Първо да уточним какво означава понятието бодхисатва. То е двусъставно („бодхи” и „сатва”) и според източниците за пръв път е било използвано по отношение на мъдрецът Гаутама (Буда) в периода на търсеното от него освобождение. Оттам в будистката митология бодхисатва означава най-общо човек, който е на пътя към достигане на съвършено знание, който е решил да достигне просветление и му остава само едно прераждане до нирвана.
Бодхисатва е нравственият идеал на махаянския будизъм (т.нар. голяма колесница). Достигането на нирвана означава прекратяване на земните взаимоотношения, докато бодхисатвата вследствие на голямата си любов към страдащите същества, умишлено отказва да встъпи в нирвана, с единствена цел – спасяването на всички живи същества. Да, това отказване от личното щастие и спасение, в полза спасението на другите, е наистина нещо, което може да бъде издигнато като нравствен идеал.
Бодхисатва Сидхарта Гаутама, принц от рода на Саките, се ражда в земите на днешна Северна Индия, близо до границата с Непал, около 560 г. пр.н.е. Първите 29 години от живота си той прекарва в града Капилавасту, столицата на неголямото царство на Саките. На тази възраст, след като жена му Ясодара ражда син, т.е. наследник на царския престол, той напуска домът си и се отправя на юг към голямото царство Магадха. Пресичайки голямата река Ганг, той в продължение на 6 години обикаля това царство в търсене на знание и просветление. След дълго скитане, изучаване на различни доктрини, подлагане на аскеза и т.н., Сидхарта Гаутама достига учението за Средния път, четирите благородни истини и осемстепенния път и близо до градчето Урувела, на 35 годишна възраст достига пробуждане, просветление, освобождаване от страстите и желанията и победа над собственото си непокорно его.
По време на тримесечния ми престои в Индия, през зимата на 2008-2009, докато проучвах живота на Сидхарта Гаутама и посещавах местата, където той е живял и проповядвал (днес свещени за будистите от цял свят), една прилика с един български герой непрекъснато изплуваше в мислите ми.
Животът на Сидхарта Гаутама освен свещен, може да бъде разглеждан и като героичен. Обиколките му из чуждите непознати земи, особено през първите 6-7 години, отдаден на единствената мисъл за спасение (в случая духовно), са били доста тежки и не особено романтични. Мъдрецът Гаутама е бил принуден да гладува, да нощува в празни изоставени постройки, в необитаеми подслони, край горски пущинаци и сред откритото поле. Живял е и известно време в стар изоставен краварник, според изворите. Тук нямаше как да не се сетя за нашия герой Христо Ботев, които в Бесарабия, спал в изоставеното училище, близо до село Задунайка, в което преподавал. Това училище било „гнездо на кукумявки, на прилепи и други нощни птици”, както пише З. Стоянов, така че хората се боели да го посещават дори и през деня. Но не и нашия герой.
По външен вид и физическа сила българският бодхисатва също приличал на индийския.
Според изворите Сидхарта Гаутама (Буда) бил висок и широкоплещест. Бил доста силен физически, макар по-късно това да не било качество, което да бъде подчертавано от религиозната будистка общност. Малко известно е, че и Хр. Ботев бил доста силен физически. В своя изключително завладяващ „Опит за биография на Хр. Ботйов”, З. Стоянов дава само няколко, но много показателни случая за изключителната физическа сила и издръжливост на Христо Ботев.
За да търси свободата, нашият български герой тръгнал на север и преминал Дунава. Като неговата цел по време на скитанията му из Влашко, Бесарабия и Русия постепенно се зародила идеята за действия и въстание, което да донесе физическата и политическата свобода на българския народ. На тази идея той подчинил целия си по нататъшен живот и дейност.
Свободата към която се стремил младият принц Сидхарта Гаутама, от друга страна, била личната свобода, била търсене и намиране на изход от земната мъка и страданието – физическо и духовно. Той също тръгнал на път, с цел да открие тази свобода, но в случая тръгнал на юг. Една голяма река също стояла на пътя му – Ганг, която всъщност по големина е напълно сравнима с Дунава.
Освен всичко останало, приликата между двамата герои е и в това, че постигнали вече личното си освобождение, те отказват да се задоволят само с него, а тръгват по тежкия път на борбата за освобождението и на другите същества. Разликата е само, че единият прави това изключително по мирен начин, без каквото и да е насилие, без дори да държи пръчка в ръката, с която да се подпира, защото и тя е могла да бъде възприета като средство за насилие. Другият, както знаем, преминава Дунава гордо изправен и с „гол в ръката нож”, но когато търсиш политическа свобода в такъв тежък за българския народ момент, едно такова действие е почти неизбежно. Всъщност трябва да отбележим, че Ботев се въздържа в възможно крайна степен от използването на насилие и който е чел някаква неговата биография добре знае това.
Макар и живели в различни епохи и при различни условия, борците за свобода си приличат – без съмнение.
31 май 2011 г.
26 май 2011 г.
Пролет 2011
След хладната и дъждовна пролет сега, в края на месец май, вече се чувства лятното време. И настроение.
Тези, които обичат природата, походите, излетите и работата сред природата вече отдавна излязоха на открито. През почивните дни и нашата групичка от четирима човека направи поход из Централен Балкан. И цели три нощувки из хижи и заслони. Планината е особено красива през този сезон. Всичко е все още свежо, прохладно и светлозелено.
Земеделската работа е също в разгара си и аз вече съм в кампания по прибирането на черешата, която ще продължи около месец. Не разполагам с много време за писане, но се надявам да намеря такова в близките дни.
Тези, които обичат природата, походите, излетите и работата сред природата вече отдавна излязоха на открито. През почивните дни и нашата групичка от четирима човека направи поход из Централен Балкан. И цели три нощувки из хижи и заслони. Планината е особено красива през този сезон. Всичко е все още свежо, прохладно и светлозелено.
Земеделската работа е също в разгара си и аз вече съм в кампания по прибирането на черешата, която ще продължи около месец. Не разполагам с много време за писане, но се надявам да намеря такова в близките дни.
20 май 2011 г.
За романтиката
Преди да продължим по темата за пробуждането, за нирваната, за чистото съзнание, да се върнем малко назад и да поговорим за романтиката.
Тази седмица за пореден път си припомних, че обхванати от работата и от делника, все по-рядко успяваме да погледнем на живота от неговата романтична страна. А такава все още съществува, макар да сме забравили за нея и все по-трудно да я забелязваме.
Причина за това може да бъде отъпканото русло на ежедневието, и навикът, който ни пречи да отправим поглед настрани, да погледнем живота от по различен ъгъл, да се спрем за момент, да видим света чрез очите на някои приятел.
Друга основна причина за това все по-трудно да забелязваме приятното и романтичното, може да бъде прекалено забързания ритъм на нашия живот. Съвременният начин на живот ни предлага все повече блага, все повече възможности и начини на забавление, но същевременно с това той ни вкарва и в един забързан цикъл на прекалена консумация, на прекалено потребление, което ни пречи да оценим реално постигнатото, пречи ни да оценим реалната стойност на това, което вече притежаваме. Струва ми се че това явление е проблем, пред който се изправя целия цивилизован свят. И както писах веднъж вече, ускорението става все по-голямо и по-голямо, а оттам и все по-трудно управляемо.
Спомням си времето, когато броят на колите, на леките автомобили, в Пловдив беше значително по-малък. Движението беше доста по-спокойно и шумът от него не толкова натрапчив. Движението, на хора и автомобили, в събота и в неделя буквално спираше и поради тези причина двата почивни дена изглеждаха дълги и дори протяжни. Да, дори прекалено протяжни понякога.
Сега вече консуматорското общество ни принуждава да работим и в събота. Спокойна остана само неделята. А един спокоен ден на седем такива, изглежда не е напълно достатъчен.
Ето навън е пролет. Белите сливови и черешови цветчета, тъмнолилавия рожков, вече прецъфтяха. Люляците, майския сняг и ароматният орлов нокът - също. Кестените и акациите цъфтят в момента. Скоро ще усетим и аромата на липите. Имаме ли време да им се порадваме в забързаното ни ежедневие?
Поради тази причина, поздравявам всички със следващата песен. От времето когато романтиката беше все още осезателна... Предполагам за всички родени преди 1980, тази песен носи много приятни и романтични спомени. А и все още сме в месеца на руската песен...
И така, не забравяйте да излезете сред природата през дългите четири почивни дни, които наближават.
Тази седмица за пореден път си припомних, че обхванати от работата и от делника, все по-рядко успяваме да погледнем на живота от неговата романтична страна. А такава все още съществува, макар да сме забравили за нея и все по-трудно да я забелязваме.
Причина за това може да бъде отъпканото русло на ежедневието, и навикът, който ни пречи да отправим поглед настрани, да погледнем живота от по различен ъгъл, да се спрем за момент, да видим света чрез очите на някои приятел.
Друга основна причина за това все по-трудно да забелязваме приятното и романтичното, може да бъде прекалено забързания ритъм на нашия живот. Съвременният начин на живот ни предлага все повече блага, все повече възможности и начини на забавление, но същевременно с това той ни вкарва и в един забързан цикъл на прекалена консумация, на прекалено потребление, което ни пречи да оценим реално постигнатото, пречи ни да оценим реалната стойност на това, което вече притежаваме. Струва ми се че това явление е проблем, пред който се изправя целия цивилизован свят. И както писах веднъж вече, ускорението става все по-голямо и по-голямо, а оттам и все по-трудно управляемо.
Спомням си времето, когато броят на колите, на леките автомобили, в Пловдив беше значително по-малък. Движението беше доста по-спокойно и шумът от него не толкова натрапчив. Движението, на хора и автомобили, в събота и в неделя буквално спираше и поради тези причина двата почивни дена изглеждаха дълги и дори протяжни. Да, дори прекалено протяжни понякога.
Сега вече консуматорското общество ни принуждава да работим и в събота. Спокойна остана само неделята. А един спокоен ден на седем такива, изглежда не е напълно достатъчен.
Ето навън е пролет. Белите сливови и черешови цветчета, тъмнолилавия рожков, вече прецъфтяха. Люляците, майския сняг и ароматният орлов нокът - също. Кестените и акациите цъфтят в момента. Скоро ще усетим и аромата на липите. Имаме ли време да им се порадваме в забързаното ни ежедневие?
Поради тази причина, поздравявам всички със следващата песен. От времето когато романтиката беше все още осезателна... Предполагам за всички родени преди 1980, тази песен носи много приятни и романтични спомени. А и все още сме в месеца на руската песен...
И така, не забравяйте да излезете сред природата през дългите четири почивни дни, които наближават.
17 май 2011 г.
Първа проповед - Буда
С т.нар Първа проповед на Буда, в парка Исипатана, започва неговата проповедническа дейност, продължила близо 45 години. Това се случило преди около 2540 години в днешна Северна Индия и вероятно по това време на годината, през месец май. Разбира се климатът в Северна Индия е по-различен от европейския и по това време на годината там е значително по-топло.
Всички будистки текстове, които са достигнали до нас, преди да бъдат записани на книга, са се пеели и предавали по устен път. Повечето от тях се пеят и до днес, особено по важните, като Първата проповед, известна още като Завъртане колелото на закона (на Дхармата).
Изпълнението на тайландските (предполагам) монаси, което качих тук, може и да звучи малко необичайно за европееца, затова давам и текста на сутрата по надолу. Преведен от английски, с известни художествени подобрения от моя страна, и с известни съкращения във втората част, където изобилства от много повторения.
Така съм чул:
Веднъж Блаженият (Буда) бил отседнал край Бенарес, в Исипатана - паркът на сърните. Там той се обърна към петимата негови сподвижници със следните думи:
- Тези две крайности, монаси, трябва да бъдат избягвани от този, който се е отрекъл от света, в търсене на праведния живот. Кои са тези две крайности?
Едната е живот, отдаден на удоволствието, посветен на удоволствието и похотта, което е унизително, сладострастно, примитивно, безчестно и безполезно.
А другата е живот, отдаден на самоизтезанието, което е болезнено, безчестно и безполезно.
Като избягваше тези две крайности, Татхагата (Буда) постигна знанието за Средния път, който води до вътрешно прозрение, който води до мъдрост, който привлича спокойствие, знание, върховно просветление, нирвана.
Кой е този Среден път, монаси, знанието за който беше постигнато от Татхагата и който води до вътрешно прозрение, който води до мъдрост, който привлича спокойствие, знание, върховно просветление, нирвана?
Това е Благородният осемстепенен път, който е не друго, а - правилни възгледи, правилна решимост, правилна реч, правилно поведение, правилен начин на живот, правилно усилие, правилна мисъл и правилно самовглъбение. Това, бхикшу (монаси), е Средният път, знанието за който беше придобито от Татхагата и който води до вътрешно прозрение, който води до мъдрост, който довежда до спокойствие, знание, съвършено просветление, нирвана.
Този свят, монаси, е паднал жертва на мъката, тъгата и страданието. И това, монаси, е истината за страданието: раждането е страдание, остаряването е страдание, болестта е страдание, смъртта е страдание; съединяването с онова, което мразим е страдание; разделянето с това, което обичаме е страдание. Накратко казано - петте съставни елемента на привързване пораждат страдание.
Втората истина, монаси, се отнася до възникването на страданието. И действително, то възниква от онзи страстен копнеж , който предизвиква следващо прераждане, който е съпроводен от наслада и страст, и търси удоволствие, сега тук, после там. А това означава, както страстен копнеж към чувствена наслада и към вечно съществуване, така и страстен копнеж към пълно унищожение и несъществуване.
Страданието може да бъде прекратено и това, монаси, е третата благородна истина, отнасяща се до прекратяване на страданието. И действително, това е възможно чрез пълното прекратяване на желанието, на страстния копнеж, така че да не остане никаква жажда, никаква страст – оставянето настрана, отказването от, освобождаването от, отхвърлянето на всякакво желание.
Има път, който води към прекратяване на страданието и това, монаси, е четвъртата благородна истина, отнасяща се до пътя, който води към прекратяване на страданието. И действително, това е Благородният осемстепенен път, а именно правилни възгледи, правилна решимост, правилна реч, правилно поведение, правилен начин на живот, правилно усилие, правилна мисъл и правилно самовглъбение.
Тези са Благородните истини за страданието – ето така, монаси, по отношение на нещата, нечувани преди, придобих аз прозрение, знание, разбиране, мъдрост и светлина.
Тези истини за страданието трябва да бъдат напълно разбрани – така, монаси, по отношение на нещата нечувани преди, в мен възникна прозрение, знание, разбиране, мъдрост и светлина.
Тези истини за страданието са напълно разбрани – ето така, монаси, по отношение на нещата, нечувани преди, придобих аз прозрение, знание, разбиране, мъдрост и светлина.
И докато, монаси, моето знание, за тези четири Благородни истини, така, както са в действителност, с техните три фази и дванадесет аспекта, не беше изцяло пречистено по този начин, аз не твърдях, че съм придобил ненадминатото, съвършено просветление, в този свят, с неговите човеци, божества, със света на Маара и света на Брахма, сред това население, с неговите аскети и брамини, с неговите божества и човеци.
Но когато знанието ми, за тези четири Благородни истини, така като са в действителност, с техните три фази и дванадесет аспекта, беше изцяло пречистено по този начин, аз заявих, че съм постигнал ненадминатото, съвършено просветление, в този свят, с неговите човеци и божества, със света на Маара и света на Брахма, сред това население, с неговите аскети и брамини, с неговите божества и човеци.
Знание и прозрение възникнаха в мен: „Непоклатимо е освобождението на моята мисъл; това е последното ми раждане; за мен няма да има повече ново съществуване”.
Това бяха думите на Блажения. Петимата монаси бяха изпълнени с възхищение от неговото слово. И когато всичко вече беше казано, почитаемият Конданя постигна изчистеното, неопетнено знание за Дхармата и той рече:
- Всичко, което е предмет на възникване, е също и предмет на прекратяване.
И когато колелото на Закона беше приведено в движение от Блажения, божествата земни е небесни, едно след друго и заедно, изразиха също своята радост. В глух тътен земята се разтресе.
Блаженият се обърна към петимата бхикшу и произнесе:
- Конданя разбра. Конданя наистина разбра.
Така най-старият от петимата бхикшу стана първият, който показа, че е разбрал. И почитаемият Конданя, наречен в тази чест Анята, който беше видял Дхармата, който беше овладял Дхармата, който беше разбрал Дхармата и проникнал в нея, преодолял несигурността, разпръснал всички съмнения, придобил пълно знание, не зависещ от никой друг по отношение знанието за Доктрината, така се обърна към Учителя:
- Господарю, нека да стана последовател, под ръководството на Блажения! Нека да получа ръкополагане!
Съвършеният отвърна:
- Ела, бхикшу! Добре преподадена е Дхармата. Води свят живот, в полза на пълното прекратяване на страданието.
Всички будистки текстове, които са достигнали до нас, преди да бъдат записани на книга, са се пеели и предавали по устен път. Повечето от тях се пеят и до днес, особено по важните, като Първата проповед, известна още като Завъртане колелото на закона (на Дхармата).
Изпълнението на тайландските (предполагам) монаси, което качих тук, може и да звучи малко необичайно за европееца, затова давам и текста на сутрата по надолу. Преведен от английски, с известни художествени подобрения от моя страна, и с известни съкращения във втората част, където изобилства от много повторения.
Така съм чул:
Веднъж Блаженият (Буда) бил отседнал край Бенарес, в Исипатана - паркът на сърните. Там той се обърна към петимата негови сподвижници със следните думи:
- Тези две крайности, монаси, трябва да бъдат избягвани от този, който се е отрекъл от света, в търсене на праведния живот. Кои са тези две крайности?
Едната е живот, отдаден на удоволствието, посветен на удоволствието и похотта, което е унизително, сладострастно, примитивно, безчестно и безполезно.
А другата е живот, отдаден на самоизтезанието, което е болезнено, безчестно и безполезно.
Като избягваше тези две крайности, Татхагата (Буда) постигна знанието за Средния път, който води до вътрешно прозрение, който води до мъдрост, който привлича спокойствие, знание, върховно просветление, нирвана.
Кой е този Среден път, монаси, знанието за който беше постигнато от Татхагата и който води до вътрешно прозрение, който води до мъдрост, който привлича спокойствие, знание, върховно просветление, нирвана?
Това е Благородният осемстепенен път, който е не друго, а - правилни възгледи, правилна решимост, правилна реч, правилно поведение, правилен начин на живот, правилно усилие, правилна мисъл и правилно самовглъбение. Това, бхикшу (монаси), е Средният път, знанието за който беше придобито от Татхагата и който води до вътрешно прозрение, който води до мъдрост, който довежда до спокойствие, знание, съвършено просветление, нирвана.
Този свят, монаси, е паднал жертва на мъката, тъгата и страданието. И това, монаси, е истината за страданието: раждането е страдание, остаряването е страдание, болестта е страдание, смъртта е страдание; съединяването с онова, което мразим е страдание; разделянето с това, което обичаме е страдание. Накратко казано - петте съставни елемента на привързване пораждат страдание.
Втората истина, монаси, се отнася до възникването на страданието. И действително, то възниква от онзи страстен копнеж , който предизвиква следващо прераждане, който е съпроводен от наслада и страст, и търси удоволствие, сега тук, после там. А това означава, както страстен копнеж към чувствена наслада и към вечно съществуване, така и страстен копнеж към пълно унищожение и несъществуване.
Страданието може да бъде прекратено и това, монаси, е третата благородна истина, отнасяща се до прекратяване на страданието. И действително, това е възможно чрез пълното прекратяване на желанието, на страстния копнеж, така че да не остане никаква жажда, никаква страст – оставянето настрана, отказването от, освобождаването от, отхвърлянето на всякакво желание.
Има път, който води към прекратяване на страданието и това, монаси, е четвъртата благородна истина, отнасяща се до пътя, който води към прекратяване на страданието. И действително, това е Благородният осемстепенен път, а именно правилни възгледи, правилна решимост, правилна реч, правилно поведение, правилен начин на живот, правилно усилие, правилна мисъл и правилно самовглъбение.
Тези са Благородните истини за страданието – ето така, монаси, по отношение на нещата, нечувани преди, придобих аз прозрение, знание, разбиране, мъдрост и светлина.
Тези истини за страданието трябва да бъдат напълно разбрани – така, монаси, по отношение на нещата нечувани преди, в мен възникна прозрение, знание, разбиране, мъдрост и светлина.
Тези истини за страданието са напълно разбрани – ето така, монаси, по отношение на нещата, нечувани преди, придобих аз прозрение, знание, разбиране, мъдрост и светлина.
И докато, монаси, моето знание, за тези четири Благородни истини, така, както са в действителност, с техните три фази и дванадесет аспекта, не беше изцяло пречистено по този начин, аз не твърдях, че съм придобил ненадминатото, съвършено просветление, в този свят, с неговите човеци, божества, със света на Маара и света на Брахма, сред това население, с неговите аскети и брамини, с неговите божества и човеци.
Но когато знанието ми, за тези четири Благородни истини, така като са в действителност, с техните три фази и дванадесет аспекта, беше изцяло пречистено по този начин, аз заявих, че съм постигнал ненадминатото, съвършено просветление, в този свят, с неговите човеци и божества, със света на Маара и света на Брахма, сред това население, с неговите аскети и брамини, с неговите божества и човеци.
Знание и прозрение възникнаха в мен: „Непоклатимо е освобождението на моята мисъл; това е последното ми раждане; за мен няма да има повече ново съществуване”.
Това бяха думите на Блажения. Петимата монаси бяха изпълнени с възхищение от неговото слово. И когато всичко вече беше казано, почитаемият Конданя постигна изчистеното, неопетнено знание за Дхармата и той рече:
- Всичко, което е предмет на възникване, е също и предмет на прекратяване.
И когато колелото на Закона беше приведено в движение от Блажения, божествата земни е небесни, едно след друго и заедно, изразиха също своята радост. В глух тътен земята се разтресе.
Блаженият се обърна към петимата бхикшу и произнесе:
- Конданя разбра. Конданя наистина разбра.
Така най-старият от петимата бхикшу стана първият, който показа, че е разбрал. И почитаемият Конданя, наречен в тази чест Анята, който беше видял Дхармата, който беше овладял Дхармата, който беше разбрал Дхармата и проникнал в нея, преодолял несигурността, разпръснал всички съмнения, придобил пълно знание, не зависещ от никой друг по отношение знанието за Доктрината, така се обърна към Учителя:
- Господарю, нека да стана последовател, под ръководството на Блажения! Нека да получа ръкополагане!
Съвършеният отвърна:
- Ела, бхикшу! Добре преподадена е Дхармата. Води свят живот, в полза на пълното прекратяване на страданието.
11 май 2011 г.
11 май - Кирил и Методий
Днес отбелязваме празника на светите братя Кирил и Методий, по стар стил.
Това е добър повод да поразсъждаваме върху използването на родната кирилица и вездесъщата латиница. Темата за кирилицата и латиницата като цяло е твърде твърде обширна, затова ще се спра само върху проблема при използването на двете при съвременните комуникации.
Ако говорим конкретно за интернет пространството, трябва да отбележим първо, че то е създадено на базата на латиницата. Създадено е от хора, ползващи латиницата. Така че тук изначалното й предимството е безспорно. Същото важи и за голяма част от технологиите свързани с невероятния напредък на комуникационните системи.
Ако си спомняте навремето, преди десетина и повече години, беше доста трудно да използваме кирилицата при писане на имейли, смс-и, и други подобни. Днес благодарение на развитието на технологиите и демократичността на новата комуникационна епоха, около 60 вида национални и наднационални писменостти са широко и равностойно представени навсякъде в мрежата. В това число и кирилицата, която всъщност служи на немалък брой хора.
Днес не е проблем да ползваме кирилицата чрез всеки един компютър, лаптоп, айфон, мобилен телефон. При писането на имейли, коментари във форуми, обяви и блогове, процентът на използването на латиница намаля значително за последните няколко години. При писането на смс-и обаче, по-голямата част от тези, които си разменяме ние българите, са все още на латиница. Това се дължи вероятно най-вече на технически причини, така да ги наречем. Смс написан на латиница може да съдържа два пъти повече знаци от този написан на кирилица, а също и върху повечето телефони липсват знаци на кирилица върху клавиатурата.
Като цяло обаче писането на латиница е все още доста разпространено. Това е така, защото българския език, за разлика от някои други езици, е възможно да бъде придаван сравнително добре чрез латиница.
Спомням си първите имейли, които изпращах преди 11 години. Всъщност по това време и мобилните телефони станаха масови. Тогава трябваше дружно и поединично да решаваме какви знаци да ползваме за буквите ж, з, ъ, ц, ч, ш, щ и т.н. Като че ли се наложи една общоприета практика за отбелязване на ж с -j или -zh, на з -z, ъ -u или -a, ц -с, ч -ch или 4, ш - sh или 6, щ -sht, ю -iu, я -ia или q. Тази "транскрипция" на буквите изглежда предимно английска, така да я наречем.
Подходът към предаването на кирилски букви с латински знаци си остана освен това и индивидуален. Някои хора предпочитат да представят буквата ъ чрез q или чрез 1, други използват по-скоро френското транскрибиране на някои знаци или пък немското.
Недоразумения рядко се получават, макар доста български думи да изглеждат по чудноват начин изписани на латиница. Най-голям проблем създава може би най-специфичната буква в българския език - ъ. Аз лично най-често я заменям с -u. Но има думи при които може да се получи недоразумение и тогава я заменям с -a. Изобщо крива работа. Руснаците и украинците например, или поне тези които аз познавам, отказват да предават техните думи чрез латиница. Пишат или на кирилица или ако трябва да пишат на латиница, тогава пишат на английски или на съответния език.
Сред цялото множество на думи в българския, има една дума и то съвсем кратка, която винаги ме затруднява и след толкова години все още спирам объркан, когато трябва да я напиша на латиница. И това е думата "мъж". Ако трябва да я предам по "стандартния" начин се получава muj. Е, то това на какво прилича muj - муй? (Всъщност прилича на испанската дума за мъж, но това също е една друга, доста дълга тема). Или пък да я напишем maj т.е. -маз или -май или mazh - маж. Както и да я въртим, не става и не става. Затова понякога, когато стигна до думата "мъж", аз пиша по английски man, или пък я замествам с някоя друга дума, например "човек".
Ако се сещате за други подобни думи, които на вас ви създават същите затруднения, може да ги споделите. Не че самото използване на латиница е голямо удоволствие, де, макар че отдавна свикнахме с него.
Това е добър повод да поразсъждаваме върху използването на родната кирилица и вездесъщата латиница. Темата за кирилицата и латиницата като цяло е твърде твърде обширна, затова ще се спра само върху проблема при използването на двете при съвременните комуникации.
Ако говорим конкретно за интернет пространството, трябва да отбележим първо, че то е създадено на базата на латиницата. Създадено е от хора, ползващи латиницата. Така че тук изначалното й предимството е безспорно. Същото важи и за голяма част от технологиите свързани с невероятния напредък на комуникационните системи.
Ако си спомняте навремето, преди десетина и повече години, беше доста трудно да използваме кирилицата при писане на имейли, смс-и, и други подобни. Днес благодарение на развитието на технологиите и демократичността на новата комуникационна епоха, около 60 вида национални и наднационални писменостти са широко и равностойно представени навсякъде в мрежата. В това число и кирилицата, която всъщност служи на немалък брой хора.
Днес не е проблем да ползваме кирилицата чрез всеки един компютър, лаптоп, айфон, мобилен телефон. При писането на имейли, коментари във форуми, обяви и блогове, процентът на използването на латиница намаля значително за последните няколко години. При писането на смс-и обаче, по-голямата част от тези, които си разменяме ние българите, са все още на латиница. Това се дължи вероятно най-вече на технически причини, така да ги наречем. Смс написан на латиница може да съдържа два пъти повече знаци от този написан на кирилица, а също и върху повечето телефони липсват знаци на кирилица върху клавиатурата.
Като цяло обаче писането на латиница е все още доста разпространено. Това е така, защото българския език, за разлика от някои други езици, е възможно да бъде придаван сравнително добре чрез латиница.
Спомням си първите имейли, които изпращах преди 11 години. Всъщност по това време и мобилните телефони станаха масови. Тогава трябваше дружно и поединично да решаваме какви знаци да ползваме за буквите ж, з, ъ, ц, ч, ш, щ и т.н. Като че ли се наложи една общоприета практика за отбелязване на ж с -j или -zh, на з -z, ъ -u или -a, ц -с, ч -ch или 4, ш - sh или 6, щ -sht, ю -iu, я -ia или q. Тази "транскрипция" на буквите изглежда предимно английска, така да я наречем.
Подходът към предаването на кирилски букви с латински знаци си остана освен това и индивидуален. Някои хора предпочитат да представят буквата ъ чрез q или чрез 1, други използват по-скоро френското транскрибиране на някои знаци или пък немското.
Недоразумения рядко се получават, макар доста български думи да изглеждат по чудноват начин изписани на латиница. Най-голям проблем създава може би най-специфичната буква в българския език - ъ. Аз лично най-често я заменям с -u. Но има думи при които може да се получи недоразумение и тогава я заменям с -a. Изобщо крива работа. Руснаците и украинците например, или поне тези които аз познавам, отказват да предават техните думи чрез латиница. Пишат или на кирилица или ако трябва да пишат на латиница, тогава пишат на английски или на съответния език.
Сред цялото множество на думи в българския, има една дума и то съвсем кратка, която винаги ме затруднява и след толкова години все още спирам объркан, когато трябва да я напиша на латиница. И това е думата "мъж". Ако трябва да я предам по "стандартния" начин се получава muj. Е, то това на какво прилича muj - муй? (Всъщност прилича на испанската дума за мъж, но това също е една друга, доста дълга тема). Или пък да я напишем maj т.е. -маз или -май или mazh - маж. Както и да я въртим, не става и не става. Затова понякога, когато стигна до думата "мъж", аз пиша по английски man, или пък я замествам с някоя друга дума, например "човек".
Ако се сещате за други подобни думи, които на вас ви създават същите затруднения, може да ги споделите. Не че самото използване на латиница е голямо удоволствие, де, макар че отдавна свикнахме с него.
9 май 2011 г.
9 май - Денят на победата
Понеже в предишната тема говорихме за империи и прочее, днешният празник ни дава добър повод да продължим по-нататък.
Съветската империя не можа да просъществува повече от 70 години и рухна, според едни неочаквано, според други напълно закономерно. Русия днес е приемник на тази съветска империя. Доколко се справя успешно с тази задача, това е друг въпрос.
Когато говорим за империи, приемаме по презюмция, че говорим за една военна и политическа организация, за една държавна машина с изявени лидери и водачи и една многобройна, но анонимна човешка маса, която изпълнява работата и задачите.
В Америка това не е точно така. Масата се състои от конкретно назовани хора. В САЩ се отделя специално внимание на индивида, на конкретния човек, компания, име. Това е една особеност на англо-саксонския държавен модел, който е до голяма степен наследен и от САЩ.
В Русия, и преди това СССР, групата все още си е група. Отделните личности остават на заден план, изместени от общата представа за групата. Само че за сметка на това, Русия успява да запази едно, бих казал славянска отношение, към отделния човек, към отделния индивид. Има нещо действително твърде човешко, твърде лично и вълнуващо в тази представа и отношение към човека. То ясно личи и от следващата песен, посветена на днешния ден.
Давам текста на песента, на руски, който има желание да си го преведе сам (макар че не е лесен за превод). Аз само искам да обърна внимание на отделни елементи в текста като "праздник с сединою на висках", т.е. празник на младите войни с прошарени вече коси, след тежките изпитания по време на войната.
И още "босиком бы пробежаться по росе". Това действително е твърде трогателно и в противоречие с всичките ни представи за сурови войни, за безмилостни армии, за легиони и легионери, минали, бъдещи и настоящи.
И изобщо целият текст на песента е трогателен и правдив. Затова е харесван и слушан и до днес.
День Победы, как он был от нас далёк,
Как в костре потухшем таял уголёк.
Были версты, обгорелые, в пыли, -
Этот день мы приближали как могли.
Припев:
Этот День Победы
Порохом пропах,
Это праздник
С сединою на висках.
Это радость
Со слезами на глазах.
День Победы! [х3]
Дни и ночи у мартеновских печей
Не смыкала наша Родина очей.
Дни и ночи битву трудную вели -
Этот день мы приближали как могли.
Припев.
Здравствуй, мама, возвратились мы не все...
Босиком бы пробежаться по росе!
Пол-Европы прошагали, пол-Земли, -
Этот день мы приближали как могли.
Припев.
(1975 г.)
Съветската империя не можа да просъществува повече от 70 години и рухна, според едни неочаквано, според други напълно закономерно. Русия днес е приемник на тази съветска империя. Доколко се справя успешно с тази задача, това е друг въпрос.
Когато говорим за империи, приемаме по презюмция, че говорим за една военна и политическа организация, за една държавна машина с изявени лидери и водачи и една многобройна, но анонимна човешка маса, която изпълнява работата и задачите.
В Америка това не е точно така. Масата се състои от конкретно назовани хора. В САЩ се отделя специално внимание на индивида, на конкретния човек, компания, име. Това е една особеност на англо-саксонския държавен модел, който е до голяма степен наследен и от САЩ.
В Русия, и преди това СССР, групата все още си е група. Отделните личности остават на заден план, изместени от общата представа за групата. Само че за сметка на това, Русия успява да запази едно, бих казал славянска отношение, към отделния човек, към отделния индивид. Има нещо действително твърде човешко, твърде лично и вълнуващо в тази представа и отношение към човека. То ясно личи и от следващата песен, посветена на днешния ден.
Давам текста на песента, на руски, който има желание да си го преведе сам (макар че не е лесен за превод). Аз само искам да обърна внимание на отделни елементи в текста като "праздник с сединою на висках", т.е. празник на младите войни с прошарени вече коси, след тежките изпитания по време на войната.
И още "босиком бы пробежаться по росе". Това действително е твърде трогателно и в противоречие с всичките ни представи за сурови войни, за безмилостни армии, за легиони и легионери, минали, бъдещи и настоящи.
И изобщо целият текст на песента е трогателен и правдив. Затова е харесван и слушан и до днес.
День Победы, как он был от нас далёк,
Как в костре потухшем таял уголёк.
Были версты, обгорелые, в пыли, -
Этот день мы приближали как могли.
Припев:
Этот День Победы
Порохом пропах,
Это праздник
С сединою на висках.
Это радость
Со слезами на глазах.
День Победы! [х3]
Дни и ночи у мартеновских печей
Не смыкала наша Родина очей.
Дни и ночи битву трудную вели -
Этот день мы приближали как могли.
Припев.
Здравствуй, мама, возвратились мы не все...
Босиком бы пробежаться по росе!
Пол-Европы прошагали, пол-Земли, -
Этот день мы приближали как могли.
Припев.
(1975 г.)
3 май 2011 г.
България и империята
Първата истинска империя, която стъпва на Балканския полуостров преди близо две хиляди години, е римската. Многобройните тракийски племена, населяващи по-голямата част от полуострова, едно по едно загубват независимостта си. Тракийските държавни (или преддържавни) организации, като Одриското царство, никога не успяват да обхванат всички територии населени с еднородно тракийско население, а още по-малко успяват да разпространят властта си и над други племена и народи.
Римската експанзия над Балканите започва от запад, откъм Адриатическо море. Първа независимостта си губи Македония, през 168 г. пр.н.е., и двадесет години по-късно е обявена за римска провинция. Постепенно Рим завоюва гръцките острови и градове държави, напредвайки на изток и североизток. През 15 г. от новата ера, в земите на днешна Северна България е организирана провинция Мизия, а през 45 г. в земите на юг от Стара планина до Егейско море, е основана и провинция Тракия. Така окончателно, не особено организираните, но свободни траки, губят независимостта си.
Освен че не били особено организирани, траките не били и особено урбанизирани. Тракийското население било предимно селско. Големите градски центрове като Филипопол, Севтополис, Бесапара, Сердика, Берое, Ускудама, Одесос и други, всъщност представлявали, в повечето случаи, едни укрепени селища или представлявали по-скоро големи тържища, населени и с немалък брой чужденци, предимно елини (гърци-търговци).
На Балканите започва налагането на нов тип обществено-икономическа организация. Започва благоустрояването на градове по римски образец и изграждането на нови такива, с широки и прави улици, колонади, форуми, обществени и частни сгради, акведукти, които довеждат вода до градските чешми и резервоари от далечни разстояния. Започва изграждането на пътища, застлани с камъни, между големите градски центрове в Мизия и Тракия, които свързват провинциите със столицата Рим на Апенините. Новоизградени са и силно укрепени военни гарнизони, особено покрай границата на река Дунав, където били настанявани римските легиони, необходими за защитаване и налагане на римската имперска политика.
Римската власт довела до благоустройство на градовете, развитие на занаятите, селското стопанство и търговията, довела до повишаване на благосъстоянието на градското, а и на селското население. Но това била само едната страна на монетата. Другата страна били данъците, почти непознати за траките, безвъзмездния труд в полза на държавата, като изграждането на пътища, сгради и крепостни стени, наборната военна служба за младежите, налагането на чужди богове, а най-сетни и робството. Поради това през първи век от новата ера траките на няколко пъти въставали, но бунтовете били безкомпромисно потушавани. А и новите условия и възможности за по-богат и спокоен живот изглежда си казали думата.
В началото на ІV век, столицата била преместена от Рим в Константинопол, християнството заменило римските езически богове, но тракийските земи си останали под чуждо владичество. И така чак до края на VІІ век.
Освен Рим и приемникът му Византия, другата голяма сила, владяла за дълго Балканите и Югоизточна Европа е Османската империя.
Въпреки че отношението ни и спомените ни от османското присъствие не са винаги положителни и въпреки че пътищата и градовете не са поддържани така, като по времето на Рим, Османската империя е притежавала всички характеристики на една империя. На първо място т.нар. мултиетничност - т.е. включвала е много, десетки, различни народности, със свой език, богове и култура. На второ място, грижата за централната власт за благосъстоянието на населението е все пак значителна. Освен джамиите, с нейна помощ са изградени и множество обществени сгради, имарети, чешми и мостове и т.н., все неща непосилни за отделна община, провинция или дори държава.
Класическите империи, като римската, византийската, османската и други, вече са останали в миналото. Процесът на демократизация, на технически прогрес и развитие на свободния пазар прави завръщането към тях невъзможно. Но и днес, все още споменаваме, макар и в кавички, за "новите империи" - САЩ, Русия (СССР), Китай. Както и преди, отношението на една независима държава, към една империя е винаги двупосочно. Лесно могат да бъдат оценени положителните и не толкова положителните последици от присъствието, от влиянието, от намесата на една империя във вътрешните дела на независимата държава, в обществения живот и в живота на всеки отделен гражданин. Огромните средства и ресурси, с които трудно би могла да разполага отделната държава, и които биха могли да бъдат вложени във всякакъв вид благоустройства, развитие на инфраструктурата, на науката и културата, и изобщо подобряване на жизнения стандарт, несъмнено са нещо положително. Свободното разпространение на стоки, услуги и идеи - също. С неудовлетворение трябва да отбележим обаче, че основният недостатък на империите, предишни и настоящи, е експанзионистичният им, милитаристичен характер.
Нашата хилядолетна държава, по своя селски, миролюбив, народен характер, никога не е била империя, дори и във времената на най-голямото си териториално разширение и могъщество. Нещо повече - България винаги е свършвала там, където е започвала една империя. И обратното - започвала е там, където е свършвала една империя.
Харесва ли ни или не, за добро или за лошо, но такива са фактите...
Вече десет години бай Андрея се чуди дали да служи на България или на Империята...
Римската експанзия над Балканите започва от запад, откъм Адриатическо море. Първа независимостта си губи Македония, през 168 г. пр.н.е., и двадесет години по-късно е обявена за римска провинция. Постепенно Рим завоюва гръцките острови и градове държави, напредвайки на изток и североизток. През 15 г. от новата ера, в земите на днешна Северна България е организирана провинция Мизия, а през 45 г. в земите на юг от Стара планина до Егейско море, е основана и провинция Тракия. Така окончателно, не особено организираните, но свободни траки, губят независимостта си.
Освен че не били особено организирани, траките не били и особено урбанизирани. Тракийското население било предимно селско. Големите градски центрове като Филипопол, Севтополис, Бесапара, Сердика, Берое, Ускудама, Одесос и други, всъщност представлявали, в повечето случаи, едни укрепени селища или представлявали по-скоро големи тържища, населени и с немалък брой чужденци, предимно елини (гърци-търговци).
На Балканите започва налагането на нов тип обществено-икономическа организация. Започва благоустрояването на градове по римски образец и изграждането на нови такива, с широки и прави улици, колонади, форуми, обществени и частни сгради, акведукти, които довеждат вода до градските чешми и резервоари от далечни разстояния. Започва изграждането на пътища, застлани с камъни, между големите градски центрове в Мизия и Тракия, които свързват провинциите със столицата Рим на Апенините. Новоизградени са и силно укрепени военни гарнизони, особено покрай границата на река Дунав, където били настанявани римските легиони, необходими за защитаване и налагане на римската имперска политика.
Римската власт довела до благоустройство на градовете, развитие на занаятите, селското стопанство и търговията, довела до повишаване на благосъстоянието на градското, а и на селското население. Но това била само едната страна на монетата. Другата страна били данъците, почти непознати за траките, безвъзмездния труд в полза на държавата, като изграждането на пътища, сгради и крепостни стени, наборната военна служба за младежите, налагането на чужди богове, а най-сетни и робството. Поради това през първи век от новата ера траките на няколко пъти въставали, но бунтовете били безкомпромисно потушавани. А и новите условия и възможности за по-богат и спокоен живот изглежда си казали думата.
В началото на ІV век, столицата била преместена от Рим в Константинопол, християнството заменило римските езически богове, но тракийските земи си останали под чуждо владичество. И така чак до края на VІІ век.
Освен Рим и приемникът му Византия, другата голяма сила, владяла за дълго Балканите и Югоизточна Европа е Османската империя.
Въпреки че отношението ни и спомените ни от османското присъствие не са винаги положителни и въпреки че пътищата и градовете не са поддържани така, като по времето на Рим, Османската империя е притежавала всички характеристики на една империя. На първо място т.нар. мултиетничност - т.е. включвала е много, десетки, различни народности, със свой език, богове и култура. На второ място, грижата за централната власт за благосъстоянието на населението е все пак значителна. Освен джамиите, с нейна помощ са изградени и множество обществени сгради, имарети, чешми и мостове и т.н., все неща непосилни за отделна община, провинция или дори държава.
Класическите империи, като римската, византийската, османската и други, вече са останали в миналото. Процесът на демократизация, на технически прогрес и развитие на свободния пазар прави завръщането към тях невъзможно. Но и днес, все още споменаваме, макар и в кавички, за "новите империи" - САЩ, Русия (СССР), Китай. Както и преди, отношението на една независима държава, към една империя е винаги двупосочно. Лесно могат да бъдат оценени положителните и не толкова положителните последици от присъствието, от влиянието, от намесата на една империя във вътрешните дела на независимата държава, в обществения живот и в живота на всеки отделен гражданин. Огромните средства и ресурси, с които трудно би могла да разполага отделната държава, и които биха могли да бъдат вложени във всякакъв вид благоустройства, развитие на инфраструктурата, на науката и културата, и изобщо подобряване на жизнения стандарт, несъмнено са нещо положително. Свободното разпространение на стоки, услуги и идеи - също. С неудовлетворение трябва да отбележим обаче, че основният недостатък на империите, предишни и настоящи, е експанзионистичният им, милитаристичен характер.
Нашата хилядолетна държава, по своя селски, миролюбив, народен характер, никога не е била империя, дори и във времената на най-голямото си териториално разширение и могъщество. Нещо повече - България винаги е свършвала там, където е започвала една империя. И обратното - започвала е там, където е свършвала една империя.
Харесва ли ни или не, за добро или за лошо, но такива са фактите...
Вече десет години бай Андрея се чуди дали да служи на България или на Империята...
1 май 2011 г.
1ви май
България уж е малка държава, а неща които се случват в единия и край, понякога не стигат до другия. Същото важи и за следната песен, с която поздравявам четящите блога.
Точно преди година, покрай великденските празници ходихме, отново с бат Сашо, до Велико Търново. Там в един клуб чух въпросната песен, която много приятно ме изненада и направо ме зареди с енергия. Ще се уверите сами. Добре че отвреме навреме ходим и до Велико Търново...
И още - "Добруджа винаги е с правото на глас", ама този глас понякога не стига до Тракия : )
Поздрав за всички -
Точно преди година, покрай великденските празници ходихме, отново с бат Сашо, до Велико Търново. Там в един клуб чух въпросната песен, която много приятно ме изненада и направо ме зареди с енергия. Ще се уверите сами. Добре че отвреме навреме ходим и до Велико Търново...
И още - "Добруджа винаги е с правото на глас", ама този глас понякога не стига до Тракия : )
Поздрав за всички -
Абонамент за:
Публикации (Atom)