Понеже тези дни сестра ми Мария ми предложи екскурзия до Италия, отвърнах и на шега, че не съм ходил в Италия от 1993 година. Всъщност това днес, през юни 2026 година, звучи като шега, но е самата истина.
Бях последна година в гимназията, първия срок, есента когато пътувахме до Италия. И това беше първата ми екскурзия в Европа. Това беше всъщност едно поклонническо пътуване до Рим, където щяхме да слушаме тържествена меса и да видим папа Йоан Павел на големия площад свети Петър. Няколко автобуса, не помня дори колко бяха, тръгнахме от Пловдив, на едно доста дълго и изморително пътуване. Сестра ми и аз бяхме още ученици в Английската гимназия, съответно в девети и единадесети клас, което се равнява на десети и дванадесети клас.
В ранна сутрин тръгнахме от Пловдив, от Гроздовия пазар, помня дори колко рано станахме и че слушахме различни евъргрийни по радиото, докато се приготвяхме. Пътуваха предимно католици от Пловдив и католишките села в Пловдивска област, а и ние двамата, с католишка жилка по линия на дядо ни Андрей, който си беше жив и здрав тогава.
Вече в рейсовете, слушахме през цялото време песни на Хисарския поп, от рода на "Дай си сърцето на който искаш ти" и други подобни. Имахме една нощувка в рейса на отиване и една на връщане, а аз изобщо не можах да спя и в двата случая. По-късно се научих да спя по рейсовете и то доста успешно, по време на по-дългите ми пътувания до Германия през 2002 и 2006, до Франция през 2008, по време на втората ми обиколка на Щатите, две години по-късно и т.н.
Първата ни нощувка в Италия беше в град Равена. Там разгледахме църквата Сан Витале, украсена с красиви византийски мозайки, от времето на император Юстиниан, шести век. Аз тогава нямах още представа, че ще уча археология, но църквата и мозайките ми останаха силен спомен. Оставиха ми и представа за нещо познато, нещо нашенско, в този източен край на Италия.
Разгледахме и Флоренция, а аз с тежкия си съветски си фотоапарат, направих няколко много красиви дневни и нощни снимки, които не преставаха да изненадват хората години след това. Тук много ме впечатли един момент, в който аз и сестра ми преминахме вечерта покрай група младежи, предимно млади мъже всъщност, и те нито ни подсвирнаха, нито подвикнаха, просто гледаха неутрално и културно, може да се каже. Ако искате вярвайте, а по-младите няма и да повярват, но по същото това време, да премине някаква двойка, каквато бяхме в случая аз и сестра ми, вечер покрай група мъже в България, имаше свиркане, коментари, подмятания, нахални погледи най-малкото. Просташки, гаменски и байганьовски народ сме - това е. Добре че в последните десетилетия като да се цивилизовахме, или поне станахме малко по-въздържани. Та така, с Флоренция... Сестра ми, която ходи години по-късно във Флоренция и то доста за дълго, разправяше за една много лоша котка, при нейната хазяйка, за не особено поддържаните сгради из града и като цяло не и беше харесал престоя във Флоренция.
Накрая пристигнахме и в Рим. Тук църкви, а всъщност огромни катедрални храмове, бяха бяха на всеки ъгъл. В началото ни впечатляваха, но след два дена ги гледахме вече като част от пайзажа. Програмата ни беше много наситена. Заведоха ни до църквата Сан Клименте, където се съхраняват и мощите на нашия свети Кирил Философ. Това ми беше достатъчно да разбера, че нашия източен свят, славянски, български, източноевропейски, е слабо представен в Рим, съществена част от западния свят и цивилизация. Изобщо разликата Запад - Изток тогава беше все още силно осезаема. Разгледахме всички забележителности - Пантеона, площад ди Треви, площад Испания, Колизеума, стария център на Рим. Когато се спряхме на стария център, видях едни огромни арки, каменни улици и изобщо римското наследство, което добре познавах от Пловдив, но в едни много големи, впечатляващи мащаби. Всъщност ние в Пловдив сме израснали с това римско наследство, но няма как да не признаем, че оригиналът е именно Рим.
Тук още нещо познато, когато се изправихме пред Траяновата колона, издигната в чест на победата му над даките. "А, Траян, аз го знам!", казах си аз "Цар Траян с магарешките уши." Даже се учудих какво прави Траян тук, в Рим. Това е много интересен момент и не случайно, ние казваме, че сред българите има запазени много спомени за този римски император, който лично е водил два големи похода срещу даките, преминавал е стара планина, строил е мост на река Дунав и така нататък. Изобщо след близо две хиляди години споменът за неговия престой на Балканите още е жив.
Аз спях в една стая с Иво от Пловдив, който беше няколко години по-голям от мен, а сестра ми беше в една стая с една жена, чийто син по това време беше рейнджър в Камбоджа. В групата беше и една наша братовчедка Танчето, която беше майка на една от известните български гимнастички, на времето.
Дойде и моментът на срещата с папата, пред базиликата Свети Петър, във Ватикана. Да видиш папата, в онези аналогови времена си беше голямо събитие. Прочутия папамобил, обаче открит, с който светия отец обикаляше по алеите, между поклонниците. Много хора се протягаха за да го докоснат докато минава покрай тях. Аз се оказах до самото заграждение, обаче се почувствах недостоен да пипна папата. Да така беше, признавам си. Когато папата приближи, вместо да се протегна, аз се прицелих с апарата и щракнах. Струва ми се че погледите ни се срещнаха, през лещата на апарата ФЕД 3. Йоан Павел навярно се е зачудил, какъв е този човек, който предпочита да го снима, вместо да протегне ръка към него. Нямаше как да му кажа истинските си мотиви. Получи се обаче една много интересна снимка, на папата и централния кръст, във височина, зад него. По време на приветствието си, папата говори на няколко езика, включително и на български. Даже си спомням една реплика от неговите думи: "В Рим ще видите много храмове, но най-важен е храмът построен от сърцето." Бог да го прости. Видях го дори втори път, когато дойде в град Пловдив, в края на месец май, 2002 година.
На връщане спряхме и във Венеция. Видяхме я доста наводнена. Венецианците бяха сложили високите гумени ботуши и смело газеха през водата. Ние туристите ходихме по специални дървени пътеки, поставени над водата. Площад Сан Марко ми се стори особен, както и базиликата с леко ориенталски вид, а от друга страна четвъртита и строга кула, която се издигаше на площада. Със сигурност обаче каналите, олющените сгради и прането, което висеше между тях, бяха също впечатляващи. Понеже обиколката ни приключваше, вече си позволихме да пием по една италианско кафе и да хапнем по една пица. Не че преди това не сме си купували нищо, но сега го направихме по-свободно, така да се каже. Колко високи бяха тогава цените на Запад, за нас българите, в началото деветдесетте години!
На отиване или на връщане се спряхме и в Падуа. Мисля че от тук си взехме по един дървен кръст, който беше с три страни, а не с четири, с "Т" образен вид. Такива различни неща тогава много ни впечатляваха.
Интензивната обиколка на Италия съвсем ни беше изтощила, но разбрах това в последствие. На връщане отново не успях да заспя в рейса. Гледах осветените магистрали на Италия, дори на Словения и на Унгария, още по онова време бяха осветени, а нашите и до днес не са.
Когато се прибрахме в Пловдив, два дена спах много дълбоко и интензивно, от цялостното напрежение по време на екскурзията. За мен това беше второ излизане в чужбина, за сестра ми може би първо. Но за тези години оттогава тя е ходила поне десетина пъти, в различни части на Италия, а аз както казах не съм. Ако не броим едни преминавания транзит през Италия през 2008 година, когато ходих с рейса до град Нарбон, в Южна Франция. Италия някак си не ми е дестинация. Не казвам, че не е красива страна, даже напротив. Не казвам, че и италианците не са ни близки по характер. Но може пък и да ми стане близка ... не се знае!
Няма коментари:
Публикуване на коментар