Първи несполуки – продължавам напред

     След завръщането от Люрин, останах още три дена в хостела в  Лима. Досега програмата вървеше добре, което беше приятно, но ето че се появиха първите несполуки.

    Тук малко на юг от Лима, срещу град Паракас, има едни острови Балетас, на които живеят тюлени, морски лъвове и дори пингвини. Просто неизвестно какво правят толкова на юг тези морски обитатели. Обаче освен тях срещу един от северните квартали на Лима също има подобни острови – Паломино, където живеят тюлени и морски лъвове и други птици и морски бозайници. Това го бях прочел някъде, а и две момичета от хостела, едни млади, много бойни холандки, бяха ходили до там.

    Аз много се вдъхнових да видя тюлените, морските лъвове и пингвините дошли толкова на юг. А още повече няма да е необходимо след това да ходя чак до град Паракас.

    Тръгнах към мястото наречено Ла Пунта, един издаден нос, навътре в морето, от който се хваща корабче. Пътуваме с таксито и уж сме още в Лима, а кварталите наоколо започнаха да стават доста криминални. Таксито до там взима 25 солес, 12-13 лева, но пътя е доста.

    Пристигнах в това крайморско кварталче, сравнително приятно, разходих се и с питане намерих мястото откъдето тръгват корабите за островите Паломино. Тук билета струваше 160 солес – 80 български лева, за три часа разходка до островите, но ги платих без колебание. И започна едно чакане, уж казаха, че тръгваме в 11 часа, но чакахме почти до 12.30, когато се разбра, че морето е бурно и няма да се успокои. Така този ден курс до островите няма да има и аз не можах да видя морските бозайници.

    На връщане се опитах да се прибера с рейс, но стигнах само донякъде и накрая пак хванах такси, което отново ми взе 25 солес. Така на практика си изгубих целия ден и платих около 30 лв., другите пари за корабчето ми ги върнаха. Остана и известно разочарование от несполуката. 

    Междувременно туристите доста намаляха. В хостела останахме 15 човека, в който има легла за 150 човека. Е дискотека в петък и събота имаше, която е отворена и за местни хора, които пълнят голямата тераса на хостела. 

    Някои от бакпакърите тръгнаха на път, други останаха в хостела. Така в понеделник и аз тръгнах на север, като беше крайно време вече да оставя столицата и да започна реалната си обиколка на страната. Тръгнах към планинския град Хуараз, но преди това реших да спра в едно малко градче на морето  - Баранка, за да видя един друг интересен археологически обект – Карал, подобен на Пачакамак. 

    Защо ли ми трябваше да го правя?

    Само като приближихме това място, съжалих, че съм решил да остана тук. Тесни улички, недовършени къщи, прах и мизерия, както навсякъде извън столицата Лима и то извън централните й квартали.

    В хостела в Баранка, казах че ще остана два дена, при което жената се учуди, понеже явно никой не остава повече от един ден. Този хостел също беше едно голямо недоразумение. Имаше много добри отзиви за него в интернет, но всичко беше точно на обратното. Пишеше за приветлив персонал, а една леля ме посрещна мрачно, взе ми 60 вместо 50 солес на вечер, даде ми една малка стая, без прозорец. Всъщност имаше нещо като вътрешен прозорец, към една шахта за проветряване. Топла вода също нямаше. Изобщо аз, който не съм претенциозен, бях възмутен.

    Морето в това градче изобщо не ставаше за нищо, нито за плаж - духаше много силен вятър - нито имаше някаква гледка. Хвана ме и някакво разстройство, може би заради едно прясно мляко, което пихме с един напушен германец в хостела в Лима предишния ден, или заради някакво друго ядене.

    На следващия ден все пак направих опит да стигна до Карал, който е на 30 км от Баранка. Оказа се скъпо удоволствие и се отказах. Реших направо да тръгвам за Хуараз в планината. Само че тук нов проблем. На автобусната гара, на която пристигнах с рейс, на който пишеше Лима- Хуараз, ми казват, че оттук никога не тръгват рейсове за Хуараз. Направо ми причерня пред очите, при положение,  че точно предишния ден бях дошъл с такъв рейс. Колкото мога се опитвам да обясня на испански, но не се получава съвсем точно. Тук е място да кажа, че голяма част от стреса по време на пътуване идва точно от незнаенето на местния език, а именно испански.

    Препратиха ме на една друга гара където леки коли карат хората в различни посоки, когато се съберат достатъчно такива. Казват им "колективос", заместват автобусите. Изобщо типични туристически неволи в третия свят.

    Все пак накратко да кажа, че вече съм в Хуараз, в подножието на Кордилера Бланка, но затова в следващия път.