През 1982-1983 година живеехме на улица „Лиляна Димитрова”, номер 8 А (днешната „Княгиня Мария-Луиза”), в така наречената „Бяла къща”, за която ще разкажа друг път. Къщата се намираше точно срещу Католишката черква, а най-близкото училище беше НУ „Йоаким Груев”, в подстъпите на Джамбаз тепе и Старият град. Тук изкарах първи клас и спомените ми са строго определени, понеже във втори, трети и четвърти клас вече бях в друго училище, защото „Бялата къща” беше вече бутната, поради големите преустройства в центъра на Пловдив по това време.
Времената тогава, в началото на 80-те години, бяха съвсем натурални. През междучасията и свободното време прохождахме във футбол (хеле аз), играехме на гоненица, стреляхме с калеми, които правихме от бели химикалки, струващи 10 стотинки. Понякога бягахме по посока към тепето, което си беше цяло приключение, за което след това разправяхме. Друго любимо занимание беше вързването на майски бръмбар с конец. И като го завъртиш във въздуха два три пъти и той литваше, контролиран от конеца. Колко спорове съм провел на тема, че това лъщящо насекомо се нарича златка, а не майски бръмбар. Баща ми беше биолог, преподавател в ПУ и аз държах на такива подробности, по отношение на животинския и растителния свят. И не само, и май същото си е и до днес.
Класът ни беше мултиетнически, както се казва днес, а тогава тази дума не я бяхме чували. Освен българчета, имаше и няколко арменчета, от Стария град, от които си спомням Мъгу, имаше и поне петима циганчета от близката Хаджи Асан махала, от които си спомням Ферие и баба Злата. Т.нар. „баба” Злата беше повтаряла няколко години първи клас, затова я наричахме така – на години беше по голяма от нас. Това показва, че социалистическта власт поне в това отношение няма как да бъде упреквана – правеше се всичко за да се изучи цялата младеж на НР България.
Имаше и едно красиво момиче Дияна, което също живееше в Стария град, и което повечето момчета скрито или явно харесваха, на тази крехка възраст. Имаше вече приятели и врагове, доста удари се разменяха между първолаците и по време на спорт и по време на различни спорове. Моят приятел беше Петьо, а този който ме тормозеше се казваше Иван. Имаше и един образ Николай Желязков, който разказваше много смешни и измислени истории и то, пак да кажа, в първи клас…!
Какво е било движението по онова време в града, или както казваме днес трафика, може да определим от факта, че сам ходих и се връщах от училище (въпреки че разстоянието беше около 200 метра, но доста за един малък човек). Само ако имаме представа колко голяма част от днешния трафик се създава от това, че родителите сами ходят с колите да оставят и взимат децата си от училище и то до доста късна възраст! Но такива са днес времената, а какви пък ще изглеждат те след 30-40 години само може да предполагаме.
И сега за по древната история. В единия край на училищния двор имаше един много странен каменен предмет, по който понякога се катерехме. Формата му беше много странна, двускатна, а в четирите ъгъла имаше издатини, една от които беше отчупена. Никой нямаше идея какво е това. След няколко десетилетия и след като завърших специалност „Археология”, разбрах че това е капак от римски саркофаг. Този капак, преживял около 1800-2000 години, след първоначалното му предназначение, вероятно е бил използван като корито за вода в по-късните времена, както личи от една дупка, пробита за тази цел. Много такива огромни каменни капаци са били използвани с тази малко обидна, но практична цел в по-късните епохи. Този, за който говорим, още си стои на същото място в двора на гимназията, която вече не е начално училище, а техникум по Битова техника, за по-големи ученици.
Няколко десетилетия по-късно разбрах и това, че под гимназията все още стои чудесно запазена римска баня, с прекрасни сводове и арки, изградена от римски тухли и камъни, за което в последните години писаха и няколко пловдивски медии. Тази баня не съм я виждал на живо, а дали и как ще бъде експонирана още не е известно.
Пространството около Понеделник пазара, където се намира и училище „Йоаким Груев” беше едно от последните кътчета на Пловдив, където дори и днес можеше да се усети атмосферата на Пловдив отпреди много години и десетилетия. Казвам дори и до днес и едновременно с това и можеше, защото точно сега тази част на града се преобразява и се променя в рамките на месеци. Новият вид на тротоарите и улиците е почти завършен. Атмосферата се променя, дано позитивното в нея да е преобладаващо. А ние първолаците през 1982-1983 година, вече или все още, сме на четиридесет и три (години).
Няма коментари:
Публикуване на коментар