Как ме засрамиха в Чили

    След голямото препускане из Перу и след десетдневното посещение на Куско и региона, задължителната ми програма свърши. Имам предвид програмата ми в Перу, където щях да се върна по- късно, да видя може би още два-три обекта. 

    Изпратих линкове със снимки от моите обиколки на около 150 човека познати, по имейла. Най-накрая малко се отпуснах, дори си качих тетрис на телефона, нещо което не си бях позволил до този момент.

    Оставаха ми около 20-тина дена до полета обратно към България. Реших да се спусна към Чили и по-точно пустинята Сан Педро де Атакама – най-безводното място на планетата. Оттам смятах да продължа към Боливия и после да се върна в Перу, през Арекипа и Наска към Лима. Прекрасно но...

    Проверих вариантите да стигна до градът Калама, отправна точка за градчето Сан Педро де Атакама. Самолетните билети бяха скъпи, затова реших от Лима да стигна със самолет до най-южната точка на страната – град Такна, а оттам да продължа с автобус.

    Кацнах в Такна следобяд, но докато се колебаех дали да остана за един ден или да продължавам нататък, шофьорите от летището не ми оставиха голям избор. Качиха ме на едно такси и оттам към границата, която беше на 30-тина километра и още 20-тина до град Арика,в Чили.

    Удоволствието на частния превоз струваше  200 солес, около 100 лева. Шофьорът ме успокои, че ако сме повече хора с бус или такси, може да се наложи да чакаме на границата заради някой от тях, понеже вървим в комплект, а така за един човек няма проблеми.

    Границата беше особена с това, че двата пункта не бяха един след друг, а един срещу друг. Така малко странно се получаваше преминаването – латиноамериканска му работа. Опитах се да изпитам някакъв ентусиазъм от това, че влизам в Чили – тази много продълговата държава, както я знаем на картата, сега се превръщаше в реалност. Но дали това, че бях доста изморен от пътуването дали поради силното слънце, макар и вече късно следобяд или нещо друго, но не можах да изпитам особен ентусиазъм. А пък и ми се налагаше навсякъде да говоря на испански, доколкото мога.

    Помолих шофьорът и той ме заведе до хотел, който ми хареса, въпреки че беше 45 долара на вечер, но все пак поносимо. Хотелът скромен, но сравнително добър, а в задния двор басейн ! В Арика, най- сухият град на планетата, както пишеше в интернет.

    Метнах се в басейна, след преживяната жега през деня – много освежително! Слънцето вече залязваше, но още беше светло. Тук времето беше, с час, дори два различно от Перу, въпреки че се намираха на еднаква географска дължина.

    Платих за два дена в долари, които носех кеш, освен дебитната карта и които вече бяха доста намалели. Но съвсем точно ги бях изчислил да ми стигнат докрая.

    В град Арика има една известна скала, която пише че е висока 132 метра. Градът има централна улица, нещо като Главна и странични улички, красив площад, който беше в ремонт, но изобщо централната част беше симпатична.

    На следващия ден се разходих малко и тръгнах да търся банкомат, което не стана лесно, та се наложи да попитам едно момиче, което работеше в австрийското консулство на центъра. Тук имаше голяма изненада и ми трябваше малко време да го осмисля.  Сумата от 200 долара, която ми отпусна банкоматът или 200 000 чилийски песос се припокриваше изцяло. Ще рече че 1000 песос са точно един долар! Дали песото беше вързано за долара или това беше някаква случайност, така и не разбрах до края.

    Отидох и на плаж втория ден, като нарочно тръгнах по-късно, за да не е силно слънцето, но часовата разлика с Перу ме подведе. Така на малкото плажче, което попаднах, слънцето беше все още ужасно силно. Влязох и във водата, а тя пък беше въз студена, или казано по английски „чили“. Я виж ти, морето е доста „чили“ в Чили. Изобщо не можах да стоя дори и час и затърсих сянка. Тук отзад имаше издигнати два блока, бели, тридесететажни, много ефектни с голата, червеникава пустош наоколо. Качих се с едно автобусче, което ме закара до центъра.

    На другия ден отидох и до по-големия плаж, който също се оказа голяма трагедия. Вечерта се качих на скалата извисяваща се над Арика, където беше интересно и приятно. Тук на върха дори си спомних за Беломорието и капитан Петко Войвода.

    Останах три нощувки в града и в хотела, пусто да бях останал повече, но цената от 45 долара на вечер ме притесняваше. Незнайно защо бях решил, че в Чили е по-безопасно отколкото в Перу. Бях решил някак си, че и трудностите са минали, също незнайно защо. Всичко това, свързано със занижаване на дисциплината, ми изигра много лошо шега.

    Дойде време за нощно пътуване от Арика до Калама – осем часа с автобуса. В Калама пристигахме рано сутринта и оттам до Сан Педро де Атакама бяха по-малко от два часа. Вместо да си сложа колана- портмоне на кръста, аз го сложих в малката раница. На гарата също допуснах непростима грешка. Първоначално сложих двете раници, голямата и малката и още една платнена торба, пред мен, но понеже минаваха доста хора ги преместих зад мен. Усещах някакво напрежение и поне петдесет пъти поглеждах назад. С две думи когато дойде време за рейса и станах, малката, лъскава, тъмносиня раница беше изчезнала. Останах само с голямата червено-черна раница и бялата платнена чанта. Вдигнах известен шум, огледах се наоколо, но вече беше твърде късно. Дали да ходя по полицейски участъци - не виждах никакъв смисъл, само по-лошо можеше да стане, а трябваше да решавам бързо, защото рейсът тръгваше.

    Международният паспорт, дебитната карта и телефонът бяха с мен. Това се оказаха най-важните неща и се оказват най-важните неща в наше време!

    Качих се на рейса. То ако не беше и коланът- протмоне в тази малка раничка, щеше да е дори облекчение, но сега загубих и ключове, и лична карта и 600 долара и 400 лева. Но най-вече изпитвах чувство на дълбок срам, заради лекомислените ми постъпки и небрежните действия.

    Пътувах с рейса по мрачната магистрала, а всъщност двулентов път, другите около мен вече бяха пуснали назад седалките и спяха, а аз си мислех: „Е, засрамихте ме.“ Не може да се отрече, че ме засрамиха. Сигурно си повторих тази мисъл петдесет пъти. Не можех да заспя, а тъкмо бях задрямал, но шофьорът така лошо и бързо караше, а насреща виждах светлини на тирове, с които съвсем отблизо се разминавахме. Та и това също ми попречи да заспя.

    На всичкото отгоре към два и нещо през нощта ни свалиха на някакво КПП, така и не разбрах какво е това.

    Тук мога да кажа, че всичко след кражбата в Чили премина като някакъв сън.

    Пристигнах в Калама. Оттам пристигнах с рейса и в Сан Педро де Атакама и то рано, към осем сутринта. И понеже беше неделя сутрин, всичко още беше затворено и нямаше хора по улиците.

    От малката автобусна спирка тръгнах пеша към центъра на градчето. Гледах едноетажните кафяви къщи, пустинния пейзаж наоколо, но не беше нищо особено и вълнуващо. Спорадично преминаващи местни и туристи, които доста ми чуждееха. Сан Педро де Атакама се оказа поредната измама... на Латинска Америка.

    Отвсякъде където минах, видях само един отворен хостел. А аз си мислех че тук ще карам колело, колкото си искам, ще обикалям и ще си прекарам приятно! Карай си колело в България - планини колкото искаш...

    Поседях десетина минути на центърчето... май, май... Станах и тръгнах обратно към автогарата. Следващият автобус обратно за Калама беше в 11 и 40 ч. Някъде към 13 часа бях в Калама и директно на летището. След по-малко от два часа имаше самолет, към Сантяго и каква приятна изненада – само 75 долара! 

    Обядвах много вкусен бургер на летището и се качих на чисто новия самолет. Този път Скай еърлайнс. След час и половина бяхме вече на летището в Сантяго. Да остана тук, какво да им на тези латиноамериканци повече?  Какво могат да ми покажат повече  - природа, градове, култура? Нищо всичко вече беше изчерпано... Е, остана някъде там на юг Патагония.

Снимка - Сантяго, много ми хареса...

    Вечерта взех полет до Лима и то за по-малко от 120 долара. Поне бързо, лесно и евтино ми позволиха да се измъкна от Чили, след белята, която стана.

    Пристигнахме в Лима много рано на следващия ден и тук бях готов да продължавам към България, но ударих на камък. Най- гадната компания, не пътувайте с нея - Еър Европа. Искаха ми 1000 долара за смяна на датата с по- ранна, уж нямали места, само бизнес класа...

    И така заформи се едно близо двадесетдневно оставане в Лима, понеже вече не ми се пътуваше никъде. Понеже Латинска Америка вече беше изчерпана за мен, включително и Перу, което наистина се оказа най-симпатичната държава е региона.