Един череп и едно дежавю

Преди няколко месеца се запознахме с едни нови генетични изследвания върху произхода на българите и по-точно на прословутите прабългари. Тези последни към днешна дата изследвания са до такава степен пошли и манипулирани, че и изследователи и слушатели изпитват дълбок срам при участие в поредния скалъпен спектакъл. Зад имената на института Харвард, на д-р Д. Райх, на антрополога С. Стамов, на д-р Т. Чобанов и т.н. се крие поредната манипулация и то висока платена, изфабрикувана единствено с цел поредно прикриване и изкривяване на българската история. И всичко това е скалъпено до такава степен, че дори и аз като човек, който не вярва във външни заговори и умишлени манипулации, започвам да си задавам някои наистина тревожни въпроси. Дали все пак външни сили не прокарват целенасочена политика във връзка с историческите изследвания, важен елемент от образователното, културно, а и политическо самочувствие на българина? На базата на само два изследвани скелета от времето на Първо и Второ българско царство, а всъщност само на един, ни беше поднесена информация и резултати по темата. Хаплогрупата на изследван мъжки скелет от времето на царете Борис I или Симеон Велики произхождала много далеч от България, някъде от района на Байкал. И това не е всичко, понеже от получената на генетично ниво информация става ясно, че тази хаплогрупа има връзка дори с хаплогрупата на индианците от културата Кловис в Северна и Централна Америка. Както се казва с един изстрел ни изпратиха право при индианците... По-нататък няма да влизам в безумните разсъждения и обяснения по темата, за палеосибирски популации, за северни келти, за народа сунну, за енисейската група и т.н. и т.н. Вижда се с просто око, но само на запознатия с темата, че цялата тази информация се доставя с единствена цел да обърка слушателите. Информацията трябва да доведе до там, дори и запознатите с проблематиката, че да не могат да съставят каквото и да е мнение по-въпроса и да извадят разумно заключение. Всичко това се затвърждава и от крайните изводи на „генетика”, а всъщност антрополог С. Стамов. На въпроса какви са в крайна сметка ранните българи (прабългари) горкият манипулатор отговаря с едни заплетени обяснения за процент скитски гени от степите на Унгария, за алани и Салтово-Маяцката култура, за кавказки и ирански групи, за палеосибирски популации, за късни сармати и скити от Понтийските степи и т.н. и т.н. Разбира ли нещо от подобни обяснения уважаемият читател и слушател? Ако не е разбрал, вината не е в него, защото тази информация е създадена специално, за да не дава конкретен отговор на въпросите и да не бъде разбрана. Такава е целта на упражнението от страна на определени сили, външни или вътрешни без значение, целящи единствено да внушат объркване и отчуждение у българина, от собствения му произход. Целящи по всякакъв начин да прикрият истината за нашата богата, древна и пълноценна история и благороден, макар и по-скоро орачески, отколкото арийски произход. Тук идва и дежавюто, със случай отпреди повече от 100 години. Върху него ни обръща внимание д-р Ганчо Ценов, в самото начало на 20 век. Става въпрос за един череп и доклад още от времето на руско-турската война, на учения Вихров. Като разглежда изпратения нему череп за изследване, той не намира нищо необикновено в него, само някои особености му напомнят ниските черепи на австралийските диваци и поради това той заключава, че българите не са славяни! По късно ученият Вихров придобива още 19 черепа, върху които прави анализ, цитиран и в европейско научно списание от 1878 година. Бивш професор от Букурещкия университет пък от формата на изследваните български черепи установява, че българите трябва да са говорили едно наречие близко да това на самоедите и тунгузите. Или както възкликва Г. Ценов – „По формата на черепа значи, се вади заключение за неговия език!?” А от един друг череп, без да се знае от де е и що е, се вади прилика с австралийските диваци и заключение, че българите не са славяни! „Всичко това ще да е чиста наука, обаче намират се и некритични умове, които наричат подобни учени издирвания шарлатания и лудост…” Ясно е, че опитите за шарлатания в науката не са от вчера, а както виждаме и методите не са се променили много. По важният въпрос е, кой слугува и е слугувал на немците от Австро-унгарската империя, на руснаците от Руската империя и тези от Съветската такава, в по-късно време. Кой слугува към ден днешен на нациите от Западна Европа, на американски или руски интереси? Отговорът, въпреки различните имена и епитети, и вчера и днес е всъщност един и същ.

Българският народ – разделен и във връзка с годишнината на Левски

От много време наблюдателите отбелязват, че разделението и вътрешното противопоставяне в българското общество е голямо. Имаме противопоставяне, което върви по най-различни линии, разсича обществото по най-различни начини. Разделение и противопоставяне имаме между граждани и селяни, между бедни и богати, между интелигенти и простолюдие, между русофили и русофоби, между американофили и американофоби, между слушащи чалга и слушащи класическа музика, между бисексуални и херетосексуални, между такива с леви политически разбирания и такива с десни политически разбирания, между националисти и глобалисти, между християни и атеисти, и т.н. и т.н. Това разделяне и противопоставяне се изразява и в съществуването на над 300 политически партии в България, поне 30 от които ще се явят на предстоящите избори в месец април. Ето че днес и утре се срещаме и мъчим, и отново вътрешно се противопоставяме в поредното разделение, възникнало около датата, в която трябва да се отбелязва годишнината на Левски – 18 или 19 февруари. При положение, че поне от 60 години, датата от смъртта на Васил Левски се отбелязва на 19 февруари и няколко поколения българи са израснали почитайки тази дата, просто нямаше смисъл да се претендира за датата 18 февруари, колкото и основание да има за това. Така, породено дори и от патриотични подбуди, се изправихме пред поредното противопоставяне в нашето общество, във времето в което живеем. Вижда се, че просто това повече не може да продължава така. Нуждаем се от обединение и то възможно по-скоро. Бързам да успокоя тези, които се притесняват от думата обединение, че тя не означава задължително единомислие по всички въпроси, не означава да обичаме хора, които не ни харесват, не означава и да се прегърнем с всичко, което ни заобикаля. Обединение означава слагане в ред на държавата и държавните дела. Обединение означава даване приоритет на това, което е стойностно и потискане на това, което не е такова. Българският народ днес е разделен поради това, че структурата на нашето общество е все още в едно полуобърнато и полу-размесено състояние. Докато по време на т.нар. комунизъм (времето на социалистическа България) структурата на обществото, обществената пирамида беше изцяло разбъркана и обърната, по времето на прехода тази пирамида, така и не успя да се изправи и да заеме истинското си положение. Т.нар. задкулисие и калинките на всички нива в държавния и обществен апарат успешно продължават да поддържат тази полуобърната, полуизправена структура, резултат от което е положението, в което се намира днес българското общество. Когато държавата бъде поведена от заинтересовани за развитието на България хора, от хора интелигентни и вярващи, които да наложат своите приоритети на дневен ред, тогава ще се оправи и цялото общество, ще изчезне и голяма част от изкуственото разделение, което съществува в момента и което се поддържа по случайност или умишлено. Когато държавата бъде изчистена и подредена, тогава ще настъпи истинското обединение. А празникът на Левски със сигурност е нещо, което винаги трябва достойно да отбелязваме.

Снимка Пловдив - 19.02.2021 г.

Богът на виното Дионис: дела и документи

През месец февруари, от незапомнени времена, българинът спазва една древна традиция, свързана с отглеждането на лозя и произвеждането на вино, по нашите земи. Тази древна традиция днес отбелязваме като празник на виното, а напоследък като празник на виното и любовта. Почитаме я под името на християнският светец св.Трифон или Трифон Зарезан по народному. Както и при много други християнски празници, тук също срещаме една жива традиция, част от древното културно наследство на българските и балкански земи. Празникът по зарязването на лозята и времето, когато това се прави е най-важният от цикъла празници, свързани с почитането на тракийския бог Дионис. Това е същият бог, познат като Дионисий, Дион, Дионисос, а също и Бакх, Бакхус, наричан с още много други епитети, познат не само в Балкано-Малоазийския регион, но и в Западния свят като бог на виното и веселието. От древността до днес са известни многобройни релефи, изображения, литературни произведения, песни и химни, статуи и картини, свързани с този Бакхус и неговият антураж – жени вакханки, пантери, лъвове, живи лози, символизиращи веселият му характер, но и безумната стихия, която го съпровожда, породена от виното и опиянението. Запазени са многобройни митове и предания свързани с Дионис, записани от поетите и писателите още през Античността. Това ни дава възможност да погледнем доста назад в миналото на човечеството, в самото начало на създаване на земеделската цивилизация, установила се в Мала Азия и Балканите преди хиляди години. Оттук тази цивилизация се разпространила на огромни територии в земите на Евразия, спомени от което също се срещат в преданията и митовете за бог Дионис. Според една от най-разпространените легенди Дионис бил роден в планината Ниса. Според омировите химни в чест на Дионис, тази планина е някъде в древна Финикия (Ливан) или Египет. Според други автори планината Ниса и нейният нисейон (пещера на нимфите) се намирали на остров Крит. Самата „биография” на бог Дионис обаче ни дава основание да предположим, че тази планина се е намирала не някъде другаде, а в сърцето на Балканите, в плодородна Тракия.

Рисунка на Дионис върху антична ваза Младият Дионис бил отгледан от нимфите, а по-късно попаднал под грижите на сатира Силен, любител на виното и забавленията. Така още от ранно детство пияните сатири, свирещи на флейта, танцуващи и играещи, станали постоянни спътници на Дионис, по време на неговия живот, неговите премеждия, конфликти и странствувания. Постоянен спътник на бога станали и т.нар. вакханки или бакханки – пеещи и танцуващи жени, менади, изпадащи често в екстаз и опиянение. Буйстването, наречено вакханство или бакханство (оттук и думата вакханалия), е една от неизменните характеристики на бог Дионис. Това буйстване е било свързано с опиянението от виното (ферментиралия гроздов сок), с религиозния екстаз, с освободените сексуални прояви. Всичко това е правило силно впечатление в древния свят и не е било приемано еднозначно. За някои е било неприлично и шокиращо, за други забавно и приемливо. Именно в древна Гърция култът към Дионис, със съпътстващите го представления, обреди и тържества, навлиза доста късно, когато вече се е разпространил на много други места от територията на Балканите към Мала Азия, Египет, Персия и отвъд. Сексуалният елемент в тези оргии е бил представляван във възникналите по-късните шествия с изработването на фалос (мъжки полов член, изработен от дърво, глина или друг материал) или носенето на жезъл, така наречения тирс, увенчан с борова шишарка на върха – също символизиращ фалос. Шествията са били съпътствани и с много шум и буйства, от което произлизат допълнителни епитети, т.е. названия, на бог Дионис като Бромий, Евхан , Иакх, Елелей, и други. Освен тирсът, други постоянни атрибути на бога били кожата от леопард, пантера или еленова кожа, лозовата клонка, винената чаша. Така е изобразяван той в релефи, рисунки по вази, скулптури и други. Отвъд първични сексуални и екстатични елементи, между впрочем запазени в българските карнавални шествия и игри и до ден днешен, бог Дионис е възприеман и като освободител или освобождаващ. Оттам са и епитетите Люей, Либер, Сабадий (Сабазий), които съответно на старогръцки, латински и тракийски означават – Освобождаващ или Освободител. Вероятно тази основа е била първичната, като сексуалното освобождаване е само частен израз на този божествен акт. Защото освобождаването при човека означава приравняване с божеството.

Сребърна плочка със Сабазий от Белинташ В разказите на античните автори и запазените многобройни митове за бог Дионис се очертават няколко основни момента в неговата „биография”. Единият е свързан двойнствената природа на бог Дионис. Това е отразено и в мита за двойното му раждане, поради което богът е наричан и Двойнороденият. Поради същата тази причина, един от символите на Дионис е и двойната брадва, т.нар. лабрис. Двойнствената природа на Дионис се изразява в неговата освобождаваща, от една страна но и стихийна, разрушителна сила от друга. Друг важен момент е конфликтът между богът с двойнствена природа Дионис и митичният цар на едоните Ликург. В цар Ликург виждаме отразен вероятно слънчевият бог Аполон, с типичните негови характеристики. Оттам и сблъсъкът между Аполониевото, слънчево, статично начало и Дионисиевото, хтонично, екстатично начало, която тема е разработвана от философите и психолозите. Легендата за противопоставянето между Ликург и Дионис е разказана още в Омировата Илиада. Пръв древногръцкият драматург Есхил представя Ликург като цар на тракийското племе едоните, живеещи около река Струма и планината Пангей (Кушница). Според друга версия, на историка Диодор, Ликург е цар на траките при Хелеспонта, днешният Галиполски полуостров. Според древногръцкият филолог Аполодор Ликург пръв обижда Дионис и го изгонва , а вакханките и тълпата сатири, които го придружават пленява. По късно обаче те се освобождават, а Дионис възбужда лудост у царя, който в умопомрачението си, като мислил че сече (зарязва) лозово пръчка убива собствения си син с брадва. Дионис предсказва, че от този момент земята ще остане без плод и няма да ражда докато Ликург не бъде убит. Тогава траките едони правят това. Според Диодор обаче Дионис и Ликург се сприятеляват, докато Дионис се готви да премине със свитата си от Азия в Европа, но тракийският владетел заповядва да го нападнат през нощта и да го погубят, заедно със свитата. Когато разбира за тези му намерения, богът се връща в Азия, превежда войската си и като побеждава в сражение Ликург го ослепява, като накрая го разпъва на кръст (!). При всяко положение е очевиден конфликтът, който бог Дионис е имал на местна почва, на Балканите. Вероятно поради тази вражда с местното или част от местното население, той е принуден да приеме своите странствувания из Азия, като достига чак до Северна Индия. Луций Флавий Ариан биографът на Александър Македонски (356-323 пр.н.е.) разказва за това как Дионис със своята свита от сатири и менади достигнал през земите на Финикия, Сирия и Персия чак до Северна Индия. Преди идването на Дионис хората в тази страна водили най-примитивен живот, не познавали земеделието, нямали и градове. Дионис им дал огъня, научил ги да орат и сеят, да правят вино, да строят, да обработват металите. Той уредил и религията им, а себе си поставил начело на новия пантеон. С други думи Дионис според историка Ариан (живял в 1-2 век от н.е.) е основател на древната индийска цивилизация. Между другото, по време на походът, в Мала Азия (т.е. днешна Турция) Дионис среща един друг популярен герой Херакъл, който заедно с него продължава пътят на изток, към Индия.

Картина на млада вакханка от Уилям Бугеро (1825 -1905) Споменът за този поход, със всички съпътстващи го събития и последствия, вероятно е отглас на исторически събития, състояли се според изследователите около началото на четвъртото хилядолетие преди Христа. Или иначе казано и погледнато от днешно време преди около шест хиляди години! Самият Александър Македонски е знаел за този поход на бога и в собственият си поход към Азия се обявява за Нов Дионис. Той намятал върху себе си и кожа от леопард, по подобие на бог Дионис. Действително походът на Александър е представлявал нещо подобно, поне в най-общи линии, на онова случило се около три хиляди години по-рано. Според древните историци след похода към Индия и неизвестно колко продължилият престой там, Дионис се завърнал към Балканите. По-късно Орфей, когото историците свързват с началото или средата на второто хилядолетие преди Христа, бил един от тези, които провеждали мистерии в чест на бог Дионис. Интересно е и това, че един от празниците в чест на бога се провеждал на всеки три години, като невести и млади девойки менади участвали в екстатични ритуали в планината при светлината на факли, през най-дългата зимна нощ. От тракийските земи култът към Дионис се разпространил на юг към Елада, на север към земите на скитите, на запад към Италийския полуостров. Мистериите и оргиите, които съпътствали култа не били приемани еднозначно, но постепенно се наложили на широки територии от цивилизования свят. От тържествата в чест на Дионис и от култовата песен наречена дитирамба, произлязла всъщност античната драма. Това станало при устройваните тържества в чест на бога, който били съпътствани с игри, пеене, рецитали и т.н. Според древногръцкият философ и учен Аристотел, трагедията е възникнала от сатирската драма и първоначално е имала шеговит характер. Според него трагедията била импровизирана игра, която впоследствие получава сериозния си характер. И самата дума „трагедия” според Аристотел е свързана с култа към Дионис. Трудно бихме могли дори да изредим всички свързани с Дионис произведения на изкуството и литературата, както през Античността, така и през Средновековието, и Ренесанса, а и по-късно. Този противоречив бог, двойнороден и двойнствен, едновременно съзидателен и разрушителен, предизвикващ и веселие и радост, но и страх и скърби, бог свързан с възраждащата се природа, се е проявявал винаги през вековете, вълнувал е творческата мисъл. В българските земи, традициите преминали през вековете и хилядолетията са многобройни, включително и такива пазещи следи от древните оргии и тържества в чест на бог Дионис.

Картина от Уорънс Алма-Тадема XIX век, Посвещаване на Бакхус