Неделна разходка до Вилкакоча

    Нищо героично не успях да свърша в този живот, но поне в неделя се разходих до Вилкакоча.

    Това е една местност на 7-8 км от Хуараз, едно малко езеро на върха на планината. Този път от другата страна - не в Кордилера Бланка, а в Кордилера Негра. 

    

    Сутринта се събудих с умерено настроение, но към девет- девет и нещо, настроението ми рязко се повиши без причина. Предишния ден ходихме с едно момиче от Франция до една площадка за гледане, мирадор, над град Хуараз. Много приятна разходка се получи и освен това момичето ми каза да посетя Вилкакоча и след това да ѝ кажа как ми се е видяло. По-точно да ѝ пиша, защото тя заминаваше за столицата Лима и оттам за Бразилия.

    Преодолях неспокойството - така де, защо излишно да се притеснявам - програмата вече влиза в ритъм, а и основни въпроси на испански ги разбирам, като ме питат. 

    Отидох до една от автобусните компании и си купих билет за следващия ден, за следващата дестинация и след това се върнах в хостела. Приготвих малката раница, мочила, както странно я наричат на испански, за екскурзията.

    Докато се намоткам обаче, докато се чуя с някой и прочета това-онова, стана почти обяд. На центъра на града имаше някакъв фестивал, на който не обърнах голямо внимание и продължих нататък. Слязох на централния път и започнах да дебна кое бусче отива в моята посока.

    Качих се в третия подред, който попитах дали отива натам. Вътре в бусчето едни планински хора, веднага си личат, по дрехи, по физиономии, по държание, по всичко. Опитват се да помогнат на шофьора и да уточнят накъде отивам, но аз повече от Вилкакоча не мога да кажа. Но и това е достатъчно и върши работа.

    Бусчето ме изтърсва самичък на едно красиво място край реката, където започва един черен път нагоре. Има табела на която пише Вилкакоча 3,8 км. Пише също, спазвай пътеката, уважавай природата, и не се меси в живота на местните хора. Горе-долу ги спазвах тези правила, поне до едно време...

    И като започна едно катерене, от 3000-3100 метра, а езерото Вилкакоча на 3700 метра. По едни преки пътеки обозначени специално за туристите се стига първо до селото, което така и не разбрах как се казва. Може би със същото име, а може би не. Замислих си че и думата село не я знам, но още на другия ден разбрах, без да я търся в речника - пуебло.

    Тук картофите още цъфтяха и не ги бяха извадили. Царевица също не беше много висока. Спрях да обядвам на едно много приятно място, което силно напомняше на Източни Родопи, а и не само то.

    След два часа катерене стигнах до един пасаж, под сводовете на едни дървета, евкалипти. Евкалиптите били донесени тук от Европа навремето, така ни казаха по време на една от екскурзиите. На на края на пътя се виждаше една табела, която вероятно обозначаваше заветното място. 

    Тук направо си спомних за Страшния съд,  който според някои хора вече доста наближава. Страшният съд май ще е за всеки индивидуален, тоест по различно време, въпреки че в Библията пише друго. В този смисъл Страшният съд за мен вече мина, в този живот, поне така си мисля. Но не трябва да се отпускаме много, че не се знае...

    Едно доста малко езерце ме очакваше на върха. Мислех, че ще е голямо поне като това на Имаретдере, което не е много голямо, но Вилкакоча беше още по-малка. Верно, все пак на планински връх, което беше интересно, но... Дори и първоначалната ми мисъл, да обиколя мястото от всички страни и да огледам пейзажа, се промени. Просто продължих в едната посока и излязох пред невероятна гледка - панорама, в посока Хуараз.

    Съвсем спонтанно започнах да се спускам надолу по сравнително зелените поляни и ниви, с лице към панорамата. И в началото беше като слизане към Рая. Макар че към Рая не се слиза, а се качва, поне така е общоприето.

    После, естествено, играта загубя, като попаднах на едни изоставени, толкова стръмни ниви, че е чудно как изобщо почвата се беше задържала тук и как изобщо е била обработвана. По едни индиански пътеки, в буквалния смисъл, успях да се измъкна до една по-прилична пътечка, по която видях доста напред в далечината да минават даже няколко крави.

    Поизморих се и преживяването за малко да излезе извън приятния ритъм. Така е, който си мисли, че ще избегне Страшния съд като се спусне по задния път, много се заблуждава. Поне направих няколко снимки, които направо бяха като живи.

    Излязох в другия край на селото, т.е. не в този, през който върви пътят нагоре. Тук малко се намесих и в живота на местните, за което се извинявам...

    

    Поне раздадох останалия ми хляб на кучета и прасета, някой от които ме лаеха доста. За кучетата става въпрос. Измъкнах се успешно от селото и край една от последните изоставени къщи легнах малко за да си почина.

     После продължих по черния път и скоро излязох отново при началната табелка, от която започваше изкачването. Погледнах часовника си, 16.15 часа, а бях стартирал точно в 12.15. Цялото приключение беше продължило само четири часа!

    Седнах да си почина още малко. Ами сега какво ще правя оттук нататък в тоя живот, след като вече изкачих Вилкакоча? Дали пък не се чете Вийкакоча? 

    Абе, има ли значение...

https://photos.app.goo.gl/E4MfxByPmFpzyy449