Много хора са чували за романа „Нова земя” на Иван Вазов, но за разлика от романа „Под игото”, никой не го е чел. Чували сме в училище, че „Нова земя” е нещо като продължение на „Под игото”, разказващ за живота в следосвобожденска България. Знаем, че някои от героите в романа са същите, знаем че Боримечката станал депутат в новоосвободена България, и че романът бил несполучлив, затова и заслужено отдаден на забрава.
Че това не са нещо повече от глупави клишета, човек разбира още при прочитане на първите страници на този роман. В това имах възможност да се убедя през изминалото лято. Имах щастието и времето да прочета „Нова земя”, по време на почивката си в град Хисаря, през лятото на 2016 година.
Романът излиза за пръв път от печат през 1896 година, т.е. 18 години след Освобождението на България и 11 години след Съединението на Княжеството и Автономията. Именно така е наричана най-често Източна Румелия в романа – Автономията. Наричана е още Южна България или просто Тракия. А главата, в която се срещаме отново с Боримечката е озаглавена „Тракиец”. Вазов обича и често превъзнася родна Тракия, това е без съмнение.
Първите три части от книгата са силно впечатляващи. Самият Вазов представя себе си в романа, под името и личността на героя Стремски. Тези начални три части са доста лични, дори и да приемем, че само малка част от описаното е действително случили се събития. Бягството на българското население по време на Априлското въстание през Балкана Вазов прави по записките на майка си Съба Вазова, а вероятно и според други разкази. Дори и посредствен литературен критик би разбрал, че именно поради тази лична страна, романът няма как да достигне популярността на „Под игото”.
Разбира се лични са и следващите четири части, но все пак в тях вече преобладава общественото, политическото, културно-историческото. Забелязва се една литературна размесеност, между отделните части, което е отбелязано от критиката веднага след излизането на романа. Но тя не е толкова натрапчива и романът би могъл да мине за напълно хомогенен, пред непретенциозния читател.
В края на романа например, са представени тежки и грозни балкански сцени и непосредствено след това Вазов ни води на пътешествие до Женевското езеро и Париж, в центъра на който вече блестят електрическите лампи. Тази неголяма част от романа напомня по жанр по скоро на пътепис, но все пак сравнително успешно втъкан в основната идея на романа.
Все пак една от основните причини романът да не е толериран в периода 1944 -1989 година, а и след това, са острите изказвания на Вазов по отношения на социализма, ярко изразени в главата "След кулата" на част пета. Тази критиката е толкова остра и живописна, че не може да бъде прескочена или "замазана" с фрази от рода на тази, че Вазов не е разбирал или не е бил узрял за да прозре великата идея на социализма и т.н.
Интересни и любопитни са от дистанцията на времето и кратките макар описания на стари местности, улици, къщи в следосвобожденско Русе, Берковица ( Бреговец в романа), Хисаря, Сопот (Бяла черква) и разбира се град Пловдив. Днес това са едни едва ли не ценни краеведски описания, които могат да бъдат използвани от етнографи и краеведи изучаващи миналото на различни наши градове.
Ценен и интересен от историческа гледна точка е погледът на Вазов върху процеса на Съединението на Източна Румелия с Княжество България. Това е един доста различен поглед от традиционно изучавания в училищата и дори в университетите. Лично за мен това беше третата гледна точка, която придобих към Съединението от 1885 година. Първата беше тази от училище и университета, а втората от книгата „Строители на съвременна България”, част І-ва от Симеон Радев.
В средата на 50те години на 20 век, когато е издаден луксозният том 13 от творчеството на Вазов, съдържащ романа „Нова земя”, марксическата критика се опитва да намери тези места в повествованието, отразяващи несправедливостта и корумпираността на капиталистическа, новоосвободена, България. Тези опити са напълно неуспешни и жалки, но като се казва такива бяха тогава времената.
Днес сме щастливи, че може да отворим и прочетем романа „Нова земя” с един непредубеден поглед, даден ни от демократичната епоха, в която живеем. И да открием вътре едни свят подобен на днешния, но и все пак различен. Да се докоснем до личните преживявания на Вазов, които той е имал смелостта и гордостта като един истински поет да сподели с читателите. Да попаднем в една интригуваща история, която дори не е лишена от това, което днес наричаме елементи на екшън…
Разбира се отново да подчертая, че „Нова земя” няма как скоро да достигне популярността на романа „Под игото”, но не е и нужно. Достатъчно е романът да достигне до хората, до които трябва. Преоткриването на романа вече започна (това допълвам сега през 2019 година), с неговото преиздаване през 2019 година и една нова постановка на Народния театър по мотиви от "Нова земя".
И накрая щях да пропусна нещо много важно – езикът на Вазов. Незнам дали когато съм чел „Под игото” съм бил просто по-малък и този негов език, този негов начин на изразяване, не ми е направил съответното впечатление. Извинявам се за шаблона, но това е наистина едно уникално преживяване. Специфична описателност, широта на изразните средства, мекост и ненатрапчивост, богатство на думите и изразните средства и всичко това запаметява картини, картини, чувства и разлети емоции. И обогатява – нравствено, познавателно, дори развлекателно. Неслучайно Иван Вазов е въздигнат на пиедестал и днес е това, което е.
Онлайн - https://chitanka.info/text/3754-nova-zemja