бог Перун. Името на този общославянски бог на бурята и гърма произхожда от индоевропейския корен *per- със значение „бия, удрям, пера”. Възможно е и още едно обяснение на значението на това древно име.
Тракологът и лингвист Иван Дуриданов извежда топонима Перинтос, който се среща на няколко места и по Егейското крайбрежие, от и.е. *perwn-to със значение „планина, скала, камък”. От тук произхожда и авестийското paurvata- със значение „планина” и хетското pi-e-ru- „скала” и разбира се старогръцкото "петра" и "петрос" със значение "скала", "канара".
Народът е описал вълшебството на Пирин планина с изразителното съчетание Ирин-Пирин. Така наричат планината в творбите си и Ив. Вазов и Хр. Ботев.
Не съм сигурен кой е авторът на песента "Ой красив си Ирин Пирин", но песента е особено прекрасна и вълнуваща:
Ой, красив си, Ирин Пирин!
Най-красив си на света!
Покоряваш ти сърцата
на най-смелите чеда.
Качвал съм се до връх Вихрен като малък, но истински открих и бях бях запленен от планината преди четири години.
Оттогава досега направих още два похода, в началото на септември, миналата година и в края на юли, тази година.
Най-красивата, доброжелателна, мека и родна планина за мен си остават Родопите. Но трябва да се има предвид че съм малко пристрастен на тази тема, защото прадедите ми на 3/4 са родопчани.
Но как да пренебрегнем чара на Пирин планина, на Рила, на Балкана, на Странджа, на Средна гора и т.н и т.н.? Имаме сериозни, строги и едновременно с това приказни планини в България и който не го е разбрал само е загубил.
Преданието свързва името на нашата вълшебна планина Пирин с името на древния бог Перун. Името на този общославянски бог на бурята и гърма произхожда от индоевропейския корен *per- със значение „бия, удрям, пера”. Възможно е и още едно обяснение на значението на това древно име.
Тракологът и лингвист Иван Дуриданов извежда топонима Перинтос, който се среща на няколко места и по Егейското крайбрежие, от и.е. *perwn-to със значение „планина, скала, камък”. От тук произхожда и авестийското paurvata- със значение „планина” и хетското pi-e-ru- „скала” и разбира се старогръцкото "петра" и "петрос" със значение "скала", "канара".
Народът е описал вълшебството на Пирин планина с изразителното съчетание Ирин-Пирин. Така наричат планината в творбите си и Ив. Вазов и Хр. Ботев.
Не съм сигурен кой е авторът на песента "Ой красив си Ирин Пирин", но песента е особено прекрасна и вълнуваща:
Ой, красив си, Ирин Пирин!
Най-красив си на света!
Покоряваш ти сърцата
на най-смелите чеда.
Качвал съм се до връх Вихрен като малък, но истински открих и бях бях запленен от планината преди четири години.
Оттогава досега направих още два похода, в началото на септември, миналата година и в края на юли, тази година.
16 юли 2012 г.
Мотивационно писмо
На вниманието на:
Общинска фондация
„Пловдив 2019”
12.07.2012 г.
Уважаеми г-н председател,
Искам да израз моята силна заинтересованост към обявената позицията за изпълнителен директор на общинска фондация „Пловдив 2019”.
Работата в областта на културата е предизвикателство във времена като днешните. Но все пак културните достижения са това, което остава най-ярки следи в даден етап от развитието на едно общество.
Роден съм в град Пловдив и като пловдивчанин и специалист археолог съм запознат с неговата наистина впечатляваща древност. Тази древност е сравнително добре изследвана, но все още не е достатъчно добре популяризирана. Популяризирането и би донесло развитие на нашия град като туристическа дестинация и последващо икономическо развитие, би донесло висок престиж на града и по-високо самочувствие на неговите граждани. С работата по провеждането на програмата „Пловдив – европейска столица на културата 2019” бихме постигнали именно такъв ефект в обществено-икономическото развитие на нашия град.
Като пловдивчанин, като човек занимавал се с управление и мениджмънт и отдаден на културата, смятам че притежавам необходимата мотивация, опит и сила за позицията на изпълнителен директор и за това да бъде доведено до възможно най-последен етап прекрасното дело наречено „Пловдив европейска столица на културата”.
С уважение:
Андрей Киряков
Общинска фондация
„Пловдив 2019”
12.07.2012 г.
Уважаеми г-н председател,
Искам да израз моята силна заинтересованост към обявената позицията за изпълнителен директор на общинска фондация „Пловдив 2019”.
Работата в областта на културата е предизвикателство във времена като днешните. Но все пак културните достижения са това, което остава най-ярки следи в даден етап от развитието на едно общество.
Роден съм в град Пловдив и като пловдивчанин и специалист археолог съм запознат с неговата наистина впечатляваща древност. Тази древност е сравнително добре изследвана, но все още не е достатъчно добре популяризирана. Популяризирането и би донесло развитие на нашия град като туристическа дестинация и последващо икономическо развитие, би донесло висок престиж на града и по-високо самочувствие на неговите граждани. С работата по провеждането на програмата „Пловдив – европейска столица на културата 2019” бихме постигнали именно такъв ефект в обществено-икономическото развитие на нашия град.
Като пловдивчанин, като човек занимавал се с управление и мениджмънт и отдаден на културата, смятам че притежавам необходимата мотивация, опит и сила за позицията на изпълнителен директор и за това да бъде доведено до възможно най-последен етап прекрасното дело наречено „Пловдив европейска столица на културата”.
С уважение:
Андрей Киряков
12 юни 2012 г.
Време е...!
След горещо-студената пролет на тази година и силно дъждовния месец май, лятото все пак дойде.
Земеделската реколта пострада много от обърканото пролетно време на 2012 година. Значително пострада и черешовата реколта. Обилните дъждове напукаха черешите и повредиха продукцията.
Пострада и нашата черешова градина в Коматево, но все пак успешно се справихме със ситуацията.
И така след и сред земеделско-производствените неволи лятото дойде.
Така че, време е... за море!
Ахтопол юли 2011
Земеделската реколта пострада много от обърканото пролетно време на 2012 година. Значително пострада и черешовата реколта. Обилните дъждове напукаха черешите и повредиха продукцията.
Пострада и нашата черешова градина в Коматево, но все пак успешно се справихме със ситуацията.
И така след и сред земеделско-производствените неволи лятото дойде.
Така че, време е... за море!
Ахтопол юли 2011
2 юни 2012 г.
Градският шум
През нашето детство, преди тридесет и повече години, градовете в България бяха все още едно тихо и спокойно място. Дори и големите градове - София, Пловдив, Варна.
Днес все по-трудно си спомням за това време. Дори и тихите неделни утрени вече не са достатъчни за да ме върнат към онази тишина и спокойствие. Само когато се съберат повече почивни дни и градът се разтовари от хора и трафик, само тогава и то пак в събота и неделя, само тогава може да си спомниш какво беше онова време.
Преди всичко липсата на толкова автомобили, които в делнични и почивни дни, сутрин и вечер създават непрестанен шум, едно непрекъснато бучене, което се чува от живеещите в по-високите блокове денонощно, както и от по-високите места в града.
Едно време съботата и неделята бяха твърдо определени за почивка и при липсата на трафик и движение спокойствието беше такова, че дори прерастваше в една ориенталска безбрежност и безнадежност, специално в нашия град.
Не че искам да изглеждам като носталгик, отдал се на спомените. Но напоследък си дадох сметка за това, че градският шум доста изнервя хората. В това непрекъсното движение на коли и хора по улиците, в тази непрекъсната шумотевица, ние не може да чуем собствените си мисли, не може да чуем себе си.
Това непрекъснато движение, неговата интензивност, не ни оставя време да помислим за другия, за разговор с него, често нямаме време дори за поздрав. В резултат на това, и без друго изнервените граждани, стават още по-нервни и направо фрустрирани.
Да не говорим за това, че понякога не можем да чуем песента на птиците рано сутрин, шума на дърветата и изобщо звуците от природата.
Обаче как може да се приборим с шума в градски условия, трудно може да се каже. Освен да отидем до градския парк или да напуснем пределите на полиса, поне за известно време.
Днес все по-трудно си спомням за това време. Дори и тихите неделни утрени вече не са достатъчни за да ме върнат към онази тишина и спокойствие. Само когато се съберат повече почивни дни и градът се разтовари от хора и трафик, само тогава и то пак в събота и неделя, само тогава може да си спомниш какво беше онова време.
Преди всичко липсата на толкова автомобили, които в делнични и почивни дни, сутрин и вечер създават непрестанен шум, едно непрекъснато бучене, което се чува от живеещите в по-високите блокове денонощно, както и от по-високите места в града.
Едно време съботата и неделята бяха твърдо определени за почивка и при липсата на трафик и движение спокойствието беше такова, че дори прерастваше в една ориенталска безбрежност и безнадежност, специално в нашия град.
Не че искам да изглеждам като носталгик, отдал се на спомените. Но напоследък си дадох сметка за това, че градският шум доста изнервя хората. В това непрекъсното движение на коли и хора по улиците, в тази непрекъсната шумотевица, ние не може да чуем собствените си мисли, не може да чуем себе си.
Това непрекъснато движение, неговата интензивност, не ни оставя време да помислим за другия, за разговор с него, често нямаме време дори за поздрав. В резултат на това, и без друго изнервените граждани, стават още по-нервни и направо фрустрирани.
Да не говорим за това, че понякога не можем да чуем песента на птиците рано сутрин, шума на дърветата и изобщо звуците от природата.
Обаче как може да се приборим с шума в градски условия, трудно може да се каже. Освен да отидем до градския парк или да напуснем пределите на полиса, поне за известно време.
Абонамент за:
Публикации (Atom)