Особеното очарование, което носи думата „поет” е познато на всички. Дълбоката страст, възвишеност, или дори съдбовна предопределеност, която носи това название, също може да бъде почувствано от всички. Да, действително, може да кажем че поетът представлява душата на едно общество, но и това не е всичко.
Обаянието, което носи това название извира от дълбините на историята, скрито е дълбоко в нейната древност. Днес трудно може да възстановим истинската роля, която са играли първите поети за развитието на едно общество, на общността, но тя е била огромна. Древният поетът е бил всичко - и певец, и творец, и жрец, и законодател.
Етимологичните речници се опитват да ни обяснят, че думата поет е гръцка и произхожда от глагола „пойео”, със значение „правя, творя, осъществявам, въздигам”, което определя поета като творец и създател. Че поетът е творец и създател, и то в една висша духовна сфера, е вярно. Възможно е също това да е правилната етимология на думата. Но логиката сочи, че думата „поет” е трако-пелазгийска, т.е. българо-славянска, и произхожда от глагола „пея”. Или както бихме казали на руски „он поет” – „той пее”. Само едно ударение разлика.
Първите поети действително са били и певци. До ден днешен поезия и песен са тясно свързани. Но дори и древните поети да не са били певци, особената ритмика на всяко поетично слово, неговата песенност, сама по себе си е свързвала поезията с песента.
В древните времена, чрез римите, чрез стиховете и поемите се е съхранявала родовата памет. Певците подреждали в мерена реч легенди, предания, случки от живота на общността, събития, за да се помнят те по лесно от следващите поколение и да се предават по-лесно нататък. Чрез римите била съхранявана не само родовата памет. Чрез нея се предавали и първите закони, нравствените ценности, върху които се крепяло развитието едно общество, представата за това кое е доблестно и справедливо, кое е лошо и бива наказано. Затова и поетът се превъщал в законотворец. При отсъствието на писано право и законодателство, неговите стихове играели ролята на канон, определяли нравствените норми в древното общество.
И разбира се общуването на поета с божественото, с отвъдното, откъдето той черпил своята мъдрост, страст и вдъхновение, доближават него и до ролята на жреца – посредника между хората и боговете.
Погледнато в по-практичен план, поетът представлявал и живата връзка между представителите на една общност, на един зараждащ се народ. И дори когато не бил законодател в областта на правото, той със сигурност е бил законодател в областта на живия, народен език. И това е втората му голяма роля.
Отделните групи от общността, обособени най-често на географски принцип, разделени от реки, планини или морета, развивали своя собствена специфична реч. Поезията била тази, която обединявала различните групи, представители на една по-голяма етническа общност. Чрез своите песни, поетът задавал правилата на народната реч, т.е. определял граматиката, посочвал различните синонимни думи и приравнявал тяхното значение. Чрез песните хората учили езика, овладявали неговата богата лексика и правила. Дори и днес, един от най-лесните начини за научаването на чужд език е именно чрез песните.
По този начин, поетите и поезията са играли огромна роля в живота на човечеството, от праисторическите времена, може би чак до началото на 20век. Днес призванието на поета е загубило част от първостепенното си предназначение. Но поради всички разгледани по-горе причини и до днес представата и идеята за древния „Поет” е запазило голяма част от силата си.
