Писмо от ДФ "Земеделие"

 

УВАЖАЕМИ/А ГОСПОДИНЕ/ГОСПОЖО Андрей Киряков,

Уведомяваме Ви, че в СЕУ, в меню Справки – > секция „Система за мониторинг на площ" – > справка „Резултати от мониторинг“ са публикувани финалните резултати от автоматизираното наблюдение на Системата за мониторинг на площ (СМП) ? за Кампания 2024.

Напомняне ви, че подадените документи за форсмажор не влияят на работата на   СМП, но одобрените такива се взимат предвид при изчисление на финансовото подпомагане. 

Подадените несъгласия с резултатите от СМП в периода 11 – 25 ноември 2024 г., подлежат на експертна оценка извън автоматизираната процедура. За финалните заключения от оценката ще бъдете уведомени допълнително. Информацията за тях ще бъде публикувана в индивидуалния Ви профил в СЕУ, в меню Справки – > секция „Система за мониторинг на площ" – > справка „Резултати от експертна оценка“.

При изчисление на финансовото подпомагане се взимат резултатите и от експертната оценка независимо, че за тях Системата може да е потвърдила първоначалните си резултати.

 

Екипът на ДФ „Земеделие“

 

P.S. Ако може някой добър човек да ми преведе какво точно е написано по-горе ?

Трафикът в Пловдив е непредсказуем

   Пловдивският трафик е много особена тема, както и много други неща в този град. Още преди години бях слушал една статистика, че като отношение на хора към площ на града, Пловдив е три пъти по-гъсто населен от София. Това ще рече, че нашата столица, макар и с над един милион жители е много голяма, а Пловдив с около триста и петдесет хиляди жители е много по-малък като площ и оттам се получава голямата гъстота на населението. Също така булевардите и големите улици в град Пловдив са, така да кажем, ограничен брой - просто не са много. В София са много и са много по-големи, конкретно за булевардите говоря.

    Една особеност, която винаги ми е правила впечатление през годините, е колко е спокойно движението в града в понеделник до обяд. Особено преди години, в понеделник сутрин движението беше почти като в неделя, когато градът е най-празен. Това особено добре се чувсваше на нашата улица "Велико Търново", която макар и централна, е доста по-вътрешна, със слабо движение и особено понеделниците сутрин бяха като едно продължение на неделята. Може би това е някаква провинциална особеност. Напоследък обаче тя все по-рядко се забелязва, т.е. понеделникът от сутрин си е натоварен.

    Има делнични дни обаче, в които излизаш и не знаеш какво става - трафикът е или много натоварен, или много слаб. Питаш се - да не е започнала учебната година, дали няма изложение в Панаира или някакво друго събитие в града. Или пък обратното, питаш се - да няма ученическа ваканция, да не е някакъв празник и т.н. ?

    Един делничен ден - необичайно слаб трафик. Следобяд отивам до Второ РПУ, където вече съм така да се каже абонат, от няколко години, благодарение на бившата ми жена, която тълкува всяка случайна среща в града с мен като заплаха за нейната сигурност и дори нещо повече. Но за това ще разказвам друг път. Та, дежурния на входа е много симпатичен човек, което рядко се среща в РПУ-тата в страната. Познаваме се вече. Отварям дума за спокойния трафик в днешния ден. "Да, знаеш ли.", казва ми дежурния, "Всеки ден тръгвам по едно и също време за работа, днеска пристигнах с петнадесет-двадесет минути по-рано." Започваме да гадаем каква е причината за това, но не стигаме до никакво конкретно заключение. На следващия или по-следващия ден, в Еврофутбола на Сточна гара отварям отново темата за трафика. Юри, който пътува всеки ден из града и разнася медицински проби между различните болници, т.е. цял ден е в движение с автомобила, заключава от личния си опит: "Трафикът в Пловдив е непредсказуем." Това и на мен ми се струва най-точния и верен извод. Съгласявам се веднага с това на пръв поглед неконкретно, но всъщност особено точно наблюдение.

    Използвам случая да спомена отново моята голяма мъка по темата, а тя е каква голяма част от сутрешния и следобедния трафик се създава от родителите, които карат децата си на училище с автомобилите и след това ги вземат следобяд или надвечер с автомобилите пак от училищата. След това не рядко ги карат и по други извънкласни занимания. Трябва да се въведат училищни автобуси или нещо подобно, за по-малките ученици, което да реши този проблем. А проблемът тук е многопластов и не касае само трафика, а и отношението на родителите към децата и към другите хора и обществото, но и това е една друга и то доста обширна тема. Но при въвеждане на училищни автобуси облекчението ще е голямо и за учениците и за участниците в пловдивското движение. 

    По отношение на трафика и тук няма логика. Понякога сутрин, след осем, осем и половина, когато малките ученици биват оставени по училищата, трафикът намалява. Понякога той плавно се усилва и в девет часа става по-натоварен от осем, в десет става по-натоварен от девет часа и т.н. Вечерният пловдивски трафик за щастие не е като софийския, който започва след пет часа, но продължава почти до осем час вечерта. В град Пловдив от пет без нещо до шест - шест и половина е трафик, след това е спокойствие, особено през зимните месеци, че дори и през летните. Но и това не е сигурно. Пловдивският трафик, както казахме, е непредсказуем.

 

   

Погребението на дон Лука

За Луковия католишки род на дядо ми съм разправял и друг път. Къщата на Лука Луков е точно до католишката катедрала в Пловдив. Католиците, както и други религиозни групи в Пловдив, си остават малко или много затворени, въпреки интензивните и космополитни времена, в които живеем. 

Всички близки и познати се обръщаха към Лука с името Лучко, като така беше и за нас - чичо Лучко. Не сме контактували много през годините, срещите ни бяха спорадични, но роднините са си роднини. Той излъчваше известна сериозност и строгост, особено като бях малък така ми изглеждаше. Но веднъж като се разговориш с него ставаше весел и приветлив и дори големи шеги пускаше. Като в цяло католишката общност се наблюдава една докачливост и лесна обидчивост. И журналистът и автор на няколко книги за Пловдив Евгени Тодоров го забеляза, когато правеше репортажи за католишката махала в града и специално отбеляза това. Тази особеност, плюс известна резервираност и несговорчивост, придава характеристика на малко тежък характер, или поне както казах, това е първоначалното впечатление, при срещата с хора от католишката махала, в Пловдив.

Първите ми спомени от Лучко, когато още живеехме в Бялата къща, за която също съм писал, бяха едни коментари, че е още много млад, а той е бил към четиридесет годишен. Изобщо, наистина беше млад още дълги години и изведнъж остаря и от младеж направо стана дядо. Някак си много бързо мина средната му възраст. Това е още една лично негова и вероятно не само негова, характеристика.

Роден през 1942 година, Лучко и другите братовчеди от неговото поколение, които растяха през социализма, бяха жертва на една тиха репресия, както аз я наричам, и за която малко се знае. Знае се за хората от царска България, с големи имоти - фабрики, земи, складове и т.н., които са изнудвани за пари от ОФ и Комунистическата партия, след 09.09.1944 г., които са изпращани по затвори и лагери или направо убивани, затова че са имали имущество, че са били образовани и не са се примирявали с новата власт. За тези хора се знае и след 1989 година беше и нещо написано. Но не се знае, за така наречената тиха репресия, както казах, за това на колко хора от същите тези родове, не е разрешено да следват в университет, да учат висше образование, а ако случайно са записали такова, да не могат да продължат с аспирантури, т.е. научна дейност и прочее. Та, на Лучко и братовчед му Ванко, както и на по-малкия брат на дядо ми, Георги, не е разрешено да учат в университет. От неблагонадеждни семейства. "Пак върнаха (от университета) документите на Лука", плачела майка му Радка, която майка ми наричаше стринка Радка. На дядо ми Андрей, като по-голям и участник на фронта, му е разрешено да завърши висшето си образование, което е започнал преди войната 1941-1944 г.

И така тази тиха репресия, оставя без висше образование хиляди способни, възпитани и знаещи хора, именно от богатите и аристократични фамилии от преди 1944 година. И ако досега гледате разни като Ирина Бокова и Елена Поптодорова и други подобни от комунистическите семейства да представят България пред света, трябва да знаете за голямата подмяна, която се извършва по времето на социализма. Трябва да знаете, как на най-способните и интелигентните не беше разрешено да учат, а набутаха децата на партизаните и активните борци, т.е селянчета, от знайни и незнайни места в България, да учат, често пъти насила, и да управляват страната и да я представляват пред света. За този процес все се каня да разкажа по-подробно, но задушаващата и до ден днешен обстановка в България не ми е позволила все още да го направя.

Без да му разрешат да учи висше образование Лука Луков си беше роден инженер и поддържаше машините на Тютюневите предприятия, през времето на социализма. На способи хора като него се крепеше социалистическата индустрия. За това между впрочем е писал и писателят Георги Марков, как на старите майстори отпреди 09.09.1944 година, който са работили и едно-две десетилетия след това, се е дължало първоначалното развитие на социалистическата индустрия. А аз бих допълнил, че на хора като Лучко, се дължеше и производството в последните две десетилетия преди 1989 година. Много ме впечатли веднъж като малък, когато чичо Лучко разправяше как поддържа и е пуснал в ход големия часовник на католишката църква. Мисля, че се е налагало да оправя и известния часовник на пощата в Пловдив, най-емблематичното място за среща на пловдивчани - под часовника на пощата.   

Последно се виждахме няколко пъти с Лучко покрай един османски ферман, за който също съм писал и копие от който занесох в София да го преведат. Мислехме, че ферманът написан на османотурски касае някакви имоти, а се оказа, че е разрешително за строеж на католишката църква в квартал Коматево, от 1857 година. После сме се виждали още няколко пъти с Лучко през последните години.

След 1991 година, когато върнаха земите и градските имоти, дядо ми Андрей започна да се занимава с земите в Коматево, а Лучко, Ванко, Жорж с градските имоти.

Последните две десетилетия Лучко събира наемите от луковското сдание в края на Главната, бившата прокуратура и от по-малкото под Джумаята. Вършеше тази работа и разпределяше дяловете между роднините съвсем безвъзмездно. Чувал съм някои от наемателите, а също и тези в Коматево, да го наричат дон Лука. Фигурата, говорът, поведението му имаха излъчване на италиански благородник. И един такъв човек си остава местен герой, в град Пловдив. Италиански благородник, маргинализиран от системата, в нашата мила родина, до управител на сграда... 

Погребението на Лука Луков, 07.12.2024 г. 

Почина два дена по-рано, от остро възпаление на белите дробове, на осемдесет и две години, навършени. Дядо ми Андрей Луков, с когото бяха първи братовчеди, почина по същото време, на 08.12, но през далечната 1997 година. Този гроб е един от най-представителните в католическите гробища в Пловдив, на централната алея, в началото.

Планът на президента Тръмп за защита на децата от левичарското джендър безумие

   Тази реч на Доналд Тръмп е от началото на неговата президентска кампания, преди близо две години. Тези негови думи обаче съвсем наскоро бяха припомнени, предвид победата му и то категорична, на настоящите избори в САЩ. Това, което мейнстрийм медиите се опитваха да скриват и да заглушават през това време, вече си пробива път и достига дори до хората, които все още се чудят какво доведе до победата на Тръмп, при това категорична. Отговорът е съвсем кратък. Победата на Доналд Тръмп се дължи единствено на победата на здравия разум, който за щастие преобладава в по-голямата част от човечеството и в частност в гражданите на САЩ.

    Речта на президента Доналд Тръмп:

„Лявото джендър безумие, което се натрапва на нашите деца, е акт на малтретиране на децата, много е просто. Ето моя план да спра химическото, физическото и емоционалното осакатяване на нашата младеж.

В Ден първи ще отменя жестоките политики на Джо Байдън относно така наречените „грижи за утвърждаване на пола“ – нелепо – процес, който включва даване на блокери за забавяне на пубертета на децата, които водят до мутиране във външния им вид и в крайна сметка до извършване на операция на малолетни деца. Можете ли да повярвате?

Ще подпиша нова изпълнителна заповед, инструктираща всяка федерална агенция да прекрати всички програми, които насърчават концепцията за смяна на пола на всяка възраст. След това ще поискам от Конгреса да спре за постоянно използването на доларите на федералните данъкоплатци за насърчаване или плащане на тези процедури и да приеме закон, забраняващ сексуалното осакатяване на деца във всичките 50 щата. Ще мине много бързо.

Ще декларирам, че всяка болница или доставчик на здравни услуги, който участва в химическо или физическо осакатяване на непълнолетни младежи, повече няма да отговаря на федералните стандарти за здраве и безопасност за Медикейд и Медикеър — и ще бъде незабавно изключен от програмата.

Освен това ще подкрепя създаването на частно право на иск за жертвите да съдят лекари, които непростимо са извършили тези процедури на малолетни деца.

Министерството на правосъдието ще разследва Биг Фарма и големите болнични мрежи, за да определи дали умишлено са прикрили ужасяващите дългосрочни странични ефекти от „смяната на пола“, за да забогатеят за сметка на уязвимите пациенти. В този случай на най- уязвимите. Ние също така ще проучим дали Биг Фарма или други са продавали незаконно хормони и блокери на пубертета, които по никакъв начин не са лицензирани или одобрени за тази употреба.

Моят отдел по образование ще информира щатите и училищните райони, че ако някой учител или училищен служител намекне на дете, че може да бъде хванат в капан в грешното тяло, то те ще бъдат изправени пред тежки последствия, включително потенциални нарушения на Гражданските права за дискриминация по полов признак, както и премахване на федералното финансиране.

Като част от нашия нов орган за акредитация на учители, ние ще насърчаваме положителното образование на тема семейна клетка, ролите на майките и бащите и ознаменуването, вместо заличаването на нещата, които правят мъжете и жените различни и уникални.

Ще поискам от Конгреса да приеме законопроект, установяващ, че единствените полове, признати от правителството на Съединените щати, са мъжки и женски — и те се определят при раждането. Законопроектът също така ще изясни, че Глава Девет забранява на мъжете да участват в женски спортове. И ние ще защитим правата на родителите от това да бъдат принудени да позволят на малолетното си дете да приеме пол, който е нов, и самоличност без съгласието на родителите. Самоличността няма да е нова. И няма да е без съгласието на родителите.

Няма сериозна държава, която да казва на децата си, че са родени с грешен пол – концепция, която никога не е била чувана преди в цялата човешка история – никой никога не е чувал за подобно нещо, което се случва днес. Всичко това беше, когато радикалната левица го измисли само преди няколко години.

Под мое ръководство тази лудост ще приключи. Много ви благодаря.”

 

President Trump’s Plan to Protect Children from Left-Wing Gender Insanity

01.02.2023 г.

Обиколка на Егейска Македония

От две години се канех да направя една обиколка на Егейска Македония и то през есента, когато предполагах, че ще е много есенно и красиво. Въпреки, че човек знае, или предполага, какво ще види, непознатото си е непознато и до края не може да си сигурен какво точно те очаква.

Преди две години през април направих доста интензивна обиколка на Европейска Турция, с пет нощувки. В края на август същата година направих бързо изследване и на Северна Добруджа, по исторически места. Както и сега в северозападна Гърция, в Егейска Македония. Понеже съм обиколил вече земите от град Александрополис до град Солун, исках да отида в най-западната част, в гръцките земи разположени между Северна Македония и Албания.

Първото впечатление беше, че цените в Гърция вече са почти колкото в България. Това ще рече, че цените тук в България са се вдигнали много за последните години и са се изравнили с гръцките. Гърците са много любезни навсякъде, незнам защо е излезнало противното твърдение.

Първата ми спирка беше във Вергина, близо до град Бер (Верия). Тук наблизо е била столицата на древномакедонското царство. Във Вергина е гробницата на Филип II Македонски, с невероятно богатство и много добре експонирано. Извадих и късмет. Бях там точно на 28 октомври, когато се оказа, че е националният празник на Гърция и всички музей бяха безплатни. Освен гробницата, до централния път се издига и един нов музей Еге, с много впечатляваща сбирка и изобщо много артистично изложена колекция. Снимки от Вергина, от гробницата и музея (като първите няколко са от град Кукуш (Килкис), където нямаше нищо интересно) -

https://photos.app.goo.gl/vHgtJwpz1kZvgqvG8

Хостелът във Вергина беше много приятен, цената беше 30 евро на вечер, без закуска. Бих останал на това място и повече, но при друг повод. Ходих за няколко часа и до близкия град Бер (Верия), който е разположен на един склон, а някак си зад този склон има река и съответно още един склон. Но македонските градове и тук и в Северна Македония са много особени, затова казвам, че докато не видиш нещо, например един град, не може да си го представиш на склон ли е, на хълм ли е, в равното ли е и т.н. и колкото и да гледаш снимки, не може да придобиеш представа. В първи век от новата ера тук е проповядвал и апостол Павел с неговите сподвижници, за което е споменато в Новия Завет. Градът има и богата средновековна история -

https://photos.app.goo.gl/EHA2TuAHEfzGZ2JF7

Тук са снимките и от град Костур (Кастория), където първоначално смятах да остана също два дена. Много красиво изглеждащ на снимки, градът също е разположен на езеро, както и много други градове в Македония, а също и на хълм, който се вдава в езерото. Само че водата от езерото е застояла и мирише на тиня. Правеха се и някакви ремонти. Хората изглеждат някак нервни и говорят на висок тон. При влизането на града ме посрещна голямо стадо гъски, който доста силно и страшно хъскаха. Изобщо градът не ми хареса толкова, че да остана, въпреки че имаше толкова много средновековни параклиси и църкви, буквално на всеки пет метра... Разгледах го за няколко часа и се изнесох.

 

Така, навръх рождения ми ден, на 29 октомври, пристигнах малко неподготвен на Преспанското езеро, в гръцката му част. Тук на остров свети Ахил, в едноименната базилика, са разкрити няколко гроба, като единият се предполага, че е бил на цар Самуил. Стъпих на острова, а след минути и в базиликата точно преди залез и спонтанно се изкачих на синтрона в абсидата, където си щракнах три селфита. Иначе мястото е на практика изоставено, пасат крави наоколо и е минирано с крави говна. 

Спах на острова, където има много прилична къща-хотел. Тук живее едно много симпатично семейство. Мъжът се казва Йоргос, но говори български, а жена му е влахкиня, а с децата си и помежду си говорят на гръцки. Около Преспанското езеро, в момента почти безлюдно, са живеели навремето десет хиляди човека! Всички те славяноговорящи, а дали ще ги наречем македонци или българи - все тая. Остров св. Ахил се оказа изненадващо дълъг, а накрая има цял, но също разрушен, манастир. Изобщо останах очарован от всичко видяно -

https://photos.app.goo.gl/89qooQChD2DDvgfW6

Зареден с енергия продължих нататък към град Едеса. Преди това се изкачих до село Невеска (Нимфео), което пишеше, че е на 1350 метра височина, а на други места, че е на 1850 метра. Така или иначе много красиво, а и със сигурност и много високо. Мислех да нощувам в някоя хижа под планината Каймакчалан, която се издига на границата между Гърция и Северна Македония като огромна стена, където да се разходя на другия ден. Плановете обаче се промениха и чак към девет часа вечерта се озовах в град Воден (Едеса). След малко лутане успях да се настанят в един по-евтин хотел на центъра и още същата вечер отидох до водопадите. Не знаех и тук какво да очаквам, но градът се оказа разположен на равно над една голяма падина. Двата водопада, особено единия, падаха гръмовно надолу, пръскаха вода навсякъде и бяха много впечатляващи. Добре че отидох през нощта, защото на сутринта водата течеше доста по-слабо, като изглежда се контролира от хората някъде нагоре по течението. На сутринта се разходих из града, където можеше да остана още един ден и да разгледам нещо в околността. Признавам, че подготовката ми за цялата тази обиколка беше много повърхностна. 

Все пак, добре че видях и това място, казах си точно преди да напусна Воден. Това се отнася и за цялата ми обиколка, която както и в Северна Добруджа продължи само пет дена, с четири нощувки... 

Снимки от град Воден (Едеса), тамошния Варош и водопадите -

https://photos.app.goo.gl/zQCfRjB9MYf79jHt5

Поздрави на всички!

Тошо Фашиста и Вълко Комуниста

    Всяко време ражда своите герои, а нашето не прави изключение от това правило. На деня на свети Мина (11.11) 1997 година, на второ четене в Парламента беше приет закон за връщане на горите на бившите собственици. В началото имаше повече ентусиазъм и приказки, какво ще се прави, отколкото някакви конкретни действия, а и липсваха съответните нормативни актове към закона.

В началото на 2000 година вече започнаха да се оформят конкретни предложения, да се създават нови структури и да се възстановяват стари. Събирахме се няколко пъти Тодор Т., Христо Д. - Христоза, Вълко В. и аз, още студент, като представители на по-големите собственици на гори, да решаваме какво ще правим по-нататък. Първоначално мнението беше да се създаде акционерно дружество и такова беше регистрирано. По-късно се разбра, че по-удачна форма на експлоатация на горите би била кооперацията, както преди 9-ти септември 1944 година.

Тук именно нашите герои се разделиха. Тодор Т., беше наречен навремето Фашиста, именно поради факта, че дядо му, по майчина линия, е притежавал доста гори и имоти в селото. Богдан Чилов, също и наш прадядо, от големия Чилов род, наистина е притежавал най-много гори, в реални и идеални граници. Въпреки че след девети септември не е бил обявен официално за фашист и враг на народа, това се беше случило с неговия внук, макар и под формата на прякор.

Братовчед му Вълко Василевски беше непознат за селото. Излязъл още като студент, дълги години работил и живял в Москва, рядко посещаваше родното си село. Вълко не само се появи, но и заживя в родното си село, като председател на възстановената кооперация „Мурджов пожар”. Скоро кооперацията се разви и е монополист в почти всичко, и по това прилича на социалистическите дружества и форми на управление. Това статукво изглежда все още е приемливо за хората, и работниците, и собствениците на гори. Като стар директор Вълко въведе своите правила за ред и организация в действията на ръководената от него кооперация. Нашата кооперация, която стопанисва над двадесет хиляди декара гори, стана пример за подражание за целия регион и има добро име.

Тошо Фашиста пък не можа да се съгласи с тази форма на управление и с отмяната на АД-то и се превърна в класически пример на опозиция. Обедини около себе си недоволни както от личността на Вълко, така и от неговите методи на работа и форма на управление.

Аз лично не заемам някаква позиция по отношение на тях двамата, понеже от една страна и с двамата сме роднини, а от друга и единият и другият ме дразнят понякога със своите действия. На мен ми се налагало да работя и с двамата и поне за мен и с единият и с другият не е лесно да се работи.

Славейно 2004 година

Послепис: 

Това го писах точно преди двадесет години, през 2004 година. Какво да ви кажа, пак съм тук, ама от 26 години вече съм на 48 години. Нашите герои са си живи и здрави. Както има един лаф тук на село – Стигнахме ги, на години.

Славейно - мозъкът на Родопите

Не мога да си обясня защо, но досега в моето творчество трябваше да съм изписал стотици страници за Славейно, а аз не съм написал почти нищо. Сумарно погледнато тук на село съм прекарал повече от десет години от живота си. 

Това е като започнем от летните ваканции едно време, който бяха по три месеца и прекарвахме изцяло в Славейно, с много приятели от Смолян, Кърджали, Пловдив, София, дошли като нас с родители, баби, дядовци, за лятото; като включа онези пет години от 2002 до 2007 когато се занимавах интензивно с дърводобив и живях на село почти целогодишно и оттогава досега, както казах сумарно поне десет години живот.

Но да си дойдем на темата. Много често чуваме фразата "Сърцето на Родопите" или "сърцето на планината" или на нещо друго. В случая село Славейно наистина се намира в Средните Родопи, но оставяме сърцето на планината за друго село, например Момчиловци. Ние в Славейно не сме сърцето, ние сме мозъкът на планината Родопи. Може да звучи малко нескромно, но натам водят фактите. Доста учени хора и особено лекари, както вече е известно, са излезнали от селото, а също и от съседното село Петково. Славейно и Петково са две християнски села навремето сравнително изолирани, сред дузина българо-мохамедански такива. Казвам навремето, понеже днес всичко е поразмесено, а и селата в Родопите са масово обезлюдени.

И въпреки това, въпреки че в Славейно има по малко от сто местни жители, към днешна дата, традицията продължава. В селото се намира база на СУ "Св. Климент Охридски", която се ползва основно от катедра "Етнология" на университета. Тук от няколко години се провеждат докторски четения, на етнолозите. Докторски четения на етнолози от цялата страна, не е малко, за нашето малко село! Но както казах ние сме мозъкът на Родопите, ако трябва да работим с тази метафора.

И малко самокритика накрая, защото ние всички все обичаме да се хвалим с това и онова, все да сме по и най. Много сме се изпокарали напоследък, едни с други. И не само тук на село, а и в цяла България.  Това си е направо нещо като пандемия, в момента. Така, в случая с нас, в Славейно, "мозъкът на Родопите" не функционира правилно, а оттам и цялото тяло. 

Дали ние като едни работливи и трезви родопчани ще намерим правилния път? Нямам представа, а и не смея вече на нищо да се надявам. Но все пак разумът трябва да наделее, ако искаме да оцелеем, да се запазим. А, белким, тръгнем да вървим и напред.

Изключително интересно слово за Независимостта от Наташа Костадинова

  Независимостта на България – един акт, до който се стига след поредица от  благоприятни събития и виртуозна дипломация:

    Берлинският договор ограничава статута на Княжество България като го прави васално на султана, налага забрана върху сключването на договори с други държави, плаща данък на империята. Същото важи и за Източна Румелия. В края на XIX и първите години на XX в.  България е най-бързо проспериращата балканска държава. Успява да осъществи  и Съединението през 1885 г.,  но до пълното фактическо обединение на двете територии по международните актове не се стига – князът става генерал-губернатор на Източна Румелия, но тя продължава да бъде автономна област в Османската империя.

    Същата 1908 г. е ключова и за друга страна от Берлинския договор – приключва 30-годишното управление на Босна и Херцеговина от Австро-Унгарската империя, която не възнамерява да я върне на османците, а да я анексира. Същото намерение има и Гърция за остров Крит.

    Положението в самата Османска империя през 1908 г. е динамично. През юли избухва младотурската революция, завършваща с преврат, което красноречиво доказва кризата в империята. Българският дипломатически агент там – Иван Гешов, анализирайки ситуацията предлага на външния ни министър и правителството на Александър Малинов да пристъпи към обявяване на Независимостта. То обаче не споделя това убеждение, смятайки го за прибързо и опасно за България.

    На 30 август 1908 г. за рождения ден на султана е дадена гала вечеря, на която са поканени всички дипломатически мисии. По решение на младотурците единствен непоканен е българският представител – Иван Гешов под претекст, че е само агент, а не посланик. Тази пренебрежителна демонстрация на подчиненото васално положение на България се превръща в  така наречения „инцидент Гешов“, което довежда до неговото отзоваване и до поредица от опити на Великите сили да изгладят недоразумението.

    Конфликтът се задълбочава от стачката на Източните железници, собственост на Османската империя, но управлявани от Австро-унгарска компания. По онова време икономически важният железен път е разделен – в Княжеството се управлява от Българските държавни железници, а в Източна Румелия от Източните железници.  В спомените на Георги Пашев (заместник-началник на гара Пловдив),  които се съхраняват в Държавен архив – Пловдив се говори, колко тягостно за пътника е било да си купува три билета, ако иска да пътува от Княжеството до Пловдив: един път от София до Вакарел  – от БДЖ, после от Вакарел до Белово – от турската компания „Виталис“ и накрая билет от Белово до Пловдив – от Източни железници.

    Австро-унгарската компания си навлича неприязънта на населението с политиката си „да не връща грошове, турските войници да пътуват с преференции за разлика от българските, таксите за българските пристанища да са по-високи , за разлика от тези в турските, гарите да носят имена на латиница, а не на кирилица и като цяло кара българинът се чувства като чужденец на своя земя“, спомня си Пашев.

    Със стачката търговията спира и се заражда остро недоволство у населението за бързо разрешаване на конфликта.

    Имайки предвид дипломатическия скандал с Гешов и обострените от него българо-османски отношения, моментът се вижда подходящ за правителството на Александър Малинов и той нарежда конфискуването на железопътните линии и гари на Източни железници и изпраща Железопътния полк и българските железничари да  завземат управлението на гарите.  Турските железничари идват с композиция от Империята в опит да си върнат загубените позиции, но българите екзалтирано препречват линиите с телата си. Следва изпращането на ултиматум, в който Турската империя дава тридневен срок  за връщане на завзетия път.

    Съхранените документи говорят, че на 16 септември се изпраща телеграма до Княз Фердинанд, в която Министерският съвет подчертава окончателното си и безвъзвратно решение  да задържи линиите и съобщава на Княза, че е решило до провъзгласи Княжеството в Царство на 21 септември.

    Първоначално заявената дата се променя на 22 септември, за да се синхронизира с предстоящото анексиране на Босна и Херцеговина от Австро-Унгарската империя. 

    Поредицата от благоприятни обстоятелства в международен план и нововъзникналите за разрешаване проблеми пред българското правителство и княза – Инцидентът „Гешов“ и Източни Железници – водят до естественото си решение за осъществяване на националната мечта и личната амбиция на Фердинанд. За това говори министър-председателят Малинов: „С Железничния проблем решихме и Независимостта на България“.

    На 22 септември 1908 г. в Търново в църквата „Св. 40 мъченици“ княз Фердинанд обявява „съединената на 6 септември 1885 г. България за независимо Българско Царство“ с манифест, като така отхвърля васалството на  Османската империя.

    В следващите дни Фердинанд пристига в Пловдив. Кметът на града и представителите на институциите организират  празничното му посрещане и сред стотици ликуващи хора Фердинанд  минава през специална Триумфална арка с надпис „От пловдивските граждани“ и стъпва на площада пред Офицерския клуб, завинаги запечатано на кадър,  съхранен в „Държавен архив“ – Пловдив.

    Независимостта и нейното признаване е постигната след прецизно дипломатическо съгласуване на действията на България с Великите сили, както и от съвместната работа на княза и цялото правителство. Освен България и Австро-Унгария нарушава клаузите на Берлинския договор за Босна и Херцеговина. По същото време и Гърция анексира остров Крит.  Това, както и демонстрираната готовност на българската армия да се справи при евентуален конфликт, принуждават Великите сили активно да работят за уреждане на  взаимоотношенията помежду си. Събитията стават известни като „Балканската криза от 1908-1909 г.“

    След обявяването на Независимостта  Фердинанд приема титлата „Цар на българите“, а България получава международно признаване, равноправен статут, явява се отново на картата и пред света като самостоятелна и независима, а българите добиваме самочувствието, че сме способни сами  да осъществим националното си обединение.

Честит празник, българи!

Наташа Костадинова началник-отдел "Държавен архив" Пловдив 

Видео-разказ за Атон и манастира Зограф

 

    Снимки от Атон и манастира Св. Георги Зограф, август 2024 -

 https://photos.app.goo.gl/jg5AyZzah5GFYqjd9

Колко пъти историята на България е започвала по един и същи начин?

 

Една малоумна фалшива новина обикаля медиите

Така наречените фалшиви нови успяват да пробият в сериозните медии почти всеки ден. Но си позволявам да нарека тази фалшива новина и малоумна, защото тя наистина е такава, понеже е много лесно проверима. Тя обаче за пореден път разкрива феномена за пълно надмощие на емоционалното над рационалното, така характерен за днешните времена, раздухван най-вече от така наречените социални медии.

Много и то сериозни медии, тиражираха новината, че фундаментът на знамето в Рожен се пропуквал и имало нужда от спешен ремонт, за да не падне пилонът. И това се случва само година след официалното откриване на 111 метровия пилон, с красивото ни национално знаме… Ужас!

Интересно е, че този път действително много сериозни и доказани медии, отразиха тази новина, без елементарна проверка. Новината се появи преди два дни, изглежда тръгнала от кореспондент на БГНЕС, доколкото е проследимо, при един бърз преглед. Започна нейното тиражиране в различните онлайн издания и дори се появиха вече коментари и анализи от сериозни хора по този казус, които обсъждат започналото пропукване на фундамента, в едно с нашите възможности като българи и нашия национален характер… Ужас!

И изобщо, действително има трагедия, не за друго, а защото се иска не повече от минута за проверка, за да разбере човек за какво наистина иде реч. Става въпрос, че има проблеми не с фундамента, на който е поставен пилона, а с една малка карта, с патриотични надписи, поставена отстрани върху голяма купчина чакъл. Тази карта, съставена от няколко мраморни плоскости, действително се е разместила, поради това, че не е поставена върху  стабилен фундамент, но тя няма нищо общо с пилона и проблемът с нея е съвсем минимален, отстраним в рамките на часове и със съвсем малко средства.

Обаче самобичуването в медии, в социални мрежи и канали вече започна - за това какъв ни е патриотизмът, какъв ни е национализмът, че едно нещо не може да направим като хората и т.н. Ясно е, кой има полза от разпространението на подобни твърдения и от коментари уронващи националното ни самочувствие. Но не става ясно, тази конкретна новина от проста глупост и малоумие ли е написана или всичко това е направено с умисъл, именно за да предизвика реакцията, която и предизвика.

Обръщам се към сериозните медии… Просто една елементарна проверка правете, не повече, по теми които могат да предизвикат подобна вълна от реакции. Ако другите хора, читателите, нямат време да проверяват информацията, то това е ваше задължение.

Процес на раздяла - емоционални индикатори, че другият родител започва да отчуждава детето

    Раздяла - след това следват страховете и паниката.

В единия родител (най - често) при майката се отключва механизъм на нарцистично задоволяване на желанията й. Болезнено се преживава факта, че детето може да бъде отделено от нея дори за няколко часа. Болестно чувство, че детето е нейно притежание, понеже го усеща като нейно нарцистично продължение.

Загуба и самота - последвани от тъга и депресия. Обвинения и проекция.

Борба за власт и способи за изнудване и използване на децата като инструмент, за да се задоволят нарцистичните потребности на родителя.

Параноидна проекция и разпад на личността. Силно недоверие към другия родител и деструкция, която може да доведе да унищожаване и на другия родител и на детето.

Елеонора Йорданова - психолог

ПП. Това все едно че е писано за бившата ми жена.