Неделна разходка до Вилкакоча

    Нищо героично не успях да свърша в този живот, но поне в неделя се разходих до Вилкакоча.

    Това е една местност на 7-8 км от Хуараз, едно малко езеро на върха на планината. Този път от другата страна - не в Кордилера Бланка, а в Кордилера Негра. 

    

    Сутринта се събудих с умерено настроение, но към девет- девет и нещо, настроението ми рязко се повиши без причина. Предишния ден ходихме с едно момиче от Франция до една площадка за гледане, мирадор, над град Хуараз. Много приятна разходка се получи и освен това момичето ми каза да посетя Вилкакоча и след това да ѝ кажа как ми се е видяло. По-точно да ѝ пиша, защото тя заминаваше за столицата Лима и оттам за Бразилия.

    Преодолях неспокойството - така де, защо излишно да се притеснявам - програмата вече влиза в ритъм, а и основни въпроси на испански ги разбирам, като ме питат. 

    Отидох до една от автобусните компании и си купих билет за следващия ден, за следващата дестинация и след това се върнах в хостела. Приготвих малката раница, мочила, както странно я наричат на испански, за екскурзията.

    Докато се намоткам обаче, докато се чуя с някой и прочета това-онова, стана почти обяд. На центъра на града имаше някакъв фестивал, на който не обърнах голямо внимание и продължих нататък. Слязох на централния път и започнах да дебна кое бусче отива в моята посока.

    Качих се в третия подред, който попитах дали отива натам. Вътре в бусчето едни планински хора, веднага си личат, по дрехи, по физиономии, по държание, по всичко. Опитват се да помогнат на шофьора и да уточнят накъде отивам, но аз повече от Вилкакоча не мога да кажа. Но и това е достатъчно и върши работа.

    Бусчето ме изтърсва самичък на едно красиво място край реката, където започва един черен път нагоре. Има табела на която пише Вилкакоча 3,8 км. Пише също, спазвай пътеката, уважавай природата, и не се меси в живота на местните хора. Горе-долу ги спазвах тези правила, поне до едно време...

    И като започна едно катерене, от 3000-3100 метра, а езерото Вилкакоча на 3700 метра. По едни преки пътеки обозначени специално за туристите се стига първо до селото, което така и не разбрах как се казва. Може би със същото име, а може би не. Замислих си че и думата село не я знам, но още на другия ден разбрах, без да я търся в речника - пуебло.

    Тук картофите още цъфтяха и не ги бяха извадили. Царевица също не беше много висока. Спрях да обядвам на едно много приятно място, което силно напомняше на Източни Родопи, а и не само то.

    След два часа катерене стигнах до един пасаж, под сводовете на едни дървета, евкалипти. Евкалиптите били донесени тук от Европа навремето, така ни казаха по време на една от екскурзиите. На на края на пътя се виждаше една табела, която вероятно обозначаваше заветното място. 

    Тук направо си спомних за Страшния съд,  който според някои хора вече доста наближава. Страшният съд май ще е за всеки индивидуален, тоест по различно време, въпреки че в Библията пише друго. В този смисъл Страшният съд за мен вече мина, в този живот, поне така си мисля. Но не трябва да се отпускаме много, че не се знае...

    Едно доста малко езерце ме очакваше на върха. Мислех, че ще е голямо поне като това на Имаретдере, което не е много голямо, но Вилкакоча беше още по-малка. Верно, все пак на планински връх, което беше интересно, но... Дори и първоначалната ми мисъл, да обиколя мястото от всички страни и да огледам пейзажа, се промени. Просто продължих в едната посока и излязох пред невероятна гледка - панорама, в посока Хуараз.

    Съвсем спонтанно започнах да се спускам надолу по сравнително зелените поляни и ниви, с лице към панорамата. И в началото беше като слизане към Рая. Макар че към Рая не се слиза, а се качва, поне така е общоприето.

    После, естествено, играта загубя, като попаднах на едни изоставени, толкова стръмни ниви, че е чудно как изобщо почвата се беше задържала тук и как изобщо е била обработвана. По едни индиански пътеки, в буквалния смисъл, успях да се измъкна до една по-прилична пътечка, по която видях доста напред в далечината да минават даже няколко крави.

    Поизморих се и преживяването за малко да излезе извън приятния ритъм. Така е, който си мисли, че ще избегне Страшния съд като се спусне по задния път, много се заблуждава. Поне направих няколко снимки, които направо бяха като живи.

    Излязох в другия край на селото, т.е. не в този, през който върви пътят нагоре. Тук малко се намесих и в живота на местните, за което се извинявам...

    

    Поне раздадох останалия ми хляб на кучета и прасета, някой от които ме лаеха доста. За кучетата става въпрос. Измъкнах се успешно от селото и край една от последните изоставени къщи легнах малко за да си почина.

     После продължих по черния път и скоро излязох отново при началната табелка, от която започваше изкачването. Погледнах часовника си, 16.15 часа, а бях стартирал точно в 12.15. Цялото приключение беше продължило само четири часа!

    Седнах да си почина още малко. Ами сега какво ще правя оттук нататък в тоя живот, след като вече изкачих Вилкакоча? Дали пък не се чете Вийкакоча? 

    Абе, има ли значение...

https://photos.app.goo.gl/E4MfxByPmFpzyy449

Храмът в Чавин де Хуантар

    Още на следващия ден, след като пристигнах в Хуараз, беше и първата екскурзия, до археологическия обект Чавин. Явно значителен обект, щом е включен официалната туристическа програма. 

   Тръгнахме в 9:00 часа сутринта, с известно закъснение, като по-голямата част от групата бяха местни, а единствен аз не знаех испански, но си замълчах. Така през цялото време слушах лекцията на гида на испански, но твърдят че основните неща ги чух и разбрах. А все пак и за археология става въпрос...

    Започнахме да катерим Кордилера Бланка, и на височина близо 4000 метра спряхме до едно езеро, където се поразходихме и направихме снимки. След това автобусът продължи да се катери нагоре. Достигнахме височина може би 5000 м., когато най-накрая се появи един тунел, не много дълъг и така окончателно пресякохме планинската верига.

    От другата страна на планината имаше доста голяма бяла фигура на Исус Христос, която не успях да заснема. И започна едно спускане надолу близо 2000 метра, отново до надморска височина 3000 - 3100 метра.

    Археологическия комплекс Чавин се намира на красиво място, между планините, на пределна надморска височина, близо до място където се сливат две реки. Един вид лъка, както постарому казваме ние.

   Централната част на обекта, представлява една голяма каменна пирамида. Само че за разлика от египетските, тези тук са пресечени, т.е. получава се една голяма равна площадка, върху пирамидална структура.

   Камъните са правоъгълни и доста големи, но не чак толкова, както големите мегалитни обекти около град Куско и в самия Мачу Пикчу. Само че камъните тук са основно два вида - гранит и един вид варовик, като и двата вида не се срещат на това място.

    Началото на култура Чавин е около хиляда години преди новата ера, или осемстотин години, което вече е доста впечатляващо. Понеже повечето местни култури и които видях и аз до момента, са от времето след новата ера. Осемстотин години преди новата при нас на Балканите си е начало на класическата древногръцка цивилизация, даже малко преди началото.

    Пред храма има голямо правоъгълно пространство, където са се провеждали церемониите. А за тях са идвали хора от доста далече. Малко зад това правоъгълно пространство има и едно кръгло. Квадратната форма може да свържем с четирите посоки на света, с четирите елемента и изобщо с човешките представи за Земята и нейните четири края. А кръглата форма естествено може да свържем с Луната. Това аз го измислих - гениално нали?

    Тук има и един доста голям камък с издълбани вдлъбнатини, като е установено, че те отговарят на звездите от съзвездието Орион.

    

    Изобщо местните са разбирали доста от астрономия, която в древността е имала съвсем практично приложение. Трябвало е да се знае и да се отчита по някакъв начин кога е най-късият ден, кога е най-дългият, кога е началото на земеделската година и т.н. Тук интересен момент, който отбеляза гидът е, че тази култура Чавин се е разпространила на доста голяма територия, мирно без оръжие, само със силата на знанието. Или поне така са установили археолозите, че изобщо липсва бойно оръжие. И околните общности са се подчинявали, понеже са слушали по знаещите и по-умните, които са знаели кога трябва да се засажда, как и кога трябва да се полива, кога трябва да се прибира реколтата и т.н. Тази част от беседата любезно ми я преведе един италианец женен за перуанка, но на мен идеята много ми хареса. Един ден и ние така, само със силата на знанието, ще разпространим нашата култура по целия свят.

    

    После ни въведоха в едни подземия под самата главна пирамида, което беше много интересно и вече доста различно от нашите традиционни, европейски, археологически паметници. В средата на този лабиринт ни чакаше един каменен стълб, с формата на широк нож, забит в земята. И едно драконче се усмихваше оттам...

    Това на снимката е копие на същото от музея, понеже не разрешават снимки на оригиналното, в подземието.

   

    Отвънка на известна височина, по протежението на всички стени на големия храм, е имало множество каменни глави от които сега на място стои само една. Голяма част от останалите са запазени и са в музея. 

    Индианска му работа... Но с този храм с тези подземия и централния идол вътре, беше интересно. Последните години са намерени и нови предмети, артефакти, които смъкват още по-назад датировката на обекта. Ама колкото и да я смъкват ние на Балканите сме още по-древни... и винаги ще бъдем с една стъпка по-древни.

Снимки от обекта и от музея тук -

https://photos.app.goo.gl/eudykrPAoVhr7tVPA

    Забравих да кажа и за съществуващата сериозна система от отводнителни канали. Понеже през дъждовния сезон водата тук е доста и трябва да се овладява, да се контролира, и отвежда по някакъв начин. Повечето от тези отводнителни канали са съвсем запазени и до днес.

Селата в Кордилера Бланка

   Пускам отделен постинг за селата тук на това място, в подножието на Кордилера Бланка. 

    Планинската верига, която пресича цяла Южна Америка ние си я знаем като Анди. Само че местните я наричат Кордилери. Тук от едната страна на град Хуараз по-ниският дял се нарича Кордилера Негра, а от другата страна по- високият се нарича Кордилера Бланка, т.е. Черна и Бяла. По-високата част има много ледници и вечно заснежени върхове. Тук има постоянно течащи реки и повече вода, която се използва интензивно за земеделие.

   Селата и пейзажът в много случаи доста приличат на родопските, само мащабите са по-големи. А самите села са доста разхвърляни и разнебитени. Също така често край пътя растат кактуси и големи соколентни растения. Тоест имаш градина с картофи а под нея, над дувара растат разни кактуси и други странни растения...

    Нали съм си родопско чедо, най-много се впечатлих от ваденето на картофите, което се случва сега, в началото на месец февруари. Качвам и един видеоклип накрая, който не можах да се въздържа да не направя. Иначе тук отглеждат още царевица, която е много различни видове. Видях и големи оранжерии в които отглеждаха цветя. Видях и големи градини с кайсии и праскови. А надморската височина е между 3 000 и 3 500 м.

    Видях и едни огромни площи със саксии, в които бяха посадени някакви дръвчета или храсти, но така и не разбрах какво е това. 

    И един традиционен предмет, нещо като кобилица, който обаче не можах да разгадая, мисля че се използва от мъжете.

    След определена надморска височина, около 3500 метра пейзажът се променя. На това място свършват селата и обработваемите площи и започват природните паркове. Интересно е че тук дървесните видове стават сякаш още по-екзотични отколкото на по-ниското. След това свършват и те и започват само скали, водопади, ледници, езера и други красоти. 

     Това на последната снимка е някъде май над село Кутела... :)  Шега разбира се, но много прилича. 

    Иначе такива бяха селата само от тази страна на планината. От другата страна и в Кордилера Негра са по-различни.

Кордилера Бланка

   В град Хуараз сме вече, където започна една много интензивна програма. Сме ние туристите, дошли въпреки политическата ситуация в страната.

    Този град се намира в подножието на Кордилера Бланка, на около 3000 м надморска височина. Обаче се усеща като нашите 1000 метра. Градът е изходна точка за походи в най-високата част на Кордилерите. Напомня на бледо копие на нашия Смолян, само че пет пъти по-населен. Така или иначе, усеща се планински дух в града.

    Тук веднага посрещат туристите със стандартна седмична програма. Има турове до различни места в околността и до един археологически обект Чавин. Пътуването е доста дълго и отнема по два-три часа в едната посока, от град Хуараз.

    Пътуването си е доста отегчително и изморително, но след това започват едни природни паркове, висоти, красоти... Излиза се сутрин рано, а прибирането е късно вечер. Това на снимката отгоре е най-високия връх в Перу, вижда се съвсем малко над облаците, 6760 метра.

    А това на снимката отгоре е най-трудно достъпният връх на това място. Не е изкачван от 2011 година и в момента изкачването му се смята за невъзможно.

    Много високи върхове, огромни скали, водопади, равнини, както и стръмни пътеки, много лагуни, изобщо голяма красота, особено когато има слънце и видимост.

    По време на похода до Лагуна 69 случихме хубаво време. Походът до въпросната лагуна беше седем километра, около три часа в едната посока. Доста интензивен. Аз да си призная веднага, не можах да стигна до лагуната, не ми стигна времето, но бях напълно доволен от похода.

   Тук и надморската височина си казва думата. Рейсът ни закара на височина 3900 м., откъдето стартирахме похода. Трябваше да изкачим 1100 м денивелация, за три часа. Другите младежи се втурнаха напред, ама аз съм вече ветеран, а и не бях аклиматизиран...

    Това на снимката по-горе всеки да го приема както иска, но беше малко демонстрация на сила насред Кордилера Бланка.

    Показа се и слънце във втората част на похода и всичко наоколо стана наистина много красиво. Правихме снимки, снимки, накрая направо се отказах.

    А тук показвам на момчето, което ме снима да държи камерата право, защото доста я изкривяваше. За нашия водач става въпрос, който най-любезно обясни всичко, което го питахме.

   Това е една друга лагуна, в подножието, където спряхме след края на похода, понеже сутринта на отиване беше мъгливо.

    Входа в природните паркове тук се заплаща, съответно около 12 лв. Имат три различни цени за туристи, за перуанци и за местни. Самата екскурзия, всъщност превозът с рейса и осигурения планински водач, струва около 30 лв.

   Повече снимки тук, а за селото в подножието на природния парк, ще пиша следващия път.

https://photos.app.goo.gl/nEit6h6wM9VhuxEx6

    

    

Първи несполуки – продължавам напред

     След завръщането от Люрин, останах още три дена в хостела в  Лима. Досега програмата вървеше добре, което беше приятно, но ето че се появиха първите несполуки.

    Тук малко на юг от Лима, срещу град Паракас, има едни острови Балетас, на които живеят тюлени, морски лъвове и дори пингвини. Просто неизвестно какво правят толкова на юг тези морски обитатели. Обаче освен тях срещу един от северните квартали на Лима също има подобни острови – Паломино, където живеят тюлени и морски лъвове и други птици и морски бозайници. Това го бях прочел някъде, а и две момичета от хостела, едни млади, много бойни холандки, бяха ходили до там.

    Аз много се вдъхнових да видя тюлените, морските лъвове и пингвините дошли толкова на юг. А още повече няма да е необходимо след това да ходя чак до град Паракас.

    Тръгнах към мястото наречено Ла Пунта, един издаден нос, навътре в морето, от който се хваща корабче. Пътуваме с таксито и уж сме още в Лима, а кварталите наоколо започнаха да стават доста криминални. Таксито до там взима 25 солес, 12-13 лева, но пътя е доста.

    Пристигнах в това крайморско кварталче, сравнително приятно, разходих се и с питане намерих мястото откъдето тръгват корабите за островите Паломино. Тук билета струваше 160 солес – 80 български лева, за три часа разходка до островите, но ги платих без колебание. И започна едно чакане, уж казаха, че тръгваме в 11 часа, но чакахме почти до 12.30, когато се разбра, че морето е бурно и няма да се успокои. Така този ден курс до островите няма да има и аз не можах да видя морските бозайници.

    На връщане се опитах да се прибера с рейс, но стигнах само донякъде и накрая пак хванах такси, което отново ми взе 25 солес. Така на практика си изгубих целия ден и платих около 30 лв., другите пари за корабчето ми ги върнаха. Остана и известно разочарование от несполуката. 

    Междувременно туристите доста намаляха. В хостела останахме 15 човека, в който има легла за 150 човека. Е дискотека в петък и събота имаше, която е отворена и за местни хора, които пълнят голямата тераса на хостела. 

    Някои от бакпакърите тръгнаха на път, други останаха в хостела. Така в понеделник и аз тръгнах на север, като беше крайно време вече да оставя столицата и да започна реалната си обиколка на страната. Тръгнах към планинския град Хуараз, но преди това реших да спра в едно малко градче на морето  - Баранка, за да видя един друг интересен археологически обект – Карал, подобен на Пачакамак. 

    Защо ли ми трябваше да го правя?

    Само като приближихме това място, съжалих, че съм решил да остана тук. Тесни улички, недовършени къщи, прах и мизерия, както навсякъде извън столицата Лима и то извън централните й квартали.

    В хостела в Баранка, казах че ще остана два дена, при което жената се учуди, понеже явно никой не остава повече от един ден. Този хостел също беше едно голямо недоразумение. Имаше много добри отзиви за него в интернет, но всичко беше точно на обратното. Пишеше за приветлив персонал, а една леля ме посрещна мрачно, взе ми 60 вместо 50 солес на вечер, даде ми една малка стая, без прозорец. Всъщност имаше нещо като вътрешен прозорец, към една шахта за проветряване. Топла вода също нямаше. Изобщо аз, който не съм претенциозен, бях възмутен.

    Морето в това градче изобщо не ставаше за нищо, нито за плаж - духаше много силен вятър - нито имаше някаква гледка. Хвана ме и някакво разстройство, може би заради едно прясно мляко, което пихме с един напушен германец в хостела в Лима предишния ден, или заради някакво друго ядене.

    На следващия ден все пак направих опит да стигна до Карал, който е на 30 км от Баранка. Оказа се скъпо удоволствие и се отказах. Реших направо да тръгвам за Хуараз в планината. Само че тук нов проблем. На автобусната гара, на която пристигнах с рейс, на който пишеше Лима- Хуараз, ми казват, че оттук никога не тръгват рейсове за Хуараз. Направо ми причерня пред очите, при положение,  че точно предишния ден бях дошъл с такъв рейс. Колкото мога се опитвам да обясня на испански, но не се получава съвсем точно. Тук е място да кажа, че голяма част от стреса по време на пътуване идва точно от незнаенето на местния език, а именно испански.

    Препратиха ме на една друга гара където леки коли карат хората в различни посоки, когато се съберат достатъчно такива. Казват им "колективос", заместват автобусите. Изобщо типични туристически неволи в третия свят.

    Все пак накратко да кажа, че вече съм в Хуараз, в подножието на Кордилера Бланка, но затова в следващия път.