23 април 2024 г.

Филм за днешна България, в който няма добър герой!

 

Обидно разгулни, уродливи момичета – низши, безпътни, вулгарни.

Младостта им – нелепа, злобата – тъжна, битността им – окаяна.

Средата им – родителска, социална, учебна, приятелска – безнадеждно противна и зла.

Епохата им – упадъчна, гибелна, бездуховна.

А съвременното ни киноизкуство?

Ами, то явно се профилира и постига шедьоври в обезсмъртяване и пропагандиране на най-ниското и трагичното, безвкусното, пошлото и отблъскващо, а усърдието с което го върши заслужава възхита.

Остава ни само да бъдем пределно наивни, за да повярваме, че тези „героини“ на демократическото ни битие са жертви на нещо си, а „творците“ създали това безобразие са движени от художествен порив да отразяват „действителността“, с цел да я изобличат или променят!

Усещането, че тайно се наслаждават на тази действителност е твърде натрапчиво, за да убедят когото и да било в добродетелност или критичност.

Няма всъщност и най-малкия намек за нещо подобно.

Жалко за съвестната актьорска подкрепа.

Концепцията е жалка, а сценарият повече от посредствен.

Едно невъзпитано, арогантно и нагло момиче, с претенция за висок ум, ни е представено, като жертва на някакви обстоятелства, заради които трябва да оправдаем просташките му прояви, да оневиним комплексите му за изключителност и да сме съпричастни с войнствения характер, и грубиянския му - до себезаличаване, манталитет.

Мама я няма и кой ще замени обичта й?

Не се знае, но всеки неуспял е виновен. Карикатура е. Всеки!

Приятел, съученик, родител, учител, терапевт, директор, училище, обществото, Родината – всеки!

Виновни са. Всички.

От своя страна Умницата лъже, ругае, злобее, бие се, псува, „свири“ за пари, сводничи на съученичката си, готова е на всяка низост за кинти, НО учи английски език, рисува посредствено и мечтае да ходи в Америка, поради което трябва да й съчувстваме и да сме на нейна страна.

После забременява, продължава да лъже и извършва низ от престъпления, за които виновни са, както ви казах - всички. По-развълнувана е когато научава, че ще получи пари, за да превърне приятелката си в проститутка, отколкото когато взема решение да абортира детето си. Мама й се оказва патологична лъжкиня, американската й мечта избледнява, а българската действителност все по-ясно представя реализиран на практика и безмилостно, лъжливият американски либерал-демократичен идеал. Наблюдаваме щедро, детайлно раздипляне на повествование, в което девиантното поведение на няколко психотични подрастващи е представено, като норма, с цел тенденциозно да се напомпат проблеми от любимите на либералния - НПО сектор, за да се оправдае субсидията за производството на самоцелния филм и същевременно да се внушава и утвърждава морален и ценностен обществен разпад. „Всички сме шибани боклуци“, крещи в емоционален катарзис към финала Умницата! Крещи дълго и убедително, в крупен план срещу нас.

„Боклуци сме!“ „Всички сме еднакви, всички ще умрем – колкото по-рано – по-добре!“ Апартна реплика.

После героинята вероятно убива съученичката си (невидимо) и видимо отива да си легне при нейната майка. (На съученичката.)

Високо послание към българските деца.

Ние разбира се й съчувстваме. А сценаристката е явно съгласна. Следва песен на английски за самоубийството: „Убих себе си ту дей“, после гола фигура на момиче в ембрионална поза и финални надписи - задължително в две колони – на български – езикът на българите и на английски – езикът на мечтаещите българи.

Това е пределната цел на творенето.

На творбата, на творчеството - да убеждава достоен и древен народ в боклучивост.

Да го ругае и той сам да повярва, че е боклук.

Тази нагла, безмилостна схема за търговия с произведения на изкуството, за покваряване на посланията им (за съжаление характерна не само за киното) и за принизяване на всяко усещане за достойнство и добродетел у българите, подмени не само ценностите и проблемите на съвременното ни общество, но го обезличи, като българско - зарази го с нетипични за нашата националност явления. Приписа му чуждата урудливост и я прикърпи към нас, като наша. Натъжи, оскърби и обезвери нашите умове и сърца. Няма сред нас добър или дори свестен герой.

По-страшното е, че като самосбъдващо се пророчество – веднъж онагледена реално и достоверно, тази зловеща, извратена фантазна обсесия се материзлизира в действителната реалност, посредством подражателните инстинкти на крехката аудитория, към която агресивно и пряко е адресирана. Устата на всеки критик от моето поколение лесно може да бъде затъкната със стигмата на морализатор, нравоучител и догматик - патриотар, клет носталгик по соц-миналото, а съпротивата срещу грозотата и тенденциозното преувеличение да бъде разкритикувана или осмята, като назадничавост и назидателност.

Истината обаче, както и да бъде маскирана, си остава все същата. И няма как да не я видим и да не си я кажем. Насила ни поамериканчиха. Най-голямата ценност са ни парите. Просмукахме се с най-зловонните отпадни продукти на западните общества и сега ги разпознаваме и анализираме, като свои. И се преструваме, че ги отричаме. Не може обаче да критикуваш чрез изкуство нито едно негативно явление, двойно потвърждавайки и популяризирайки го пред обществото, като го размахваш пред очите на публиката, уж за да го отречеш. С това само го възкресяваш и мултиплицираш. Всеки студент по изкуство още в първи курс научава това. С греха не се бориш, като грешиш постоянно, взираш се единствено в него и го твориш пак и пак. С порока не се заиграваш, за да го изследваш престорено, а всъщност да му се радваш и да го разпространяваш навред. Сражаваш се с него, като показваш различни алтернативи. Ако ги няма - създаваш модели, предлагаш ценности, търсиш решения. Чрез добродетелта.

Изкуството – дори популярното, има за цел да възвисява душата и сетивата, възприятията и мисълта. Останалото е чист ексхибиционизъм, маскиран зад благоприлично творене и намазан с глазура от комерсиален шербет и либерални доктрини! Удобният тренд на пагубната коректност.

"ДИАДА" - съвременен български игрален филм.

Манифестирана деградация в чист вид!

Киното ни, като огледало и дом на порока. Като безнадеждност към младите. Като отсъствие на доброто, пустота на душата, поругание и отнемане на добродетелта.

 

Янко Лозанов

Няма коментари:

Публикуване на коментар