Кога ще станем европейци?

    Има един много прост начин да разберем, че вече сме станали европейци. Европейци ще станем тогава, когато излезем от анонимността и започнем да се подписваме с истинските си имена. Да се подписваме с истинските си имена под или над собствените си коментари в сайтовете, във форумите, в блоговете.

    Все още българското общество масово живее в анонимността, не смее да изкаже собствена позиция, страхува се от осветляване или пък изпитва задоволство от сливане с масата от хора, от криенето зад гърба на колектива, нещо без съмнение останало от времето на социалистическа България.

    Хората почти масово в интернет форумите и коментарите не излизат с истинските си имена. Пишат мнения, изказват позиции, възмущават се или одобряват, но всичко това от позицията на една анонимност. Какво означава, че някой не се подписва с истинското си име?

    Означава, най-общо казано, че самият той не си вярва. Самият човек осъзнава, че изказва позиция, която е прекалено емоционална, или не е правилна, или е открито злонамерена и т.н. Сам не си вярваш, а се опитваш да наложиш мнението си на останалите? Ако не е така, защо не коментираш с името си, от какво се притесняваш? Не вярваш на себе си, на своята позиция по даден въпрос, а я представяш пред другите? Нямаш мнение, а претендираш за такова, нямаш смелост, а претендираш за такава, не си конструктивен, а претендираш че си.

    Не само в европейските интернет дискусии, от всякакъв формат, хората масово се подписват и излизат със собствените си имена. За наш срам трябва да кажем, че дори и руснаците са така и излизат с истинските си имена, когато заявяват позиция. А ние българите все още масово се крием зад псевдоними и обитаваме комфортното и размито пространство на анонимността. Кога ще се научим да поемаме отговорност за собствените си дела или поне за собственото си мнение?

    Няма да станем европейци докато не направим това. При изказване на позиция и за всичко останало, хората в България трябва да се научат да излизат ясно, със собствените си имена. Когато започне да се случва масово това, вече ще сме във Европа.

Незабавна отмяна на ЗЗДН

    Със съкращението ЗЗДН се означава Закон за защита от домашното насилие, който е предвиден за незабавна защита на жертвите на домашно насилие, както и за превенция от последваща ескалация на насилието в домашни условия.

    За последните четиринадесет години, този закон е претърпял няколко изменения в посока все по-стриктното и бързо реагиране на случаите на домашно насилие, но въпреки това продължава да се работи в тази посока. Особено интензивни и показни бяха тези усилия през 2022 година, когато тогавашният правосъден министър Надежда Йорданова многократно посочваше новите предвидени изменения по този закон, като изграждане на информационна система, която да поддържа статистика за различните случаи на домашно насилие, както и засилване защитата на жертвите на домашно насилие и увеличи обхвата на тази защита. Предлагаха се и мерки, които да подобрят и забързат съдебните производства в случаите на предоставяне защита на жертвите на домашно насилие. Само че, при сега съществуващия ЗЗДН, единственото, което може да се подобри в този закон е обвинените в домашно насилие директно да отиват в ареста, на базата на една декларация, от страна на пострадалия. Така пряко щеше да проличи абсурдността на този закон, естеството на който влиза в явни противоречия с основни принципи на правото.

    Според сравнително краткия Закон за защита от домашното насилие, обнародван още през 2005 година, малко преди приемането на България в Европейския Съюз, принципът, че всеки е невинен до доказване на противното е сериозно нарушен. С молба до съответния Районен съд и декларация от молителя за извършеното насилие, всяка една реална или мнима жертва на домашно насилие, може да ограничи правата и да постави в сериозно юридическо затруднение, с труднопридвидими последици, всеки един истински или нарочен за такъв извършител на домашно насилие. Преведено на реален език, това означава, че една сутрин просто може да се събудиш и да разбереш, че срещу теб има издадена заповед за незабавна защита. Това би могло да означава, че например трябва незабавно да се изнесеш от семейното жилище или че нямаш право по никакъв начин да виждаш и доближаваш детето си, защото срещу теб има подадена молба и декларация, на базата на която има издадена заповед за незабавна защита от съответния Районен съд, т.е. ти си осъден без да знаеш за това. Всичко това, повтарям, може да се случи, на базата на една молба до съда и декларация, т.е. на практика може да бъдеш осъден, без си разпитван, без да е чуто твоето мнение, без си имал възможност да се защитиш и най-вече без да си разбрал. Предполагам, че дори и тези, които не са запознати с правото, виждат тук едно пряко противоречие с неговите основни принципи. Ако не вярвате, че нещата по ЗЗДН стоят така, попитайте който и да е адвокат, юрист или просто човек запознат с този закон.

    ЗЗДН е част от гражданското законодателство в Република България, но при негово нарушаване от страна на обвинения, следват мерки по наказателното законодателство в нашата страна. Тоест, ако продължим реда на мисли по-горе, може да се окажете несправедливо обвинен и на практика осъден, а след това много лесно може да попаднете под ударите и на наказателното производство. Или с други думи, ако един ден просто решите да приберете детето си след училище, както правите всеки ден или сте правили в продължение на много години, може да се окажете в ролята на престъпник, който може да бъде наказан със затвор от една до три години, за своите действия. Ако мислите, че това е някаква шега – не е шега, а напълно възможна реалност, според сега действащия Закон за защита от домашното насилие.

    Привеждам тези примери и правя всички тези обяснения, за да разбере нашето общество, защо случаите на домашно насилие, особено в последните две години, се увеличават, както драстично и броя на убийствата на жени, вместо те да намаляват, въпреки съществуващите закони и превенции, въпреки увеличаващият се брой на организации и НПО-та, които работят по превенция и защита на жертвите на домашно насилие.

    ЗЗДН дублира, т.е. припокрива на практика законите от нашето законодателство – гражданско и наказателно. Тоест в Наказателен кодекс си има членове и точки за  насилие, като то не трябва да се дели на домашно и не домашно. Сигнал за насилие се подава от жертвата на такова или от свидетел. Ако реално има насилие, то степента се определя като лека, средна и тежка телесна повреда и се повдига обвинение според това и т.н.

    Ясно е, че ЗЗДН няма как да бъде премахнат изцяло. Да приемем и че по-голямата, дори огромната част от тези, които подават молба за незабавна защита са истинска жертва на домашно насилие. Но въпреки това тази декларативна и бих казал пожелателна част, с подаването на молба и декларация, трябва да отпадне от този закон, понеже действително дава възможност за злоупотреба, за изнудване, обикновено при последващ развод или друг вид дела и влиза в противоречие с основните принципи на правото.

    ЗЗДН дава и широка възможност на неправителствени организации, юридически лица с нестопанска цел, известни като НПО-та, на юридически лица регистрирани по реда на Закона за търговския регистър и доставчици на социални услуги, лицензирани по реда на Закона за социалните услуги, да разработват и организират изпълнението на различни програми свързани с лица извършители и жертви на домашно насилие. Ежегодно със закона за държавния бюджет на република България по бюджета на Министерството на правосъдието се определят средства за финансиране на проекти на тези юридически лица с нестопанска цел. За съжаление този неправителствен сектор, се оказва неспособен за дейност по предотвратяване на случаите на домашно насилие, както показва и статистиката от последните години. Нещо повече – случаите се увеличават. Публичното вменяването на българската жена на ролята на жертва, както виждаме все по-често напоследък, са пагубни за българското общество. Вменяването на българката на това, че е жертва, внушаването на това, че мъжът в семейството е неин изконен враг и по презюмпция насилник, крайното еманципиране на жената, има фатални последици върху българското семейство, тази основна клетка не само на българското, но на всяко едно общество. И всичко това се спонсорира от националният бюджет.

Статистиката на увеличаване на нещастните случаи, на убийствата, на броя на жертвите на домашно насилие, показва, че се върви не в правилната посока. Промените в ЗЗДН трябва да са точно обратните на тези, които се предлагат в момента и които за щастие не бяха приети от Българския Парламент в края на януари месец, 2023 година. Трябва да се работи точно в обратната посока – не на по-нататъчно фрустриране, чрез задълбочаване на ограниченията, което довежда до все повече жертви, а в посока на възможност за диалог и разбирателство и изясняване на възникналият конфликт и случаи на насилие, без допълнително юридическо утежняване на казусите. Изясняване и разрешаване по възможно най-безболезнен и за двете страни начин.

Хората са най-важни

   От всичко най-важни са хората, които срещаш по пътя. Или иначе казано – хората са най-важни.

    Срещите с тези хора и най-вече тяхното битие ние в България определяме като странни, понеже излизат извън нашите обичайни представи. Но ако погледнем отново, през призмата на глобалното движение и развитие на света, виждаме че нищо толкова странно няма.

    Ще започна отзад напред и последните ми срещи в Лима, където накрая стоях по принуда три седмици. Тук в хостел Селина, който беше вече изцяло пълен, както и хостел Париуана, в който бях в началото, основните туристи бяха от Израел. Момчета и момичета 21-22 годишни, които след задължителната казарма в Израел правят едно голямо пътуване. С тях обаче на практика нямахме досег, поради голямата разлика във възрастта, и поради това, че израелците си пътуват на групи и така се предвижват през всяка една страна.

    

    В хостел Селина заварих и една група, да ги нарека на 30 годишните – американецът Райли, една бразилка, англичанин, на когото бяха откраднали целия багаж, заедно с паспорта в град Икитос, две местни жени – перуанка и колумбийка, Алан, много интелигентно момче, от богато семейство, но за съжаление на 29 години вече алкохолизиран. С тях имахме известно общуване, но и те имаха като цяло други интереси.

    Затова нашата група от трима човека, беше на 40 годишните, а освен това и хора от Източна Европа – арменецът Миша (Михаил), който живееше от двадесет години в Белгия със семейството си, а сега се опитваше да развива бизнес или поне да си намери работа в Перу, Сузана или по словашки Зузана, която беше живяла 18 години в САЩ, в най-южната точка в Кий Уест и сега се прибираше към Словакия и Европа, и аз.

    Наистина с тези хора имаше какво да си говоря, докато с по-малките нямаше. Михаил като започнал детството си в СССР извади един шах и събираше всички, които могат да играят, включително и аз, който не бях играл от 20 години. По време на коронавирусът играехме табла в Славейно с Весито, после лятото с Добри, мъжът на сестра ми играехме тенис на маса, а сега в Лима шах - все неща, които не бях правил повече от двадесет години.

    В град Куско, вече разказах, съдбата ме среща с Филип, от малък град близо до Франкфурт. Абсолютно еднакво мислене имахме по отношение на Перу, бяхме дошли тук за съвсем еднакъв период от време, бяха ни се случили едни и същи неща. 

    Само дето той си намери местно момиче, приятелка от Кахамарка, но беше и десетина години по-малък, така че има време за подобни упражнения. Филип е инженер и работи към частна фирма, която се занимава с техническите прегледи на автомобилите в Германия.

    От Икитос, където преобладаващото население ( ако не в самия град, то около него) беше индианско, ще останат сигурно и двамата ми приятели – Росендо и Хорхе, които пак да кажа са индианци, а не метиси – перуанци. 

    С перуанците и перуанките, колкото да бяха добри и любезни хора не можах да намеря общ език. Случиха се и странни работи. Едно момиче Гизела, преподавателка в училището където учих една седмица испански, се държеше първоначално любезно с мен, после ме излъга съвсем откровено, че нямат никакви извънкласни занимания, за следващите два седмици. При положение, че след връщането ми в Лима участвах в едно готвене и много весело беше.

    Не можах да разбера каква беше тази история, но така или иначе отидох лично да кажа на шефа на училището за тази случка, който беше родом от Икитос между другото.

    Още една подобна случка имах с французойката Шайен, която срещнах в Хуараз. Там се разхождахме един ден, даже тя ми препоръча да отида до селцето Вилкакоча, а след това замина за Манауш, също на Амазонка, в Бразилия. И като и писах след месец, за да я питам как е, тя отговори с „Извинете, кой е това?” След като и казах кой е, тя или не си спомни или просто не отговори.

    В Хуараз срещнах две семейства. Италианецът Силвано, мой набор, женен за перуанка от Лима, с две симпатични деца. От шестнадесет години живеят в Гренобъл, Франция. Интелигентен човек се оказа, работи в институт в Гренобъл, мисля че за ядрена физика, занимават се с научни изследвания. Перуанката Патрисия, въпреки че е от най-криминалния квартал в Лима – Каляо, се оказа много дейна и оправна жена.

    Другото семейство също беше италианско, но живели двадесет години в САЩ. Елиана, която се оказа актриса, със синът й, роден в САЩ и дъщеря й с рядкото име Електра. Попитах я как са го измислили това име, а тя каза, че мъжът и бил астроном и така са го измислили. 

    Тази Електра ме впечатли освен, със сините си очи, с бялото си лице и червената си коса и с това, че беше изцяло готова да стане перуанка. Много харесваше Перу и перуанския си приятел и изобщо, въпреки че живееше само от година и половина в Перу, казваше вече че е перуанка… Е, къде ги такива жени, май са по света, но не и у нас?

 

    За хостела Париуана и първите ми две седмици в Лима разказах по-подробно. Не си спомням дали разказах за Нас, също германец и за Олаф. Първият човек в хостела, с който се запознах, беше Нас, който доста ме наплаши, предвид протестите в Перу, които вървяха тогава. След това разбрах, че не толкова страшно, но първите дни бях в невидение.

     Немецът Нас беше предприел една околосветска обиколка, която беше започнал преди половин година, обаче се залюби с ПР-ката на хостела и там си и остана. Когато се върнах в Лима отидох да го видя, както и другите познати от персонала в Париуана. ПР-ката беше нисичко, обаче много живо и интелигентно момиче.

    Общо взето това е. Лично съм се убедил и то отдавна, че качествените хора са кът във всяка една точка на света. Сегашните ми наблюдения само потвърдиха по-ранните ми заключения.

    И накрая нещо любопитно. Когато ноември 2021 година се връщах от Египет – Хургада, след една седмица престой, срещнах последния ден в Кайро Георги Халачев от нашия клас, с една приятелка. Както се шегувахме после с Жорката Райчев – разведените сме в Египет, т.е. аз и Жоро Халачев, другите са в България. Този път на връщане, на летището в Марид срещнах Недялка Шеткова от нашия клас, със сестра й Златка, племенницата и майка й. Тоест на три часа полет от България, нашата родина, човек е вече в зоната на нейното силно привличане.Казано по друг начин, излъчването на Балканите - родина на най-древната цивилизация, се простира на поне три часа околовръст, със самолет.

Как ме засрамиха в Чили

    След голямото препускане из Перу и след десетдневното посещение на Куско и региона, задължителната ми програма свърши. Имам предвид програмата ми в Перу, където щях да се върна по- късно, да видя може би още два-три обекта. 

    Изпратих линкове със снимки от моите обиколки на около 150 човека познати, по имейла. Най-накрая малко се отпуснах, дори си качих тетрис на телефона, нещо което не си бях позволил до този момент.

    Оставаха ми около 20-тина дена до полета обратно към България. Реших да се спусна към Чили и по-точно пустинята Сан Педро де Атакама – най-безводното място на планетата. Оттам смятах да продължа към Боливия и после да се върна в Перу, през Арекипа и Наска към Лима. Прекрасно но...

    Проверих вариантите да стигна до градът Калама, отправна точка за градчето Сан Педро де Атакама. Самолетните билети бяха скъпи, затова реших от Лима да стигна със самолет до най-южната точка на страната – град Такна, а оттам да продължа с автобус.

    Кацнах в Такна следобяд, но докато се колебаех дали да остана за един ден или да продължавам нататък, шофьорите от летището не ми оставиха голям избор. Качиха ме на едно такси и оттам към границата, която беше на 30-тина километра и още 20-тина до град Арика,в Чили.

    Удоволствието на частния превоз струваше  200 солес, около 100 лева. Шофьорът ме успокои, че ако сме повече хора с бус или такси, може да се наложи да чакаме на границата заради някой от тях, понеже вървим в комплект, а така за един човек няма проблеми.

    Границата беше особена с това, че двата пункта не бяха един след друг, а един срещу друг. Така малко странно се получаваше преминаването – латиноамериканска му работа. Опитах се да изпитам някакъв ентусиазъм от това, че влизам в Чили – тази много продълговата държава, както я знаем на картата, сега се превръщаше в реалност. Но дали това, че бях доста изморен от пътуването дали поради силното слънце, макар и вече късно следобяд или нещо друго, но не можах да изпитам особен ентусиазъм. А пък и ми се налагаше навсякъде да говоря на испански, доколкото мога.

    Помолих шофьорът и той ме заведе до хотел, който ми хареса, въпреки че беше 45 долара на вечер, но все пак поносимо. Хотелът скромен, но сравнително добър, а в задния двор басейн ! В Арика, най- сухият град на планетата, както пишеше в интернет.

    Метнах се в басейна, след преживяната жега през деня – много освежително! Слънцето вече залязваше, но още беше светло. Тук времето беше, с час, дори два различно от Перу, въпреки че се намираха на еднаква географска дължина.

    Платих за два дена в долари, които носех кеш, освен дебитната карта и които вече бяха доста намалели. Но съвсем точно ги бях изчислил да ми стигнат докрая.

    В град Арика има една известна скала, която пише че е висока 132 метра. Градът има централна улица, нещо като Главна и странични улички, красив площад, който беше в ремонт, но изобщо централната част беше симпатична.

    На следващия ден се разходих малко и тръгнах да търся банкомат, което не стана лесно, та се наложи да попитам едно момиче, което работеше в австрийското консулство на центъра. Тук имаше голяма изненада и ми трябваше малко време да го осмисля.  Сумата от 200 долара, която ми отпусна банкоматът или 200 000 чилийски песос се припокриваше изцяло. Ще рече че 1000 песос са точно един долар! Дали песото беше вързано за долара или това беше някаква случайност, така и не разбрах до края.

    Отидох и на плаж втория ден, като нарочно тръгнах по-късно, за да не е силно слънцето, но часовата разлика с Перу ме подведе. Така на малкото плажче, което попаднах, слънцето беше все още ужасно силно. Влязох и във водата, а тя пък беше въз студена, или казано по английски „чили“. Я виж ти, морето е доста „чили“ в Чили. Изобщо не можах да стоя дори и час и затърсих сянка. Тук отзад имаше издигнати два блока, бели, тридесететажни, много ефектни с голата, червеникава пустош наоколо. Качих се с едно автобусче, което ме закара до центъра.

    На другия ден отидох и до по-големия плаж, който също се оказа голяма трагедия. Вечерта се качих на скалата извисяваща се над Арика, където беше интересно и приятно. Тук на върха дори си спомних за Беломорието и капитан Петко Войвода.

    Останах три нощувки в града и в хотела, пусто да бях останал повече, но цената от 45 долара на вечер ме притесняваше. Незнайно защо бях решил, че в Чили е по-безопасно отколкото в Перу. Бях решил някак си, че и трудностите са минали, също незнайно защо. Всичко това, свързано със занижаване на дисциплината, ми изигра много лошо шега.

    Дойде време за нощно пътуване от Арика до Калама – осем часа с автобуса. В Калама пристигахме рано сутринта и оттам до Сан Педро де Атакама бяха по-малко от два часа. Вместо да си сложа колана- портмоне на кръста, аз го сложих в малката раница. На гарата също допуснах непростима грешка. Първоначално сложих двете раници, голямата и малката и още една платнена торба, пред мен, но понеже минаваха доста хора ги преместих зад мен. Усещах някакво напрежение и поне петдесет пъти поглеждах назад. С две думи когато дойде време за рейса и станах, малката, лъскава, тъмносиня раница беше изчезнала. Останах само с голямата червено-черна раница и бялата платнена чанта. Вдигнах известен шум, огледах се наоколо, но вече беше твърде късно. Дали да ходя по полицейски участъци - не виждах никакъв смисъл, само по-лошо можеше да стане, а трябваше да решавам бързо, защото рейсът тръгваше.

    Международният паспорт, дебитната карта и телефонът бяха с мен. Това се оказаха най-важните неща и се оказват най-важните неща в наше време!

    Качих се на рейса. То ако не беше и коланът- протмоне в тази малка раничка, щеше да е дори облекчение, но сега загубих и ключове, и лична карта и 600 долара и 400 лева. Но най-вече изпитвах чувство на дълбок срам, заради лекомислените ми постъпки и небрежните действия.

    Пътувах с рейса по мрачната магистрала, а всъщност двулентов път, другите около мен вече бяха пуснали назад седалките и спяха, а аз си мислех: „Е, засрамихте ме.“ Не може да се отрече, че ме засрамиха. Сигурно си повторих тази мисъл петдесет пъти. Не можех да заспя, а тъкмо бях задрямал, но шофьорът така лошо и бързо караше, а насреща виждах светлини на тирове, с които съвсем отблизо се разминавахме. Та и това също ми попречи да заспя.

    На всичкото отгоре към два и нещо през нощта ни свалиха на някакво КПП, така и не разбрах какво е това.

    Тук мога да кажа, че всичко след кражбата в Чили премина като някакъв сън.

    Пристигнах в Калама. Оттам пристигнах с рейса и в Сан Педро де Атакама и то рано, към осем сутринта. И понеже беше неделя сутрин, всичко още беше затворено и нямаше хора по улиците.

    От малката автобусна спирка тръгнах пеша към центъра на градчето. Гледах едноетажните кафяви къщи, пустинния пейзаж наоколо, но не беше нищо особено и вълнуващо. Спорадично преминаващи местни и туристи, които доста ми чуждееха. Сан Педро де Атакама се оказа поредната измама... на Латинска Америка.

    Отвсякъде където минах, видях само един отворен хостел. А аз си мислех че тук ще карам колело, колкото си искам, ще обикалям и ще си прекарам приятно! Карай си колело в България - планини колкото искаш...

    Поседях десетина минути на центърчето... май, май... Станах и тръгнах обратно към автогарата. Следващият автобус обратно за Калама беше в 11 и 40 ч. Някъде към 13 часа бях в Калама и директно на летището. След по-малко от два часа имаше самолет, към Сантяго и каква приятна изненада – само 75 долара! 

    Обядвах много вкусен бургер на летището и се качих на чисто новия самолет. Този път Скай еърлайнс. След час и половина бяхме вече на летището в Сантяго. Да остана тук, какво да им на тези латиноамериканци повече?  Какво могат да ми покажат повече  - природа, градове, култура? Нищо всичко вече беше изчерпано... Е, остана някъде там на юг Патагония.

Снимка - Сантяго, много ми хареса...

    Вечерта взех полет до Лима и то за по-малко от 120 долара. Поне бързо, лесно и евтино ми позволиха да се измъкна от Чили, след белята, която стана.

    Пристигнахме в Лима много рано на следващия ден и тук бях готов да продължавам към България, но ударих на камък. Най- гадната компания, не пътувайте с нея - Еър Европа. Искаха ми 1000 долара за смяна на датата с по- ранна, уж нямали места, само бизнес класа...

    И така заформи се едно близо двадесетдневно оставане в Лима, понеже вече не ми се пътуваше никъде. Понеже Латинска Америка вече беше изчерпана за мен, включително и Перу, което наистина се оказа най-симпатичната държава е региона.