През нашето детство, преди тридесет и повече години, градовете в България бяха все още едно тихо и спокойно място. Дори и големите градове - София, Пловдив, Варна.
Днес все по-трудно си спомням за това време. Дори и тихите неделни утрени вече не са достатъчни за да ме върнат към онази тишина и спокойствие. Само когато се съберат повече почивни дни и градът се разтовари от хора и трафик, само тогава и то пак в събота и неделя, само тогава може да си спомниш какво беше онова време.
Преди всичко липсата на толкова автомобили, които в делнични и почивни дни, сутрин и вечер създават непрестанен шум, едно непрекъснато бучене, което се чува от живеещите в по-високите блокове денонощно, както и от по-високите места в града.
Едно време съботата и неделята бяха твърдо определени за почивка и при липсата на трафик и движение спокойствието беше такова, че дори прерастваше в една ориенталска безбрежност и безнадежност, специално в нашия град.
Не че искам да изглеждам като носталгик, отдал се на спомените. Но напоследък си дадох сметка за това, че градският шум доста изнервя хората. В това непрекъсното движение на коли и хора по улиците, в тази непрекъсната шумотевица, ние не може да чуем собствените си мисли, не може да чуем себе си.
Това непрекъснато движение, неговата интензивност, не ни оставя време да помислим за другия, за разговор с него, често нямаме време дори за поздрав. В резултат на това, и без друго изнервените граждани, стават още по-нервни и направо фрустрирани.
Да не говорим за това, че понякога не можем да чуем песента на птиците рано сутрин, шума на дърветата и изобщо звуците от природата.
Обаче как може да се приборим с шума в градски условия, трудно може да се каже. Освен да отидем до градския парк или да напуснем пределите на полиса, поне за известно време.
