7 март 2016 г.
9 февруари 2016 г.
Църквата "Св. Харалампий" в Пловдив
Сред скритите и тесни улички на пловдивския квартал Мараша се намира църквата св. Харалампий. Това е може би най-неизвестната църква, която се намира в границите на широкия градски център. В миналото, обградена от едноетажни схлупени къщурки, църквата вероятно се е виждала отдалеч, както и съседната по-голяма църква св. Георги. Но днес св. Харалампи е изцяло скрита от по-старите и по-нови жилищни кооперации, намиращи се в съседство. Съвсем редки са вече и малките къщички, останали от стария български квартал Мараша.
Св. Харалампи се почита като защитник от болести и епидемии. Неговият празник се почита особено от пчеларите, като на този ден се замесва питка, намазана с мед, която се благославя в църквата. Храмовият празник и денят на светеца се отбелязват на 10ти февруари.
Св. Харалампи се почита като защитник от болести и епидемии. Неговият празник се почита особено от пчеларите, като на този ден се замесва питка, намазана с мед, която се благославя в църквата. Храмовият празник и денят на светеца се отбелязват на 10ти февруари.
20 януари 2016 г.
От покрива на града
Успехна нова 2016 година на всички!
Нека да не губим и през тази година погледът си за красивото и необичайното, да запазим детското си любопитство.
През 2019 град Пловдив ще бъде европейска столица на културата. Аз започвам подготовката за това събитие още през тази година и обявявам 2016 за година на Пловдив в моя блог.
Ще публикувам любопитни и малко познати гледки, факти и истории от нашия град. Такива, които не се намират в пътеводителите, но също носят спецификата на даден град. Както се казва, само за ценители...
Започвам със снимка от улица Тибет, в северното подножие на хълма Бунарджик. Стръмна улица, сняг, каменна къща, липсват само шарените знаменца, характерни за тибетската култура... И все пак сме в Пловдив!
Нека да не губим и през тази година погледът си за красивото и необичайното, да запазим детското си любопитство.
През 2019 град Пловдив ще бъде европейска столица на културата. Аз започвам подготовката за това събитие още през тази година и обявявам 2016 за година на Пловдив в моя блог.
Ще публикувам любопитни и малко познати гледки, факти и истории от нашия град. Такива, които не се намират в пътеводителите, но също носят спецификата на даден град. Както се казва, само за ценители...
Започвам със снимка от улица Тибет, в северното подножие на хълма Бунарджик. Стръмна улица, сняг, каменна къща, липсват само шарените знаменца, характерни за тибетската култура... И все пак сме в Пловдив!
29 декември 2015 г.
Седемте пловдивски тепета
В това предаване продължаваме да говорим за историята на пловдивските тепета - Марково тепе, Сахат тепе, Трихълмието.
28 ноември 2015 г.
Войната в Сирия – пъзелът се нарежда
В продължение на няколко години, откакто започна войната в Сирия, по различните медии тук в България слушахме едно и също. Президентът на Сирия Башар Асад е диктатор. Опозицията се бори за неговото сваляне от власт. Башар Асад е лошият, бунтовниците, които се борят срещу неговия режим са добрите... Това ни втълпяваха медиите ежедневно.
Преди войната, Сирия беше една богата и добре уредена държава. Вярно е, че подобно и на други арабски държави, вътрешният ред беше строг, имаше масово следене и подслушване, включително на всеки един чуждестранен гражданин, намиращ се на територията на страната. Но изглежда това е цената за запазването на реда в държавите от Близкия и Далечния Изток.
Интересен факт е, че забележимо число от сирийците са по светли и синеоки. Ако мога така да се изразя сирийците са най-синеоката нация сред арабите. Самият президент Башар Асад е такъв. Без да се впускам в допълнителен исторически преглед по този въпрос, само ще отбележа, че президентът произлиза от род, който обхваща около 17 процента от населението на Сирия.
Две години след началото на конфликта в Сирия, гледах един руски филм за случващото се там и това преобърна моите представи. Показаха интервю с един доктор, които лекува ранените бунтовници, борещи се срещу режимът на Башар Асад. Лекарят каза, че сред тях има малко сирийци. Повечето били хора от Афганистан, Пакистан, Саудитска Арабия, Йемен и т.н. Показаха и други факти, които очертаха картина на радикални ислямисти, които се борят срещу легитимната държавна власт. Една съвсем различна картина, от втълпяваното ни, в продължение на няколко години от медиите.
Така че, появата на Ислямска държава, в границите на Ирак и Сирия, по същото това време, не би трябвало да е изненада, за запознатите със събитията.
Кой спомогна за появата на Ислямска държава и кои спонсорира нейните бойци? Отговорът на този въпрос за мен е второстепен към ден днешен, с напредването на конфликта в Сирия. По важен е въпросът, кой в момента се бори срещу радикалната Ислямска държава?
Това, че военният конфликт в Сирия е предизвикан преди всичко от икономически, а след това от други интереси, започва да се утвърждава като отговор.
САЩ изглежда нямат желание бързо и трайно да разрешат въпросът със съществуването на Ислямска държава. Скорошната военна намеса на Русия в региона, е категорично на страната на Башар Асад и сирийската държава, насочена срещу ислямистите. Към Русия се присъедини и Франция. От друга страна официалната позиция на Турция е срещу режимът на Башар Асад. Турция като съседна държава е една от най-засегнатите държави от конфликта, най-малкото заради двата милиона бежанци, намиращи се на нейна територия. Същевременно е обществена тайна, че евтеният петрол, който излиза от територията на Ислямска държава се насочва първо към Турция и оттам се разпределя към останалите точки по света, като основна роля за това, а и огромната печалба, остава за приближените до президента Егдоган.
В този смисъл съвсем логично беше свалянето на руския изтребител от турските военни сили. На практика Русия официално подкрепя, а Турция официално отхвърля законната сирийска власт, в лицето на Башар Асад.
Разбира се, трябва да отбележим, че и руснаците се намесват в Сирия, както казваме в България, не заради черните или съответно сините очи на сирийците. И руснаците със сигурност защитават своите икономически интереси, свързани със същия евтин петрол и газ, само че за тях той е с обратен знак .
Накрая ще отбележа, че освен сунитите и шиитите, едни от най-пострадалите хора от войната в този район са местните християни – православни и католици. Въпреки че свързваме арабските държави изцяло с мюсюлманството, в земите на Сирия, Йордан, Ливан все още живеят милиони християни, приели тази вяра в древни времена, много от тях пострадали от военния конфликт и прогонени от родните си места. В хаосът предизвикан от войната в Сирия, и от преследваните там икономически, политически и религиозни интереси, тези събития сякаш остават на заден план.
Преди войната, Сирия беше една богата и добре уредена държава. Вярно е, че подобно и на други арабски държави, вътрешният ред беше строг, имаше масово следене и подслушване, включително на всеки един чуждестранен гражданин, намиращ се на територията на страната. Но изглежда това е цената за запазването на реда в държавите от Близкия и Далечния Изток.
Интересен факт е, че забележимо число от сирийците са по светли и синеоки. Ако мога така да се изразя сирийците са най-синеоката нация сред арабите. Самият президент Башар Асад е такъв. Без да се впускам в допълнителен исторически преглед по този въпрос, само ще отбележа, че президентът произлиза от род, който обхваща около 17 процента от населението на Сирия.
Две години след началото на конфликта в Сирия, гледах един руски филм за случващото се там и това преобърна моите представи. Показаха интервю с един доктор, които лекува ранените бунтовници, борещи се срещу режимът на Башар Асад. Лекарят каза, че сред тях има малко сирийци. Повечето били хора от Афганистан, Пакистан, Саудитска Арабия, Йемен и т.н. Показаха и други факти, които очертаха картина на радикални ислямисти, които се борят срещу легитимната държавна власт. Една съвсем различна картина, от втълпяваното ни, в продължение на няколко години от медиите.
Така че, появата на Ислямска държава, в границите на Ирак и Сирия, по същото това време, не би трябвало да е изненада, за запознатите със събитията.
Кой спомогна за появата на Ислямска държава и кои спонсорира нейните бойци? Отговорът на този въпрос за мен е второстепен към ден днешен, с напредването на конфликта в Сирия. По важен е въпросът, кой в момента се бори срещу радикалната Ислямска държава?
Това, че военният конфликт в Сирия е предизвикан преди всичко от икономически, а след това от други интереси, започва да се утвърждава като отговор.
САЩ изглежда нямат желание бързо и трайно да разрешат въпросът със съществуването на Ислямска държава. Скорошната военна намеса на Русия в региона, е категорично на страната на Башар Асад и сирийската държава, насочена срещу ислямистите. Към Русия се присъедини и Франция. От друга страна официалната позиция на Турция е срещу режимът на Башар Асад. Турция като съседна държава е една от най-засегнатите държави от конфликта, най-малкото заради двата милиона бежанци, намиращи се на нейна територия. Същевременно е обществена тайна, че евтеният петрол, който излиза от територията на Ислямска държава се насочва първо към Турция и оттам се разпределя към останалите точки по света, като основна роля за това, а и огромната печалба, остава за приближените до президента Егдоган.
В този смисъл съвсем логично беше свалянето на руския изтребител от турските военни сили. На практика Русия официално подкрепя, а Турция официално отхвърля законната сирийска власт, в лицето на Башар Асад.
Разбира се, трябва да отбележим, че и руснаците се намесват в Сирия, както казваме в България, не заради черните или съответно сините очи на сирийците. И руснаците със сигурност защитават своите икономически интереси, свързани със същия евтин петрол и газ, само че за тях той е с обратен знак .
Накрая ще отбележа, че освен сунитите и шиитите, едни от най-пострадалите хора от войната в този район са местните християни – православни и католици. Въпреки че свързваме арабските държави изцяло с мюсюлманството, в земите на Сирия, Йордан, Ливан все още живеят милиони християни, приели тази вяра в древни времена, много от тях пострадали от военния конфликт и прогонени от родните си места. В хаосът предизвикан от войната в Сирия, и от преследваните там икономически, политически и религиозни интереси, тези събития сякаш остават на заден план.
8 октомври 2015 г.
Мисли глобално действай локално
През последните години принципът „Мисли глобално, действай локално” стига до съзнанието на все повече и повече хора. Неговото основно послание е свързано с взаимоотношението между обществото и природата, т.е. запазването на екологичния баланс в световен мащаб.
Този принцип е универсален и е приложим за всички страни на съвременното общество. Понеже в глобалния свят всички ние сме все повече свързани и зависими един от друг.
На местно ниво, в рамките на една община, девизът „Мисли глобално, действай локално”, би трябвало да означава следното. Предприемайки малки, конкретни стъпки в дадена посока, ние трябва да решаваме съществуващите обществени, а оттам и глобални проблеми. На пръв поглед предприемането на малки стъпки в дадена посока изглежда лесно, но това е само на пръв поглед. За да направи правилните стъпки в дадена посока, човек трябва да притежава наистина широта на мисълта и съзнание за вида и значимостта на проблема. Също така трябва да притежава воля, дисциплина и желание.
Предпиемането на малки локални действия, изглежда е трудно, или неприятно занимание, показва наблюдението в българските общини. Там от години се е наложил и действа точно обратният на споменатия по горе принцип. Този обратен принцип гласи „Мисли локално, действай глобално”.
Служителите в българските общини изглежда са твърде големи за да си губят времето в конкретни действия, в решаването на дребни проблеми. Те стоят в очакване на големите, мащабни проекти, които веднъж завинаги ще разрешат всички дребни натрупани през годините проблеми. А дотогава не остава друго освен да се чака.
Очакваме програма, която ще реши въпросите свързани с инфраструктурата, с движението в град Пловдив, с центъра, с кварталите, с река Марица, с пловдивските хълмове. С получените стотици милиони ще направим надлези и пътни възли, ще разширим булевардите и ще завършим околовръстното на града. Ще бетонираме речнотото корито, ще поставим осветление и река Марица ще заприлича на Сена, която тече през центъра на Париж. Ще свържем пловдивските хълмове с въжени линии, за да могат гражданите да се придвижват от едното тепе до другото бързо и удобно. Ще постоим небостъргачи в различни точки на града за да докажем, че и ние може да направим нещо голямо. Ще разкопаем целия център и ще експонираме римското наследство, за наслада на гражданите и гостите на града.
А дотогава гражданите ще потърпят задръстванията, дупките по улици и булеварди, наводнения по подлези, блокове и къщи, ще потърпят разбитите тротоари, счупените парапети край реката, липсващите на места пешеходни връзки, рушащите се подстъпи към тепетата, презастрояването и намаляването на зелените пространства.
Затова, за да не се излагаме провинциално, мислете глобално и действайте локално, и най-важното гласувайте на предстоящите местни избори.
Този принцип е универсален и е приложим за всички страни на съвременното общество. Понеже в глобалния свят всички ние сме все повече свързани и зависими един от друг.
На местно ниво, в рамките на една община, девизът „Мисли глобално, действай локално”, би трябвало да означава следното. Предприемайки малки, конкретни стъпки в дадена посока, ние трябва да решаваме съществуващите обществени, а оттам и глобални проблеми. На пръв поглед предприемането на малки стъпки в дадена посока изглежда лесно, но това е само на пръв поглед. За да направи правилните стъпки в дадена посока, човек трябва да притежава наистина широта на мисълта и съзнание за вида и значимостта на проблема. Също така трябва да притежава воля, дисциплина и желание.
Предпиемането на малки локални действия, изглежда е трудно, или неприятно занимание, показва наблюдението в българските общини. Там от години се е наложил и действа точно обратният на споменатия по горе принцип. Този обратен принцип гласи „Мисли локално, действай глобално”.
Служителите в българските общини изглежда са твърде големи за да си губят времето в конкретни действия, в решаването на дребни проблеми. Те стоят в очакване на големите, мащабни проекти, които веднъж завинаги ще разрешат всички дребни натрупани през годините проблеми. А дотогава не остава друго освен да се чака.
Очакваме програма, която ще реши въпросите свързани с инфраструктурата, с движението в град Пловдив, с центъра, с кварталите, с река Марица, с пловдивските хълмове. С получените стотици милиони ще направим надлези и пътни възли, ще разширим булевардите и ще завършим околовръстното на града. Ще бетонираме речнотото корито, ще поставим осветление и река Марица ще заприлича на Сена, която тече през центъра на Париж. Ще свържем пловдивските хълмове с въжени линии, за да могат гражданите да се придвижват от едното тепе до другото бързо и удобно. Ще постоим небостъргачи в различни точки на града за да докажем, че и ние може да направим нещо голямо. Ще разкопаем целия център и ще експонираме римското наследство, за наслада на гражданите и гостите на града.
А дотогава гражданите ще потърпят задръстванията, дупките по улици и булеварди, наводнения по подлези, блокове и къщи, ще потърпят разбитите тротоари, счупените парапети край реката, липсващите на места пешеходни връзки, рушащите се подстъпи към тепетата, презастрояването и намаляването на зелените пространства.
Затова, за да не се излагаме провинциално, мислете глобално и действайте локално, и най-важното гласувайте на предстоящите местни избори.
25 септември 2015 г.
Затвореният цикъл на изборите в България
През последните години в България се наблюдава една отчетлива тенденция – изборите все повече се превръщат в една затворена система. Система, в която участват основно тези, които имат някаква принуда или изгода от нея. Останалите фактори - общественото съзнание, личната отговорност към бъдещето, права и задължения, остават на втори, на трети, че и на още по заден план.
При местния вот процентът на гласували трудно надхвърля 40 процента. Немалка част от гласуващите са хора, които имат пряко отношение към смяната или запаването на общинското управление. Това са хора свързани с общинската администрация, пряко или чрез техните семейства. Между впрочем, една администрация отдавна надминала допустимите разумни граници и в малки и в по големи населени места, във всяка точка на Република България.
Немалка част са вече и тези, които гласуват единствено заради 30те, 40те или 50те лева, които взимат като застъпници или хора привлечени от агентите да гласуват за един или друг кандидат, за една или друга партия. Веднъж научени да гласуват по този начин, при тези гласоподаватели това става един траен принцип.
Има е още една особеност на местния вот в България и това е принудата. Особено в малките населени места, голяма част от хората са принудени да гласуват за една или друга партия пред страха от кмета и общинската власт, за да не бъдат лишени от помощи, дърва и въглища за зимата и т.н.
Така виждаме колко голям е процентът на тези, които гласуват на избори единстнвено поради някаква принуда или поради някаква по-пряка или индиректна изгода.
По голямата част от гражданите, над 50 процента от обществото отказва да участва в изборния процес. Било защото не вижда възможна реална промяна, било защото не вижда реална полза за себе си, а най сетне и поради липсата на развита гражданска отговорност към случването на обществените процеси. Това от своя страна още повече задълбочава „затвореността” на изборния процес, в който пак да повторя, участват основно тези, които са принудени да го направят или имат някакъв друг, най-често икономически интрес. И всичко това превръща участието на избори в България в една сериозна инвестиция на средства, което може да си позволи само този, които очаква тази инвестиция в крайна сметка да бъде осребрена.
Този „затворен” цикъл на изборния процес все повече отдалечава изборите от първоначалната идея за демократичност, право на изразяване на общественото мнение и определяне бъдещето, към което трябва да върви дадена община, област или държава.
При местния вот процентът на гласували трудно надхвърля 40 процента. Немалка част от гласуващите са хора, които имат пряко отношение към смяната или запаването на общинското управление. Това са хора свързани с общинската администрация, пряко или чрез техните семейства. Между впрочем, една администрация отдавна надминала допустимите разумни граници и в малки и в по големи населени места, във всяка точка на Република България.
Немалка част са вече и тези, които гласуват единствено заради 30те, 40те или 50те лева, които взимат като застъпници или хора привлечени от агентите да гласуват за един или друг кандидат, за една или друга партия. Веднъж научени да гласуват по този начин, при тези гласоподаватели това става един траен принцип.
Има е още една особеност на местния вот в България и това е принудата. Особено в малките населени места, голяма част от хората са принудени да гласуват за една или друга партия пред страха от кмета и общинската власт, за да не бъдат лишени от помощи, дърва и въглища за зимата и т.н.
Така виждаме колко голям е процентът на тези, които гласуват на избори единстнвено поради някаква принуда или поради някаква по-пряка или индиректна изгода.
По голямата част от гражданите, над 50 процента от обществото отказва да участва в изборния процес. Било защото не вижда възможна реална промяна, било защото не вижда реална полза за себе си, а най сетне и поради липсата на развита гражданска отговорност към случването на обществените процеси. Това от своя страна още повече задълбочава „затвореността” на изборния процес, в който пак да повторя, участват основно тези, които са принудени да го направят или имат някакъв друг, най-често икономически интрес. И всичко това превръща участието на избори в България в една сериозна инвестиция на средства, което може да си позволи само този, които очаква тази инвестиция в крайна сметка да бъде осребрена.
Този „затворен” цикъл на изборния процес все повече отдалечава изборите от първоначалната идея за демократичност, право на изразяване на общественото мнение и определяне бъдещето, към което трябва да върви дадена община, област или държава.
3 септември 2015 г.
Значение на името "българи"
Какво означава името „българи”? Този въпрос винаги е предизвиквал интерес, а и ще продължава да предизвиква...
Като оставим настрана всички „белки”, „Волги”, „буламачи” и т.н., предлагам да поразсъждаваме върху по стойностни факти.
Покойният вече Рашо Рашев, намира като обединителен център на всички обяснения на името „българин” коренът bul (bol, bal, byl), който изхожда от праформата *bal, със значение мъж (човек). Това сближава името с аналогични ранни самоназвания на етноси – например немското deutsch – народ, готското thiuda – хора, народ, келтското tuatha – народ, както и общославянското „люди” и т.н. Всъщност тука Рашев приема и цитира мнението на В. Стоянов, от една негова статия на немски език от 80-те години.
В този смисъл интересно е да отбележим, че названието „българи” срещаме първо в латинските текстове. Там названието е предадено като vulgares. Думата е твърде близка до латинското прилагателно vulgaris /vulgare/ със значение „общонароден, всеобщ, обикновен, ежедневен, простонароден”. С подобно значение са и думите vulgator vulgatus, глагола vulgo и т.н. През 4 век широко разпространение получава и едни препис на Библията известен като Вулгата. Това е един по опростен превод на светото писание, достъпен за широките народни маси или иначе казано простолюдието.
В началото на новото хилядолетие, след раждането на Христа, Римската империя достига зенита на своята мощ и разпростира властта си над десетки племена и народи. Същевременно римското гражданство и правото да се наречеш „римлянин” остава привилегия на малцина. Едва през 212 император Каракала обнародва акт, с който се обявяват за римски граждани всички свободни поданици на империята. Така или иначе, през целия римски период и по-късно в средновековна Византия, понятието „ромей”, т.е. римлянин е означавало принадлежност към една по-висока прослойка на гражданството, висшата класа и аристокрацията. Като цяло противостоящо на понятието „ромей” е названието „вулгар” – народен, простонароден, неградски (селски).
Сега преминаваме чак към 19 век и цитираме думите на Йордан Хаджиконстантинов (Джинот). Забележете какво казва той: „Ако ме попита някой школски човек ли съм или болгарин, аз ще отговоря – Болгарин съм, че не е честно на моето славяно-болгарство да творя зло и да лукавствувам! Прави болгарин не лажи, не завидуе, не денгубие, не лицемерствуе, не блудуе, за печена кокошка вярата си не разменуе.”
Петър Добрев обичаше да цитира тези думи, но само последното изречение...
Нас обаче тук ни интересува първото изречение, където Йордан Хаджиконстантинов противопоставя „болгарин” на „школски човек”, т.е. учен, образован човек, гражданини и не на последно място... ромей!
В същият смисъл е и казаното от Цани Гинчев, в едно негово известно писмо до проф. Иван Шишманов, че по-интелигентните сред траките, във вековете след новата ера, са се зовели ромей (римляни).
Тук през 19 век, виждаме ясно съзнание какво означава болгарин, и къде се крие коренът на тази дума... За сметка на това Йордан Хаджиконстантинов изрежда няколко основни добродетели на българина, който въпреки че не е „школски човек”, е много по морален от учените хора, гражданите... от елините и ромеите!
И така мисля че вече става ясно кога и къде трябва да търсим началото на името „българи”.
Като оставим настрана всички „белки”, „Волги”, „буламачи” и т.н., предлагам да поразсъждаваме върху по стойностни факти.
Покойният вече Рашо Рашев, намира като обединителен център на всички обяснения на името „българин” коренът bul (bol, bal, byl), който изхожда от праформата *bal, със значение мъж (човек). Това сближава името с аналогични ранни самоназвания на етноси – например немското deutsch – народ, готското thiuda – хора, народ, келтското tuatha – народ, както и общославянското „люди” и т.н. Всъщност тука Рашев приема и цитира мнението на В. Стоянов, от една негова статия на немски език от 80-те години.
В този смисъл интересно е да отбележим, че названието „българи” срещаме първо в латинските текстове. Там названието е предадено като vulgares. Думата е твърде близка до латинското прилагателно vulgaris /vulgare/ със значение „общонароден, всеобщ, обикновен, ежедневен, простонароден”. С подобно значение са и думите vulgator vulgatus, глагола vulgo и т.н. През 4 век широко разпространение получава и едни препис на Библията известен като Вулгата. Това е един по опростен превод на светото писание, достъпен за широките народни маси или иначе казано простолюдието.
В началото на новото хилядолетие, след раждането на Христа, Римската империя достига зенита на своята мощ и разпростира властта си над десетки племена и народи. Същевременно римското гражданство и правото да се наречеш „римлянин” остава привилегия на малцина. Едва през 212 император Каракала обнародва акт, с който се обявяват за римски граждани всички свободни поданици на империята. Така или иначе, през целия римски период и по-късно в средновековна Византия, понятието „ромей”, т.е. римлянин е означавало принадлежност към една по-висока прослойка на гражданството, висшата класа и аристокрацията. Като цяло противостоящо на понятието „ромей” е названието „вулгар” – народен, простонароден, неградски (селски).
Сега преминаваме чак към 19 век и цитираме думите на Йордан Хаджиконстантинов (Джинот). Забележете какво казва той: „Ако ме попита някой школски човек ли съм или болгарин, аз ще отговоря – Болгарин съм, че не е честно на моето славяно-болгарство да творя зло и да лукавствувам! Прави болгарин не лажи, не завидуе, не денгубие, не лицемерствуе, не блудуе, за печена кокошка вярата си не разменуе.”
Петър Добрев обичаше да цитира тези думи, но само последното изречение...
Нас обаче тук ни интересува първото изречение, където Йордан Хаджиконстантинов противопоставя „болгарин” на „школски човек”, т.е. учен, образован човек, гражданини и не на последно място... ромей!
В същият смисъл е и казаното от Цани Гинчев, в едно негово известно писмо до проф. Иван Шишманов, че по-интелигентните сред траките, във вековете след новата ера, са се зовели ромей (римляни).
Тук през 19 век, виждаме ясно съзнание какво означава болгарин, и къде се крие коренът на тази дума... За сметка на това Йордан Хаджиконстантинов изрежда няколко основни добродетели на българина, който въпреки че не е „школски човек”, е много по морален от учените хора, гражданите... от елините и ромеите!
И така мисля че вече става ясно кога и къде трябва да търсим началото на името „българи”.
4 август 2015 г.
Вяра и мяра
Поредно питане - Как е забъркан българският коктейл ?
Цялото предаване можете да чуете тук
http://bnr.bg/plovdiv/post/100583511/tazi-sabota-v-sreshti-te
Този път с автора на книгата "Вяра и Мяра" - Петко Атанасов - изследователят, който се опитва да премисли миналото ни през блендата на сакралното.
И там в тази бленда четем, че ние сме обладатели на целия следпотопен, т.е библейски период, че българите това са наследници на Слънчевата династия,че тракийските царе най- много са почитали Хермес и казвали,че са произлезли от него. "Вяра и Мяра"-книга-игра на удивителните кодове на българското минало.
14 юли 2015 г.
ИЗВЪНРЕДНО ПАТРИАРШЕСКО И СИНОДАЛНО ОБРЪЩЕНИЕ КЪМ ПРАВОСЛАВНИЯ КЛИР, МИРЯНИТЕ И ДЪРЖАВНИТЕ ИНСТИТУЦИИ (със съкращения)
ВЪЗЛЮБЕНИ В ХРИСТА БОГА БРАТЯ И СЕСТРИ,
Атаките срещу традиционното вероизповедание на българския народ не са от вчера. Всевъзможни секти, парарелигиозни учения, всякакви езотерици, псевдопроповедници и лъжепророци шетат из българската земя и тровят душите на объркани и беззащитни хора и особено на нашите деца. Казва ни се, че Църквата не бива да протестира срещу това, защото иначе ще бъде обвинена в религиозна нетолерантност. Идва обаче момент, когато чашата на търпението прелива. Това е моментът, в който пропагандата на нетрадиционни религиозни учения и практики започва да се случва вече по разпореждане на държавната власт.
Българската православна църква не може по никакъв начин да бъде обвинена в религиозна нетолерантност. Напротив. В нашата църковна история има примери за човеколюбие и солидарност с инакомислещи и иноверни, каквито няма в историята на много по-големи и значими Църкви и народи. Нашата толерантност е доказана многократно. Нищо от това, което ще кажем тук не бива да бъде разбирано като проява на верска нетърпимост. Господ Иисус Христос ни е дал правилното, етично и нравствено учение. Но ни е дал и свободна воля. Нашият Бог ни е завещал, че вяра се преподава с любов. Не със сила. Затова и Българската православна църква проповядва Неговото учение и Неговия завет с любов към ближния. Без прозелитизъм, без гонения или обещания за материални облаги, но със състрадание и човешка болка спрямо отпадналите или неоткрилите Христа.
Като представители на религията, която е вградена в основата на европейска цивилизация и култура, ние ще се отнесем с разбиране и към всяка друга система от религиозни вярвания, която на базисно ниво изповядва свободата, достойнството и равенството между хората и чиито етични норми са съзвучни с нашите. Но ние сме длъжни да бием тревожно камбаната, когато сме изправени пред инвазията на парарелигиозни вярвания, които водят до разпадане на личността, разрушаване на обществения строй и до дезинтегриране на държавата. Не можем да се съгласим с каквито и да е учения, които толерират унищожаването на индивидуалността, накърняването на свободата, ограничаването на човешките права, както и с доктрини и практики, които дори за миг допускат, че човешката душа и човешкият живот не са абсолютна ценност.
Ние не осъждаме хората, попаднали в плен на заблудите. Ние осъждаме заблудите. Включително защото виждаме последствията от продължаващото разпространяване и насаждане на нетипични учения и духовни практики върху нашия народ. Последствия и за самата държавна власт.
Обични в Господа братя и сестри,
Истината е, че новото възраждане на езичеството в България не дойде с демокрацията, а започна далеч преди това. Още в началото на XX век се даде старт на методичното облъчване на по-интелигентните и затова по-откъснати от народната почва слоеве на населението с идеята, че в своето историческо развитие нашият народ е имал и други, „по-добри“ вери, различни от православната или поне „изправящи нейните дефекти“. Паралелно с това сред народа се впуснаха и започнаха активно да проповядват секти, чиито „учения“ и до ден-днешен се представят като „оригинален български принос към съкровищницата на световната духовност“, а всъщност са един елементарен плагиат, нескопосана смесица от близкоизточни ереси, далекоизточни окултни практики и индиански танци - паневритмия. Църквата е осъдила тези учения още тогава.
В първите години след установяването си комунистическата власт атакува наред с Българската православна църква и всички тези движения и учения. До момента, в който й хрумна, че ликвидирането на оказалото се твърде устойчиво Православие в България може да стане именно чрез ересите. Кулминацията на този процес настъпи в края на 70-те години на XX век, когато пропагандирането и популяризирането на източните окултни учения и на домораслите ни ереси, беше издигнато в ранг на официална културна политика на държавата.
Парадоксалното е, че и до ден-днешен на някои наши интелектуални кръгове този чудовищен културен регрес им се привижда като проява на изключителна оригиналност, а в комунистическата епоха стимулираното от държавата изповядване на ересите се приемаше, неясно защо, за проява на дисидентство. Каква наивност! Да противопоставяш на тоталитарната власт „чистото богомилство“ или да компенсираш дефицита на вяра в „светлото комунистическо бъдеще“ с вяра във всякакви дохристиянски култове, включително сатанистки, е абсолютно безотговорно, да не кажем престъпно поведение към собствените ти народ и държава. На диктатурата и на тоталитаризма, както впрочем на всякакви други ограничения на свободата, може да се противопостави само свободата в Христа. Свободният в Христа човек. Свободата на безчинието и безредието е антисвобода; тя е друга форма на тоталитаризъм. Погледнете примера на страните от т.нар. социалистически лагер: тези които днес са за пример, са онези, които и преди и сега бяха и са свободни в Христа. А ние продължаваме да се питаме защо след 25 години не можем да се измъкнем от хаоса?
Нима не виждаме, че хаосът е в душата на народа? И бива провокиран и усилван не само с мълчаливото толериране, но и с активната подкрепа на държавната власт. Бивша, а, както става ясно, и настояща.
Призоваването на ересите през 70-те години на миналия век беше последната фаза от войната, която тоталитарната държава беше обявила на Православната църква. Бог поругаван не бива и Той промисли много скоро след това тази власт да се срине в праха. Но посетите от нея отровни семена са жилави. Мнозина продължават да ги разпръсват сред народа с впечатляваща, фанатична последователност и с убедеността, че извършват патриотично дело и че именно по този начин ще помогнат за възраждането на нацията.
Няма утвърден учен историк, а и просветен българин, който в своите професионални или любителски дирения из страниците на историята да не се е натъкнал на факта, че двата пъти, в които българската държава е изчезвала от политическата карта на света, това е било предшествано от периоди на безпределно шестване из народа на всевъзможни ереси. Малко преди края си тя е била заливана от пълчища лъжепророци и разпространители на налудни учения, объркващи народа и водещи го до униние и духовен ступор. В такава среда ликвидирането на държавността е било само технически въпрос.
Натрапчиво е усещането, че днешната ситуация, в която се намират обществото и държавата ни, удивително напомня на ситуацията, в която се е намирала България веднъж в края на X и втори път в края на XIV век.
Ежедневно чуваме отговорни фактори да се оплакват, че сме нямали национална доктрина! Че нацията нямала път и посока! Че сме губели идентичност!
Как очаквате да се създаде национална доктрина, без нацията да дефинира коя е нейната етична система? А как очаквате да има етична система, без вяра в Бога? Някои шумно алармират и повтарят, че загубваме идентичност.
Но ако някои не искат да приемат, че идентичността на българския народ е православно-християнска, то с каква точно възнамеряват да я заместят? С богомилска? Орфическа? Кибелска? Йогистка? Къде в някоя от тези „етични системи“ откривате държавотворческия заряд?
Нямало било уважение към държавността и институциите! Как да има, след като на научни конференции и симпозиуми с най-високо държавно участие се венцехвалят ереси, в чиято идеология е залегнало отрицанието на йерархията изобщо и на държавата в частност? Как да има чувство за порядък, след като медиите се надпреварват да дават трибуна на домораслите ни синкретични псевдорелигиозни учения, за които вече споменахме по-горе. Или на още „по-модерни учения“, които са същите стари ереси, обогатени с някоя и друга доза северноазиатски шаманизъм, натурализъм и магьоснически обреди, от които даже и вуду-жреците биха се засрамили. Сякаш най-прекрасното нещо, което би могло да се случи на българите е да престанат да бъдат просветен, културен и цивилизован европейски народ, а да бъдат сведени до нивото на разпилени, враждуващи помежду си кланове, всеки кланящ се на своите си тотеми, наподобяващи на някои африкански племена.
Православието няма да бъде победено! Но това, братя и сестри, което със сигурност ще се случи, ако отговорните ни фактори упорстват да прогледнат и не искат да видят реалното състояние на нещата, е, че техните имена ще влязат в учебниците по история редом с имената на онези печални български владетели от миналото, които безпомощно са наблюдавали как нацията им се затрива, а дадената им от Бога държава попада под чужда власт. Забележете, не защото тези чужди власти, които и да са били те, са имали по-многобройни от нашата армии, а защото са имали своята вяра и единна ценностна система, от които произтичат волята и силата на характера. Какво сме им противопоставили ние насреща? Разпилени богомили, объркани манихеи, безверие и апатия.
Някои наши отговорни фактори сякаш изпитват притеснение от факта, че и ние имаме вяра, от която произтича безупречна ценностна система, воля и морал. И всячески се опитват да ги принизят и подтиснат. Може би защото самите те са лишени от вяра и се боят от нейната сила? Жалко, ако е така, защото цената на безверието ще я платим всички. Те включително.
Скъпи братя и сестри,
Обръщаме се към всеки, кръстен в православната вяра българин, но най-вече към освещения клир на светата ни Църква, за да кажем следното. Ако сме искрено вярващи в Бога, ние не можем да се боим от нищо, още по-малко от истината. А истината е, че и ние имаме своя дял вина за това състояние. За това, че български държавни институции извършват такива провокации, сме виновни и ние.
Истина е, че дълго време бяхме пасивни. Да, в началото на прехода ни бяха създадени умишлени пречки и беше провокиран разкол. Но тези пречки вече са преодолени. Българската православна църква в лицето на своя Св. Синод и своя честен клир е единна и сплотена. Време е да се посветим изцяло на съществените въпроси на нашата душеспасителна мисия.
Държавата не иска да допусне изучаването на православна религия в училище. Добре. Обръщаме се, тогава, към всички учени с християнска съвест, на първо място литератори и историци, със следната молба: молим ви, прегледайте учебниците, по които учат нашите деца и ни покажете на колко места в тях, включително между редовете, се пропагандират еретически и езически учения. Църквата за жалост няма институционалния капацитет да се справи сама с тази задача. Но Църквата това сте и вие. Всички ние. Помогнете. Помогнете да открием семената на зловредните влияния върху подрастващите ни поколения и да ги изобличим.
Грижа на родителите е също да проверяват как биват учени и възпитавани децата им. Нека те сигнализират за всяка забелязана нередност и особено за разпространяване сред най-малките на нетипични за нашето общество учения и духовни практики.
Апелираме към всяко църковно настоятелство в диоцеза на Българската православна църква: в момента нямаме по-важна задача от грижата за хората, за душите им. Всяка стотинка, дарена от вярваща душа, трябва да отиде на първо място за разкриване на неделни училища, за християнска просвета и образование. Благодарим на държавата, че отпуска средства за ремонт на православни храмове, но първото, което Иисус Христос е наредил на апостолите не е да строят храмове, а е: „Идете и научете всички народи!“ Нам е поверена отговорността да научим българския народ. Нямаме право да отстъпим от тази своя отговорност. И нямаме друга по-важна задача от тази. Става дума за спасение на човешки души и за спасението на този народ. Човек по човек. Душа по душа.
Нито един човек, пристъпил прага на наша църква не бива да бъде оставен необгрижен от свещенослужителя, да не бъде изслушан, да бъде оставен без утеха и насърчение. В църквата трябва да се върне човешкият разговор. Тя да стане място за общуване, за съпричастие и солидарност.
Всички ние, архипастири, пастири и монашествуващи, трябва да си спомним основното ни призвание, а то е да сме лечители на души човешки. Чрез тайнството на ръкоположението на нас ни е дадена благодатта на Светия Дух. Тази благодат ние сме длъжни да преподаваме и с нея да обгрижваме нашите ближни. Комуто много е дадено, от него много се изисква. Нам е дадено най-многото, Божията благодат. Затова обществото очаква и изисква от нас още повече. И ние трябва да бъдем на висотата на призванието и мисията си.
Повтаряме и дебело подчертаваме. Ние не призоваваме към религиозна нетолерантност и ще осъждаме всяка проява на агресивно отношение срещу непринадлежащи към нашето изповедание. Това, което искаме и което ще отстояваме, е да упражняваме свободно нашето право на изразяване на мнения и лични убеждения, като православни християни. Каквото право има всеки гражданин, а ние сме и граждани. Това наше право ние няма да упражняваме агресивно, както го правят съвременните ересиарси, но като даваме отпор на всяка нападка срещу нашата вяра и нашите убеждения. И най-вече, като обръщаме внимание върху пряката причинно-следствена връзка между надигането на ересите и развалата на обществото.
Не се бойте от хулите и крясъците, които ще се надигнат срещу нас. Църквата не е място за спокоен живот на клира. Тя е изградена върху мъченическия изкупителен подвиг на своя Основател, нашия Спасител и Господ Иисус Христос, Който умря за нас на Кръста, увенчан с трънен венец. Един ден Той без съмнение ще се върне в слава. И тогава всеки един от нас – архиерей, свещенослужител, държавник, мирянин – ще застанем пред Него и ще отговаряме за това, което сме могли да направим, но не сме направили за спасението на Неговия православен български народ.
Веднъж вече Възраждането на България е започнало от едно движение в недрата на българските православни християни. Второто ще започне пак оттам. Ако са останали държавници, които искат имената им да останат с чест в историята, нека помагат.
Защото всички сме длъжни да се обединим и изпълним завета на свети Константин-Кирил Философ: „Бидох, съм и ще пребъда” само с Господа Иисуса Христа.
Бог да пази България! Амин.
ПРЕДСЕДАТЕЛ НА СВ. СИНОД
† Н Е О Ф И Т
ПАТРИАРХ БЪЛГАРСКИ
ЧЛЕНОВЕ:
† ВРАЧАНСКИ МИТРОПОЛИТ КАЛИНИК
† СЛИВЕНСКИ МИТРОПОЛИТ ЙОАНИКИЙ
† ВИДИНСКИ МИТРОПОЛИТ ДОМЕТИАН
† НА САЩ, КАНАДА И АВСТРАЛИЯ МИТРОПОЛИТ ЙОСИФ
† ВЕЛИКОТЪРНОВСКИ МИТРОПОЛИТ ГРИГОРИЙ
† ПЛЕВЕНСКИ МИТРОПОЛИТ ИГНАТИЙ
† ЛОВЧАНСКИ МИТРОПОЛИТ ГАВРИИЛ
† ПЛОВДИВСКИ МИТРОПОЛИТ НИКОЛАЙ
† ДОРОСТОЛСКИ МИТРОПОЛИТ АМВРОСИЙ
† ЗАПАДНО- И СРЕДНОЕВРОПЕЙСКИ МИТРОПОЛИТ АНТОНИЙ
† ВАРНЕНСКИ И ВЕЛИКОПРЕСЛАВСКИ МИТРОПОЛИТ ЙОАН
† НЕВРОКОПСКИ МИТРОПОЛИТ СЕРАФИМ
† РУСЕНСКИ МИТРОПОЛИТ НАУМ
Атаките срещу традиционното вероизповедание на българския народ не са от вчера. Всевъзможни секти, парарелигиозни учения, всякакви езотерици, псевдопроповедници и лъжепророци шетат из българската земя и тровят душите на объркани и беззащитни хора и особено на нашите деца. Казва ни се, че Църквата не бива да протестира срещу това, защото иначе ще бъде обвинена в религиозна нетолерантност. Идва обаче момент, когато чашата на търпението прелива. Това е моментът, в който пропагандата на нетрадиционни религиозни учения и практики започва да се случва вече по разпореждане на държавната власт.
Българската православна църква не може по никакъв начин да бъде обвинена в религиозна нетолерантност. Напротив. В нашата църковна история има примери за човеколюбие и солидарност с инакомислещи и иноверни, каквито няма в историята на много по-големи и значими Църкви и народи. Нашата толерантност е доказана многократно. Нищо от това, което ще кажем тук не бива да бъде разбирано като проява на верска нетърпимост. Господ Иисус Христос ни е дал правилното, етично и нравствено учение. Но ни е дал и свободна воля. Нашият Бог ни е завещал, че вяра се преподава с любов. Не със сила. Затова и Българската православна църква проповядва Неговото учение и Неговия завет с любов към ближния. Без прозелитизъм, без гонения или обещания за материални облаги, но със състрадание и човешка болка спрямо отпадналите или неоткрилите Христа.
Като представители на религията, която е вградена в основата на европейска цивилизация и култура, ние ще се отнесем с разбиране и към всяка друга система от религиозни вярвания, която на базисно ниво изповядва свободата, достойнството и равенството между хората и чиито етични норми са съзвучни с нашите. Но ние сме длъжни да бием тревожно камбаната, когато сме изправени пред инвазията на парарелигиозни вярвания, които водят до разпадане на личността, разрушаване на обществения строй и до дезинтегриране на държавата. Не можем да се съгласим с каквито и да е учения, които толерират унищожаването на индивидуалността, накърняването на свободата, ограничаването на човешките права, както и с доктрини и практики, които дори за миг допускат, че човешката душа и човешкият живот не са абсолютна ценност.
Ние не осъждаме хората, попаднали в плен на заблудите. Ние осъждаме заблудите. Включително защото виждаме последствията от продължаващото разпространяване и насаждане на нетипични учения и духовни практики върху нашия народ. Последствия и за самата държавна власт.
Обични в Господа братя и сестри,
Истината е, че новото възраждане на езичеството в България не дойде с демокрацията, а започна далеч преди това. Още в началото на XX век се даде старт на методичното облъчване на по-интелигентните и затова по-откъснати от народната почва слоеве на населението с идеята, че в своето историческо развитие нашият народ е имал и други, „по-добри“ вери, различни от православната или поне „изправящи нейните дефекти“. Паралелно с това сред народа се впуснаха и започнаха активно да проповядват секти, чиито „учения“ и до ден-днешен се представят като „оригинален български принос към съкровищницата на световната духовност“, а всъщност са един елементарен плагиат, нескопосана смесица от близкоизточни ереси, далекоизточни окултни практики и индиански танци - паневритмия. Църквата е осъдила тези учения още тогава.
В първите години след установяването си комунистическата власт атакува наред с Българската православна църква и всички тези движения и учения. До момента, в който й хрумна, че ликвидирането на оказалото се твърде устойчиво Православие в България може да стане именно чрез ересите. Кулминацията на този процес настъпи в края на 70-те години на XX век, когато пропагандирането и популяризирането на източните окултни учения и на домораслите ни ереси, беше издигнато в ранг на официална културна политика на държавата.
Парадоксалното е, че и до ден-днешен на някои наши интелектуални кръгове този чудовищен културен регрес им се привижда като проява на изключителна оригиналност, а в комунистическата епоха стимулираното от държавата изповядване на ересите се приемаше, неясно защо, за проява на дисидентство. Каква наивност! Да противопоставяш на тоталитарната власт „чистото богомилство“ или да компенсираш дефицита на вяра в „светлото комунистическо бъдеще“ с вяра във всякакви дохристиянски култове, включително сатанистки, е абсолютно безотговорно, да не кажем престъпно поведение към собствените ти народ и държава. На диктатурата и на тоталитаризма, както впрочем на всякакви други ограничения на свободата, може да се противопостави само свободата в Христа. Свободният в Христа човек. Свободата на безчинието и безредието е антисвобода; тя е друга форма на тоталитаризъм. Погледнете примера на страните от т.нар. социалистически лагер: тези които днес са за пример, са онези, които и преди и сега бяха и са свободни в Христа. А ние продължаваме да се питаме защо след 25 години не можем да се измъкнем от хаоса?
Нима не виждаме, че хаосът е в душата на народа? И бива провокиран и усилван не само с мълчаливото толериране, но и с активната подкрепа на държавната власт. Бивша, а, както става ясно, и настояща.
Призоваването на ересите през 70-те години на миналия век беше последната фаза от войната, която тоталитарната държава беше обявила на Православната църква. Бог поругаван не бива и Той промисли много скоро след това тази власт да се срине в праха. Но посетите от нея отровни семена са жилави. Мнозина продължават да ги разпръсват сред народа с впечатляваща, фанатична последователност и с убедеността, че извършват патриотично дело и че именно по този начин ще помогнат за възраждането на нацията.
Няма утвърден учен историк, а и просветен българин, който в своите професионални или любителски дирения из страниците на историята да не се е натъкнал на факта, че двата пъти, в които българската държава е изчезвала от политическата карта на света, това е било предшествано от периоди на безпределно шестване из народа на всевъзможни ереси. Малко преди края си тя е била заливана от пълчища лъжепророци и разпространители на налудни учения, объркващи народа и водещи го до униние и духовен ступор. В такава среда ликвидирането на държавността е било само технически въпрос.
Натрапчиво е усещането, че днешната ситуация, в която се намират обществото и държавата ни, удивително напомня на ситуацията, в която се е намирала България веднъж в края на X и втори път в края на XIV век.
Ежедневно чуваме отговорни фактори да се оплакват, че сме нямали национална доктрина! Че нацията нямала път и посока! Че сме губели идентичност!
Как очаквате да се създаде национална доктрина, без нацията да дефинира коя е нейната етична система? А как очаквате да има етична система, без вяра в Бога? Някои шумно алармират и повтарят, че загубваме идентичност.
Но ако някои не искат да приемат, че идентичността на българския народ е православно-християнска, то с каква точно възнамеряват да я заместят? С богомилска? Орфическа? Кибелска? Йогистка? Къде в някоя от тези „етични системи“ откривате държавотворческия заряд?
Нямало било уважение към държавността и институциите! Как да има, след като на научни конференции и симпозиуми с най-високо държавно участие се венцехвалят ереси, в чиято идеология е залегнало отрицанието на йерархията изобщо и на държавата в частност? Как да има чувство за порядък, след като медиите се надпреварват да дават трибуна на домораслите ни синкретични псевдорелигиозни учения, за които вече споменахме по-горе. Или на още „по-модерни учения“, които са същите стари ереси, обогатени с някоя и друга доза северноазиатски шаманизъм, натурализъм и магьоснически обреди, от които даже и вуду-жреците биха се засрамили. Сякаш най-прекрасното нещо, което би могло да се случи на българите е да престанат да бъдат просветен, културен и цивилизован европейски народ, а да бъдат сведени до нивото на разпилени, враждуващи помежду си кланове, всеки кланящ се на своите си тотеми, наподобяващи на някои африкански племена.
Православието няма да бъде победено! Но това, братя и сестри, което със сигурност ще се случи, ако отговорните ни фактори упорстват да прогледнат и не искат да видят реалното състояние на нещата, е, че техните имена ще влязат в учебниците по история редом с имената на онези печални български владетели от миналото, които безпомощно са наблюдавали как нацията им се затрива, а дадената им от Бога държава попада под чужда власт. Забележете, не защото тези чужди власти, които и да са били те, са имали по-многобройни от нашата армии, а защото са имали своята вяра и единна ценностна система, от които произтичат волята и силата на характера. Какво сме им противопоставили ние насреща? Разпилени богомили, объркани манихеи, безверие и апатия.
Някои наши отговорни фактори сякаш изпитват притеснение от факта, че и ние имаме вяра, от която произтича безупречна ценностна система, воля и морал. И всячески се опитват да ги принизят и подтиснат. Може би защото самите те са лишени от вяра и се боят от нейната сила? Жалко, ако е така, защото цената на безверието ще я платим всички. Те включително.
Скъпи братя и сестри,
Обръщаме се към всеки, кръстен в православната вяра българин, но най-вече към освещения клир на светата ни Църква, за да кажем следното. Ако сме искрено вярващи в Бога, ние не можем да се боим от нищо, още по-малко от истината. А истината е, че и ние имаме своя дял вина за това състояние. За това, че български държавни институции извършват такива провокации, сме виновни и ние.
Истина е, че дълго време бяхме пасивни. Да, в началото на прехода ни бяха създадени умишлени пречки и беше провокиран разкол. Но тези пречки вече са преодолени. Българската православна църква в лицето на своя Св. Синод и своя честен клир е единна и сплотена. Време е да се посветим изцяло на съществените въпроси на нашата душеспасителна мисия.
Държавата не иска да допусне изучаването на православна религия в училище. Добре. Обръщаме се, тогава, към всички учени с християнска съвест, на първо място литератори и историци, със следната молба: молим ви, прегледайте учебниците, по които учат нашите деца и ни покажете на колко места в тях, включително между редовете, се пропагандират еретически и езически учения. Църквата за жалост няма институционалния капацитет да се справи сама с тази задача. Но Църквата това сте и вие. Всички ние. Помогнете. Помогнете да открием семената на зловредните влияния върху подрастващите ни поколения и да ги изобличим.
Грижа на родителите е също да проверяват как биват учени и възпитавани децата им. Нека те сигнализират за всяка забелязана нередност и особено за разпространяване сред най-малките на нетипични за нашето общество учения и духовни практики.
Апелираме към всяко църковно настоятелство в диоцеза на Българската православна църква: в момента нямаме по-важна задача от грижата за хората, за душите им. Всяка стотинка, дарена от вярваща душа, трябва да отиде на първо място за разкриване на неделни училища, за християнска просвета и образование. Благодарим на държавата, че отпуска средства за ремонт на православни храмове, но първото, което Иисус Христос е наредил на апостолите не е да строят храмове, а е: „Идете и научете всички народи!“ Нам е поверена отговорността да научим българския народ. Нямаме право да отстъпим от тази своя отговорност. И нямаме друга по-важна задача от тази. Става дума за спасение на човешки души и за спасението на този народ. Човек по човек. Душа по душа.
Нито един човек, пристъпил прага на наша църква не бива да бъде оставен необгрижен от свещенослужителя, да не бъде изслушан, да бъде оставен без утеха и насърчение. В църквата трябва да се върне човешкият разговор. Тя да стане място за общуване, за съпричастие и солидарност.
Всички ние, архипастири, пастири и монашествуващи, трябва да си спомним основното ни призвание, а то е да сме лечители на души човешки. Чрез тайнството на ръкоположението на нас ни е дадена благодатта на Светия Дух. Тази благодат ние сме длъжни да преподаваме и с нея да обгрижваме нашите ближни. Комуто много е дадено, от него много се изисква. Нам е дадено най-многото, Божията благодат. Затова обществото очаква и изисква от нас още повече. И ние трябва да бъдем на висотата на призванието и мисията си.
Повтаряме и дебело подчертаваме. Ние не призоваваме към религиозна нетолерантност и ще осъждаме всяка проява на агресивно отношение срещу непринадлежащи към нашето изповедание. Това, което искаме и което ще отстояваме, е да упражняваме свободно нашето право на изразяване на мнения и лични убеждения, като православни християни. Каквото право има всеки гражданин, а ние сме и граждани. Това наше право ние няма да упражняваме агресивно, както го правят съвременните ересиарси, но като даваме отпор на всяка нападка срещу нашата вяра и нашите убеждения. И най-вече, като обръщаме внимание върху пряката причинно-следствена връзка между надигането на ересите и развалата на обществото.
Не се бойте от хулите и крясъците, които ще се надигнат срещу нас. Църквата не е място за спокоен живот на клира. Тя е изградена върху мъченическия изкупителен подвиг на своя Основател, нашия Спасител и Господ Иисус Христос, Който умря за нас на Кръста, увенчан с трънен венец. Един ден Той без съмнение ще се върне в слава. И тогава всеки един от нас – архиерей, свещенослужител, държавник, мирянин – ще застанем пред Него и ще отговаряме за това, което сме могли да направим, но не сме направили за спасението на Неговия православен български народ.
Веднъж вече Възраждането на България е започнало от едно движение в недрата на българските православни християни. Второто ще започне пак оттам. Ако са останали държавници, които искат имената им да останат с чест в историята, нека помагат.
Защото всички сме длъжни да се обединим и изпълним завета на свети Константин-Кирил Философ: „Бидох, съм и ще пребъда” само с Господа Иисуса Христа.
Бог да пази България! Амин.
ПРЕДСЕДАТЕЛ НА СВ. СИНОД
† Н Е О Ф И Т
ПАТРИАРХ БЪЛГАРСКИ
ЧЛЕНОВЕ:
† ВРАЧАНСКИ МИТРОПОЛИТ КАЛИНИК
† СЛИВЕНСКИ МИТРОПОЛИТ ЙОАНИКИЙ
† ВИДИНСКИ МИТРОПОЛИТ ДОМЕТИАН
† НА САЩ, КАНАДА И АВСТРАЛИЯ МИТРОПОЛИТ ЙОСИФ
† ВЕЛИКОТЪРНОВСКИ МИТРОПОЛИТ ГРИГОРИЙ
† ПЛЕВЕНСКИ МИТРОПОЛИТ ИГНАТИЙ
† ЛОВЧАНСКИ МИТРОПОЛИТ ГАВРИИЛ
† ПЛОВДИВСКИ МИТРОПОЛИТ НИКОЛАЙ
† ДОРОСТОЛСКИ МИТРОПОЛИТ АМВРОСИЙ
† ЗАПАДНО- И СРЕДНОЕВРОПЕЙСКИ МИТРОПОЛИТ АНТОНИЙ
† ВАРНЕНСКИ И ВЕЛИКОПРЕСЛАВСКИ МИТРОПОЛИТ ЙОАН
† НЕВРОКОПСКИ МИТРОПОЛИТ СЕРАФИМ
† РУСЕНСКИ МИТРОПОЛИТ НАУМ
25 юни 2015 г.
Край на кампания 2015
Завърши и тазгодишната кампания... Както и през последните пет години, в момента трудно се възстановяваме от работата по прибирането на черешата.
Тази година работихме малко над 30 дни и прибрахме малко над 30 тона череши. Почти двойно повече от миналата година. Разбира се и изкупната цена на черешите тази година беше доста по-ниска от миналогодишната. Така се получава обикновенно... за съжаление.
Останаха някои поуки по организацията и пласмента, които надявам се ще приложим в следващите години.
Тази година работихме малко над 30 дни и прибрахме малко над 30 тона череши. Почти двойно повече от миналата година. Разбира се и изкупната цена на черешите тази година беше доста по-ниска от миналогодишната. Така се получава обикновенно... за съжаление.
Останаха някои поуки по организацията и пласмента, които надявам се ще приложим в следващите години.
19 юни 2015 г.
Абонамент за:
Публикации (Atom)