С десет години закъснение

 Този постинг посвещавам на сестра си, на мен самия, а и на цялото наше поколение. Животът ни в България се забави, с десет-петнадесет години, че дори и повече. Това е и причината ние да се женим на тридесет плюс и четиридесет плюс години, това е причината, първите ни деца да се раждат на тридесет плюс и четиридесет плюс години. Понякога съм си мислил, че животът ни е на стенд бай, тоест на пауза, на очакване за действие. Разбира се всеки е намирал какво да прави през това време, но аз говоря за големите, кардинални събития в живота, за важните линии в живота, които трудно се подреждаха през така нареченият преход.

Просто промяната в България много закъсня и се проточи. Мнооого, въпреки че успяхме по някакъв начин да се спасим от това безнадеждно проточване и затъване в безнадеждното блато. Когато съм пътувал в Западна Европа, а и на други места в света и съм виждал как нещата се случват, съм си казвал: „Айде бе, кога ще стане това в България, толкова ли е трудно?” 

Виждам в Германия например, още преди двадесет години, кошовете за боклук напъхани в едни такива „джобове” на тротоара, за да не пречат на улицата и уличното движение. Кога ще стане това в България, си казвам, понеже тук контейнерите бяха по улиците. Е, стана, след десет-петнадесет години и тук го възприеха.

Гледам в Западна Европа гумирани детски площадки. Децата падат-стават – нищо им няма. Тук ние на времето, като се изтърсехме на бетонната площадка, каквито бяха тогава, такива белези ти оставаха – за цял живот. Викам, няма ли кой да го направи това в България, още преди двадесет години. През 2008 когато бях във Франция снимах една такава площадка и я показвах в махалата на един приятел - бизнесмен. Викам му дай пари, направи една такава поне в Градската градина. Той се смее, не го намира за важно сигурно. Е, сега след като има такива площадки навсякъде в България от 5-6 години, не може сигурно и да си спомните, че някога не ги е имало, но казвам дори през 2008 още ги нямаше никъде.

Нашата красива улица в централната градска част на Пловдив и околните улици все в по плачевно и плачевно състояние. Плочките начупени, от нашето детство не са сменяни, навдигнати от корените на дърветата, с годините, бордюрите изкривени по същата причина. Да придвижиш детска количка по тези улици – леле-мале. „Българските майки – терминатори!” беше казала по този повод братовчедка ми. Смях се много тогава, но си беше самата истина.

Е преди две улици ремонтираха най-сетне и нашата улица „Велико Търново” – изпъна се отвсякъде, но кога, кога стана това? Поне преди десет-петнадесет години вече плачеше за ремонт. Изчака ни се чакалото докато стане. При нас добре, ами съседните улици? Те още колко десетилетия ще чакат?

Затова ние просто чакахме, докато безнадеждността те е обградила отвсякъде. Не се женихме, не работихме това, което искаме, не правихме деца, а дори и правенето на добри дела не помагаше... Изобщо животът ни се забавяше с десет години. Затова и моето дете се роди, когато бях на четиридесет, а не на тридесет. Затова и при сестра ми е така. Затова е такова и цялото наше поколение.А да не говорим че точно от нас нататък започна масовото пръсване по чужбина, което повлия и на тези, които са в България и тези, които са навън.

В биографията на първият ни демократично избран президент Желю Желев има такива думи, от една негова реч от 1990 година: „Преходът вероятно ще продължи две-три години, някои смятат че дори може да продължи 5-6 години.”!!! Егати, каква си я мислехме тогава, каква стана… И има ли виновен за цялото това забавяне? Имам много точен отговор, за това кои са тези гадове, които допринесоха за това, които се опитаха да ни прецакат живота, но няма да си развалям настроението сега, ще говоря друг път за това.  

И така с десет години закъснение, но се преборихме. Борихме се и чакахме, борихме и дочакахме поне нещо.