Срещу католишката черква в града, на тогавашната улица „Лиляна Димитрова” № 8А, се намираше „Бялата къща”, както ние я наричахме. Тази къща е строена в края на 30-те години на 20 век от Иван Луков, бащата на дядо ми Андрей и представляваше масивна триетажна постройка в характерния за тогавашната архитектура стил. Сградата беше разрушена в началото на 80-те години при големите преустройства на централната градска част и безмилостното разсичане на античния, тогавашния и сегашен пловдивски център.
Живяхме в тази къща 5 години, от 1978 до 1983 година, когато къщата беше разрушена, но такава е била и съдбата на предишните обитатели. Къщата е завършена в самия край на 30-те години и начало на Втората световна война. Семейството на прадядо ми, с трите си деца успява да се нанесе в нея, но не успява да се порадва дълго на тази собственост. По време на войната вторият етаж от къщата е даден под наем на немският консул в града. Поради тази причина след 1944 година, този етаж директно е конфискуван от новата власт. Семейството продължава да живее на първия и третия етаж, но не за дълго. В началото на 50-те години цялата къща е одържавена и е използвана за военно комендантство. По възрастните пловдивчани си спомнят този период на къщата. По това време в широките избени помещения, използвани преди със стопанска цел, са изградени килии, за арестантите, които ние заварихме. Поради това, че комендантството се премества в друга сграда през 70-те години, става възможно първият и третият етаж, който имаше една прекрасна голяма тераса, отново да бъдат използвани от наследниците на Иван Луков.
Ние живеехме на първия етаж в едни просторни и широки помещения, хол, спалня, кухня с трапезария, с плъзгаща врата между две от стаите, двойни прозорци и някои останали едновремешни мебели, полилеи и т.н. На третия етаж живееше братът на дядо ми, а първият етаж беше поделен между дядо ми (частта за която споменах) и неговата сестра. На втория етаж, който си беше одържавен, имаше няколко симпатични семейства на военнослужещи. На третия етаж живееше и наричаният от нас чичо Минчо, също военен, който имаше едно огромно куче, вероятно дог, на което ние 5-6 годишни деца, дори можехме да сядаме и да се возим.
Къщата е построена със средствата на прадядо ми, част от голямата фамилия Лукови, собственици на чифлик и много земи в село Коматево. Но върху наследствен парцел от страна на жена му Невена Загорчева. Майка й баба Мартина (починала на 93 години през 1933 г.) поради някаква причина не е искала да даде този парцел и накрая склонява, но казва нещо от рода на „Давам ви го, но хаир да не видите.” И както се вижда от последвалата история, никой не е видял голям хаир от това място – нито собствениците, нито немците, нито военните и комунистите и т.н. Не виждат хаир и тези които разрушават тази къща и цялото околно пространство, защото точно тук се оказва западната част на т.нар. Голяма базилика. Поради тази причина се разрушават още два реда къщи, в южна посока, където днес свършва подлезът на ул. Гладстон и започва бул.”Княгиня Мария-Лиуза”. А за самата княгиня, сега се сещам, дядо ми е разправял, че я виждал няколко пъти като гимназист, когато идвала да се моли в католишкия храм към Френския колеж (днес ректоратът на ПУ).
Та поуките са няколко – не се строи върху място където някога е имало църква или изобщо някакъв храм, бил той и древен. Не се взима място, което не е дадено с благословия или още повече с нежелание. Също така, не носят полза решения, които се взимат в несъгласие и против волята на хората. Доколко знам тогава е имало два проекта за промени в центъра – един по щадящ, така да го наречем и този реализираният, от който си патим и до днес.
И най-вече поуката е, че времената винаги са интензивни и се променят, но ако хората сме хора и не залитаме в крайности, винаги може да живеем с достойнство.
Няма коментари:
Публикуване на коментар