„Войната е бягане”, казва един от героите във филма „Седемте самураи”. Днес все по-често се споменава за това, че ситуацията с коронавируса прилича на война, затова е добре да си припомним тези думи. Войната е бягане и то бягане на дълго разстояние и този, който е подготвен за това, ще издържи и ще победи.
За българина, все по затлъстял, свикнал да намира единствено сигурно удоволствие в храната и сядането на маса, подканата към бягане не звучи много приятно. Но добрата кондиция и доброто физическо здраве е първото условие за победа над коронавируса, а и всички други болести.
Все пак по-долу ще се опитам да дам съвети, които не включват много бягане и са изпълними за всички. Ще започна с нещо много елементарно, което съм чул да се споменава напоследък. Като много ефикасно и просто средство срещу инфекциите и днешния коронавирус се препоръчва пиенето на три чаши топла вода на ден. Повтарям – топла (не гореща). Ето тук идва усилието, което трябва да направим – да затоплим водата. Това може да стане на котлон или на печка, а може и на електрическа кана, както най-удобно се прави днес. Топлата вода, една чаша, се изпива спокойно, не наведнъж. Това се прави поне един път на ден, а най-добре е три пъти. Мисля че това е рецепта на Петър Дънов, която е действала добре още през време на епидемиите от Първата световна война. Дори и да не ви помогне, това няма да ви навреди, а има и физиологическо обяснение на целебния ефект, от това просто действие – пиене на чаша топла вода.
Една друга ефикасна практика, която не включва бягане е т.нар. коремно дишане. В ежедневие огромният процент от хората дишат гръдно, с гърдите. Коремното дишане е дишане не с гърдите , а с корема, т.е. с издуване и прибиране на корема. Коремното дишане се практикува от йогите, но тук не става въпрос за практикуване. Просто коремното дишане включва в дихателният процес долната част на белия дроб, която ние с нашето гръдно дишане на практика не използваме. Практикуването на коремно дишане, дори и по малко, помага да се концентрираме, съсредоточим, върху процеса на дишане, което е полезно само по себе си. Едно лично отклонение - коремното дишане няколко пъти сериозно ми е помагало, особено при натоварване и аритмия на сърцето, понеже то не натоварва горната част на гърдите, а я държи свободна, съответно не притиска допълнително сърцето, когато то е натоварено. Диша се спокойно и умерено, може и по дълбоко. Вдишвате и издишвате на равни части, примерно като броите до 4 или до 8 и т.н., леко задържане, или до колкото ви е приятно, и издишвате.
А ако се заинтересувате от дихателните практики на йогите и практикувате правилно поне една от тях, качеството на здравето ви ще се подобри значително. Дишането, особено правилното, обогатява кръвта с кислород, а това е на практика всичко.
Яжте при възможност разнообразна храна и приемайте витамини, естествени. Също и т.нар. пробиотици, клееви тинктури, пчелен прах и млечице, джинджифил и т.н. неща от този род. Цитрусовите плодове съдържат много витамини, например грепфрута, който съм чувал, че е ефективен срещу коронавируса. Комсумацията на грейпфрут трудно може да стане като тази на портокал или мандарина например. Просто разрежете грейпфрута на две половини и изстискайте едната в чая или сока, който пиете. Като деца ядяхме грейпфрут с малка лъжичка - като се разреже на две половини и се получават едни килийки, които е много интересно да ядеш една по една с лъжичката. Семките от грейпфрута също са полезни, макар и горчиви и могат да се ядат, счукани.
Мийте си редовно ръцете, но не забравяйте, че всъщност коронавируса не влиза чрез храната и стомаха, където стомашната киселина смила всичко. Както ни обясняваха докторите в началото на епидемията, което беше преди доста време, вирусът влиза чрез очите, или чрез носа, или ранички на лицето и т.н. Затова и ни съветваха да не си пипаме лицето с ръце, което всъщност е много трудно. Промивайте си носа, със физиологичен разтвор, или просто със солена вода, с помощта на пластмасова спринцовка. Овлажняването и промиването на лигавицата намалява риска от заразяване с коронавирус.
Спазвайте дистанция и намалете контактите, както ни съветват докторите, но не се отчуждавайте. Това е една неприятна тенденция, която забелязвам, някой хора изпадат несъзнателно в изолация и отчуждаване и наричат това дистанция и спазване на правилата, а всъщност е нещо доста опасно и за тях и за цялото общество. Трябва да се стремим да поддържаме добрите си чувства и връзки по всякакъв възможен начин, който разбира се към момента не е опасен за здравето. Също така е дошло време всеки от нас да прояви малко аскетичност. Налага се в тази дълга и трудна битка. Аскетичност ще рече отказване от това и онова, отказване от едно или друго удоволствие. Не сте прецакани, не сте ощетени, приемете го като предизвикателство, концентрирайте се, приемете го дори като жертва, която се налага на направите. Днешният свят, днешната култура, която подтиква само към търсене на развлечение и удоволствие, забравяме че живота изисква и известно въздържание. За един това може да е въздържание от екскурзия, за друг от храна, за трети от някое хоби, за четвърти може да е дори несядане на компютъра или нечетене на книги, всичко е възможно. Ще рече - за всеки дилемата е различна, но жертвата всъщност е с еднаква тежест.
И накрая при възможност все пак спортувайте. Не забравяйте, че работата си е работа, спортът си е спорт. Дори и цял ден да сте работили в градината или на полето, това не е спорт, това е работа. Направете няколко елементарни физически упражнения, ставане клякане, махане и раздвижване на ръцете, на краката, бягайте, ритайте топка, карайте колело – това е спорт, а другото е работа.
Пак да повторим - войната е бягане. Не се поддавайте на инерцията и мързелът – не казвайте няма коронавирус. Концентрирайте се, свършете нещо различно от обичайното, нещо повече, положете усилие. Усилията винаги биват възнаграждавани. А също и обратното – не се поддавайте на страха, въпреки че първоначалният такъв вече отмина, а се дръжте разумно, действено, отговорно.
Преди няколко месеца се запознахме с едни нови генетични изследвания върху произхода на българите и по-точно на прословутите прабългари. Тези последни към днешна дата изследвания са до такава степен пошли и манипулирани, че и изследователи и слушатели изпитват дълбок срам при участие в поредния скалъпен спектакъл. Зад имената на института Харвард, на д-р Д. Райх, на антрополога С. Стамов, на д-р Т. Чобанов и т.н. се крие поредната манипулация и то висока платена, изфабрикувана единствено с цел поредно прикриване и изкривяване на българската история.
И всичко това е скалъпено до такава степен, че дори и аз като човек, който не вярва във външни заговори и умишлени манипулации, започвам да си задавам някои наистина тревожни въпроси. Дали все пак външни сили не прокарват целенасочена политика във връзка с историческите изследвания, важен елемент от образователното, културно, а и политическо самочувствие на българина?
На базата на само два изследвани скелета от времето на Първо и Второ българско царство, а всъщност само на един, ни беше поднесена информация и резултати по темата. Хаплогрупата на изследван мъжки скелет от времето на царете Борис I или Симеон Велики произхождала много далеч от България, някъде от района на Байкал. И това не е всичко, понеже от получената на генетично ниво информация става ясно, че тази хаплогрупа има връзка дори с хаплогрупата на индианците от културата Кловис в Северна и Централна Америка. Както се казва с един изстрел ни изпратиха право при индианците...
По-нататък няма да влизам в безумните разсъждения и обяснения по темата, за палеосибирски популации, за северни келти, за народа сунну, за енисейската група и т.н. и т.н. Вижда се с просто око, но само на запознатия с темата, че цялата тази информация се доставя с единствена цел да обърка слушателите. Информацията трябва да доведе до там, дори и запознатите с проблематиката, че да не могат да съставят каквото и да е мнение по-въпроса и да извадят разумно заключение. Всичко това се затвърждава и от крайните изводи на „генетика”, а всъщност антрополог С. Стамов. На въпроса какви са в крайна сметка ранните българи (прабългари) горкият манипулатор отговаря с едни заплетени обяснения за процент скитски гени от степите на Унгария, за алани и Салтово-Маяцката култура, за кавказки и ирански групи, за палеосибирски популации, за късни сармати и скити от Понтийските степи и т.н. и т.н.
Разбира ли нещо от подобни обяснения уважаемият читател и слушател? Ако не е разбрал, вината не е в него, защото тази информация е създадена специално, за да не дава конкретен отговор на въпросите и да не бъде разбрана. Такава е целта на упражнението от страна на определени сили, външни или вътрешни без значение, целящи единствено да внушат объркване и отчуждение у българина, от собствения му произход. Целящи по всякакъв начин да прикрият истината за нашата богата, древна и пълноценна история и благороден, макар и по-скоро орачески, отколкото арийски произход.
Тук идва и дежавюто, със случай отпреди повече от 100 години. Върху него ни обръща внимание д-р Ганчо Ценов, в самото начало на 20 век. Става въпрос за един череп и доклад още от времето на руско-турската война, на учения Вихров. Като разглежда изпратения нему череп за изследване, той не намира нищо необикновено в него, само някои особености му напомнят ниските черепи на австралийските диваци и поради това той заключава, че българите не са славяни! По късно ученият Вихров придобива още 19 черепа, върху които прави анализ, цитиран и в европейско научно списание от 1878 година. Бивш професор от Букурещкия университет пък от формата на изследваните български черепи установява, че българите трябва да са говорили едно наречие близко да това на самоедите и тунгузите. Или както възкликва Г. Ценов – „По формата на черепа значи, се вади заключение за неговия език!?” А от един друг череп, без да се знае от де е и що е, се вади прилика с австралийските диваци и заключение, че българите не са славяни! „Всичко това ще да е чиста наука, обаче намират се и некритични умове, които наричат подобни учени издирвания шарлатания и лудост…”
Ясно е, че опитите за шарлатания в науката не са от вчера, а както виждаме и методите не са се променили много. По важният въпрос е, кой слугува и е слугувал на немците от Австро-унгарската империя, на руснаците от Руската империя и тези от Съветската такава, в по-късно време. Кой слугува към ден днешен на нациите от Западна Европа, на американски или руски интереси? Отговорът, въпреки различните имена и епитети, и вчера и днес е всъщност един и същ.
От много време наблюдателите отбелязват, че разделението и вътрешното противопоставяне в българското общество е голямо. Имаме противопоставяне, което върви по най-различни линии, разсича обществото по най-различни начини. Разделение и противопоставяне имаме между граждани и селяни, между бедни и богати, между интелигенти и простолюдие, между русофили и русофоби, между американофили и американофоби, между слушащи чалга и слушащи класическа музика, между бисексуални и херетосексуални, между такива с леви политически разбирания и такива с десни политически разбирания, между националисти и глобалисти, между християни и атеисти, и т.н. и т.н.
Това разделяне и противопоставяне се изразява и в съществуването на над 300 политически партии в България, поне 30 от които ще се явят на предстоящите избори в месец април.
Ето че днес и утре се срещаме и мъчим, и отново вътрешно се противопоставяме в поредното разделение, възникнало около датата, в която трябва да се отбелязва годишнината на Левски – 18 или 19 февруари. При положение, че поне от 60 години, датата от смъртта на Васил Левски се отбелязва на 19 февруари и няколко поколения българи са израснали почитайки тази дата, просто нямаше смисъл да се претендира за датата 18 февруари, колкото и основание да има за това. Така, породено дори и от патриотични подбуди, се изправихме пред поредното противопоставяне в нашето общество, във времето в което живеем.
Вижда се, че просто това повече не може да продължава така. Нуждаем се от обединение и то възможно по-скоро. Бързам да успокоя тези, които се притесняват от думата обединение, че тя не означава задължително единомислие по всички въпроси, не означава да обичаме хора, които не ни харесват, не означава и да се прегърнем с всичко, което ни заобикаля.
Обединение означава слагане в ред на държавата и държавните дела. Обединение означава даване приоритет на това, което е стойностно и потискане на това, което не е такова.
Българският народ днес е разделен поради това, че структурата на нашето общество е все още в едно полуобърнато и полу-размесено състояние. Докато по време на т.нар. комунизъм (времето на социалистическа България) структурата на обществото, обществената пирамида беше изцяло разбъркана и обърната, по времето на прехода тази пирамида, така и не успя да се изправи и да заеме истинското си положение. Т.нар. задкулисие и калинките на всички нива в държавния и обществен апарат успешно продължават да поддържат тази полуобърната, полуизправена структура, резултат от което е положението, в което се намира днес българското общество.
Когато държавата бъде поведена от заинтересовани за развитието на България хора, от хора интелигентни и вярващи, които да наложат своите приоритети на дневен ред, тогава ще се оправи и цялото общество, ще изчезне и голяма част от изкуственото разделение, което съществува в момента и което се поддържа по случайност или умишлено.
Когато държавата бъде изчистена и подредена, тогава ще настъпи истинското обединение. А празникът на Левски със сигурност е нещо, което винаги трябва достойно да отбелязваме.
През месец февруари, от незапомнени времена, българинът спазва една древна традиция, свързана с отглеждането на лозя и произвеждането на вино, по нашите земи.
Тази древна традиция днес отбелязваме като празник на виното, а напоследък като празник на виното и любовта. Почитаме я под името на християнският светец св.Трифон или Трифон Зарезан по народному. Както и при много други християнски празници, тук също срещаме една жива традиция, част от древното културно наследство на българските и балкански земи.
Празникът по зарязването на лозята и времето, когато това се прави е най-важният от цикъла празници, свързани с почитането на тракийския бог Дионис. Това е същият бог, познат като Дионисий, Дион, Дионисос, а също и Бакх, Бакхус, наричан с още много други епитети, познат не само в Балкано-Малоазийския регион, но и в Западния свят като бог на виното и веселието. От древността до днес са известни многобройни релефи, изображения, литературни произведения, песни и химни, статуи и картини, свързани с този Бакхус и неговият антураж – жени вакханки, пантери, лъвове, живи лози, символизиращи веселият му характер, но и безумната стихия, която го съпровожда, породена от виното и опиянението.
Запазени са многобройни митове и предания свързани с Дионис, записани от поетите и писателите още през Античността. Това ни дава възможност да погледнем доста назад в миналото на човечеството, в самото начало на създаване на земеделската цивилизация, установила се в Мала Азия и Балканите преди хиляди години. Оттук тази цивилизация се разпространила на огромни територии в земите на Евразия, спомени от което също се срещат в преданията и митовете за бог Дионис.
Според една от най-разпространените легенди Дионис бил роден в планината Ниса. Според омировите химни в чест на Дионис, тази планина е някъде в древна Финикия (Ливан) или Египет. Според други автори планината Ниса и нейният нисейон (пещера на нимфите) се намирали на остров Крит. Самата „биография” на бог Дионис обаче ни дава основание да предположим, че тази планина се е намирала не някъде другаде, а в сърцето на Балканите, в плодородна Тракия.
Рисунка на Дионис върху антична ваза
Младият Дионис бил отгледан от нимфите, а по-късно попаднал под грижите на сатира Силен, любител на виното и забавленията. Така още от ранно детство пияните сатири, свирещи на флейта, танцуващи и играещи, станали постоянни спътници на Дионис, по време на неговия живот, неговите премеждия, конфликти и странствувания. Постоянен спътник на бога станали и т.нар. вакханки или бакханки – пеещи и танцуващи жени, менади, изпадащи често в екстаз и опиянение.
Буйстването, наречено вакханство или бакханство (оттук и думата вакханалия), е една от неизменните характеристики на бог Дионис. Това буйстване е било свързано с опиянението от виното (ферментиралия гроздов сок), с религиозния екстаз, с освободените сексуални прояви. Всичко това е правило силно впечатление в древния свят и не е било приемано еднозначно. За някои е било неприлично и шокиращо, за други забавно и приемливо. Именно в древна Гърция култът към Дионис, със съпътстващите го представления, обреди и тържества, навлиза доста късно, когато вече се е разпространил на много други места от територията на Балканите към Мала Азия, Египет, Персия и отвъд.
Сексуалният елемент в тези оргии е бил представляван във възникналите по-късните шествия с изработването на фалос (мъжки полов член, изработен от дърво, глина или друг материал) или носенето на жезъл, така наречения тирс, увенчан с борова шишарка на върха – също символизиращ фалос. Шествията са били съпътствани и с много шум и буйства, от което произлизат допълнителни епитети, т.е. названия, на бог Дионис като Бромий, Евхан , Иакх, Елелей, и други. Освен тирсът, други постоянни атрибути на бога били кожата от леопард, пантера или еленова кожа, лозовата клонка, винената чаша. Така е изобразяван той в релефи, рисунки по вази, скулптури и други.
Отвъд първични сексуални и екстатични елементи, между впрочем запазени в българските карнавални шествия и игри и до ден днешен, бог Дионис е възприеман и като освободител или освобождаващ. Оттам са и епитетите Люей, Либер, Сабадий (Сабазий), които съответно на старогръцки, латински и тракийски означават – Освобождаващ или Освободител. Вероятно тази основа е била първичната, като сексуалното освобождаване е само частен израз на този божествен акт. Защото освобождаването при човека означава приравняване с божеството.
Сребърна плочка със Сабазий от Белинташ
В разказите на античните автори и запазените многобройни митове за бог Дионис се очертават няколко основни момента в неговата „биография”. Единият е свързан двойнствената природа на бог Дионис. Това е отразено и в мита за двойното му раждане, поради което богът е наричан и Двойнороденият. Поради същата тази причина, един от символите на Дионис е и двойната брадва, т.нар. лабрис. Двойнствената природа на Дионис се изразява в неговата освобождаваща, от една страна но и стихийна, разрушителна сила от друга.
Друг важен момент е конфликтът между богът с двойнствена природа Дионис и митичният цар на едоните Ликург. В цар Ликург виждаме отразен вероятно слънчевият бог Аполон, с типичните негови характеристики. Оттам и сблъсъкът между Аполониевото, слънчево, статично начало и Дионисиевото, хтонично, екстатично начало, която тема е разработвана от философите и психолозите. Легендата за противопоставянето между Ликург и Дионис е разказана още в Омировата Илиада. Пръв древногръцкият драматург Есхил представя Ликург като цар на тракийското племе едоните, живеещи около река Струма и планината Пангей (Кушница). Според друга версия, на историка Диодор, Ликург е цар на траките при Хелеспонта, днешният Галиполски полуостров. Според древногръцкият филолог Аполодор Ликург пръв обижда Дионис и го изгонва , а вакханките и тълпата сатири, които го придружават пленява. По късно обаче те се освобождават, а Дионис възбужда лудост у царя, който в умопомрачението си, като мислил че сече (зарязва) лозово пръчка убива собствения си син с брадва. Дионис предсказва, че от този момент земята ще остане без плод и няма да ражда докато Ликург не бъде убит. Тогава траките едони правят това. Според Диодор обаче Дионис и Ликург се сприятеляват, докато Дионис се готви да премине със свитата си от Азия в Европа, но тракийският владетел заповядва да го нападнат през нощта и да го погубят, заедно със свитата. Когато разбира за тези му намерения, богът се връща в Азия, превежда войската си и като побеждава в сражение Ликург го ослепява, като накрая го разпъва на кръст (!).
При всяко положение е очевиден конфликтът, който бог Дионис е имал на местна почва, на Балканите. Вероятно поради тази вражда с местното или част от местното население, той е принуден да приеме своите странствувания из Азия, като достига чак до Северна Индия.
Луций Флавий Ариан биографът на Александър Македонски (356-323 пр.н.е.) разказва за това как Дионис със своята свита от сатири и менади достигнал през земите на Финикия, Сирия и Персия чак до Северна Индия. Преди идването на Дионис хората в тази страна водили най-примитивен живот, не познавали земеделието, нямали и градове. Дионис им дал огъня, научил ги да орат и сеят, да правят вино, да строят, да обработват металите. Той уредил и религията им, а себе си поставил начело на новия пантеон. С други думи Дионис според историка Ариан (живял в 1-2 век от н.е.) е основател на древната индийска цивилизация. Между другото, по време на походът, в Мала Азия (т.е. днешна Турция) Дионис среща един друг популярен герой Херакъл, който заедно с него продължава пътят на изток, към Индия.
Картина на млада вакханка от Уилям Бугеро (1825 -1905)
Споменът за този поход, със всички съпътстващи го събития и последствия, вероятно е отглас на исторически събития, състояли се според изследователите около началото на четвъртото хилядолетие преди Христа. Или иначе казано и погледнато от днешно време преди около шест хиляди години!
Самият Александър Македонски е знаел за този поход на бога и в собственият си поход към Азия се обявява за Нов Дионис. Той намятал върху себе си и кожа от леопард, по подобие на бог Дионис. Действително походът на Александър е представлявал нещо подобно, поне в най-общи линии, на онова случило се около три хиляди години по-рано.
Според древните историци след похода към Индия и неизвестно колко продължилият престой там, Дионис се завърнал към Балканите. По-късно Орфей, когото историците свързват с началото или средата на второто хилядолетие преди Христа, бил един от тези, които провеждали мистерии в чест на бог Дионис. Интересно е и това, че един от празниците в чест на бога се провеждал на всеки три години, като невести и млади девойки менади участвали в екстатични ритуали в планината при светлината на факли, през най-дългата зимна нощ.
От тракийските земи култът към Дионис се разпространил на юг към Елада, на север към земите на скитите, на запад към Италийския полуостров. Мистериите и оргиите, които съпътствали култа не били приемани еднозначно, но постепенно се наложили на широки територии от цивилизования свят.
От тържествата в чест на Дионис и от култовата песен наречена дитирамба, произлязла всъщност античната драма. Това станало при устройваните тържества в чест на бога, който били съпътствани с игри, пеене, рецитали и т.н. Според древногръцкият философ и учен Аристотел, трагедията е възникнала от сатирската драма и първоначално е имала шеговит характер. Според него трагедията била импровизирана игра, която впоследствие получава сериозния си характер. И самата дума „трагедия” според Аристотел е свързана с култа към Дионис.
Трудно бихме могли дори да изредим всички свързани с Дионис произведения на изкуството и литературата, както през Античността, така и през Средновековието, и Ренесанса, а и по-късно. Този противоречив бог, двойнороден и двойнствен, едновременно съзидателен и разрушителен, предизвикващ и веселие и радост, но и страх и скърби, бог свързан с възраждащата се природа, се е проявявал винаги през вековете, вълнувал е творческата мисъл.
В българските земи, традициите преминали през вековете и хилядолетията са многобройни, включително и такива пазещи следи от древните оргии и тържества в чест на бог Дионис.
Картина от Уорънс Алма-Тадема XIX век, Посвещаване на Бакхус
Избирам да говоря за нашите северни съседи румънците неслучайно. Освен всичко останало, тази тема би ни помогнала да разберем и нашия български произход, нещо към което от години се стремим с всяка статия тук в блог бг.
Румънският език е причислен към групата на латинските езици. Това са езиците италиански, френски, испански, португалски, френски, окситански и каталански говор и други, както и румънски. Българският език от друга страна е поставен в групата на славянските езици – украйнски, руски, белоруски, полски, чешки, словашки, словенски, хърватски, сръбски и други.
Дори и по незапознатите с темата за румънците и румънския език знаят и са чували, че в румънския език има много, доста много български думи, или иначе казано славянски. Дори когато чуем една произволно избрана румънска песен тези думи се чуват и правят впечатление Известно е също, че в миналото тези думи са били още повече, но съзнателно са били изчистени от румънския книжовен език и заменени с латински и западноевропейски думи. Но трябва добре да се разбере и да се подчертае, че основата на румънския език е била винаги латинска, или иначе казано романска.
Когато разглеждат ранната история на България, българските учени често говорят за някакво романизирано население по нашите земи или по точно казват че траките, които живеели на Балканите, били напълно романизирани (и елинизирани) по време на римското владичество, което продължило от 1 до 7 век от новата ера. Оттук се появи и абсурдната теория, че именно власите, или иначе казано едно романизирано население, били наследници на тракийското население на Балканите. ( А каракачаните били наследници на елинизираното тракийско население!) Тази хипотеза е толкова погрешна, а и обидна за българите, колкото и приказките за татаро-финския произход на прабългарите, приказките за славянските морета, залели Балканите и приказките за изчезването на траките. Тя показва и цялата обърканост във връзка с представата за нашия произход, която просто няма как да не се отразява на българина, който учи погрешни неща по история още в училище. Оттам и цялостната му представа за света, за историята, а дори и за самият него са объркани и погрешни. Макар че истината никога не може да се скрие и да се затъмни напълно.
Ако говорим за някакъв смесен народ, формиран на базата на латинизирано (романизирано) тракийско население и славянско такова, а дори и на някакъв друг съвсем външен елемент (извън индо-европейското езиково и етническо семейство) това е именно румънския народ. Пак повтарям – това не е българският народ, както и досега пише в учебниците, а именно румънският.
На територията на днешна Румъния в древността живеят даките, който са роднини на траките, или казано иначе са клон на обширното тракийско население, обитаващо почти целите Балкани. В източните части на влашките земи, към Черно море, живеят и гетите, едно от големите тракийски племена. Да отбележим, че населението на север е било доста по рехаво от това в южните земи, за което свидетелстват и древните историци и археологическите проучвания.
Именно тези гети и даки са едни от първите тракийски племена, които започват да бъдат наричани вече не тракийски, а славянски, или по точно казано склавенски. Този процес започва към 5-6 век от новата ера. Тук разбира се има много уговорки, във връзка и венетски, тракийски, скитските племена (всички те роднински), правилният им разбор, но така или иначе именно скито-траките от Античността, започват да се наричат славяно-българи през Средновековието, след запада на същинската Римска империя.
По време на Римското владичество на Балканите, което продължава доста дълго – около 6-7 века за различните области, Рим владее над огромното трако-илирийско-дакийско население, като провежда различна политика. Тази политика включва всичко типично за една империя, на първо място това е събиране на данъци и рекрутиране на войска (или помощни за войската поделения) от местното население. Тази политика включва и строителство на пътища, градове, военни лагери, мостове и други, т.е. изграждане на нещо, което днес наричаме инфраструктура. Не на последно място тази политика включва и разместване на големи групи население, в границите на империята, поради различни причини.
Впрочем на север от река Дунав римското владичество е кратко. То започва с походите на Траян (98 -117) срещу даките и тяхното подчиняване. Рим не успява да завладее всички земи, част от днешна Румъния и Молдова. Но дотам където стига римската власт на север и на изток са изградени земни валове, за защита от германски, ирански и трако-скитски (славянски) племена. Част от тези римски валове науката приема за прабългарски, но това е една отделна тема. Рим построява и тук гарнизони и градове – административни центрове, като главният е наречен Улпия Траяна Сармизегетуза. Този изцяло римски град е построен в равнината, на около 40 километра от старата столицата на даките Сармизегетуза (Регия), разположена сред непристъпните гори малко по на север.
Както е известно в земите на север от Дунав римската власт продължава до 270-271 година, когато по времето на император Аврелиан (270 -275) римските гарнизони и администрация е изтеглена от тези земи в новосъздадената провинция Крайбрежна Дакия, в земите на днешна Северозападна България и част от Сърбия.
Така наречената романизация на населението (поримчване и полатинчване), с което нашите и чужди учени толкова спекулират, е една чиста недомислица в научно отношение, за съжаление често използвана в научната литература. Повлияни от римската култура и латинският език са били може да кажем броени единици от населението и то изключително тези живеещи в градовете и по-големите административни центрове. Това е било нещо като погърчването по градовете, в едни по-късни времена, по време на османското владичество.
Това ще рече, че основното население на Балканите, а именно тракийското си е говорило все стария език, и си е пазило все старата култура. Да уточним, че загадъчният тракийски език е именно това, което днес наричаме славено-български език, което все още ни се струва особено чудно. Но това е обяснимо, след толкова десетилетия официална пропаганда по въпроса и изучаване и дълбоко вклиняване на неверни тези.
От друга след 1-2 век на Балканите сред многобройното местно тракийско население е било заселено и латинско-говорящото население, което е основата на това, което днес наричаме власи или румънци (а също и арумъни). Нашите възрожденци са знаели много добре истината за всичко това, което днес с такова неверие преоткриваме. А след като са знаели истината, те не се изказват особено ласкаво за римските колонисти заселени на Балканите сред многобройното, мирно и работливо местно население. В известните две писма до проф. Иван Шишманов Цани Гинчев отбелязва че цинцарите, т.е. власите са били римски колонисти, заселени по границите на отделните големи области. Той мимоходом отбелязва, че власите (латинско-говорящи римски колонисти) са заселени между Гърция и Тесалия, между Македония и Тесалия, между Тракия и Македония и т.н. за да държат в покорност населението (тракийското) и да шпионствуват. Това не особено приятно определение на власите като чужденци, шпиони и римски агенти във всеки един смисъл направо бледнее пред определението на йеросхимонах Спиридон Габровски в неговата „История во кратце о болгарском народе словенском” от 1792 година. В главата за Траян Римски (Троян – римски кесар) той коментира, че този император след като завзел Дакия, преселил населението в Далмация (босненско-сърбо-хърватские земи), за да не се отрече от него и пак да въстане (има се предвид въстанията на даките под водачеството на Децебал). А от земите на Далмация и от тези в Италия, „колкото се намираха в неговата земя курви, разбойници… ги пресели в Дация, дето сега живеят влахите, защото влахите от Италия водят племето си”. Тук вероятно има и лична причина за подобно отношение, понеже по това време йеросхимонах Спиридон Габровски живее в различни манастири в земите на Влахия и Богданско (Молдова).
Откъде точно е преселено това латинско или може би латинизирано (романизирано) население на Балканите е трудно да се каже, дали от земите на Италия, Испания или Западните Балкани или някъде другаде. Но именно това романско население е основата на влашкия или ромънския етнос. Не по-малко труден е въпросът кога основните маси на това население се прехвърлят или са прехвърлени на север от Дунав. Според проф. Васил Златарски това става чак около 12 век. Така или иначе във Влахия и Трансилвания още от времето след Траяновите войни е заселено романско население, около което по-късно се сформира и влашката общност и държава. Същевременно дако-гетското население, наречено по-късно славянско, а други нови славянски групи винаги са обитавали тези земи. Постепенното смесване между власи и славяни се е осъществявало с различна интензивност, но така или иначе романското население е било винаги в пряк контакт със славяноезичното население. Резултатите от това са ясно отразени в речта на румънците, където изобилстват славянски думи и дори цели фрази. Все пак да подчертаем, че основата на езика си остава латинска именно поради това, че той е бил езикът на докараните латински колонисти на Балканите през 2 век (а вероятно докарани и по-късно).
Днес румънците наблягат силно на дакийския (тракийски) си корен от времената на цар Скорило и цар Децебал, а разбира се и от по-ранни времена. Те действително имат основание за това, доколкото трако-славянският елемент също е участвал във формирането на румънската народност. Действително днешните румънци физически доста приличат на българите именно поради общото трако-дакийско наследство. Впрочем земите на север и юг от Дунав имат приблизително еднаква съдба от времето на праисторията и епохата на халколита (каменно-медната епоха.
Заобиколена отвсякъде от славянски народи – българи, сърби, украинци, както и от унгарците от северозапад Румъния е откъсната географски от латинското семейство на португалци, испанци, французи и италианци. Причината за това е, както вече посочихме, в преселението на големи групи латинско население на Балканите по времето на император Траян, а и в по-късните векове, по време на управлението на Римската империя. В такава ситуация за румънеца не остава друго освен да е весел, което е и забелязано от външните наблюдатели. С влашки произход например са писателите-хумористи Бранислав Нушич и Алеко Константинов.
Така да повторим това, с което започнахме и което е най-важно за нас в случая. Не България, а именно Румъния е страната, в която е имало смесване на романизирано (латинско) население и славянско такова. Резултатите от това са били видими през вековете, видими са и до днес, в румънския език, в румънската култура и т.н. От друга страна т.нар. власите не са остатъци от някакви си траки, а точно обратното – власите са привнесения чужд, немногоброен елемент, сред обширното, тракийско, балканско население, наречено по-късно през Средновековието българско.
И накрая крайно време е вече в училищата ние българите да учим истинската си история, а не такава създадена преди векове във виенската историческа школа и преповтаряна безкритично от нашите учени вече толкова десетилетия.
Когато през март месец тази година разбрахме, че се задава карантина, семейният съвет взе правилното решение. Заминахме за село Славейно, два дена преди обявяването на пълната карантина, която включваше и забрана за пътуване. Просто не мога да си представя програмата ни в града и стоене в апартамента, ако това трябваше да правим през следващите два месеца.
Родопите ни посрещнаха с пролетно време, макар и все още студено. Разшетах се веднага из градината и ливадите - те имаха голяма нужда от това. Не че не ги поддържаме, но друго си е човек да има достатъчно време. Орязах, т.е. прочистих излишните клони на ябълките, на дюлата, на черешата и вишната, разкопах част от градината, за да сея фасул и т.нар. в Родопите фасульовица - едър фасул. Изобщо закипя раннопролетна земеделска дейност.
В началото на април заваля истински голям сняг, че чак и замръзна за няколко дена. Изкарахме истинска зима... през април месец!
Към края на месеца се разбра, че трябва да слизам към града, за да платя данъците и да взема някои неща, за следващия един месец. То слизането към града беше лесно, по-скоро излизането през направените КПП-та беше проблем, но аз минах със земеделския си документ, т.нар. зелено картонче. За пръв път почувствах някаква привилегия от това, че се водя земеделски производител...
Та, мисълта ми е за личния списък, който съставих, за нещата, които трябва да взема от Пловдив. Преди да слезна към Пловдив започнах да правя списък, който започна така - акордеона, старогръцко-българския речник, резачката... Тук се спрях и много се смях - няма такъв списък! Не случайно хората понякога не ме разбират. Работата, задълженията ми, интересите и забавленията ми, изобщо животът, който водя, в последните двадесет години (след завършване на университета), не попада в класическите стандарти и представи. Затова и малко се затруднявам да обяснявам, когато ме попитат за това какво правя, и то не за друго, а защото просто не знам откъде да започна.
И моят живот, както и животът на всеки човек, е една борба. Почти не съм оставял тази борба или ако съм я изоставал, то е било за съвсем малко, за да си почина. Което все пак е шанс - да имаш възможност макар и за малко да си починеш от борбата. Приемам, че каузите за общо и обществено развитие, които съм си поставял през годините, са мой личен избор и сам съм приел да се натоваря с тях. В смисъл никой не ми е виновен за това. Само че това е моята представа за живота, това е моят характер и моето възпитание и няма да мога да се променя в това отношение. Понякога и най-близките ми хора не ме разбират, на аз слушам и изпълнявам на първо място вътрешното си убеждение.
Факт е обаче, че през пролетта почти нямах време и за акордеона, и за старогръцко-българския речник, нито дори и за резачката. Тази зима обаче ще имам, което си е един голям шанс.
Бъдещето и неговото разгадаване винаги е провокирало мисълта на човека,
предизвиква интерес.
На много места в Библията се говори за бъдещето, най-вече
за бъдещите страдания на тези, които не следват заповедите на Бог. В този смисъл
Откровението на Иоана не прави изключение, дори се отличава със своя
апокалиптичен стил. Това прави неговото разгадаване още по интересно. В
предишната тема се спрях по-подробно на числото 666, известно като числото на
звяра. Предположих, че това число изразява съкращението www – world wide web –
(вижте за това по-подробно в предишния постинг). Честно казано, аз лично
пресметнах това число не директно, а откровението при мен дойде по доста
по-заобиколен път. Това пресмятане обаче е ключът, който буквално отваря и
разяснява всичко след глава 13 в Откровението. Става ясно какъв е белегът на
звяра (създанието), става ясно коя е майката на блудниците и гнусотиите на
земята и кой е Великия Вавилон. Белегът на звяра е интернет устройството, името
му е world wide web, а числото на звяра е абревиатурата www и който не притежава
тези неща в близко бъдеще няма да може нито да може да купува, нито да продава.
Майката на блудниците е световната мрежа, а Великия Вавилон не е Ватикана, както
се пише понякога в протестантските писания, а по-вероятно Силиконовата долина.
Ясен смисъл придобиват думите от глава 18 - „защото всичките народи пиха от
виното на нейното разпалено блудствуване и земните царе блудстваха с нея, и
земните търговци се обогатиха от безмерния и разкош”(Откр. 18:3). Това описание
на блудницата съвпада доста точно с описание на световната глобална мрежа. Някой
ще възрази, че това не е така, не е точно описание, т.е. мрежата е нещо
положително. Да така е - всичко зависи от нас, дали придаваме положителен или
отрицателен смисъл на нашите творения. Съзнателно или несъзнателно обаче все
повече хора използват интернет, а и ще продължават да го използват изглежда за
неугодни Богу цели и ще дойде един момент, в който греховете на мрежата и ще
стигнат до небето, както е казано в Откровението, и Бог ще си спомни нейните
неправди. Говорим за един постепенен процес, с постепенно натрупване и
предизвикване на бъдещи лоши последици.
Ето какво се казва още в Откровението:
„И той ме заведе духом в една пустиня, дето видях жена, седеща на червен звяр,
пълен с богохулни имена, който имаше седем глави и десет рога. Жената бе
облечена в багреница и червено и украсена със злато, със скъпоценни камъни и с
бисери, и държеше в ръката си златна чаша, пълна с мръсотии и с нечистотии от
нейното блудствуване. И на челото и имаше написано това име: Тайна; Великий
Вавилон, Майка на блудниците и на гнусотиите на земята. И видях, че жената се
беше опила от кръвта на светиите и от кръвта на Исусовите мъченици; и като я
видях, зачудих се твърде много” (Откр. 17:3). Виждаме, че в Откровение на Иоана
има известно смесване между великата блудница и градът наречен Вавилон, с
неговите 7 хълма. Поради тази причина в протестантската литература, както
отбелязах, може да се прочете аналогията между Вавилон и Ватикан, но това тежко
обвинение върху Светия престол отпада. Изглежда новият Вавилон трябва да се
търси на място пряко свързано със световната глобална мрежа. Действително,
намираме дори и известна фонетична връзка с името Силикон валей – Силициевата
долина, разположена в западната част на САЩ. Там се намират седалищата на
най-големите високотехнологични компании (с богохулните и очевидни скверни пред
Бога имена), произвеждащи компютри, софтуеър и електроника. Разбира се други
два, големи, високотехнологични центрове има и в градовете Ню Йорк и Вашингтон,
а в последните години и на други места в света. Компаниите свързани с
производството на хардуейр, тези разработващи софтуейр, съхраняващи данни,
предлагащи различни устройства, приложения и услуги , изобщо всичко свързано с
потреблението на интернет, са най-печелившите в световен мащаб, с трудно
изразими за представата на обикновения човек, печалби и капитали. От друга
страна, сравнение дори с предходното десетилетие, днес използването на
световната мрежа за търговия се е разраснало до гигантски мащаби. Всичките тези
параметри, и производствени, и научни, и търговски, са толкова огромни, че са
все още са трудно представими за по-слабо развитите икономически и технологично
държави, но са една реалност за силно развитите икономически и технологично
страни. И тази реалност вече е онова, което определя до голяма степен вътрешната
и външна политика на тези държави. Всичко това ще даде една огромна власт в
ръцете на броени хора, който обаче ще царуват само един час, според записаното в
Откровението – „…и десетте рога, които си видял, са десет царе, които още не са
получили царската власт, но за един час получават власт като царе, заедно с
звяра; те са единомислени и предават на звяра своята сила и власт; те ще воюват
против Агнето, но Агнето ще ги победи, защото е Господ на господарите и Цар на
царете; тоже и ония, които са с него, ще победят, които са звани, избрани и
верни” (Откр. 17:12).
Тук стигаме до апокалиптичната част. Информацията, т.е.
данните, с която днес разполага световната мрежа се съхранява в огромни сървърни
центрове, най-големите от който се намират отново на територията на САЩ, а вече
и в Китай. Тези сървърни центрове представляват огромни халета, добре изолирани
и защитени, но не чак толкова, че да издържат бедствие с непредвидими размери и
мащаби. А именно за такива свръхестествени бедствия се говори в Откровението на
Иоана: „И бидоха светкавици, гръмотевици гласове, и биде силен трус, такъв голям
и силен трус, какъвто не е ставал откак има човеци на земята. Великият град се
раздели на три части, и езическите градове паднаха; а Вавилон великий биде
споменат пред Бога, за да му се даде чашата с вино от яростта на гнева Му.
Всички острови изчезнаха, и планини вече не се видяха; едра градушка, колкото
талант тежка, валеше от небето върху човеците; а човеците похулиха Бога поради
поразата от градушката, защото тази пораза беше твърде голяма” (Откр. 16:18-21).
В древния свят мярката за тежест един талант, е била, според различните мерни
системи, около 30 килограма или около 60 килограма.
В Откровението на Иоана се
говори за един рязък и трагичен край, на световната търговия, или поне с нейната
най-доходна и представителна част. Лесно може да предвидим, че тази търговия
както сега, така и в бъдеще ще е все по-тясно и по-тясно свързана с използването
на световната мрежа. Конкретните думи отнасящи се за фаталния край на великата
блудница и град Вавилон са следните: „Затова в един ден ще й се струпат
поразите: смърт, жалост и глад, и ще бъде изгорена в огън, защото силен е Господ
Бог, който я съди. Ще я оплачат и ще ридаят за нея земните царе, които са
блудствували с нея и живели разкошно, кога видят дима от изгарянето й, като
стоят надалеч от страх пред нейните мъки и казват: горко ти, горко ти, великий
граде Вавилоне, граде силни, защото в един час дойде твоята осъда! И търговците
земни ще плачат и ридаят за нея, понеже стоките им никой вече не купува, стоки
от злато и сребро, от драгоценни камъни и бисери, от висон и порфира, от коприна
и багреница; всякакво благовонно дърво и всякакви изделия от слонова кост;
всякакви изделия от скъпоценно дърво, от мед, от желязо и от мрамор, дърчин и
тамян, миро и ливан, вино и дървено масло, брашно и пшеница, говеда и овци, коне
и колесници, тела и души човешки. И овощията, за които душата ти копнееше,
отдалечиха се от теб, и всичко тлъсто и светло изчезна за теб, и няма вече да го
намериш. Търговците на тия стоки, които се обогатиха от нея, ще застанат надалеч
от страх пред мъките й, като плачат, ридаят и казват: горко ти, горко ти, граде
велики, облечен във висон, порфира и багреница, украсен със злато, драгоценни
камъни и бисери, защото в един час пропадна толкова голямо богатство!” (Откр.
18:8-17)
Откровението на Иоана съдържа и много още интересни моменти, за които
ще говорим в отделна тема.
Ще започна оттам, където завърших с предишния постинг.
Няма велики творения, създадени от човека, които по принцип да са добри или лоши. Всичко зависи от нас, какъв смисъл влагаме в тях и за какво ги използваме. Това ще рече – ядрената енергия за мирни цели - по възрастните помнят лозунга. Ако използваме същата тази ядрена енергия за военни цели, тя се превръща в нещо много лошо. Така е и по отношение на интернет – световната мрежа. Дали тя ще е добра или неугодна Богу, зависи от нас.
Пресметнахме числото 666 от Откровение на Иоана и видяхме съкращението www – world wide web – вижте за това по-подробно в предишния постинг - https://andorey.blog.bg/history/2020/12/06/chisloto-666-i-globalnata-svetovna-mreja.1738516
Честно казано, аз лично не го пресметнах директно, а откровението при мен дойде по доста по-заобиколен път. Това обаче е ключът, който буквално отваря всичко след глава 13 в Откровението.
Вече ясен смисъл придобиват думите от глава 18 - „защото всичките народи пиха от виното на нейното разпалено блудствуване и земните царе блудстваха с нея, и земните търговци се обогатиха от безмерния и разкош” (Откр. 18:3). Това описание на великата блудница съвпада доста точно с описание на световната глобална мрежа. Някой ще възрази, че това не е така, не е точно описание, т.е. мрежата е нещо положително. Да така е, пак да повторя това, с което започнах, всичко зависи от нас, но... явно натам вървят нещата. Съзнателно или несъзнателно все повече хора използват интернет, а и ще продължават да го използват за неугодни Богу цели и ще дойде един момент, в който греховете на мрежата ще стигнат до небето, както е казано в Откровението, и Бог ще си спомни нейните неправди. Т.е. говорим за един постепенен процес, с постепенно натрупване и предизвикване на бъдещи лоши последици.
Ето какво се казва още е Откровението: „И той ме заведе духом в една пустиня, дето видях жена, седеща на червен звяр, пълен с богохулни имена, който имаше седем глави и десет рога. Жената бе облечена в багреница и червено и украсена със злато, със скъпоценни камъни и с бисери, и държеше в ръката си златна чаша, пълна с мръсотии и с нечистотии от нейното блудствуване. И на челото и имаше написано това име: Тайна; Великий Вавилон, Майка на блудниците и на гнусотиите на земята. И видях, че жената се беше опила от кръвта на светиите и от кръвта на Исусовите мъченици; и като я видях, зачудих се твърде много” (Откр. 17:3).
Виждаме, че в Откровение на Иоана има известно смесване между великата блудница и градът наречен Вавилон, с неговите 7 хълма. Поради тази причина, в протестантската литература особено, може да се прочете аналогията между Вавилон и Ватикан, но това тежко обвинение върху Светия престол отпада.
Изглежда новият Вавилон трябва да се търси на място пряко свързано със световната глобална мрежа. Действително, намираме дори и известна фонетична връзка с името Силикон валей – Силициевата долина, разположена в западната част на САЩ. Там се намират седалищата на най-големите високотехнологични компании (с богохулните и очевидни скверни пред Бога имена), произвеждащи компютри, софтуеър и електроника. Разбира се други два, големи, високотехнологични центрове има и в градовете Ню Йорк и Вашингтон, а в последните години и на други места в света.
Компаниите свързани с производството на хардуейр, тези разработващи софтуейр, съхраняващи данни, предлагащи различни устройства, приложения и услуги , изобщо всичко свързано с потреблението на интернет, са най-печелившите в световен мащаб, с трудно изразими за представата на обикновения човек, печалби и капитали.
От друга страна, сравнение дори с предходното десетилетие, днес използването на световната мрежа за търговия се е разраснало до гигантски мащаби. Всичките тези параметри, и производствени, и научни, и търговски, са толкова огромни, че са все още са трудно представими за по-слабо развитите икономически и технологично държави, но са една реалност за силно развитите икономически и технологично страни. И тази реалност вече е онова, което определя до голяма степен вътрешната и външна политика на тези държави.
Всичко това ще даде една огромна власт в ръцете на броени хора, който обаче ще царуват само един час, според записаното в Откровението – „…и десетте рога, които си видял, са десет царе, които още не са получили царската власт, но за един час получават власт като царе, заедно с звяра; те са единомислени и предават на звяра своята сила и власт; те ще воюват против Агнето, но Агнето ще ги победи, защото е Господ на господарите и Цар на царете; тоже и ония, които са с него, ще победят, които са звани, избрани и верни” (Откр. 17:12).
Какво ще се случи с Великий Вавилон и Майката на блудниците според Откровението на Иоана, всеки може сам да прочете, но върху това ще разсъждаваме отделно.
Мечтата по юга е характерна за европееца, като цяло. Всяко нещо, което като климат, архитектура, природа, напомня за юга, привлича със своята топлина, лежерност и екзотичност. Тази мечта по юга е характерна и за българина, въпреки че страната ни е една от южните европейски държави.
В
Южна България и по конкретно в град Пловдив сме привилегировани в това
отношение – с една стъпка сме по на юг. Това се усеща не само по
климата, но и по наличието на културни и диви растения, които са
характерни за по-топлите и горещи ширини.
Един
от пловдивските хронисти Маньо Стоянов, роден в самото начало на 20
век, в пирдопското село Душанци, описва как при първото си посещение на
Пловдив и изобщо Тракийската равнина силно впечатление му е направило
едно непознато за него растение с широки листа и вкусни плодове –
смокинята. Плодно дърво непознато за неговия подбалкански край.
Действително в България смокинята е характерна за Тракийското и
Санданско-Петричкото поле, както и за Черноморското крайбрежие.
Обикновената смокиня (Ficus carica) е дърво характерно за
цялото Средиземноморието и Средния изток и е известна още от най-древни
времена. При наличието на достатъчно слънчева светлина и топлина, тя
вирее без да има нужда от специални грижи, нито има естествени
вредители. Плодовете на смокинята съдържат много захари и калий.
Повечето селектирани сортове са особено вкусни и са за директна
консумация, като има и не толкова сладки сортове, подходящи преди всичко
за правене на т.нар. сладко от зелени смокини.
Единствено
лозниците, които са се срещали буквално във всеки пловдивски двор, в не
толкова далечното минало, са по-разпространени от смокините. Поради
своята непретенциозност и устойчивост, смокинята е едно от
най-характерните дървета в пловдивските дворове, доколкото такива днес
са останали.
Райска ябълка в двора на църквата “Св. Неделя”
През
късните и все по-къси есенни дни, когато листата на дърветата са вече
окапали, силно впечатление прави дървото на райската ябълка и неговите
ярки оранжеви плодове. Ако се доверим на източниците, райската ябълка е
била привнесена преди не повече от деветдесет години в България.
Възможно е обаче това да е станало няколко века по-рано.
Райската ябълка (Diospyros kaki) произхожда
от земите на Китай и Япония и се отглежда предимно в субтропичния
климатичен пояс. Райската ябълка, както и смокинята изисква засаждане на
зáвет и по слънчево място, въпреки че и двете дървета издържат на
температура до минус двадесет градуса. Плодовете на райската ябълка са
много полезни, с богато съдържание както на калий, така и на магнезий и
желязо, както и при смокинята, като съдържат още калций, фосфор, манган,
мед, много захари и витамини. Характерно за плода на райската ябълка е
това, че са нужни десетина дена за дозряване, след като се обере от
дървото. След това действително плодовете стават много вкусни и сладки.
Киви в къща в квартал Мараша
Отново от Китай и земите на Далечния Изток идва и растението киви. Кивито (Actinidia deliciosa) е растение
подобно на лозата и представлява многогодишна лияна. Кивито изисква
повече вода, топлина и по-висока влажност на въздуха, но всъщност добре
вирее и в границите на град Пловдив и неговите квартали.
Понякога
вместо обичайната лозница в даден двор, може да забележите растение с
доста широки кръгли листа и картофовидни, кафяви плодове. Това е
кивито. Плодовете се берат в късна есен и при тях също е необходимо
известно време, вече обрани, за да дозреят. Узрелият плод на кивито е
вкусен и съдържа доста витамин С.
Джинджър, в къща в Стария град
Един
нерядко срещан плод в пловдивските дворове е и т.нар. джинджър или
хинап, а също и китайска фурма. Действително плодовете на джинджъра (Zizyphus vulgaris) много приличат на плодовете на фурмата, но нямат тази сладост.
Самото
име джинджър идва от кафеникаво-червеникавият цвят на плода и изглежда
това е отдавна натурализирано плодно дърво в областите на цялото
Средиземноморие. Плодовете на джинджъра също имат високо съдържание на
витамин С, както и на елементите кобалт, йод, желязо. Дървото на
джинджъра, подобно на това на смокинята, може да достигне столетна
възраст.
Макар
и по-рядко, в самия град Пловдив, а по-често в близката околност, окото
радват големите червени топки на плодното дърво нар. Нарът (punica
granatum) действително носи усещане за южна екзотика, сладост и топлина.
Действието на плодовете е много полезно – те подсилват имунната система
и предпазват от различни болести. Той съдържа и много антиоксиданти.
Първоначалният произход на дървото е от Иран и Средна Азия.
Маслина в Мараша
През
последните десетилетия бяха селектирани и някои по-студеноустойчиви
видове маслини, които могат да растат и на територията на България. Така
вече може да забележим и маслини, в пловдивските дворове. Разбира се те
се отглеждат с декоративна цел, а не с цел добив на маслини. Известна е
и нуждата от сериозна обработка, за да достигне плодът на маслината
вида, който виждаме в магазините. Също така по нашите земи едва ли имаме
шанс маслината да достигне хилядолетната си възраст, която достига в
Средиземноморските държави.
Тази есен, през октомври, осъществих поредния си арт проект в село Славейно. Поредният, понеже лятото беше предпоследният. Моите арт проекти се посрещат с различни реакции от местните хора, от положителни до отрицателни, което показва че са истински арт проекти, които предизвикват съответните спорове и дискусии. В смисъл успяват да провокират общественото мнение, да възбудят реакции и емоции у хората. Това последното в рамките на шегата или поне в рамките на затворения селския бит и хармония, а не на голям градски център.
И все пак, кой е този луд, който има време, идеи и средства да се занимава с подобни дейности? Малко сме, малко сме.
Идеята за подобна японска арка, наречена торий, ми хрумна преди време и то точно на това същото място. Всъщност да си призная там съществуваше една стара П образна дървена рамка, която беше в основата на моето вдъхновение. И така след седмица индивидуален труд, вече имаме първата, предполагам, японска арка в Родопите, а може би и в България, извън рамките на някой затворен комплекс, примерно.
Traditionally the term “Bulgarian history” comprises the period from the year 681 till present. It"s the year of the foundation of the First Bulgarian Kingdom, so we have more than 1300 years, full of history and historical events.
Nevertheless the history of the Bulgarian lands, in common, is much longer, generally speaking for about 8000 years of history. That means that the civilization in our lands began approximately 6000 before Christ. That was the time of the initial spread of the Neolithic culture on the Balkan Peninsula. It began shortly after the spread of the Neolithic culture in the Middle East. Some archaeologist even regard the territories of the Balkans, Asia Minor, and the Middle East as a common territory on which the modern civilization began.
The foundation of this process was the domestication of some animals, which we now call domestic animals – sheep, goat, cow, pig, ext., also dog and cat, the horse and so on, and the cultivation of the wheat, oats, vine and fruit plants. Also this process comprised the initial processing of metals – first copper, gold and silver, and then bronze and iron, and also the development of other different crafts.
These all favorable events allowed the population to settle down on one territory, and to grow in number. Also the age limit of the population was raised. That’s how the modern civilization began.
There are some argues how to call the prehistoric population in our lands. Some refer at it as Protothracians other as Thracians. For me, they prehistoric people are the same people that continued to live on that land till the new era, and even further more.
It’s difficult to tell the origin of the word Thracians (in the old sources Thrakes, Thraikes, Thraces, ext). It’s connected sometimes with the word “northern”, but also with the word “brave” and “bold” in the sense “wild” and “severe”.
The territory inhabited by the Thracians comprised almost all of the Balkan Peninsula, half of Asia Minor, and some other territories. The Thracians consisted of 20 or more major tribes, wearing different names, such as Odrys, Getaes, Tribals, Bessie, Phrygians and so on.
The Thracians lived independent, farming, and breeding animals, venerating there gods, the major of which were Ares (god of war), Dionysius (Bacchus), Hermes, the Great mother (Bendis, Kibela, Semela, Arthemis) and others.
The Thracians first met the great empires, by the time of the Persian empire – 6th -5th century B.C. By that time some independent Thracian kingdoms arose, like the Odrysian kingdom.
A new period for the Balkans begun with the rise of the Roman Empire, and the conquest of the Balkan lands by the Romans. It was a prolonged process, taking more than 300 years. The Roman conquest started from the West, present days Albania, Greece and Macedonia, and continued with subduing the lands of the present day Bulgaria and Serbia, and finally at the time of Emperor Trajan (98 – 117), Dacia, or present day Romania was conquered.
The Roman yoke on the Balkans lasted for more than 600 years. The Romans first retreated from the lands beyond the Danube river in the 3rd century, and at the begging of the 7th century they left the land between the Balkan and the Danube river. By this time the Roman Empire divided in two – West Roman empire, and East Roman empire, called also Byzantine Empire.
At the end of the 5th century the Greek and the roman historians first began to mention the names Slavs (Sclaves) and Bulgarians (Lat. Vulgar, Greek Boulgaroi).
These new names most likely refer to and old European population, such as Scythians and Thracians. The Scythians which lived on an enormous territory north from the Thracians were a kinship of the Thracians, with many in common - culture, worshiped Gods, way of life and so on.
At the end of the 7th century (680/681) the first Bulgarian kingdom was founded. This event took place in the lands of present days North Bulgaria, the land which the Romans called Moesia and Scythia Minor. This land was deserted by the Romans (the Byzantines) a few decades earlier.
The First Bulgarian Kingdom had many big and small collisions with the Romans, in a result spreading its influence and administration further south. By the 9th century the Bulgarian kingdom comprised the bigger part of the Balkans.
Between the 11th and 13th century the Bulgarian lands were once again conquered by the Romans, but then the Second Bulgarian Kingdom arose, between the 13th and the 15th century.
Then all of the Balkans were captured by the Ottomans. The Bulgarians once again lost their independence for about 500 years. In 1878 the Bulgarian lands were liberated from the Ottomans. This liberation started the same way as the founding of the First Bulgarian kingdom and actually also the Second Bulgarian Kingdom. First the lands of the present days North Bulgaria got independence, and then the lands of South Bulgaria and further on. That’s how the Third Bulgarian Kingdom arose.
Снимка Пловдив - 19.02.2021 г.
Рисунка на Дионис върху антична ваза
Младият Дионис бил отгледан от нимфите, а по-късно попаднал под грижите на сатира Силен, любител на виното и забавленията. Така още от ранно детство пияните сатири, свирещи на флейта, танцуващи и играещи, станали постоянни спътници на Дионис, по време на неговия живот, неговите премеждия, конфликти и странствувания. Постоянен спътник на бога станали и т.нар. вакханки или бакханки – пеещи и танцуващи жени, менади, изпадащи често в екстаз и опиянение.
Буйстването, наречено вакханство или бакханство (оттук и думата вакханалия), е една от неизменните характеристики на бог Дионис. Това буйстване е било свързано с опиянението от виното (ферментиралия гроздов сок), с религиозния екстаз, с освободените сексуални прояви. Всичко това е правило силно впечатление в древния свят и не е било приемано еднозначно. За някои е било неприлично и шокиращо, за други забавно и приемливо. Именно в древна Гърция култът към Дионис, със съпътстващите го представления, обреди и тържества, навлиза доста късно, когато вече се е разпространил на много други места от територията на Балканите към Мала Азия, Египет, Персия и отвъд.
Сексуалният елемент в тези оргии е бил представляван във възникналите по-късните шествия с изработването на фалос (мъжки полов член, изработен от дърво, глина или друг материал) или носенето на жезъл, така наречения тирс, увенчан с борова шишарка на върха – също символизиращ фалос. Шествията са били съпътствани и с много шум и буйства, от което произлизат допълнителни епитети, т.е. названия, на бог Дионис като Бромий, Евхан , Иакх, Елелей, и други. Освен тирсът, други постоянни атрибути на бога били кожата от леопард, пантера или еленова кожа, лозовата клонка, винената чаша. Така е изобразяван той в релефи, рисунки по вази, скулптури и други.
Отвъд първични сексуални и екстатични елементи, между впрочем запазени в българските карнавални шествия и игри и до ден днешен, бог Дионис е възприеман и като освободител или освобождаващ. Оттам са и епитетите Люей, Либер, Сабадий (Сабазий), които съответно на старогръцки, латински и тракийски означават – Освобождаващ или Освободител. Вероятно тази основа е била първичната, като сексуалното освобождаване е само частен израз на този божествен акт. Защото освобождаването при човека означава приравняване с божеството.
Сребърна плочка със Сабазий от Белинташ
В разказите на античните автори и запазените многобройни митове за бог Дионис се очертават няколко основни момента в неговата „биография”. Единият е свързан двойнствената природа на бог Дионис. Това е отразено и в мита за двойното му раждане, поради което богът е наричан и Двойнороденият. Поради същата тази причина, един от символите на Дионис е и двойната брадва, т.нар. лабрис. Двойнствената природа на Дионис се изразява в неговата освобождаваща, от една страна но и стихийна, разрушителна сила от друга.
Друг важен момент е конфликтът между богът с двойнствена природа Дионис и митичният цар на едоните Ликург. В цар Ликург виждаме отразен вероятно слънчевият бог Аполон, с типичните негови характеристики. Оттам и сблъсъкът между Аполониевото, слънчево, статично начало и Дионисиевото, хтонично, екстатично начало, която тема е разработвана от философите и психолозите. Легендата за противопоставянето между Ликург и Дионис е разказана още в Омировата Илиада. Пръв древногръцкият драматург Есхил представя Ликург като цар на тракийското племе едоните, живеещи около река Струма и планината Пангей (Кушница). Според друга версия, на историка Диодор, Ликург е цар на траките при Хелеспонта, днешният Галиполски полуостров. Според древногръцкият филолог Аполодор Ликург пръв обижда Дионис и го изгонва , а вакханките и тълпата сатири, които го придружават пленява. По късно обаче те се освобождават, а Дионис възбужда лудост у царя, който в умопомрачението си, като мислил че сече (зарязва) лозово пръчка убива собствения си син с брадва. Дионис предсказва, че от този момент земята ще остане без плод и няма да ражда докато Ликург не бъде убит. Тогава траките едони правят това. Според Диодор обаче Дионис и Ликург се сприятеляват, докато Дионис се готви да премине със свитата си от Азия в Европа, но тракийският владетел заповядва да го нападнат през нощта и да го погубят, заедно със свитата. Когато разбира за тези му намерения, богът се връща в Азия, превежда войската си и като побеждава в сражение Ликург го ослепява, като накрая го разпъва на кръст (!).
При всяко положение е очевиден конфликтът, който бог Дионис е имал на местна почва, на Балканите. Вероятно поради тази вражда с местното или част от местното население, той е принуден да приеме своите странствувания из Азия, като достига чак до Северна Индия.
Луций Флавий Ариан биографът на Александър Македонски (356-323 пр.н.е.) разказва за това как Дионис със своята свита от сатири и менади достигнал през земите на Финикия, Сирия и Персия чак до Северна Индия. Преди идването на Дионис хората в тази страна водили най-примитивен живот, не познавали земеделието, нямали и градове. Дионис им дал огъня, научил ги да орат и сеят, да правят вино, да строят, да обработват металите. Той уредил и религията им, а себе си поставил начело на новия пантеон. С други думи Дионис според историка Ариан (живял в 1-2 век от н.е.) е основател на древната индийска цивилизация. Между другото, по време на походът, в Мала Азия (т.е. днешна Турция) Дионис среща един друг популярен герой Херакъл, който заедно с него продължава пътят на изток, към Индия.
Картина на млада вакханка от Уилям Бугеро (1825 -1905)
Споменът за този поход, със всички съпътстващи го събития и последствия, вероятно е отглас на исторически събития, състояли се според изследователите около началото на четвъртото хилядолетие преди Христа. Или иначе казано и погледнато от днешно време преди около шест хиляди години!
Самият Александър Македонски е знаел за този поход на бога и в собственият си поход към Азия се обявява за Нов Дионис. Той намятал върху себе си и кожа от леопард, по подобие на бог Дионис. Действително походът на Александър е представлявал нещо подобно, поне в най-общи линии, на онова случило се около три хиляди години по-рано.
Според древните историци след похода към Индия и неизвестно колко продължилият престой там, Дионис се завърнал към Балканите. По-късно Орфей, когото историците свързват с началото или средата на второто хилядолетие преди Христа, бил един от тези, които провеждали мистерии в чест на бог Дионис. Интересно е и това, че един от празниците в чест на бога се провеждал на всеки три години, като невести и млади девойки менади участвали в екстатични ритуали в планината при светлината на факли, през най-дългата зимна нощ.
От тракийските земи култът към Дионис се разпространил на юг към Елада, на север към земите на скитите, на запад към Италийския полуостров. Мистериите и оргиите, които съпътствали култа не били приемани еднозначно, но постепенно се наложили на широки територии от цивилизования свят.
От тържествата в чест на Дионис и от култовата песен наречена дитирамба, произлязла всъщност античната драма. Това станало при устройваните тържества в чест на бога, който били съпътствани с игри, пеене, рецитали и т.н. Според древногръцкият философ и учен Аристотел, трагедията е възникнала от сатирската драма и първоначално е имала шеговит характер. Според него трагедията била импровизирана игра, която впоследствие получава сериозния си характер. И самата дума „трагедия” според Аристотел е свързана с култа към Дионис.
Трудно бихме могли дори да изредим всички свързани с Дионис произведения на изкуството и литературата, както през Античността, така и през Средновековието, и Ренесанса, а и по-късно. Този противоречив бог, двойнороден и двойнствен, едновременно съзидателен и разрушителен, предизвикващ и веселие и радост, но и страх и скърби, бог свързан с възраждащата се природа, се е проявявал винаги през вековете, вълнувал е творческата мисъл.
В българските земи, традициите преминали през вековете и хилядолетията са многобройни, включително и такива пазещи следи от древните оргии и тържества в чест на бог Дионис.
Картина от Уорънс Алма-Тадема XIX век, Посвещаване на Бакхус
Именно тези гети и даки са едни от първите тракийски племена, които започват да бъдат наричани вече не тракийски, а славянски, или по точно казано склавенски. Този процес започва към 5-6 век от новата ера. Тук разбира се има много уговорки, във връзка и венетски, тракийски, скитските племена (всички те роднински), правилният им разбор, но така или иначе именно скито-траките от Античността, започват да се наричат славяно-българи през Средновековието, след запада на същинската Римска империя.
По време на Римското владичество на Балканите, което продължава доста дълго – около 6-7 века за различните области, Рим владее над огромното трако-илирийско-дакийско население, като провежда различна политика. Тази политика включва всичко типично за една империя, на първо място това е събиране на данъци и рекрутиране на войска (или помощни за войската поделения) от местното население. Тази политика включва и строителство на пътища, градове, военни лагери, мостове и други, т.е. изграждане на нещо, което днес наричаме инфраструктура. Не на последно място тази политика включва и разместване на големи групи население, в границите на империята, поради различни причини.
Впрочем на север от река Дунав римското владичество е кратко. То започва с походите на Траян (98 -117) срещу даките и тяхното подчиняване. Рим не успява да завладее всички земи, част от днешна Румъния и Молдова. Но дотам където стига римската власт на север и на изток са изградени земни валове, за защита от германски, ирански и трако-скитски (славянски) племена. Част от тези римски валове науката приема за прабългарски, но това е една отделна тема. Рим построява и тук гарнизони и градове – административни центрове, като главният е наречен Улпия Траяна Сармизегетуза. Този изцяло римски град е построен в равнината, на около 40 километра от старата столицата на даките Сармизегетуза (Регия), разположена сред непристъпните гори малко по на север.
Както е известно в земите на север от Дунав римската власт продължава до 270-271 година, когато по времето на император Аврелиан (270 -275) римските гарнизони и администрация е изтеглена от тези земи в новосъздадената провинция Крайбрежна Дакия, в земите на днешна Северозападна България и част от Сърбия.
Така наречената романизация на населението (поримчване и полатинчване), с което нашите и чужди учени толкова спекулират, е една чиста недомислица в научно отношение, за съжаление често използвана в научната литература. Повлияни от римската култура и латинският език са били може да кажем броени единици от населението и то изключително тези живеещи в градовете и по-големите административни центрове. Това е било нещо като погърчването по градовете, в едни по-късни времена, по време на османското владичество.
Това ще рече, че основното население на Балканите, а именно тракийското си е говорило все стария език, и си е пазило все старата култура. Да уточним, че загадъчният тракийски език е именно това, което днес наричаме славено-български език, което все още ни се струва особено чудно. Но това е обяснимо, след толкова десетилетия официална пропаганда по въпроса и изучаване и дълбоко вклиняване на неверни тези.
От друга след 1-2 век на Балканите сред многобройното местно тракийско население е било заселено и латинско-говорящото население, което е основата на това, което днес наричаме власи или румънци (а също и арумъни). Нашите възрожденци са знаели много добре истината за всичко това, което днес с такова неверие преоткриваме. А след като са знаели истината, те не се изказват особено ласкаво за римските колонисти заселени на Балканите сред многобройното, мирно и работливо местно население. В известните две писма до проф. Иван Шишманов Цани Гинчев отбелязва че цинцарите, т.е. власите са били римски колонисти, заселени по границите на отделните големи области. Той мимоходом отбелязва, че власите (латинско-говорящи римски колонисти) са заселени между Гърция и Тесалия, между Македония и Тесалия, между Тракия и Македония и т.н. за да държат в покорност населението (тракийското) и да шпионствуват. Това не особено приятно определение на власите като чужденци, шпиони и римски агенти във всеки един смисъл направо бледнее пред определението на йеросхимонах Спиридон Габровски в неговата „История во кратце о болгарском народе словенском” от 1792 година. В главата за Траян Римски (Троян – римски кесар) той коментира, че този император след като завзел Дакия, преселил населението в Далмация (босненско-сърбо-хърватские земи), за да не се отрече от него и пак да въстане (има се предвид въстанията на даките под водачеството на Децебал). А от земите на Далмация и от тези в Италия, „колкото се намираха в неговата земя курви, разбойници… ги пресели в Дация, дето сега живеят влахите, защото влахите от Италия водят племето си”. Тук вероятно има и лична причина за подобно отношение, понеже по това време йеросхимонах Спиридон Габровски живее в различни манастири в земите на Влахия и Богданско (Молдова).
Откъде точно е преселено това латинско или може би латинизирано (романизирано) население на Балканите е трудно да се каже, дали от земите на Италия, Испания или Западните Балкани или някъде другаде. Но именно това романско население е основата на влашкия или ромънския етнос. Не по-малко труден е въпросът кога основните маси на това население се прехвърлят или са прехвърлени на север от Дунав. Според проф. Васил Златарски това става чак около 12 век. Така или иначе във Влахия и Трансилвания още от времето след Траяновите войни е заселено романско население, около което по-късно се сформира и влашката общност и държава. Същевременно дако-гетското население, наречено по-късно славянско, а други нови славянски групи винаги са обитавали тези земи. Постепенното смесване между власи и славяни се е осъществявало с различна интензивност, но така или иначе романското население е било винаги в пряк контакт със славяноезичното население. Резултатите от това са ясно отразени в речта на румънците, където изобилстват славянски думи и дори цели фрази. Все пак да подчертаем, че основата на езика си остава латинска именно поради това, че той е бил езикът на докараните латински колонисти на Балканите през 2 век (а вероятно докарани и по-късно).
Днес румънците наблягат силно на дакийския (тракийски) си корен от времената на цар Скорило и цар Децебал, а разбира се и от по-ранни времена. Те действително имат основание за това, доколкото трако-славянският елемент също е участвал във формирането на румънската народност. Действително днешните румънци физически доста приличат на българите именно поради общото трако-дакийско наследство. Впрочем земите на север и юг от Дунав имат приблизително еднаква съдба от времето на праисторията и епохата на халколита (каменно-медната епоха.
Заобиколена отвсякъде от славянски народи – българи, сърби, украинци, както и от унгарците от северозапад Румъния е откъсната географски от латинското семейство на португалци, испанци, французи и италианци. Причината за това е, както вече посочихме, в преселението на големи групи латинско население на Балканите по времето на император Траян, а и в по-късните векове, по време на управлението на Римската империя. В такава ситуация за румънеца не остава друго освен да е весел, което е и забелязано от външните наблюдатели. С влашки произход например са писателите-хумористи Бранислав Нушич и Алеко Константинов.
Така да повторим това, с което започнахме и което е най-важно за нас в случая. Не България, а именно Румъния е страната, в която е имало смесване на романизирано (латинско) население и славянско такова. Резултатите от това са били видими през вековете, видими са и до днес, в румънския език, в румънската култура и т.н. От друга страна т.нар. власите не са остатъци от някакви си траки, а точно обратното – власите са привнесения чужд, немногоброен елемент, сред обширното, тракийско, балканско население, наречено по-късно през Средновековието българско.
И накрая крайно време е вече в училищата ние българите да учим истинската си история, а не такава създадена преди векове във виенската историческа школа и преповтаряна безкритично от нашите учени вече толкова десетилетия.
