Топло посрещане в Амазония

    Още когато кацнахме на летището в град Икитос разбрах, че темата за джунглата е много преекспонирана. Благодарение на научно популярни и най-вече игрални филми, благодарение на видеоклипове към различни песни и свободно съчинени разкази по темата, ние си представяме джунглата като едно място пълно с отровни змии, хищни животни и всякакви страшни бобулечки, които се срещат и прескачат едва ли не на всяка крачка... 

    Единствената пеперуда която беше влезнала в залата на летището, една мушичка и някаква по- голяма буболечка, стояха доста самотно в единия край на това голямо пространство и ми показаха, че джунглата е не по-гъсто населена с животни от всяко едно друго място по света. Тези първи наблюдения се потвърдиха от целия ми престой тук, на това място.

    Първоначално планираният хостел, в който бях решил да отседна, се оказа в самото начало на пазара Белен, който обхваща много улици и е нещо като забележителност, на която водят туристите да разглеждат. Първоначалното впечатление от Икитос е на доста очукан крайречен град, но след посещение на джунглата той ти се струва като връх на цивилизацията, както вероятно изглежда и в очите на местните индианци, живеещи по- близо или по-далеч, по- малко или повече цивилизовани. Както каза и моя водач Хорхе, цялата джунгла е вече цивилизована.

   Та, водача на моторикшата прецени че този хотел до пазара Белен е опасен и затова се придвижих към друг. Защо разказвам всичко това – защото много малки и на пръв поглед незначителни стъпки те водят до различни срещи, които често са доста важни за нас без да го разбираме. Имам предвид, че нямаше да срещна правилния човек, ако не бяха няколко такива дребни промени в програмата, но както съм отбелязвал вече съдбата си знае работата. Например ако бях кацнал най- напред в Ла Пас, както бях планирал, а не в Лима, едното се намира на 3800 метра надморска височина, а другото на 38 метра (условно казано) надморска височина, факт който не бях съобразил изобщо, а вероятно щеше да е доста неприятен, понеже дори и на 3000 метра човек изпитва някои проблеми с надморската височина.

    При първата ми среща с Хорхе или Джордж, или Георги по български, ми се стори малко печален, изпълнен с тъга, но то какъв може да е човек, чиято съдба е тясно свързана с джунглата... Показа ми снимки и препоръки от други хора, които са ходили в джунглата с него за определен период – от няколко дена до месец. След това започна да ми разказва, че джунглата се дели на първична и вторична, като втората е истинското предизвикателство и разни други работи с предишни туристи, от които аз взех да заставам малко на щрек и да се замислим дали изобщо да се пускам в това начинание. Спомена за хора, които са стояли повече от месец в джунглата – германец , евреин, италианец, холандец, като за всички тях казваше „very strong“, т.е. много силен, как пиели вода направо от реката и т.н. Най-много се учудих за евреина, кой пък ще е толкова силен евреин, да стои месец в джунглата? Сравнително бързо реших, попрегледах препоръките и казах: „За мен - една седмица“.

    След това в хостела се събудих през нощта и пак се размислих, но на сутринта вече бях преодолял всички тревоги. Бял човек съм, а белите хора са върха в развитието на човечеството,  стъпили сме и може да стъпим  навсякъде.

   Преди обяд Хорхе ме разходи из пазара Белен, като каза, че е негова отговорността за пазаруването за уреждането на транспорта и т.н. Пропуснах да кажа, че се разбрахме за 250 солес на ден, като той първоначално поиска 300.

   Следобяд пак смених хостела, като се приместих в The flying dog, друга верига от хостели, подобна на Pariwana. Тук поне имаше интернет, макар и много слаб, както всъщност беше и в целия град и не правеха ремонти на стаите, когато в хостела има туристи.

   На другия ден в 8 часа потеглихме. Първо до автогарата, ако може така да се нарече и след това с една кола към Наута. Пътят от Икитос до въпросната Наута е асфалтиран, около 90-100 км, така че се минава за около час и половина. Асфалтиран е от десетина години, а преди това е бил черен път, по който са минавали само автобуси. А още преди това, преди 35- 40 години между двата града си е било жива джунгла. Всъщност Наута, на брега на река Мараньон е едно от най- мизерните места, които съм виждал по света до този момент. Крайречно пристанище, от което до Икитос се е стигнало само по вода, с изключение на последните 30 години. И въпреки че е топло и се мяркат хубави индианки в тълпата, това не променя обстоятелството.

    Тук натоварихме багажите, които носехме на една лодка и взехме допълнителни неща, голям хладилен сандък и две големи 20-25 литрови туби с вода и потеглихме.

    Тръгнахме надолу по доста широката река Мараньон, но след малко завихме по един широк канал, за да стигнем по- бързо до река Укаяли. Този канал съществува само когато реките са по-пълноводни иначе те се сливат петнадесетина километра надолу по течението. Водата тук не беше много. По едно време обаче стигнахме до нещо като широка вада 2-3 метра, като водата течеше срещу нас. Започна да става доста плитко и по едно време лодката заседна. Аз бързо реагирах като се преместих към предния край на лодката, а човекът отзад на мотора, който управляваше, ми даде знак с ръка, че съм постъпил добре. Добре но водата стана още по-плитка и се наложи да мина още по-напред и с Хорхе с два пръта започнахме да подбутваме лодката отляво отдясно, за да върви точно по средата където водата е най-дълбока. Накрая се наложи да се събуя обувките и чорапите и да седна на самия връх на лодката. Общо взето засядането беше реално,  преминахме на косъм.

    Така излязохме в другата река Укаяли, а аз си останах седнал на върха на лодката. Тук вече усилихме скоростта, небето беше облачно и нямаше силно слънце, духаше топъл вятър. Топлата вода и малките вълнички галеха. стъпалата ми. Огромно удоволствие !

    След преминаването на канала, с личното ми активно участие, почувствах пристигането си в Амазония като лична заслуга, като нещо за което сам съм се преборил. И това невероятно пътуване на върха на лодката!

    Отдясно се появи и малката река Ярапа към която отивахме и където беше селото на Хорхе. Ние обаче още не бяхме свили по реката, така да се каже, и акустирахме на брега. Нашата спирка се намираше точно при устието на река Ярапа и вливането и в Укаяли. Тук следваше и друга изненада. Очаквах да пристигна в джунглата, а едвам стъпил на брега се озовах в... тракийската равнина. И топлото време и троскота на който стъпих и равната окосена поляна пред мен напомняха на Тракия, през лятото. Само дето срещу нас имаше една висока и дълга дървена къща, в местен стил, със студена покрив покрит с палмови листа.

   Тук живееше един чичо на Хорхе, с жена си и с тях едно внуче. Настаниха ме в едно крайно отделение на голямата къща, като се оказа, че има и вода за миене и къпане и соларен панел за електричество и зареждане на телефоните. Само една черна муха тип конска, ме ухапа доста зловещо още с пристигането в къщата. Но това беше всичко, а аз се бях приготвил за доста по екстремна обстановка. Починах си изкъпах се и се изтегнах на един хамак на широката вътрешна тераса. Преди това се напръсках и срещу комари които веднага с пристигането започнаха да ни досаждат. Репелентът се оказа добър и комарите ме заобикаляха.

   Гледах към равната поляна отпред и към реките и си мислех за преминаването през канала и пристигането в селото, на което ние бяхме първата къща, а другите бяха малко по-нагоре по течението на реката.

   Какво неочаквано топло посрещане в Амазония!

https://photos.app.goo.gl/2ZneQkeWUggGmqre9

 

 

 

Подстригване по света

    От много години се подстригвам на едно и също място - големият фризьорски салон близо до Джумаята. Затова всяко подстригване на различно място ми прави впечатление, особено в чужбина.

    При всеки по голям престой навън, ми се е налагало поне едно подстригване, а общо взето с нагласяне, с едно съм и минавал.

    В началото на 2002 бях за два месеца при сестра ми в Германия. Имаше нещо като междусрочна ваканция за студентите и ние двамата с Фернандо и Велина отидохме до Париж, който се падаше на 5-6 часа път по магистралите от Хайделберг. Едно местно момиче ни разведе тогава по малко познати места на френската столица. Обиколка с местен човек беше много интересна, по настрана от туристите маршрути. Например на хълма Сакре кьор ни показа мястото на което е имало кладенец и са поили конете в каменни корита в не толкова далечното минало. Показа ни и един почти куриозен случай на лозе, в центъра на Париж, мисля че беше на същия хълм. Стопаните даже произвеждат вино от него, забележително не толкова с вкусовите си качества, въпреки че стопаните настояват на това, а именно с местодобиването си.

    Бяхме отседнали в североизточна част на Париж, по евтината и с по-лоша слава. Именно тук се подстригах при едни араби. Тогава в България, ги нямаше чак толкова много, та правеха впечатление.  Подстригването струваше 8 евро, което беше между другото по-евтино отколкото в Германия. Тогава другите се бяха притеснили понеже не им казах къде отивам, а именно да се подстригвам. Гордо казах на френски - "Pour la printemp" сиреч да ме подстрижат по-късно, като за пролетта, и арабите ме офъкаха. Но подстрижката беше прецизна.

    Помня и подстригването в Индия, по време на престоя ми в края на 2008, началото на 2009 година. А и то как да го забравиш? В град Варанаси, край бреговете на Ганг, свещената река. Варанаси ужасен град, едвам изкарах в него два дена. Град с много тесни и дълги улички и проскубани кучета, с много "фабрики" за везан текстил, с "много стари" хиндуистки храмове... от 16-17 век, а това че тук горят мъртвите край брега на реката изобщо не го коментирам. Изобщо тук местните хора са толкова настъпателни и настойчиви к туристите, че дори градът с това е известен и го пише във всеки справочник и пътеводител.

    Именно тук се постригах, защото беше дошло време, т.е. бях разполовил визитата на Индия. В един малък, но приличен като за местните условия салон, фризьорът извади една ножица и започна да трака с нея. Половин час ме подстригва с нея, трака- трака и изобщо не посегна към машинката. Поради икономия на ток ли, поради традиция е подстригването ли или поради нещо друго, но това ми е единственият път когато са ме подстригвали без машинка, само с и единствено с ножици. Мъжът ми направи и известен масаж на глава, след подстригването, а преди това ми клъцна малко и веждите с ножицата, т.е. местни особености. Макар че и в Пловдив по-старите бръснари разтриват понякога с пръсти слепоочията, макар и с няколко движения.

    Да разкажа и за едно подстригване точно две години по- късно, в град Нортхамптън в щата Масачузетс, където е и Бостън. Този малък град е известен със сградата на първата опера в Щатите. Малък, но симпатичен град, в който бях точно за два дена на гости на Петър Далаков, с който се познавахме от школата в Плевен и който тогава беше специализирал и преподаваше в тамошния университет.  За два дена свършихме толкова неща, включително и се пързаляхме с найлони по едни поляни край града, понеже беше началото на януари и имаше малко сняг. Забравих да кажа, че точно в този град се развива, по-точно започва, действието на романа "Любов" на Елиф Шафак.  

    Та, тук се подстригах при едно много симпатично момиче, с голям бюст. Казвам го в най- добрият смисъл, защото американките ката цяло са много плоски. Съжалявам че трябва да го кажа, но си е така, просто прави впечатление, а от филмите не се забелязва, понеже там огледалото е силно изкривено... огледалото на действителността. И наистина в Щатите ако имаш нормален бюст, може да направиш кариера, а ето това момиче си подстригваше. Тук поне ми беше по- лесно да обясня как искам да ме подстриже, не че има нещо толкова за обяснение... 

    Като се подстригах станах и казах - "Нов човек", което всъщност често казвам. Понеже винаги "свалям" 4-5 години като се подстрижа, ако не съм го правил повече от месец. На момичето направо пропуснах да и оставя "тип" по американски, т.е. бакшиш, защото просто не съм свикнал да оставям такъв във фризьорския салон, но в Америка "типс" се оставят на много места. Мисля че подстригването беше към 15 долара.

    Ето че сега се подстригах и в Икитос, в Перу, край бреговете на Амазонка, при едни симпатични момчета, с индиански произход. Повечето тук са такива, понеже Икитос е средищен и главен град за перуанската част на Амазония. Тук пак обяснявах повече с жестове, отколкото с думи. Елементарни фрази от испанския продължават да ми бягат, от което се ядосвам, но за истинския ще ви разкажа друг път. Особеното тук беше, че момчето прекалено много си игра да ми оформя границата всичко между бретона, покрай ухото, отзад на врата, покрай другото ухо, до другия край на бретона, всяко косъмче, като че ли има толкова голямо значение, но вероятно за местните има. Намаза ме дори с някакъв гел по цялата тази ивица и ме оформи с бръснач. Сега ще вземе да ме хареса някоя индианка. Шегувам се, те местните тук са по- затворени и патриархални, не са отракани като тези в столицата Лима.

    За джунглата ще ви разправям следващия път. Най- важното разбрахте че съм жив, здрав.

    

Град Икитос - Амазонка

    В град Икитос съм, на река Итая, на 30 минути от огромната Амазонка. Реката, за която всяко дете знае и която заедно с река Нил и може би Мисисипи е най- известната в света.

    Бързам да кажа че и тук хора живеят и тук условията за живот са създадени за човека, не за някой друг. В момента е дъждовният сезон, но нито е толкова дъждовно, както съм си го представял, нито е толкова задушно, даже бих казал е много приятно. Дъждът се изсипва за час- два, дори често за 20-30 минути. Времето е топло, но не толкова много, все пак в момента тук е по-хладната част от годината. Тоест да си го представим като лятото в Тракийското поле.

    Икитос е на първо място крайречен град, т.е. спокойно може да се намира някъде по долното течение на река Дунав, например. Води се най-големият град, до който няма сухопътна връзка - стига се само по въздух и вода. Но и това е условно казано - има пътища към съседните градчета и селца, които почти без изключение са разположени покрай реките. А те тук са много, приливащи една в друга, в зигзаги и големи меандри. Но наистина градът няма сухопътна връзка с другите райони на страната, извън тази тропическа част.

    Първоначално смятах да пристигна до тук по друг начин. Но в крайна сметка взех самолет от Кахамарка до Лима и от Лима до Икитос. Вътрешни полети, които мислех че стават с някакви 15-20 местни самолетчета, а самолетите се оказаха съвсем истински както и тези вътрешни летища. Те са около 180 местни, т.е. средно големи самолети.

    Кацането в град Икитос беше едно посрещане по амазонски, което никога няма да забравя... Самолетът се насочи надолу към пистата, при което дъждът в малките кръгли прозорчета на самолета видимо се усили. Самолетът вече беше отворил колесниците за кацане и само на 100 метра височина, дори на 50, над самата писта се отказа да каца и отново рязко тръгна нагоре. Настана известно смущение, дори се чу реплика че се връщаме в Лима. 

    Поради силният дъжд самолетът се отказа да каца и остана да кръжи около 15-20 минути, докато понамалее дъжда. През това време основно се молехме за успешно кацане, поне аз, въпреки че виждах, че това не е някакво изключение за този район... И така посрещане по амазонски, с много виене и извивки, каквато е и река Амазонка.

    Градът е около 100 и нещо хиляди човека, доста очукан, крайречен град, все пак топъл и сравнително спокоен. Гледката към реката беше по- скоро разочароваща, за този, който очаква нещо повече. Вече, кратката разходка по нея с лодка беше приятна. Тук попаднах и на правилните хора. Едни много симпатични двама братя, един от които е водач в джунглата. 

    Понеже тук интернет връзката е много бавна, а в първия хостел даже нямах въобще, съкращавам разказа засега. Снимки не мога да кача, даже и за тези с  доста чакане става.

    Така заминавам за джунглата за седмица. Стискайте палци. Очертава се нещо като връх в програмата ми в Перу. Ще се чуем чак след седмица, а който иска да чете за Амазонка да види разказите на Филип, който за няколко месеца сам пресече Амазония -  

https://bg.m.wikipedia.org/wiki/%D0%A4%D0%B8%D0%BB%D0%B8%D0%BF_%D0%9B%D1%85%D0%B0%D0%BC%D1%81%D1%83%D1%80%D0%B5%D0%BD

    Е, аз поне за седмица ще изпитам преживяването.

    

Кахамарка и околностите

    Един добър навик от студентските години ми помага много при пътуване, а именно да пера гащите и чорапите си на чешмата, със сапун и със студена, с топла вода - с каквато има.

    Така, понеже в Северна Индия преди четиринадесет години (Леле, толкова ли минаха?) правих същото, и момчето, на което давах дрехите си за пране, в Бодхгая,  му направи впечатление и попита, къде са ми гащите? Казах му, че си ги пера сам.

    И след това не особено лирично отклонение продължавам по темата, за обиколката ми в Перу. 

    Ако град Хуараз може да оприличим донякъде на Смолян, разбира се условно, то град Кахамарка можеш да оприличим на Велико Търново. Отново в най-бегли линии... Тук има запазени доста стари сгради, испански стил, с едни много големи стрехи, които напомнят големите стрехи на старите къщи в България, в Македония, в Албания и изобщо на Балканите.

    И град Кахамарка е на 2700 м височина, с 300 метра по-малко от Хуараз, но има повече стръмнини. Тук е пленен последния император на инките, чието име не успях да запомня.

   Мога да запомня името само на първия инка Манко Капак, понеже звучи доста по български, още повече по македонски. Има и един от 14-те инки, който се казва Тупак Амару, като известният рапър Тупак (Амару) Шакур. Разбира се двамата са били именувани в обратен ред.

    Но да си призная, към инките имам малко пренебрежително отношение. Само не ме издавайте на местните, поне засега, докато съм още тук... При положение, че сто и шест испански войни, и 62 конника са превзели почти цялата, така наречена империя на инките, за какво говорим... Е, друго е да имаш пушка срещу противник, който не познава огнестрелното оръжие и коне, които местните никога не са виждали, но все пак...

    Още на първия ден след пристигането, въпреки че не спах добре в хотела, който впоследствие и смених, се отправих към най-известно място тук - Кумбемайо. То се намира буквално високо над града. С рейсчето, с другите туристи, тръгнахме нагоре по едни черни пътища, които започваха веднага от последните къщи на града.

    Гидът, който ни развеждаше, Мануел, доста приличаше на Коцето Стефанов. Още в рейса започна да разправя на испански, колко важна е Кахамарка в регионалната, в националната, че дори и в световната история. Граница между две епохи - независимата империя на инките, една от най-големите в света и последвалото испанско владичество - колониалната епоха. Те и тук хората са малко объркани в представите си, как да приемат нашествието на испанците, понеже от една страна са наследници и на местните хора и на испанските завоеватели, както и на съответните две култури, а от друга страна има някакво прекъсване на традиционната хилядолетна култура, с идването на испанците.

   Та, някой неща ги помнят по-добре от нас, защото са били по-скоро във времето, но други са ги забравили. Моята цел тук е да намеря аналогии, т.е. връзки с неща, на които търсим все още обяснение в България. За по-древната история става въпрос.

    Обиколката ни на Кумбемайо, стартира от една голяма каменна ниша и непосредствено след това една класическа,  промушилка. Промушилки наричаме онези места, най-често сред различни скали и каменни феномени, през които човек понякога с мъка и с известен страх от това да не се заклещи, може да се промуши. Тези места са били използвани още от древните, за лекуване на хора, за пречистване, за смиряване пред Бог и срещу възгордяване. Тоест човек когато физически клекне, понаведе се, поогъне се, поизвие се, с гордостта му, която по принцип си расте естествено, се случва същото. 

Една от най-известните такава промушилки в България се намира до убежището на свети Иван Рилски. Но в България те са десетки, дори стотици. Има и около Пловдив и навсякъде. Мартин и Данчо могат да ви кажат повече по въпроса, ако ви интересува.

    И ето още нещо на снимката, добре познато от скални светилища в българските земи - издълбано кладенче, отгоре на скалата. Та, местният гид, колкото и много информация да каза, изобщо не знаеше, че през тези промушилки се минава за пречистване. Твърдо смяташе, че това е просто планински път през скалите, при положение, че на 20 метра скалата може спокойно да се заобиколи.

    А ето и българския знак Ъ на скалите, е с малко по голямо камшиче, от това както го пишем сега. Тук вече твърдо може да обявим Кумбемайо за дело на  прабългарите. Е, за момента това са само мои спекулации...

    

    Иначе мястото се оказа приказно красиво, с едни невероятни скални феномени. Между тези скали имаше и такива, които приличат на животни, на глави на хора, на предмети и т.н. Някои се виждаха с повече фантазия, но някои действително приличаха доста.

    Всъщност основната забележителност, заради която мястото се нарича Кумбемайо (тясна вода), е един канал изкопан в скалите, на доста продължително разстояние.

    Този канал е наистина феноменален, ако го разглеждаме като дело на праисторическите хора, живеели по тези земи. Т.е. науката допуска, че този канал е правен, дълбан е в скалата, дори по времето когато хората още не са имали метални оръдия, а е дълбан едва ли не с оръдия от обсидиан и подобни.

    Което е абсурдно, но и в нашата наука, а и навсякъде, има не малко абсурдни заключения... Но засега няма да отварям темата кой е правил тези канали, че ще станат много темите, по които говорим. То, не че има значение дали гидовете ще казват на туристите, че тези канали са правени от инките или от атлантите. Няма всъщност никакво значение, едно и също е какво ще казват. По- важни са други неща...

    Разходката сред това чудесно място приключи сравнително бързо. Специално тук ми се стори, че човек може да стои с часове и с дни.

    А пък и ми направиха една снимка, която се получи не съвсем реална... Следователно мястото влияе и на тези неща. 

https://photos.app.goo.gl/pwFNtJ9BqsgyeSbm8

    И набързо да кажа, че на следващия ден ходихме на едни други скали, в обратната посока на града, също много интересни, специално наречени зооморфни скали, защото още повече приличат на различни животни. Но вероятно няма да имам възможност да разкажа за тях, защото събитията тук са интензивни. Аз самият сам доста трудно си насмогвам на програмата... Така и не можах да пусна снимки от всички места, които посетих до този момент, както и съответните постинги. Но ако ми остане време ще го направя в друг момент.

    В заключение само да кажа, че в крайна сметка, след всички красоти, които видях тук, нямах търпение да напусна Кахамарка. И толкова голямо беше нетърпението ми, че я напуснах със самолет, а не с рейс. Ще се чуем от салвата (селвата), както наричат джунглата на Амазонка перуанците.

Храм на слънцето и на луната

     В западния край на град Трухийо се намира огромният комплекс Чан Чан. Той е принадлежал на културата наречена чиму. В източния край на града се намират други два забележителни обекта - храм на слънцето и храм на луната, принадлежали на по-ранната култура, наречена моче. Тази култура ср датира между първи и осми век от новата ера, т.е. сравнително ранна.

    Тук огромните размери отново удивляват. Храмът на слънцето е във формата на пресечена пирамида, строен отново от кирпичини тухли. Само един поглед показва, че са използвани милиони и милиони тухли. Качването върху рампата и разглеждането му е забранено от няколко години. Но наблизо има едно естествено скално възвишение, от където може да се разгледа.

    Изобщо цялото място е приказно, с огромни кирпичен Храм на Слънцето, с причудливото скално възвишение наблизо и с огромната пирамидална планина извисяваща се над Храм на Луната. Всъщност тази пирамидална структура не се води планина, а отново хълм, въпреки внушителните размери.

    Мястото не е било избрано случайно, тук то е като нереалистичен, фантастичен декор. Въпреки че след няколко прекарани часа тук, сюжетът започва да изглежда съвсем истински и реално.

    Започнах обиколката си от причудливия скален хълм, въпреки че тук се бяха събрали доста бездомни кучета, които успешно заобиколих. Гледката от върха на хълма, всъщност беше много типична за това, което видях до този момент в Перу. От едната страна пясъци и пустиня от другата страна плодородна и зелена равнина.

    Оттук храмът на слънцето въпреки, че беше само на стотина метра и се състоеше от десетки милиони тухли, изглеждаше малък. Което показва, че всяко човешко творение, колкото и да е голямо е незначително в сравнение с творенията на Бог.

    Отбравих се след това и към Храм на Луната, в подножието на пирамидалната структура. Тук първоначално не разбрах откъде е входа, та се наложи охраната на обекта да ме ориентира.

    Бях доста изморен от обиколката в Чан Чан от предишния ден и силното слънце, но за щастие през този ден слънцето не беше толкова силно и имаше облаци. Зарадвах се и на двамата туристи, които ме очакваха, поляк и руснак, за да стартираме обиколката с гид на английски език. Те също доста се зарадваха на човек от Източна Европа. Оказа се, че се работили четири месеца на товарен кораб и сега се прибират към къщи със самолет.

    Така трима източноевропейци тръгнахме да разглеждаме храма на луната. Гидът беше много любезен и изчерпателен в обясненията. А след повече от 20 години археологически разкопки, разчистване и реставрации храмът беше придобил много истински вид. Пред входа от към централната му част, човек можеше да почувства какво е било навремето.

    Също така тук се чувстваше тази тишина и величие характерна за всеки един храм. Многобройни фигури и изображения, някои от които ясни за публиката и за специалистите, а други си оставаха неясни и за едните и за другите. Така например въпросът за едно от изображенията дали е на паяк или на рак си остава спорно и досега, както подчерта и гидът, а и не само това.

    Изобщо оказа се, че дори местните специалисти и археолози се затрудняват в интерпретацията на понякога доста странните фигури и изображения. На няколко пъти момчето, което ни развеждаше говори за божеството, господар на планината и изобщо създател, в чийто портрет могат да се видят вплетени множество стихии и земни зверове.

    Тук имаше и един много интересен момент, когато стана въпрос за едно голямо жертвоприношение, от над 40 човека, скелетите на които бяха намерени в едно от вътрешните помещения на комплекса. Годината на това жертвоприношение е определена на 680, когато в продължение на месец са валяли непрестанни дъждове и положението е било бедствено. Принесени са жертви за да се умилостивят боговете. Това е във връзка с явлението Ел Ниньо, което е периодично на на неравни цикли. Годината 680 съвпада с тази на създаване на българската държава 680/681 година. Интересно е дали тези климатичните аномалии в този край на света са дали отражение и другия край, където е нашата държава. В много случаи е доказано, че това затопляне на Тихия океан и преместване на морски и на въздушни течения, влияе на времето по цял свят не само на западното латиноамериканско крайбрежие.

    Аз след този момент с 680 година, не можах да се концентрирам много върху останалите обяснения на гида, за останалата част от храма. Мислех си затова интересно съвпадение, което изскочи най-неочаквано. Но така или иначе културата моче скоро след това запада и е сменена от следващата култура чиму. Тази ранна култура моче има много големи постижения и в металургията и в производството на керамика, много запазени богати погребения, владетелят на Сипан, едно друго много богато погребение на жена, татуирана цялата и т.н. Интересни находки има в цялата територия, която е обхващала.

    След обиколката се разделихме с поляка и руснака, а аз даже забравих да попитам дали има музей към обекта, който може да се разгледа, но така или иначе бях толкова изтощен, че не ми се разглеждаше. А и достатъчно музей видях, артефактите в тях се повтарят.

https://photos.app.goo.gl/zV1mGMBGUY2HMQRV6

Чан Чан - Уау

   От град Хуараз исках да отида направо в Кахамарка, но нямаше директен автобус. Очевидно трябваше да сляза от планината, отново към морския бряг, към град Трухийо. Мислех да подмина този град, въпреки че в него имаше поне два много интересни обекта.

   Въпреки че Трухийо е третия по големина град в Перу, с около 800 хиляди души население, ми направи много приятно впечатление именно с малките си улички и невисоките си къщи, в испански, или да кажем в средиземноморски, стил. Имаше и много приятен площад е центъра.

 

    Тук в хостела, в който се озовах, момчето ми поиска 90 солес, около 45 лева за самостоятелна стая, но реших че за 3 дена мога да си го позволя. За 40-45 лева в Турция по хотелите имаше и закуска, а тук даже това нямаше, но както и да е.

    Поне в Трухийо нещата се случваха лесно. Станах сутринта и тръгнах по посока на единия обект Чан Чан, който се намира на запад от града. Хванах даже градски рейс не се наложи да вземам такси. Рейсът ми изтърси след три-четири километра в една пустош срещу една табела, на която пишеше Чан Чан 1000 - 1470 година.

    Огледах си наоколо - не очаквах такива мащаби - беше нещо огромно! Измерваше се не в декари, не в хектари, а в квадратни километри...! Тръгнах първо да разгледам тази страна, която беше от горната страна на централния път, т.е. една изоставена огромна площ. Правих снимки, клипчета и стигнах до място където ме заеха едни кучета и се върнах обратно. Не може ли да разбере как тези индианци са имали такава представа и са постигнали такива размери...!

    После пресякох пътя и тръгнах към основните храмове и обекти. По-късно разбрах че градът е вписан културното наследство на ЮНЕСКО още през 1986 година. До основния храм имаше близо километър и половина път, а наоколо се редуваха огромни стени от кирпич, основи от жилищни квартали издълбани водоеми и какво ли още не.

   Туристите пристигаха с бусове и с таксита, но аз просто не бях разбрал за тези огромни размери на обекта. Слънцето беше доста силно през този ден и въпреки че бях тръгнал рано на обиколката, когато стигнах до самия главен обект, доста ме беше напекло. Седнах малко на сянка на една стоянка, очевидно за вътрешни хора, гидове и пазачи работещи на обекта.

    Тук видях, че този плик с вода за предпазване от мухи е доста популярен има го вече по цял свят... от заведението на Албена до навеса на пазачите в Чан Чан.

    И тук започнаха изумителни фигурки фризове и други изображения, отново от добре пречистена глина, върху сгради от кирпич, гладко измазани отвън. Хората вървяха с гидове, които им обясняваха на испански и на английски за какво става въпрос, а аз трябваше основно да се досещам.

    Но усещането от обекта беше много приятно и спокойно, имаше меко излъчване и естетично с тези красиви фигури и изображения.

    Следвайте рибките, пеликаните, нутриите и това е... Виждаше се и елемента стълба, за който ни бяха говорили в един от предишните обекти.

    Но този елемент стълба, тук беше съчетан и с водния елемент. Получаваше се нещо познато и от изображенията по нашите земи, от римско и предримско време.

   

    Силно впечатляващи бяха и едни форми, които се доближаваха до нашата канатица. Но аз съм виждал още преди много години такива форми по дрехи и платове от Еквадор, едно към едно с нашите и така наречения маказ.

    Накрая в последното отделение на това голямо пространство, където са се разхождали жреците имаше и едни кръгли форми, които не бяха нищо друго освен луната. Изобщо много любопитно и много приятно излъчване, пак да повторя.

    Отвънка имаше един огромен басейн, в който се събирала в сладководна вода, по-точно е извирала от почвата, понеже тук сме близо до морското равнище и подпочвената вода не толкова надълбоко. Но мащабите навсякъде бяха огромни. Да им се не надяваш на мисълта и размаха на тези индианци.

    След обиколката на този комплекс се наложи отново да притичам пеша около километър и нещо до археологическия музей, но поне видях още неща включително и една пирамида наречена Толедо.

    Музеят както и останалите, които видях до този момент - много модерен. Снимки от него ще си ги разгледате в линка към снимките от Чан Чан. А за него има информация в нета дори и на български, което показва, че наистина е значим обект.

https://photos.app.goo.gl/jjqB45W7hv4j9KAL9