Погребението на дон Лука

За Луковия католишки род на дядо ми съм разправял и друг път. Къщата на Лука Луков е точно до католишката катедрала в Пловдив. Католиците, както и други религиозни групи в Пловдив, си остават малко или много затворени, въпреки интензивните и космополитни времена, в които живеем. 

Всички близки и познати се обръщаха към Лука с името Лучко, като така беше и за нас - чичо Лучко. Не сме контактували много през годините, срещите ни бяха спорадични, но роднините са си роднини. Той излъчваше известна сериозност и строгост, особено като бях малък така ми изглеждаше. Но веднъж като се разговориш с него ставаше весел и приветлив и дори големи шеги пускаше. Като в цяло католишката общност се наблюдава една докачливост и лесна обидчивост. И журналистът и автор на няколко книги за Пловдив Евгени Тодоров го забеляза, когато правеше репортажи за католишката махала в града и специално отбеляза това. Тази особеност, плюс известна резервираност и несговорчивост, придава характеристика на малко тежък характер, или поне както казах, това е първоначалното впечатление, при срещата с хора от католишката махала, в Пловдив.

Първите ми спомени от Лучко, когато още живеехме в Бялата къща, за която също съм писал, бяха едни коментари, че е още много млад, а той е бил към четиридесет годишен. Изобщо, наистина беше млад още дълги години и изведнъж остаря и от младеж направо стана дядо. Някак си много бързо мина средната му възраст. Това е още една лично негова и вероятно не само негова, характеристика.

Роден през 1942 година, Лучко и другите братовчеди от неговото поколение, които растяха през социализма, бяха жертва на една тиха репресия, както аз я наричам, и за която малко се знае. Знае се за хората от царска България, с големи имоти - фабрики, земи, складове и т.н., които са изнудвани за пари от ОФ и Комунистическата партия, след 09.09.1944 г., които са изпращани по затвори и лагери или направо убивани, затова че са имали имущество, че са били образовани и не са се примирявали с новата власт. За тези хора се знае и след 1989 година беше и нещо написано. Но не се знае, за така наречената тиха репресия, както казах, за това на колко хора от същите тези родове, не е разрешено да следват в университет, да учат висше образование, а ако случайно са записали такова, да не могат да продължат с аспирантури, т.е. научна дейност и прочее. Та, на Лучко и братовчед му Ванко, както и на по-малкия брат на дядо ми, Георги, не е разрешено да учат в университет. От неблагонадеждни семейства. "Пак върнаха (от университета) документите на Лука", плачела майка му Радка, която майка ми наричаше стринка Радка. На дядо ми Андрей, като по-голям и участник на фронта, му е разрешено да завърши висшето си образование, което е започнал преди войната 1941-1944 г.

И така тази тиха репресия, оставя без висше образование хиляди способни, възпитани и знаещи хора, именно от богатите и аристократични фамилии от преди 1944 година. И ако досега гледате разни като Ирина Бокова и Елена Поптодорова и други подобни от комунистическите семейства да представят България пред света, трябва да знаете за голямата подмяна, която се извършва по времето на социализма. Трябва да знаете, как на най-способните и интелигентните не беше разрешено да учат, а набутаха децата на партизаните и активните борци, т.е селянчета, от знайни и незнайни места в България, да учат, често пъти насила, и да управляват страната и да я представляват пред света. За този процес все се каня да разкажа по-подробно, но задушаващата и до ден днешен обстановка в България не ми е позволила все още да го направя.

Без да му разрешат да учи висше образование Лука Луков си беше роден инженер и поддържаше машините на Тютюневите предприятия, през времето на социализма. На способи хора като него се крепеше социалистическата индустрия. За това между впрочем е писал и писателят Георги Марков, как на старите майстори отпреди 09.09.1944 година, който са работили и едно-две десетилетия след това, се е дължало първоначалното развитие на социалистическата индустрия. А аз бих допълнил, че на хора като Лучко, се дължеше и производството в последните две десетилетия преди 1989 година. Много ме впечатли веднъж като малък, когато чичо Лучко разправяше как поддържа и е пуснал в ход големия часовник на католишката църква. Мисля, че се е налагало да оправя и известния часовник на пощата в Пловдив, най-емблематичното място за среща на пловдивчани - под часовника на пощата.   

Последно се виждахме няколко пъти с Лучко покрай един османски ферман, за който също съм писал и копие от който занесох в София да го преведат. Мислехме, че ферманът написан на османотурски касае някакви имоти, а се оказа, че е разрешително за строеж на католишката църква в квартал Коматево, от 1857 година. После сме се виждали още няколко пъти с Лучко през последните години.

След 1991 година, когато върнаха земите и градските имоти, дядо ми Андрей започна да се занимава с земите в Коматево, а Лучко, Ванко, Жорж с градските имоти.

Последните две десетилетия Лучко събира наемите от луковското сдание в края на Главната, бившата прокуратура и от по-малкото под Джумаята. Вършеше тази работа и разпределяше дяловете между роднините съвсем безвъзмездно. Чувал съм някои от наемателите, а също и тези в Коматево, да го наричат дон Лука. Фигурата, говорът, поведението му имаха излъчване на италиански благородник. И един такъв човек си остава местен герой, в град Пловдив. Италиански благородник, маргинализиран от системата, в нашата мила родина, до управител на сграда... 

Погребението на Лука Луков, 07.12.2024 г. 

Почина два дена по-рано, от остро възпаление на белите дробове, на осемдесет и две години, навършени. Дядо ми Андрей Луков, с когото бяха първи братовчеди, почина по същото време, на 08.12, но през далечната 1997 година. Този гроб е един от най-представителните в католическите гробища в Пловдив, на централната алея, в началото.