Мавро Орбини за славянската писменост

"Тогава папата незабавно удовлетворил молбата на славяните и преди всичко на тези от Ливорно, които били юридически подвластни на ерцхерцога на Норик. Те и до днес служат месата и другите свети обреди на майчиния си език, тъй като съвсем на знаят латинския. Нещо повече, самите князе на Норик (Норикум) си присвоили (както твърди Авентин в кн. 4) буквите на славяните и ги използват при различни обществени писмени нужди, както може да се види в църквата "Св. Стефан" във Виена.
Славянската нация има две азбуки, каквито нямат ни гърците, ни латинците: едната е сътворена от Кирил и е наричана кирилица, а другата е измислена от свети Йероним и се нарича буквица, тя има следното изображение: (Следват изписани буквите от глаголицата и техните латински съответствия)
Докато кирилицата изглежда така: (Следват изписани буквите от кирилицата с названията - аз, буки, веди и т.н.)
Тези два вида букви са били измислени, както бе изтъкнато, от свети Йероним и от свети Кирил, за които пазят вечна памет славяните, предимно бохемците и поляците. Техните две царства водят началото си от тази прославена славянска нация, която след като завладяла Илирия, разпростряла колониите си още по на север - в Бохемия и Полша..."

Из "Царството на славяните" от Дон Мавро Орбини 1601

Зачатките на Българската история

"За да изуча зачатките на нашата история, аз трябваше да захвана от Омира, да проследя всичките стари елински автори след него, всичките латински списатели и всичките византийски летописци. Като ми беше недостатъчно това, аз трябваше да изуча съседите на древните жители на нашата земя, които са имали съприкосновение със старите Египтяни, Финикияните, Асиро-Вавилонците, дори и със Шумеро-Акадите, и отпосле всичките тия славни народи са били владяни 270 години от жителите на нашето отечество. Нашите прадеди са внели много нещо от своята душа в душата на тия азиято-африкански народи, като обединили различните цивилизации и слели в една, сближили народите и ги накарали да се запознаят и си заемат един на друг полезното. По този начин дойдох до убеждението - като щудирах една верига от четиридесет века - че нашата народна раса е една от най-даровитите: храбра, умна, трудолюбива, свободолюбива, и главно, надарена с творчески гений. От началото на вековете досега тя нищо не е изгубила от тия си черти, които следват да живеят в душата й. Заслугите на нашия народ пред человечеството и цивилизацията са огромни, особено за европейските народи, които чрез нашата земя са добили светлината и умът. Един такъв величествен предмет се указа достоен да плени моето внимание и да ми влее енергия в голямото и трудно предприятие, което аз успешно изкарах докрай...
Направи ми особено неприятно впечатление единодушното твърдение на историците в Европа, че само нашите деди - Траките - били измрели, а всички останали народи и до днес живеят. Шепата Гърци, шепата Керкети, Арменци, дори и Кардуките на Ксенофонта и Кадусите на Страбона живеят в лицето на сегашните Кюрди, а само нашите деди били измрели. на мястото им били се населили Чувашки Татари, дошли от Волга, и после се ославянили! Нашите читатели ще имат случай да видят. че всичко това е измислица и няма в него нищо вярно.
В изследванията си аз съм се ръководил само от чувството на истината: никакви националистически гордости не са били в състояние да ме отбият от този път. Тая моя метода ми направи цял ред открития: и нийде не видях, не срещнах да сьм се заблуждавал. Надявам се моите трудове да създадат много работници на това обширно поле, покрито с рози. Време е народа ни да има история, изработена от нас: от чужденците да не очакваме да ни описват миналото, което те добре не познават. Те толкова пишат за нас, колкото ние можем да напишем за Патагонците. Нека не чакаме какво ще кажат ураколите във Вена, защото те нищо положително не могат да кажат, понеже не ни познават"

Никола Йонков-Владикин "Зачатките на Българската история" 1901 г.

Андрея Луков

Ако човек от нашето поколение има дядо или прадядо роден в Пловдив, то голяма е вероятността този дядо да е грък, арменец, евреин, турчин или поне павликянин-католик. Такъв е бил обликът на Пловдив, а изобщо на големите градски центрове, преди сто и двадесет - сто и петдесет години.
Дядото на моя дядо, по майчина линия, Андрея Луков, роден в Пловдив, в средата на 19 век е бил от католиците, макар и вероятно не от павликянските. Според запазените спомени в рода фамилия Лукови идват от Видинския край. Там е имало силна католишка пропаганда през 16-17 век от района на Чипровци и околността. Има и до днес католишки черкви и села. 

Навремето дядо ми Андрей беше прочел в хрониката на Константин Муравенов за павликянина (т.е. католик) Арнаут Матея, който идвал от албанския град Шкодра и се беше впечатлил от тази информация. Тук изглежда също има някаква връзка с рода, с фамилията Шкодрови, но по женска линия. От друга страна името Андрей в Албания е доста разпространено, лично бях свидетел на това през 2013 когато ходихме до там, а и до днес над 10 процента от населението е от католишко вероизповедание.
Вероятно Михал И. Луков, роден през 1825 година, е този който идва в Пловдив, от Северозападна България, от района между Чипровци и Видин. Той притежавал няколко чифта волове и достатъчно пари за да закупи 300 дка земи, близо до град Пловдив. Близък е бил с турския бей, притежаващ земите около село Коматево, където са били и неговите 300 дка земи. Михал Луков (1825-1889) се жени за Анка Ковачева, една от петте дъщери на Андрей Ковачев, един от най-богатите пловдивчани по това време, който е имал и двама сина - Иван и Петър. Вероятно евродепутатът Андрей Ковачев, за мен най-симпатичният български евродепутат е наследник именно на тези Ковачеви. Единственото дете на Михал и Анка е Андрея Луков, роден през 1857 година. По време на руско-турската война през 1877-1878 година, когато част от турското население напуска България, беят остава своите чифлишките земи не на Михал, а на младия Андрея, тогава 20-21 годишен. Той явно вече се доказал като деен и отговорен човек, понеже беят е оставил земите на него, вместо на баща му.
Земеделието се превръща в основна дейност на рода или поне на по-голямата част от него. Андрея Луков има две деца Михал и Анка от първата си жена Катина, която почива млада, двадесет и две годишна. От втората си жена Джена (Шкодрова), има четирима сина Иван, Петър, Георги, Стефан и една дъщеря Екатерина. Семейството отглежда и две храненичета.
В самото начало на 20 век, фамилията построява няколко сгради в градския център и в католишката махала в град Пловдив. Една от сградите е тази на края на главната улица, точно преди подлеза на бул. „Шести септември” известна и до днес като Прокуратурата. На фасадата са запазени инициалите АМЛ (Андрей Михалов Луков) и годината 1910. Днес сградата е разделена между много и най-различни наследници, на многобройната фамилия. Значението й за такива като мен е по скоро символично, отколкото материално. По нагоре в квартал Капана се намира и още една ъглова сграда, притежание на рода, известна със старото си име отпреди 9-ти септември - "Златната Лисица".
Земите в Коматево, които фамилията обработва, са около 1000 дка. В главния стопански двор, където е бил старият чифлик е построена масивна сграда, също около 1910 година. Тази сграда е запазена и до днес, със масивно каменно подземие, за съхраняване на продукти и горна широка жилищна част. За съжаление Андрея Луков умира сравнително млад, понеже се заразява с тиф, докато лично полага грижи за едни от работниците си. Тази година се навършват 100 години от смъртта на прапрадядо ми Андрея, а и сто и шестдесет години от рождението му. На него е кръстен дядо ми Андрей (1920 -1997), син на Иван Луков. Оттам по късно и аз съм кръстен Андрей и нося това по-рядко срещано за България име.

Андрея Луков (1857-1917)

Личната библиотека на Хитлер

"Открих, че личната библиотека на Хитлер, която е разделена между жилището му в Канцлерството в Берлин и вилата му на Оберзалцберг при Берхтесгаден, съдържа приблизително 16 300 книги. Те може най-общо да бъдат разделени в три раздела:
Първият раздел е военният, който съдържа приблизително 7000 заглавия, включително за кампаниите на Наполеон и пруските крале, за живота на всички германски и пруски величия, както и книги за практически всяка известна голяма военна кампания в историята.…
Военните книги са разделени по държави. Тези, които не са издавани на немски, са превеждане по заповед на Хитлер. Много от тях са с обстойни маргиналии ( подчертаващи линии и бележки, т.е. били са четени от Хитлер). .. .Вероятно няма нито един дял от военното познание, древно или съвременно, за който да не се говори в тези 7000 книги, и е ясно, че Хитлер е прочел много от тях от кора до кора.
Вторият раздел е близо 1500 книги за архитектура и изкуство – театър, живопис и скулптура, които са водещите интереси на Хитлер след военните въпроси. Сред книгите има някои за сюрреализма и дадаизма, макар Хитлер да не е имал влечение към тези течения. Една от ироничните му маргиналии в груб превод звучи така: „Съвременното изкуство ще революционизира света? Глупости!” Когато прави тези свои бележки, Хитлер никога не използва писалка, а най-често – старомоден химически молив, който не може да бъде изтрит.
Третият раздел включва книги по астрология и спиритуализъм, които са му доставяни от цял свят и са превеждани, когато това е било нужно. Има също спиритуалистки снимки и заключени на сигурно отделно място – снимки на съзвездията във важните дни от неговия живот. Всяка от тях е със собственоръчно написана от него бележка и в отделен плик. В този трети раздел значителна част книги са посветени на храненето и диетите. …
Има също около 400 книги за Църквата, почти изцяло за Католическата църква. … Самият Хитлер е католик, макар и непрактикуващ.
Между 800 и 1000 книги са обикновенна популярна литература. Много от тях са непотребни, на който и да било език. Има голям брой детективски четива. Хитлер притежава събраните съчинения на Едгар Уолъс…. Сред любимите книги на Хитлер са събраните индиански произведения на Карл Май….
Социологическите трудове също са сериозно застъпени в библиотеката, включително един уникален труд на Роберт Лей, написан през 1935 г., за световните социологически проблеми и техните решения. …Друга книга от библиотеката на Хитлер е трудът на Алфрид Розенберг, в който се предлага сливането на нациския Райх и Църквата. От нея днес се знае, че са оцелели само 12 екземпляра….
В своята младост, когато има време, Хитлер обича да подвързва и подлепва повредените си книги. Неговият собствен бестселър Mein Kampf му донася забележително състояние от близо 50 милиона райхсмарки, както се говори в немските банкови среди…. Райхканцлерът никога не намира за нужно да използва собствената си официална заплата, голяма част от която дава за благотворителност.
Сред книгите в библиотеката на Хитлер има и един том в област, към която той винаги е проявявал особено голям интерес, а именно науката за ръката (хиромантия)…"
Из Приложение 1 от книгата на Тимъти У. Райбек „Личната библиотека на Хитлер”

Пулпудева

Едно от старите тракийски названия за град, населено място, е думата "дева" или "дава". Тази дума е доста разпространена в имената на населени места по целите Балкани. Тя се е запазила в името на нашия град Пловдив (старо Пулпудева). Произходът на думата дева (дава) е много интересен. От една страна той е свързан с понятието за див-дев, оттам и думата дева и девойка. От друга страна е свързан с представата за дивен – чуден (а също и странен, див), както и глагол дивя се – нещо средно между учудвам се и възхищавам се. От трета страна е свързан с понятието за божествен – индо-арийската дума дева (deva) - божество както и латинското deus "божество" и divus "божествен". На старослявянски въщо имаме дума "девъ" със значение божество, богиня.
Да не забравяме и прилагателното дивна – чудна, прекрасна, приказна.
Затова не е чудно, че в древността хората са изобразявали градската богиня именно като жена, с корона, венец от крепостни стени. Имаме запазени такива изображения върху антични монети от различни български градове.
Останалите тракийски названия за град, населено място, освен дева (дава) са - брия, пара, диза и други.

Антична монета от Филипопол, с изображение на градската богиня, с корона от кули и крепостни стени.

Поглед към Небет тепе, с най-старите запазени крепостни стени, от 6 век преди новата ера.

Романът "Нова земя"

Много хора са чували за романа „Нова земя” на Иван Вазов, но за разлика от романа „Под игото”, никой не го е чел. Чували сме в училище, че „Нова земя” е нещо като продължение на „Под игото”, разказващ за живота в следосвобожденска България. Знаем, че някои от героите в романа са същите, знаем че Боримечката станал депутат в новоосвободена България, и че романът бил несполучлив, затова и заслужено отдаден на забрава.
Че това не са нещо повече от глупави клишета, човек разбира още при прочитане на първите страници на този роман. В това имах възможност да се убедя през изминалото лято. Имах щастието и времето да прочета „Нова земя”, по време на почивката си в град Хисаря, през лятото на 2016 година.
Романът излиза за пръв път от печат през 1896 година, т.е. 18 години след Освобождението на България и 11 години след Съединението на Княжеството и Автономията. Именно така е наричана най-често Източна Румелия в романа – Автономията. Наричана е още Южна България или просто Тракия. А главата, в която се срещаме отново с Боримечката е озаглавена „Тракиец”. Вазов обича и често превъзнася родна Тракия, това е без съмнение.
Първите три части от книгата са силно впечатляващи. Самият Вазов представя себе си в романа, под името и личността на героя Стремски. Тези начални три части са доста лични, дори и да приемем, че само малка част от описаното е действително случили се събития. Бягството на българското население по време на Априлското въстание през Балкана Вазов прави по записките на майка си Съба Вазова, а вероятно и според други разкази. Дори и посредствен литературен критик би разбрал, че именно поради тази лична страна, романът няма как да достигне популярността на „Под игото”.
Разбира се лични са и следващите четири части, но все пак в тях вече преобладава общественото, политическото, културно-историческото. Забелязва се една литературна размесеност, между отделните части, което е отбелязано от критиката веднага след излизането на романа. Но тя не е толкова натрапчива и романът би могъл да мине за напълно хомогенен, пред непретенциозния читател.
В края на романа например, са представени тежки и грозни балкански сцени и непосредствено след това Вазов ни води на пътешествие до Женевското езеро и Париж, в центъра на който вече блестят електрическите лампи. Тази неголяма част от романа напомня по жанр по скоро на пътепис, но все пак сравнително успешно втъкан в основната идея на романа.
Все пак една от основните причини романът да не е толериран в периода 1944 -1989 година, а и след това, са острите изказвания на Вазов по отношения на социализма, ярко изразени в главата "След кулата" на част пета. Тази критиката е толкова остра и живописна, че не може да бъде прескочена или "замазана" с фрази от рода на тази, че Вазов не е разбирал или не е бил узрял за да прозре великата идея на социализма и т.н.
Интересни и любопитни са от дистанцията на времето и кратките макар описания на стари местности, улици, къщи в следосвобожденско Русе, Берковица ( Бреговец в романа), Хисаря, Сопот (Бяла черква) и разбира се град Пловдив. Днес това са едни едва ли не ценни краеведски описания, които могат да бъдат използвани от етнографи и краеведи изучаващи миналото на различни наши градове.
Ценен и интересен от историческа гледна точка е погледът на Вазов върху процеса на Съединението на Източна Румелия с Княжество България. Това е един доста различен поглед от традиционно изучавания в училищата и дори в университетите. Лично за мен това беше третата гледна точка, която придобих към Съединението от 1885 година. Първата беше тази от училище и университета, а втората от книгата „Строители на съвременна България”, част І-ва от Симеон Радев.
В средата на 50те години на 20 век, когато е издаден луксозният том 13 от творчеството на Вазов, съдържащ романа „Нова земя”, марксическата критика се опитва да намери тези места в повествованието, отразяващи несправедливостта и корумпираността на капиталистическа, новоосвободена, България. Тези опити са напълно неуспешни и жалки, но като се казва такива бяха тогава времената.
Днес сме щастливи, че може да отворим и прочетем романа „Нова земя” с един непредубеден поглед, даден ни от демократичната епоха, в която живеем. И да открием вътре едни свят подобен на днешния, но и все пак различен. Да се докоснем до личните преживявания на Вазов, които той е имал смелостта и гордостта като един истински поет да сподели с читателите. Да попаднем в една интригуваща история, която дори не е лишена от това, което днес наричаме елементи на екшън…
Разбира се отново да подчертая, че „Нова земя” няма как скоро да достигне популярността на романа „Под игото”, но не е и нужно. Достатъчно е романът да достигне до хората, до които трябва. Преоткриването на романа вече започна (това допълвам сега през 2019 година), с неговото преиздаване през 2019 година и една нова постановка на Народния театър по мотиви от "Нова земя".
И накрая щях да пропусна нещо много важно – езикът на Вазов. Незнам дали когато съм чел „Под игото” съм бил просто по-малък и този негов език, този негов начин на изразяване, не ми е направил съответното впечатление. Извинявам се за шаблона, но това е наистина едно уникално преживяване. Специфична описателност, широта на изразните средства, мекост и ненатрапчивост, богатство на думите и изразните средства и всичко това запаметява картини, картини, чувства и разлети емоции. И обогатява – нравствено, познавателно, дори развлекателно. Неслучайно Иван Вазов е въздигнат на пиедестал и днес е това, което е.

Онлайн - https://chitanka.info/text/3754-nova-zemja

Европеец - по малко страсти, повече действие

Какво означава да си европеец и какво още не може да постигнем, десет години след приемането ни за членове на ЕС?
Да си европеец, на първо място означава да преодолееш излишните страсти, да действаш преди всичко с разум и конкретни действия. Нещо от което сме все още твърде далеч.
Балкански страсти, които изхабяват нашата енергия, още преди да сме започнали да работим по даден въпрос. Излишните страсти, както се вижда и тук в интернет, излишни страсти в българския обществен и частен живот, взимат вече размерите на епидемия.
Да, по скучен ще е животът без страсти, без изрази от рода на "Да ти е... майката, цървул прост". По скучен, но и по подреден, практичен, по европейски... Това е всичко, което се иска от нас - разум, действия и по-малко емоции. Само че ние твърдо спазваме завета на нашите деди - Силно да любим и мразим - и май вече само това можем...

Българските символи

https://www.youtube.com/watch?v=GcCuMHm4AVg

Езикът на траките

В едно от нашите последни предавания, темата е за езика на тракийското население по българските земи -

https://www.youtube.com/watch?v=c75E-YdE7Mg&t=1894s

Слънце Тракия огрява...

Тунелът, който минава под Трихълмието е проправян през 50-те години на 20 век. Работата по него се проточва около десет години. Днес не може да си представим пловдивския трафик без този тунел, макар че при неговото построяване е разрушена част от квартал Капана, т.нар. Балък пазар, както и сградите от южната страна между Тексим и Джамбаз тепе. Като скромна компенсация и проява на историческа памет, строителите на тунела са издялали от двете му страни изображение на древни тракийски символи, копие на монети от античния Филипопол и други. Днес тези изображения трудно могат да бъдат видени от забързаните граждани, още повече че средната скорост на преминаване през тунела е поне 50 км. в час... :)

Отнесени от вихъра – 80 години от първото издание на великия роман

Преди 80 години за първи път излиза от печат романът на Маргарет Мичъл „Отнесени от вихъра”. Известна е и точната дата на публикуването - 30 юни 1936 година. Белязан от светкавичен успех, този роман, остава и до днес най-любимата за американците книга, след Библията.
Маргарет Мичъл е родена в столицата на американския Юг Атланта и отраства с историите за събитията и битките по време на Гражданската война. Тя е родена през 1900 година, т.е. едва 30-тина години след края на тези паметни събития, оформили хода на американската история и лицето на съвременните САЩ.
Много е написаното и известното покрай самото създаване на романа, а и на филма „Отнесени от вихъра” в две части, излязъл на екран три години по късно.
Едни от най-интересните факти са, че романът е писан в продължение на десет години, като първоначално авторката е описала събитията от неговия край, а след това и останалите събитията довели до този финал. Това е и причината краят на романа да е зареден с особена сила, с особено очакване известно на всички, които са чели „Отнесени от вихъра”.
Друг любопитен момент е първоначалното заглавие на романа - „И утре е ден”. Провидението обаче си знае работата и името е променено на „Отнесени от вихъра”. Всъщност директният превод на титула “Gone with the wind” би трябвало да е „Отнесени от вятъра” или „Отнесени от бурята”, но богатството на българския език и талантът на българските преводачи дава възможност за очарователно заглавие „Отнесени от вихъра”.
Преди двадесет и две години в Атланта е отворена и къща-музей посветена на видната гражданка, репортер и писател Маргарет Мичъл. Знае се, че тя е живяла на три места в град Атланта, като само едното от тях е запазено и до днес и именно то е превърнато в експозиционно място. В скромното жилище на приземния етаж са подредени мебели, снимки, предмети от началото на ХХ век. Тук посрещат посетителите с южняшка топлота и непринуденост, почти като дошли на гости роднини.
В двора в отделна зала е представена накратко и историята по създаването на филма с Кларк Гейбъл в ролята на Рет Бътлър и Вивиан Лий в ролята на Скарлет О’Хара.
Като по любознателен посетител, ме насочиха и към градската библиотека, където на петия етаж също се съхраняват вещи и документи свързани с живота и творчеството на Маргарет Мичъл и нейния паметен роман.
Тук могат да бъдат видени някои от първите издания на „Отнесени от вихъра”, включително и едно българско, лични вещи, както и пишещата машина, принадлежала на репортерът и писател Маргарет Мичъл, неин портрет и други.
Направи ми впечатление и един еделвайс, изпратен от сръбския министър председател, във връзка с преждевременната смърт на писателката.
Тя почива през август, 1949 година, в болницата, пет дена след като е блъсната от автомобил на улицата.
Така или иначе нейният единствен роман, бързо придобил огромна популярност, остава любим на хората по целия свят и до ден днешен.

Пътен камък - "Пловдивъ"

Преди време край река Марица забелязах интересен камък. Камъкът е поне на 70 години, понеже надписът на него е със стария правопис. Най-вероятно е поставен през 20те или 30те години на 20 век.
По вид си е типичен милиарен камък, макар и нов. Такива камъни са били поставяни още по времето на Римската империя за обозначаване на разстоянията и основните посоки на пътя.
Днес този камък се намира в самото начало на улица Карловска. Може и винаги да си е бил там, може и да е бил пренесен от някъде, не съм запознат с историята. От едната страна на камъка пише ПЛОВДИВЪ, а от другата ПАЗАРДЖИКЪ.