Хората са най-важни

   От всичко най-важни са хората, които срещаш по пътя. Или иначе казано – хората са най-важни.

    Срещите с тези хора и най-вече тяхното битие ние в България определяме като странни, понеже излизат извън нашите обичайни представи. Но ако погледнем отново, през призмата на глобалното движение и развитие на света, виждаме че нищо толкова странно няма.

    Ще започна отзад напред и последните ми срещи в Лима, където накрая стоях по принуда три седмици. Тук в хостел Селина, който беше вече изцяло пълен, както и хостел Париуана, в който бях в началото, основните туристи бяха от Израел. Момчета и момичета 21-22 годишни, които след задължителната казарма в Израел правят едно голямо пътуване. С тях обаче на практика нямахме досег, поради голямата разлика във възрастта, и поради това, че израелците си пътуват на групи и така се предвижват през всяка една страна.

    

    В хостел Селина заварих и една група, да ги нарека на 30 годишните – американецът Райли, една бразилка, англичанин, на когото бяха откраднали целия багаж, заедно с паспорта в град Икитос, две местни жени – перуанка и колумбийка, Алан, много интелигентно момче, от богато семейство, но за съжаление на 29 години вече алкохолизиран. С тях имахме известно общуване, но и те имаха като цяло други интереси.

    Затова нашата група от трима човека, беше на 40 годишните, а освен това и хора от Източна Европа – арменецът Миша (Михаил), който живееше от двадесет години в Белгия със семейството си, а сега се опитваше да развива бизнес или поне да си намери работа в Перу, Сузана или по словашки Зузана, която беше живяла 18 години в САЩ, в най-южната точка в Кий Уест и сега се прибираше към Словакия и Европа, и аз.

    Наистина с тези хора имаше какво да си говоря, докато с по-малките нямаше. Михаил като започнал детството си в СССР извади един шах и събираше всички, които могат да играят, включително и аз, който не бях играл от 20 години. По време на коронавирусът играехме табла в Славейно с Весито, после лятото с Добри, мъжът на сестра ми играехме тенис на маса, а сега в Лима шах - все неща, които не бях правил повече от двадесет години.

    В град Куско, вече разказах, съдбата ме среща с Филип, от малък град близо до Франкфурт. Абсолютно еднакво мислене имахме по отношение на Перу, бяхме дошли тук за съвсем еднакъв период от време, бяха ни се случили едни и същи неща. 

    Само дето той си намери местно момиче, приятелка от Кахамарка, но беше и десетина години по-малък, така че има време за подобни упражнения. Филип е инженер и работи към частна фирма, която се занимава с техническите прегледи на автомобилите в Германия.

    От Икитос, където преобладаващото население ( ако не в самия град, то около него) беше индианско, ще останат сигурно и двамата ми приятели – Росендо и Хорхе, които пак да кажа са индианци, а не метиси – перуанци. 

    С перуанците и перуанките, колкото да бяха добри и любезни хора не можах да намеря общ език. Случиха се и странни работи. Едно момиче Гизела, преподавателка в училището където учих една седмица испански, се държеше първоначално любезно с мен, после ме излъга съвсем откровено, че нямат никакви извънкласни занимания, за следващите два седмици. При положение, че след връщането ми в Лима участвах в едно готвене и много весело беше.

    Не можах да разбера каква беше тази история, но така или иначе отидох лично да кажа на шефа на училището за тази случка, който беше родом от Икитос между другото.

    Още една подобна случка имах с французойката Шайен, която срещнах в Хуараз. Там се разхождахме един ден, даже тя ми препоръча да отида до селцето Вилкакоча, а след това замина за Манауш, също на Амазонка, в Бразилия. И като и писах след месец, за да я питам как е, тя отговори с „Извинете, кой е това?” След като и казах кой е, тя или не си спомни или просто не отговори.

    В Хуараз срещнах две семейства. Италианецът Силвано, мой набор, женен за перуанка от Лима, с две симпатични деца. От шестнадесет години живеят в Гренобъл, Франция. Интелигентен човек се оказа, работи в институт в Гренобъл, мисля че за ядрена физика, занимават се с научни изследвания. Перуанката Патрисия, въпреки че е от най-криминалния квартал в Лима – Каляо, се оказа много дейна и оправна жена.

    Другото семейство също беше италианско, но живели двадесет години в САЩ. Елиана, която се оказа актриса, със синът й, роден в САЩ и дъщеря й с рядкото име Електра. Попитах я как са го измислили това име, а тя каза, че мъжът и бил астроном и така са го измислили. 

    Тази Електра ме впечатли освен, със сините си очи, с бялото си лице и червената си коса и с това, че беше изцяло готова да стане перуанка. Много харесваше Перу и перуанския си приятел и изобщо, въпреки че живееше само от година и половина в Перу, казваше вече че е перуанка… Е, къде ги такива жени, май са по света, но не и у нас?

 

    За хостела Париуана и първите ми две седмици в Лима разказах по-подробно. Не си спомням дали разказах за Нас, също германец и за Олаф. Първият човек в хостела, с който се запознах, беше Нас, който доста ме наплаши, предвид протестите в Перу, които вървяха тогава. След това разбрах, че не толкова страшно, но първите дни бях в невидение.

     Немецът Нас беше предприел една околосветска обиколка, която беше започнал преди половин година, обаче се залюби с ПР-ката на хостела и там си и остана. Когато се върнах в Лима отидох да го видя, както и другите познати от персонала в Париуана. ПР-ката беше нисичко, обаче много живо и интелигентно момиче.

    Общо взето това е. Лично съм се убедил и то отдавна, че качествените хора са кът във всяка една точка на света. Сегашните ми наблюдения само потвърдиха по-ранните ми заключения.

    И накрая нещо любопитно. Когато ноември 2021 година се връщах от Египет – Хургада, след една седмица престой, срещнах последния ден в Кайро Георги Халачев от нашия клас, с една приятелка. Както се шегувахме после с Жорката Райчев – разведените сме в Египет, т.е. аз и Жоро Халачев, другите са в България. Този път на връщане, на летището в Марид срещнах Недялка Шеткова от нашия клас, със сестра й Златка, племенницата и майка й. Тоест на три часа полет от България, нашата родина, човек е вече в зоната на нейното силно привличане.Казано по друг начин, излъчването на Балканите - родина на най-древната цивилизация, се простира на поне три часа околовръст, със самолет.