За един интересен обичай ни съобщава Никола Алваджиев в "Пловдивска хроника". То какво ли в тази хроника не е интересно...!
Имало в град Пловдив отдавнашен обичай на 1 май гражданите да се изкачват на Бунарджика в ранни зори. Казвали му "да ловиш маиса". Никола Алваджиев предполага, че този обичай имал връзка с древността, когато жреците извършвали жертвоприношения на този хълм. Друго предположение, че този обичай останал от турско време. Имало тогава в подножието на Бунарждика стар кладенец - бунар по турски, а от върха на тепето се спускало поточе от дъждовна и изворна вода, че дори в подножието на хълма се образувала малка рекичка...!
За "маиса" още по тъмно към върха на тепето плъзвал хиляден народ - мъже, жени, девойки младежи, ученици и ученички, деца и стари хора. По здравите мъкнели кошници с домашни корабии, пексимета, прясно мляко, калемчета от селим. Изгрева на слънцето осветявал чудна гледка - на сребърния сутрешен фон паметникът (на освободителите), по скалите насядали или прави хиляди хора. Един смуче прясно мляко през калема, друг хруска пексимет, на трети е приседнало от твърдото количе (курабия) и хълца неудържимо. Зелена, високо избуяла трева, цъфнали сълкъми изливат уханието си, а славейчетата в надпревара кършат песен. Едва се дочуват ромонът на пъплещото между камъните поточе и далечният грохот на водопада. Долу в салаша песни и свирни. Целият Бунарджик ехти, радва се, вълнува се. Пловдивска романтика от началото на 20 столетие, отбелязва в заключение Никола Алваджиев.
Действително пловдивските тепета, Бунарджика, Джендем тепе, Сахат тепе изглеждат приказно в началото на май. Зеленина, песни на птички, цъфнал бял майски сняг, слънцето блести - изобщо празник!
Пловдивската маиса отпреди век, напомня на това, което е днес варненската джулая. Само че едното се е празнувало на 1 май на тепето, а другото се отбелязва на 1 юни край морето. За съжаление от пловдивския обичай днес е останал само споменът...
Имало в град Пловдив отдавнашен обичай на 1 май гражданите да се изкачват на Бунарджика в ранни зори. Казвали му "да ловиш маиса". Никола Алваджиев предполага, че този обичай имал връзка с древността, когато жреците извършвали жертвоприношения на този хълм. Друго предположение, че този обичай останал от турско време. Имало тогава в подножието на Бунарждика стар кладенец - бунар по турски, а от върха на тепето се спускало поточе от дъждовна и изворна вода, че дори в подножието на хълма се образувала малка рекичка...!
За "маиса" още по тъмно към върха на тепето плъзвал хиляден народ - мъже, жени, девойки младежи, ученици и ученички, деца и стари хора. По здравите мъкнели кошници с домашни корабии, пексимета, прясно мляко, калемчета от селим. Изгрева на слънцето осветявал чудна гледка - на сребърния сутрешен фон паметникът (на освободителите), по скалите насядали или прави хиляди хора. Един смуче прясно мляко през калема, друг хруска пексимет, на трети е приседнало от твърдото количе (курабия) и хълца неудържимо. Зелена, високо избуяла трева, цъфнали сълкъми изливат уханието си, а славейчетата в надпревара кършат песен. Едва се дочуват ромонът на пъплещото между камъните поточе и далечният грохот на водопада. Долу в салаша песни и свирни. Целият Бунарджик ехти, радва се, вълнува се. Пловдивска романтика от началото на 20 столетие, отбелязва в заключение Никола Алваджиев.
Действително пловдивските тепета, Бунарджика, Джендем тепе, Сахат тепе изглеждат приказно в началото на май. Зеленина, песни на птички, цъфнал бял майски сняг, слънцето блести - изобщо празник!
Пловдивската маиса отпреди век, напомня на това, което е днес варненската джулая. Само че едното се е празнувало на 1 май на тепето, а другото се отбелязва на 1 юни край морето. За съжаление от пловдивския обичай днес е останал само споменът...
Няма коментари:
Публикуване на коментар