Казино в Кайро

Както споделих след едноседмичната екскурзия до Египет - тя беше едно от най-тежките ми пътувания през последните двадесет години. Не можа да заличи това впечатление и последното ми преживяване в Египет, в столицата Кайро. Градът на делтата на Нил, древният Мемфис, днес се е разраснал много, до двадесет милиона население. Кайро е в преобладаващо кафяв цвят, притихнал, с широката река Нил, която тече по средата.

 

След обиколка на пирамидите, Сфинкса и историческия музей ни настаниха в луксозен хотел, на половин час път от летището. Моят приятел Георги Ч. ми обърна внимание и каза - "Виж в хотела има казино. Айде да отидем." Съгласих се бързо и след час отидох да попитам има ли дрескод в казиното, понеже бяхме доста небрежно облечени. Представителната охрана не разбра въпроса, но каза че трябва да си вземем паспортите, задължително. 

Бях се настроил да отида, дори когато разбрах, че ще ходя сам. Имах още сто евро, неизхарчени, бях готов да ги рискувам на рулетката. 

Малко предистория. На професионално казино бях ходил само веднъж, преди десет години, в Пловдив. Тогава спечелих 400 лева, на рулетката. Влязох с 150 лева, излязох с 550. Тогава моят приятел Борис Н., с който бяхме заедно, ми каза - "Недей да ходиш повече на казино и ще си един от малкото хора в световен мащаб, които са на печалба от него." Послушах съвета му и повече не съм ходил в казино, не ме и влече въпреки печалбата тогава. Но знам добре правилата на рулетката. Когато бяхме 5-6 или 7 клас някъде, един приятел на село Даньо Г. имаше детска рулетка, но съвсем като истинските, с официалните правила. Доста сме въртели на нея няколко лета и помня добре всички правила и умножаване на печалбите от съответните сектори. Помня и някой тактики за печалба.

Сега реших че е някакъв шанс от който трябва да се възползвам. Бял доста изтощен от изминалата седмица, бих си легнал с удоволствие, но се облякох с панталон, тениска и жилетка, сложих си едно лятно герданче за късмет и тръгнах към казиното на приземния етаж. 

Дадох си паспорта да го сканират, после ми направиха и снимка допълнително и влязох вътре. Приятна, неголяма зала. Масата с рулетката беше в средата. Имаше двама от Саудитска арабия на рулетката, млади хора, срещу тях трима крупиета, от които едното изненадващо беше момиче и само още един човек на машинките в другия край на залата. Като цяло арабите в Кайро са доста по светли, почти с европеиден вид, резултат от дългите контакти на столицата Кайро с Европа през хилядолетията.

Рулетката беше с една нула и до нея още един зелен сектор с две нули. Не бях виждал такава. Американска рулетка, разбрах в последствие, но ми хареса.

На масата с рулетка заварих безумна ситуация. Двамата младежи бяха заложили на почти всички числа по два-три чипа от пет долара. Само пет или шест числа не бяха покрити с чипове. И въпреки това, след завъртането се падна 29, число на което нямаше нито един чип... Не знам за тях, но аз съвсем сърдечно извиках "Ееее!", в смисъл на "Не може да бъде, такъв малшанс!" Най-невероятното беше, че поне още няколко пъти им се случи същото докато стояхме заедно на масата. Е разбира се, те печелеха, т.е. уцелваха числата, но и много пъти изгубиха и то при само няколко непокрити квадратчета. Това, което правеха беше напълно безмислено и в най-добрия случай им осигуряваше петдесетина долара печалба, ама така играеха...! Поне видях поне, че има и такава безумна игра. Пред погледа ми изгубиха хиляди долари, които вадеха от една пачка по 500 по 500 и ги губеха. 

В началото се засмяха като видяха, че аз играя със сто долара. Коментираха: "Виж европееца играе със сто долара!", но не бяха нито злобни, нито насмешливи. Радваха се дори на моите успехи. Аз обмених стоте евро за сто и четиринадесет долара - толкова ми дадоха, защото на масата приемаха само долари. Обмених чипове и започнах играта, но внимавам, такава ми е системата. Всъщност бях доста напрегнат, никакво удоволствие, само концентрация. Отказах и уискито, което ми донесоха в началото, след половин час сам си го поисках.

Играх с умерен успех известно време, но останах само с четири или пет чипа по двадесет и пет долара. Малките числа не се бяха падали доста отдавна. Заложих един чип на 4 числа от тях. Падна се 11, в моя сектор. Двадесет и пет долара по осем печалба - двеста долара. Двете момчета бяха много впечатлени от попадението. Показах им с ръка към очите си и после как гледам към рулетката и внимавам и им казах "I look!",  понеже не разбираха много добре английски. Ако разбираха щях да им обясня че правят пълни глупости.

Скоро обаче те изхарчиха поредните си 500 долара и вече окончателно си тръгнаха. Аз обаче с моите 100 долара, които вече бяха около 300, още стоях. Това излизане напред, с печалбата от малките числа ми позволи да направя и големия удар. Беше нещо като извеждащ пас, за отбелязване на гола.

Следях числата, но най-лесно се помнят нулите, както се казва, понеже не са нито черни, нито червени. Откакто бях седнал край рулетката, за близо час и половина, не се беше падала нула. Реших че е време да рискувам. Сложих по един чип от двадесет и пет долара на едната и на другата, двойна нула. Ако не спечеля щях да слагам пак така и пак, докато ми свършат чиповете. Още на първото завъртане обаче топчето спря на зелената нула! Изправих се на стола и извиках "Yes!" Що хора имаше в казиното се обърнаха да видят. Току що беше влезнал и един нов играч, едър арабин. Като ме видял къде залагам и той казал две по десет долара на двете нули, без да ги поставя. Първоначално не можах да разбера какво става, но той ме успокои - "Голямата купчина печалба за теб" каза на английски, "малката за мен". Моята печалба беше 850 долара!

Дойде следващото завъртане. Виждах късмета през мен и зеленото платно на масата. Вътрешният глас ми казваше - "Слагай пак на същите места!" Не го послушах и реших да си почина малко. Случи се невероятното - на следващото завъртане излезе съседният сектор с двете нули! В две поредни завъртания - нула и след това двете нули, на които имаше пълният шанс да съм заложил...! Стиснах главата си с ръце. Ако бях спечели това щеше да е легендарно - две поредни завъртания да познаеш число! Колко често се случва това и колко трябва да си играл за да ти се случи!? Направо щях да стана легенда и да разказват историята ми из Кайро! Не съжалявах за парите и печалбата, а за това. 

Така все още силно напрегнат от играта, и въпреки печалбата, не можах да се зарадвам истински. Поиграх още известно време, но разбрах че играта за тази вечер вече е завършила. Ако бях ловджия, да обясня за тези, които ходят на лов - ударих едно много голямо прасе, а друго, което върви с него, също толкова голямо, изпуснах, въпреки че имах пълен шанс да застрелям и него. 

Станах когато изравних хиляда долара печалба и с твърда стъпка, без да си допия уискито, излязох от казиното. Влязох със сто долара, излязох от казиното с хиляда и сто...! Двубоят срещу Сфинкса завърши наравно - едно на едно, въпреки че имах шанс за победа. Но като се замислиш, кои ли пък е побеждавал Сфинкса...

От емоции не успях да спя добре същата вечер. Тези последни преживявания ми държаха влага още два дена, след като се прибрах. На връщане от София към Пловдив по магистралата, във меката есенна вечер, бях със същите дрехи като в казиното, виждах живо цялата обстановка около мен, виждах палми, столичаните араби от казиното, самото Кайро и печалбата от хиляда долара. Поредното приключение без съмнение.

Виждах и предстоящите ми дела по развода, които ме очакваха. Виждах и това, че някой ден ще разправя много интересни случки на детето ми, което в момента на практика не мога да виждам. Включително и тази, как тате отишъл в Египет и се върнал с  едни пари. Виждах се 45-46 годишен, как пътувам по магистралата, с светло-синия Опел, доста нов все още, на връщане от Египет, след всички преживявания и печалбата в казиното. Точно покри цялата екскурзия, останах само преживяванията - приятните и неприятните. 

И все още съм един от малкото хора в световен мащаб, който е на печалба от рулетка.

 

 

 

 

С десет години закъснение

 Този постинг посвещавам на сестра си, на мен самия, а и на цялото наше поколение. Животът ни в България се забави, с десет-петнадесет години, че дори и повече. Това е и причината ние да се женим на тридесет плюс и четиридесет плюс години, това е причината, първите ни деца да се раждат на тридесет плюс и четиридесет плюс години. Понякога съм си мислил, че животът ни е на стенд бай, тоест на пауза, на очакване за действие. Разбира се всеки е намирал какво да прави през това време, но аз говоря за големите, кардинални събития в живота, за важните линии в живота, които трудно се подреждаха през така нареченият преход.

Просто промяната в България много закъсня и се проточи. Мнооого, въпреки че успяхме по някакъв начин да се спасим от това безнадеждно проточване и затъване в безнадеждното блато. Когато съм пътувал в Западна Европа, а и на други места в света и съм виждал как нещата се случват, съм си казвал: „Айде бе, кога ще стане това в България, толкова ли е трудно?” 

Виждам в Германия например, още преди двадесет години, кошовете за боклук напъхани в едни такива „джобове” на тротоара, за да не пречат на улицата и уличното движение. Кога ще стане това в България, си казвам, понеже тук контейнерите бяха по улиците. Е, стана, след десет-петнадесет години и тук го възприеха.

Гледам в Западна Европа гумирани детски площадки. Децата падат-стават – нищо им няма. Тук ние на времето, като се изтърсехме на бетонната площадка, каквито бяха тогава, такива белези ти оставаха – за цял живот. Викам, няма ли кой да го направи това в България, още преди двадесет години. През 2008 когато бях във Франция снимах една такава площадка и я показвах в махалата на един приятел - бизнесмен. Викам му дай пари, направи една такава поне в Градската градина. Той се смее, не го намира за важно сигурно. Е, сега след като има такива площадки навсякъде в България от 5-6 години, не може сигурно и да си спомните, че някога не ги е имало, но казвам дори през 2008 още ги нямаше никъде.

Нашата красива улица в централната градска част на Пловдив и околните улици все в по плачевно и плачевно състояние. Плочките начупени, от нашето детство не са сменяни, навдигнати от корените на дърветата, с годините, бордюрите изкривени по същата причина. Да придвижиш детска количка по тези улици – леле-мале. „Българските майки – терминатори!” беше казала по този повод братовчедка ми. Смях се много тогава, но си беше самата истина.

Е преди две улици ремонтираха най-сетне и нашата улица „Велико Търново” – изпъна се отвсякъде, но кога, кога стана това? Поне преди десет-петнадесет години вече плачеше за ремонт. Изчака ни се чакалото докато стане. При нас добре, ами съседните улици? Те още колко десетилетия ще чакат?

Затова ние просто чакахме, докато безнадеждността те е обградила отвсякъде. Не се женихме, не работихме това, което искаме, не правихме деца, а дори и правенето на добри дела не помагаше... Изобщо животът ни се забавяше с десет години. Затова и моето дете се роди, когато бях на четиридесет, а не на тридесет. Затова и при сестра ми е така. Затова е такова и цялото наше поколение.А да не говорим че точно от нас нататък започна масовото пръсване по чужбина, което повлия и на тези, които са в България и тези, които са навън.

В биографията на първият ни демократично избран президент Желю Желев има такива думи, от една негова реч от 1990 година: „Преходът вероятно ще продължи две-три години, някои смятат че дори може да продължи 5-6 години.”!!! Егати, каква си я мислехме тогава, каква стана… И има ли виновен за цялото това забавяне? Имам много точен отговор, за това кои са тези гадове, които допринесоха за това, които се опитаха да ни прецакат живота, но няма да си развалям настроението сега, ще говоря друг път за това.  

И така с десет години закъснение, но се преборихме. Борихме се и чакахме, борихме и дочакахме поне нещо.

14 ноември - почитаме паметта на тракийския император Юстиниан Велики

Тепърва историята на тракийските императори управлявали Византийската (Източноримска) империя стават известни за българите. Те са цяла дузина, а вероятно и повече, управлявали през 4-7 век. Някои от тях са споменати в старите хроники и жития и са били известни за хората, но след 1944 година следите им са тотално загубени.

Най-великите императори на Източната римска империя всъщност са били от тракийски произход. Имало е и такива от арменски, грузински, испански, сирийски и в крайна сметка гръцки произход. Тогава е започнал и захода на империята, с идването на императори гърци.

 

................................................................................................................................

На днешния ден българската православна църква почита паметта на свети апостол Филип. Наред с него, на този ден, 14 ноември, се почита паметта и на св. Юстиниан - Управда. Св. Юстиниан е същият владетел на Ромейската империя, който познаваме от историята като Юстиниан Велики, управлявал от 527 до 565 година.

     По времето на Юстиниан Източната римска империя известна и под името Византия, с нейната столица Константинопол, достига до могъщество, до социален, духовен и културен просперитет.

    Юстиниан се изявил като талантлив и прозорлив управител. Той водил успешни войни и на изток и на запад с перси, вандали, готи като успял на разшири или по-точно да възстанови границите на Ромейската империя приблизително до границите на нейното най-голямо могъщество от І и ІІ век.

     В областта на светската наука Юстиниан се прославил с това, че събрал гражданските закони на древния Рим в един основополагащ свод на гражданското право. Юстиниан упражнил и свое собствено законодателство, проведено в дух на демократичност и християнизация на империята.

     Понеже високо ценял християнската вяра, той се стараел да я защитава от ереси в самата империя и да я разпространява зад нейните предели. По негово време бил свикан и Петия вселенски събор.

     Юстиниан построил огромен брой храмове за прослава на Божието име и на светците, някои от които и до днес будят нашето удивление.

     Всеки, който е посещавал Истанбул, древният Константинопол, е останал впечатлен от величественият храм Св. София. По-размери, архитектурни форми и по украса този храм е може би най-ценното наследство, останало от християнската древност. За големината на този храм може да се съди от числото на служителите в него, свещеници, дякони, дякониси, иподякони, четци, певци, привратници – всичко над 500 човека!

     По времето на император Юстиниан бил построен и манастирът св. Екатерина в подножието на планината Синай, който също стои и до днес и буди удивление.


 


На снимката - манастирът св. Екатерина, на полуостров Синай



     По времето на Юстиниан е преустроен и храмът св. София в днешната столица на България, които храм в същият вид, придобит в шестия век, краси българската столица и до ден днешен.

Храмовете Св. София в Одрин и в Охрид вероятно също са преустроени или построени по времето на Юстиниан.    

.........................................................................................................................................

Трако-славянското потекло на Юстиниан.

       „Както е известно, великият император на Византия Юстиниан е бил от славянски произход.” Така започва църковното житие на Св. Юстиниан – Управда, чиято памет църквата почита на 14 ноември, денят на неговото успение.

     Първото което може да отбележим е, че всъщност това никак не е известно на българите. Второто, което може да отбележим във връзка с произхода на императора е, че по-правилно е да наречем Юстиниан Велики трако-римлянин или македоно-римлянин, отколкото славянин.

     Името Юстиниан ( Iustinianus) със сигурност е превод на името Управда, като двете имена означават едно и също, латински iustus – справедлив, честен, а също и iustitia – справедливост, правосъдие.

     Трудно оцелелите, но въпреки всичко достигнали до нас древни източници твърдят, че името на бащата на Юстиниан било Изток, а на майка му Бегленица. Всъщност официалното име на императора било Флавий Петър Сабатий. В тази връзка, историкът Прокопий Кесарийски твърди, че бащата на Юстиниан се казвал Сабатий. Майката на Юстиниан Бегленица била сестра на Юстин І, управлявал империята от 518 до 527. Тя обаче не успяла да се зарадва на качването на брат си на най-високия пост в римската държава, защото починала малко преди това. Когато Юстин І, вече в напреднала възраст разбрал че няма да има деца от жена си Вукшица (на латински Лупицина), той наредил на своя племенник да се ожени. Юстиниан избрал Божидара (известна като Теодора), за която се оженил въпреки неодобрението на майка си. Теодора (Божидара) била спътница, верен съветник и подкрепа на императора през целия си живот. 

     Всъщност въпреки приказките и неодобрението към Теодора, която макар и образована в началото била циркова артистка, може да кажем, че в рода на Юстиниан властвал здрав семеен морал. Юстин І така и не се оженил втори път, въпреки че нямал деца от жена си Вукшица. Юстиниан също не се е женил втори път, каквито примери имаме много сред по-късните византийски императори.

     Езикът, който използвал Юстиниан в държавното управление бил латинският. Обаче майчиният език на Юстиниан не бил нито латинския нито гръцкия, понеже по думите на историците той говорил на не дотам правилен латински и на силно варваризиран гръцки. Родният му език е бил тракийския, който език след няколко века започва да се нарича български. Гръцкият език и елинската култура всъщност били неща, които Юстиниан, както е видно от неговите действия, не уважавал достатъчно. Но това не е толкова чудно, особено по отношение на старата елинска култура, предвид старанието на императора да утвърди все още неукрепналата напълно християнска вяра.

     Великият Юстиниан проявявал голямо благочестие. Винаги набожен, той прекарвал великият пост в строго въздържание и молитви, не вкусвал хляб, а си позволявал само зеленчуци и вода и то през ден или два.

     Живеейки в чистота и благочестие той царувал 39 години, през което време извършил много велики дела. Починал на 14 ноември 565 година и бил погребан в цариградската църква „Св. Апостоли”.

Арабски all inclusive - никога повече

Петнадесет години по-късно се озовах отново в Египет. Бяхме там със сестра ми през 2006 година, за една седмица. Голямо приключение беше и доста тежко на моменти. Египтяните са най-досадни сред арабите. Поне така е според моите наблюдения и разказите, които съм чувал за арабския свят.

Този път бяхме за една седмица на all inclusive в Хургада, на Червено море. Причината да приема тази екскурзия беше именно, че тази година не успях да стигна до морето, макар че предполагах какво ме очаква. Хотелът приличен на външен вид, не беше много хубав всъщност, храната, макар и разнообразна, не беше вкусна. Египтяните са все така досадни, добре че ние вече сме по-големи и не могат да ни въртят както си искат. Хвана ме и разстройство за двадесет и четири часа - дали от храната, дали от водата, от умората или от нещо друго не е ясно. Така изпуснах екскурзията до храмовете и гробниците в Луксор, най-интересната във връзка с историята. На пирамидите, които посетихме последния ден, бях ходил предишния път, но и този път имаше какво да видя. 

Успяхме да видим коралите и рибките - много красиво наистина. Успяхме да отидем и до пустинята и да караме бъгита в продължение на 40 минути на отиване и толкова на връщане - това беше силно преживяване. Обаче като тегля чертата тази екскурзия беше една от най-тежките ми в последните двадесет години, въпреки че всъщност не сме пътували и шест дена бяхме на едно и също място, на хотел. Като се върнах спах три дена, докато се съвзема. Отделно и ситуацията с тестовете за ковид, по-бавното предвижване по летищата и т.н. Бях казал преди година, че няма да пътувам никъде, докато трае пандемията, дори и до съседна Гърция, но ето стигнахме чак до Египет. И бях наказан в известен смисъл.

Имаше и една много интересна история накрая, последния ден, въпреки че пак доста напрягаща. За нея обаче ще разкажа отделно.