Застроители на съвременна България

Навремето Симеон Радев написа блестящото си произведение, издадено в два големи тома „Строителите на съвременна България”. В тях се разказва за изграждането на институциите, на обществения, политически и културен живот в Царство България в края на 19 век.

Днес в България също се строи, изграждат нови обществени, политически и културни отношения. Строи се и в буквалния смисъл на думата, така както се е строило в края на 19 и началото на 20 век. Само че днес всичко носи усещането не за една градивност, а за едно прибързано, несъобразяващо се с другите, нагло и хаотично презастрояване.

Това най-ясно се вижда в строежа на жилища, офис паркове и изобщо сгради в големите градове на страната. Вижда се и в стоежа на заводи, паркинги, цехове, складове и т.н. около тяхната територия, най често върху плодородна земеделска земя, за което досега нямаше воля да се ограничи застрояването върху тези плодородни площи, които съставляват част от националното ни богатство.

Коментирането на строежите в няколкото големи развиващи се български града – Пловдив, София, Варна, Стара Загора, Велико Търново, Бургас и т.н. предизвикват далеч повече отрицателни емоции, отколкото положителни. Презастрояват се всички жилищни квартали, и по-централни и по крайни. Появяват се проблеми с паркирането, с трафика, с зелените площи и т.н. Дори се получават куриозни ситуации, че понякога в крайните квартали паркирането е по-трудно отколкото в някои централни градски части. Мисълта за осигуряване на паркоместа е далеч и от общината, и от частните инвеститори, и от държавата, ако не носи печалба.

Новите сгради с много редки изключения се строят винаги на максимална площ, натрапващо издадени към съседните сгради, издадени над тротоара, който е обществен и е за всички, строи се с няколко „скосени” етажа над позволената височина, което отново отнема „от въздуха” на всички. Ако някъде инвеститорът е можел да отстъпи половин метър, той настъпва с един. Е разбира се, ще контрира някой, който е платил хиляда евро за квадратен метър площ за стоеж, се опитва да изпълни плана си за инвестиция максимално. И все пак може и иначе. Например днес вече има и достатъчно примери с цели жилищни кооперации, които не се продават, от собственика. Остават за отдаване по наем. Те се строя доста по „щадящо” и „угледно”, от кооперациите предназначени за продажба на гражданите и кандидат-гражданите на големите български градове. С отстъпи от улицата, с по-големи коридори, стаи, по-високи тавани и т.н. Значи може да се строи и иначе, ама когато не е за другите, а е за мен.

Инфраструктурата, предвидена за далеч по ограничени мащаби строителство се задъхва и в големите ни курорти и в големите градове – водоснабдяване и отводняване, електрификация, улици, пътища и т.н.

И преди сто и двадесет години е имало проблеми, корупция, презастрояване, но все пак нашите деди са носили повече морални устои, били са вярващи християни, занимавали са се в просвещение, социално подпомагане и благотворителност. Днес очевидно разбиранията са други, а мисълта за бъдещето се изчерпва в краткият хоризонт от един мандат или близките няколко години.