Да се молим за България !

За втори път пиша пост от телефона, въпреки цялото неудобство. Но дните са съдбоностни за България. Светлите и тъмните сили са в жестока хватка и всеки, които има съвест трябва да се включи в борбата. Ако не с друго, поне с една молитва. Но и да изчистите двора пред къщата си пак помага. Това е дело в помощ на добрите сили. Бездействието е в полза на тъмните. Цялата сила на мръсните пари, на нечистия капитал, с помощта на шпиони, предатели " неразбрани търговци", както се пее в песента за Тодор Александров, е впрегната за да спре нашето европейско развитие, за да ни отклони от пътя на демокрацията. Компромати, хейт, объркване, омраза, сеят ежечасово медиите, от което съм потресен като човек имал малко много съприкосновение с журналистиката. Не съм предполагал колко огромен процент от медиите са купени през последните години, докъде е изпаднал българският журналист, които трябва да е будната съвест на нацията. В този смисъл съвсем правилно е поведението на тези, които в момента предлагат кабинет. В тази ситуация, докато не премине пяната и гнусотията, с българските журналисти просто не трябва да се работи. Дано да се осъзнаят час по скоро читавите между тях. Това което правят в момента, обслужвайки крадците, тъмните сили е престъпление от висш характер. Просто не вярвайте на това, което четете, не и сега! Вярвайте на собствената си съвест, на собствената си преценка. Българинът е мъдър и трезв човек, въпреки че ежедневно му изсипват тонове зловредна информация. Не се поддавайте на клишетата - мислете! Ще го кажа направо - съдбата, в наша помощ ни изпраща човек като Пламен Николов. Всичко друго е от Лукавия! Молете се за България и работете, всеки според силите си... И не забравяйте поговорката, народната мъдрост - Господ помага, но в кошара не вкарва. Това е наше дело, наша работа.

От Пазарджик до Пловдив с каяк

Преди две години през лятото успях да промуша в програмата си една покупка на каяк, надуваем, от магазин Декатлон. Самият каят струваше 340 лв, греблото 60, спасителна жилетка, специална помпа за каяка, всичко 450 лв. Първото ми каране беше в един язовир близо до Хисаря. Таказа мен започна приключението наречено каране на каяк по язовири, реки, морета. Голямо удоволствие, но това не са и най-точните думи. През миналия юли направих едно спускане по река Марица от Пловдив, до Поповица. Тръгнах в 6 часа сутринта от града, в два часа на обяд бях в Поповица, по-точно на 2 км. от селото, където минава реката. Жегата беше голяма, добре че един човек ме качи от реката до жп гарата в селото, направо ме спаси. Удобството на надуваемия каяк е, че може да се сгъне в раница и да се пренася без проблеми с каквато и да е кола или просто на гръб. Така аз се прибрах с раничката с каяка и влака към Пловдив.

Тази година направих обратното. Първо се качих на влака за Пазарджик, стигнах до реката, разгънах каяка, напомпих го и се спуснах към Пловдив. Пак е юли, но жегата беше умерена, избрах според прогнозата такъв ден. И наистина жегата беше поносима. Трасето от Пазарджик до Пловдив не беше много френдли, както се казва, т.е. приятелски настроено. Има 5-6 големи прага на реката по пътя. Отделно и други някои неудобства. Така или иначе тръгнах в 9 часа от Пазарджик и в 19.30 бях в града, до моста на Герджика в Пловдив. Десет часа и половина на вода, с почивките разбира се. Успях и да скъсам дъното на лодката, на едни камъни и взе да се пълни с вода, към края на приключението. Съвсем като сървайвър достигнах до Пловдив, лодката пълнеща се с вода, но точно навреме. Успях да се опазя от крайната умора и горещината този път. От Пазарджик до Стамболийски се спуснах без трите малки перки, наречени финки, които се прикрепят към дъното на каяка. Това е понеже реката е по-плитка и те често задирят в дъното. Каяка губи стабилност когато ги няма и се върти много, но прецених че така е по-добре. Някъде към Стамболийски, т.е. по средата на пътя, ги сложих и продължих така, но тук реката става доста пълноводна и разлята, особено към село Оризаре и по-надолу. Направих и една по-голяма почивка на околовръсното на Пловдив, на последния речен праг. Оттук си има още 5-6 километра до центъра на града, което не е малко когато си изморен. В интеренет все още няма много информация за каране на каяци, в България. Това все още е екзотично занимание, хората гледат с интерес. Едва ли ще стане и толкова популярно, за нашата държава, но за хората открили това занимание, то става мания...

Големи изненади на изборите на 11 юли

За втори път тази година ще се провеждат избори на Народно събрание. И за пореден път пропагандната машина, от вестници, телевизии и интернет платформи и издания работи с пълна сила. Само че, през годините се научихме да бъдем критични към прогнози, проучвания на обществените нагласи, предвиждане на изборни резултати и т.н. Понеже много пъти виждахме едно и също. А това е драстично разминаване, много често, на прогнозите и реалните резултати. Моето предвиждане е, че едно от най-драстичните разминавания между предвиждания и резултати ще видим на настоящите избори. Едната основна причини е все същата – съзнателно манипулиране на резултатите, в полза на една или друга политическа сила, което го има на всички избори и което изкривява очакванията на гражданите по отношение на изборните резултати. Другата основна причина е въвеждането на повсеместно машинно гласуване, което се случва за първи път. Въвеждането на машинно гласуване беше най-важно решение на 45-тото Народно събрания. То успя да мине и на първо и второ четене в резултата на множество обстоятелства, които няма как да разгледаме в момента. Въвеждането на машинно гласуване въведе по един елегантен начин образователен ценз. Тема която също е дискутирана многократно през годините. С въвеждането на машинно гласуване обаче ще стане ясно кои политически сили разчитат на по-малограмотното и по-лесно манипулируемото население в Република България. Резултатът ще се изрази в намаляване подкрепата на съответните партии. В този смисъл може да се окаже, че така наречените български патриоти, за които ромската маргинализираност и антисоциалност е една от любимите теми, ще паднат жертва на машинното гласуване. Както и водещата на предишните избори партия ГЕРБ също може да свали част от резултатите, в невъзможност да осигури подкрепа сред ромските общности. Приказките за изравнени резултати между партия ГЕРБ и сравнително младата партия ИТН, явяващи се масово в различните медии ги оставяме за наивниците. А те стават все по-малко в нашата страна, отдавна претръпнали и обръгнали на всякакви политически манипулации. Като направим справка и с предишните избори и прогнозите за тях, може лесно да предвидим, че разликата между ИТН и ГЕРБ ще е шокираща за наблюдателите. Тя ще е в рамките на около 10 процента, в полза на ИТН разбира се. Висок ще е процентът и за партията ДПС, колкото и традиционно да не ни е приятно и да прехапваме устни при високи проценти получени от тази политическа сила. Но и тази тема е многократно коментирана, през годините, че при висока избирателна активност реално е възможно партия като ДПС да остане и извън парламента. На предстоящия вот също така е възможно партиите в новия парламент да са пет, а не шест, както бяха в предишното народно събрания, с най-малката ИМВ. Пет партии, а не шест или седем, с едни много силни ИТН и ДПС, което няма да е много добре за демокрацията, да си признаем. Партия ИТН, а и ДПС в предишния кратък парламент, показаха желание за спазване на закона, конструктивност в работата, и дълбока загриженост към държавните дела. Само че, ние като избиратели си знаем за разликата в добрите намерения и реалните решения, при българските политици. При партията ИТН, партията на Слави, а отскоро партията на Тошко и на Ива, има две тенденции. От една страна е наистина желание за спазване на законите и на Конституцията, желание за промяна на статуквото, желание за издигане на професионалисти на съответните места, в държавното управление. От друга страна се вижда пълната липса на идеи за бъдещо развитие на страната, свързано и с липсата на подходящи хора и кадри. От друга страна ГЕРБ управляваха България десет години, без каквато и да е визия за развитие на държавата, и без съответните кадри, така че това няма да е нещо ново в българската политика и обществена действителност. При всяко положение задава се нов политически ред, различен от предишното десетилетие. Този нов политически ред, може да се обърне в правов и държавен, което като се знаем какви сме и какво се е случвало досега е малко вероятно. Но този нов ред може и да се изроди в нова диктатура или в анархия. Анархията не е задължително нещо лошо, ако погледнем речниците, какво казват по този въпрос. И все пак е анархия. Аз залагам на това последното.

Причини за поява на хейтърството в България

Тук ще се спра на три основни причини за появата на хейтърството в България. Така нареченото хейтърство, от думата ”хейт” – мразя, е сравнително нов термин в нашата реч, но вече широко разпространен. Той е част от новите термини, неразделно свързани с комуникационно-информационния поток, заливащ ни отвсякъде и станал неизменна част от живота ни. Три са основните причини за поява и разпространение на хейтърството в наши дни, като на първо място за мен е системната липса на справедливост, в държавата, в последните 30 години. Липсата на справедливост, и това усещане, дори когато е съществувала такава, съпътства неизменно времето след 1990 година. През този т.нар. преход, който се проточи 30 години, а не е ясно дали и не продължава все още, видяхме доста възходи и падения на отделни личности, на отделни групи, но силното чувство, че много хора не си получиха заслуженото остана. В България все още няма нито един осъден политик, за престъпление от общ характер, камо ли такъв лежал в затвора. Така хората вече се отчаяха, че могат да очакват някаква справедливост по отношение на извършени от политиците обществени кражби, участие в задкулисни сделки, търговия с власт, а и други съвсем криминални престъпления. Хората видяха, че единственото което могат да направят по този повод е да хейтат и да мразят, та барем по този начин повлияят на събитията, барем по този начин постигнем справедливост. В нашата страна се натрупа не жажда, а направо бих го нарекъл глад за справедливост. Този глад за справедливост така безнадеждно престърга в обществения стомах, в обществения организъм, че вече чак взе да преминава. Този глад намира едно от малкото си удовлетворения в омразата, хейта. Втората причина е чуждият елемент, така бих го нарекъл. Българинът по природа е патриартхален и добър човек. Е, дори да е малко нихилист понякога, това не го прави задължително хейтър, мразещ човек. Нашето затворено, комунистическо патриархално общество преди 1989/1990 година, взе да се разчупва, изхитрява, съзрява, постепенно пред следващите години. Но ето че се появиха хора, журналисти в случая, като Ник Щайн, немец и Албена Вулева, рускиня. Тези хора чужденци, днес почти забравени, просто вкараха езика на омразата в българския ефир, в българската журналистика, в българското общество. Този език на омразата просто не беше познат дотогава. Няма да забравя, лично аз, който случайно гледах навремето едно предаване на Албена Вулева за фолкзвездите. Не че ги обичам особено, но просто бях шокиран, че някой може да говори по толкова груб, вулгарен и безпардонен начин за тях, така да ги коментира. Нещо напълно непознато за нас като българи, за нашето общуване. Дали този силен хейт, съществува сред другите нации, може би като национална черта, не се наемам да твърдя. Така стигаме и до третата основна причина – объркването между критичното мислене и хейтът. Може би и самите чужденци, които споменах, а днес се вижда, че и много други хора, просто не правят разлика между една градивна критика, между критичен анализ на нещо и чистата омраза, хейта. А разликата е много голяма, между това да критикуващ нещо по същество, по точки и с аргументи, или просто да си плямпаш, да повтаряш клишета и на практика да хейтиш. Така хората бъркат, не си дават сметка, за разликата между критичният анализ, който по принцип е градивен и хейта, който по принцип е деструктивен. Това са, според мен, трите основни причини за появата на т.нар. хейтърство и в нашата родина, в крак със световните тенденции. Нашият български народ е разумен, трезв и патриархален, колкото и напоследък това да не си личи, затова със съжаление наблюдавам как се поддава на тази вредна тенденция безпринципната омраза. Но пак да повторя, тя е родена от липсата на справедливост, неовъзмезденост на обществото, външно влияние и копиране на чужд манталитет и несъзнаване на разликата между градивна критика и омраза по шаблон. Жалко...

Социалните мрежи – евтиният път към славата

От средство за общуване, за размяна на мисли и споделяне на интереси, социалните мрежи се превръщат все повече в една лесновъзбудима емоционална въртележка, превръщат се в една търговска платформа, задръстена от предложения и реклами. Замислени като нещо добро, социалните мрежи все по-трудно удържа положителното си предназначение, залети от порой настроения и емоции, хейтърство, което хората представят за критична мисъл, ефимерна слава и шествие на масовия вкус - всичко това превръща общуването в мрежите в нещо по-скоро отрицателно. Въпросите свързани със социалните мрежи са много, но тук ще се спра на някои, които ми се виждат важни. Вече за всички става ясно, че социалните мрежи са един не рационален, а емоционален проект. В социалните мрежи определено вълненията надделяват над трезвия разум, емоционалното надделява над практичното. В резултат се оформя една лесновъзбудима маса от потребители, която може да е съставена дори и от съвсем практични и трезвомислещи хора. Тази лесновъзбудима маса е насочвана непреднамерено или съвсем преднамерено в различни посоки. Емоцията надделява, взимат се решения, но се губи спора, дискусията, изясняването на фактите. Уж в защита на основни, базови принципи, често се стига до безпринципност и истерия, в която гласът на разума просто няма как да бъде чут. Социалните мрежи по елементарен начин ласкаят и обслужват нашето его. Всеки човек се стреми към това да бъде разбран, стреми се към изява и налагане на определени принципи, които счита за правилни, ласкае се от похвала на своя труд, радва се на придобитата слава. Хората намират всичко това в социалните мрежи, които обаче позволяват то да бъде постигнато по един лесен, елементарен начин. За да сполучиш, трябва да се учиш, е казал народът. Само че в мрежата това се постига само с един цитат, или с една мисъл, прекопирана или собствена - без значение. Тази мисъл ти носи харесвания, похвали, коментари, т.е. сполучил си, или се усещаш сполучил, без задължително да си учил. Славата е естествен процес, които идва след много години работа, учене, творчество. Социалните мрежи предоставят бърз път към славата – една снимка, една мисъл, едно наблюдение и славата е с теб. Получаваш признание, лайкове, коментари, положителни оценки. Социалните мрежи захранват егото ни по най-бърз и елементарен начин. В това всъщност се състои и тяхната необяснима на пръв поглед, магнетична сила, трудно преодолима. Признанието и оценката разбира се не са нещо лошо - те радват и ни стимулират. От друга страна обаче ни пристрастяват към една малко или много алтернативна действителност. Губят нашето време и енергия. Постигането на евтината слава и лесното „чешене” на егото изгражда у нас и една погрешна самооценка и преценка за фактите. Това, което говорим за социалните мрежи важи в определена степен и за личните блогове, ютюб канали, за научните форуми, сайтове за обмяна и публикуване на собствени материали и т.н. Все пак в тях има положен повече труд, който заслужава оценка, но и тук трябва да се внимава с пристрастяването и лесния път към стимулиране на егото. Интернет пространството, като неотменна част от нашия живот днес, няма как да бъде заобиколено, дори и при добро желание. Просто трябва да имаме някои неща предвид, за да може да извличаме от мрежата, а не да се окажем нейни пленници.

Кънграчулейшънс, Евгени!

Или иначе казано - Поздравления, Евгени - за новия роман „Сбогом Америка, Сбогом Пловдив”. Предвид това, че не съм чел романа „Рекет”, подходих с известно притеснение към новия роман на господин Евгени Тодоров. Как ли се е справил с този вид литературен жанр управителят на ПОТВ и автор на поредицата от 5 книги „Запомнете Пловдив”? Притесненията ми отпаднаха още в първите страници. Действието тръгна, макар и малко мудно и неясно очертано – т.е. съвсем по пловдивски. Съвсем по пловдивски изглежда и главният герой – Донко. Малко безличен, на пръв поглед, облечен с тениска, маратонки и дрехи секънд хенд, но с ясен сиво-син поглед, на човек който умее да преценява моментално видяното. По-нататък в действието образът на Донко става все по действителен и плътен. Изпреварвайки малко темата може да кажем, че в нашата родна българска литература, вече имаме нов образ на литературен герой, който ще стане класически – пловдивчанина-американец Донко. Тук правят впечатление имената на героите в книгата – Донко, Коко, Тинка, Минка, Боби и т.н., типично пловдивски имена и прякори (като Фотото, Алая, Белия и т.н.), които в наши дни определено контрастират на модните тенденции. Запомнящи и пълнокръвни са и другите образи в романа като антикомунистът Коко, пловдивския депутат Алая, кръчмарят и колекционер Фотото, таксиметровия шофьор Боби Тънкото и т.н. Единствено малко неправдоподобен е образът на Биляна, известна като Били Лъжата – книжарка, която се е пускала по свободно из Тримона навремето. Съчетание на човек, който разбира от литература и бивша лека жена, звучи малко неправдоподобно. Поне аз такова съчетание не съм виждал, а не съм и чувал. Култът към хотел Тимонциум или Тримона, както е известен и до днес сред пловдивчани, за моето поколение е непознат, само сме чували за него от по-възрастните. Чувал съм за танци, и партита, като му казваме днес, а по пловдивски хави, които са продължавали, в Тримона, до зори. Чувал съм за Бумбарника и ресторанта към хотела, но по наше време беше вече съвсем различно. Имам някакви смътни спомени от средата на 80-те години, може би нашите са ме водили и в Тримона, но честно казано спомените ми са противоречиви. Помня едни сервитьори, които се разпореждаха с теб, а не обратното, но да кажем, че това се е случило някъде другаде, а не в култовия хотел. Определено обаче Пловдив е градът на нощните заведения, които през 90-те години се разпространиха с такава сила и набраха такава мощ, че Тримона, от 60-те години, навярно е нещо като прародител на тези събития. Затова и тези сантименти. Евгени Тодоров е успял успешно да вплете в романа пловдивски събития, личности и съдби, някои от които световно известни, но повечето световно неизвестни и все пак типично пловдивски. Предприемаческият дух, наречен навремето дребно-буржоазен, стоката, дюкяна, тефтерът със сметки, занаята, определящ развитието на Пловдив през последните няколко столетия, а вероятно още от самото му съществуване като град, са ясно изразени в романа. То и не би могло да бъде различно, иначе това нямаше да е пловдивски роман. От това днешните управители на България могат само да се поучат, както е отбелязано в книгата, а и Евгени Тодоров нееднократно го е споменавал в своите предавания. Немалка част от сюжета в романа всъщност се разгръща върху разкази, които обаче като пъзел сглобяват голямата картина на отминалото, а и на новото време. Историите събрани в тези разкази са сборни, по признанията на самия автор, но по-важното е че са автентични, почти без изключение. Тук ще срещнем и някои неща, описани в поредицата „Запомнете Пловдив”, но вплетени в романа и неговото действие. Особено впечатляващи са последните глави от книгата и особено главата „Голямата сделка”. Тук сюжетът достига върховете на истинската класика в този жанр. Дори да сме имали претенции към нотките на носталгичност, или семплост, или нещо подобно, в действието до този момент, то тук започваме да си спомняме за автори като Иван Вазов и Фьодор Достоевски. Без ташак. Ще направя сравнение с романа „Казаларската царица”, на Вазов, за което се извинявам, понеже това е един съвсем неизвестен негов роман, а и аз съвсем по случайност го прочетох. Та този равен, романтичен и гладък роман на Иван Вазов, в последните си глави изкачва главните герои до една Голгота и ги прекарва оттам. Точно това се случва едновременно естествено и неочаквано и в последните глави на романа „Сбогом Америка, Сбогом Пловдив”. Едно изкачване, не на типетата (казано по пловдивски), а на Голгота. След което финалът на романа е вече предопределен. Въпреки че заглавието на книгата е „Сбогом Америка, Сбогом Пловдив”, авторът просто не може да си позволи да убие американската мечта. Той не само не я убива, но дори я подмладява и осъвременява, така да се каже. А и може ли да бъде иначе? Може ли да си позволим да живеем без мечти, независимо дали ще ги наречем пловдивски, чикагски, американски или български? Преди края, една забележка по отношение на времената в книгата, глаголните. Както авторът сам споделя, първоначално ръкописът е бил предназначен за сценарий, т.е. писан в сегашно време – „той влиза в стаята”. Това време в много случаи е запазено, което предизвиква известно притеснение при четене, но пък от друга страна придава и известна специфика на текста, с която се свиква. Така че при едно второ издание може и да се промени, може и да си остане, по преценка на автора и на издателя. Може да се направят и други дребни забележки, но те са в сферата на субективното мнение. Със сигурност обаче обобщението за романа „Сбогом Америка, Сбогом Пловдив” е едно и то е - Кънграчулейшънс, Евгени! Появи се един пловдивски роман, който, както и образът на Донко, ще се превърне в класически… Честно!

Букетът от аромати в България

България е благословена страна в много отношения. Тук ще разкажа за едно от тях, за което не си даваме сметка – пълнотата и силата на миризмите и ароматите в нашата страна. Никъде по света не съм срещал тази пълнота и сила на миризмите и уханията, а съм посетил доста държави. Ще започна сравнението със Франция, но преди това кратките наблюдения на един германец. Той беше сравнително млад и интелигентен човек, работеше към немското посолство в София. Каза ми, че преди да дойде в България е мислел че Гърция и България са еднакви държави, като природа. Но каква била изненадата му като дошъл в България – зелено, зелено и пак зеленина. Това го впечатлило в голяма степен и в този смисъл казваше, че България и Гърция са съвсем различни като природа. Та във Франция изкарах около 6 месеца, от началото на февруари до началото на юли. През 2008 година беше. Тогава президент беше Саркози, а Франция отбелязваше 40 години от събитията през 1968 г., но това между другото. Тогава цяла пролет очаквах да усетя онзи букет от аромати, който съпътства пролетта в България. Цъфтяха и във Франция цветни храсти, лавандула, акации, но този аромат и тези ухания познати на нас ги нямаше. Кога настъпи пролетта и кога мина, така и не разбрах, а доста общувах с природата. Бях във Южна Франция, климатът и природата тук са Средиземноморски, ниска растителност по крайбрежията, наречена гарига. Ароматът на море, миризмата на нашето Черноморие, също не можеше да бъде достигнат по интензивност. Соленият морски полъх, мирисът на водорасли и изобщо на море също е много интензивен, а по Средиземноморието е по-слаб. Поне това са моите впечатления. Тук се прехвърляме от другата страна на Атлантика и наблюденията ми от Флорида, въпреки че там бях декември месец (това преди десет години), т.е. през зимата. Ароматът на море, Карибско море, което достига до там, нямаше онази наситеност и аромата на нашето море. Не че няма специфична широта и красота, но тук говорим за мириса и уханията. Може би единственото място, което се доближава до България, но без да я надминава, като интензивност на ароматите и миризмите е Индия. Да, Майка Индия почти достига до Майка България в това отношение. Тук пътувах за кратко с едни канадци, както и имах много пътувания с германци, австралийци, французи и т.н. Те идваха от Тайланд и бяха много впечатлени от миризмата на запалени автомобилни гуми, които преживяли там на едно място. Разправяха го като събитие… явно Канада е много стерилна в това отношение. „Ха, ха, елате в България”, мислих си аз, не е нужно да ходите чак до Тайланд и Индия за едно такова преживяване. А самата Индия, като започнем от уличната миризма на приготвяна храна, като минем през полетата засети с житни култури и ориз, като стигнем до южните тропически щати, навсякъде миризмите са доста интензивни. Силните аромати, особено цветните ухания през пролетта е още едно богатство на нашата страна. Това е нещо, което не може да се предаде чрез снимки и пощенски картички. Може само да се почувства и усети на място. Приятна изненада за туриста и за всички нас, които често го забравяме.

Двеста години от рождението на Георги С. Раковски

Георги Стойков Раковски е роден в град Котел през 1821 година. Както той сам казва, това е годината на гръцкото въстание за независимост, година в която намират смъртта си много българи, участвали или обвинени за участие в това въстание. Тази размирна година сякаш определя бурния път на Раковски. Няма да е пресилено ако да кажем също, че в началото на 19 век, град Котел е политическата столица на България. Трудно може да изредим всички известни личности, родени в този балкански български град. Котел е родно място на учения Петър Берон, на духовника и епископ Софроний Врачански, на капитан Георги Мамарчев, на водача на националното църковно движение Неофит Бозвели, на османският държавник и княз Стефан Богориди, също и на Гаврил Кръстевич и на още много други видни личности оставили следа в историята на България. В града съществувала и силна родова памет, както и спомен за стари славни времена и личности. Ето какво заявява сам Раковски в своята започната, но незавършена биография: „На четири часа път от Котел се намирал стар град под имя Раково.” Оттам идва родът на баща му. „Тойзи град Раково, продължава Раковски, е бил отечество храбраго Бояна, кой предвождал цар Симеоновое войнство под цариградските стени и е насилил цариградската стена откъм Златия Врата крепости, а подир бързото примирение цар Симеоново с византийците поради нападенията на маджарите на българските граници Боян е бил избран от Раковското общество на общенароден събор за предводител на войнството, което е било изпроводено против маджарите. Боян е храборно победил маджарите и продрал е до чехите, от де се е завърнал с голяма слава, водящ и много заробени. Раково е разорено от турците много после от паданието на Българии и една част от жителите му се приселили в Котел, а друга в Сливен.” В този стар български град имало четиристотин дюкяна, в които се е работил мед (бакър). Оттук предполагаемо идва и името - Бакърово - Раково. Но по-важното е друго – историческата и родова памет, която се е съхранила в продължение на 9 века от жителите на този град и техните наследници…! Съвсем не случайно, следователно, Георги Раковски проявява такъв жив интерес към народните старини, към нашата българска история, към нашия български език. Георги Раковски учи в килийното училище в родния си град, където освен български изучава и гръцки език. По късно през 1934 година продължава образованието си в Карлово, при известният учител Райно Попович. В края на 1837 година заминава за Цариград, където продължава образованието си в известното училище в квартала Куручешме. Тук Раковски получава много добро образование, овладява и административния език на османската империя - персийски. Оттук започва и запознанството му с древните езици санскрит и авеста. Малко познат е фактът, че Раковски е говорил и познавал добре близо десет чужди езика – гръцки (и старогръцки), турски, френски, руски, сръбски, влашки (румънски), немски, малоруски (украйнски), персийски, а вероятно и други. На двадесет години Раковски напуска Цариград и заминава за Румъния, където се готви бунт. За участието му в тези събития и Браилския бунт от 1842 година, той е осъден на смърт, но успява да избегне присъдата, като избягва и се установява в Марсилия, Франция. Тук в продължение на година и половина Георги Раковски посещава библиотеката в града и се запознава с най-новите изследвания на френските учени по въпросите за индо-европеистиката, откъдето тръгват и неговите научни интереси в тази посока. Научното творчество на Георги Раковски, което до ден днешен е засенчено от патриотичните му дела и дейност, отговаря напълно на изискванията на научните съчинения от средата на 19 век. То е напълно съизмеримо с творчеството на учени като Юрий Венелин, Александър Чертков, княз Михаил Оболенски и други, оказали влияние върху българската наука. След завръщането си в България Раковски отново се установява в Котел. Бащата на Раковски, като виден и богат гражданин, представител на еснафа е защитник на населението. Той е наклеветен от петима котленски чорбаджии, очевидно с протурска позиция, поради което Раковски баща и син са осъдени и изпратени в Цариградските „темни зандани”, осъдени на 7 години затвор. Kато оставим настрана несгодите от този близо четиригодишен престой в затвора, Георги Раковски сам споделя, че това за него се превръща в една школа, един неочакван университет, където той изучава системата на турското управление, политиката, научава тайните на управление на огромната империя. Поради учеността си завързва и немалко връзки с видни османски държавници. Той излиза от затвора през 1848 г, но за съжаление здравето на баща му е разклатено от този престой в тъмницата и малко по-късно той умира. През 1854 година Раковски организира чета от десетина души, с които тръгва от Цариград към Странджа и оттам към Балкана, за да посреща руските войски, които ще дойдат да освобождават България. Руските войски обаче се оттеглят през есента и Раковски разпуска четата си. За известно време се укрива близо до Котел, като по това време пише и първа редакция на поемата си „Горски пътник”. Скоро след това Раковски напуска България и чак до смъртта си през 1867 година, не успява да се завърне повече в милото си отечество. Понеже революционната и публицистична дейност на Раковски е добре известна, няколко кратки думи още върху научната му дейност. Въпреки архаичния начин на изразяване, който Георги Раковски използва в своите научни съчинения, прозренията по много от въпросите, свързани с нашата реч, с нашият уникален, а също и универсален български език, остават може би ненадминати. Ненадминати остават и неговите прозренията за разпространението на ранното християнство на Балканите, първом сред македонските и останалите южни българи (разбирай местното тракийско население) от самия апостол Павел, а чак няколко века по-късно и сред гърците. Невероятни са и прозренията му по отношение на гръцкото племе, с какво то се е занимавало от древни времена, как се е занимавало с политика и администрация, как е печелило от езическите светилища и как по-късно е прехвърлило същите си тези занимания върху християнската вяра. Много интересни са наблюденията на Раковски върху римското владичество по българските земи. За това как част от централна и източна България, Средногорските и Задбалкански полета, старият Балкан, остават на практика извън римското управление. Подобна теза е прекопирана и изказана от съвременни историци по отношение на петвековното османско владичество в българските земи. Раковски се спира подробно и на присъствието на галатите (келтите) три века преди Христа по българските земи. През 1862 година Георги Раковски организира т.нар. Първа българска легия (легион) в Белград. Той издава вестниците „Будущност”, „Дунавски лебед” и други. Автор е на „Привременен закон за народните горски чети за лято 1867-мо лето”. Поддържа активни дипломатически отношения с представители на чужди държави. Цялата природа на Раковски е най-кратко и добре уловена от Иван Вазов, който в стиховете посветени на Раковски пише: „мисъл и желязо, лира и тръба - всичко ти бе вкупом за една борба!”Действително такъв е образът на Георги С. Раковски - революционер, публицист, дипломат, поет и писател, а не на последно място и учен. Поклон пред паметта му!

Как да се преборим с коронавируса

„Войната е бягане”, казва един от героите във филма „Седемте самураи”. Днес все по-често се споменава за това, че ситуацията с коронавируса прилича на война, затова е добре да си припомним тези думи. Войната е бягане и то бягане на дълго разстояние и този, който е подготвен за това, ще издържи и ще победи. За българина, все по затлъстял, свикнал да намира единствено сигурно удоволствие в храната и сядането на маса, подканата към бягане не звучи много приятно. Но добрата кондиция и доброто физическо здраве е първото условие за победа над коронавируса, а и всички други болести. Все пак по-долу ще се опитам да дам съвети, които не включват много бягане и са изпълними за всички. Ще започна с нещо много елементарно, което съм чул да се споменава напоследък. Като много ефикасно и просто средство срещу инфекциите и днешния коронавирус се препоръчва пиенето на три чаши топла вода на ден. Повтарям – топла (не гореща). Ето тук идва усилието, което трябва да направим – да затоплим водата. Това може да стане на котлон или на печка, а може и на електрическа кана, както най-удобно се прави днес. Топлата вода, една чаша, се изпива спокойно, не наведнъж. Това се прави поне един път на ден, а най-добре е три пъти. Мисля че това е рецепта на Петър Дънов, която е действала добре още през време на епидемиите от Първата световна война. Дори и да не ви помогне, това няма да ви навреди, а има и физиологическо обяснение на целебния ефект, от това просто действие – пиене на чаша топла вода. Една друга ефикасна практика, която не включва бягане е т.нар. коремно дишане. В ежедневие огромният процент от хората дишат гръдно, с гърдите. Коремното дишане е дишане не с гърдите , а с корема, т.е. с издуване и прибиране на корема. Коремното дишане се практикува от йогите, но тук не става въпрос за практикуване. Просто коремното дишане включва в дихателният процес долната част на белия дроб, която ние с нашето гръдно дишане на практика не използваме. Практикуването на коремно дишане, дори и по малко, помага да се концентрираме, съсредоточим, върху процеса на дишане, което е полезно само по себе си. Едно лично отклонение - коремното дишане няколко пъти сериозно ми е помагало, особено при натоварване и аритмия на сърцето, понеже то не натоварва горната част на гърдите, а я държи свободна, съответно не притиска допълнително сърцето, когато то е натоварено. Диша се спокойно и умерено, може и по дълбоко. Вдишвате и издишвате на равни части, примерно като броите до 4 или до 8 и т.н., леко задържане, или до колкото ви е приятно, и издишвате. А ако се заинтересувате от дихателните практики на йогите и практикувате правилно поне една от тях, качеството на здравето ви ще се подобри значително. Дишането, особено правилното, обогатява кръвта с кислород, а това е на практика всичко. Яжте при възможност разнообразна храна и приемайте витамини, естествени. Също и т.нар. пробиотици, клееви тинктури, пчелен прах и млечице, джинджифил и т.н. неща от този род. Цитрусовите плодове съдържат много витамини, например грепфрута, който съм чувал, че е ефективен срещу коронавируса. Комсумацията на грейпфрут трудно може да стане като тази на портокал или мандарина например. Просто разрежете грейпфрута на две половини и изстискайте едната в чая или сока, който пиете. Като деца ядяхме грейпфрут с малка лъжичка - като се разреже на две половини и се получават едни килийки, които е много интересно да ядеш една по една с лъжичката. Семките от грейпфрута също са полезни, макар и горчиви и могат да се ядат, счукани. Мийте си редовно ръцете, но не забравяйте, че всъщност коронавируса не влиза чрез храната и стомаха, където стомашната киселина смила всичко. Както ни обясняваха докторите в началото на епидемията, което беше преди доста време, вирусът влиза чрез очите, или чрез носа, или ранички на лицето и т.н. Затова и ни съветваха да не си пипаме лицето с ръце, което всъщност е много трудно. Промивайте си носа, със физиологичен разтвор, или просто със солена вода, с помощта на пластмасова спринцовка. Овлажняването и промиването на лигавицата намалява риска от заразяване с коронавирус. Спазвайте дистанция и намалете контактите, както ни съветват докторите, но не се отчуждавайте. Това е една неприятна тенденция, която забелязвам, някой хора изпадат несъзнателно в изолация и отчуждаване и наричат това дистанция и спазване на правилата, а всъщност е нещо доста опасно и за тях и за цялото общество. Трябва да се стремим да поддържаме добрите си чувства и връзки по всякакъв възможен начин, който разбира се към момента не е опасен за здравето. Също така е дошло време всеки от нас да прояви малко аскетичност. Налага се в тази дълга и трудна битка. Аскетичност ще рече отказване от това и онова, отказване от едно или друго удоволствие. Не сте прецакани, не сте ощетени, приемете го като предизвикателство, концентрирайте се, приемете го дори като жертва, която се налага на направите. Днешният свят, днешната култура, която подтиква само към търсене на развлечение и удоволствие, забравяме че живота изисква и известно въздържание. За един това може да е въздържание от екскурзия, за друг от храна, за трети от някое хоби, за четвърти може да е дори несядане на компютъра или нечетене на книги, всичко е възможно. Ще рече - за всеки дилемата е различна, но жертвата всъщност е с еднаква тежест. И накрая при възможност все пак спортувайте. Не забравяйте, че работата си е работа, спортът си е спорт. Дори и цял ден да сте работили в градината или на полето, това не е спорт, това е работа. Направете няколко елементарни физически упражнения, ставане клякане, махане и раздвижване на ръцете, на краката, бягайте, ритайте топка, карайте колело – това е спорт, а другото е работа. Пак да повторим - войната е бягане. Не се поддавайте на инерцията и мързелът – не казвайте няма коронавирус. Концентрирайте се, свършете нещо различно от обичайното, нещо повече, положете усилие. Усилията винаги биват възнаграждавани. А също и обратното – не се поддавайте на страха, въпреки че първоначалният такъв вече отмина, а се дръжте разумно, действено, отговорно.

Един череп и едно дежавю

Преди няколко месеца се запознахме с едни нови генетични изследвания върху произхода на българите и по-точно на прословутите прабългари. Тези последни към днешна дата изследвания са до такава степен пошли и манипулирани, че и изследователи и слушатели изпитват дълбок срам при участие в поредния скалъпен спектакъл. Зад имената на института Харвард, на д-р Д. Райх, на антрополога С. Стамов, на д-р Т. Чобанов и т.н. се крие поредната манипулация и то висока платена, изфабрикувана единствено с цел поредно прикриване и изкривяване на българската история. И всичко това е скалъпено до такава степен, че дори и аз като човек, който не вярва във външни заговори и умишлени манипулации, започвам да си задавам някои наистина тревожни въпроси. Дали все пак външни сили не прокарват целенасочена политика във връзка с историческите изследвания, важен елемент от образователното, културно, а и политическо самочувствие на българина? На базата на само два изследвани скелета от времето на Първо и Второ българско царство, а всъщност само на един, ни беше поднесена информация и резултати по темата. Хаплогрупата на изследван мъжки скелет от времето на царете Борис I или Симеон Велики произхождала много далеч от България, някъде от района на Байкал. И това не е всичко, понеже от получената на генетично ниво информация става ясно, че тази хаплогрупа има връзка дори с хаплогрупата на индианците от културата Кловис в Северна и Централна Америка. Както се казва с един изстрел ни изпратиха право при индианците... По-нататък няма да влизам в безумните разсъждения и обяснения по темата, за палеосибирски популации, за северни келти, за народа сунну, за енисейската група и т.н. и т.н. Вижда се с просто око, но само на запознатия с темата, че цялата тази информация се доставя с единствена цел да обърка слушателите. Информацията трябва да доведе до там, дори и запознатите с проблематиката, че да не могат да съставят каквото и да е мнение по-въпроса и да извадят разумно заключение. Всичко това се затвърждава и от крайните изводи на „генетика”, а всъщност антрополог С. Стамов. На въпроса какви са в крайна сметка ранните българи (прабългари) горкият манипулатор отговаря с едни заплетени обяснения за процент скитски гени от степите на Унгария, за алани и Салтово-Маяцката култура, за кавказки и ирански групи, за палеосибирски популации, за късни сармати и скити от Понтийските степи и т.н. и т.н. Разбира ли нещо от подобни обяснения уважаемият читател и слушател? Ако не е разбрал, вината не е в него, защото тази информация е създадена специално, за да не дава конкретен отговор на въпросите и да не бъде разбрана. Такава е целта на упражнението от страна на определени сили, външни или вътрешни без значение, целящи единствено да внушат объркване и отчуждение у българина, от собствения му произход. Целящи по всякакъв начин да прикрият истината за нашата богата, древна и пълноценна история и благороден, макар и по-скоро орачески, отколкото арийски произход. Тук идва и дежавюто, със случай отпреди повече от 100 години. Върху него ни обръща внимание д-р Ганчо Ценов, в самото начало на 20 век. Става въпрос за един череп и доклад още от времето на руско-турската война, на учения Вихров. Като разглежда изпратения нему череп за изследване, той не намира нищо необикновено в него, само някои особености му напомнят ниските черепи на австралийските диваци и поради това той заключава, че българите не са славяни! По късно ученият Вихров придобива още 19 черепа, върху които прави анализ, цитиран и в европейско научно списание от 1878 година. Бивш професор от Букурещкия университет пък от формата на изследваните български черепи установява, че българите трябва да са говорили едно наречие близко да това на самоедите и тунгузите. Или както възкликва Г. Ценов – „По формата на черепа значи, се вади заключение за неговия език!?” А от един друг череп, без да се знае от де е и що е, се вади прилика с австралийските диваци и заключение, че българите не са славяни! „Всичко това ще да е чиста наука, обаче намират се и некритични умове, които наричат подобни учени издирвания шарлатания и лудост…” Ясно е, че опитите за шарлатания в науката не са от вчера, а както виждаме и методите не са се променили много. По важният въпрос е, кой слугува и е слугувал на немците от Австро-унгарската империя, на руснаците от Руската империя и тези от Съветската такава, в по-късно време. Кой слугува към ден днешен на нациите от Западна Европа, на американски или руски интереси? Отговорът, въпреки различните имена и епитети, и вчера и днес е всъщност един и същ.

Българският народ – разделен и във връзка с годишнината на Левски

От много време наблюдателите отбелязват, че разделението и вътрешното противопоставяне в българското общество е голямо. Имаме противопоставяне, което върви по най-различни линии, разсича обществото по най-различни начини. Разделение и противопоставяне имаме между граждани и селяни, между бедни и богати, между интелигенти и простолюдие, между русофили и русофоби, между американофили и американофоби, между слушащи чалга и слушащи класическа музика, между бисексуални и херетосексуални, между такива с леви политически разбирания и такива с десни политически разбирания, между националисти и глобалисти, между християни и атеисти, и т.н. и т.н. Това разделяне и противопоставяне се изразява и в съществуването на над 300 политически партии в България, поне 30 от които ще се явят на предстоящите избори в месец април. Ето че днес и утре се срещаме и мъчим, и отново вътрешно се противопоставяме в поредното разделение, възникнало около датата, в която трябва да се отбелязва годишнината на Левски – 18 или 19 февруари. При положение, че поне от 60 години, датата от смъртта на Васил Левски се отбелязва на 19 февруари и няколко поколения българи са израснали почитайки тази дата, просто нямаше смисъл да се претендира за датата 18 февруари, колкото и основание да има за това. Така, породено дори и от патриотични подбуди, се изправихме пред поредното противопоставяне в нашето общество, във времето в което живеем. Вижда се, че просто това повече не може да продължава така. Нуждаем се от обединение и то възможно по-скоро. Бързам да успокоя тези, които се притесняват от думата обединение, че тя не означава задължително единомислие по всички въпроси, не означава да обичаме хора, които не ни харесват, не означава и да се прегърнем с всичко, което ни заобикаля. Обединение означава слагане в ред на държавата и държавните дела. Обединение означава даване приоритет на това, което е стойностно и потискане на това, което не е такова. Българският народ днес е разделен поради това, че структурата на нашето общество е все още в едно полуобърнато и полу-размесено състояние. Докато по време на т.нар. комунизъм (времето на социалистическа България) структурата на обществото, обществената пирамида беше изцяло разбъркана и обърната, по времето на прехода тази пирамида, така и не успя да се изправи и да заеме истинското си положение. Т.нар. задкулисие и калинките на всички нива в държавния и обществен апарат успешно продължават да поддържат тази полуобърната, полуизправена структура, резултат от което е положението, в което се намира днес българското общество. Когато държавата бъде поведена от заинтересовани за развитието на България хора, от хора интелигентни и вярващи, които да наложат своите приоритети на дневен ред, тогава ще се оправи и цялото общество, ще изчезне и голяма част от изкуственото разделение, което съществува в момента и което се поддържа по случайност или умишлено. Когато държавата бъде изчистена и подредена, тогава ще настъпи истинското обединение. А празникът на Левски със сигурност е нещо, което винаги трябва достойно да отбелязваме.

Снимка Пловдив - 19.02.2021 г.

Богът на виното Дионис: дела и документи

През месец февруари, от незапомнени времена, българинът спазва една древна традиция, свързана с отглеждането на лозя и произвеждането на вино, по нашите земи. Тази древна традиция днес отбелязваме като празник на виното, а напоследък като празник на виното и любовта. Почитаме я под името на християнският светец св.Трифон или Трифон Зарезан по народному. Както и при много други християнски празници, тук също срещаме една жива традиция, част от древното културно наследство на българските и балкански земи. Празникът по зарязването на лозята и времето, когато това се прави е най-важният от цикъла празници, свързани с почитането на тракийския бог Дионис. Това е същият бог, познат като Дионисий, Дион, Дионисос, а също и Бакх, Бакхус, наричан с още много други епитети, познат не само в Балкано-Малоазийския регион, но и в Западния свят като бог на виното и веселието. От древността до днес са известни многобройни релефи, изображения, литературни произведения, песни и химни, статуи и картини, свързани с този Бакхус и неговият антураж – жени вакханки, пантери, лъвове, живи лози, символизиращи веселият му характер, но и безумната стихия, която го съпровожда, породена от виното и опиянението. Запазени са многобройни митове и предания свързани с Дионис, записани от поетите и писателите още през Античността. Това ни дава възможност да погледнем доста назад в миналото на човечеството, в самото начало на създаване на земеделската цивилизация, установила се в Мала Азия и Балканите преди хиляди години. Оттук тази цивилизация се разпространила на огромни територии в земите на Евразия, спомени от което също се срещат в преданията и митовете за бог Дионис. Според една от най-разпространените легенди Дионис бил роден в планината Ниса. Според омировите химни в чест на Дионис, тази планина е някъде в древна Финикия (Ливан) или Египет. Според други автори планината Ниса и нейният нисейон (пещера на нимфите) се намирали на остров Крит. Самата „биография” на бог Дионис обаче ни дава основание да предположим, че тази планина се е намирала не някъде другаде, а в сърцето на Балканите, в плодородна Тракия.

Рисунка на Дионис върху антична ваза Младият Дионис бил отгледан от нимфите, а по-късно попаднал под грижите на сатира Силен, любител на виното и забавленията. Така още от ранно детство пияните сатири, свирещи на флейта, танцуващи и играещи, станали постоянни спътници на Дионис, по време на неговия живот, неговите премеждия, конфликти и странствувания. Постоянен спътник на бога станали и т.нар. вакханки или бакханки – пеещи и танцуващи жени, менади, изпадащи често в екстаз и опиянение. Буйстването, наречено вакханство или бакханство (оттук и думата вакханалия), е една от неизменните характеристики на бог Дионис. Това буйстване е било свързано с опиянението от виното (ферментиралия гроздов сок), с религиозния екстаз, с освободените сексуални прояви. Всичко това е правило силно впечатление в древния свят и не е било приемано еднозначно. За някои е било неприлично и шокиращо, за други забавно и приемливо. Именно в древна Гърция култът към Дионис, със съпътстващите го представления, обреди и тържества, навлиза доста късно, когато вече се е разпространил на много други места от територията на Балканите към Мала Азия, Египет, Персия и отвъд. Сексуалният елемент в тези оргии е бил представляван във възникналите по-късните шествия с изработването на фалос (мъжки полов член, изработен от дърво, глина или друг материал) или носенето на жезъл, така наречения тирс, увенчан с борова шишарка на върха – също символизиращ фалос. Шествията са били съпътствани и с много шум и буйства, от което произлизат допълнителни епитети, т.е. названия, на бог Дионис като Бромий, Евхан , Иакх, Елелей, и други. Освен тирсът, други постоянни атрибути на бога били кожата от леопард, пантера или еленова кожа, лозовата клонка, винената чаша. Така е изобразяван той в релефи, рисунки по вази, скулптури и други. Отвъд първични сексуални и екстатични елементи, между впрочем запазени в българските карнавални шествия и игри и до ден днешен, бог Дионис е възприеман и като освободител или освобождаващ. Оттам са и епитетите Люей, Либер, Сабадий (Сабазий), които съответно на старогръцки, латински и тракийски означават – Освобождаващ или Освободител. Вероятно тази основа е била първичната, като сексуалното освобождаване е само частен израз на този божествен акт. Защото освобождаването при човека означава приравняване с божеството.

Сребърна плочка със Сабазий от Белинташ В разказите на античните автори и запазените многобройни митове за бог Дионис се очертават няколко основни момента в неговата „биография”. Единият е свързан двойнствената природа на бог Дионис. Това е отразено и в мита за двойното му раждане, поради което богът е наричан и Двойнороденият. Поради същата тази причина, един от символите на Дионис е и двойната брадва, т.нар. лабрис. Двойнствената природа на Дионис се изразява в неговата освобождаваща, от една страна но и стихийна, разрушителна сила от друга. Друг важен момент е конфликтът между богът с двойнствена природа Дионис и митичният цар на едоните Ликург. В цар Ликург виждаме отразен вероятно слънчевият бог Аполон, с типичните негови характеристики. Оттам и сблъсъкът между Аполониевото, слънчево, статично начало и Дионисиевото, хтонично, екстатично начало, която тема е разработвана от философите и психолозите. Легендата за противопоставянето между Ликург и Дионис е разказана още в Омировата Илиада. Пръв древногръцкият драматург Есхил представя Ликург като цар на тракийското племе едоните, живеещи около река Струма и планината Пангей (Кушница). Според друга версия, на историка Диодор, Ликург е цар на траките при Хелеспонта, днешният Галиполски полуостров. Според древногръцкият филолог Аполодор Ликург пръв обижда Дионис и го изгонва , а вакханките и тълпата сатири, които го придружават пленява. По късно обаче те се освобождават, а Дионис възбужда лудост у царя, който в умопомрачението си, като мислил че сече (зарязва) лозово пръчка убива собствения си син с брадва. Дионис предсказва, че от този момент земята ще остане без плод и няма да ражда докато Ликург не бъде убит. Тогава траките едони правят това. Според Диодор обаче Дионис и Ликург се сприятеляват, докато Дионис се готви да премине със свитата си от Азия в Европа, но тракийският владетел заповядва да го нападнат през нощта и да го погубят, заедно със свитата. Когато разбира за тези му намерения, богът се връща в Азия, превежда войската си и като побеждава в сражение Ликург го ослепява, като накрая го разпъва на кръст (!). При всяко положение е очевиден конфликтът, който бог Дионис е имал на местна почва, на Балканите. Вероятно поради тази вражда с местното или част от местното население, той е принуден да приеме своите странствувания из Азия, като достига чак до Северна Индия. Луций Флавий Ариан биографът на Александър Македонски (356-323 пр.н.е.) разказва за това как Дионис със своята свита от сатири и менади достигнал през земите на Финикия, Сирия и Персия чак до Северна Индия. Преди идването на Дионис хората в тази страна водили най-примитивен живот, не познавали земеделието, нямали и градове. Дионис им дал огъня, научил ги да орат и сеят, да правят вино, да строят, да обработват металите. Той уредил и религията им, а себе си поставил начело на новия пантеон. С други думи Дионис според историка Ариан (живял в 1-2 век от н.е.) е основател на древната индийска цивилизация. Между другото, по време на походът, в Мала Азия (т.е. днешна Турция) Дионис среща един друг популярен герой Херакъл, който заедно с него продължава пътят на изток, към Индия.

Картина на млада вакханка от Уилям Бугеро (1825 -1905) Споменът за този поход, със всички съпътстващи го събития и последствия, вероятно е отглас на исторически събития, състояли се според изследователите около началото на четвъртото хилядолетие преди Христа. Или иначе казано и погледнато от днешно време преди около шест хиляди години! Самият Александър Македонски е знаел за този поход на бога и в собственият си поход към Азия се обявява за Нов Дионис. Той намятал върху себе си и кожа от леопард, по подобие на бог Дионис. Действително походът на Александър е представлявал нещо подобно, поне в най-общи линии, на онова случило се около три хиляди години по-рано. Според древните историци след похода към Индия и неизвестно колко продължилият престой там, Дионис се завърнал към Балканите. По-късно Орфей, когото историците свързват с началото или средата на второто хилядолетие преди Христа, бил един от тези, които провеждали мистерии в чест на бог Дионис. Интересно е и това, че един от празниците в чест на бога се провеждал на всеки три години, като невести и млади девойки менади участвали в екстатични ритуали в планината при светлината на факли, през най-дългата зимна нощ. От тракийските земи култът към Дионис се разпространил на юг към Елада, на север към земите на скитите, на запад към Италийския полуостров. Мистериите и оргиите, които съпътствали култа не били приемани еднозначно, но постепенно се наложили на широки територии от цивилизования свят. От тържествата в чест на Дионис и от култовата песен наречена дитирамба, произлязла всъщност античната драма. Това станало при устройваните тържества в чест на бога, който били съпътствани с игри, пеене, рецитали и т.н. Според древногръцкият философ и учен Аристотел, трагедията е възникнала от сатирската драма и първоначално е имала шеговит характер. Според него трагедията била импровизирана игра, която впоследствие получава сериозния си характер. И самата дума „трагедия” според Аристотел е свързана с култа към Дионис. Трудно бихме могли дори да изредим всички свързани с Дионис произведения на изкуството и литературата, както през Античността, така и през Средновековието, и Ренесанса, а и по-късно. Този противоречив бог, двойнороден и двойнствен, едновременно съзидателен и разрушителен, предизвикващ и веселие и радост, но и страх и скърби, бог свързан с възраждащата се природа, се е проявявал винаги през вековете, вълнувал е творческата мисъл. В българските земи, традициите преминали през вековете и хилядолетията са многобройни, включително и такива пазещи следи от древните оргии и тържества в чест на бог Дионис.

Картина от Уорънс Алма-Тадема XIX век, Посвещаване на Бакхус