България има нужда от истински лидер, готов да си сложи главата в торбата

     България днес има нужда от истински лидер, такъв няма на политическата сцена у нас. Това трябва да е човек, готов да застане срещу великите сили, ако е необходимо, в защита на националния интерес. Това трябва да е човек готов да се противопостави на САЩ, на Русия, на ЕС, на Китай, на съседните държави и на който и да било, ако нуждите на българския народ го изисква. Или както казва народът, човек, който е готов да си сложи или заложи главата в торбата. Защото противопоставянето на великите сили е рискова задача и може да се очаква всичко като отговор.

    Историците още спорят дали например цар Борис III е убит, отровен от Хитлер и представителите на Третия райх, но факт е, че царят тогава е имал смелостта да отстоява мнението си и да защитава интересите на страната.

    Трябва ни човек, който да може да прескочи конюнктурата, който да може да погледне отвъд лагерите на „добрите“ и „лошите“, на „агресорите“ и „жертвите“, на „солидарните“ и „несъпричастните“. Човек, който може да погледне отвъд „глобалното затопляне“, „необходимостта от зелена енергия“ и от „намаляване на въглеродните емисии“. Лидер, който може да застане срещу европейските такива, да ги отрезви и да им каже, че те също са заслепени и увлечени от прекалена толерантност и гоненето на нереалистични цели.

    Не е възможно най-големите замърсители и производители на вредни емисии като САЩ и Китай да не спазват международните норми, а от малки държави, които са в десетки и стотици пъти по-малки производители и замърсители да се иска спазване. Подобна ситуация обезмисля всички действия в тази посока. И така е не само по отношение на замърсяването, а и на въоръжаване, на развитие на високите технологии и т.н.

    България трябва да запази атомната си централа и да построи нова, трябва да запази производството на въглища и ТЕЦ-овете си на всяка цена, да се бори срещу измислените квоти или просто да си ги плаща, да купува гориво от когото е най- евтино и изгодно, без значение дали това е САЩ, Русия, Азърбайджан, Нигерия или Саудитска Арабия. Но за това се иска политик, готов да рискува и защитава националния интерес, а такива в момента няма. Има една бледа спирохета, премиерът Денков и навити като кукувици политици и политички, които бодро повтарят заучени фрази за европейско бъдеще и европейска солидарност. Не че мястото ни не е в Европа, там е и никъде другаде, но трябва да отстояваме нашите интереси със всички средства, а това далеч, далеч не се прави.

Сатанистите идват! Да си върнем Веспасиан!

    Руската църква в София затвори врати, след като българското колониално правителство изгони предстоятеля й архимандрит Васиан и още двама служители.

    Истинските българи оставят цветя пред заключените врати, сравнявайки храма с Баташката светиня.

    Никой не вярва на официалната версия - че божият служител бил руски шпионин. Истината е, че заповедта за удара върху църквата идва от "Козяк“ 16 – пише сайтът Новините.Менте.ком. Целта е не само по-нататъшна ерозия на братската любов между българи и руснаци, но и да се изличи поредният православен храм.

    В разкрития план пише, че празната църква ще бъде отдадена под наем на НПО, свързано с "Америка за България“ - уж за културо-просветна дейност. След това там ще се настани филиал на известната в САЩ Църква на сатаната, която се финансира от Сорос и Ротшилд. На мястото на христелюбивия архиминадрит Васиян ще се появи някакъв чернокож пастор, който ще проповяда еднополова любов.

    Но това е само първата крачка на американските завоеватели. Следващата е да се завземе катедралният храм "Александър Невски“ и да се превърне в джамия.

    Ще допуснем ли всичко това? На бунт, братя българи, срещу продажното правителство. Да изгоним сатанистите и да си върнем Васиан!

Убийствените тайни на украинското зърно

    Проблемът с украинското зърно не е в цената. Тя се използва за отвличане на вниманието. Има много по-страшни неща, които пристигат от т.н.Украйна.

    От гражданската организация "За мир и суверенитет“ са направили тайно замерване на радиацията на Дунав мост и са открили извънредно високи стойности около една влакова композиция. С помощта на железничари-патриоти са проникнали в няколко вагона и се оказало, че те са пълни с украинско зърно. На чувалите пишело "Чернобиль. Урожай 1986 год“.

    След това доброволците проследили пътя на влаковата композиция. Зърното било разтоварено още в Северна България и веднага смляно на брашно – за да се прикрият следите.

    Брашното било мигновено разпродадено на половин цена и от него били приготвени детски закуски. И така нашите родни дечица още от първия учебен ден били захранени с радиоактивно украинско брашно. Произведено от украински нацисти, които – както всички знаем – продължават да убиват български бременни жени.

    Будните граждани подложили на анализ една кифличка и открили още нещо. Брашното съдържало не само ГМО, но и хормонът ГТО-2022. Този хормон разрушава баланса мъжки-женски хормони и превръща децата в еднополови джендъри.

    ГТО -2022 няма нищо общо с радиацията, вероятно той се добавя допълнително в чувалите зърно. Известно е от журналистически разследвания, че се произвежда в тайни американски лаборатории, базирани в Украйна. Целта е да се обърка българският ген и България в най-скоро време да стане под 4 милиона – цел, която не са крили всички американски посланици. Плюс Ран и Ът. Плюс Кирчо и Кокорчо.

    Празните вагони веднага са били обеззаразени и натоварени с екологично чисто българско зърно. Композициите са тръгнали на запад – за да нахранят еврогейовете и краварите.

    Разкрита е тайната на дълголетието на Сорос – от години той закусвал с пържени филийки, приготвени от българско брашно и поляти с български пчелен мед. Балкански.

    Братя българи! Не е ли време да си върнем суверенитата и да имаме възможност да избираме българското? Зърно ,домати, краставици, марули, ябълки, праз, авокадо и банани...

    Всички на протест, да свалим колониалното правителство! 

 

Източник: Новините менте ком.

В търсене на Онгъла - Истрия, крепостта при Ново село, Тулча, Сомова

   Сега като се замисля, колко дълъг ден е бил и ми изглежда невероятно - денят започна с ходене до езерото Буджак, търсене на Пукуюл лий Соаре насред Дунава, посещение на Дервентския манастир, на музея в Адамклиси и монументът Тропеум Траяни. В ранният следобед вече пътувах нагоре към Тулча по един скоростен път, който вървеше право в посока север-юг.

    Като студенти археолози изучавахме и често споменавахме по различните предмети т.нар. черноморски гръцки колонии. Това са градовете по нашето Черноморие, основани от елински граждани-колонисти още през 6-5 век преди новата ера. В повечето случаи на тези места е имало по-стари тракийски поселища, но след идването на гърците те се превръщат в малки градски центрове, свързани с риболов, производство и най-вече търговия. Такива по нашето Черноморие са Аполония (Созопол), Месембрия (Несебър), Агатополис (Ахтопол), Одесос (Варна), Дионисопол (Балчик) и още няколко. На територията на днешна Румъния са Томи, Калатис, Истрия, а има и още по-нагоре има и други, на територията на днешна Украйна.

    Градчето Томи или днешна Констанца (Кюстенджа) е известно със заточението тук на римският поет Овидий, в началото на първи век от новата ера. Калатис е днешна Мангалия, а Истрия е на север от Томи, на брега на едно голямо крайбрежно езеро. Колко сме ги сричали тези черноморски колонии, изучавайки класическа (антична) археология или тракийска археология и по други предмети и така и не можахме точно да ги запомним как са подредени – Калатис, Томи, Истрия, понеже навремето картите бяха кът, а интернет на практика още нямаше.

                                


    И така, по пътя видях кафява табелка надясно в посока към морето, за антична Истрия. Спрях колата на едно разширение и слязох. Едно чисто бяло куче дойде към мен и махаше весело с опашка. Погледнах към равнината в посока на морето, там където беше древна Истрия. Бях видял вече достатъчно елински колонии по нашето море, а и не само, така че се качих в колата и продължих пътя. Преди това подметнах на кучето, каквото намерих в колата за ядене - Истрия оставаше за следващия път – при една по-пространна обиколка на района.

    Северна Добруджа, винаги е била една буферна зона, а също и място за наказания и заточения. Ако започнем отзад напред, по времето на комунизма и Николае Чаушеску, тук по островите в дунавската делта са заточвани „враговете на режима”, както например и на нашия остров Белене. Това е една традиция още от римско време, когато споменахме, че в Томи е заточен поетът Овидий. Той се оплаква в неговите писма и поеми от суровия добруджански климат и суровите нрави на местните племена и тъгува за любимия Рим. Племената тук наистина са много въпреки, че преобладаващи в Античността са гетите – тракийско племе, а по-късно това са българите. Но и един от синовете на Атила – Ирник, бяга точно тук с част от хуните в пети век от новата ера, след разгрома на хуните в Централна Европа. Малко по-късно тук се заселват и авари – едно друго източно племе, стигнало до земите на Централна Европа. Тук от старо време има и скити – предци на украинци и руснаци и сармати – иранско племе, а също и гърци и още други. Тук идват първоначално и „прабългарите” в седми век. В единадесети век тук са заселени дори нормани, отново по заповед на византийския император. След това през 11 век идват узи, печанеги и кумани – тюркски племена, а през 13 век огузи. Днешни гагаузи – турскоговорящи християни, са потомци на някой от тези племена. Изобщо голяма мешавица, с преобладаващ в Античността тракийски, а по-късно български елемент.

    И така, тази средна част от Добруджа изглеждаше наистина по-скучна, т.е. не много интересна, но и аз пътувах транзит през нея. В мислите ми беше основно паметникът на Траян, издигнат след победата над даките в 102 година. Той е издигнат на мястото където римляните губят 3000 човека, десет години по-рано, в битка със същите тези даки. Мислех си, какво ли би било този паметник да е част от българските земи и българското културно наследство? Някак си не ми се вързваше. Това е същото като и Одрин да беше днес част от България и ние да стопанисваме брилянтното произведение на мимар Синан – джамията Сюлеймание. Също не ми се вързваше някак си.

    Снимка - изглед от Крепостта Йенисала (Ново село)   

    Наближих градчето Бабабад и тук пейзажът отново взе да става по-хълмист и интересен. Бабабдаг го знам отново от археологията – с известна ранна праисторическа култура, разкрита на това място и по-точно до селото Хаманджия. Така наречената култура Хаманджия е много ранна – от края на новокаменната епоха или иначе казано започва от средата на шесто хилядолетие преди новата ера. Учудващо е колко развити са били хората в онези времена, които ние наричаме днес праистория. Това го доказват изящно изработените керамични съдове, фигурки на хора от добре пречистена глина, останките от големи селища, с подредени в улици къщи и така нататък.

 

                               

    Снимка - крепостта при Йенисала (Ново село)



    Нямах време да спирам и тук, а се насочих направо към крепостта Йенисала или Ново село. Това е една от най-добре запазените крепости в региона, понеже е от по-късно време или поне е била използвана до по-късни времена. Но и тук очакванията да срещнете българско присъствие или поне спомен са повече в нашите представи. Крепостта пази спомена за присъствието на град Дракула през 15 век, но едва ли за някой български воевода. Иначе от мястото, което не е толкова на високо, но се разкрива прекрасна гледка във всички посоки – едно огромно езеро на изток и по-малки езера и канали на запад и равни добруджански простори. Тук в малкото музейче към крепостта снимах и една карта, с крепостите по Дунавския лимес, които смятах да разгледам в следващите дни.

    Снимка - крепостите по Дунавския лимес


    Не се бавих много и в крепостта, но то и нямаше какво толкова да се разглежда. Само си мислих, в кое езеро да пусна каяка – много ми се караше. Но ме бяха предупредили, че тук около делтата на Дунав много трябва да внимавам с езерата и каналите, които са безбройни, за да не си остана някъде, където никой няма да ме намери.

    Наближавах Тулча, която всъщност знаех само като име – никаква представа какво представлява. И изведнъж пред мен се появи една доста голяма и висока горичка и надпис с латински букви – Тулча. Бях пристигнал край Дунава, до една важна дестинация.

    Градът беше смесица между тих крайречен град, с по-стари павирани улици и къщи, и същевременно и по-оживен център, а в западната част на града имаше и индустриална зона с големи тръби, комини и стари фабрики. Отдалече видях и пристанищната зона, с параходи, влекачи, шлепове, кранове за разтоварване и кейове, също доста голяма.

    Снимка - езерото Сомова 

  Не смятах да оставам за нощувка в града, затова продължих в западна посока, към едни по-малки селца. Тук бях набелязал две места за нощувка, които се оказаха съвсем различни едно от друго. Първото беше нещо като увеселителен център с водни пързалки и големи басейни и много млади семейства с деца, а и беше пълно. Продължих нататък към селцето Сомова (Сомово), на двадесетина километра на запад от Тулча, а имаше и езеро със същото име.

    В една много тясна уличка, в страни от главния път, който минаваше от селото, пристигнах до една доста луксозна къща, оградена с голям дувар. Срещу мен застана една много симпатична жена, с типичен румънски чар, с черни, пронизителни и игриви очи и ме попита дали имам резервация. Нямах, но така или иначе нощувката струваше 100 евро. Въпреки, че в градчето Остров момчетата ме предупредиха, че нощувките тук около Делтата са огън, цената от 100 евро ме накара неволно да преглътна… Но нямах време за повече обикаляне – мръкваше вече. 

    Действително къщата и стаята бяха луксозни, с двор отпред, от който се разкриваше прекрасна гледка към езерото Сомова и по нататък към високите дървета край Дунава и отсрещната страна. Имаше и басейн, който в момента не ме интересуваше и беше просто част от красивия пейзаж. Първия ден спах безплатно в Остров, а сега на втория, за сто евро - странен контраст.




(Следва продължение)


.

 

 

В търсене на Онгъла – Остров, Пъкуюл луй Соаре, скален манастир Свети Андрей, Тропеум Траяни

 Мястото, където първоначално се заселили аспаруховите българи се нарича Онгъл – така го наричали прабългарите на техния си език. Учените и до днес не могат да се споразумеят къде точно е това място, но е сигурно, че е край делтата на река Дунав. Въпросът е от коя страна – от северната или от южната, както и колко голям е бил въпросният Онгъл. Дали това е цял един край, днешната южна Бесарабия например, със старо название Буджак, дали това е бил голям укрепен лагер, подобен на Плиска, която, заедно със земните валове около нея обхваща площ от 23 квадратни километра, или не е просто един античен кастел, т.е. крепост от римско време?

    В края на август месец 2022 година, дойде време най-сетне да проверя лично, къде може да е бил Онгълът. Отдавна исках да видя и Северна Добруджа – тези изконни български земи, за който не се говори много. Но и те имат своята специфика, за която ще стане въпрос по-нататък.

    Пътуването ми започна от Пловдив до Варна, където останах две вечери на гости на моя добър колега и приятел Теодор Роков. След много години като уредник в Археологическия музей, секция Античност, той се беше преместил в Музея за история на Варна. И тук той си действаше както си знае – организираше различни събития, снимаше научно-популярни филмчета, търсеше ценни предмети и документи свързани с историята на град Варна. Аз нямаше с какво особено да се похваля, освен със съдебните дела покрай развода, който между другото продължиха и доста след това.

    Пътувал съм много по света, но непознатото място си е непознато място, а и аз не бях направил особена подготовка. Смятах да я карам както при последното пътуване в централната част на Румъния и да намирам места за спане на място. Теодор също не беше ходил по-нагоре от Констанца, но ми даде информация за интересни обекти, от негови приятели и за една крепост, която не бях предвидил, в моята все пак налична програма.

    Реших да вляза в Северна Добруджа от Силистра и да тръгна първоначално покрай река Дунав, т.е. отказах се от варианта да вляза покрай морето, през Дуранкулак. И така през Добруджа потеглих към Силистра – едно много приятно пътуване. Хитът на сезона, който се въртеше непрекъснато по радиото беше песента „As it was”. Лирично-романтична песен, а за местните румънски хитове ще стане дума по-нататък.

    Имам много хубави спомени от Силистра от лятото на трети курс студенти, когато бяхме на разкопки в града. Двадесет дена копахме около голямата църква, базилика, край Дунав, много добре и весело си изкарахме. Ама това беше през 1998 година и тогава хитът на сезона беше кавърът на C-block  на песента “You win again”.

    Разходих се из града – спомнях си много, от центъра, от улиците, от крайбрежието. Имаше и промени за последните години, но не онези промени, които всички очаквахме да се случат в България. Край Дунав стигнах и базиликата, след дълги години на разкопки, вече консервирана. Доста по-голяма и жива изглеждаше навремето, но и ние сме били по-млади и по-малки.

                               

    Близо до базиликата се извисява величествен вековен дъб. Именно на това място се предполага, че е бил един от важните дворци на Първо българско царство – дворецът на княз (хан) Омуртаг. Този дворец е отбелязан в надписа върху колона, която днес се намира в църквата „Св. Четиридесет мъченици” във Велико Търново. Текстът е на гръцки език и в него се говори за „Преславен дом на Дунава”.

    Че тук е имало нещо царско говори именно величественият дъб, който расте днес на това място. Дали точно тук е бил дворецът на Омуртаг, след всички, всички, проучвания е още трудно да се каже. Възможно е това да е поредният кастел, крепост, от римско време. По българските земи има толкова много история и толкова много царе, дори и до времето 7-8 век, когато тук идват прабългарите. В Силистра, древният Дорусторум е роден Флавий Аеций – един от последните големи римски пълководци. Близо до Силистра, в Залдапа, или пък в днешен Разград е роден Виталиан, византийски военачалник, за когото българската история тепърва има да научава.

   
    В ранният следобед преминах границата и се насочих към градчето Остров, което по карта изглеждаше на около десетина километра от границата, а всъщност беше и по-близо. Трудно е да се каже дали това беше градче или едно голямо село, но вече типично румънско. Намерих мястото в долния край на селото, което телефонът ми отбелязваше като къща за гости. Това бяха няколко приятни бунгала, външен навес, дворче и един басейн по средата. Тук обаче се беше вече разположила една шумна младежка компания и още като ме видяха ме дръпнаха на масата и сипаха марково уиски в една чаша. Така само половин час, след като бях влязъл в Румъния, вече бях на маса и казвах „Наздраве” и „Cheers” наляво и надясно. Момчетата и момичетата се оказаха от куриерска фирма, която работела през нощта, от Букурещ. Шефът беше около шестдесетгодишен, веселяк и бохем, но те като румънците не му мислят много. Може да се каже, че са веселяци.

    Едното момче Богдан знаеше доста за старата история и успяхме да  си поговорим на тази тема, преди главите ни да се замаят от уискито. Ние балканските държави, не само България, но и Румъния, Сърбия, Гърция, в момента така да се каже профитираме, т.е. печелим от разкритията свързани с нашата най-древна история – новокаменна епоха, каменно-медна епоха и т.н. Все повече изследователи забелязват, че тук от Балканите е тръгнала съвременната европейска цивилизация. Тук за пръв път започва обработката на металите, тук са изпечени първите съдове от глина, тук са първите сериозни достижения в земеделието, тук говорим и за появата на първите писмени знаци и т.н. Този Богдан знаеше доста за всичко това, което ми показа, че и в Румъния нещата се движат подобно на България, при проучванията на праисторията.

    Въпреки че доста издържах на масата, по някое време слезнах по една дълга стълба надолу към брега на Дунава. Там се разположих върху малкото дървено кейче и се унесох в сън. После извадих и едноместния си надуваем каяк от колата и се пуснах на първа обиколка из Дунава. Нивото на реката беше доста ниско, както и малко по-нагоре при Силистра. Миришеше на мащерка и на други билки. Крайбрежната гледка беше съвсем балканска – не много подредено, не особено богато, но наситено с цветове и аромати.

     Същият Богдан прояви интерес към каяка и въпреки че не беше карал каяк, след кратки инструкции малко неумело се пусна и той. Така или иначе освежихме се за вечерната част на гуляя. А шефът се оказа голям тертиплия – вадеха се последователно вкусни сирена, мезета, скара, местни вина, грозде и т.н. В пристъп на вдъхновение, след няколко часово ядене и пиене и румънска музика, той ми каза – „Само жени нямаме”, т.е. не може да предложим. Наистина бяха се подготвили качествено. Легнах си след дванадесет вечерта, а други май изобщо не си бяха лягали. Аз спах в единична стая, по случайност останала празна, понеже целият комплекс беше резервиран от компанията.


 

    На сутринта няколко човека ме събудиха в седем сутринта с предложение да сядаме на масата и да продължаваме да пием. Дотук всичко беше хубаво, но при втори ден такава програма и то от сутринта… играта щеше да загрубее. Безшумно си прибрах багажа, сгънах и каяка в неговата раница и се изнесох без никой да ме забележи.

    Тръгнах да търся островът и крепостта Пъкуюл луй Соаре, която се намираше наблизо, малко по-надолу по реката. Преди това в ранната утрин се отбих до голямото езеро Буджак, на което идват да ловят риба и хората от Силистра. Тук се опитах да прекося по една дига, която беше отбелязана на картата, но това се оказа невъзможно.

    По-късно на Дунава не намерих веднага и точното място към крепостта, въпреки че археоложката Евгения Балинтова-Коматарова, която има много проучвания в Северна Добруджа, ми беше обяснила подробно как да намеря пътя до брега, откъдето мога да прекося реката и да я разгледам.

    По тази отбивка от централният път, наляво след едно малко мостче, в момента се работеше, полагаха чакъл и го трамбоваха. Нататък обаче пътят ставаше доста лош. Предположих, че именно заради обекта Пукуюл луй Соаре оправят пътя и само след година мястото ще е достъпно и добре обозначено. Така или иначе на брега, точно срещу крепостта, която вече се виждаше, имаше един човек охрана, който каза че не мога да остана там с колата. Следователно трябваше да се връщам надолу по-реката и оттам да пускам каяка. То хубаво, ама като още ме болеше главата след снощната вечер… Постоях малко на едно красиво място по средата на пътя към крепостта и продължих нататък. Така или иначе тази крепост си я знаем само ние археолозите и такива, които са чели „Формиране на старобългарската култура” на проф. Станчо Ваклинов. А пък и вече има достатъчно снимки в интернет. А и най вече крепостта си е византийска, т.е. римска и е била някакъв митнически пункт, в една от най-тесните части на реката, на това място.

    Продължих нататък, в този най-южен край на Северна Добруджа, който се оказа доста богат на интересни места и находки. Съвсем наблизо имаше малък манастир – Дервентски манастир, който ми беше по път. Спрях да го разгледам, като преди това полегнах малко на една полянка. В двора на манастира имаше няколко каменни кръста, на които се четяха български имена и пишеше на кирилица. Бързам да отбележа, че в Северна Добруджа, с голямо българско население през Възраждането и до към Първата световна война, днес това е един спомен. Само в двора на някоя църква или манастир, може да видиш надпис на кирилица или някакъв спомен от българското присъствие. За съжаление това е реалността и трябва да я приемем, както и в Европейска Турция, Северна Гърция, Поморавието, а в крайна сметка и Северна Македония. Когато и ако Господ отново реши ще населим всичките тези земи.

    Изобщо, тук наоколо имаше още няколко манастира, включително и мястото където апостол Андрей е спрял по пътя си на север, към земите на скитите. Това беше и следващата ми спирка – скален манастир Св. Андрей.

    Малко встрани от централният път, в началото на малък планински склон, беше вдълбана пещерата, която веднага можах да кажа, че е от предхристиянско време. Отсреща имаше и голяма нова църква. Северна Добруджа и тук и нататък изцяло приличаше на българска земя. Това което ме изненада беше хълмистия релеф, а на места се издигаха дори и малки планини. Просто си представях Северна Добруджа по-равна или изцяло равна, а релефът всъщност беше много приятен и гледките на хълмове с лозя, на равнини с жита и големи масиви от царевица, на равната и широка река, и крайбрежните високи тополи и други гори край нея - беше красива и изцяло българска, пак да повторя.

    И така срещата с мястото където е отседнал Св. Андрей, на когото в крайна сметка нося името, беше вълнуваща. Като си спомних за неволите и страданията на първите апостоли, моите собствени започнаха да ми изглеждат по-леки. И още по-точно – спомних си, че неволите са част от пътя на праведния човек – така или иначе те са неизбежни и щом и тези преди нас са минали по-този път, можем и ние.

    Нататък по пътя обаче ме очакваше още една не по-малко интересна среща – с император Траян Римски. За тази среща, малко по-научно разказах тук -

https://andorey.blog.bg/history/2022/09/19/tropeum-traiani-triumfyt-na-imperator-traian.1835133

    А сега по-личните впечатления. Винаги съм се чудел къде е този паметник Тропеум Траяни, а той се оказа на 25 километра по права линия от българската граница. Един абсолютно непознат паметник, не само за българите, а и за българската историческа наука и тук не съдя само по мене си.

    Преди градчето Адамклиси се виждат запазените основи от една голяма крепост. Самите те не представляват нещо толкова интересно, а и в самата крепост няма какво да се види. В центъра на Адамклиси обаче, се намира един голям археологически музей. Отвън, въпреки изображенията на римски и дакийски войни върху фасадата, също човек не може да предположи какво го очаква вътре. А вътре има една внушителна стена, с оригиналните релефи, направени по времето на император Траян, в началото на втори век и донесени тук, от оригиналния паметник. Самият Тропеум Траяни – триумфът на император Траян се намира в другия край на градчето, паметник възстановен през 70-те години на 20 век, по времето Николай Чаушеско, румънският министър-председател и главен секретар на ЦК на Румънската комунистическа партия, управлявал повече от тридесет години.

    По времето на император Траян (98-117) римските войски преминават Дунава на два пъти и водят тежки сражения с отвъддунавските траки, наречени даки. Освен даки тук те срещат и съпротива на германски племена, на ирански сарматски племена и други. Тези обедини сили на „варварите” се срещат с „цивилизаторите” римляни. Само че римската войска, без дори в случая да правя конкретно проучване, мога да предположа, че се е състояла предимно от траки – едни от най-добрите войни в империята. Поредната братоубийствена война, каквито имаме в изобилие в световната история и днес също. В по-широк смисъл – то коя ли война не е братоубийствена? Кой е бил прав в тази война – Траян или „варварите” и кой е трябвало да победи? Отново невъзможен за отговор въпрос. Факт е обаче че преданията за цар Траян, с козите уши, са особено многобройни именно в днешните български земи и в земите около нас. Политическата история на Рим по онова време, войните на императора с даките и самото му присъствие тук на Балканите са оставили незаличим спомен в местното население. А това население оттогава до ден днешен си е едно и също – наричано в старо време тракийско, а след 4-ти – 5-ти век от новата ера българско.

                          

    Тропеум Траяни е доста странен монумент. Всъщност кръглата му форма е приятна, само огромната фигура на върха, която даже не е фигура, а представлява римски доспехи, стои малко странно. Но това е един своеобразен триумф на мемориала, непосредствено преди християнската епоха.

    По-нататък по пътя беше скалният манастир при Мурфатлар, с надписи на кирилица от времето 10 век. Но аз вече нямах време, а и сили да го разглеждам, след толкова приключения. Тука някак си интересната южна част на Северна Добруджа свърши. Тук пресякох каналът, който свързва Дунава при Черна вода с Черно море под Констанца. Наистина частта между този канал и българската граница е много интересна, а след това е доста по-семпла, чак до към Тулча и Дунавската делта. Затова директно по скоростния път покрай Констанца се отправих нагоре към делтата и големия град Тулча.

 (следва продължение)

Основни разлики между Русия и САЩ

     В момента в държавата Украйна ние ставаме свидетели не само на военния сблъсък между различни сили. Ние ставаме преки свидетели на среща и сблъсък между два различни типа мислене, два различни начина на управление, на икономическо изграждане и изобщо на два съвсем различни начина на живот. Тук по най-тежкият и болезнен начин си дават среща източното и западното разбиране за света, колективизмът и индивидуализмът, държавното начало и частната инициатива, пряко олицетворени в противопоставянето на държавите Русия и САЩ.

    Каква е най-основната разлика, от която трябва да започнем?

    Най-основната разлика, която засяга всички системи на държавния живот, се състои в централизираната, държавна система на управление, която съществува в Русия и децентрализираната, федерална такава в САЩ. Действително и Русия е федерация, така както са и Съединените Американски Щати. Но в Русия всички основни лостове на икономиката, на културата, на държавността са под една шапка и винаги са били, за разлика от САЩ. Ето един типичен пример – руските железници – РЖД – са сто процента държавна компания, т.е. сто процента от акциите принадлежат на Руската Федерация. Железопътната транспортна система в САЩ, е разделена, основно на регионален принцип, между няколко големи частни компании. Тук не сравняваме качеството на услугите, а начинът на управление.

    Както и в България имаме Българска академия на науките - БАН, така и в Русия имаме Руска академия на науките – РАН – основана още по царско време, в 18 век. И в България и в Русия те са държавни, на пряка издръжка на държавния бюджет. В САЩ такова животно като държавна академия на науките няма. Там всичко отново е в частни ръце, оставено на различни университети, технологични дружества, фондации, въпреки че има някакво, да го наречем „държавно” финансиране на науката. В САЩ липсва и фигурата на главния прокурор, каквато има в Русия, а станала добре известна и много коментирана и у нас, в последните години. Всички важни дела в САЩ, дори срещу бивши и настоящи президенти се водят от различни регионални прокурори, за съответния щат, които имат пълната власт по отношение обвинения към даден човек, нарушил законите.

    Да не говорим и за това, че и Федералният резерв на САЩ е отново в частни ръце, което също ни прави силно впечатление тук в България, понеже нашата система на управление е много по-близка до централизирания, държавен руски модел, а беше изцяло същата, в не много далечното ни минало.

    Къде е точният баланс между силната централизация и държавна намеса, от една страна и частната инициатива и предприемачеството, от друга страна и имали ли изобщо такъв, е много дълга тема. Но на въпроса дали централизираната или децентрализираната система на икономика и управление, е по-добра по време на война и военен сблъсък, всеки може сам да си отговори. В този смисъл, никой не може официално да забрани на Илон Мъск и управляваните от него многомилиардни и свръхтехнологични компании да помагат по различен начин на Русия, в конфликта с Украйна, за което той напоследък е многократно критикуван. От друга страна, просто е немислимо дори предположение, че държавната компания Роскосмос, която осъществява ръководство и контрол върху руската гражданска космическа програма, може да подпомага по какъвто и да е начин отсрещната страна.

    Доказано е, че силната държава, силната централизация, прави гражданите по-пасивни, лишава ги от деятелност, от инициатива. От друга страна свободните, пазарни, икономически отношения създават едни по-предприемчиви и активни във всяко едно отношение хора. Западният свят винаги е гледал на колективизмът, на силната държавна намеса, в икономиката и политиката, като на нещо отрицателно. Противопоставена на тях е свободата на индивида, на частната инициатива, която води до цялостно развитие на обществото. Но именно това непрестанно развитие и потребление, същност на капиталистическия свят, довежда до постепенното изчерпване на ресурси и до настоящия конфликт в Украйна. Нуждата от нови пазари и непрестанната нужда от развитие, принуждава западните компании да отиват все по-нататък и по-нататък.

    Има и една интересна особеност в начинът по-който се развива и разширява славянският свят – Русия, Украйна, Беларус, Полша, Чехия, Словакия, Сърбия, България и начинът на развитие и разширение на англо-саксонския свят – Англия, Германия, Австрия, Нидерландия, Дания, Норвегия и на латинския такъв – Португалия, Испания, Франция, Италия.

    Славянският свят се разширява около себе си, но никога скокообразно. Русия от едно сравнително средно по размери княжество – Киевска Рус (оттам всъщност води началото си и Украйна), около град Киев в девети век, постепенно се разширява във всички посоки до Северно море и Тихия океан на изток, през деветнадесети век. Но Русия, а и нито една славянска държава никога не е имала колонии на други континенти или не е владеела територии, който да са през морета и океани, в буквалния смисъл на думата. Докато почти всички англо-санксонски държави и латински (романски) такива са имали колонии, в Африка, Азия, Латинска Америка, а някои имат малки отвъдокеански земи и до днес. Това също е една особеност, която се диктува от характера на населението, което живее в тези държави.

    Западният модел на индивидуализация и частна инициатива, вече е навлязъл във всяка една точка на земното кълбо. Почти навсякъде по света, той е посрещан с одобрение и голямо желание. Същевременно, колективното начало печели не малко поддържници и симпатизиращи, сред гражданите на западните държави, изтощени от крайния индивидуализъм и безкомпромисните правила на капиталистическите отношения. Украйна, макар и за дълго част от СССР е по средата между двата модела. Например части от западна Украйна, като областта Буковина, са били част и от Австро-Унгарската империя. Затова, може би не е случайно, че там днес се осъществява сблъсъкът между двата модела.

    Как ще завърши този сблъсък, този конфликт е трудно да се предскаже. Очевидно е, че икономическите принципи и откровената алчност, са надвили над всякакви морални правила и религиозни догми. Дали човечеството ще прояви разум, в началото на двадесет и първи век, за да прекрати този конфликт, е също трудно да се каже. Но така или иначе продължаващият сблъсък на двата модела, ще завърши с победа на единия.