Царството на славяните на дон Мавро Орбини вече и на български език

Едновременно с политическите неразбории и икономическите трудности от последната една година, в нашата страна протичат и позитивни събития, заредени с положителна енергия. Събития, на които не винаги отделяме достатъчно внимание.


Без съмнение едно такова събитие е първият превод на хрониката на дон Мавро Орбини "Царството на славяните" на български език.

Този първи цялостен превод на български език се случва близо четиристотин години след нейното отпечатване през 1601 година в град Пезаро, Италия.

В десетилетията след нейното отпечатване, хрониката на Мавро Орбини придобива широка популярност в целия славянски свят. В началото на 18 век е преведена и на руски език, който превод използва Паисий Хилендарски за написването на "История славянобългарска".

Ако си спомняте, още в училище сме учили, че Паисий Хилендарски използва два основни труда при написването на "История славяноболгарская". Единият труд е този на дон Мавро Орбин, а другият е История на църквата на кардинал Цезар Бароний.

Дон Мабро Орбини е роден в Дубровник (наричан още Рагуза). Славянин по рождение и католик по вяра, той пише трудът си на староиталиански. Българският превод на "Царството на славяните" е направен от оригиналният текст от староиталиански, докато отец Паисий е ползвал руският превод на хрониката.

Всъщност трудно е да определим труда на дон Мавро Орбини като хроника или история, защото той е нещо повече от това. В него се дискутират въпроси, някои от които и да вярваме или не, но са на дневен ред и до ден днешен.

Мавро Орбини проследява историята на славенските народи, още от времето преди новата ера. Той описва срещата на славяните (скитите) с Александър Македонски. Впрочем на едно място Мавро Орбини дискутира какъв е произходът на Александър Македонски и на древните македонци, като привежда примери не много по-различни от тези които привеждаме и днес.

В хрониката изобилства от любопитни моменти, като например споменаването че кирилицата е сътворена от Кирил Философ, а глаголицата от свети Йероним, наричана още и буквица. В историята на Мавро Орбини е поместен и известният вандалско-славянско-български речник, който показва сходството между тези езици. Мимоходом е споменат фактът, че Юстинан (Велики) е роден в Призрен (в днешно Косово), че сарбите (сърбите) са потомци на трибалите и т.н и т.н.

Трудът на Мавро Орбини е една голяма, макар и закъсняла реабилитация на славяните, на славянските народи, на цялото славянско племе. Или както казва самият автор на няколко места "...да би имал (славянския народ) свои родни писатели, които да опишат древните му подвизи, щеше може би сега да е с най-прочутото име. А колко ли слава е останала неизвестна заради това, че много годин наред са липсвали ценни творби за славяните, които бъдещите поколения да четат?" И това е писано в края на 16 век и началото на 17ти...!

Най-интересна за нас българите е разбира се последната част от труда на дон Мавро Орбини за Царството на българите. Авторът неведнъж подчертава че българите за него са най-мощното славянско (южнославянско) царство. Българите създали своя държава и омаломощили римската империя (Византия), като я превърнали в длъжник и данъкоплатец. И по-късно "българският бил най-могъщият народ - тоя който пречупил турската мощ".

Българското издание на труда на Мавро Орбини стана факт през 2012 година, благодарение на издателство "Дамян Янков" и ОКИ Столична библиотека. Прекрасният превод от староиталиански благодарение на Симеон Тодоров и Елица Попова. Отговорен редактор доц. Пенка Ватова.

И разбира с преди всичко Дон Мавро Орбини от Рагуза, абат от Млетския орден...

Албания - балканският ендемит

     За Албания, тази балканска държава изолирана от света и от самите Балкани не знаем почти нищо.
     Чували сме за многоброините бункери, построени по времето на комунизма и за това че в Албания до 1989 нямаше частни автомобили. Знаем имената на някои албански лидери от по-старо и по-ново време. Знаем че самите албанци наричат себе си шиптари. Чували сме и за албанската мафия, която се занимава с разпространение на наркотици и сводничество.
     Отдавна имах желание да посетя Албания, но и известни притеснения поради страха от лоши пътища, престъпност и т.н. Оказа се, че притесненията ми са пресилени.
    Албания действително е изолирана държава, въпреки че албанци живеят на територията на съседните държави - Сърбия, Черна гора, Македония, както и в Република Гърция.
     Причината за тази изолираност е от една страна езика, на който говори албанското население. Този език е уникален и въпреки че съдържа латински, славянски, гръцки и други думи, не прилича на нито един от другите европейски езици. Албанците много добре съзнават това - че не могат да бъдат разбрани от други хора. Затова се радват на срещата с друг албанец, който говори техния език, а при срещата с чужденци се чувстват притеснени. Започват да използват езика на жестовете и единични думи, като същевременно сякаш онемяват. И все пак са добронамерени към чужденците, но и малко притеснени. За тях дори и Гърция и България, са големи държави, а какво остава за Италия, Франция, Германия и т.н.
     Уникална е и албанскита природа, с чутовните си планини, белокаменните реки и стръмното си адриатическо крайбрежие. Тази природа е другата причина за албанската изолираност. Не че на Балканите такива места липсват, даже напротив, но тук те проявяват цялата си изолирана балканска същност.
     В древността Албания е била част от Епир и от Епирското царство. По-късно земите на Албания попадат под властта на Рим, заедно с целия Средиземноморски свят. Албанските земи са били посещавани и от добре познати нам римски императори, учени и философи.
     За няколко века през Средновековието, албанските земи са подвласни на Първо българско царство. По време на съпротивата срещу османското нашествие се затвърждава албанската национална самоидентичност, изявяват се видни албански родове, като най-известният е този на прочутия Георги Кастриоти. Албанският национален герой, дългогодишен водач на съпротивата срещу турското нашествие, станал известен под името Скендер бег.
Албанците също страдат от турското нашествие, като мнозина от тях бягат в съседна Италия и в други страни от Европа.
     Днес сме склонни да възприемаме албанците като народ, които създава проблеми на съседните балкански държави. Но добре е да сме запознати с историята на дадена група от хора, за да разберем че няма народ, който да не е страдал по един или друг начин. Включително и албанците в тяхната по-ранна и по-късна история.
    

 

Македония - приказка безкрай

Приказка безкрай. Така превеждам аз туристическото лого на Македония – Makedonia timeless.

Македония действително е приказна земя.

Убедих се в това още при първото посещение в тази страна преди 15 години.

Гледката към залязващото слънце над скалите на Прилеп, поглед към град Битоля от високото, Охридското езеро, албанските планини над Струга, църквите Св. Климент, Св. София, Самуилова крепост. Параклисът св. Йоан Канео и гледката към малките вълнички в равното и бистро езеро. И по нататък - планината Галичица и мрачното Преспанско езеро. Величественият и живописен манастир св. Наум и притаената под скалите  Св. Богородица Заумска. Плюс спомени, песни, приказки и легенди.

Тогава все още имах желанието да убеждавам македонците, че са българи. Днес разбирам, че това не е най-правилната политика. Нации се раждат и умират, каза веднъж нашата преподавателка по латински в университета. Това нейно наблюдение се отнасяше конкретно за македонската държава и македонския народ. Преди 20 години се роди македонската държава и македонския народ. И той много прилича, но и се различава от българския. България и Македония са като две сестри – много близки, но все пак със свой собствен характер.

Днес националистическите претенции на двете държави са отстъпили място на разума. Практичното е надделяло над страстите. Македонците виждат, че имат полза от приятелското отношение на България, в политическо, икономическо и културно отношение. За една страна, която се опитва да развива туризмът, никога не са излишни  и повече туристи.

Преди 15 години  в Македония срещахме и положително и отрицателно отношение към нас като българи.  Днес отношението към българите е доста по-добро. А и Македония се универсиализира, подобно на останалия свят. Та, в повечето исторически обекти входът за македонците е 50 динара, а за чужденците 100 динара, т.е. около 3 лв. На нас обаче  навсякъде ни взимаха по 50 динара. Няколко пъти чухме репликата - Българи – наши. Или просто мълчаливо съгласие – българи - 50 динара. Едно негласно споразумение за близост и приятелство.
 

Не е лесно на македонците да живеят в центъра на Балканите, заобиколени от сърби, гърци, българи, албанци, всички с претенции към тяхната територия. Тяхната история ако и в продължание на 10 века да е била част от българската история все пак носи своя специфика. Освен това македонците не познават добре своята история от последните 1000-1300 години. Вкопчили са се в най-новата си история и античната. 

 На няколко пъти чухме хора македонци да задават въпроса Кирил и Методий ли са ученици на Климент Охридски и на Наум Преславски или обратното. Както и въпроса кой е царувал и управлявал по това време. Аз слушах, но не се намесвах в подобни разговори. Нека всеки сам да открие правилния път и историческата истина.

             Важното е, че Охридското езеро е все така спокойно, дълбоко и чисто. И че цената за входа в историческите забележителности за македонци и българи е една и съща.

Сватба Веселина и Андрей

На големия християнски празник Петдесетница, Веселина Николова и Андрей Киряков сключиха църковен брак в храм Св. Мина, в град Пловдив. Граждански брак беше подписан два дена преди това, на 21.06. в град Хисар. Празненствата и ритуалите продължиха три дена. Всички пиха, ядоха и се веселиха.
Честито на младото семейство и за много години!

Край на кампания 2013

Тази година кампанията по прибирането на черешата беше както винаги много изморителна, малко объркана и сравнително успешна. Продължи точно един месец - от средата на май до средата на юни месец.
Време за странични занимания по време на прибирането на реколтата няма. Често няма време дори и за преки занимания... понеже всичко е череша...
Надявам се да наваксам с писането през бъдещите светли дни...

Телефони

С годините в джиесема си натрупах всякакви телефони. Уточнение - в България казваме "телефони", като имаме предвид телефонни номера.
Във връзка с работата ми, преди десет години, освен обичайните телефоните на приятели и колеги, започнах да трупам номера на лесничеи, шофьори на камиони, бизнесмени, горски работници и т.н. Тогава това ми изглеждаше необичайно, но беше само началото.
С времето в телефона ми се трупаха нови и нови номера, на българи, в това число турци, цигани, помаци и всякакви други, на чужденци, също всякакви.
В един момент си мислех, че в телефона си имам вече всякакви номера, на всякакви хора, от различни социални групи, етнос, местоположение . Имам и до днес в телефона си номера на Ахмед, помак от Северна Гърция, както и телефона на една чехкиня, която живее в САЩ. И на още много хора от САЩ. Номера на Робърт, англичанин, който живее в Португалия, на Виктория, украинка, която живее в Австрия, на Нам, тайландка, която си живее в Тайланд, на Судир, индиец, който си живее в Индия и т.н. и т.н. Плюс телефоните на всякакви българи, турци, цигани , които си живеят в България.
И миналата година, отивам на борсата в Първенец, по това време на годината, да продавам реколтата от череши. На борсата основно румънски прекупвачи, или по-точно черни румънски цигани с бели бусове, изкупуват черешите. Плащат в евро за черешите и ги карат за Румъния. На по следващия ден пак идват в България, и така. Сред всички се отличава един румънец, стилно облечен, с тъмнорозова тениска, на която пише Hugo Boss, и светли панталони. Плати добра цена за черешите и си даде телефона за връзка - име Дору. Записах си неговия телефон в моя, име Doru, код на телефона румънски и т.н. И на връщане от борсата към Коматево (точно 2 километра), голям смях... само румънски циганин още нямах записан в моя телефон... ха-ха-ха...!

Карма Буда бар ІV

Песента наречена "Карма" на Outsized, която беше включена преди десетина години в компилацията Буда бар ІV, си остана една от най-добрите в този жанр. Тя е впечатляваща, запомняща се и много въздействаща.
Дори напоследък нейна преработка се появи в новия български сериал "Фамилията", който върви в момента по бтв.

Българският юнак

Ако има нещо, което българската земя със сигурност е раждала през хилядолетията, това са юнаците.
Те са толкова много и толкова отдавна се раждат по тази земя, че остават в крайна сметка безименни. Безименни, понеже са наричани просто Герой или Херос, изписано с главна буква. Като крилатият Тракийски Херос.
Заслепени от множеството примери, които ежедневно ни налага телевизията, киното и средствата за масово осведомяване, ние днес лесно се заблуждаваме по отношение на това какво представлява истинското геройство, какво представлява една истинска юнашка постъпка.
Средствата за масова информация ни налагат много често образа на убиеца, на професионалиста в премахването на враговете и ни го представят за герой. Но това, в крайна сметка си остава един убиец, килър, терорист, да използваме и по-старите думи асасин и катил.
Българския юнак, в цялата хилядолетна история на този образ, никога не е бил, не е, а и няма да бъде безсърдечен убиец. Той е доказвал това многократно с поведението и действията си през всяка една историческа епоха. И затова тази е негова най-важна характеристика.
Българския юнак не прибягва към убийството като средство за разрешаване на конфликта, ако това не е единственото разрешение. Българският юнак не убива без причина. Българският юнак не убива без причина дори и най-лошия си враг. Не убива без причина дори и страшната ламя. Българският юнак винаги гледа на убийството като на крайно средство.
Ако може да прогони лошия герой, без да го убие, българският юнак ще направи точно това. Ако може да отстрани своя противник, без да го нарани, българският юнак ще постъпи именно по този начин.
Защото той, българският юнак, е мислещ и чувстващ герой. И това е неговата втора важна характеристика. Героят от нашия хилядолетен фолклор, не действа единствено праволинейно и решително, не е типичният епичен герой. Българският юнак е до голяма степен и мислещ, т.е. лиричен герой. Освен че е решителен и храбър, той мисли и чувства. И в това именно се крие очарованието на неговия образ. Българския юнак е не само епичен, и разбира се не само лиричен, а един епично-лиричен герой. Действително, само в един подобен образ може да наблюдаваме юначество, дълбочина, приказност, драма, какъвто е и образът на българския герой.
Българският юнак може да е препасал сабя на кръста и да е преметнал пушка на рамо, но е закичил и китка зад ухото. Той може да убива, но може и да помилва. Държи тояга или гега в ръката си, с която удря, но може и да се шегува.
И тук може би стигаме до третият важен момент в неговия образ. Българският юнак никога не е проводник на чужда воля. Той действа сам, според собствените си морални убеждения, закърмен от хилядолетните морални норми на земята в която се е родил. Той самият е герой, сам юнак на коня, въплъщаващ в себе си хилядолетната принципност и мъдрост на многовековния български народ.
Такъв е българският юнак, ако и да забравяме днес същността на неговият образ, повлияни от други образци и модели.

Маиса

За един интересен обичай ни съобщава Никола Алваджиев в "Пловдивска хроника". То какво ли в тази хроника не е интересно...!
Имало в град Пловдив отдавнашен обичай на 1 май гражданите да се изкачват на Бунарджика в ранни зори. Казвали му "да ловиш маиса". Никола Алваджиев предполага, че този обичай имал връзка с древността, когато жреците извършвали жертвоприношения на този хълм. Друго предположение, че този обичай останал от турско време. Имало тогава в подножието на Бунарждика стар кладенец - бунар по турски, а от върха на тепето се спускало поточе от дъждовна и изворна вода, че дори в подножието на хълма се образувала малка рекичка...!
За "маиса" още по тъмно към върха на тепето плъзвал хиляден народ - мъже, жени, девойки младежи, ученици и ученички, деца и стари хора. По здравите мъкнели кошници с домашни корабии, пексимета, прясно мляко, калемчета от селим. Изгрева на слънцето осветявал чудна гледка - на сребърния сутрешен фон паметникът (на освободителите), по скалите насядали или прави хиляди хора. Един смуче прясно мляко през калема, друг хруска пексимет, на трети е приседнало от твърдото количе (курабия) и хълца неудържимо. Зелена, високо избуяла трева, цъфнали сълкъми изливат уханието си, а славейчетата в надпревара кършат песен. Едва се дочуват ромонът на пъплещото между камъните поточе и далечният грохот на водопада. Долу в салаша песни и свирни. Целият Бунарджик ехти, радва се, вълнува се. Пловдивска романтика от началото на 20 столетие, отбелязва в заключение Никола Алваджиев.
Действително пловдивските тепета, Бунарджика, Джендем тепе, Сахат тепе изглеждат приказно в началото на май. Зеленина, песни на птички, цъфнал бял майски сняг, слънцето блести - изобщо празник!
Пловдивската маиса отпреди век, напомня на това, което е днес варненската джулая. Само че едното се е празнувало на 1 май на тепето, а другото се отбелязва на 1 юни край морето. За съжаление от пловдивския обичай днес е останал само споменът...

Зайченцето бяло

Писането на следващите редове не е упрек към никого. То е породено единствено от любовта ми към истината и отговорността ми на човек,  който също е отдаден и подвластен на словото.
Преди десетина дена попаднах на две твърде вълнуващи откровения. Първо прочетох оригиналното стихотворение, заимствано от Леда Милева, за съставянето на най-известното й стихотворение - Зайченцето бяло. Оригиналният текст на това славно стихотворение се казва "Гъбарче" и е написан през 1934 г. от известната писателка на произведения за деца Веса Паспалеева. Текстът е следният:

Зайченцето бяло
гъбички набрало
в близката горица
за своите дечица.

Вече се стъмнило,
слънцето се скрило.
Зайчето разбрало,
че е закъсняло.

Седнало да плаче
горкото юначе.
Що на Бог не каже,
път да му покаже?...

На първо място трябва да признаем, че текстът сътворен от Леда Милева, на базата на тези 3 стиха, е доста по пълен, интересен и оптимистичен. Зайчето си играе със една сърничка. Когато се стъмнило и слънцето се скрило, и Зайчето разбрало че се е загубило, с помощта на светулката то все пак намира пътя и се прибира в къщи, при "свойта мила майка".
В оригиналният текст на Веса Паспалеева виждаме Зайчето застанало объркано в гората, без да знае по кой път да поеме. А Леда Милева в крайна сметка "извежда" зайчето от гората. И така "Зайчето бяло" завършва с хепи енд, както му казваме днес.
Действително Леда Милева е тази, която прави това произведение славно и безсмъртно. Без нейната намеса нямаше да има "Зайчето бяло", а стихотворението "Гъбарче" едва ли щеше да добие подобна популярност.
Обаче всичко това ни най-малко не оправдава демонстрираното от Леда Милева пълно присвояване на авторството върху тази незабравима детска песничка. Честта, а и писателската колегиалност, изискваше Леда Милева да си признае от кого и как е заимствала основата за нейното славно произведение. А не да създава легенди за това, как е измислила "Зайчето бяло" за десет минути, понеже трябвало да се запълни с текст, някакво празно каре в един вестник. Да, действително едно такова произведение може да бъде съчинено за десет петнадесет минути, но ако имаш основа, на която да стъпиш. Какъвто е бил и случая със "Зайчето бяло".

Второто вълнуващо откровение, на което попаднах е свързано с друго символично за българите произведение - романа "Време разделно". Винаги съм имал подозрения за авторството на Антон Дончев, без да съм чувал дори и дума по този въпрос. И ето че прочетох - автор на оригиналният ръкопис на "Време радзделно" е известната писателка на исторически романи Фани Попова-Мутафова. Оригиналният текст е бил неин и е бил предложен на Антон Дончев за да го публикува, понежа властта след 09.09.1944 г. не разрешава на Фани Попова- Мутафова да публикува своите произведения. Уговорката е била авторката да получи половината хонорар от издаването на книгата. А на авторът Стефан Дичев Фани Попова-Мутафова дава ръкописа на "Пътят към София". Пак по същата причина - невъзможност да публикува и липса на средства.
По това време Антон Дончев е бил още млад, но е имал един издаден исторически роман. Само може да гадаем какви промени е направил той в оригиналния ръкопис и дали изобщо е направил такива. Какво е било оригиналното заглавие на ръкописа на Фани Попова, дали е било "Време разделно" или нещо друго?
Възможно е Антон Дончев да е направил някакви по-сериозни промени в оригиналния ръкопис, както в случая с Леда Милева и "Зайчето бяло". Със сигурност обаче между двата случая има нещо общо - написани са много бързо. "Зайчето бяло" за по малко от половин час, а романа "Време разделно" за 40 дни. Антон Дончев също създаде своята легенда около "написването" на своето произведение - посещение на едно родопско село, кратка среща с красива родопска девойка, която след това никой не бил виждал, реките от кръв и страдание, през които бил пребродил, докато пишел епичното "Време разделно" и през които не би преминал отново и т.н. и т.н.
А поетите и писателите би трябвало да са моралният стожер на едно общество...  

Изравняване, изравняване...

Написаното за брака и съпружеския живот е толкова много, че никога не може да бъде прочетено. Може би само за любовта е писано повече.
И все пак вероятно има още какво да бъде добавено.
"Приземяване, приземяване, приземяване...", така започва една от историческите речи на другаря Живков. Аз пък казвам "Изравняване, изравняване... "
Понеже това за мен представлява бракът - едно изравняване. Изравняване между двама души - мъж и жена - в материално, в интелектуално, в социално отношение.
Със съгласието за сключване на граждански, и църковен брак, тези двама души признават, пред себе си, пред другия човек и пред обществото, че са равностойни на техните бъдещи половинки в интелектуално, материално, социално, в религиозно и всяко едно отношение. Или по точно казано признават, че техният бъдещ съпруг или съпруга им е напълно равностоен във всяко едно отношение.
И тук възниква големият проблем, свързан с нашия егоцентризъм. Човек трудно признава, че някой друг е равностоен и равен на него, дори това да е любимия човек. Обхванати от идеята за собственото си съвършенство и мъжът и жената често не искат да приемат, че другият човек, партньорът е равностоен на тях, с всичките си положителни и отрицателни качества.
Мисля поради тази причина вече близо 40 процента от двойките в България съжителстват без брак. Много голям процент от хората не искат да признаят, че са равни с другия. Намират партньора за по-нисш в материално, интелектуално, духовно, социално, религиозно или друго отношение. Плюс липсата на доверие.
Затова - изравняване, изравняване ... 

Защо изчезват врабчетата в България?

Отново е пролет и отново
тревите и дърветата зеленеят, слънцето грее, птичките пеят... Но все по-рядко чуваме чуруликането на врабчетата.

През последните години се наблюдава една трайна тенденция в България, а и в цяла Европа – годишно намаляване с 5 до 10 процента на популацията на врабчетата в съответната държава. Ситуацията е стигнала дотам, че в Англия вече врабчетата са записани в Червената книга.

За нас, които сме израстнали с вечното, жизнерадостно чуруликане на врабчетата, това изглежда невероятно, но заслужава да отделим време на този въпрос и да се замислим.

Врабчетата са спътник на човека от най-древни времена.

Врабчетата винаги са живяли в симбиоза с хората. Врабчетата непретенциозно са се хранили с отпадъците от храната и селскостопанската дейност – предимно зрънца и семена. Тяхното чуруликане е будило човека рано сутрин и го е подканяло към работа. Тези птички са и били природни стражи, чиито тревожни сигнали и писукане са предупреждавали човека за приближаващ див звяр или друга опасност.

В България обитават два основни вида врабчета – домашно врабче и полско врабче, които понякога са наричани съответно градско и селско. В страната е регистрирано през последните години и т.нар. испанско врабче.

Масовото изчезване на врабчетата от големите български градове е особено осезаемо и се забелязва от много хора през последните година - две.

Причините за това са комплексни. Те са свързани с липсата на достатъчно храна и семена, поради намаляване на селскостопанското производство в страната, липсата на достатъчно зелени площи в градовете, силния градски шум, който пречи на врабчетата да чуят писъка на малките си, увеличаване броя на модерните сгради, които не са подходящи за гнездене на птици и т.н. Но изглежда една от основните причини за изчезването на врабчетата е все по усиленото третиране с отровни химикали на тревните площи. То унищожава освен паразитите и голяма част от насекомите, които служат за храна на врабчето. Довежда до отравяне и на самите врабчета.

Обществото не подхожда достатъчно отговорно към използването на препарати, киселини и химикали в селското стопанство, в промишленото производство, в домакинството, в общинско-комуналната дейност. Намерили лесен начин, за справяне с част от проблемите в тези области, ние щедро използваме отровните продукти, без да се замисляме за цялостните последици от нашите действия.

Така или иначе все още истинската причина за намаляване броя на врабчетата не е открита. Понеже съществуват видове птици, чиито популации в градовете се увеличават. Да се надяваме, че в крайна сметка ще проявим достатъчно грижа и разум, защото животът и добруването на врабчетата е пряко свързан с живота и на нас хората.