България и Македония през вековете

Сложността в българо-македонските отношения се заключава от тези две посоки. От една страна имаме един народ и то от най-дълбока древност. Най-дълбока древност тук означава времето от няколко хиляди години преди новата ера. Това тепърва ще бъде признавано и от различни учени и от официалната история, но ние които вече сме достигнали до този извод сме длъжни да го кажем и затвърдим. От друга страна македонските и тракийските (български) земи винаги запазват известна независимост и самостоятелност през вековете. Изглежда територията на Балканите е такава, че тук не може твърдо да съществува една държава българо-македонска или македоно-българска (т.е. Сан-стефанска България), но не може и да говорим за нещо твърде самостоятелно като две съвсем отделни държави – македонска и българска. Това трябва да го приемем и да се опитаме да намерим правилното решение в тази ситуация. Стъпки в тази посока вече са направени, като например идеята за общо празнуване на значимите празници общи за двете държави и други неща в този смисъл. Въпреки че ще раздразня съотечествените българи, бих казал че липсата на българско малцинство, което липсва в конституцията на Македония от 1991 година, е също една такава стъпка. Формално с тази стъпка македонците приемат и показват, че българин и македонец е едно и също. Затова е по-добре да проявим разум и да помислим не е ли по-добре да се запази това статукво, отколкото да търсим български малцинство (?) в Македония. Така ще навредим и на себе си и на македонците. Понеже освен албанци, турци, сърби, власи, цинцари, цигани, евреи, помохамеданчени македонци и т.н. ще прибавим и българско малцинство в Македония, което е ненужно и нелепо. Това е мое лично мнение, уточнявам. 

Тракийският и македонският език е бил винаги чат от една и съща реч. Ще рече каквото е днес, такова е било и в древността. Този факт също тепърва ще стигне до главата на повечето учени историци, езиковеди, археолози и т.н., а само някои засега са го проумели. Но езикът е отделна тема, а сега за историческите факти от вековете преди новата ера. 

 По време на Персийската война (V в.пр.н.е.) и век по-късно по време на Пелопонеската война (IV в.пр.н.е.) виждаме нещо много любопитно. Границите между Одриското и Македонското царство са били точно такива, каквито са и днес между България и Северна Македония, също и Гърция, с уточнение Егейска Гърция, която винаги е била трако-македоно-гръцка. 

Тук ще дам едни дълги цитати от История на Пелопонеската война на големият античен историк, дипломат, воин Тукидит (455- ок. 397 пр.н.е.), сам той от трако-гръцки произход. 

 В началото на войната атиняните привлекли като съюзници едновременно и Ситалк, владетелят на Одриското царство и Пердика, владетеля на Македонското царство. Ситалк, син на Терес, атиняните привлекли като съюзник, като дали на синът му Садок атинско гражданско право. Атиняните се помирили и с Пердика. „Така и Ситалк, син на Терес, цар на траките, и Пердика, син на Александър, цар на македоните, станали съюзници на атиняните.” (Тукидит, II, 29). 

Следва обаче известният поход на Ситалк срещу македоните и Пердика и против халкидците (Халкидическия полуостров). Ето известното описание на Одриското царство от Тукидит: „ Одриското царство се простирало покрай морето от град Абдера към Евксинския Понт (Черно море) до устието на река Истър (Дунав)… По суша обаче, най-правият път от Абдера (на устието на река Места) до Истър (Дунав) добър пешеходец извървява за единадесет дни… В страната разстоянието от Византион (Цариград) до лееите (племена в Трънско и Пернишко) и Стримон (Струма) се взема от добър пешеходец за тринадесет дни (Тукидит, II, 97).” Без да навлизаме в подробности, виждаме очертани границите на българската държава през вековете – от излаза на Беломорието до река Дунав и Северна Добруджа и от Цариград до Нишко и Пиротско на запад. Тези земи хиляда години по-късно са наречени България и както виждаме са едни и същи от поне петстотин години преди новата ера. 

Ето и подробности за похода на Ситалк, които ни съобщава Тукидит: „И тъй Ситалк, цар на толкова голяма страна, приготвял войската си. Когато всичко било готово, тръгнал против Македония, минал най-напред през собствените си владения, после през Керкине, необитаема планина между синтите и пеоните… След като я преминали, стигнали в пеонския град Добер.” 

Пеоните обхващали по-голямата част от земите на днешна Северна Македония. Самото име пеони се извежда или от глагола „пея” - пеони или от глагола „пия” – пеони. В известен смисъл това, което наричаме траки, за земите на днешна България, се нарича пеони, за земите на днешна Северна Македония. Много интересно е името на град Добер, който трудно би могъл да бъде друг освен днешния град Дойран, от западната страна на днешното Дойранско езеро. Името на самия град Дойран, може би от по-старо Добран, записан от Тукидит като Добер, е на практика едно и също. Този град днес е граничен между Северна Гърция и Македония, а в известен смисъл и България. Такъв очевидно е бил той и в древността между Одриското и Македонското царство. Точно оттук войските на Севт се спуснали към Долна Македония, както я нарича Тукидит. Долна и Горна (Вардарска) Македония са две понятия които също се затвърждават в дълбока древност. Горна или Вътрешна Македония почти изцяло съвпада с днешна Северна Македония. Така наречената днес Егейска Македония е наричана Долна или Приморска Македония. 

С огромната си войска от сто и петдесет хиляди човека, според Тукидит, Ситалк престоява около месец в земите край Халкидическия полуостров. Той обаче започнал преговори с Пердика относно това, за което воювал. 

 „Като не можал да постигне нищо от онова, за което нахлул тук, и войската му нямала достатъчно храна и страдала от зимата, бил придуман от Севт, син на Спарадок, който му бил братов син и най-силният човек след самия него, да се завърне по-бързо. Севт бил спечелил тайно от Пердика, който му обещал сестра си и отгоре на това пари. Ситалк последвал съвета ми и бързо се върнал у дома си с войската си: той останал (в Македония) всичко тридесет дни, от които осем прекарал в Халкидика. Пердика по-късно дал сестра си Стратоника на Севт, както му бил обещал. Така завършил походът на Ситалк (Тикидит II, 101).” 

 Заключението на Тукидит не е съвсем вярно. Ситалк е постигнал поне нещо с този поход и това е трайното присъединяване на земите по средното течение на Струма към Одриското царство. Това е т.нар. днес Пиринска Македония. Още нещо важно – тук се намирало прочутото светилище-прорицалище на бог Дионис. По тази тема, също учените още спорят, за точното местоположение. Това вече е въпрос на съвсем малко време докато бъде доказан, понеже там, в Хераклея Синтика, се провеждат регулярни разкопки, а прорицалището се е намирало на самия връх, над града, на възвишението Кожух планина. Именно след този поход на Ситалк срещу Пердика, върху монетите на одрисите се появява като символ двойната брадва – символ на бог Дионис. Това е доказателство, че при похода на Ситалк тези земи вече са трайно присъединени към траките-одриси и прорицалището е под тяхна власт. 

Виждаме че историята на Балканите, а и не само, периодично се повтаря, а границите между Одриското и Македонското царство в IV век преди новата ера са били на практика идентични с днешните граници между България и Република Северна Македония. Някой неща просто трябва да приемем.

Тракийската глоса „бонасос” – вонещник

Тракийската глоса бонасос (βόνασσος) традиционно се превежда като „див бик”. Думата е засвидетелствана в текстовете на естествоизпитателя и философ Аристотел и на римския учен и географ Плиний Стари (Plin. NH 8,15). Тази дума поставя няколко въпроса. Първият е този, че имаме тракийска дума за „див бик”, от същият текст на Аристотел и тя е „болинтос” или по-правилно „волинтос” (βόλινθος) При тази дума, срещана във вариантите „болинтос” (βόλινθος) и „болюнтон” (βόλυνθον) – диво говедо ( бик, вол, крава), отдавна е дадено българското и старославянското съответствие. Още Вилхелм Томашек в Die alten Thraker, Wien 1893 обръща внимание на суфикса – ινθος, - υνθος и неговата съотносимост със старославянското –endo, като например в govendo (говендо), където имаме малката носовка Ѧ - ен. Вилхелм Томашек обръща внимание и на съотносимостта на гръцкото βολ- със славянското volŭ (волъ). Тези заключения са преповторени и потвърдени по-късно и от Владимир Георгиев в книгата му „Траките и техният език”, София 1977 г. Вторият въпрос е, че думата е спомената и като монапон (μόναπον) като се свързва със земите между медите и пеоните (Arist. De mirab. Ausc. I, p. 830a). Граничната планина между тях е наречена Ἡσαίνῳ - Осогово (?) , някъде между Пиринска Македония и Република Северна Македония. Самата дума бонасос/вонасос е записана в няколко варианта, с двойно –νν или с двойно –σσ. Очевидно тук е имало опит да се предаде звук, който липсва в страрогръцката реч. Ключ за разгадаването на тази глоса ни дава описанието на Аристотел в съчиненията известни като De partibus animalium („За частите на животните”) и в De mirabilibus auscultationibus („Чуто за чудните неща”) . И на двете места е отбелязано, че животното „бонасос”, чиито рога са извити навътре един към друг и ниско назад, осигурява своята защита чрез разпръскване на екскременти (изпражнения), с доста силна миризма и острота. Когато е заплашено това животно се защитава именно по този начин (Aristot. De part. anim. III, 663a). То защитава и малките си по този начин, като ги огражда с изпражнения (Arist. De mirab. Ausc. I, p. 830a). Както отбелязва изследователят Павел Серафимов, никак не е трудно да се разбере, че именно тази особеност на животното е дала името „бонасос” или по-точно „вонасос”. Вонасос означава „вонящ”, разнасящ силна, непоносима миризма. Със същата семантика е и английската дума „бизон”, като в етимологичните речници е обяснено, че думата е от балтийски или славянски произход, със значение „вонящо животно” (Серафимов, П. „Тайните на тракийския език”, София 2020, стр. 87). Глосата бонасос (βόνασσος), с двойно –σσ е опит да се предаде звукът –ш или –щ,при думата „вонешник” или „вонещник”. Двойното –νν при варианта βόννασος е опит да се предаде мекотата на звукът –н или по-скоро гласната ѣ (ят) или ѧ(ен) . Така получаваме точно старославянското прилагателно вонѣщ от съществителното вонѣ или вонѧ. Така става ясно и защо в текста на Аристотел са употребени и двете думи болинтос/волинтос и бонасос/вонасос. Първата изразява общото название за бизон, див бик, диво говедо, а втората е нарицателно, на един специфичен вид, който живеел в планините между днешна България и Северна Македония. Този вид, поради специфичният му начин на защита, се наричал от народа „вонещник”. Тази дума е записана от философа и естествоизпитател Аристотел като βόνασσος - бонашос/вонашос.

Тракийската глоса „зелас” – лозе

Тракийската глоса записана от древните автори като „зейла”, „зелас”, „зиле” е още една популярна дума от тракийско време. Днес тя дори е включена като име при различни брандове вино, използва се в художествената литература и така да се каже има някакъв самостоятелен живот. Думата е отбелязана от много автори във вариантите зелас (ζήλας), зелас (ζελᾶς), зейла (ζειλά), зела (ζήλά), зилай (ζίλαι). Всички антични автори кратко съобщават, че по този начин траките наричали виното. Това била дума, използвана навсякъде в Тракия, за „вино”. В речника на Хезихий думата е записана като ζίλαι, с кратко обяснение - ὁ οἷνος παρὰ Θρᾳξί – т.е. „виното при траките” (Hesychii Alexandrini Lexicon). При граматика от IX век Георгиус Хоробоскос, думата е записана в три варианта ζελᾶς, ζελᾶ, ζελᾷ - с краткото обяснение – „по този начин се нарича при траките виното”. Ако към тези три варианта прибавим и вариантите с –η вместо с -ε от Excerpta Marciana получаваме и вариантите ζήλας и ζήλα. В Лексикона на патриарх Фотий от IX век, думата е записана като ζειλά, с обяснение - „виното (при) траките”. Съвременните учени правят опит да намерят връзка между тракийската дума „зелас” и сходни индо-европейски понятия. Тези опити обаче не са убедителни. Стига се дори до опити да се търси връзка между глосата „зелас” и думата „зелен” и оттам доказателства за зеления (!) цвят на виното (Маразов Ив. – МИФ8: Вино и култура, София 2003г.). И тук както при глосата „зейра” – риза, опитите за директно обяснение на думата предварително са обречени на неуспех. При глосата „зелас” отново не е отчетена възможността тя да е била записана не съвсем според начина, по който е била изговаряна. Тук отново срещаме метатеза, т.е. разместване на двете основни гласни в думата. Причината за това е, че за древните автори, думите от тракийската реч са били чужди и трудно произносими, особено тези със звуци ж, з, ш,щ, ч, ц и т.н. Така търсената правилна форма е думата ‘зейла, зелас, зила’ е думат а „лозе”, „лоза” или „лозница”. Действително древните автори отбелязват, че „зелас” е тракийската дума за вино – ойнос (οἷνος). Учените изследователи от последните век и половина не отчитат факта, че старогръцката дума за „лоза”, „лозе” – ойне (οἴνη), а също и ойнас (οἰνάς) - е твърде близка с тази за вино - ойнос (οἷνος). Тази прилика и възможност за лесно объркване, дори не са отбелязани при анализа на глосата от нашите и чуждите езиковеди. Което показва колко голяма е инерцията в научните катедри при работа върху даден предмет. Спокойно може да твърдим, че глосата зелас(ζελᾶς), не е тракийската дума за ойнос (οἷνος) – вино, а за ойнас (οἰνάς) – лоза. Неточността при записването вероятно е станала към средата на 19 век, когато голяма част от античната гръко-римска литература е издадена в Германия, в печатни томове. Именно тези томове са се ползвали от изследователите основно немски, а по-късно и български, които са работили върху въпроса за тракийския език и тракийските глоси. Популярната глоса „зелас”- „лозе”, „лозница” ни дава втори пример, наред с думата „зейра” – „риза”, който показва, че тракийските думи са били труднопроизносими за латинските и особено за старогръцките автори. А пак да повторим, че объркване между думите οἷνος и οἰνάς то е съвсем лесно обяснимо.

Тракийската глоса „зейра” – риза

Една от най-известните тракийски глоси, позната дори и на неспециалистите е глосата „зейра”. Тази глоса е спомената от доста антични автори и е записана в различни варианти. При Херодот, Ксенофонт, Юлиус Полидевк тя е записана като ζειρά и ζεῖρα (зейра или зира), в Лексикона на Хезихий срещаме и формата ζιραί (зирай), а в речника на Дюканж – ζουρά (зура). Ето какво пише по въпроса Херодот (Hdt VII, 75), който използва на два пъти думата зейра – “В похода траките носели шапки от лисичи кожи на главите си, около телата си дълги дрехи (хитони), а върху тях преметнали шарени зейри”. Тук обаче прилагателното пойкилос (ποικίλος) освен „шарен”, „пъстър”, „разноцветен” може да се преведе като „изтъкан”, „извезан” (шарено, разноцветно), т.е. възможно е да имаме израза „(шарено) извезани зейри”. Малко по-напред в текста Херодот отново е използвал думата „зейра”. Той казва, че и арабите носели зейри, високо препасани (Hdt VII, 69). Това е основание някои автори да превеждат тук думата „зейра” с „бурнус” – бяла, дълга, мъжка горна дреха, подобна на халат, която се носи от арабите. Ксенофонт (Xen. Anab. 7,4,4) описва внезапно настаналия студ в земите на тракийското племе тини, който според него обяснява защо траките носели шапки от лисича кожа, на главата и ушите, а също и хитони, покриващи не само тялото, но и бедрата, а при езда зейри, достигащи до петите, а не хламиди. Хезихий в неговия Лексикон дава едно кратко обяснения на думата „зира”. Той казва, че зирай (ζιραί) е хитон, достигащ до колената. Той дава и едно по-дълго обяснение при думата зейра (ζειρά) – вид хитон, одежда, пристегната със сирийски колан или с пояс (Hesychii Alexandrini Lexicon). В Глосарий на Дюканж, думата зура (ζουρά) е със значение „хламида”- гръцката дума за мъжко наметало (вълнено), което закривало плещите и се закопчавало на гърдите или на дясното рамо (Glossarium ad scriptores mediae et infimae Graecitatis, 1688). В Ономастикона на Юлиус Полидевк (Poll. 7, 60) намираме записани няколко варианта на думата зейра (ζειρά) , определена тук като покривка, мантия, перелина. В изданието на Ономастикона, от 1824 година в град Лайпциг, под редакцията на Карл Вилхелм Диндорф, са направени множество бележки и разяснения към запазения старогръцки текст. Понятието „зейра” също е подробно разгледано, като са посочени примери за идентичността му с формата „риза” (ρίζα). Издателите на Ономастикона смятат, че това е на практика една и съща дума – зейра и риза – напълно заменяема. В подкрепа на това твърдение те дават и примери от работите на двама по-стари венециански учени, Родигинус и Калкагинус, където думите „зейра” и „риза” са дадени като идентични. Приведен е и общ цитат от техните изследвания – Rhizam Thracibus attribuentes – „Ризата се приписва (е атрибут) на траките”. Дадени са и няколко други примера за несъмнената обвързаност и взаимозаменяемост на двете форми на думата (Onomasticon cum annotationibus interpretum, vol. V., pars. I., Lipsiae 1824 ). За съжаление подобни наблюдения изглежда са останали непознати за родните учени лингвисти или са били неприемливи. Никъде в изследванията на българските езиковеди дори не е отбелязана връзката между думите „зейра” и „риза”, старобълг. риза, мн.ч. ризы. Малко по-надолу в Ономастикона (Poll. 7, 70) намираме и думата сюсейра(συσείρα) или сисюра (σισύρα) във връзка с облеклото на скитите. Познаваме и старогръцката дума риза (ῥίζα) която означава „корен”, както и „основа”, „начало”, „източник”. Съчетанието ῥίζα ὄρους означава „полите на планината” . При думата „зейра”, „зира” имаме класически пример на метатеза при записването, а вероятно и при изговарянето на думата, от страна на гръцките автори. Така старата праславянска и съответно тракийска дума риза е била записана от старогръцките автори като зира или зейра. В нашата научна и научнопопулярна литература обяснението на глосата „зейра” се свързва с тежко и дебело покривало, подобно на ямурлук (кабаница). Така е обяснена думата в многотомната История на България, меродавно за времето си издание (История на България, том 1, София 1979). Така е обяснена и в различните енциклопедии (Кратка енциклопедия тракийска древност, София 1993). Това обяснение е станало и остава популярно, за хората запознатите с темата. Че глосата „зейра” означава именно дълга до коленете риза, а не дебела, подобна на ямурлук дреха, е очевидно от примерите на древните автори. Зейрата е дълга до коленете, пристяга се с колан или пояс, не е свързана с шапка, която се носи отделно (шапка от лисича кожа). Освен това зейрите е възможно да са везани, като това е един от вариантите при превода на думата пойкилос (ποικίλος). Всички тези характерни особености са невъзможни при дреха подобна на ямурлука. Употребата на думата риза (зейра) при траките, документирана от древните автори, показва че този вид дреха, която ние тясно свързваме със славянското (раннославянското) население по нашите земи, е била обичайна дреха и за тракийското население. Тя е изглеждала по сходен начин и при населението наричано тракийско и при населението наричано славянско – дълга до коленете дреха, пристягана с пояс или ремък, с различен цвят - от по-светъл до по-тъмен (в зависимост от материята), извезана или без украса.